Спящата Катерица

5.

„Уплаха“, тук „Кокиче“. — чу се гласът на водача на групата в радиомагиите. — Виждам целта! Посока седем-нула-едно.

„ Кокиче“, тук „ Уплаха“. Разбрах. Всички да спрат. Оставаме на място, докато „Щит“ и „Лудория“ прекосят полето пред целта и ни подадат сигнал със стробоскопното блуждаещо огънче.

„Уплаха“, тук „Щит“, разбрах.

„Уплаха“, тук „Лудория“, разбрах.

Край на връзката.

Дъждът беше спрял. Намираха се в опожарена от мълнии местност — преди два дни фронтовата линия беше стигнала до тук, но врагът успя да я измести. Бойните действия оставаха зад гърбовете им. В казармата ги бяха обучавали за подобен тип операции и затова нито един от патрулиращите грифини не успя да ги забележи.

След около десет минути някъде в далечината, в подножието на целта, просветна стробоскопното огънче. Аскър включи връзката.

„Щит“, какво е положението.

Чисто е шефе! Няма охрана!

„Каква охрана очакват тея в полуразрушена крепост?“, помисли си Аскър. На глас добави:

Група, действайте. „Стрелкови“, заемете позиции по фланговете и един в тил за прикритие. Останалите — „Чук“, „Пирон“ и „Сглобка“ — остават с мен при „Нула Седем“.

Крепостта се извисяваше в зеления екран на очилата за нощно виждане. Около върха на оцелялата й кула се въртяха прилепи. Луната светеше, закрита частично от изронените крепостни зъбери. От дясно, до срутената стена, се беше изправило обгорено голо дърво. И, нещо доста необичайно, вятърът гонеше из равното поле десетина айдъл-стайли — от онези храсти, дето като дойде времето да се размножават, напускат корените си и се търкалят из пустините, ръсейки семена наоколо.

Редица хълмове закриваха заревото от Мраморните хора, което в противен случай би могло да разтревожи специалния отряд на Аскър. До тук операцията вървеше перфектно. Точно като в технотрилър.

В крайна сметка цялата група се събра в подножието на крепостта. Претърсиха руините основно, като не попаднаха на нищо интересно — само прах, каменни срутвания и бурени, прорасли в по-влажните ъгълчета.

Пътят към кулата беше осеян с препятствия, така че отне известно време. Събраха се пред ниската й сводеста вратичка. Небето на изток започваше да дрезгавее. Момчетата бяха уморени и единственото, което искаха, беше са си свършат по-бързо скапаната работа и да отидат да спят. „Нула Седем“ също искаше по-скоро да я поставят в килията, че да се разкарат от главата й.

Двама от стрелковите придружиха командира и момичето във вътрешността. Останалите останаха да охраняват.

Катереха се мълчаливо по студената стръмна вита стълба. Дори очилата за нощно виждане не помагаха особено. Затова наоколо хвърчаха три стробоскопни огъня.

Според плана трябваше да доставят „Нула Седем“ на третия етаж, но там се оказа, че няма нищо. Това малко ги озадачи.

Къде, по дяволите, е вратата? — попита Аскър, опипвайки грапавата влажна стена. Единственото, което откри, бяха спомените от затвора. „Нула Седем“ до него въздъхна.

От разузнаването бяха сигурни в местоположението на целта. — каза тя. — Да не би да сме объркали етажите?

Аз мога да броя до три. — отвърна кисело Аскър. — Едва ли бих объркал най-голямото число, което знам.

Шефе! — обади се „Стрелкови 1“. — Мисля, че попаднах на нещо!

Аскър отиде да види.

Умряло куче. Блестяща находка. — каза той. — Сигурно искаш да си я занесеш у дома. Там може би ще те похвалят, потупат по рамото и ще ти връчат медал за храброст.

Много смешно. — обади се скептично „Стрелкови 2“. — Абе момче, тебе Бил Козби ли те е кърмил?

Ъъъ, сори, командир! — добави забързано след това.

Добре, ский ся. — поде отново „Стрелкови 1“. — Ставаше дума за ръчката.

Да не си го надървил, — започна „Стрелкови 2“, — щото …

Почакай! — Аскър хвана някакъв ръждясал лост, стърчащ до трупа от пода. Дръпна го към себе си. Нещо изпращя и изгнилият метал се отчупи.

Дай аз. — пресегна се „Стрелкови 2“.

Побутна го в другата посока. Остатъкът от лоста се плъзна меко и прещрака.

Освен това подът се отмести и ги остави да паднат от два-три метра височина в малка смърдяща килия, постлана с остатъци от принцеса и копринени дрехи. „Нула Седем“ надникна през ръба отгоре.

Хей, как сте!?

Добре, — Аскър се изправи делово, изглаждайки подгизналата си от водата в локвите по пода униформа. — А сега обратно.

Протегна се, и нали беше дълго копеле, улови се за ръба на квадратния отвор и се изтегли. После с „Нула Седем“ помогнаха на двамата стрелкови.

Е, — обърна се към нея Аскър. — Май че бяхме до тук. Сега е време да те оставим да си вършиш по-нататък работата.

Стиснаха си ръцете, после я спуснаха и заслизаха по стълбите. Аскър се задържа за няколко секунди.

Внимавай, да не те изнасили някой змей! — провикна се той. — Успех!

Последва другарите си.

Дрезгавината беше понабъбнала. Грохотът на битката едвам се чуваше. Небето изглеждаше спокойно.

Следвайки указанията, отрядът се оттегли сред хълмовете, където щеше да почине и да изчака още двадесет и четири часа.

В същото време няколко вражески военни бази отвориха секретните хангари и пуснаха седем огнедишащи змея. Чудовищата направиха по няколко кръга, за да пораздвижат мускул и се отправиха на изток. Господарите им бяха обещали голяма плячка. Миризмата на пушек и озон, която надушваха още от тук, ги възбуждаше. Летяха ли, летяха. Биостимулаторите ги караха да се чувстват непобедими. Само че поради изтичане на информация някой в Стор Лиа-Дел знаеше съвсем точно траекториите на полета им и беше замислил хитър план.

„Нула Седем“ остана сама. Когато успя да разбие дъските, с които бяха заковани двата тесни прозореца, тя извади малка икона с имитация на злато от раницата си и я сложи върху сега разпуснатите си черни коси до себе си. Огледа се в малко огледало.

На мама принцесата. — каза. — По дяволите, в какво се забърках!

Крепостта лежеше на един точно изчислен меридиан. По тази причина двадесет минути по-късно над нея прелетя триглаво летящо чудовище, което се опияняваше от собственото си превъзходство. „Нула Седем“ с безпокойство наблюдаваше, как крилатата фигура изчезва към просветляващия хоризонт. Едва след като надеждата вече напускаше момичето, гадината се изви и тръгна обратно. През полевия бинокъл се виждаха потръпващите ноздри и приятно изненаданите очи.

Раздирателен крясък отлетя на север и на юг. Докарвайки до безсилна ярост един генерал, останалите шест змея се отклониха внезапно от първоначалния курс. Огнените им езици припламваха като сигнални светлини на приближаващи се самолети. Аскър вдигна удовлетворено палец. Мисията беше приключила. През следващите няколко денонощия „Нула Седем“ щеше да има такава охрана, че едва ли някой би посмял да припари до нея.

Беше време да се погрижат за изтеглянето си. Аскър даваше разпореждания, когато „Кокиче“ го повика и посочи небето на запад. Отначало, заслепен от пламъците на накацалите около крепостта чудовища, „Уплаха“ не успя да различи нищо. Едва след като взе в ръце бинокъла, видя, че към Целта се приближаваха с плавен размах два тежковъоръжени бойни пегаса.

Защо, по дяволите, ги управляват жени?!

„Кокиче“ взе обратно бинокъла.

Наистина, шефе! Какво да правим?

Просто ще изчакаме, докато отминат, и после продължаваме. Всички а намерят прикритие!

Разположиха се според предварително уговорен план. Пегасите наближиха и змейовете станаха неспокойни. Изглежда това не убягна от погледа на крилатите коне, защото те отказаха да летят нататък и закръжиха, набирайки постепенно височина.

Горе-долу по това време от насрещните хълмове излязоха два слона и се спряха тромаво. „Кокиче“ включи радиомагията.

Шефе, два слона при обекта! Също са управлявани от жени!

Аскър само му направи знак с ръка да мълчи и продължи да наблюдава.

Криси беше много изненадана, когато се натъкнаха на обкръжената крепост. Като всяко дете знае, това можеше да означава единствено, че в кулата се намира принцеса. През последните няколко години бяха останали твърде малко истински принцеси и още по-малко свободни чудовища, да не говорим за герои, които да се сражават с тях, за да спасяват принцесите. По света имаше достатъчно много катерици, които сами ти идваха, че да си създаваш допълнителни главоболия.

Ясно беше, че е станало някакво недоразумение. Пегасите се спуснаха на земята сред хълмовете, където се бяха оттеглили останалите Катерици. Всяка от тях знаеше, какво ще последва, но трябваше да чуят официалното одобрение на Далила. Тя обаче спеше в обятията на един от принцовете и само ръмжеше и хапеше, когато се опитваха да я събудят. Стояха и чакаха в нерешителност. Наклаха огън и взеха да си направят закуска от храната, която бяха откраднали от Стор Лиа-Дел — най-вече консерви.

Дойде време да изгрее слънцето. Но вместо това небето само доби сребрист оттенък, който съвсем не предвещаваше топли и ласкави лъчи. Сумракът не се просветли особено. Известно време погледите на всички бяха отправени към хоризонта и се възцари тишина.

Не се случи нищо.

Гладът победи любопитството. Огънят в този момент заместваше сполучливо дневната светлина, затова близо половин час се чуваха обичайните мляскащи звуци и многобройните разговори. Но когато по това време още нищо не беше изгряло, Криси изпита усещането, че ще се случи нещо интересно, или, както би било по-правилно да кажем, че нещо нямаше да се случи и това ще бъде интересно.

Разговорите постепенно утихнаха и пак всички гледаха, как слънцето не изгрява.

Последното нещо, което някой очакваше, беше пред очите им да изскокне луната, която беше залязла уверено само преди деветдесет минути.

Пет минути по-късно, точно на същото място, изгря още една сребриста луна. Оптимистите спечелиха облозите и за третата луна. Четвъртата вече бе просто поредната баналност.

Хаосът, който обхвана планетата, можеше да се обясни единствено с бедната фантазия на по-голямата част от обитателите й.

Когато, объркани, двете враждуващи страни изтеглиха войските си от бойното поле, съсипаните, мръсни войници отказаха да минат по одобрените от командването маршрути, защото и в двете държави високи мрачни фигури ги причакваха, говореха срещу войната и подбуждаха съвестта. Някой се опита да стреля по тях, но Ходещата Воля им обясни от мраморната си рамка, колко лошо е това и пир мисълта, че може да го стори отново ако продължат, ги застави да захвърлят отвратени оръжията си по-далеч. Всички, без изключение, се прибраха с вкиснати лица, несвързани думи за морал, етика и правата на човека. Психиатрията процъфтяваше2.

Докато продължаваха тези сложни социални процеси, времето в една срутена крепост, осветена от лунната светлина, сякаш беше спряло.

Внезапно радиомагиите бяха отказали. Всяка от тях се превърна в малко розово облаче, сподирено от слаба експлозия. Айдъл-стайлите, които до този момент се сливаха скромно с пейзажа, пуснаха корени и за броени секунди в кръг около змейовете израсна непроходим лес от гъсто преплетени бодливи клони. Отгоре остана да стърчи единствено кулата и тънки струйки дим да се извиват по двойки към небето.

„Нула Седем“ сподави поредната прозявка и реши, че все пак няма да е зле да подремне. Вече се унасяше, излегнала се на мистериозно появилото се легло до една от стените и пропусна да види, как противната килия наоколо се превръща в прекрасен царски покой. Един сокол кацна на перваза и отправи влажен взор в усмихнатото спящо момиче. Преди да стори каквото и да е било друго обаче, птицата беше изпепелена от безпощаден пламък. Пепелта от тялото и се разпръсна на ефирния ветрец и на прозореца остана само замисления й скелет. Всичко утихна в зелен полумрак.

На пътеката, която водеше от съседното село до бившата крепост, една прегърбена старица заби в земята колче и окачи накриво изписана табела. После старческите кокали изскърцаха обратно.

Аскър тръскаше раздразнен очилата си за нощно виждане. Те бяха отказали заедно с цялото останало снаряжение.

Криси успя най-сетне да разбуди Далила. Описаха й накратко ситуацията. Вече беше късно да предприемат каквото и да е било.

Ще заобиколим крепостта, — каза тя, — и ще си гледаме пътя.

Речено — сторено. Повървяха така известно време, водейки животните за поводите. Мъртвата тишина се стелеше почти невидима в краката им. Мълчаха потиснати — от предишната им възбуда не беше останало нищо. Принцовете гледаха безсилно отминаващата под стъпките им земя, а Изгубеният Оперативен Работник избърза напред и се потопи в мълчание заедно с Далила. Той първи забеляза белия потник, развян на върха на един от хълмовете отсреща.

Катериците се събраха накуп. Помърмориха малко и след това продължиха. Принцовете захвърлиха неудобните си корони и изтръскаха насъбралия се отдолу пърхот. Ако не съвсем, то почти всичко беше почти в реда на нещата.

Криси развея белия си плащ. Два подскока на хълма оповестиха, че е била забелязана. После белият потник започна да се спуска насреща им.

Неочаквано между Катериците и оперативната група изникна препятствие — дълбока, бурна река бликна от юг, скривайки се сред тъмния лес на крепостта. Завиха срещу течението й и след няколко часа намериха разклатен дървен мост. Аскър отказа да мине по него. „Сглобка“ се направи на много отворен и пропадна в реката. Беше незабавно удавен.

Сега какво ще правим? — провикна се Аскър към Катериците, след което изведнъж разпозна Криси. — Криси! — изкрещя той.

Тя направи същото с неговото име. Приближиха се максимално до водата на двата противоположни бряга. Гледаха безсилно.

Ще измисля нещо! — извикаха двамата с престорена увереност. След това млъкнаха обезкуражени.

Хей, я веднага тук въжето! — излая Аскър. То беше в ръцете му на мига. Завърза за него една безполезна пушка и я запрати със всичка сила над водата. Тя падна на брега и изгърмя. Всички подскочиха.

Вържете го за някое дърво! — извика „Кокиче“.

Тук няма дървета, глупако! — отговори му със стиснати зъби Аскър. Но грешеше. Едно стърчеше до пътеката, служейки на табелата, закована за него, като крак. Криси се наведе, за да прочете, какво пишеше там:

„Към Спящата Катерица“. Стрелка.

В следващия миг Аскър се спря втрещен. Ужасен хлад се плъзна по тялото му. Ръката му сама се вдигна напред, сочейки размиващите се образи на другия бряг. Криси изчезна. Няколко ята прелетни птици се вдигнаха във въздуха. Въздухът изстина и се разреди. Аскър си пое дълбоко дъх и понечи да преглътне насъбралата се слюнка в уста.

Null pointer assignment

Abnormal program termination

System halted

София, 01:10:XX.20.08.1994