Спящата Катерица

2.

А кога ще дойде? — попита Аскър. Беше подпрял брадичка на дланите си и лежеше по корем върху персийския килим на нечистотията.

Ами тя ме навестява най-вече в неделя. — отвърна му Малкия Зеленясал Дух. — Тогава е най-спокойно — в радиус от километри не остава жива душа.

Значи казваш, че е хубава! — Аскър въздъхна замечтано.

Истинска красавица! — потвърди Малкия Зеленясал Дух. — Има две прекрасни, кръгли очи! Очи, черни като нощта, и в тях проблясват само две дяволити пламъчета.

Аскър веднага си представи Криси.

А, не. — прекъсна го Духа, който по свръхестествен начин беше прочел мислите му. — Косата й е зелена и усойна като на гъста гора… — в гласа му се прокрадваше копнеж. — Освен това е мъничка, съвсем мъничка, колкото мен, а не колкото теб.

Аха.

Настъпи кратка тишина. Батман се плъзна безшумно покрай Аскъровото лице и го обърса със студени криле. Аскър му кресна нещо обидно.

Тя обеща да се оженим и да си имаме деца! — продължаваше с отнесен глас Духа. — Много-много Малки Зеленясали Духчета, които ще изпълнят света…

Ключът на килията се превъртя, вратата се отвори и след изтракването на копанката с храна бързо се затвори. Щрак!

Аскър отново погледна Духчето. И то, като него, беше подпряло с ръце брадичката си, с лакти на колената, а безплътните му крачета се клатеха, провесени от камъка.

В този момент Скелетът започна да разправя приказки на ужасите и Аскър насочи вниманието си натам.

Мляскащите звуци и задавеното хълцане на стомашните спазми идваха от Ъгъла за Хранене. Той беше левият ъгъл до вратата, където Аскър не беше допускал досега никого. Не защото не искаше да сподели храната си. Беше го страх единствено някой от любимците му да не се разболее или да не роди деца мутанти. Хранеше се винаги сам — поне щеше да е сигурен, че повръща сам.

Трапезата завърши със сърбане и зловонно оригване. След това Аскър отнесе обратно каменната си купичка, за да се напълни за следващото ядене. Малкият Зеленясал Дух беше изчезнал. Аскър се опъна на земята и заспа.

Щрак!

Изтракване.

Щрак?

Аскър се събуди. Не от глад. Това усещане го беше напуснало след първото хранене.

Не от звука. Той се беше превърнал в нещо като тиктакането на часовник.

От светлината Някой беше внесъл истинска светлина.

Той скочи на крака и се огледа замаяно.

Беше надзирателят със запалена факла. Носеше белезници. Отпред, пред бронираната врата, се чуваха приглушените гласове на придружителите.

Тук. — каза надзирателят. Аскър се приближи колебливо.

Айдееееееее! — изрева надзирателят и го запрати в стената. Аскър изпита само половината от болката, защото тежеше два пъти по-малко от преди.

Надзирателят го хвана за косата и го помъкна навън. Аскър с мъка се изправи и тръгна сам. Белезниците изщракаха около китките му.

Мина покрай Зеленясалите камъни. Малкият Зеленясал Дух беше там, осветен от факлата. Това беше една измършавяла пиявица.

Там беше и любовницата на Малкия Зеленясал Дух. Една невзрачна измършавяла жаба.

Аскър затвори очи. Точно преди това зърна копанката с храна.

Зле приготвени макарони.

Облекчено преглъщане.

Движи!

Изблъскаха го така, както „грубо“ е близване от любимото куче. Аскър удари главата си някъде и светът почерня.

Беше изтекъл седмият месец. Отнесоха го някъде и, когато се събуди, той беше неприятно изненадан.

Криси стана от леглото и откачи бялата си мантия от пирона. Дървото пак беше пуснало смола и я беше омацало, за което бе възнаградено със среден пръст и ръмжащ коментар.

Зеленото блуждаещо огънче, кацнало на пръчката си насред хралупата, засили светлината. Момичето препаса ножа и среса непокорната си коса. Някои от обитателите й я напуснаха завинаги. Утрините бяха наистина тежко изпитание за тях.

Вятърът развя кожената завеса на входа на хралупата. Един слънчев лъч пробяга по стените. Криси я отметна и излезе навън.

Тревата и боровите иглички по земята бяха свежи и мокри. Над Поляната на самодивите, която блестеше през стволовете на дърветата под ослепителното утринно слънце, се носеше тънка влага.

Синти беше на чешмата и миеше лицето и ръцете си. Откъм потока долиташе смехът на Лайла и Далила, които се къпеха. Някъде отляво се чуваше как Голямата Катерица мъмри някого. Всичко това се смесваше със звъна на рапирите, докато Бейби и Марги се упражняваха на Поляната на самодивите.

Криси се запъти към чешмата. Поздравяваха я от всички страни и тя поздравяваше на всички страни. Голямата Катерица й помаха. Криси и се усмихна. После насочи усмивката си към Арли, петгодишното хлапе, което бяха прибрали преди месец и сега пак се беше провинило. То се възползва от възможността да зареже старата вещица и изтича към Криси.

Арли! — извика след нея Голямата Катерица. — Тук, момичето ми! Веднага тук!

Бягай! — подкани я Криси и я побутна обратно. Момиченцето с нежелание се върна при, както й се струваше по-правилно да я наричат, Голямото Конско.

Денят обещаваше да е хубав. Щеше да има квалификационен турнир за участничките в Похода, след това вечерта беше напълно свободна и до полунощ всички имаха право да се занимават с каквото си искат.

След около час момичетата се отправиха към Храма, където на масата беше сервирана закуската. Голямата Катерица им даде последни наставления преди турнира и започнаха да се хранят.

Орденът на Белите Катерици наброяваше двадесет и седем момичета, които нямаше къде да отидат, освен в манастир, а манастирите бяха по-зле от лепенка върху катерицата. Орденът се наричаше орден само заради гръмкото звучене на думата. По-скоро напомняше подготвителни курсове за купон. Блъскаха яко — преходи, упражнения с различни видове оръжия, психоконтрол и други такива, но освен това всяка седмица в сряда правеха купон, където идваше всичко живо и разгонено в радиус от десет километра. Купонът при Белите Катерици.

Голямата Катерица, старата вещица, която беше майка, баща и двигател на всичко, се грижеше добре за възпитаничките си. След като изкарваха задължителните два месеца на юркане, през които ги уморяваше от дисциплина, работа и крясъци, в общи линии си живееха добре и се радваха на особеното й снизхождение. Храна имаше винаги, хралупите бяха ароматно и топло жилище, скуката живееше на другия край на света и думата девственост предизвикваше презрителен смях. Какво друго може да иска една истинска Катерица?

Походът, за който стана дума по-горе, беше мероприятие, организирано от Стария Бор, един пъргав дядка, който спохождаше хралупата на Голямата Катерица доста често. Той си живееше сам на другия край на гората, като поддържаше постоянна връзка със събитията, които ставаха в държавата и следеше рицарските турнири.

Старият Бор организираше Похода всяка година, като избираше шест момичета от Ордена на Белите Катерици и ги изпращаше по света да вършат пакости, да създават вълнения, да предизвикват полицията и да саботират военното производство. Миналата година Маргарита, една от първите катерици, постъпили в Ордена, беше подпалила Кралския дворец и заради това беше удостоена от Голямата Катерица с честта да бъде Майка в Храма, т.е. получи разрешение да има дете, да се омъжва, ако иска и да ходи с гаджето си да живее където иска. Маргарита се ожени за Майстора, крал на едно далечно царство, роди си бебето в Храма и сега беше кралица. Ето така Голямата Катерица си уреждаше могъщите съюзници, а след това и проблемите с правителството, което се опитваше да обяви Гората на Белите Катерици за национален парк, а самите Бели Катерици, поради едно глупаво недоразумение, бяха вписани в Червената книга.

Тази сутрин Старият Бор беше посетен от брат си, офицер в Стор Лиа-Дел-ската полиция, който винаги се възмущаваше от онзи кръг с ’А’ в него и една стрелка надолу, който дядката беше нарисувал с бял тебешир на вратата на колибата си. Отвътре, естествено, за да не го измие дъждът.

Здравей, братко, — каза Бил Мейсън с онзи глас, който намеква както за братска обич, така и за глождещо чувство за дълг, че този, когото нарича собствен брат, би трябвало да е в затвора за политически престъпления. Беше глас, присъщ на хора, които имат множество принципи и високи цели за благото на нацията.

Старият Бор изкудкудяка от щастие. Срещите с брат му подхранваха като с масло манията му за величие.

Били, как си, скъпи друже!? — провикна се той и се хвърли да го прегръща. Офицер Бил Мейсън изтърпя това с благородно изражение на отвращение. Дори си позволи да го потупа но гърба.

Седни по дяволите! — не млъкваше Стария Бор и потриваше ръчички. — Искаш ли кафе? А коняк? Не?! Но как може, вече мина осем часът! Не пиеш сутрин! О, Господи, бях забравил.

Като компенсация за отказа на брат си, Старият Бор изля двеста грама в гърлото си. То измърка доволно за още. Не му се наложи да чака дълго.

Един осъдителен поглед лазеше по бутилката. Старият Бор я изтръска, и погледът падна.

Е! — извика той, след като изненадващо престана да е навсякъде из малката стаичка и седна на един пън. — Днес ти е свободен ден, така ли?

Брат му кимна с едно уравновесено движение.

Защо, — попита той, след като реши, че е настъпил моментът за това, — всички маркировки в гората са заменени с цветни … — той се затрудни да произнесе думата и посочи вратата зад себе си.

Ааа, това ли! — Старият Бор подгря гърло за отговора. — Вчера беше много хубав ден и ми се прищя да строя едно добро дело.

Това дело не е добро! — каза Бил Мейсън с леко поучителен, леко разсърден тон, без да пропуска и нотките на братска обич. — Сега вече никой не е в състояние да се ориентира в тази гора.

Аз съм доказателство на противното. — изхили се Старият Бор.

Исках да кажа, че нито един турист или гражданин не би могъл да се ориентира.

Каза го така, давайки се разбере, че подобни евтини номера не могат да го смутят.

Именно това имах предвид. Опазване на околната среда. Няма вече пластмасови чашки за кафе.

Гъл, гъл.

Бил Мейсън въздъхна. Реши да смени темата. Когато станеше дума за екология не се чувстваше в свои води. Когато замиришеше на барут и кръв, виж, тогава бе истинска пъстърва.

Имал ли си някакви неприятности с престъпността? — поинтересува се той, сякаш по професионален навик.

Ами, — отговори Старият Бор, — Престъпността никога не забравя, кой е брат ми!

Ако не беше една нотка на ирония, която го загложди, Бил Мейсън беше готов да се почувства поласкан.

Знам, — каза той, — че не одобряваш това, което е призванието на моя живот. Държавата! Ето за какво трябва да се бори всеки човек! Монархията! Това е единствената истина!

Да живее Кралят! — провикна се Старият Бор и бързо наля две чаши с коняк. Връчи едната на противящия се офицер. — Да пием за Краля! Какво? Ти отказваш да пиеш за здравето на Краля? — Пауза. — Точно така! Господ да пази Монархията! — и Старият Бор се изхили така, че питието заседна в гърлото на Бил Мейсън.

Братко! — (патетически-възпитателно) — Срамувам се от теб! Не можеш да отричаш по този начин закона! Не ти ли е мила националната идея?

Гукам от умиление! — и Старият Бор изгука няколко пъти. Една гугутка отвън му отговори и той се преви от смях, катурвайки се от пъна.

Ти, моят брат, как не разбираш, колко важна е Държавата! Ако не беше тя, кой щеше да те закриля от убиеца нощем? От крадеца в тъмната уличка? От изнасилвача? … Не, не се смей така! Ами кой щеше да те пази … — внушителна пауза, преди голямата дума. — от ВРАГА?! Монархията е нашият общ дом и ние трябва да я закриляме както тя нас!

Да живее Монархията!

Още един коняк изклокочи в чашите.

Огнената течност спомогна за прокарването на патриотизма в кръвта на офицера.

Огледай се! — разпалваше се той. — Виж покварата и беззаконието! Те са протегнали нокти към нас и единствено истинската, силна, безкомпромисна власт на монархията ни опазва от кървавите им ръце! Справедлив е съдът ни! Не можеш да вкараш един изнасилвач в затвора без съд! Той трябва да има право на защита!

Млъкна, защото усети, че нещо не е съвсем наред в логиката му. Но вече беше забравил последните си думи.

Моралът на обществото! — извика той. — Кой, ако не монархията, създава морала?!

Господ да пази Кралицата! — изврещя Старият Бор и бутна още едно питие към брат си. Той го гаврътна, за да успокои разбушувалите се страсти.

Старият Бор се изправи. Бил Мейсън го последва.

Е, братко, — каза Старият Бор, — очаква ме работа. Щастлив съм, че намина!

И аз се радвам. — смутолеви несигурно Бол Мейсън. Прегърнаха се. Този път, подхранвана от алкохола, прегръдката бе по-спонтанно.

Довиждане, братле!

Бай, пиленце!

Ухилен до уши, Старият Бор затвори вратата след полицая и гаврътна още малко от коняка. Заскача като възбудена кокошка из стаичката си и надаваше опиянени крясъци.

Господ да пази Кралицата!

Цяла сутрин този звук раздираше горското спокойствие. Когато Голямата Катерица дойде да види, защо Старият Бор се бави толкова, тя го завари къркан да драйфа в поточето.

Ей сега идвам, миличка. — изфъфли той с идиотска усмивка, която си размиваше непрекъснато очертанията. — Ей сега, миличка!

Старата вещица го нарами и забърза към Поляната на Самодивите, защото времето не чакаше.