Сребротрън

Глава 6Приемът

Джими подръпна стягащата го яка. Церемониалмайсторът Бриан Деласи удари с жезъла по пода и момчето се опули. На възраст от четиринадесет до осемнадесет години, скуайърите от двора на Арута получаваха указания кой какво да върши по време на предстоящата сватбена церемония. Старият надзорник на дворцовия етикет, муден в речта и облечен безукорно, каза:

— Скуайър Джеймс! Щом не можете да стоите мирно, ще трябва да намерим нещо по-подходящо за неспокойния ви нрав. Какво ще кажете например да носите съобщения от двореца до външните пристройки?

Чу се тих стон. Гостуващите благородници имаха навика непрекъснато да си изпращат бележчици насам-натам, а външните пристройки, където бяха настанени повечето дребни аристократи, се намираха почти на миля от същинския дворец. Това задължение означаваше непрекъснато тичане по десет часа на ден. Деласи се обърна към особата, надала въпросния стон, и каза:

— Скуайър Паул, изглежда, вие също желаете да се присъедините към скуайър Джеймс?

Отговор не последва и той продължи:

— Много добре. Онези от вас, които очакват да дойдат техни близки, са длъжни да знаят, че от тях също ще се изисква да изпълнят тези задължения. — След това съобщение всички момчета застенаха, заругаха и се размърдаха. Жезълът отново удари силно по дървения под. — Все още не сте херцози, графове и барони! Няма да умрете от един-два дни дежурство. Просто в двореца ще има твърде много хора, за да се справят слугите, портиерите и пажовете с прищевките на всички.

Друго от новите момчета, скуайър Локлир, най-малкият син на барона на Края на сушата, попита:

— Ваша милост, кои от нас ще са на сватбата?

— Не бързай, момче. Всичко с времето си. Всички ще придружавате гости до местата им в тронната и банкетната зала. По време на церемонията ще стоите чинно най-отзад в тронната зала, така че всички ще видите сватбата.

В залата на бегом нахълта един паж, връчи някаква бележка на церемониалмайстора и изфуча навън, без да дочака за отговор. Господин Деласи я прочете и каза:

— Трябва да се приготвя за кралския прием. Всеки си знае задачите за днес. Ще се съберем отново тук следобед. Който се забави, ще тича за наказание още един ден със съобщения до външните крила и обратно. Това е всичко засега. — На излизане го чуха да си мърмори: — Толкова много работа и толкова малко време…

Момчетата тръгнаха да се разотиват и някой подвикна зад гърба на Джими:

— Ей, новият!

Той се обърна, двете момчета до него също се обърнаха, но извикалият се беше вторачил в Джими. Джими изчака, макар веднага да му стана ясно какво предстои. Тепърва щеше да се изяснява положението му сред скуайърите.

След като Джими не помръдна, Локлир, който също се беше спрял, посочи себе си въпросително и колебливо тръгна към говорещия. Онзи — длъгнест и кокалест седемнадесетгодишен хлапак — го сряза:

— Не ти, момче. Онова човече имам предвид. — И посочи Джими.

Беше облечен в същата униформа в кафяво и зелено като дворцовите скуайъри, но дрехите му изглеждаха по-фини и добре скроени — явно разполагаше с достатъчно средства, за да си позволи личен шивач. На колана му висеше кама с дръжка, отрупана със скъпоценни камъни, а ботушите му бяха лъснати до блясък. Косата му беше със сламен цвят, изрядно подстригана. Джими се досети, че контето пред него е местният тиранин, и въздъхна с досада. Собствената му униформа му стоеше зле, ботушите го убиваха, а бавно зарастващата рана на хълбока не спираше да го измъчва. Никакво настроение нямаше за разправии и реши, че ще е най-добре да приключи набързо.

Пристъпи бавно към по-голямото момче — то се казваше Джером. Баща му беше граф на Лъдланд, малко крайбрежно градче северно от Крондор. Джими застана пред длъгнестия и каза спокойно:

— Какво има?

— Никак не ми харесваш, дребосък! — озъби се Джером.

Джими се усмихна широко, после юмрукът му изведнъж се заби в корема на Джером. Той се преви на две и се срина на пода. Изпъшка, изправи се и понечи да изругае, но млъкна, като видя камата в ръката на застаналия пред него Джими. Посегна към колана да извади своята, опипа, но не я намери и се заоглежда в паника.

— Да не би това да търсиш? — каза ухилено Джими и протегна ръка с дръжката с рубините напред. Джером се опули, а Джими метна камата с едно рязко извъртане на китката и оръжието затрепери, забито на пода между ботушите на Джером. — И не се казвам „дребосък“. Името ми е Джеймс, личен скуайър на принц Арута.

Джими бързо излезе от залата. Локлир го настигна и каза:

— Това си го биваше, скуайър Джеймс. Тоя Джером прави тежък живота на всички нови момчета тук.

— Щото го оставяте. — Нямаше никакво настроение за приказки. Локлир го усети и се дръпна, но Джими вдигна ръка и го спря. — Чакай малко. Локлир беше, нали?

— Приятелите ме наричат Локи.

Джими го изгледа. Беше дребничък и повече приличаше на доскорошно бебенце, отколкото на мъж, какъвто предстоеше да стане. С големи сини очи, мургаво лице и къса кестенява коса със златисти кичури. Само допреди няколко седмици сигурно си беше играл с хлапетата на пясъка на брега край бащиния си замък.

— Локи, ако тоя глупак почне пак да ти досажда, просто го сритай в чатала. Това бързо ще го вразуми. Виж, сега нямам време за повече приказки. Трябва да ида да се видя с краля.

Джими остави слисания хлапак насред коридора и бързо се отдалечи.

Не го свърташе на едно място, а стегнатата яка направо го измъчваше. От Джером можеше поне да се научи, че не е нужно да търпиш лошо ушити дрехи. При първа възможност трябваше да се измъкне от двореца и да прескочи до един от трите си тайника в града. Златото му щеше да стигне да си ушие цяла дузина облекла. Тая работа с благородничеството си имаше недостатъци, каквито не беше си и представял.

— Какво ти е, момче?

Джими вдигна очи. Един висок побелял стар мъж го гледаше изпитателно. Джими позна мечемайстор Фанън, един от старите спътници на Арута от Крудий. Пристигнал беше с кораб предната вечер.

— Тази дяволска яка ме стяга, мечемайсторе. А и проклетите ботуши ми изкараха мазоли на краката.

Фанън кимна.

— Е, няма как. Неудобство или не, трябва да се спазва приличие. Службата го налага. А, ето го и принца.

Арута излезе от голямата врата на двореца и застана сред събралата се за посрещането на краля тълпа. Широките стъпала отвеждаха към парадната площадка. Зад нея, оттатък железните порти, големият градски площад беше разчистен от уличните сергии. Гвардията на Крондор се беше построила в дълъг шпалир по пътя от пристанището до двореца и зад войниците надничаха граждани, нетърпеливи да зърнат своя крал. Едва преди час бяха съобщили, че колоната на Луам приближава града, но хората бяха наизлезли по улиците още призори.

Радостен рев огласи улицата и Луам се появи пръв, яхнал кафяв жребец, до него бе Гардан, като командир на градския гарнизон. Зад тях яздеше Мартин с придружаващите ги благородници от Източните владения, следваше рота от дворцовата гвардия и две каляски. След тях вървяха пиконосците на Арута и в тила на колоната — обозът.

Щом Луам дръпна юздите пред широкото стълбище, звучно заехтяха тръби. Разтичаха се коняри да поемат кралския кон, а Арута забърза надолу да посрещне брат си. Според традицията принцът на Крондор бе втората по ранг особа след краля и поради това най-малко задължен от всички благородници на Кралството да проявява почит към Негово величество, но братята се прегърнаха топло, забравили за всякакъв протокол. Мартин слезе втори след Луам и само след миг тримата се събраха, щастливи, че отново са заедно.

Луам започна да представя хората от свитата си, а двете каляски спряха пред стълбището. Вратите на първата се отвориха и Джими се надигна да види кой слиза. Появи се ослепително красива млада жена и Джими кимна възхитен. По топлината, с която красавицата поздрави Арута, Джими предположи, че трябва да е принцеса Карлайн. Погледна крадешком към Лаури, забеляза грейналото от обожание лице на певеца и си каза: „Само тя е“. След нея слезе някакъв стар благородник, за когото Джими реши, че сигурно е лорд Калдрик, херцогът на Риланон.

Отвори се вратата и на втората каляска и от нея слезе възрастна жена. Веднага след нея се появи позната фигура и Джими се усмихна и даже леко се поизчерви, като видя принцеса Анита, защото преди време се беше влюбил до уши в нея. Възрастната дама трябваше да е принцеса Алисия, майка й. Докато се здрависваха с Арута, Джими си спомни дните, в които се бяха крили с Анита и Арута, и неволно се ухили.

— Какво ви е, скуайър?

Джими отново вдигна очи към мечемайстор Фанън, постара се да прикрие вълнението си и отвърна:

— Ботушите ме стягат, ваша милост.

— Трябва да свикнеш да понасяш някои неудобства, момко. Не искам да засягам учителите ти, но май не си много добре подготвен за длъжността си.

Джими кимна и отново се загледа в Анита.

— Нов съм в занаята, ваша милост. Допреди месец бях крадец.

Фанън зяпна, а Джими го сръга леко в ребрата и каза:

— Кралят идва.

Старият ветеран се отърси от изумлението и извърна поглед напред. Луам се приближи първи, с Арута до него. Мартин, Карлайн и останалите ги последваха според ранга си. Бриан Деласи започна да представя на краля членовете на двора на Арута и Луам на няколко пъти наруши протокола, стискайки сърдечно протегнатите ръце, и дори прегърна неколцина от чакащите да ги представят. Повечето благородници от Запада бяха служили с Луам под пълководството на баща му по време на Войната на разлома и не се бяха виждали след коронацията. Граф Волней като че ли леко се смути, когато Луам сложи ръка на рамото му и каза:

— Добре се справихте, Волней. Поддържахте в добър ред Западните владения последната година.

Тези фамилиарности притесниха някои от знатните особи, но предизвикаха луд възторг сред тълпата всеки път, когато Луам постъпеше като обикновен човек, срещащ се със стари приятели, а не като крал.

Кралят се приближи до Фанън и когато той понечи да му се поклони, хвана стария боец за раменете.

— А, не — рече Луам тихо, така че да чуят само Фанън, Арута и Джими. — Не и от теб, стари ми учителю. — После прегърна мечемайстора на Крудий и го попита със смях: — Е, майстор Фанън, как е домът ни? Държи ли се Крудий?

— Добре е, ваше величество, държи се. — Джими забеляза, че очите на стареца се овлажниха.

— Този млад мошеник е най-новият член на двора ми, ваше величество — намеси се Арута. — Позволете да ви представя скуайър Джеймс Крондорски.

Джими се поклони, както го бяха учили, а Луам му се усмихна широко.

— Чувал съм за теб. Джими Ръчицата, нали? — рече той и отстъпи крачка назад, а после изведнъж спря. — Я чакай да видя да не ми е изчезнало нещо… — И се заопипва показно, а Джими се изчерви. Тъкмо когато щеше да потъне в земята от срам обаче, кралят му намигна и момчето се разсмя. Всички наоколо също се разсмяха.

А после Джими срещна погледа на най-сините очи, които бе виждал и чу един нежен женски глас:

— Не се притеснявай от Луам, Джими. Той винаги си е такъв. — Джими не можа да каже нищо, а само се преви във вдървен поклон.

— Радвам се да се видим отново, Джими — каза Мартин и му стисна ръката. — Често сме си говорили за теб и се чудехме как ли я караш.

После представи момчето на сестра си и принцеса Карлайн му каза с усмивка:

— Братята ми и Анита са ми разправяли само хубави неща за теб. Радвам се, че най-после се запознахме.

После кралските особи продължиха покрай редицата благородници, а Джими остана зяпнал и слисан от чутото.

— И на мен така ми действа от една година — чу се глас зад гърба му, Джими се обърна и видя забързалия се да не изостане от кралската група Лаури, който явно виждаше, че красотата на Карлайн го е поразила.

Джими се загледа отново в минаващите край него особи и изведнъж се ухили широко.

— Здрасти, Джими — каза застаналата пред него Анита.

— Здравейте, принцесо.

Анита отвърна на усмивката му и се обърна към майка си:

— Мамо, милорд Калдрик, позволете да ви представя стария си приятел Джими. — Забеляза куртката му и добави: — Вече си скуайър, както виждам.

Джими се поклони на принцеса Алисия и на херцога на Риланон. Майката на Анита му подаде ръка и Джими я пое объркан.

— Исках да ви благодаря, млади Джими. Разказаха ми как сте помогнали на дъщеря ми.

Джими усети, че всички наоколо го гледат, и се изчерви. И помен нямаше от онази напереност, която толкова често му беше спасявала живота.

— Ще се видим по-късно — каза му Анита, след което тя, майка й и Калдрик продължиха напред, а Джими остана на място, съвсем объркан.

С представянията се приключи и останалите благородници се заизкачваха към тронната зала. Предстоеше кратка церемония, след което Луам щеше да се оттегли за отдих в покоите си.

Изведнъж площадът гръмна от тътена на барабани и хората завикаха и започнаха да сочат към една от широките странични улици, водеща към двореца. Кралската група спря пред вратата.

На площада излязоха цяла дузина конни воини с леопардови кожи на главите и раменете. Тъмната им кожа лъщеше. Всички биеха окачените от двете страни на седлата им барабани и ловко караха конете само с колене. Зад тях се появи втора дузина конници, пак с леопардови кожи, които свиреха на големи, извити на раменете им бронзови тръби. Барабанчиците и тръбачите подкараха конете си настрани в две колони, отваряйки път за процесия от спешени бойци. Всеки войник беше с метален шлем с остър връх, с плетена желязна ризница и метална кираса. Торбестите им гащи бяха затъкнати във високи до коленете ботуши и всеки бе с кръгъл щит и дълъг извит ятаган, затъкнат в широкия пояс.

— Бойците-псета — промълви Фанън зад Джими.

— Защо ги наричат така, мечемайсторе? — попита хлапакът.

— Защото в стари времена в Кеш ги обучавали като псета. Държали ги затворени отделно от останалите хора, докато дойде денят да ги хвърлят срещу някого. Сега казват, че е защото ще ти налетят като глутница псета, ако им се оставиш. Корава сган са, момко, но сме им взимали мярката.

Бойците-псета стигнаха с маршова стъпка до средата на площада, след което се развърнаха, за да отворят път на други. Когато се появи първият, извадиха ятаганите си и ги вдигнаха за почест. Мъжът, който крачеше между тях, беше с гигантски ръст и абаносовата му кожа блестеше на слънцето. Носеше кожен елек с метални шипове и също като войниците беше обут в торбести гащи и ботуши, но за разлика от тях беше гологлав. В десницата си държеше пищно украсен церемониален жезъл. Зад него яздеха четирима души, на дребните пъргави кончета на пустинния народ на Джалпур. Облечени бяха в носията на пустинния народ, виждана макар и рядко в Крондор — падащи свободно до коляното тъмносини копринени халати, отворени отпред, бели ризи и панталони под тях, високи до прасците ботуши и сини шамии, увити така, че да се виждат само очите. В поясите им бяха затъкнати дълги ками с дръжки и кании от слонова кост. Тъмнокожият мъж се заизкачва по стълбището и Джими чу дълбокия му глас:

— … тътне пред нозете му и земята трепери. Дори звездите спират своя ход и слънцето му иска позволение, за да изгрее. Той е мощта на Империята и четирите вятъра духат из ноздрите му. Той е Драконът на Слънчевата долина, той е Орелът на Върховете на спокойствието, той е Лъвът на Джалпур… — Говорещият спря пред краля и се отмести встрани, а четиримата конници слязоха и тръгнаха след него по стъпалата. Единият крачеше пред останалите описанието на черния гигант явно се отнасяше за него.

Джими погледна питащо Фанън и мечемайсторът прошепна.

— Дворцовият етикет на Кеш.

Луам се закашля и прикри устата си с шепа и момчето разбра, че краля го е досмешало от обяснението на Фанън. Луам бързо се овладя и се обърна напред, докато кешийският церемониалмайстор довършваше словото си.

— Оазис е той за своя народ.

Обърна се с лице към краля и се поклони ниско.

— Ваше кралско величество, имам височайшата чест да ви представя Негово превъзходителство Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, бей на Бенни-шерин, владетел на Джалпур и принц на Империята, посланик на Велики Кеш в Островното кралство.

Четиримата сановници се поклониха по кешийски обичай, като тримата зад посланика коленичиха и докоснаха каменния под с чела. Посланикът постави дясната си ръка на сърцето си и се преви от кръста, а лявата си ръка изпъна назад. След като се изправиха, всички чинно докоснаха с показалец сърце, устни и чело — жест, означаващ искрено сърце, честна реч и ум, който не таи коварство.

— Приветстваме владетеля на Джалпур с добре дошъл в нашия двор.

Посланикът свали булото от лицето си — бе изпито и брадясало — и с крива полуусмивка каза:

— Ваше кралско величество, Нейно най-имперско величество, благословено да е името й, изпраща поздрави на своя брат, краля на Островите. — А после добави шепнешком: — Лично аз бих предпочел не толкова формално представяне, ваше величество, но… — Сви рамене и кимна с глава към кешийския Майстор на церемониите, за да се разбере, че относно тези неща думата има той. — Същински тиранин е.

Луам се усмихна широко.

— Връщаме най-топли поздрави на Велики Кеш. Дано процъфтява и да расте могъществото й.

Посланикът сведе глава да благодари и каза:

— Ако позволи Негово величество, да представя свитата си? Луам кимна и кешиецът посочи човека най-отляво. — Това е старшият ми помощник и съветник Камал Мишва Дауд-хан, шериаф на Бенни-Тулар. А другите двама са синовете ми, Шандон и Джеансуз, шериафи на Бенни-Шерин и също така мои лични телохранители.

— Щастливи сме, че сте при нас, господа — поздрави ги Луам.

Деласи тъкмо се опитваше да внесе някакъв ред сред тълпата благородници, когато по една от улиците, водещи към площада, отново се вдигна шумотевица.

— Сега пък какво става? — извика отчаялият се старец, а кралят и принцът извърнаха глави към площада.

Чу се барабанен тътен, много по-свиреп дори и от кешийския, и от улицата се появи шествие на зеленодрехи бойци на наперено стъпващи коне. Всеки боец носеше на лявата ръка яркоцветен щит. Гайди подеха странна мелодия.

Първият ездач спря пред краля и знамето му заплющя на вятъра. Арута се засмя и плесна Луам по рамото.

— Ама това е Вандрос Ябонски с цуранския гарнизон на Касуми от Ламът!

Появиха се и пехотинци и се чу маршовата им песен. Цуранският гарнизон на Ламът се строи до кешийците, а Мартин подхвърли:

— Вижте само как се гледат — като котараци. Бас държа, че биха дали мило и драго да се пробват.

— Не в града ми — отвърна Арута, който явно не видя в забележката нищо смешно.

Луам се разсмя.

— Щеше да е интересна гледка. Ей, Вандрос!

Херцог Ябонски скочи от коня, качи се бързо по стъпалата и се поклони.

— Моля за извинение, че се забавихме, ваше величество. Малко притеснение по пътя. Срещнахме една орда таласъми на юг от Зюн.

— Колко бяха? — попита Луам.

— Не повече от двеста.

— И на това му викаш „малко притеснение“! Вандрос, компанията на цураните май ти се отразява.

Вандрос се засмя.

— А къде е граф Касуми? — попита Луам.

— Идва, ваше величество. — На площада излязоха и няколко карети.

Арута дръпна херцог Ябонски настрани:

— Предай на хората ти да се настанят с градския гарнизон, Вандрос. Искам да са наблизо. Като ги настаните, елате при мен с Брукал и Касуми.

Вандрос усети загрижения му тон и отвърна:

— Веднага щом ги настаним, ваше височество.

Каляските спряха в двора на палата и от тях излязоха лорд Брукал, херцогиня Фелин, контеса Меган и дамската им свита. Граф Касуми, бивш командир в цуранската армия по време на Войната на разлома, слезе от коня си, бързо се качи по стъпалата и се поклони пред Луам и Арута. Вандрос представи набързо спътниците си и Луам каза:

— Освен ако онзи пират, кралят на Квег, не е решил да ми дойде на гости в бойна галера, карана от хиляда морски кончета, време е да отдъхнем. — Засмя се и подмина съвсем отчаялия се Деласи, който се мъчеше да въдвори някакъв ред.

Джими се задържа на стълбището — макар да беше виждал кешийски търговци, не бе виждал бойци-псета, нито пък цурани.

Колкото и пълен с премеждия да беше животът му, той все пак си беше четиринадесетгодишно момче.

Помощник-командирът на Касуми започна да раздава заповеди на хората си къде да се настанят, кешийският офицер също. Джими приседна на каменните стъпала и размърда пръсти в стягащите го ботуши. Загледа се в яркоцветния кешийски отряд, после погледна напускащите площада под строй цурани. И едните, и другите бяха пищна гледка, и доколкото можеше да прецени, не си отстъпваха по свирепост.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато нещо странно зад кешийските редици привлече погледа му. Помъчи се да отгатне какво е, но не можа. Нещо обаче го засърбя да слезе по стълбите и да се приближи до кешийците. И чак тогава разбра какво му се беше сторило необичайно. Сред тълпата зад кешийците се измъкваше един човек, за когото хлапакът смяташе, че е мъртъв. Джими остана закован на място, поразен до дъното на душата си. Зърнал беше Смеещия се Джак.

Арута крачеше нервно. Около заседателната маса седяха Лаури, Брукал, Вандрос и Касуми. Принцът, привършил разказа си за нападението на Козодоите, се пресегна и взе от масата един свитък.

— Това е от барона на Високи замък. В отговор на мое запитване. Казва, че в района му се забелязва необичайно придвижване на север. Изрежда подробно колко пъти са забелязани, къде и прочие.

— Ваше височество — каза Вандрос. — И в нашия район имаше някакво раздвижване, но нищо необичайно. В Ябон по-умните Тъмни братя и таласъми избягват гарнизоните, като свиват на запад, след като подминат северните граници на елфските лесове. Свръщат на запад от Небесното езеро и така избягват патрулите ни. Пратихме няколко отряда в тоя район. Елфите и джуджетата от Камен връх го пазят добре и там всичко е спокойно.

— Или така ни се иска — изсумтя Брукал. Старият бивш херцог на Ябон се беше оттеглил от службата в полза на Вандрос след брака му с дъщерята на Брукал. Но добре тренираният му ум все още сечеше като бръснач, а и цял живот се беше сражавал с моредели. — Не, щом са тръгнали на малки групи, Братството може да преминава през тесните проходи, когато си поиска. Нашите хора едва стигат да пазим търговските пътища, да не говорим за толкова обширна територия. Стига само да вървят нощем и да отбягват главните пътища, както и селата на клана Хадати. Нека не се заблуждаваме.

Арута се усмихна.

— Точно затова поисках да дойдеш и ти.

— Ваше височество, сигурно е така, както казва лорд Брукал — рече Касуми. — Напоследък рядко се натъкваме на тях. Сигурно ги е изтощило оръжието ни и сега се придвижват крадешком, на малки орди.

Лаури сви рамене. Роден и отраснал в Ябон, певецът от Тир-Сог познаваше моределите много добре, така че каза:

— Струва си да се замислим, че получаваме всички тези странни донесения за придвижване на север тъкмо, в момента, когато ръката на моределите е замесена в опита за убийство на Арута.

— Нямаше толкова да се безпокоя — каза Арута, — ако бях сигурен, че съкрушаването им в Крондор ще е достатъчно. Докато не разкрием загадката кой стои зад всичко това, не мисля, че сме приключили с Козодоите. Може да им трябват месеци преди да се прегрупират и отново да се превърнат в заплаха, но ми се струва, че ще се върнат. И съм сигурен, че между Козодоите и това, което става на север, има връзка.

На вратата се почука и се показа главата на Гардан.

— Навсякъде претърсих, ваше височество, но и следа не намерих от скуайър Джеймс.

— Последния път го видях на стъпалата до мечемайстор Фанън — каза Лаури.

— Да, седеше там, когато освободих войските — отвърна Гардан.

— А сега седи над тебе.

Всички погледнаха нагоре. Момчето седеше на перваза на сводестия прозорец високо под тавана на кабинета. Преди някой да успее да каже нещо, Джими пъргаво скочи на пода.

Арута каза развеселен:

— Когато поиска разрешение да огледаш покривите, помислих, че ще ти трябват стълби и… помощ…

Джими отвърна сериозно:

— Не виждах смисъл да чакам, ваше височество, а и на кой крадец са му притрябвали стълби и помощ, за да се изкатери по стените? — Малкият се приближи до Арута. — Това място е пълно с ниши и ъгълчета. Човек може да се скрие поне на сто места.

— Първо обаче трябва да влезе в двора — каза Гардан, но Джими го погледна пренебрежително и комендантът млъкна.

Лаури подхвана прекъснатия разговор.

— Е, макар и да не знаем какво стои зад Козодоите, тук поне, в Крондор, са изтребени.

— И аз така мислех — рече Джими. — Но следобед, когато тълпата тръгна да се разотива, видях на площада един стар приятел. Смеещия се Джак.

Арута го изгледа мрачно.

— Доколкото си спомням, този предател на Шегаджиите беше мъртъв.

— По-мъртъв не можеше и да бъде, с онази желязна стрела в гърдите. Трудно е човек да стане и да тръгне да се разхожда с разкъсан бял дроб, но след онова, което видяхме в бардака, няма да се изненадам и ако умрялото ми майче дойде да ме напъха в леглото довечера. — Джими говореше разсеяно, крачеше из стаята и се оглеждаше. После спря, каза малко престорено: „Аха!“ и натисна бронзовата топка на един декоративен щит на стената. Част от стената заскърца и се отвори тунел, широк две стъпки и три висок.

— Какво е това? — възкликна Арута.

— Един от многото тайни проходи в двореца. Когато се криехме, ваше височество, спомняте ли си, веднъж принцеса Анита разказа как била избягала оттук с помощта на едно слугинче. Спомена за „проход“, но чак днес разбрах за какво е ставало дума.

— Това сигурно е част от старата цитадела или някоя от първите, пристройки — каза Брукнал. — У дома имаме тайник, през който от цитаделата се излиза в леса. Не знам замък, в който да няма такъв. — Изглеждаше умислен. — Сигурно има и други подобни.

Джими се усмихна.

— Поне дузина. Като тръгнеш по покривите, пълно е с много широки стени и странни чупки.

— Гардан, искам всички тези тайници да се картографират — нареди Арута. — Вземи хора и проверете къде отвежда този и дали се свързва с други. И провери при кралския архитект дали някой от тези проходи го няма на стари планове.

Гардан отдаде чест и излезе, а Вандрос каза угрижено:

— Арута, след всичко това така и не мога да свикна с мисълта за убийци и замесените с тях Тъмни братя.

— Точно затова исках да проведем този разговор преди да започнат празненствата. — Арута седна в креслото си. — Този палат е пълен с непознати хора. Всеки благородник си води свита. Касуми, искам да разположиш хората си на най-възловите места. Уточнете го с Гардан, но ако се наложи, вътре в двореца ще ни пазят само цураните, хора, които познавам от Крудий, и личната ми охрана. — Той се обърна към Джими. — По право трябва да наредя да те напердашат с камшик за тая лудория. — Джими се стегна, но Арута му се усмихна. — Само да се е опитал някой, ще завърши с кама в ребрата. Чух, че си се сбил със скуайър Джером.

— Тоя сополанко си въобразява, че е най-герестият петел в двора.

— Е, баща му е много ядосан и освен това го бива да вдига шум. Виж, остави този Джером да се перчи колкото си ще, а ти ще стоиш край мен. Ще кажа на Деласи, че си освободен от всякакви задължения, докато не разпоредя друго. Но не хойкай много и предупреждавай мен или поне Гардан преди да се качиш пак на покрива. Някой от стражите ми с по-слаби нерви може да ти забие стрела в гърба преди да те е познал. Тук стана малко напрегнато напоследък, ако случайно не си го забелязал.

— За да ме застреля трябва първо да ме види, ваше височество.

Брукал удари с юмрук по масата и се засмя:

— Ама и на тоя езичето му си го бива.

Арута също се усмихна — трудно му беше да се държи сериозно в компанията на малкия хитрец.

— Достатъчно. Приемите и пиршествата ги оставяме за другата седмица. Може би тревогите ни са напразни и с Козодоите е приключено.

— Да се надяваме — изпъшка Лаури.

Без повече приказки Арута и гостите му си тръгнаха по стаите.

— Джими!

Джими се обърна. По коридора към него идваше принцеса Анита с двама гвардейци на Гардан й две придворни дами. Той се поклони, пое ръката й и леко я целуна, както го беше учил Лаури.

— Виж ти, какъв млад благородник си станал — отбеляза Анита. Джими продължи с нея и свитата.

— Изглежда, че съдбата ме е обикнала, ваше височество. Никога не съм имал някакви амбиции, освен да стана нещо повече сред Шегаджиите, следващия Праведник, да речем, но ето че сега пред мен се отварят далеч по-светли хоризонти.

Тя се усмихна. Джими не я беше виждал след пристигането и и отново усети онова смътно привличане отпреди година. Изоставил бе момчешката си влюбчивост, но Анита все така продължаваше да му харесва.

— Е, имаш ли вече някаква амбиция, Ръчицо?

Джими й отвърна с назидателен тон:

— Скуайър Джеймс Крондорски, ваше височество. — Двамата се изсмяха. — Вижте, принцесо, сега в Кралството е дошло време на промяна. Дългата война с цураните ни лиши от много хора с титли и владения. Граф Волней изпълнява длъжността канцлер, а Саладор и Батира все още си нямат херцози. Три херцогства без господари! Не е невъзможно един умен и талантлив човек да се издигне високо в такава среда.

— Имаш ли план? — попита го Анита, възхитена от хлапашкото му безочие.

— Все още не, във всеки случай не е съвсем ясен, но не ми се струва невъзможно един ден да получа малко по-висока титла от скуайър. Може би дори… херцог на Крондор.

— Пръв съветник на принца? — възкликна тя насмешливо. Джими намигна.

— Защо не? Имам добри връзки. Пък и съм близък приятел на годеницата му. — Двамата прихнаха.

Анита го докосна по ръката.

— Хубаво ще е да си тук с нас. Доволна съм, че Арута те е намерил толкова бързо. Не смяташе, че ще е толкова лесно да те издири.

Джими едва не се спъна. Не му беше хрумвало, че Арута няма да й каже нищо за убийците, но сега разбра, че е така. Разбира се, нямаше защо без нужда да помрачава радостта й от сватбата. Съвзе се бързо.

— Беше по-скоро случайност. Негово височество не ми е казвал, че ме е търсил специално.

— Не можеш да си представиш колко се тревожехме за теб с Арута, след като избягахме от Крондор. Последния път бягаше по кейовете от хората на Ги. Нямахме никаква вест от теб. На път за коронацията на Луам минахме толкова за бързо през Крондор, че нямаше как да разберем какво става с теб. Луам изпрати кралска вула, опрощаваща Тревър Хъл и хората му, и плата за това, че ни помогнаха, но никой не знаеше какво става с теб. Накарах Арута да ми обещае, че веднага ще започне да те издирва. Не мислех, че ще те направи скуайър толкова бързо, но знаех, че крои планове за теб.

Джими се почувства искрено трогнат. Разкритието придаваше нов смисъл на думите на Арута, че го смята за свой приятел. Анита спря пред една врата.

— Трябва да си видя премяната. Булчинската ми рокля пристигна тази заран от Риланон.

Наведе се и леко го целуна по бузата.

— Е, до скоро.

Джими едва превъзмогна странното, направо плашещо чувство в сърцето си.

— Ваше височество… Аз също се радвам, че съм тук. Ще си изкараме страхотно.

Тя се засмя и влезе с двете дами, а стражите останаха на пост пред вратата. Джими изчака, докато вратата се затвори, а после си тръгна, подсвирквайки си. Припомни си живота през последните няколко седмици и реши, че е щастлив въпреки убийците и тесните ботуши.

Зави в не толкова оживено разклонение и замръзна. Камата моментално се озова в ръката му и той се втренчи в двете рубинени очи, святкащи в сумрака пред него. После притежателят на тия огнени очи изсумтя и тръгна назад. Съществото беше покрито със зеленикави люспи и на ръст беше колкото малка хрътка. Главата му напомняше на крокодилска, но с по-закръглена муцуна, и на гърба си имаше две сгънати крила. Дългият му гъвкав врат позволяваше на съществото да се озърта назад, над не по-малко дългата опашка. Някакъв момчешки глас зад Джими извика:

— Фантус!

Момченцето, не повече от шестгодишно, се затича и прегърна съществото през врата. Изгледа Джими със сериозните си тъмни очи и каза:

— Няма да ви ухапе, ваша милост.

Джими изведнъж се почувства неловко, че стиска камата си, и бързо я прибра. Съществото явно беше домашен любимец, въпреки малко странния си вид.

— Как го нарече?

— Него ли? Фантус. Той ми е приятел и е много умен. Знае много неща.

— Сигурно — отвърна Джими, все още притеснен от погледа на съществото. — Какво е той?

Момчето изгледа Джими така, сякаш виждаше пред себе си живото въплъщение на невежеството, и каза:

— Огнедрейк. Ние току-що дойдохме, а той ни е последвал от къщи. Може да лети, нали разбирате. — Джими само кимна. — Трябва да се приберем. Мама ще се ядоса, ако разбере, че не сме си в стаята. — Задърпа съществото и го отведе без повече приказки.

Джими постоя на място цяла минута, после се огледа все едно, че търсеше някой да потвърди видяното. Накрая се отърси от изумлението си и продължи разходката си. След малко до него достигнаха звуци от струните на лютня.

Излезе от коридора и се озова в голяма градина. Седна на пейката до цветната леха пред настройващия лютнята си Лаури и го загледа.

— Много посърнал ми изглеждаш за менестрел.

— То пък и аз съм един менестрел… — Лаури наистина изглеждаше необичайно оклюмал. Настрои струните и подхвана някаква тъжна песен.

След няколко минути Джими изпъшка:

— O, я зарежи този траур, певецо. Нали е време за веселие. Какво толкова си увесил нос?

Лаури въздъхна и килна глава на една страна.

— Още си малък да разбереш…

— Ха! Пробвай де — прекъсна го Джими.

Лаури остави лютнята настрана.

— Заради принцеса Карлайн е.

— Още иска да се омъжва за теб, а?

Лаури го зяпна.

— Откъде знаеш?

Джими се разсмя.

— Лошо ти влияят благородниците, певецо. Аз в тази работа съм новак. Още не съм забравил как се говори със слугите. А и да надавам ухо зная. Тия слугини от Риланон щяха да се пръснат от нетърпение, докато разкажат на тукашните всичко за теб и принцесата. Сериозна тема сте.

Лаури не изглеждаше никак развеселен от закачката на Джими.

— Значи си чул всичко?

Джими си придаде безразлична физиономия.

— Принцесата си струва, но нали съм отраснал в бардак, представите ми за жените не са толкова… светли. — Сети се за Анита и гласът му малко се сниши. — Все пак трябва да призная, че принцесите изглеждат по-различни от другите.

— Добре е, че си го забелязал — отвърна сухо Лаури.

— Виж, ще ти кажа следното: твоята принцеса е най-красивата, която съм виждал, а съм виждал доста жени, включително и добре платените ви куртизанки, а някои от тях си ги бива. Повечето мъже майчиците си биха продали, за да й спечелят вниманието. Тогава какъв ти е проблемът?

Лаури го изгледа продължително.

— Проблемът ми е този глупав сан.

Джими се разсмя искрено.

— Че какъв проблем е да си благородник? Само се разпореждаш на хората наоколо и после виниш други за грешките си.

Лаури се засмя.

— Съмнявам се, че Арута и Луам ще се съгласят с теб.

— Е, кралете и принцесите са друга работа, но повечето благородници тук не ме впечатлиха много. Старият Волней има ум в главата, но и на него, както го гледам, не му се стои много тук. Останалите само се правят на важни. По дяволите, музиканте, трябва да се ожениш за нея. Поне малко ще им подобриш кръвта.

Лаури замахна закачливо към дръзкия хлапак, който ловко отбегна шамара и се разсмя. Още нечий смях накара барда да се обърне.

В края на алеята стоеше нисък мургав мъж във фино облекло със строга кройка и ги наблюдаваше.

— Пъг! — извика радостно Лаури и скочи да го прегърне. — Кога дойде?

— Преди два часа. Имах кратка среща с Арута и краля. Те останаха с граф Волней да обсъдят подготовката на пиршеството. Арута ми намекна, че тук ставали странни неща, и ме посъветва да те потърся.

Лаури му посочи да седне и Пъг приседна до момчето. Лаури ги запозна и каза:

— Много неща има за разправяне, но най-напред — как са Катала и момчето?

— Чудесно. Тя сега е в покоите ни, разправят си клюки с Карлайн. — При споменаването на принцесата Лаури отново посърна. — А Уилям е хукнал нанякъде с Фантус.

— Това нещо ваше ли е? — възкликна Джими.

— Фантус ли? — Пъг се засмя. — Значи си го видял. Не, Фантус не е ничий. Идва и си отива когато му хрумне, поради което сега е тук без ничие разрешение.

— Съмнявам се, че е в списъка на гостите на Деласи — каза Лаури. — Виж, май трябва да те запозная с по-важните неща. — Пъг погледна Джими и Лаури поясни: — Тоя извор на бели е в центъра на събитията от самото начало. Няма да чуе нищо, което вече да не знае.

Лаури разказа за последните събития и Джими добави някои подробности, пропуснати от певеца. След като свършиха, Пъг въздъхна.

— Тази работа с некромантията е зло. Нищо друго да не подсказваше, че тук има намесени тъмни сили, това — със сигурност. То е повече в областта на жречеството, отколкото на магьосничеството, но двамата с Кълган ще помогнем с каквото можем.

— Значи и Кълган е дошъл от Звездния пристан?

— Че може ли нещо да го спре? Забрави ли, че Арута му беше ученик? Освен това, макар че никога няма да го признае, мисля, че му липсват споровете с отец Тъли. А няма съмнение, че Тъли ще води бракосъчетанието на Арута. Подозирам, че точно това прави Кълган в момента — спори някъде с Тъли.

— Не съм виждал Тъли от доста време, но той трябваше да пристигне тази заран от Риланон с групата след кралската свита. На неговата възраст сигурно предпочита по-спокойните преживявания. Трябва да е над осемдесет години вече.

— Почти на деветдесет, но си е все така жизнен. Да можеш само да го чуеш в двореца в Риланон. Само да не си е научил някой скуайър или паж урока, пришки му изкарва на гърба с приказките си.

Пъг се засмя. После се сети нещо и попита:

— Лаури, а твоите неща с Карлайн как вървят?

Лаури изстена, а Джими едва прикри кикота си.

— Тъкмо това обсъждахме, когато се появи. Добре, зле — и аз не знам.

Тъмните очи на Пъг изразиха съчувствие.

— Познато ми е, приятелю. Като деца в Крудий… Не забравяй само, че ти ме помоли да ти обещая, че ще ви запозная, ако някога се върнем на Мидкемия от Келеуан. — Поклати глава и добави със смях: — Хубаво е все пак да разбере човек, че някои неща не се променят.

Джими скочи от пейката.

— Е, аз трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме, магьоснико. Горе главата, певецо. Или ще се ожениш за принцесата, или няма. — Хлапакът се затича, оставяйки Лаури да се чуди на логиката му под гръмкия смях на Пъг.