Сплавта на закона

3.

Уаксилий стоеше до прозореца и съзерцаваше последните мигове на отиващия си ден. Светлината се топеше, прокудена от настъпващия мрак. Той чакаше изпълнен с надежда. Но и тази нощ не се спусна мъгла.

„Какво значение? — запита се Уаксилий. — И без това няма да излезеш навън“. Но въпреки това се чувстваше по-спокоен, когато мъглата се спускаше зад прозорците.

Завъртя ключа и стаята се озари от електрическа светлина. Електричеството все още беше чудо за него, непонятно постижение на техниката. Уаксилий знаеше, че човечеството отдавна познава явлението, но въпреки това постигнатото му се струваше невероятно.

Отиде до бюрото на чичо си. Вече неговото бюро. В Дивите земи имаше проста паянтова маса. Сега имаше масивно бюро от полиран дъб. Седна и почна да прелиства книжата със сметки на Къщата. Скоро обаче погледът му се насочи към купчината вестници върху креслото за четене. Беше помолил Лими да му ги донесе.

Обикновено не четеше вестници. Съобщенията за престъпления смущаваха спокойното му съществуване и му пречеха да се съсредоточава върху по-неотложни и важни дела. Разбира се, сега, когато мисълта за Изчезвачите се бе загнездила в съзнанието му, знаеше, че ще му е трудно да се занимава с каквото и да било, поне докато не научи още нещо за тях.

„Защо да не почета малко? Поне последните новини“. Нямаше нищо лошо да бъде информиран, ако не за друго, то поне за да поддържа разговори с останалите.

Взе купчината и се върна на бюрото. Почти веднага се натъкна на статия за обирите. Беше споменал Изчезвачите пред Лими и тя му бе събрала всички вестници, в които пишеше за тях. Изглежда, темата предизвикваше несекващ интерес у читателите.

Свери датите и установи, че първият обир е станал много по-рано, отколкото си мислеше. Преди седем месеца, когато той още не се бе върнал в Елъндел. Между първия и втория влаков обир имаше период от четири месеца. Названието Изчезвачите се бе появило едва след второто нападение.

Обирите си приличаха, с изключение на последния в театъра. Влакът спира, защото машинистът вижда нещо на релсите — в началото паднало дърво. По-късно призрачен влак, който изниква от мъглите и се носи право насреща. Машинистът се стряска и спира, а призракът изчезва.

А когато влакът стига крайната си цел, един от вагоните се оказва празен. „Но къде са товарите?“ — помисли си Уаксилий и се намръщи. В статията не се казваше нищо, освен че първият товар принадлежал на Огюстин Текиел.

Текиел бе една от най-богатите Къщи в града, разположена във Втори октант. В момента Текиелови завършваха небостъргач във финансовия квартал в Четвърти октант. Уаксилий прочете статията отново, после прегледа и останалите вестници, търсеше съобщения за други обири, между първия и втория.

С изненада видя отворено писмо от Огюстин Текиел. В писмото се укоряваха градските констабли, задето не могли да открият ограбените товари на Текиел. Вестникът не само че го бе публикувал охотно, но и го бе поставил на първа страница. „Некомпетентни констабли“ — гласеше заглавието.

Три месеца. Текиел бе мълчал цели три месеца, преди да даде воля на гнева си. Уаксилий запреглежда по-скорошните вестници. В тях статиите ставаха все по-многобройни и по-обширни, след като темата за обирите бе станала център на общественото внимание. В обирите имаше драма и загадка — две неща, които вдигаха продажбите на вестниците.

Вторият и третият обир бяха на пратки със стомана. Странно. Хем тежка, хем не чак толкова ценна. Четвъртият обир бе този, който бе привлякъл вниманието на Уейн — хранителни доставки за северните части на Дивите земи. Петият бе и първият, при който бяха нападнати пътници. Шестият и седмият продължаваха тази традиция, като седмият бе единственият, при който Изчезвачите бяха взели две заложници.

И трите късни обира включваха не само товарните вагони, но и пътническите. В двата случая метални товари, в третия — хранителни припаси. Поне така пишеше. С всеки следващ случай подробностите ставаха все по-интересни, тъй като превозвачите бяха предприемали мерки за сигурност. По-солидни ключалки, охрана. Правеше впечатление бързината, с която бяха извършвани обирите, особено предвид теглото на отмъкваната плячка.

„Дали не използват забързваща сфера като Уейн?“ — зачуди се Уакс. Но веднага отхвърли тази мисъл. Не можеше да влизаш или излизаш от сферата, след като бъде разгърната, а и бе невъзможно да се създаде достатъчно голяма сфера, за да покрие мястото на обира. Доколкото поне той бе запознат с въпроса.

Продължи да чете. Имаше множество статии с теории, цитати и съобщения на очевидци. Повечето обсъждаха идеята за забързваща сфера, но в редакционните бележки я отхвърляха. Би изисквала твърде много хора за поддържането си — повече, отколкото може да побере. Предполагаше се, че в обира участва ферохимик, който увеличава силата си, за да сваля тежките товари от вагоните и да ги отнася.

Но къде? И защо? И как се справяха с ключалките и охраната? Уаксилий си изряза статиите, които сметна за интересни. Малко от тях съдържаха полезна информация.

На вратата се почука и влезе Тилоум, с поднос с чай и кошница, чиято дръжка бе нанизал на ръката си.

— Чай, милорд?

— Да, благодаря.

Тилоум приближи бюрото, сложи подноса до вестниците и попита:

— Някакви предпочитания? — И посочи десетината бурканчета, в които имаше различни сортове.

— Какъвто и да е.

— Милорд. Чаят е нещо много важно. Не може да бъде „какъвто и да е“. Кажете ми. Смятате ли скоро да си лягате?

Уаксилий погледна купчината вестници.

— Определено не.

— Много добре. Искате ли нещо, което да ви проясни ума?

— Бих се радвал.

— Сладък или не?

— Не.

— Ментов или черен?

— Ментов.

— Силен или слаб?

— Ъ-ъ-ъ… силен.

— Великолепно. — Тилоум отвори няколко бурканчета и почна да смесва съставките със сребърна лъжичка. — Милорд, изглежда, се занимава с нещо важно.

Уаксилий удари с ръка по бюрото.

— Милорд е ядосан. Вестниците са отвратителен източник на информация. Трябва да знам какво е имало в първия товар.

— В първия товар, милорд?

— В първия товарен вагон, който са ограбили крадците.

— Милорд, госпожица Граймс би казала, че се връщате към старите си навици.

— За щастие тя не е тук. Освен това тя и лорд Хармс изглеждаха потресени, че не зная нищо за обирите. Трябва да съм в течение на събитията в града.

— Това е чудесно извинение, милорд.

— Благодаря. — Уаксилий взе чашата чай. — За известно време успях да убедя дори себе си. — Отпи внимателно. — В името на Крилете на Съхранение! Наистина е чудесен!

— Благодаря, милорд. — Тилоум взе една салфетка, сгъна я по средата и я сложи отляво на Уаксилий. — Струва ми се, че първият товар, който са отмъкнали, е бил вълна. Чух да го обсъждат при месаря.

— Вълна? Не виждам никакъв смисъл в това.

— В нито един от тези обири няма особен смисъл, милорд.

— Така е. За нещастие тези престъпления са сред най-интригуващите. — Той сръбна отново от чая. Силният ментов дъх сякаш прочисти носа и ума му. — Трябва ми хартия.

— Каква точно, милорд?

— Голям лист. Колкото може по-голям.

— Ще видя какво може да се намери, милорд. — За миг Уаксилий мярна на лицето му сянка на разочарование, но Тилоум излезе, за да изпълни каквото са му заръчали.

От колко време се занимаваше с този въпрос? Погледна часовника и се изненада. Беше почти среднощ.

Какво пък, вече беше започнал. Нямаше да може да заспи, докато не приключи. Стана и закрачи из стаята, с чашата в ръка. Стоеше далеч от прозорците. Светлината идваше отзад и щеше да е чудесна мишена, ако отвън има стрелец. Не че очакваше да има, но… просто така се чувстваше по-спокоен.

„Вълна“ — помисли си. Отиде при лавиците и отвори една книга. Толкова бе погълнат от нея, че не забеляза кога се е върнал Тилоум.

— Милорд, това ще свърши ли работа? — попита икономът и му подаде триножник за картини с прикачен към него голям лист. — Старият лорд Ладриан го държеше заради сестра ви. Тя обичаше да рисува.

Уаксилий погледна триножника и сърцето му се сви. От години не се бе сещал за Телсин. През по-голямата част от живота му двамата бяха разделени. Не по някаква конкретна причина, освен може би заради леност от негова страна. Двайсет години всеки по своя път, с няколко редки и случайни срещи.

А после тя загина, при същия инцидент, който бе отнесъл и чичо му. Щеше му се новината да го е потресла по-дълбоко. Би трябвало да е така. Но по това време те вече бяха съвсем чужди.

— Милорд? — обади се икономът.

— Чудесна хартия. — Уаксилий взе един молив. — Благодаря ти.

— Няма за какво, милорд.

Уаксилий започна да рисува върху листа.

— Наистина чудесна хартия.

— Радвам се, милорд. — Тилоум го гледаше объркано.

Уаксилий нарисува малко влакче в горния ляв ъгъл и постави пред него релси. Отстрани написа: „Първи обир. Четиринайсети винуарх. Цел: вълна. Вероятно“.

По същия начин добави още влакчета, с данни и подробности.

Уейн винаги му се подиграваше, когато рисуваше схеми на престъпления, за да разсъждава върху тях. Но това вършеше работа, макар че се налагаше да търпи хапливите му забележки.

— Вторият обир е станал доста по-късно — продължи Уаксилий. — Метали. При първия обир лорд Текиел е вдигнал шум едва след няколко месеца. — Чукна върху листа, сетне зачеркна думата „вълна“. — Не е изгубил доставка с вълна. Било е в началото на лятото, а по това време цената на вълната е твърде ниска, за да изплати дори транспорта. Доколкото си спомням, цените обикновено се покачват през винуарх, защото осемнайсетата железопътна линия затваря за техническо обслужване. Трябва чавка да ти е изпила мозъка да платиш горница, за да доставиш извънсезонен товар на хора, които не се нуждаят от него.

— Тоест? — попита Тилоум.

— Само момент. — Уаксилий се върна при лавиците и извади още няколко тефтера. Товарителници и писма за доставки на чичо му…

Да. Старият лорд Ладриан бе разполагал със солидни сведения за това какво доставят конкурентите му. Уаксилий прегледа листа със стоки. Отне му малко време, но накрая стигна до една теория.

— Алуминий — каза той. — Текиел е прекарвал алуминий, но за да избегне данъците, е заявил, че е нещо друго. Тук той твърди, че алуминиевите му доставки през последните две години са много по-малки, отколкото в предишните. Ала същевременно леярните му продължават да работят. Готов съм да заложа най-добрия си револвер, че Огюстин Текиел — с помощта на някои железопътни служители — е организирал една малка и много ползотворна контрабандна операция. Затова в началото не е вдигал шум — не е искал да привлече внимание.

Отиде при листа, написа нещо, взе чашата с чай и продължи:

— Това обяснява също така дългата пауза между първия и втория обир. Бандитите са търсели купувач за алуминия. Вероятно са продали част от него на черния пазар, за да финансират операцията си, останалото са използвали за алуминиеви куршуми. Но защо са им алуминиеви куршуми?

— За да убиват аломанти? — обади се Тилоум. Подреждаше стаята на Уаксилий, докато той преглеждаше счетоводните книги.

— Да. — Уаксилий отново пристъпи към листа и изрисува личица над четири от обирите — тези, при които бяха взети заложници.

— Милорд? — попита Тилоум и застана до него. — Да не мислите, че заложниците са били аломанти?

— И четирите са от богати семейства, но за нито една от тях не е известно да притежава аломантични сили.

Тилоум мълчеше. Това не означаваше нищо. Много аломанти от висшето общество предпочитаха да пазят способностите си в тайна. Съществуваха различни ситуации, в които те биха могли да са им полезни. Например ако си Усмирител или Размирител — човек, способен да въздейства върху чувствата на хората, — не би искал да те заподозрат в това.

В други случаи с аломантията се парадираше. Съвсем наскоро един от кандидатите за земеделски пост в сената бе спечелил, като бе заявил, че може да се прикрива зад Меден облак и следователно не би могло да му бъде въздействано с цинк или бронз. Бе спечелил с огромно мнозинство. Хората не искаха някой друг да дърпа конците на техния избраник.

Уаксилий започна да нанася догадките си в краищата на листа. Мотиви, възможни начини за бързо изпразване на вагоните, сходства и различия при грабежите. Замисли се, спря, после добави няколко тънки човечета, изобразяващи бандитите, в характерния за Уейн стил. Колкото и да бе странно, се почувства по-добре, след като го направи.

— Подозирам, че заложниците са аломанти — рече той. — Крадците са разполагали с алуминиеви куршуми, за да могат да се справят с Монетомети, Дърпачи и Главорези. Готов съм да се обзаложа, че носят и алуминиеви подшивки на шапките си, за да се предпазят от Тласкане и Дърпане на чувствата. — Нещо, което също често се срещаше сред градския елит.

Обирите не бяха с цел пари, а пленници. Затова не бяха поискали откуп, нито досега бяха открили труповете на заложниците. Целта на престъпниците бе да прикрият истинските си мотиви. Отвлечените не бяха случайни хора, а преднамерено търсени. Изчезвачите събираха аломанти. И аломантични метали — засега стомана, желязо, цинк, бронз, калай и дори хроносплав.

— Тази работа е дебела. Много дебела — прошепна Уаксилий.

— Милорд… — обади се Тилоум. — Нали щяхте да преглеждате счетоводните книги на нашата Къща?

— Да — замислено отвърна Уаксилий.

— И наемите за новите канцеларии в Железен гръбнак?

— Имам време и за тях.

— Милорд. Кога?

Уаксилий се сепна и извади джобния си часовник. И пак се изненада колко много време е минало.

— Милорд — продължи Тилоум. — Разказвал ли съм ви за времето, когато чичо ви бе увлечен по конни надбягвания?

— Чичо Едуорн е залагал?

— Именно. Беше голям проблем за Къщата, малко след като я оглави. Прекарваше всеки свободен миг на хиподрума.

— Нищо чудно, че сме пред банкрут.

— Всъщност той бе доста добър в залагането. Обикновено печелеше. И то много.

— Брей.

— Но въпреки това се отказа. — Тилоум се наведе да прибере чашата в подноса. — Защото докато печелеше малко състояние от надбягванията, Къщата изгуби почти всичко, заради недоглеждане на финансовите сделки. — Тръгна към вратата, но спря. Неизменно сериозното му лице се посмекчи.

— Милорд, не е моя работа да ви давам съвети. Когато навлезе в зрялата възраст, човек сам взима решения. Но бих искал да ви предупредя. Дори нещо добро може да придобие разрушителен характер, ако с него се прекалява. Къщата се нуждае от вас. Стотици семейства разчитат на действията ви. Имат нужда от вашето водачество и напътствия. Разбирам, че това не се случва по ваше желание. Но великият човек се познава по това, че знае кога да изостави важните неща, за да реши жизненоважните.

Икономът излезе и затвори вратата.

Уаксилий остана сам под хладната светлина на електрическите лампи, загледан в схемата. Изведнъж се почувства абсолютно изцеден. Захвърли молива и извади часовника от джоба си. Два и петнайсет. Би трябвало да поспи поне малко. Нормалните хора спят в този час. Намали осветлението, за да не може да се вижда отвън, и отиде до прозореца. Все още се чувстваше потиснат заради липсата на мъглите. „Интересно, съвсем забравих за дневните молитви — осъзна изведнъж. — Напоследък всичко се обърка“.

Какво пък, по-добре късно, отколкото никога. Бръкна в джоба си и извади обицата. Беше съвсем обикновена, щампована отгоре с десетте кръстосващи се пръстена на Пътя. Постави я на ухото си, пробито за тази цел, наведе се към прозореца и огледа тъмния град.

Нямаше строго определена поза, за да се молиш. Достатъчни бяха петнайсетина минути медитация и дълбок размисъл. Някои предпочитаха да седят с кръстосани крака и затворени очи, но Уаксилий винаги бе намирал за трудно да размишлява в подобна поза. Започваше да го боли гърбът, а и го спохождаше неприятно чувство. Ами ако някой се прокрадне зад него точно в този момент?

Ето защо остана прав. И се замисли. „Как е животът сред мъглите? — Не знаеше дали въпросите му наистина стигат до Хармония. — Добре, предполагам. Какво е да си божество всъщност?“

Изведнъж почувства, че се развеселява. Винаги ставаше така, но не знаеше дали причината е в него, или не.

„Какво пък, след като аз самият не съм бог, може би ще е добре да използваш способностите си и да ми дадеш някои отговори. Защото се чувствам сякаш съм с вързани ръце“.

Обезпокоителна мисъл. Всъщност никой не го бе вързал, нито заплашваше да го убие. Не се беше изгубил в Дивите земи, без вода и храна, опитвайки се да открие пътя към цивилизацията. Намираше се в голяма къща и макар да бе затънал в дългове, това не беше нещо, което да не може да преживее. Водеше охолен живот и дори разполагаше с място в Градския сенат.

Защо тогава му се струваше, че последните шест месеца са едни от най-тежките в живота му? Всичките тези безкрайни сметки, финансови проблеми, официални вечери и делови срещи.

Икономът беше прав: много хора разчитаха на него. Къща Ладриан бе започнала с няколко хиляди души, наричани Основателите, и през следващите триста години се бе разширила, приемайки под своя закрила всеки, готов да работи за нейния просперитет. Сделките, които Уаксилий сключваше, определяха възнаграждението, привилегиите и начина на живот на тези хора. Ако Къщата рухнеше, те трябваше да търсят препитание другаде, но там щяха да ги сметнат за хора втора ръка и щяха да минат поколения, докато възвърнат правата си.

„И преди съм имал тежки моменти — помисли си той. — Ще се справя и този път. Ако така трябва. Но трябва ли?“

Стерис бе нарекла Пътя простичка религия. Може би беше права. Тя се придържаше към едно-единствено правило: прави добро, а не зло. Имаше и други аспекти, разбира се — вярата, че всички истини са важни, изискването да се дава повече, отколкото човек може да вземе. Съществуваха над триста примера, изброени в текстовете на Крайъгълния камък — религии, които биха могли да просъществуват. Да процъфтяват. В други времена и в някой друг свят.

Пътят изискваше да ги изучава, да се запознае с моралните им норми. Да не търси страст без посвещаване. Да вижда силата дори в слабостите. Да се моли и да медитира петнайсет минути на ден. И да не си губи времето в преклонение пред Хармония. Добрите дела бяха най-истинското преклонение.

Уаксилий се приобщи към Пътя малко след като напусна Елъндел. Все още беше убеден, че жената, която бе срещнал в онзи влак, е била една от Безликите безсмъртни, ръцете на Хармония. Тя му даде обицата. Всеки Пътеследващ носеше такава обица, когато се моли.

Проблемът беше, че не знаеше кога върши нещо полезно. Обеди и рекапитулации, договори и преговори. Даваше си сметка, че всичко това е важно. Но дори гласът му в Сената му се струваше твърде абстрактен. Как би могъл да се сравни с това да натикаш убиец в затвора или да спасиш отвлечено дете? Бе живял двайсет години от живота си в Града — световния център на културата, науката и прогреса, — но бе открил себе си едва когато се озова в онези прашни безплодни земи отвъд планините.

„Използвай способностите си — сякаш прошепна нечий глас в него. — Ще разбереш как“.

Това го накара да се усмихне натъжено. Не можеше да разбере защо — ако наистина го слуша — Хармония му подхвърля тези мъгляви съвети. Най-често единственото, което получаваше от молитвите, бе леко окуражаване. Продължавай напред. Не е толкова трудно, колкото ти се струва. Не се отказвай.

Въздъхна, затвори очи и потъна в размисли. Другите религии имаха свои ритуали и събирания. Не и Пътеследващите. В известен смисъл тъкмо тази простота правеше по-трудно придържането към Пътя. Всички решения трябваше да се вземат от съвестта.

След като медитира известно време, стигна до заключението, че Хармония очаква от него да продължи да се занимава с Изчезвачите и същевременно да бъде добър господар. Но двете неща не се ли изключваха взаимно? Тилоум смяташе така.

Отново погледна купчината вестници, триножника и листа на него. Бръкна в джоба си и извади куршума, който му бе дал Уейн.

И въпреки волята му в съзнанието му изплува образът на Леси, с отметната глава, обляна в кръв. Кръв, която покрива красивата й кестенява коса. Кръв по пода, по стените, по убиеца зад нея. Но не той я бе застрелял.

„О, Хармония — въздъхна мислено той. — Всичко е заради нея, нали? Не мога да го направя отново. Не искам“.

Прибра куршума и свали обицата. Върна се при бюрото, събра вестниците и откачи листа от триножника. Досега никой не беше пострадал от Изчезвачите. Те обираха хора, но не ги нараняваха. Нямаше никакви доказателства, че отвлечените са в опасност. Най-вероятно щяха да бъдат освободени след изплащане на откуп.

Отново се зае със счетоводните книги. Потъна в тях, за да се опита да забрави всичко друго.