Спящата Катерица

1.

Ето — път, широк може би колкото три замъка, а от двете му страни са се наредили високи мраморни хора с оръжия в ръце и се усмихват на пътниците, които минават на безопасно разстояние от тях. Ето и Кралят на Мраморните хора — подпрял се на една празна мраморна рамка на врата, поникнала сякаш от свежозелената трева, потропва с мраморен крак, гледа изкосо малките хора и си тананика иронично. Какъв купон.

Това беше така нареченият път на Ходещата Воля, по името на Краля на Мраморните хора. Аскър и Криси излязоха на него половин час след като напуснаха страноприемницата. Аскър започна да разправя какво знае за него. Мраморните хора били една от най-древните раси, повелители на Волята, Разума и Съвестта, поради което били отбягвани старателно от останалите народи. И тъй като Мраморните хора не умеели да си строят пътища, а онези, които умеели съвсем не изгаряли от желание да улесняват Волята, Разума и Съвестта да се предвижват от град на град, Мраморните хора изведнъж обявили пътищата за нещо подобно на четирилистни детелини и започнали да се нареждат от двете им страни, прекарвайки така два, дори по някога три живота. Напълно естествено било изведнъж светът да се покрие със страшно много изоставени пътища, тъй като пътищата с Мраморни хора се считали за по-тежко бреме и от чумата. С времето различни кралства подели борба с тях и дълги години какви ли не хора тъпчели мраморните им остатъци в кралските зали и алеи. Най-сетне Кралят на Мраморните хора събрал малкото оцелели от племето си, свикал голям съвет в Мрамор Планина и там взели важно решение за стратегическа отбрана. Настанили се на най-главния по онова време търговски път Сетрис — Ахай, Кралят си издигнал мраморна рамка за врата, подпрял се там и, както било вече запланувано, изведнъж всички пътници престанали да им обръщат внимание.

Все пак Сетрис се преместил другаде, а Ахай отстъпил място на езеро, носещо сега същото име. Всичките му жители се превърнали във водни духове, които накрая успели да превърнат един болезнен проблем в доходна атракция. И Ахай станал курорт.

Настилката на пътя беше от древни, изтъркани до блясък камъни. Беше приятно да стъпваш по тях бос, те сякаш сами галеха краката ти. Криси се събу. Аскър само поклати глава и хвърли похотлив поглед към краката й. Един от Мраморните хора подсвирна след тях.

Слънцето беше в зенита. Странна прохлада полъхна точно отпред. Аскър и Криси вървяха, хванати за ръка, и си приказваха нещо за сънища. Десетина метра над тях, съвсем малко по-назад планираше тъмночервено летящо килимче и очевидно ги следваше. Мраморните хора бяха насядали по тревата и обядваха.

Полъхът се засили и те доловиха в него влажен аромат. Пред тях се намираха седем мраморни стъпала и когато ги изкачиха, в краката им се простираше Ахай — с набраздена от лек вятър повърхност, с отпускащо понижаване на температурата и излъчване, което води неизменно до асоциации с безкрайно дълбоко небе и бели искрящи облаци, подгонени из него от хладен вятър.

Езерото беше заобиколено от сребърен парапет и от романтична алея, и от няколко заведения, поддържани от водните духове. Белокаменни стълби водеха през полегатия наклон към вътрешността на езерото, където се намираха подводните хотели.

Аскър и Криси влязоха в най-близкия ресторант.

Вътре имаше малко посетители — най-вече водни духове със зелени коси и големи ботуши, където да държат краката си, за да не изсъхнат. Музиката беше на Manfred Mans Earth Band. Сервитьорките — белолики млади водни феи — се плъзгаха над земята, облечени в прекрасните си роби. Готвачът — опитно морско куче с готварска шапка — се показваше от време на време от кухнята и хвърляше няколко усмивки, които увисваха във въздуха и оставаха там да сияят.

Аскър и Криси се разположиха до огромния панорамен прозорец и поръчаха няколко скъпи неща с последните пари, които им бяха останали. Час по-късно, нахранили се царски, те се намираха навътре сред бисерните проблясъци на вълните в малка изящна небесносиня лодка, подкарвана от два водни коня (щуки, сомове или други подобни силни риби, опитомявани в преуспяващите подводни конеферми). Аскър държеше поводите и правеше и правеше сложни фигури по водната повърхност. Два рибешки мозъка отдолу с раздразнение отбелязваха лошия си късмет.

Както си плуваха, при десния борд се чу изпляскване. И двамата завъртяха глави натам. Малък зеленокос дух с бледозелена кожа се беше заловил за борда и им се усмихваше. Над водата се виждаше единствено главата му.

Привет. — избърбори той. — Радвам се, че сте посетили прекрасното езеро Ахай и съм сигурен, че ще останете доволни. То е пълно с подводни изненади за туристите, защото знае, колко обичат те изненадите.

Сякаш за да потвърди думите му, лодката заседна в една такава подводна изненада. Двата водни коня се заиграха с малките рибки из лабиринта на рифа и лодката не помръдна напред.

Е, добре, изненадани сме, а сега може ли да продължим нататък? — каза Аскър.

Но никой не го чу, защото водният дух беше отишъл да разпрегне конете. Остана само прозрачната хладна вода, над която слънцето сипеше искри, а водните кончета се гонеха с ниско жужене. Тай като всичко това беше романтично, но в общи линии безинтересно, Аскър насочи вниманието си към момичето, което беше започнало да го прегръща. Скоро и двамата не забелязваха, колко е прекрасна местността и всъщност те самите не можеха да бъдат забелязани от наблюдател, намиращ се зад борда. На десетина метра от лодката един малък воден дух със зелена коса и бледозелена кожа потри бледозелените си мокри ръце и се гмурна с доволна усмивка, изписана на зелените като водорасли устни. Доволството в зелените му очи говореше за добре свършена зелена работа. Там долу, където от дълбините струи мрак, го очакваха два зелени сома с отпуснати хамути и той ги подкара към мастилено зелените очертания на града под тях.

Седяха и чакаха някой да дойде и, ако не друго, то поне да им даде весла, та да отидат до най-близкото заведение, където ще ги нахранят. Току-що бяха станали свидетели на един прекрасен залез и духовният им глад беше напълно заситен. Аскър се бе изправил и размахваше някаква бяла част от облеклото си.

Пикирайки безшумно от небето, сякаш изпадна от някакъв негов процеп, се появи тъмночервено летящо килимче. Остана увиснало на нивото на очите на една ръка разстояние.

Аскър изглеждаше изненадан, но за разлика от Криси в погледа му се четеше нещо като разбиране. Той се протегна и погали мекия плат.

Сигурно влиза в обслужването. — изкоментира Криси зад него.

Съмнявам се. — отговори Аскър и придърпа малко килима. Опитаха се предпазливо да го възкачат и през цялото време то остана като вкопано в пространството. Изведнъж размахът на крилете му загуби всякакъв смисъл.

Устроиха се удобно и килимчето се понесе над вълничките безшумна като сова. Вечерният здрач ги окъпа в синева, няколко звезди примигнаха и изгряха над тях, а светлинките по брега блещукаха примамливо. Аскър не беше сигурен, дали не е било само илюзия, но му се стори, че чува ресните по ръба да шумят от удоволствие.

Криси го прегърна през врата и сложи глава на рамото му. Насрещният вятър развяваше косите им.

Езерото вече беше останало далеч зад гърбовете им и под тях, в настъпващия мрак се виеше бялата ивица на пътя за Стор Лиа-Дел. Самият град също се виждаше от такава височина, точно на хоризонта, като миниатюрна гирлянда от светлинки, потрепващи в неспокойния вечерен въздух. Полето на килимчето обгръщаше пътниците в мека топлина и те се усмихнаха на вълнуващото небе, на опиянението от скоростта и един на друг.

Появиха се над огромния град като странна двугърба птица и нито един поглед не се извърна към тях. Килимчето полетя известно време между кулите и камбанариите и накрая, съвсем изненадващо, ги стовари пред големия хотел Стор Лиа-Дел Палас, където се оказа, че имат резервации и заплатена сметка в ресторанта, с която бяха в състояние да платят няколко малки купона.

Килимчето изпърха и се паркира при луксозните летящи килими, слонете и пегасите на платения паркинг до хотела, където също всичко беше уредено.

Аскър въздъхна примирено и влезе с бодра крачка във фоайето, където трима души дойдоха веднага да го обслужат.

Заведоха ги до стаята им, изумително помещение с меки килими и пухени юргани, място, предназначено само и единствено, за да си щастлив. Точно така, имаше нещо гнило в цялата работа, Аскър го чувстваше много добре.

Проблемите, както се очакваше, започнаха на следващото мъдро утро. Заедно с първите лъчи на зората, в стаята на Аскър и Криси се появи някакъв мъж, облечен в комбинезон. В ръката си носеше оръфано по ъглите куфарче. Без изобщо да обръща внимание, че Аскър и Криси го гледат сънено и без разбиране, той избута от един от столовете дрехите на Аскър и ги остави на купчина на пода. Смъкна няколко книги от масата и се настани като у дома. Разтвори куфарчето си и измъкна оттам няколко чепати пръчки, жезъл, два пръстена, които постави на безименните си пръсти, сребърни куршуми и някои още по-непонятни работи. Без да се бави излишно, с точни и уверени движения на ръцете и пръстите, мъжът започна да прави някакви магии, от които пространството потрепваше и пращеше като късаща се паяжина.

Възползвайки се от момента, докато мъжът беше напълно погълнат от работата си, Аскър се измъкна от леглото и нахлузи дрехите си.

Извинете … — започна той, но мъжът му махна с пестелив жест да мълчи и продължи да разфасова умрял преди три дни плъх, отделяйки старателно различните вътрешности, докато в центъра на масата сянката от езичето на златен слънчев часовник се въртеше бясно в кръг.

Аскър отново се опита да привлече вниманието му върху себе си. Отиде и го улови за рамото. Разхвърчаха се искри и Аскър моментално се отдръпна.

Въздъхна.

След пет минути напрежението в стаята сякаш понамаля и мъжът уморено размърда рамене. Обърна се.

Какво има? — попита.

Аскър се усмихна иронично.

Ами всъщност, струва ми се, че не би трябвало да се намирате в тази стая.

Мъжът провери нещо на някаква фактура.

Мястото е същото, — констатира той. — Точно ту к трябва да бъда.

Това е стая в хотел и ние сме я наели.

Аскър без да иска се беше подпрял на рамката на вратата на банята точно като ходещата воля.

А, да. — мъжът го каза като досадна подробност, за която едва сега се сеща. — Съжалявам за безпокойството. Имаше нарушаване на тъканта на пространство-съдбата и имаше преплитане на линии на късмета. Наложи се да я зашием.

После разпери криле и отлетя през някакви странни измерения, смалявайки се. Така, в гръб, приличаше много на ангел.

На вратата се почука грубо. Така чукат онези собственици, които не са получавали наема си от три месеца и не желаят повече да чакат.

Аскър отвори. Беше собственикът на хотела, подпрял се на рамката на вратата.

Добър ден. Ще съм ви много благодарен, ако до петнадесет секунди напуснете стаята. — каза той делово. Изминаха петнадесет секунди, през които двамата с Аскър се фиксираха в очите.

Арестувайте ги. — каза пълният човек с костюма и отстъпи място на няколко яки мъже с униформи, които посегнаха към Аскър. Други яки мъже с униформи понечиха да влязат и да посегнат към Криси.

Разнесе се звън от счупено стъкло. Аскър отскочи ловко от ръцете, протегнали се, за да го уловят, и хвърли поглед към прозореца. Там, опънало се във въздуха, се полюшваше летящото килимче.

Краткото стъписване, което обзе полицаите, бе достатъчно за Аскър и Криси да се метнат върху него. Може би трябва да уточним, че яките мъже не се изненадаха ни най-малко от напълно обичайното транспортно средство. По-скоро Криси не бе имала никакво време да се облече.

Странната двугърба птица със свистене се изгуби в далечината.

Килимчето набираше скорост. Няколко мига по-късно градът остана зад тях.

Покрай бегълците прелетя съскащо светещо кълбо. На мястото, където то се разби в земята, изригна гейзер от изпепеляващи магически сили. Аскър се извърна, за да види какво става. Тъй като се намираха във фаза на пикиране и думите ’горе’ и ’долу’ бяха изгубили смисъл, някъде около тях летяха няколко тежковъоръжени военни пегаса. Очите им горяха като лава, а снежнобелите им гриви се развяваха ослепително. Могъщите им крила свистяха във влажния син въздух.

Земята, също някъде наоколо, се клатеше като топка от новогодишна елха и беше обвита от паяжината на леката облачност.

Килимчето се разтресе. Изведнъж навсякъде наоколо започнаха да се взривяват кълбовидни мълнии, а много от тях го преследваха със съскане и го лашкаха на всички страни. На места ресните вече тлееха, а защитните магии с последни сили поглъщаха разбеснелия се огън на светкавиците.

Отляво изникна единият пегас. Килимчето се хвърли вдясно.

Отдясно ги притисна другият. Килимчето примигна за последен път в предутринната синева.

Студ, от който хелият започва да зъзне.

Мрак, от който светлината на светулката изпада в мания за величие.

Самота, в която една дървеница е буен купон.

И, както се изрази Аскър, говорейки на един особено зеленясал камък, Д’еба тъпите копелета, ама ни сложиха в двете най-отдалечени килии на лайняния им замък.

Дните се редяха един след друг, слети в едно изгубено и не особено църковно тайнство. Храната, която му носеха приличаше на червеи, преминали през частично смилане, за да бъдат части от тях живи, но беше твърде тъмно, за да се провери. Така да е. В крайна сметка червеите бяха толкова хранителни, колкото и всичко друго. Гарнирани с непрогледен мрак и смрад от умрели плъхове, отвратителното естетическо влияние се губеше.

Към края на седмата седмица (нещо като седмия син на седмия син) ужасната безмълвна килия представляваше един малък личен свят, населен с призраци, Криси и рокендрол-банди. Най-зеленясалият камък беше симпатичен, покрит с хлъзгав мъх камък, където живееше Малкият Зеленясал Дух. Той никога не говореше, само си седеше кротко на ръба, без да се изхлузи надолу по пързалката, и броеше капките. Точно под тях се намираше другият особено зеленясал камък. Попиваше водата с точността на часовник и я изцеждаше направо в каменната паница, от която Аскър възстановяваше водните си запаси.

В един от ъглите, в които Аскър никога не ходеше за да се чувства нещастен, имаше ръждясали вериги, прекарани през халка в стената. На другия им край имаше стари кости от крайници — два крака и две ръце, прикачени за останалата част от скелета. Петата верига висеше самотна — главата се беше откачила и се беше изтърколила някъде отстрани, до канавката, върху решетката, където се ходеше по нужда.

Това беше Големият Призрак. Аскър искаше да му даде име. Отначало му беше приятно да си мисли, че това е Ким Бейсинджър. После скелетът претърпя хиляди превъплъщения — беше вокалът на Аеросмит, беше американския флаг, беше Кралят на Живите в онзи свят, където отиват мъртвите, когато оживеят. Беше и просто Скелетът, който шаваше насам-натам и говореше безполезни заклинания с дълбок гробовен глас.

Нощем канавката на отходната система излъчваше зловещо зелено сияние. Или поне Аскър си представяше, че тя го прави, когато си представяше, че е нощ.

Прилепът, който живееше някъде наблизо, но рядко се показваше, беше Батман — един мъничък Батман, който да скапва настроението ти, когато си в ъгъла и имаш нужда да се почувстваш още малко по-нещастен.

Често старата факла, забита в отвор в стената, гореше. На нейна светлина при новолуние няколко бебета вампирчета се лигавеха в мърсотиите по пода, а дългите им кучешки зъбки щръкваха, когато се заливаха в детски смях.

Криси също прекарваше отредените й в самота часове полудявайки, но по свой си начин. Затворът й се изпълни с дуум-прасета, баби-педераси, полуфабрикати с пушки и барони. Тя бродеше с часове наред с насочено пред себе си оръжие и ги разстрелваше. Газеше в радиоактивни езера и търсеше скрити врати. Сънищата и представите й се сляха и тя загуби способността си да ги различава.

Докато един ден, както блуждаеше из килията си насън, съвсем случайно тя направи нещо на една от стените, част от каменните блокове се повдигна безшумно нагоре и тя прекрачи прага на тайно подземие, което извеждаше навън — сред белия свят.

Събуди се от песента на птичките. Този пронизителен звук застави ушите й, отвикнали от горската тишина, да пищят. Бледата предутринна светлина я заслепи и небето й изглеждаше като разтопено, врящо желязо.

Свежият прохладен въздух изгори гърдите й и тя с закашля.

След което вече беше някъде във въздуха, пищяща и захилена до уши, без да е в състояние да направи каквото и да е друго. Парцалите, висящи по нея, замърсиха околната среда и тя се хвърли в кристално чистия вир на поточето, което си играеше наблизо. Поточето се плискаше надолу по склона и после през малката долина, под снизходителния покрив на боровата гора.

Водата й се стори като топла майчина прегръдка.

Криси Саулър. Да я бяхте видяли в този момент — отслабнала малко повече от необходимото, с чудесна дълга до кръста коса, очи, заслепяващи слънцето и одежди, с каквито Майката Природа я бе довела на тази земя.

Минералите разтвориха онези неща, които се бяха налепили по кожата й — по сложни по строеж от отношенията в „Пътеводна светлина“ и по-страшни от химическа война.

Целебната кал, която се надигна сред водните вихри от дъното, изцери раните й.

Едно семейство пъстърви разочаровано се заизнизва нагоре по течението.

Някой я наблюдаваше от брега.