Спящата Катерица

3.

Едно не можеше да разбере Аскър — откъде изведнъж се беше взела тази държава. Монархии по света имаше много. Крале и кралици — с лопата да ги ринеш. Отчаяни принцеси, киснещи по разни замъци под надзора на лами и змейове — всеки втори замък криеше в кулата си нещо такова. Стража — ами разбира се, цели армии наводняваха света. Обаче монархия с парламент и задължителна военна служба — подобен кошмар не можеше да бъде създаден дори от колективните видения в една психиатрична клиника!

А, да. Клиниката. От кога, по дяволите, по света имаше психиатрични клиники??!

Светът беше започнал да се побърква.

Аскър седеше на пейката, като очакваше да острижат хубавата му коса. Отначало много се подтисна, но по-късно взе да му се услажда мисълта да походи като скинар, или както той го наричаше — като гигант. Гигантите по принцип бяха плешиви, огромни и мускулести и БЯХА ПРОЧУТИ С ОБРАТНИТЕ СИ СЕКСУАЛНИ НКЛОННСТИ и с омразата си към всичко живо. Изглежда до тук приликата със скиновете свършваше, защото в един гигант можеш да откриеш някакво очарование само ако харесваш да те изнасилват до смърт. При това гигантите НАИСТИНА бяха обратни типове и се размножаваха предимно по този начин.

Аскър си позволи да си помечтае за няколко внушителни гиганта, вместо да го острижат и да го пратят в казармата. В строителни войски — най—елитният корпус на педерасите.

Благодаря ти, Господи! — каза си наум Аскър и показа на Господ конфигурация от три пръста с преобладаващ среден.

Господ не се забави да му го върне — беше му изпратил един ефрейтор, който да види кукиша пред лицето си.

Гадното ефрейторче срита новобранеца на земята.

Айде бе, скапаняк! — излая ефрейторът. — Айде пак бе!

Тегли му няколко ритника с подкованите си военни ботуши и го изправи за яката. Аскър примижа, за да не прочете ефрейторът, какво пише в очите му.

Остригаха го като овца — оставиха му някакви си части от милиметъра. Ефрейторът, който го бе наблюдавал съсредоточено през цялото време, се изпика върху купчината блестяща коса, защото знаеше, че това ще го подтисне още.

Бълхите и въшките бяха най-хубавото нещо, което се случи на Аскър, докато отслужваше първите седем месеца от десетгодишната си служба.

Като малък бе получил добро военно обучение от баща си и по-големите братя. Знаеше как да се бие с петима въоръжени с ножове противници, брадвата в ръцете му носеше ужас, който по-добре да не те спохожда, лъкът и стрелата бяха част от ръката му, а рицарският бой течеше в жилите му.

Но никой не му беше казал, как може ад се бори срещу една система.

Защото повечето му опити завършваха в карцера, с бой, или с двете заедно.

— Изчезни! — кресна генералът. Аскър тръгна по инерция в обратна посока, но го спряха думите: — Редникът да остане!

Аскър послушно се върна обратно при ранения генерал. Беше благодарен за това, защото скинарската прическа правеше обедното слънце нетърпимо, а генералът се излежаваше в прохладна сянка.

Кой си ти? — попита генералът.

Аскър Кедърууд, редник, набор 994, 4-то поделение на седми полк на строителни войски.

Откъде си?

Източни прерии, Кедърууд.

Мдаа. — генералът поглади брадичка. — За какво са те хванали тук?

Извърших престъпление, сър.

Какво престъпление? — на генерала започна да му става интересно.

Нанесох се незаконно в хотелска стая, сър. А след това оказах съпротива при залавянето.

Аха. — поразмисли малко. — Как така си се нанесъл незаконно в хотелска стая?

Вечерта бяхме платили за стая. На сутринта се оказа, че дори името ни не е вписано в регистрационната книга. Преплитане на линиите на съдбата и изкривяване в съдбовно-временния континуум.

Да, — кимна бавно генералът. — Разбирам.

После замълча, сякаш премисляше казаното. Най-накрая отправи към Аскър изпитателен взор.

Харесва ли ти войниклъка, момче?

Пътят към истинския мъж и добрия патриот, отдаващ силите си за благото на нацията, минава през казармата, сър!

Генералът изглеждаше доволен.

Отивай да работиш сега, — каза той с дълбок и мъдър глас. — Ще те повикам отново.

Аскър отиде да работи и дойде пак, когато го повикаха отново.

Ще бъдеш прехвърлен към пехотния корпус под мое началство, — уведоми го генералът. Аскър мълчеше като пън. — Сега отиди с този човек и пригответе всичко за продължаване на пътя.

Този човек беше лейтенант, облечен в униформата на елитните войски. В очите му се забелязваше някакво присъствие на друго, освен псувни и ритници. Това обнадежди Аскър и той с радост пое по петите му, до мястото, където ковяха каруца за генерала, тъй като не беше в състояние да язди.

Още три месеца изкара той в строителни войски, докато генералът оздравее. След това се премести на едно ново място, което беше във всяко отношение по-малко противно от предишното и където не трябваше да охранява задника си с бой и да бди над девствеността му като орел.

Онова, на което казармата научи по-късно Аскър беше, че със злото трябва да се воюва. Научиха го пространните лекции на генерала, в които се говореше за морал, закон, права, враг, държава, справедлив съд и други такива страхотии, от които кожата ти да се смъкне сама надолу по гърба. Със злото трябва да се воюва! Къде си, Зло? Ела да воюваме заедно! В такива случаи Аскър добавяше само: Д̀еба скапаната система! И се молеше злото да се страхува от нея по-малко, отколкото той.

През времето, когато беше отделен от Криси, Аскър ходи с няколко гаджета, но всеки път му писваше много бързо, а и заради военните задължения не му оставаше много време за тях. Бяха отегчителни млади катерици, дори понякога кучки. Липсваше им нещо, което Криси притежаваше, и много дълго той не можеше да разбере, какво е то. (Отговорът лежеше някъде в бъдещето и до него водеше един живот, който сигурно би заставил Мървин да записука от щастие над своя собствен.)

Дните ставаха седмици, седмиците — месеци, а те самите скочиха отвъд прага на една нова година. Аскър навърши осемнадесет и влезе с единия крак в гроба.

Когато съседното кралство обяви война.

Аскър беше виждал много чудеса през живота си. Беше срещнал Криси. Беше летял на килимче в компанията на бивша лисица. Беше погребал прекрасна чуждоземна принцеса под клоните на одухотворено дърво… Къде бяха сега чудесата!!? Той предполагаше, че това е свързано по някакъв начин с морала и психиатричните клиники. Само че връзката му се изплъзваше като хлъзгав логически сапун. Живееше някак си, без да отдава особено значение на този факт и очакваше някакво чудо. По дяволите, чудеса ставаха непрекъснато! Именно заради това животът беше интересен!

Или, поправи се то, по-точно не беше отчайващо скучен.

Всъщност … — замисляше се за кратко, сравнявайки едни неща с други неща, — наистина беше интересен.

В такива моменти изпитваше най-силно желание Криси да е някъде наблизо — в някоя страноприемница, или в лодка, или, Господи, направо на земята! Отделно си мечтаеше за деня, когато просто ще са заедно, отново ще скитосват и няма да има пасмина суперинтелигентни мъже в мундири, които да крещят заповеди и да стрелят. Майната й на военната кариера, която се разкриваше пред него. Дори мисълта, че ще има власт над стадото олиг̀офрени, чиято недоброволна част представляваше в момента, го караше да се сприятели със стръкче трева.

Освен това не му беше много ясно, защо стръкчетата трева го гледаха с такова подозрение.

Отказа се от мисълта да разбира каквото и да е било. И тогава, в един сив дъждовен ден, който го завари в един сив дъждовен град близо до южната граница, на десет километра от фронтовата линия, по време на подготовката на специална операция на вражеска територия, един делови човек със сив работен комбинезон и куфарче нахлу в стаята, където се провеждаше инструктажа, и всички опити да бъде изхвърлен, промушен, застрелян или убеден да напусне завършиха с неуспех. Мъжът само трепваше от досада с крила и продължаваше да мърмори глупости и да разбърква смърдящи билки в кръв от прилеп и гущер.

Наложи се да проведат инструктажа другаде. Аскър бе така зашеметен от случилото се, че пропусна почти половината и затова направи десет обиколки марш около плацдарма и го изслуша наново.

През цялото време около него сякаш се късаха невидимите паяжини на пространството, а нереален звук, примесен от многобройни шумове, му пееше Little Joe на Soundgarden.

Падна мракът и малкият отряд от елитни бойци се изниза незабелязан през гъстата мъгла по посока на фронтовата линия. Аскър се усмихваше загадъчно. Нещото като приятел, с което крачеха заедно, го изгледа неразбиращо. За него лицето на този странен дълъг тип не беше спохождано от такова чудо като усмивка нито веднъж, откакто се познаваха. Всъщност още от онези бледи като миналото събития, когато се преследваха с пегасите; но нещото като приятел не беше посветено в тези подробности от аскъровия живот.

Изтрещя гръм. Проблесна светкавица. Краката им изджвакаха в размитата кал при следващата крачка.

В сборния пункт пристигнаха към полунощ. Мястото представляваше старо запуснато селище, където витаеше духът на миналото. Дъждът се ръсеше по някакъв определено старомоден начин, дори въздухът миришеше на подгизнал музей.

Следвайки точното описание, получено на инструктажа, петимата криволичеха из непрогледните улички със заковани прозорци по сградите. Водачът им, чиито очи бяха изменени преди операцията от военния лекар, крачеше уверено след невидимото инфрачервено военно огънче.

Срещата беше в полуразрушена църква, където, скрита сред просторните й подземия, се намираше малка фронтова база на секретните служби. Аскър не можеше да различи тайнствения силует, но едва видимата фигура на войника пред него се закова на място и Аскър се блъсна леко в нея. Зад него другарят му направи абсолютно същото.

Всеки от групата хвана войника пред себе си за ръба за улавяне на гърба на униформата. Наредени в бойния строй за придвижване на тъмно, навлязоха сред руините.

„Кървави очи“ — каза призрачен глас вляво.

„Пакост“ — отвърна с паролата водачът.

Следвайте ме! — гласът затананика тихо и тръгнаха отново.

Подлите стъпала изникнаха от нищото. Докато падаше и се свиваше на кълбо, Аскър ругаеше наум.

Извинявайте, — обади се отново гласът, — забравих да ви предупредя.

Някой път ще забравиш да си избършеш задника и ще залепнеш някъде. — отвърна му ядно Аскър.

Духай. — изръмжа гласът. Продължиха надолу.

Миризмата на мокро и старо се засилваше. В един момент Аскър реши, че има повече миризма, от колкото въздух. За щастие преди да е повърнал, пред тях се отвори врата, където светеше полуразтопена свещ, поставена на маса точно отсреща. Това помогна на Аскър да заобиколи локва повърнато. С благодарност си пое въздух, когато престъпи прага. По разбираеми причини го избутаха навътре и вратата се затвори бързо и безшумно.

На стената висеше Американското знаме. Тъй като Америка не съществуваше на тази планета, знамето се използваше като талисман от оперативните работници на почти всички страни. Според легендите американците бяха толкова печени по тея работи, че само като си помислиш, че си американец, и ставаш непобедим най-малкото до момента, в който се срещнеш с друг, който си мисли, че е американец.

В помещението се намираха още осем души. Двама от тях бяха качили краката си на масата по американски начин, а други трима седяха и гледаха самодоволно като американци. Останалите двама бяха старец, който пушеше лула и с раираната фанела си даваше вид на морски тип (естествено от американския военноморски флот) и млада катерица, която веднага привлече вниманието на новодошлите. Беше облечена топло, но някак си кройката на дрехите подчертаваше тялото й. Сигурно бяха изработени от американец, толкова добре бяха изпипани.

Привет, — каза тя умърлушено, когато започнаха да я поздравяват. — Надявах се да не дойдете и операцията да не се състои.

Разбирам те, — отвърна Аскър. — Значи ти си „Нула Седем“.

Тя кимна.

А ти трябва да си „Уплаха“.

Аха!

„Уплаха“ беше командирът на мисията. Аскър малко се изненада, като разбра, че го назначават на този пост, но някак си го преживя.

Останалите също се представиха. Само старецът потриваше мълчаливо брада така, както г оправят американските старци.

Екипът се състоеше от „Кокиче“ — водач, и още девет войника, които имаха за цел да подсигурят безопасността на „Уплаха“ и „Нула Седем“. Между другото кодовите названия бяха взети от някакъв справочник на американските секретни служби, попаднал по неизвестен начин в тази астрална равнина, отстояща на цели девет астрала от земната.

Старецът се раздвижи. Отвори някакъв сандък и измъкна от там радиомагии. Раздаде ги заедно с няколко М-16 — американски оръжия. Оформиха стрелковата група от четирима души и се застягаха за път. Постовият, който ги посрещна горе на стълбите, разглеждаше заинтригуван някакво порносписание и не им обърна никакво внимание, докато се изнизваха, сложили американските си очила за нощно виждане и нарамили десеткилограмовите си раници с американско бойно снаряжение. Изглеждайки по толкова американски начин те се надяваха, че противниковите войски могат да ги сметнат за свои, което означаваше, че евентуално биха могли да се нахранят за сметка на врага в някоя крайпътна казарма.

Аре. — каза старецът и захлопна вратата. После отиде и започна да досажда на постовия да му даде списанието.

Светът вече не беше непрогледно мастило и подозрителни шумове. Точно като в американските технотрилъри, очилата даваха зелена картина на света, дори създавайки триизмерен образ.

След броени минути напуснаха изоставените улици и навлязоха в поле, което едно време е раждало жито и пшеница, а сега раждаше плевели. Прекосиха го бързо, разгънати в дъга, за да не бъдат изненадани, и скоро релефът се промени и започна да се изкачва. „Кокиче“ излезе на петдесет метра напред, за да води, след него на двадесет и пет метра движеше стрелковата група, а „Уплаха“ и „Нула Седем“ бяха ескортирани от останалите членове на групата, още толкова по-назад.

Беше съвсем спокойно, до фронтовата линия имаше два километра и Аскър си позволи да огледа момичето. Очилата му се затрудниха при предаването на похотливия му поглед.

Стръв, значи. — каза той шепнешком, без да използва радиомагиите.

Катерицата кимна.

Някъде из родословното ми дърво имало крал и затова решиха, че кандидатурата ми е подходяща.

Не забелязах да си много въодушевена.

Абе цикълът ме изненада и бих предпочела да не се мъкна сто километра, а после евентуално да прекарам няколко дни в студена каменна килия без санитарни удобства.

Кофти, наистина. — съгласи се съчувствено Аскър. — Служиш във войската или си наемничка?

Имах малки финансови затруднения, когато един приятел ми спомена за шанса. За подобни работи плащат тлъсти пари.

Далавера е да си наемник.

Замълчаха, насочвайки вниманието си към обкръжаващия ги свят. Беше толкова скучен, че ако имаше публика, тя щеше да си излезе и да си поиска обратно парите. Продължаваше да вали, хълмовете, през които се влачеха, бяха голи, обрасли само с хърбава трева. На изток, накъдето вървяха, от време на време просветваха мълнии или експлозии.

Преди една седмица си купих „Фройдианата“.

Аскър не беше наясно, какво да отговори.

Липсва ми страшно много. — допълни катерицата.

Ааа. — пауза. — Как всъщност се казваш?

Мила.

Да не си зодия рак?

Не, защо?

Във фамилния кодекс пише да се пазим от Мили-раци е и още пише, че не знаят на кой свят се намират. Пише и други неща, но те засягат прекалено интимни области от живота на майките им.

Е, не съм рак. Водя се зодия Огошо.

Каква?

Тя му я спелна.

Нещо съм пропуснал да я запомня. — отговори с гузен оттенък Аскър. — Но все пак не всеки може да запомни зодиак с осем хиляди основни зодии.

Родена съм, когато съзвездието О е навлязло в съзвездието Гошо. Това е станало през годината на Морските типове.

Има ли това връзка с онзи тип, дето ни раздаде оборудването?

Да. Той ми е наречен дядо.

Аскър я огледа още веднъж.

Това обяснява, защо си толкова здрава. Винаги съм мислел, че морските типове са късметлии.

Тя се захили.

Продължиха още известно време.

Ами ти? — попита тя.

Аскър. Зодия близнак.

Близнаци?

Не, близнак. Много по-готина зодия. Родените като близнак са страшно надарени, а освен това са и Велики.

О!

Аха. Виждам, че това ти говори нещо.

Да, брат ми е Велик. Само че е зодия Катеричар.

Друго нещо са си все пак Великите зодии.

Ако си забравил и Огошо е Велика зодия.

Възможно е. Само че имаше нещо, че всъщност единствената Велика зодия е зодията Велик и никой не могъл да се роди под нея, защото съзвездието й изгърмяло при някакъв космически катаклизъм. В някакъв професионален зодиак бях чел, че погрешно наричаме Великите зодии Велики. Всъщност те си имали самостоятелно превъзходство, всяка за себе си, и стояли някъде между Великите и Свежите зодии.

Не знам. — катерицата се усмихна. — Не съм се ровила толкова надълбоко.

„Кокиче“ вдигна предупредително ръка. Намираха се в падина между два хълма. Радиомагиите се включиха.

„Стрелкови“, тук „Кокиче“. — каза водещият. — Опасност от засада. Посока едно-нула-нула.

След това повика командира.

„Уплаха“, тук „Кокиче“. Очаквам нареждания.

Ами аз викам да им разгоним фамилията. — предложи Аскър. — Нали сме американци.

Те също. — напомни му „Кокиче“.

Добре тогава. Изтегляме се и после се връщаме тук по същия път. По всяка вероятност, тъй като са американци, те ще се досетят, че сме ги открили и сменяме маршрута и ще се разкарат, за да ни причакат другаде.

Слушам шефе! Край на връзката.

Изпълниха предпазливо маневрата. Аскър наблюдаваше със задоволство, как нагоре по хълма търчат силуети, за да блокират съседния проход.

Хайде сега напред! — изкомандва той. Задвижиха отново. Бяха толкова безшумни, че намаляваха дори шума на дъжда.

Навлизаха в зона на активно действие. Засега не бяха попаднали на други засади, но вниманието им беше максимално изострено. Катерицата и Аскър мълчаха.