Сплавта на закона

4.

— Благословени да са Ръцете на Хармония! — промърмори учудено Уаксилий, докато влизаше в просторната бална зала. — На това ли му викат скромна вечеря в наши дни? Тук има повече хора, отколкото в някое градче в Дивите земи.

Бе идвал веднъж като младеж в имението Йомен, но по онова време балната зала бе пуста. Сега пращеше по шевовете. Покрай стените бяха наредени дълги маси, а гостите бяха стотици. Знатни дами и господа, висши чиновници и всякакви представители на аристократичното общество сновяха из помещението и разговаряха, издокарани в най-хубавите си дрехи. Блясък на бижута. Строги черни костюми и пъстри шалчета. Рокли по последна мода: в тъмни цветове, спускащи се до пода на множество дипли и обшити със сърма и коприна. Повечето жени носеха тесни, наподобяващи жилетки сака, а деколтетата им бяха много по-дълбоки, отколкото в неговото детство. А може би просто тогава не ги бе забелязвал.

— Какво има, Уаксилий? — попита Стерис, докато се обръщаше с гръб, за да й помогне да си свали мантото. Беше с красива червена рокля, ушита по последна мода, но не прекалено предизвикателна.

— Просто се удивявам от броя на гостите, скъпа — отвърна Уаксилий, докато подаваше мантото й и шапката си на иконома. — Имам чувството, че са поканили половината град. Присъствах на доста официални събития, откакто се върнах, но нито едно не беше толкова многолюдно.

— Е, това е нещо специално — рече тя. — Сватба и съюз между две много влиятелни Къщи. Не биха искали да пропуснат никого. Освен тези, които преднамерено не са поканили.

И му подаде ръка. Още в каретата му бе изнесла подробна лекция за това как точно трябва да я държи. Неговата ръка над нейната, леко притисната, с пръсти, опиращи в дланта. Струваше му се ужасно неестествено, но тя настояваше да е така и че по такъв начин ще изпратят на всички посланието, което е нужно. И наистина, веднага щом влязоха в залата към тях се извърнаха любопитни погледи.

— Искаш да кажеш — попита той, — че една от целите на сватбената вечеря е да покаже не само кои са поканени, но и кои не са?

— Именно. И за да бъде осъществена тази цел, са поканени всички останали. Йоменови са могъща фамилия, макар да вярват в Отцепничеството. Ужасна религия. Представи си само, да се прекланяш пред самия бог Железни очи. Както и да е, никой не би пропуснал покана за подобно събитие. И така нежеланите не само ще останат навън, но и няма с кого другиго да се срещнат, тъй като познатите им ще бъдат тук. Така им остава или да се съберат с други низвергнати като тях — с което да подчертаят още веднъж своята изолация, — или да си седят сами вкъщи и да се чудят кого и кога са обидили.

— От опит знам — рече той, — че подобни постъпки нерядко предизвикват насилнически решения. Като да застреляш някого.

Тя се усмихна и махна с премерен жест на някого в тълпата.

— Уаксилий, това не са ти Дивите земи. Ние сме в Града. Тук не постъпваме така.

— И зная защо. За някои от тези типове ще е истинска милост да ги застреляш.

— Още не си видял най-лошото — успокои го тя и отново кимна. — Виждаш ли онзи човек, онзи с гръб към нас? Едрият мъж с дългата коса?

— Да.

— Лорд Шурман. Нежелан от мнозина гост. Невероятен досадник, когато е трезв, и грубиян, след като се напие — което се случва почти винаги, ако ми позволиш да добавя. Вероятно най-неприятният член на висшето общество. Сигурно мнозина биха предпочели да им отрежат ръката, вместо да прекарат няколко минути в разговор с него.

— И защо е тук?

— За да подсили оскърблението, Уаксилий. Непоканените ще са дваж по-подразнени, когато научат, че Шурман е бил тук. Като добавя няколко лоши примеса като него — мъже и жени, които са абсолютно нежелани, но не го осъзнават, — Къща Йомен всъщност заявява: предпочитаме да си прекарваме времето дори с тези хора, отколкото с вас. Много ефикасно. И гадничко.

— Ако се държиш грубо в Дивите земи, нищо чудно някой ден да свършиш обесен с главата надолу — изсумтя Уаксилий. — Стига да извадиш късмет.

— Хъм. Сигурно е така. — Един слуга се приближи и ги покани да го последват към тяхната маса. — Уаксилий, нали си даваш сметка, че приключенията ти в „граничните територии“ не ме вълнуват?

— Така ли?

— Ами да — отвърна тя разсеяно. — Ти си мъж. Всеки мъж се бои от брака и се вкопчва в свободата си. Ето защо непрестанно се връщаш в спомените си към онова време, подхвърляш разни забележки и се опитваш да ме провокираш. Така действа инстинктът за мъжка независимост. Целта му, естествено, макар и несъзнателно, е да подкопае брачните устои.

— Сигурна си права, Стерис, но аз съм такъв, какъвто съм.

— Човек е такъв, какъвто решава да бъде, Уаксилий — укори го тя. — Що се отнася до поканените и до избора на Къща Йомен, не аз определям правилата. Нито ги одобрявам. Много от тях са неприятни. Но такова е обществото, в което живеем. Ето защо се опитвам да се нагодя към него.

Уаксилий се намръщи, когато тя пусна ръката му и размени приятелски целувки с няколко жени от съседната маса, далечни нейни роднини. Той сплете пръсти зад гърба си и изписа на лицето си дежурна усмивка.

Беше внимавал как се държи през изминалия месец и сега хората се отнасяха към него много по-почтително. Дори започна да се сприятелява с някои от тях. Ала връзката му със Стерис продължаваше да му се струва странна и той не намираше нищо интересно или интригуващо в разговорите им.

Освен това все още изпитваше безпокойство, когато хора стояха зад гърба му. Твърде голяма суматоха, прекалено много врати. Предпочиташе малките сбирки, или поне такива, които се организират в множество просторни помещения.

Глъчката в залата се усили, когато влязоха булката и младоженецът. Хората наставаха и заръкопляскаха. Лорд Джошин и лейди Ми’шел. Уаксилий не ги познаваше, но се зачуди защо спряха да поговорят с мъж с парцаливи дрехи в дъното, който приличаше на просяк. За щастие Стерис не възнамеряваше да го преведе през цялата зала, за да поздрави младата двойка колкото се може по-рано.

Скоро след това прислугата започна да разнася ястията. Чу се звън на сребърни прибори. За да убие времето, Уаксилий огледа залата. Имаше две тераси, по една откъм късите страни на помещението. Там също имаше достатъчно място за маси, но никой не ги бе изнесъл. Днес ги използваха музикантите — неколцина арфисти.

От тавана висяха великолепни полилеи — шест огромни съоръжения, украсени с хиляди късчета сияещ кристал. Дванайсет по-малки отстрани. „Електрически светлини — отбеляза той. — Било е голяма мъка да запалиш толкова много свещи преди промяната“.

Само от мисълта за парите, които са били похарчени за тази вечеря, му се зави свят. С такава сума би могъл да изхранва Сушаво цяла година. Чичо му бе продал балната зала на Ладрианови преди няколко години — намираше се в отделна постройка в съседство с имението. Уаксилий нямаше нищо против — доколкото си спомняше, бе по-голяма от тази. Ако все още я притежаваха, всички щяха да очакват от него да устройва балове като този.

— Е? — Стерис го погледна и отново му подаде ръка и го поведе към тяхната маса. Там вече седяха лорд Хармс и братовчедката на Стерис Мараси.

— Спомних си защо напуснах града — призна откровено Уаксилий. — Животът тук е ужасно тежък.

— Мнозина твърдят същото за Дивите земи.

— Но малцина от тях са живели и на двете места. И там е трудно, но тук е много по-трудно. Мараси пак ще е с нас, така ли?

— Да.

— Какво е положението с нея, Стерис?

— Тя е от далечната провинция и ужасно искаше да завърши университет в Града. Баща ми се смили над нея, тъй като нейните родители нямат възможност да я издържат. Взе я да живее у нас, докато учи.

На пръв поглед напълно достоверно обяснение, но Стерис го каза някак прекалено бързо. Дали отговорът й бе отрепетиран, или Уаксилий си въобразяваше? Каквото й да бе, разговорът им трябваше да приключи, защото лорд Хармс се надигна да посрещне дъщеря си.

Уаксилий се ръкува с лорд Хармс, целуна ръка на Мараси, поклони се и седна. Стерис подхвана разговор с баща си за поканените и непоканените и Уаксилий опря китки на масата, заслушан с половин ухо.

„Това помещение няма да е никак удобно за отбрана — мина му през ума. — Стрелци на терасите, но ще трябват и още хора“. Всеки с достатъчно мощно оръжие — и с аломантични способности — би могъл да ги повали отдолу. Колоните вътре обаче даваха известно прикритие.

Колкото повече големи и тежки предмети в помещението, толкова по-голям е и шансът да се отбранява срещу многочислен противник. Не че би искал да попада в подобна ситуация, но рядко се случваше да е обратното. Ето защо търсиш прикритие. Когато си на открито, побеждава този, който повали по-бързо повече хора. Но скриеш ли се, умението и опитът компенсират численото надмощие. Може пък тази зала да не беше чак толкова неудобно място за престрелки. Ако…

Сепна се. Какво правеше? Нали бе взел решение. Трябваше ли да го взема отново и отново всеки ден?

— Мараси — заговори Уакс, за да избегне подобни мисли. — Братовчедка ви ми каза, че сте приета в университета.

— Вече съм последна година.

Той я изчака да продължи, но тя мълчеше.

— И как върви следването?

— Добре — рече тя и сведе поглед към салфетката си.

„Страхотен разговор, няма що“ — въздъхна той наум. Добре поне че в този момент се приближи един сервитьор, слаб и дългурест, и почна да им налива вино.

— Супата ще бъде поднесена след малко — обяви той с едва доловим носов териски акцент.

Гласът му накара Уаксилий да замръзне.

— Днешната супа — продължи прислужникът — е подправена с вкусен сос от скариди и съвсем мъничко пипер. Сигурен съм, че много ще ви хареса. — Погледна Уаксилий и в очите му блеснаха весели пламъчета. Гласът несъмнено бе на Уейн. Уейн с фалшив нос и перука.

Уаксилий изстена тихичко.

— Милорд не обича ли скариди? — попита ужасено Уейн.

— Сосът е наистина великолепен — намеси се лорд Хармс. — Бил съм у Йоменови и преди.

— Не е заради супата — отвърна Уаксилий. — Току-що си спомних за една работа, която трябваше да свърша.

„И тя е да удуша един човек“.

— Ще се върна след миг със супата, дами и господа — обеща Уейн. Носеше дори фалшиви териски обици. Разбира се, Уейн бе тясно свързан с Терис — както и самият Уаксилий, — за което говореха ферохимичните им способности. Черта, която не се срещаше често в рода му, вероятно защото едва една пета от Основателите бяха произхождали от Терис. Терисците се женеха рядко за други народности.

— Този прислужник не ви ли се струва познат? — попита Мараси, загледана след Уейн.

— Вероятно ни е обслужвал предния път, когато идвахме — обясни лорд Хармс.

— Но аз не бях тогава с вас…

— Лорд Хармс — прекъсна я нарочно Уаксилий, — имате ли някакви новини за вашата роднина? Тази, която е била отвлечена от Изчезвачите?

— Не — отвърна бащата на Стерис и отпи от чашата си. — Гибелта да ги тръшне тези негодници. Това е напълно недопустимо. Подобни неща трябва да си останат само в Дивите земи!

— Така е — потвърди Стерис. — Случки като тази подкопават авторитета на констаблите. Ами грабежът в града? Ужасно!

— Как беше там? — попита неочаквано Мараси. — Лорд Ладриан? Какво е да живееш на място, където няма закони? — Изглеждаше искрено заинтригувана, но въпросите й накараха лорд Хармс да се намръщи.

— Доста трудно понякога — призна Уакс. — Хората там вярват, че могат да вземат всичко, каквото пожелаят. И се изненадват, ако някой се опитва да им попречи. Като разглезени деца, които не разбират играта, на която играят.

— Игра? — повтори навъсено лорд Хармс.

— Образно казано, лорд Хармс — обясни Уаксилий. — Виждате ли, тези хора вярват, че ако си добре въоръжен и умел в стрелбата, светът ти принадлежи. Аз бях и двете, но вместо да взимам, пречех на тях да го правят. Това ги озадачаваше.

— Много смело от ваша страна — отбеляза Мараси.

Той сви рамене.

— Не става въпрос за смелост. Някак си ми допадаше.

— Дори когато става въпрос за Вернострели?

— Те са малко по-особен случай. Аз… — Той застина. — Откъде знаете за тях?

— Четох някакво съобщение — Мараси се изчерви. — За Дивите земи. Има разни неща, доклади в библиотеката на университета, и в книжарниците също.

— Аха. — Той вдигна чашата с вино, за да прикрие смущението си.

И щом отпи, нещо се изтърколи в устата му. Едва не изплю виното от изненада. Но успя да се сдържи.

„Уейн, наистина ще те удуша“. Прехвърли нещото в шепата си, докато се преструваше, че кашля.

— Е — обади се Стерис, — дано констаблите бързо се разправят с тези бандити и редът и спокойствието отново бъдат възстановени.

— Лично аз — рече Мараси — се съмнявам, че това ще стане.

— Мило дете. — Лорд Хармс я погледна строго. — Това е малко пресилено.

— Искам да чуя какво ще каже, милорд — намеси се Уаксилий. — Разговорът е интересен.

— Какво пък… нямам нищо против.

— Това е само една моя теория. — Мараси се изчерви. — Лорд Ладриан, когато бяхте блюстител в Сушаво, какво бе населението на градчето?

Той прехвърли предмета между пръстите си. Беше гилза, запушена с восък.

— Ами… през последните години почна да се увеличава доста бързо. Но през повечето време се движеше около десет, не повече от петнайсет хиляди.

— А районът около него? — продължи тя. — Местата, които патрулирахте, но които нямаха свои блюстители?

— Предполагам около три хиляди — отвърна Уаксилий. — Зависи. В Дивите земи има много приходящи. Хора, които търсят ценни минерали или място, където да си построят ферма. Работници, които се местят от един строеж на друг.

— Добре, да кажем три хиляди. А колко бяхте вие? Тези, които помагаха да се спазва законът?

— Четирима или петима, зависи — отвърна той. — Уейн, аз и Бръф, през повечето време. И други, периодично.

„И Леси“ — помисли си.

— Да кажем шестима на три хиляди — заключи тя. — За да е по-лесно за работа. Един блюстител на петстотин души.

— Какъв е смисълът на всичките тези въпроси? — попита страдалчески лорд Хармс.

— Населението на нашия октант е около триста хиляди — обясни Мараси. — Ако вземем съотношението, което получихме от лорд Ладриан, би трябвало да разполагаме с около хиляда констабли. Но не е така. Доколкото ми е известно, имаме към петстотин. Което значи, лорд Ладриан, че вашите „диви“ земи разполагат с два пъти повече блюстители на глава от населението, отколкото тук, в града.

— Хъм — рече той. „Странни заключения от устата на една млада жена“.

— Не се опитвам да омаловажа работата ви там — побърза да вметне тя. — Най-вероятно процентът на закононарушителите е далеч по-висок, тъй като репутацията на Дивите земи привлича определен тип хора. Но това са неоспорими факти, които ни карат да се замислим. Както казахте, извън пределите на Града хората очакват престъпленията им да останат ненаказани. Тук те са далеч по-законопослушни — и повечето престъпления са от дребен характер. Вместо да се обират банки, се опразват джобовете на хората по улиците. Градските условия позволяват да се криеш по-добре, ако се занимаваш с престъпления, които не предизвикват сериозен интерес от страна на обществото. Но не бих казала, че животът в града е по-безопасен, въпреки това, което мислят хората. Предполагам, че тук повече жертви губят насилствено живота си, сметнато на глава от населението, отколкото в Дивите земи. В Града стават много неща, на които жителите не обръщат внимание. За разлика от това, ако някой бъде убит в малко градче, събитието е знаменателно — дори и да е единственото убийство от години. И всичко това без да се съобразяваме с факта, че богатствата на този град са съсредоточени в няколко квартала. Парите привличат хора, търсещи възможности бързо да забогатеят. Съществуват огромен брой причини този град да е много по-опасен от Дивите земи. Просто се преструваме, че не е така.

Уаксилий сплете пръсти и отпусна ръце на масата. Любопитно. След като заговори, момичето не изглеждаше толкова свенливо.

— Виждате ли, милорд — обади се Хармс. — Ето защо се опитах да я сгълча преди малко.

— И щеше да е жалко, ако ви беше послушала — отвърна Уаксилий, — тъй като, ако питате мен, това са най-интересните разсъждения, които съм чувал, откакто се върнах в Елъндел.

Мараси се усмихна, макар че Стерис завъртя очи с досада. Уейн дойде със супата. За нещастие около тях имаше доста хора и Уейн не би могъл да създаде сфера, в която да се затвори само с Уакс — щеше да улови още някой, който да прекара ускореното време вътре с тях, понеже не можеше да избира кого да затвори в сферата.

Докато останалите се наслаждаваха на супата, Уаксилий строши печата на гилзата и извади навитата вътре хартийка.

„Ти беше прав“ — пишеше там.

— Обикновено съм прав — промърмори Уаксилий, загледан в чинията пред себе си. „Какво си намислил, Уейн?“

Междувременно Уейн обясняваше с териския си акцент, че след миг ще се върне с хляб и още вино.

— Лорд Ладриан — каза Стерис, говореше му на „вие“. — Мисля, че трябва да съставим списък с теми за разговор, когато сме в компанията на други хора. Темите не бива да обхващат политика или религия и да ни дават възможност да проявяваме остроумие. Знаете ли някоя забавна история, с която да започнем?

— Веднъж по погрешка гръмнах опашката на едно куче — каза замислено Уаксилий. — Доста забавна история.

— Стрелбата по кучета не е тема за разговор на маса — укори го Стерис.

— Зная. Особено като се има предвид, че се целех в топките му.

— Лорд Ладриан! — възкликна Стерис. Баща й обаче се заподхилква.

— Скъпа моя, не се ли похвалихте, че вече с нищо не мога да ви изненадам? — подхвърли Уакс. — Реших все пак да опитам.

— Искрено се надявам най-сетне да се отървете от това провинциално поведение, към което нарочно се придържате.

Той разбърка супата, за да се увери, че Уейн не е пуснал нещо и в нея. „Дано поне да е измил гилзата“.

— Аз също се надявам, че това ще се случи — каза и вдигна лъжицата към устата си. Супата беше вкусна, но студена. — Най-забавното е, че докато живеех в Дивите земи, другите ме смятаха за твърде изискан — понякога дори за префърцунен.

— Да наречеш някого „изискан“ в Дивите земи е като да кажеш, че тухлата е „мека“ точно преди да фраснеш някого с нея — отбеляза лорд Хармс и вдигна пръст.

— Татко! — Стерис погледна баща си, а после Уаксилий, сякаш той бе виновен за забележката на лорда.

— Просто отбелязвах сходството — оправда се лорд Хармс.

— Повече няма да говорим за стрелба и удряне на хора с тухли!

— Добре, братовчедке — съгласи се Мараси. — Лорд Ладриан, веднъж ви чух да разказвате, че сте проболи някакъв мъж в окото с ножа, който метнал по вас. Това истинска история ли е?

— Всъщност ножът беше на Уейн — отвърна Уаксилий. За миг се поколеба и добави: — А окото беше случайност. Тогава също се целех в топките.

— Лорд Ладриан! — Лицето на Стерис бе станало яркочервено.

— Зная. Доста е далече от целта. Хич не ме бива да уцелвам с ножове.

Стерис не сваляше поглед от него. Баща й се захили отново и прикри устата си със салфетката. Мараси издържа погледа й с невинно изражение.

— Ами… не говорим за тухли — оправда се тя. — Нито за стрелба. Нали така ни заръча?

Стерис се надигна.

— Отивам да си напудря носа, докато вие тримата се успокоите.

Тя се отдалечи и за миг Уаксилий се почувства гузен. Стерис бе жена със строг характер, но изглеждаше честна и пряма. Не заслужаваше да й се подиграват. Но беше много трудно да сдържа желанието си да я предизвиква.

Лорд Хармс се покашля и каза на Мараси:

— Не биваше да го правиш, детето ми. Караш ме да съжалявам, задето проявих към теб такова търпение.

— Не я винете, милорд — каза Уаксилий. — Аз съм виновен. Ще се извиня на Стерис веднага щом се върне и ще внимавам какво говоря до края на вечерта. Не трябваше да позволя да се стига до това.

Хармс кимна и въздъхна.

— Признавам, един-два пъти и аз се почувствах изкушен. Толкова прилича на майка си. — И погледна Уаксилий страдалчески.

— Разбирам.

— Такъв е животът, синко — продължи лорд Хармс и се надигна. — Да си господар на къщата означава да правиш жертви. Сега, ако ме извините, ще ида да се видя с лорд Алернат при бара и да сръбна нещо по-силно преди основното блюдо. Ако не го направя преди да се върне Стерис, тя ще ме принуди да остана. Няма да се бавя. — Кимна на двамата и се отдалечи към една групичка около няколко високи маси.

Уаксилий го изпрати с поглед. Въртеше замислено бележката на Уейн между пръстите си. Отначало бе смятал, че лорд Хармс е виновен Стерис да е такава, каквато е, ала, оказа се, че и той е под нейно влияние. „Още един любопитен факт“.

— Благодаря ви, че ме защитихте, лорд Ладриан — каза Мараси. — Изглежда, умеете да се притичвате на помощ на изпаднала в беда дама със същата бързина, с която посягате към револверите.

— Просто казах истината, милейди.

— Кажете ми. Наистина ли простреляхте опашката на кучето, когато се целехте в неговите… хъм…

— Да — отвърна Уаксилий намръщено. — Но в моя защита ще добавя, че проклетото животно ме нападна. Беше на един тип, когото преследвах. Едва ли мога да го виня за агресията, защото бедното същество изглеждаше така, сякаш не е хранено от седмици. Опитах се да го гръмна някъде, където няма да го убия, а просто да го изплаша. Но историята за ножа в окото на мъжа е измислица. Тогава въобще не се целех в конкретна точка на тялото — само се надявах да го ударя.

Тя се усмихна.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Изглеждахте малко потиснат, когато заговорих за съотношението между блюстители и население. Не исках да ви обиждам, нито да омаловажавам героичните ви дела.

— Няма нищо.

— Но?

Той поклати глава.

— Не зная дали ще успея да го обясня. Когато отидох в Дивите земи и започнах да гоня престъпници… мислех си, че съм попаднал там, където ми е мястото. Че върша нещо, което никой друг не би вършил. А се оказа, че мястото, което съм напуснал, има много по-голяма нужда от мен.

— Работата ви там е била важна, лорд Ладриан. Много важна. Доколкото разбрах, преди вас никой не се е опитвал да защитава закона в онези места.

— Имаше един човек, Арбитан. — Той се засмя, припомнил си лицето на стареца. — И, разбира се, блюстителите от Далечен Дорест.

— Малко градче, зареяно в пустошта — каза тя. — С един блюстител за цялото му население. Майлс Стоте живота е имал свои проблеми. По ваше време Сушаво е било по-добре защитавано от хората в Града, но в началото не е било така.

Той кимна, отново изненадан от широтата на познанията й. Наистина ли хората тук разправяха истории за него и Уейн? Защо не бе чул за това преди?

Заключенията й го безпокояха. Не бе и помислял, че в Града може да е толкова опасно. Дивите земи, тази безкрайна пустош, неизследвана и неопитомена, бе мястото, нуждаещо се от помощ. Градът бе земя на изобилие, създадена от Хармония за убежище на хората. Тук дърветата даваха плод, а градините имаха достатъчно влага, без да се налага да бъдат поливани. Почвата беше плодородна и по някаква причина никога не се изтощаваше.

Този земя трябваше да е различна. Защитена. Сигурна. Беше прибрал оръжията си, защото смяташе, че констаблите могат да си вършат работата без чужда помощ. „Но Изчезвачите не доказват ли обратното?“

Уейн дойде с кошница хляб и бутилка вино и спря, забелязал двата празни стола.

— Олеле — рече той. — Надявам се, че не сте се уморили да чакате хляба и сте разкъсали другите двама, за да задоволите глада си?

Мараси го погледна и се засмя.

„Тя знае — сети се Уаксилий. — Познала го е“.

— Ако ми позволите да отбележа, милейди — каза Уаксилий с надеждата да й привлече вниманието, — сега сте далеч по-открита, отколкото при първата ни среща.

Тя трепна.

— Не ме бива да се правя на срамежлива, а?

— Не си давах сметка, че това е нещо, което има нужда от тренировка.

— Аз се опитвам непрестанно — намеси се Уейн, седна на масата, взе си едно хлебче и отхапа лакомо. — Но никой не ме забелязва. Така и ще си остана неразбран. — Териският му акцент бе изчезнал.

Мараси изглеждаше смутена. Обърна се към Уаксилий и попита с приглушен глас:

— Трябва ли да се преструвам на смаяна от това, което прави?

— Той знае, че сте го познали — отвърна Уаксилий. — Сега ще се нацупи.

— Да се цупя? — попита Уейн, докато сърбаше от супата на Стерис. — Много нелюбезно от твоя страна, Уакс. Уф. Това нещо е адски безвкусно. Съжалявам, че ви подведох.

— Няма да бъде забравено при бакшиша — заяви сухо Уаксилий. — Лейди Мараси, питах ви съвсем сериозно. Защото наистина забелязах, че стеснителността ви е малко пресилена.

— Винаги свежда поглед, когато заговори — съгласи се Уейн. — И гласът й изтънява, когато задава въпроси.

— Не прилича на онзи тип жени, които отиват да учат в университет по свое желание — добави Уаксилий. — Защо е цялата тази игра?

— Предпочитам да не ви казвам.

— Предпочитате? — Уаксилий я погледна. — Или лорд Хармс и дъщеря му предпочитат?

Тя се изчерви.

— Второто. Но моля ви. Наистина държа да сменим темата.

— Чаровникът Уакс — подхвърли Уейн и си отчупи от хлебчето — Видя ли какво направи? Още малко и момичето ще се разплаче.

— Няма да… — почна Мараси.

— Не му обръщайте внимание — прекъсна я Уаксилий. — Повярвайте ми. Той е като краста. Колкото повече се чешеш, толкова повече се раздразва.

— Уф — изпъшка с досада Уейн, но се засмя.

— Не се ли безпокоите? — попита го тихо Мараси. — Носите сервитьорска униформа, а седите и ядете на масата. Ако ви видят…

— Да, права си — рече Уейн и побутна стола си назад. Мястото зад него беше свободно, както и мястото на лорд Хармс. Достатъчно, за да…

… и изведнъж се оказа, че е облечен с наметало, тъмнокафява риза и панталоните, които носеше в Дивите земи. Въртеше шапката си на десния си показалец.

Мараси подскочи и после прошепна смаяно:

— Забързваща сфера! Мислех, че може да се забележи отвън.

— Да, но само ако гледате внимателно — обясни Уаксилий. — Леко замъгляване по краищата. Погледнете под съседната маса. Ръкавът на сервитьорската униформа се подава отдолу. Шапката му се сгъва и разгъва лесно. Чудя се само къде е държал наметалото.

— Под масата — рече самодоволно Уейн.

— Ама разбира се — възкликна Уаксилий. — Значи си знаел предварително коя ще е нашата маса, за да те пратят да я обслужваш.

„Забравих да погледна под масата, когато сядахме — осъзна той. — Или това щеше да е проява на параноя?“ Не беше такъв, не се будеше нощем с мисълта, че някой се прокрадва, за да го застреля, нито постоянно мислеше, че срещу него се готви заговор. Просто беше предпазлив.

Мараси не сваляше смаян поглед от Уейн.

— Не сме това, което си мислехте, нали? — подсмихна се Уаксилий. — От онези съобщения за Дивите земи.

— Не — призна тя. — Там се пропускат личните подробности.

— Да не би да се разказват истории за нас? — попита Уейн.

— Ами да. Много.

— Проклятие — Изглеждаше впечатлен. — Дали пък да не поискаме някакъв хонорар? Ако ни дадат, ще прибера и този на Уакс. И без това аз вършех всичко, пък и той си е богат.

— Това са репортерски статии — обясни Мараси. — За тях не плащат хонорари на участниците.

— Мошеници — изруга Уейн. — Чудя се дали някои от присъстващите тук прекрасни дами са чували за някоя моя невероятно героична постъпка…

— Лейди Мараси е студентка в университета — прекъсна го Уаксилий. — Предполагам, че е чела съобщенията там. Повечето хора изобщо не са чували за тях.

— Така е — потвърди момичето.

— Уф — въздъхна Уейн разочаровано. — Какво пък, тогава може би лейди Мараси би желала да чуе за моите храбри…

— Уейн?

— Да?

— Стига.

— Добре.

— Извинявам се от негово име — каза Уаксилий на Мараси, която продължаваше да гледа смаяно.

— Често го прави — подметна Уейн. — Всеки си има недостатъци. Опитвам се да му помагам, като се старая винаги да се държа прилично, но изглежда това не му стига.

— Няма нищо — рече тя. — Питам се обаче дали да не опиша нашата среща и да запозная с нея преподавателите ми… ще им е интересно да разберат какви невероятни хора сте.

— Какво по-точно изучавате в университета? — попита я Уаксилий.

Тя се поколеба, после се изчерви.

— Аха! — възкликна Уейн. — Страхотно изигран срам. Ставаш все по-добра.

— Ами, защото… — Тя вдигна ръка и закри засрамено очи. — Защото… уф, какво пък толкова. Уча право и криминална бихейвиористика.

— И това е нещо, от което трябва да се срамувате? — попита Уаксилий и двамата с Уейн се спогледаха объркано.

— Често ми натякват, че не е женско занятие — обясни тя. — Но когато седя тук с вас… двама от най-известните блюстители на закона в целия свят…

— Повярвайте ми — прекъсна я Уаксилий. — Не знаем толкова много, колкото си въобразявате.

— Виж, ако изучаваше грубиянщина и кретенска бихейвиористика, там сме истински експерти — добави Уейн. — Къде всъщност са другите?

— Вероятно ще се върнат всеки момент — обясни Уаксилий. — Та ако има някаква причина да си тук, чакам да я споделиш по-скоро. Освен ако не е поредният ти опит да ме ядосаш.

— Вече ти казах за какво става дума — отвърна Уейн. — Нали не си ми изял бележката?

— Не. Но там не се обяснява нищо.

— Казано е достатъчно. — Уейн се наведе към него. — Уакс, нали ми заръча да проверя за заложниците. Прав беше.

— Те всички са аломанти, така ли?

— И нещо повече. Роднини са.

— Уейн, от времето на Основателите са изминали едва триста години. Ние всички сме роднини.

— Това означава ли, че ще поемеш отговорност за мен?

— Не.

Уейн се изкиска и извади от джоба на наметалото си сгънат лист.

— Има още, Уакс. Погледни. Всяка от отвлечените жени е от определен род. Поразрових се малко. Всъщност доста. — За момент се замисли. — Защо казват „поразрових“, когато нищо не ровиш?

— Защото се налага да изгълташ доста книжен прах. — Уаксилий взе листа и го прегледа. Беше написан с почти нечетлив почерк и описваше кръвното родство на всяка от отвлечените жени.

Няколко неща правеха впечатление. Първо — всяка от тях имаше родствена връзка със самия лорд Мъглороден. Заради това повечето от тях бяха потомки на аломанти. Всички имаха кръвни връзки помежду си — трети или четвърти братовчедки, две дори първи.

Уаксилий вдигна глава, забеляза, че Мараси се усмихва лъчезарно, докато ги гледа, и попита:

— Какво има?

— Знаех си! — възкликна тя. — Знаех си, че сте дошли в града, за да преследвате Изчезвачите! Появихте се тук и поехте Къща Ладриан само месец след първия обир. Ще ги хванете, нали?

— Затова ли настоявахте лорд Хармс да ви доведе на срещата с нас?

— Може би.

— Мараси — заговори Уаксилий с въздишка. — Правите прибързани заключения. Да не мислите, че смъртта на чичо ми също е била изфабрикувана?

— Ами, всъщност не. Но бях изненадана, че сте приели да заемете мястото му, докато не осъзнах, че сте видели в това възможност да разследвате обирите. Признайте, че са доста необичайни.

— Също и Уейн — промърмори Уаксилий. — Но не бих сменил мястото, където живея, нито начина си на живот, за да поема отговорността за цяла една благородническа Къща.

— Уакс, почакай — намеси се Уейн неочаквано. — Моля те, кажи ми, че носиш оръжие.

— Какво? Не, не нося. — Уаксилий сгъна листа и му го подаде. — Защо питаш?

— Защото — отвърна Уейн, като дръпна листа и се наведе към него. — Не виждаш ли? Крадците избират места, на които се събират богати и знатни представители на управляващата класа. Подбират жертвите си сред тях. Хора от сой. Но тези хора, богаташите, престанаха да пътуват с влак.

Уаксилий кимна.

— Да, ако жените наистина са истинската им цел, вероятно след няколко случая на обир във влаковете ще спрат да използват железницата. Виждам връзката. Вероятно затова са се преориентирали към театъра.

— И къде другаде се събират богати индивиди с определени родствени връзки? — попита Уейн. — Място, където хората носят най-скъпите си бижута? И където покрай бижутата можеш да откриеш поредната си жертва?

Гърлото на Уаксилий внезапно пресъхна.

— На голямо сватбено тържество.

Вратите в двата края на балната зала внезапно се разтвориха.