Сребротрън

Глава 15Завръщане

Пъг се взираше в пламъка. Тлеещият мангал в кабинета му мяташе треперливи шарки по стените и тавана. Той прекара длан през лицето си, изтощен до предела на силите си. Беше се трудил непрестанно след видението, споходило Роджън, беше спал и ял само когато Катала дойдеше да го измъкне от изследванията му. Сега бе затворил грижливо многобройните томове, оставени му от Макрос. Цяла седмица ги беше чел неуморно. След като преживя невероятното видение на стария слепец, се бе постарал да изцеди всяка троха знание, което му бе достъпно. Само още един човек, вещ в чародейството на този свят, знаеше нещо за Келеуан и този човек беше Макрос. Каквото и да представляваше онова тъмно присъствие, то беше проговорило на език, разпознаваем за по-малко от пет хиляди души на планетата Мидкемия — Пъг, Катала, Касуми и неговият цурански гарнизон, и може би няколкото стотици бивши военнопленници, пръснати по Далечния бряг. А от всички тях единствен Пъг бе в състояние напълно да разбере думите, изречени във видението, предадено от Гамина, защото този език беше далечен и мъртъв предтеча на сегашната цуранска реч. И Пъг бе положил напразни усилия да издири в библиотеката, оставена от Макрос, и най-малкия намек за естеството на онази зловеща чернота.

От стотиците томове, които Макрос бе оставил на Пъг и Кълган, само една трета бяха описани в подробен каталог, въпреки че странният му, приличащ на таласъм слуга Гатис бе осигурил списък на всички заглавия. В някои отношения този списък се оказа полезен, защото заглавието представяше съдържанието на книгата само по себе си. В други — изобщо не вършеше работа преди книгата да бъде изчетена от кора до кора. Имаше седемдесет и два труда, озаглавени „За магията“, а още дузина творби бяха със сходни обозначения. В търсене на някакви податки за естеството на това, пред което се бяха изправили, Пъг се беше заровил в останалите трудове, с надеждата да намери някакво полезно сведение. Сега седеше с поредния ръкопис на коленете си, все по-уверен в това, което трябваше да направи.

Постави грижливо книгата на писалището и излезе от кабинета. Спусна се по стълбите и закрачи по дългия коридор, свързващ всички обитаеми стаи в строящата се академия. Работата на горния етаж до кулата, където се намираха работните му помещения, беше спряла заради дъжда, който се беше изсипал над Звезден пристан. През една пролука в стената лъхна студен вятър, Пъг се загърна в черния си халат и влезе в трапезарията, която напоследък се използваше за дневна.

Катала вдигна очи от везмото си — беше седнала край камината в едно удобно кресло. Брат Доминик и Кълган бяха потънали в сладка беседа и дебелият магьосник пуфтеше с неизменната си лула. Касуми гледаше играещите на шаах в ъгъла Уилям и Гамина — личицата им се бяха напрегнали съсредоточено. Уилям бе проявил по-жив интерес към играта едва след като момичето започна да го учи. Това, че тя го биеше, като че ли само усилваше състезателната му страст, която досега се беше проявявала само на игрището с топката. Пъг си помисли, че когато му остане малко време, трябва да проучи по-внимателно дарованията на двете деца. Стига да позволеше времето…

Мийчъм влезе с голяма гарафа вино и му подаде чаша. Пъг благодари и седна до жена си.

— Вечерята ще е готова едва след час — каза Катала. — Смятах, че ще се наложи пак да те измъквам от кабинета.

— Приключих работата и реших да отдъхна малко преди вечеря.

— Това е добре. Напоследък много се натоварваш, Пъг. Все учиш другите, надзираваш този чудовищен строеж, а сега си се затворил в кабинета и почти никакво време не ти остава за нас.

Пъг се усмихна.

— Заяждаме ли се?

— Съпружеските права — отвърна с усмивка Катала. Не беше заядлива. Какъвто и повод за недоволство да възникнеше, веднага се изказваше открито и проблемът се решаваше бързо, било с взаимен компромис или като единият приемеше основанията на другия.

Пъг се огледа.

— Къде е Гардан?

— Ба! Видя ли? — избоботи Кълган. — Ако не беше се затворил в тази кула, щеше да знаеш, че той днес замина за Шамата, за да изпрати писмата до Луам по военната поща. Ще се върне след седмица.

— Заминал е сам?

Кълган се отпусна в креслото си.

— Спретнах малко прорицание. Дъждът ще продължи три дни. Много от работниците се върнаха по домовете си, вместо да седят три дни по бараките. Гардан замина с тях. Ти какво толкова си се затворил в кулата? От цяла седмица една свястна приказка не си казал.

Пъг огледа мълчаливо всички в стаята. Катала изглеждаше погълната от везмото си, но той знаеше, че очаква напрегнато да чуе отговора. Децата се бяха унесли в играта. Кълган и Доминик го гледаха с нескрито любопитство.

— Четох трудовете на Макрос, търсех някакви податки какво трябва да се предприеме. А вие?

— Двамата с Доминик се посъветвахме с хората в селището. Стигнахме до някои заключения.

— Например?

— Роджън вече се оправя и можа да ни опише по-подробно това, което е видял, и някои от нашите младоци запретнаха ръкави. — Пъг долови в думите на стария си учител лека насмешка, смесена с гордост. — Онова, което се стреми да навреди на Кралството или на цяла Мидкемия, каквото и да представлява то, е с ограничена мощ. Да приемем за момент, че то е, както ти се опасяваш, някаква тъмна сила, промъкнала се някак през разлома в пространството от Келеуан по време на Войната. Това същество очевидно си има слаби страни и се бои да се разкрие напълно.

— Обясни, моля те — каза обзет от любопитство Пъг, забравил всякаква умора.

— Ще приемем, че това нещо е от родния свят на Касуми, за да престанем да търсим по-екзотично обяснение защо е проговорило на древен цурански. Но за разлика от бившите бойни съюзници на Касуми, то не идва в открит двубой, а по-скоро се стреми да използва други за свой инструмент. Приемаме, че по някакъв начин то е дошло през пространствения зев. Разломът е затворен от една година, което значи, че то е тук поне от една година, а може би и повече, и си е събирало слуги като онези пантатийски жреци. След това започва да се стреми да се укрепи с помощта на моредела, на „красавеца“, както го описа Роджън. Това, от което наистина следва да се боим, е тъкмо тъмната същност, стояща зад моредела и останалите. Това е истинският автор на цялата тази кървава работа.

— Следователно — продължи Кълган, — ако всичко това е така, то се стреми да подвежда и да прилага коварства, вместо да действа открито. Пита се защо? Или защото е твърде слабо, за да се прояви открито, и трябва да наема други, или защото трябва да протака, докато стане в състояние да разкрие истинската си природа и да излезе открито.

— Което означава, че трябва да открием същността, природата на това нещо. На тази сила.

— Точно така. Но ние обсъдихме и възможността това, пред което сме изправени, да не е от Келеуан.

— Да не си губим времето с това, Кълган — прекъсна го Пъг. — Длъжни сме да приемем допускането, че това, с което трябва да се преборим, е от Келеуан, и да действаме съобразно с него, защото то поне ни предлага някакъв възможен подход. Ако Мурмандамус е просто някакъв появил се от само себе си вещерски крал, който най-случайно се оказва, че говори на древен цурански, с това можем да се справим. Но ако си имаме работа с някоя тъмна сила, нахлула от Келеуан… с това предположение трябва да се заемем.

Кълган въздъхна шумно и припали загасналата си лула.

— Ще ми се да разполагахме с повече време и да имахме по-ясна представа как да се действа. Ще ми се да можехме да изследваме една или друга страна на това явление без риск. Стотици неща ми се искат, но най-много ми се иска да разполагахме поне с един труд, написан от благонадежден свидетел на това нещо.

— Има едно място, където подобен труд може да съществува.

— Къде? — попита Домйник. — С радост бих придружил теб или някой друг до такова място, независимо от риска.

Кълган се изсмя горчиво.

— Едва ли ще е възможно, добри ми отче. Бившият ми ученик има предвид място на друг свят. — Магьосникът изгледа Пъг в очите. — Говориш за библиотеката на Конгрегацията, нали?

— Конгрегацията? — възкликна Касуми.

Пъг забеляза, че Катала се вкочани.

— Там може да се намерят отговорите, които биха ни помогнали за предстоящата битка — рече той.

Без да вдига очи от везмото, Катала заговори сдържано:

— Хубаво е, че разломът е затворен и не може да се отвори, освен по някаква случайност. Сигурно вече са те осъдили на смърт. Не забравяй, че правата ти на Велик вече бяха поставени под въпрос още преди нападението срещу императора. Нима някой може да се съмнява, че вече си обявен извън закона? Не, добре е все пак, че няма начин да се върнеш там.

— Има начин — отвърна Пъг.

Очите на Катала изведнъж блеснаха и тя го изгледа твърдо.

— Не! Ти не можеш да се върнеш!

— Как е възможно да има път за там? — попита Кълган.

— Преди да получа черния халат, бях подложен на последно изпитание — обясни Пъг. — Когато застанах на Кулата на изпитанието, ме споходи видение от времето на Странстващата — скитаща в пространството звезда, която застрашаваше Келеуан. Този, който в последния момент се намеси, за да спаси планетата, беше Макрос. Макрос отново се появи на Келеуан в деня, в който едва не сринах до основи Имперската арена. През цялото време беше очевидно, но едва тази седмица успях да го проумея.

— Макрос е могъл да пътува между двата свята по свое желание! — възкликна Кълган. — Могъл е да отваря контролирани от него разломи?

— И аз го открих. В една от книгите му има изрични и ясни указания.

— Не можеш да отидеш там! — прошепна Катала. Пъг се пресегна и хвана ръцете й. Бяха ледени.

— Трябва. — После се обърна към Кълган и Доминик. — Разполагам с възможността да отида в Конгрегацията и съм длъжен да я използвам. В противен случай, ако Мурмандамус е слуга на някаква тъмна сила от Келеуан или само средство за отвличане, докато тази сила не се изяви сама, то ние ще изгубим безнадеждно. Щом търсим начин да се справим с нея, първо трябва да разберем същността й, да открием същинската й природа, а за да направим това, трябва да отида на Келеуан. — Погледна Катала, после Касуми. — Ще се върна в Цурануани.

Всички се бяха смълчали. Пръв заговори Мийчъм.

— Ами добре. Кога тръгваме?

— Да тръгваме ли? Трябва да замина сам.

— Не можеш да заминеш сам — рече едрият волник, сякаш това бе най-абсурдното нещо, което бе чувал. — Питам, кога тръгваме?

Пъг вдигна очи към Мийчъм.

— Ти не говориш езика. И си много висок за цуранин.

— Ще бъда робът ти. Там има много мидкемийски роби, казвал си го неведнъж. — Тонът му показваше, че за него спорът е приключил. Мъжът погледна Катала и Кълган и добави: — Мира няма да има тук, ако нещо ти се случи.

Уилям и Гамина се приближиха до тях.

— Тате, моля те, вземи Мийчъм с теб — каза синът му. „Моля ви.“

Пъг примирено вдигна ръце.

— Е, добре. Ще им спретнем една гатанка.

— Така е малко по-добре, но да не се приема като одобрение — рече Кълган.

— Възражението ти се приема за сведение.

— След като спорът приключи, аз също бих искал да замина с теб — заяви Доминик.

— Ти го предложи още преди да знаеш къде ще замина. За един мидкемиец все някак ще се погрижа, но двама ще ми станете много.

— Ще има полза и от мен — отвърна Доминик. — Владея церителското изкуство, а и на мен не са ми чужди някои чародейства. А и ръката ми е здрава и мога да въртя боздугана.

Пъг замислено огледа монаха.

— Висок си почти колкото мен. Можеш да минеш за цуранин, но остава проблемът с езика.

— В Ишапския орден знаем магически способи за научаване на езици. Докато си подготвяш заклинания за отварянето на разлома, мога да понауча цурански, а и да помогна на Мийчъм също така, стига госпожа Катала и граф Касуми да благоволят да ни помогнат.

— Аз мога да помогна. Знам цурански — каза Уилям. Катала не изглеждаше доволна, но се съгласи. Касуми каза:

— Аз също. — Цуранинът изглеждаше притеснен и Кълган рече:

— От всички тук присъстващи, Касуми, очаквах, че ти най-много ще искаш да заминеш, но ти не каза нищо.

— Моят живот на Келеуан свърши, когато разломът се затвори. Сега съм граф Ламът. Връзката ми с империята Цурануани вече е само спомен. Дори да е възможно да се върна, не бих го направил, защото съм се заклел на краля. Но — обърна се той към Пъг, — би ли предал посланията ми до татко и братята ми? Те няма как да знаят, че съм жив и че всичко с мен е наред.

— Разбира се. — Пъг се обърна към Катала. — Любима, можеш ли да ни ушиеш два халата на ордена Хантукама? — Тя кимна, а Пъг обясни на останалите: — Това е мисионерски орден. Следовниците му пътуват непрекъснато из Империята. Предрешени така, няма да привличаме особено внимание в скиталчествата си. Мийчъм ще мине за нашия роб-просяк.

— Все пак идеята никак не ми харесва. Не ме радва — каза Кълган.

— Теб най-много те радват тревогите — върна му го Мийчъм.

Пъг се засмя, а Катала прегърна мъжа си и се притисна до гърдите му. И тя не се радваше.

— Пробвай го.

Пъг облече халата и реши, че му приляга добре. Беше избрала грижливо тъканите, така че да наподобяват келеуанските.

През последните дни Пъг се беше срещал многократно с хората в поселението, за да им разпредели отговорностите, докато отсъства… и нещо, което се разбираше от всички, макар да не го изричаха — в случай че не се върне. Доминик учеше цуранската реч с помощта на Касуми и Уилям и помагаше на Мийчъм в усилията му. На Кълган му бяха връчили труда на Макрос за разломите, та да може да помогне на Пъг в отварянето. Кълган влезе в покоите на Пъг тъкмо докато Катала оглеждаше изделието си.

— Ще замръзнеш в това.

— На моя свят е горещо, Кълган — отвърна Катала. — Носят се дори леки, съвсем прозрачни халати.

— И от жените ли? Доста неприлично, бих казал — изпръхтя дебелият магьосник и седна.

В стаята влетяха Уилям и Гамина. Момиченцето се беше променило за добро, след като се разбра, че Роджън се възстановява. Беше неотлъчно с Уилям, играеше си и се заяждаше с него като сестричка. Катала я беше приютила в покоите им, докато старецът се вдигне на крака, в стая, съседна на тази на Уилям.

— Мийчъм идва! — изрева момчето, избухна в неудържим смях и заподскача на място, а Гамина също се разсмя и възрастните се спогледаха — от устата на детето за пръв път излизаха някакви звуци. Скоро в стаята влезе и Мийчъм и смехът на големите се добавя към този на децата. Косматите крака и ръце на едрия горянин стърчаха от късата роба и той пристъпваше неловко в непривичните за него цурански обуща.

— Какво толкова му е смешното?

— Свикнал съм да те виждам в ловджийските дрехи. Не можех и да си представя как ще изглеждаш в това — рече Кълган.

— Просто изглеждаш малко по-различно, отколкото очаквах — опита се да потисне смеха си Пъг.

Болникът тръсна глава ядосано.

— Е, свършихте ли? Кога тръгваме все пак?

— Утре заран, малко след изгрев слънце — отвърна Пъг и смехът секна.

Стояха и чакаха смълчани на хълма в северната част на острова на Звезден пристан. Дъждът бе спрял, но духаше влажен и студен вятър, предвестник за нови дъждове. Повечето от поселниците бяха дошли да видят как Пъг, Доминик и Мийчъм ще тръгнат. Катала стоеше до Кълган, прегърнала Уилям пред себе си, а Гамина стискаше отстрани полата й и гледаше малко уплашено.

Пъг стоеше сам и преглеждаше свитъка, който си бе приготвил. Малко по-настрани чакаха Мийчъм и Доминик, треперещи от студ в леките си роби, и слушаха Касуми. Той непрестанно им изреждаше всякакви подробности от цуранския бит и обичаи, за които се сещаше, че може да се окажат важни, и колкото повече им говореше, толкова повече се сещаше за нови и нови. Горянинът държеше пътната торба, приготвена от Пъг и съдържаща обичайните за един странстващ жрец вещи. В нея освен тези вещи имаше и няколко неща, неприсъщи за един жрец на Келеуан — оръжие и метални монети, цяло състояние според келеуанските представи.

Кълган пристъпи до посоченото му от Пъг място, понесъл дебел кривак, издялан от дърводелеца на поселението. Заби го здраво в земята, след което му подадоха още един и той го постави на четири стъпки от първия. Отстъпи назад и Пъг започна да чете свитъка на глас.

Пространството между двата пръта засвети в дъга от играещи цветове. Разнесе се пукот и въздухът замириса като след паднала мълния.

Светлината започна да се усилва и да мени цвета си, като изсветляваше все по-бързо, докато не се нажежи до бяло. Стана толкова ярка, че беше почти непосилно да се гледа. Но гласът на Пъг продължи да припява монотонно. Последва оглушителен трясък, сякаш гръмотевица изтрещя между двата пръта, и към зева помежду им лъхна вятър като към някоя отворила се да поеме дъх паст.

Пъг остави свитъка и всички се вгледаха в сътвореното. Между забитите в земята пръти се беше оформил трепкащ като лятна омара правоъгълник от сива пустота. Пъг махна на Доминик и каза:

— Аз ще мина пръв. Изходът на разлома е прицелен на една поляна зад старото ми имение, но е възможно да се е появил някъде другаде.

Ако го срещнеше враждебна среда, трябваше да заобиколи единия прът и да навлезе в разлома от същата страна, за да се появи обратно в Мидкемия, все едно че е минал през обръч. Стига да успееше.

Той се обърна и се усмихна на Катала и Уилям. Момчето помръдна нервно, но майка му стисна успокоително раменете му и то кимна сдържано.

Пъг пристъпи в тръпнещата сивота и изчезна. Чу се как всички си поеха дъх, защото малцина от присъстващите знаеха какво да очакват. Времето сякаш спря.

Изведнъж Пъг се появи отново и чакащите въздъхнаха облекчено. Той се върна при тях и каза:

— Отваря се точно там, където очаквах. Заклинанието на Макрос е безпогрешно. — Хвана ръцете на Катала. — Точно до езерцето за размишления на полянката за съзерцание.

Катала едва сдържа сълзите си. Беше садила цветя около това езерце, при самотната скамейка, гледаща към водата, като стопанка на голямото имение. Кимна разбиращо и Пъг я прегърна, после коленичи пред момчето си, а Гамина обгърна с ръчички врата му.

„Пазете се.“

— Ще се пазим, мъничкото ми.

После даде знак на Доминик и Мийчъм да го последват и прекрачи през разлома. Те се поколебаха само за миг и също навлязоха в призрачната сивота.

Другите дълго останаха притихнали и загледани след тримата, стопили се пред очите ми. Заваля отново. Никой не искаше да си отиде. Най-сетне, когато дъждът се усили, Кълган каза:

— Определените да бдят тук — да останат. Другите — всеки по работа.

Хората започнаха да се спускат от хълма, без да се сърдят на резкия му тон. Всички споделяха тревогата на магьосника.

Ягу, главният градинар на имението на Нетоха край град Онтосет, видя трима непознати, крачещи по пътеката от полянката за съзерцания към голямата къща. Двама от тях бяха жреци на Хантукама, Дарителя на Благословеното здраве, макар че и двамата изглеждаха необичайно високи за жреци. Зад тях вървеше просещият им роб, варварски пленник с гигантски ръст. Ягу потръпна неволно, защото варваринът беше грозен, с ужасен белег на лявата буза. Макар отраснал сред воинска цивилизация, Ягу беше кротък човечец и предпочиташе близостта на цветята и храстите си, вместо компанията на мъже, говорещи само за воинска доблест и слава. Но все пак си имаше задължения към господарската къща и пристъпи към тримата странници.

Те спряха и Ягу се поклони пръв, защото той начеваше разговора — общоприета форма на учтивост, докато се установят ранговете.

— Чест и почитания, ваши преподобия. Този, който дръзва да прекъсне святия ви път, е Ягу, градинарят.

Пъг и Доминик също се поклониха. Мийчъм изчака по-назад, пренебрегнат според обичая. Пъг отвърна:

— Чест и почитания, Ягу. За двама нищи жреци на Хантукама срещата с вас не е прекъсване. Как сте, добре ли сте?

— О, да, добре съм — отвърна Ягу, с което официалните поздрави между непознати свършиха. След което изправи глава и се изпъчи надуто, скръстил ръце на гърдите си. — Какво води жреците на Хантукама в дома на моя господар?

— Пътуваме от Серан за Града на равнините — каза Пъг. — От пътя зърнахме това имение и решихме да помолим за някой залък. Дали ще е възможно? — Знаеше, че не е в правата на Ягу да каже да или не, така че предостави на кльощавия градинар възможността да поиграе малко на човек, който решава. Градинарят се почеса по брадичката.

— Да помолите ви е позволено, но не мога да кажа дали ще ви дадат, или ще ви изгонят. Елате, ще ви заведа до кухнята.

На път за къщата Пъг рече:

— Ако позволите да попитам, кой обитава този прекрасен дом? Горд със славата на своя господар, Ягу отвърна:

— Онзи, що се издига бързо.

Пъг се престори, че името не му говори нищо, макар да остана доволен, че бившият му слуга все още владее имението.

— Навярно няма да е прекалено оскърбително двама нищи жреци като нас да изкажат почитта си към толкова изтъкната особа.

Ягу се навъси. Господарят му беше доста зает човек, но отделяше време за странници като тези. Едва ли щеше да остане доволен, ако разбереше, че градинарят е решил на своя глава да ги прогони, макар да не бяха много повече от обикновени просяци. Сектата им не беше от могъщите, като слугите на Чочокан или на Юран.

— Ще попитам. Възможно е господарят да ви отдели малко време. Ако не, може би храна поне ще се намери.

Градинарят ги поведе към вратата за кухнята и се шмугна вътре, а тримата останаха на открито, под безжалостните лъчи на тукашното слънце. Домът представляваше странно съчетание от свързани постройки, вдигнати по замисъла на Пъг преди две години. Навремето едва ли не бе предизвикал революция в цуранската архитектура, но той се съмняваше, че модата се е съхранила, като се имаше предвид чувствителността на цураните към политическите превратности.

Вратата се плъзна настрани и пред тях излезе жена, Ягу вървеше зад нея. Пъг побърза да сведе глава в поклон преди жената да зърне лицето му. Беше Алморела, бивша робиня, която Пъг беше освободил, а сега — съпруга на Нетоха. И една от най-близките приятелки на Катала.

— Господарката ми милостиво благоволява да говори с жреците на Хантукама — обяви Ягу.

Все така приведен в поклон, Пъг каза:

— Как сте, добре ли сте, господарке?

Алморела позна гласа му, стресна се и си пое дълбоко дъх. А когато Пъг се изправи, промълви с усилие:

— Аз… добре съм. — Очите й се разшириха от изненада и устните й понечиха да изрекат името му.

Пъг поклати глава.

— Познаваме се с почитаемия ви съпруг. Надявах се, че ще може да отдели минутка-две за един свой стар познат.

Алморела отвърна почти шепнешком:

— Съпругът ми винаги има време за… стари приятели. Покани ги да влязат и затвори вратата след тях. Ягу се посуети малко навън, смутен от поведението на господарката. Но после сви рамене и се върна при любимите си растения. Можеше ли човек да ги разбере богаташите?

Алморела ги преведе бързо и мълчаливо през кухнята. Мъчеше се да запази присъствие на духа, едва прикривайки треперещите си ръце, докато подминаваше тримата слисани роби. А те така и не забелязаха вълнението на господарката си, защото очите им се бяха извърнали към Мийчъм, най-едрия варварски роб, когото бяха виждали, същински гигант сред гигантите.

Щом стигнаха до вратата на бившия кабинет на Пъг, тя я отвори и прошепна:

— Отивам да доведа съпруга си. Влязоха и насядаха на пухкавите възглавници по пода, Мийчъм — доста непохватно. Пъг огледа стаята и забеляза, че почти нищо не се е променило. Изпита странно усещане, че пребивава на две места едновременно — сякаш всеки миг можеше да стане, да отвори вратата и да намери Катала и Уилям навън в градината. Но все пак беше облечен в шафранената роба на жрец на Хантукама, а не в черния халат на Велик, а и ужасна гибел заплашваше да се стовари върху двата свята, с които съдбата го бе свързала завинаги. Откакто бе започнал проучванията си как да се върне на Келеуан, нещо бе започнало настойчиво да човърка ума му — разсъдъкът му подсъзнателно бе започнал да се труди над задачата си. Нещо смътно познато сякаш имаше в случилото се на Мидкемия и той знаеше, че скоро интуицията сама ще го доведе до отговора.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъж, следван от Алморела. Тя я затвори, а мъжът се приведе в поклон.

— Висока е честта за моя дом, велики.

— Чест и слава за дома ти, Нетоха. Как си, добре ли си?

— Добре съм, велики. С какво може да ви бъде полезен преданият ви слуга?

— Седни и ми кажи за Империята. — Нетоха се разположи срещу него без колебание. — Ичиндар още ли властва в Свещения град?

— Светлината небесна все още управлява Империята.

— А Властелинът на войната?

— Алмечо, когото вие познавахте като Властелин, постъпи доблестно и сложи край на живота си, след като го посрамихте на Имперските игри. Сега бялото и златото носи племенникът му Аксантукар. Той е от семейството Оаксатукан, спечели поста след смъртта на други, когато мирът… бе нарушен вероломно. Всички останали с по-сериозни претенции загинаха в битката, а с мнозина със също толкова основателни претенции като неговите… се справиха. Военната партия държи все така здраво контрола във Върховния съвет.

Пъг се замисли. Щом Военната партия продължаваше да удържа влиянието си над народите на Империята, възможността да го изслушат със съчувствие във Върховния съвет се оказваше нищожна, макар че Великата игра в Съвета едва ли беше спряла. Тази ужасна и сякаш несекваща борба за власт можеше да му осигури надеждни съюзници.

— А с Конгрегацията какво става?

— Изпратих нещата, които ми поръчахте, велики. Другите изгорих, както наредихте. Получих само благодарствена бележка от Великия Хочопепа и нищо повече.

— Какво се приказва по улиците?

— От няколко месеца не съм чул името ви да се споменава. Но скоро след като си заминахте, се говореше, че сте се опитали да вкарате императора в капан и с това сте се опозорили. Че сте изключен от Конгрегацията — че сте първият, лишен от черния халат. Че думите ви вече не са закон. И че всеки, който ви помогне, поставя под заплаха живота си, както и живота на своето семейство и клан.

Пъг се надигна.

— Няма да се задържаме тук, стари приятелю. Не искам да рискувам живота ви, нито живота на клана ти.

Нетоха тръгна да им отвори вратата с думите:

— Познавам ви повече от всеки друг. Вие не бихте могли да направите това, в което ви обвиняват, велики.

— Не съм вече Велик след решението на Конгрегацията.

— Тогава зачитам във вас човека, Миламбер — отвърна домакинът. — Толкова много ни дадохте. Името Нетоха от рода на Чичимеча вече е вписано в регистрите на клана Хунзан. Синовете ми ще израснат до високи санове заради вашата щедрост.

— Синовете?

Алморела се потупа по корема.

— Наесен ще се родят. Жреците лечители смятат, че ще са близнаци.

— Значи Катала ще се зарадва двойно. Първо, като разбере, че скъпата й посестрима е добре, и второ — че ще ставаш майка.

Очите на Алморела се навлажниха.

— Катала е жива и здрава, нали? А момчето?

— Жена ми и синът ми са добре и ви изпращат обичта си.

— Върни им нашите поздрави и обич, Миламбер. Молила съм се дано да можем да се срещнем отново един ден.

— Може би. Няма да е скоро, но някой ден… Нетоха, шарката е невредима, нали?

— Същата си е, Миламбер. Малко неща са се променили. Това все още е твоят дом. Пъг стана и даде знак да го последват.

— Възможно е да ми се наложи да се върна бързо в родния си свят. Ако известя за пристигането си с два удара на гонга, накарай всички бързо да напуснат дома, защото може да ме гонят други, които да ви навредят. Дано не се стига до това.

— Както пожелаеш, Миламбер. Излязоха от стаята и се запътиха към стаята с шарката.

— На поляната до езерцето е средството, с чиято помощ ще се върна у дома — каза Пъг. — Бих искал никой да не се приближава до него, докато не го затворя.

— Готово. Ще заповядам на пазачите да не пускат никого на поляната.

— Закъде си се запътил, Миламбер? — попита Алморела.

— Това няма да ви кажа. Каквото не знаете, не могат да ви го изтръгнат насила. Вече бездруго сте в опасност само защото сте ми предложили за малко подслон. Повече не бива да знаете.

Пъг вкара Доминик и Мийчъм в стаята с шарката, затвори вратата, измъкна един свитък от кесията на колана си и го постави в самия център на голямата мозайка, изобразяваща три играещи делфина. Запечатан беше с черен восък, украсен с врязан печат от пръстена на Великия.

— Изпращам писмо до един приятел. С този символ на него никой няма да посмее да го отвори, освен получателя. — Затвори за миг очи и свитъкът изведнъж изчезна.

Пъг даде знак на Доминик и Мийчъм да застанат от двете му страни върху шарката.

— Всеки Велик в Империята има такава шарка в дома си. Всяка от тях е неповторима и след като я запомни точно, чародеят може да се прехвърля през нея в пространството или да изпраща предмети. В редки случаи добре запомнени места, като кухнята в цитаделата на Крудий, където работех като момче, могат да послужат не по-зле от шарката. Обичайно е да пожелаеш да прозвучи гонг при пристигането ти, за да бъде известен домакинът, но този път смятам да го избегна. Хайде. — Той ги хвана под мишниците, притвори очи и замълви нещо. Въздухът затрептя като в мъгла и стаята около тях сякаш започна да се променя.

— Какво… — ахна Доминик, като разбра, че са се озовали на съвсем друго място. Погледна надолу към шарката и видя, че е различна — наподобяваше стилизиран цвят в жълто и червено.

— Господарят на този дом е брат на един от старите ми учители. Заради него е направена шарката — каза Пъг. — Този Велик често прескачаше насам. Надявам се, че тук все още можем да намерим приятели.

Той отиде до вратата, плъзна я настрани и надникна в коридора. Доминик пристъпи зад него.

— Какво разстояние пропътувахме?

— Над седемстотин мили.

— Удивително — прошепна монахът.

Пъг бързо ги поведе към друга стая. Лъчите на следобедното слънце проникваха през широкия прозорец на отсрещната стена и очертаваха на пода зад полупрозрачната врата сянката на единствения й обитател. Без да предизвести за идването си, Пъг я отвори и влезе.

Зад масивното писалище седеше старец. Някога гордо изправената му снага се беше превила от годините. Взираше се примижал в пергамента пред себе си и устните му помръдваха безмълвно. Робата му беше тъмносиня, без никаква украса, но фино скроена. Пъг беше поразен. Помнеше го здрав като кула въпреки напредналата му възраст. Последната година го беше съсипала.

Старият мъж вдигна очи към натрапниците. Очите му се разшириха и той промълви:

— Миламбер!

Пъг махна с ръка на спътниците си да го последват и затвори вратата.

— Чест и слава за вашия дом, владетелю на Шинцаваи. Камацу, Владетелят на Шинцаваи, не стана за поздрав. Взря се в лицето на бившия си роб, издигнал се до ранга на Велик, и отвърна:

— Ти си изхвърлен, заклеймен като изменик и опозорен. Осъден си на смърт, ако те намерят. — Тонът му беше хладен, погледът — враждебен.

Пъг се стъписа. От всичките му съюзници в заговора да се сложи край на Войната на разлома Камацу беше най-верният. Касуми, синът му, беше отнесъл мирното послание на императора до крал Родрик.

— С какво предизвиках омразата ти, Камацу?

— Имах син сред онези, които загинаха при опита да хванеш в капан Светлината небесна със своята измама.

— Твоят син е жив и здрав, Камацу. Той почита баща си и му изпраща горещата си обич. — Пъг подаде на Камацу писмото от Касуми.

Старецът го разгърна и го зачете дълго, буква по буква. Когато свърши, сълзи се стичаха неудържимо по набръчканото му лице.

— Възможно ли е всичко това?

— Самата истина. Моят крал няма нищо общо с измамата на масата за преговори. Нито пък аз. Тази загадка е дълга за обяснение, но най-напред чуй за сина си. Той не само че е жив и здрав, но получи висок сан в моята страна. Нашият крал не подири мъст над бившите си врагове. Дари със свобода всички, които пожелаха да му служат. Касуми и останалите са свободни мъже в армията му.

— Всички? — възкликна с неверие Камацу.

— Четири хиляди мъже от Келеуан сега са бойци в армията на краля. Смятат ги за най-верните негови поданици. Носят само чест за семействата си. Когато животът на крал Луам бе застрашен, задачата да се опази сигурността му бе поверена на Касуми и неговите хора. — В очите на Камацу блесна гордост. — Цураните се поселиха в един град, наречен Ламът, и се сражават доблестно срещу враговете на моята държава. Синът ти бе провъзгласен за граф на този град, ранг, равен на владетел на фамилия, по-скоро сходен с военен вожд на клан. Женен е за Меган, дъщеря на много влиятелен търговец в столицата Риланон, и един ден ти ще станеш дядо. Старецът сякаш възвърна силите си.

— Разкажи ми за него. Пъг и Камацу заговориха за Касуми, за живота му през последната година, за издигането му и запознаването му с Меган малко преди коронясването на Луам, и за скоро последвалия им брак. Поговориха за всичко това около половин час, оставили настрана спешната мисия на чародея.

Когато свършиха, Пъг каза:

— А Хокану? Касуми ме помоли да попитам за брат му.

— По-малкият ми син е добре. Пази северните граници от набезите на туните.

— Значи Шинцаваи се издигат и в двата свята. Сред цуранските фамилии само Шинцаваи могат да се похвалят с това.

— Странно е да си го помисли човек — отвърна Камацу и гласът му стана угрижен. — Но какво те е накарало да се завърнеш, Миламбер? Убеден съм, че не е само за да утешиш един стар баща.

Пъг представи спътниците и каза:

— Тъмна сила се е надигнала срещу моя род и родина, Камацу. Досега сме се изправили само срещу нищожна част от мощта и и искаме да разберем нейната същност.

— Но какво общо има това с връщането ти тук? — попита Камацу. — Какво те е накарало да се върнеш?

В едно видение наш ясновидец се озова пред тази мрачна стихии и му се проговори на древния храмов език. — Разказа му за Мурмандамус и тъмната сила зад моредела.

— Как е възможно това?

— Тъкмо този въпрос е поводът да рискувам да се върна. Надявам се да намеря отговора в библиотеката на Конгрегацията.

Камацу поклати глава.

— Много рискуваш. Напрежението във Върховния съвет е голямо, много повече от обичайното за Великата игра. Подозирам, че сме на ръба на голяма буря, а този нов Властелин на войната изглежда още по-обсебен от жажда за власт от чичо си.

— Да не искаш да кажеш, че е настъпил окончателен разрив между Властелина и императора?

Старецът въздъхна тежко и кимна.

— Боя се от гражданска война. Ако Ичиндар прояви твърдост както в края на Войната на разлома, Аксантукар ще бъде издухан като плява от вятъра, защото мнозинството кланове и фамилии все още поддържат върховната власт на императора и малцина залагат на новия Властелин на войната. Но императорът до голяма степен изгуби престиж. Това, че принуди пет велики клана да седнат на масата за преговори, само за да бъдат унизени с вероломството, го лиши от морален авторитет. Сега Аксантукар може да действа без съпротива. Струва ми се, че този Властелин се стреми да събере в едно двата поста. За него златният кант на бялата роба не е достатъчен. Смятам, че се стреми да облече и златото на Небесната светлина.

— „В Играта на Съвета всичко е възможно“ — цитира Пъг. — Но разбери: всички бяхме подведени на мирните преговори. — Разказа му за посланието, оставено от Черния Макрос, като му напомни за древното учение за Врага, заплашващ да нападне Келеуан, и му спомена за опасението на Макрос, че разломите привличат гибелната вселенска сила.

— Тази двойственост може би показва, че императорът не е бил подведен повече от всеки друг, но все още не го извинява за допуснатата грешка. Все пак тази история може да му спечели малко повече подкрепа във Върховния съвет… ако тази подкрепа все още има някакво значение.

— Смяташ, че Властелинът на войната е готов да действа?

— Всеки момент. Той вече неутрализира Конгрегацията, като принуди своите „питомци“ магове да поставят автономията й под въпрос. Сега Великите седят и спорят за собствената си съдба. Хочопепа и брат ми Фумита напоследък не смеят да се намесват във Великата игра. Политически Конгрегацията все едно, че не съществува.

— Тогава потърсете съюзници във Великия съвет. Кажете им следното: по някакъв начин нашите два свята отново се оказват свързани помежду си от някаква тъмна сила с цурански произход. Тя се надига срещу Кралството. Това е сила, необозрима за човешкия ум, способна може би да предизвика самите богове. Не мога да ти обясня откъде и как го знам, но съм убеден, че ако Кралството падне, ще рухне цяла Мидкемия, а бъде ли унищожена Мидкемия, идва ред на Келеуан. Лицето на Камацу посърна и той угрижено промълви:

— Възможно ли е това? От погледа на Пъг личеше, че е убеден в думите си.

— Може да ме заловят или да бъда убит. Ако се случи, трябват ми съмишленици във Върховния съвет, които да обсъдят тази заплаха с Небесната светлина. Не за живота си се боя, Камацу, а за оцеляването на двата свята. Ако се проваля, Великите Хочопепа и Шимоне трябва да отидат на моя свят и да предадат там всичко, което са научили за тази тъмна сила. Ще помогнеш ли?

Камацу стана.

— Разбира се. Дори да не беше ми донесъл добрите вести за Касуми, дори да подозирах, че ме лъжеш, само един луд не би пожелал да забрави старите обиди пред лицето на такова предупреждение. Веднага ще взема бърз кораб за Свещения град. Ти къде ще бъдеш?

— Ще потърся помощ от още едного. Ако успея, ще потърся правото си на самозащита пред Конгрегацията. Черния халат получават само онези, които умеят да изслушат преди да вземат решение. Не, там не съм застрашен. Сериозната опасност за мен е да не попадна в ръцете на Властелина. Ако не получиш вест от мен до три дни, смятай, че това е станало. Или съм мъртъв, или съм в плен.

Тогава ще трябва да действаш. Мълчанието само ще помогне на този Мурмандамус. Провалът тук е недопустим.

— Няма да се проваля, Миламбер.

Пъг, прочул се преди време тук с името Миламбер, най-великият от Великите на Цурануани, стана и се поклони.

— Трябва да тръгваме. Чест и слава за твоя дом, Владетелю на Шинцаваи.

Камацу се сведе по-ниско, отколкото се полагаше за сана му, и отвърна:

— Чест и слава за твоя дом, велики.

Огромното пазарище на Онтосет гъмжеше от шарени тълпи, огласяно от виковете на търговците под жарките лъчи на тукашното слънце. Пъг и спътниците му седяха на едно кътче на площада, отделено за просяци и низши жреци. Трета сутрин вече ставаха рано — спяха под заслона на стената, ограждаща площада — и прекарваха деня в проповеди към минувачите, пожелали да се поспрат и да ги послушат. Мийчъм обикаляше рехавата тълпа, протягайки паничката си за подаяния. Имаше само един храм на Хантукама на изток От Свещения град Кентосани — в град Янкора, много далече от Онтосет — така че рискът да бъдат разкрити от друг странстващ жрец беше нищожен. Служителите на ордена изпълняваха повинността си пръснати по широкия свят и братята с години не се срещаха един с друг.

Пъг завърши утринната си проповед и се върна при Доминик, който поучаваше майката на едно пострадало момиченце как да лекува детето си. Счупеното му краче щеше да зарасне само за няколко дни. Жената не разполагаше с нищо друго, с което да се отплати, освен с горещата си благодарност, но усмивката на монаха я увери, че това е предостатъчно. Мийчъм дойде при тях и им показа няколкото скъпоценни камъчета и късчета метал, служещи като средство за разплащане в Империята.

— Човек може да преживее съвсем прилично по този начин.

— Плашиш ги с вида си, затова ти дават толкова — подкачи го Пъг.

Тълпата се раздвижи и ги накара да извърнат очи към минаващия наблизо конен отряд. Бяха в зеленото на цвят снаряжение на един известен на Пъг благороден дом, Хоксака, привърженици на Военната партия.

— Явно са научили ездата — подхвърли Мийчъм.

— Също като цураните в Ламът — прошепна Пъг. — Изглежда, че щом преодолеят страха си от конете, цураните стават луди по тях. С Касуми поне стана така. След като се престраши да се качи на кон, беше невъзможно да го свалиш от седлото. — Конете, изглежда, вече бяха възприети в Империята и конницата се бе утвърдила.

След като конете отминаха, друга глъч ги накара да се обърнат. Пред тях бе застанал едър мъж в черен халат. Плешивото му теме блестеше под обедното слънце. От всички страни гражданството се кланяше и хората се отдръпваха с почтителна боязън пред благоговейното присъствие на Великия. Пъг и приятелите му се поклониха.

Магьосникът рече:

— Вие тримата елате с мен. Пъг престорено заекна:

— Как… както заповядате, велики.

Мъжът в черния халат ги поведе право към най-близката сграда — кожарска работилница и дюкян. Влезе безцеремонно и каза на собственика:

— Това място ми трябва. Можеш да се върнеш след един час.

— Както заповядате, велики — отвърна дюкянджията и викна на чираците си да го последват навън. След миг сградата се опразни и вътре останаха само Пъг и приятелите му.

Двамата с Хочопепа се прегърнаха и дебелият магьосник възкликна:

— Миламбер, ти си полудял! Защо се върна? Когато получих известието ти, едва повярвах на очите си. Защо си рискувал да го пратиш през шарката и защо е тази среща насред града?

— Мийчъм, наблюдавай през прозореца — каза Пъг и се обърна отново към Хочопепа. — Какво по-добро място от това — пред очите на всички? Вие често получавате писма по шарката, а кой смяташ, че ще се усъмни за това, че си се спрял да поговориш с нищи жреци? — После му представи спътниците си.

Хочопепа разчисти една от пейките и рече:

— Имам хиляди въпроси. Как успя да се върнеш? Магьосниците, служещи на Властелина на войната, се опитваха да намерят отново местоположението на вашия свят, защото Небесната светлина, дано боговете го закрилят, е решен да отмъсти за вероломството на мирните преговори. И как успя да унищожиш първия разлом? И да останеш жив? — Усети, че Пъг го досмеша от пороя въпроси, и завърши: — Но най-важното, защо реши да се върнеш?

— Защото на родния ми свят се развихря някаква мрачна сила с цурански произход — отговори Пъг. — Зло някакво, рожба на черна магия. Дойдох да потърся знание, защото то е на Келеуан. — Хочопепа го изгледа озадачено. — Много странни неща стават напоследък на моя свят и изглежда, тук се крие техният отговор, Хочо. Надявам се да се домогна до някаква податка за естеството на тази тъмна сила. Мощта й е плашеща.

И той му описа подробно всичко случило се, от причините за вероломството до премеждията на приц Арута и собственото му тълкуване на видението на Роджън.

Хочопепа помълча замислено и отвърна:

— Всичко това звучи странно. Нищо не знаем за подобна сила на Келеуан… аз поне нищо не съм чувал за нещо такова. Едно от предимствата на нашия свят е, че с общите усилия на Черните халати от две хиляди години той е освободен от подобни заплахи. Знаем от древната си история за демонски владетели и вещерски крале, за духове на тъмни сили и зли твари, но всичко това е било надвито, безсилно пред единната мощ на Конгрегацията.

— Едно от тях май сте пропуснали — подхвърли Мийчъм от прозореца.

Хочопепа се стъписа от фамилиарното обръщение на нищия просяк, но бързо се овладя и се засмя.

— Може би. А може би има друго обяснение. Но… — обърна се той към Пъг, — ти винаги си носил добро за обществото на Империята и не се съмнявам, че говориш истината. Ще ти помогна като близък съратник, ще се опитам да ти осигуря безопасен достъп до библиотеката и ще ти помогна в проучването. Но разбери, Конгрегацията е разтърсена от вътрешни раздори. Съвсем не е сигурно, че ще гласуват да останеш жив. Ще трябва да се върна и да се застъпя за теб, и да потърся още съмишленици. Може да се окаже, че ни е нужно време, преди да поставим въпроса открито. Но все пак смятам, че ще успеем. Появата ти тук повдига твърде много въпроси, за да бъдат пренебрегнати. При първа възможност ще свикам събрание и ще се върна за теб, след като защитя каузата ти. Само луд не би се вслушал в твоето предупреждение, дори да се окаже, че твоята земя е застрашена от нещо, което не е от този свят. В най-лошия случай ще спечелиш позволение да използваш библиотеката и да си идеш. В най-добрия — може би възстановяване. Ще се наложи да оправдаеш предишните си действия.

— Мога и ще го направя, Хочо.

Хочопепа се надигна от пейката и застана пред стария си приятел.

— Може би все пак един ден ще се сключи мир между нашите два народа, Миламбер. Ако старата рана зарасне, и двата свята могат да се облагодетелстват. Аз лично с удоволствие бих посетил тази академия, която строиш, и бих се срещнал с онзи ясновидец, предричащ бъдещето, и с детето, което говори с ума си.

— Имам много неща да споделя с вас, Хочо. Отварянето на разломи е само малка част от всичко. Но нека го оставим за по-късно. Сега върви.

Пъг поведе Хочопепа към вратата, но нещо в стойката на Мийчъм го накара да се обърне към него. Горянинът стоеше неестествено скован до прозореца. Доминик беше слушал напрегнато разговора и не бе забелязал странната промяна.

— Магия! — извика Пъг, бързо пристъпи до прозореца и докосна Мийчъм по рамото. Високият мъж не помръдна. В същия миг вратата се взриви навътре с оглушителен трясък и събори всички на пода.

Зашеметен, Пъг понечи да се изправи, но ушите му пищяха, а погледът му бе замъглен. Надигна се с мъка, олюля се и видя, че някой хвърли през вратата объл предмет с големината на юмрук. Пъг се опита да издигне вълшебна преграда около стаята, но малкото кълбо излъчи ослепителна златиста светлина, която сякаш раздра очите му, и той ги притвори, прекъсвайки потока на заклинанието. Започна отново, но предметът засвистя пронизително и отвличащият звук изцеди силите му. Чу как някой се срина на пода и не можа да разбере дали Хочопепа, или Доминик се е опитал да стане, или Мийчъм е паднал. Напрегна цялата си мощ да устои на магията на сферата, но не успя. Олюля се към вратата, опитвайки се да се отдалечи от предмета — измъкнеше ли се от затъпяващото сетивата му въздействие, щеше да може да спаси приятелите си. Но чародейството на сферата бе силно и той се срина на колене на прага на работилницата. Примигна, за да проясни зрението си, раздвоено било от сферата, или от взрива, и различи тичащите към сградата през площада мъже. Бяха облечени в имперското бяло на Властелина — личната му почетна гвардия. Преди да го погълне тъмнината Пъг видя, че ги води мъж в черен халат. Дори чу гласа на магьосника, идващ сякаш до пищящите му уши от някакво огромно разстояние: — Оковете ги.