Сребротрън

Глава 3Заговори

Арута нападна стремглаво. Лаури заподвиква окуражително на Гардан, докато принцът принуждаваше партньора си да отстъпва. Певецът доброволно бе отстъпил честта на първия двубой на Гардан — беше партнирал на Арута всяка сутрин по пътя от Саладор до Крондор. Макар упражненията да бяха изострили уменията му да борави със сабята, поръждясали от дългия престой в кралския дворец, му беше писнало непрекъснато да губи от бързия като мълния принц. Тази сутрин поне щеше да има още някой, с когото да сподели поражението. Но и старият войник знаеше нещичко, така че изведнъж принуди Арута да заотстъпва. Лаури ахна от възторг, разбрал, че капитанът само е приспал вниманието на Арута, оставяйки му лъжливото впечатление, че държи нещата под свой контрол. Но след свирепа размяна на удари принцът отново настъпи и Гардан извика:

— Стига!

После прибра сабята и каза:

— През целия ми живот само трима мъже са ме надвивали с оръжието, ваше височество: мечемайстор Фанън, баща ви и сега вие.

— Голяма тройка — подхвърли Лаури. Арута тъкмо се канеше да му предложи една схватка, но нещо привлече погледа му.

В края на тренировъчната площадка на двореца, до стената, отделяща палата от една странична уличка и града долу, растеше голямо дърво. В клоните на това дърво нещо се беше раздвижило. Един от гвардейците вече крачеше натам.

Изведнъж една дребна фигура скочи от клоните. Арута, Лаури и Гардан бяха застанали нащрек, с извадени саби. Стражът хвана момъка, какъвто се оказа неочакваният посетител, под мишницата и го поведе към принца.

Арута изведнъж го позна.

— Джими?

Джими се приведе в поклон, леко намръщен от болката на хълбока, превързан саморъчно с първата дрипа, която му бе попаднала тази заран.

— Ваше височество, вие познавате този младеж? — възкликна Гардан.

Арута кимна.

— Да. Е, малко е попорасъл, проклетникът, но се познаваме. Господа, пред вас е Джими Ръчицата, живата легенда сред уличните бандити и крадци на кесии. Това е момчето, което помогна на мен и Анита да избягаме от града.

Лаури изгледа момчето с присвити очи и се засмя.

— Не го видях ясно, защото в склада беше тъмно, когато Шегаджиите ни изведоха с Касуми от Крондор, но си залагам зъбките, че това е същият хлапак. „При Мамчето има веселба.“

Джими се ухили.

— И всички там ще си прекараме добре.

— Значи и ти го познаваш? — каза Арута.

— Нали ви разправях, че когато с Касуми носехме посланието за мир от цуранския император до крал Родрик, имаше едно момче, което ни преведе от склада до градската порта и подлъга стражите, докато ние се измъкнем от Крондор. Същото момче е. Така и не запомних името му.

Арута прибра сабята си, а с него — и останалите.

— Е, Джими, макар че се радвам да те видя отново, остава открит въпросът с катеренето през стената в двореца ми.

Джими сви рамене.

— Помислих, че сигурно ще искате да се видите с един стар познат, ваше височество, но едва ли щях да убедя гвардейците на капитана да ви известят.

Гардан се усмихна на дръзкия отговор и даде знак на гвардееца да пусне момчето.

— Може би си прав, непрокопсанико.

Джими изведнъж си даде сметка, че изглежда доста окаяно пред тези мъже, свикнали да виждат около себе си добре облечените обитатели на палата. От мръсната и рошава коса, та чак до босите си стъпала приличаше досущ на улично просяче. После забеляза добродушната насмешка в очите на Гардан.

— Не се оставяй да те подведе външността му, Гардан. Много по-способен е, отколкото допускат годините му. — Арута се обърна към Джими. — Донякъде уронваш престижа на гвардейците на Гардан, влизайки по този начин. Предполагам, че имаш сериозна причина да ме търсиш.

— Да, ваше височество. Работата е страшно сериозна и спешна.

Арута кимна.

— Е, казвай тогава каква е тази толкова сериозна и спешна работа?

— Някой е определил цена за главата ви.

На лицето на Гардан се изписа стъписване. Лаури зяпна.

— Какво… как?

— Кое те кара да мислиш така? — попита Арута.

— Защото някой вече се опита да я вземе.

Освен Арута, Лаури и Гардан още двама слушаха разказа на момчето в съвещателната зала на принца. Волней, графът на Ландрет, който преди служеше като помощник на канцлера на Западните владения херцог Дуланик, изчезнал безследно по време на вицекралството на Ги дьо Батира. До Волней седеше отец Натан, жрец на Бялата Сунг, богинята на Верния път, на времето един от главните съветници на принц Ерланд и присъстващ сега по покана на Гардан. Арута не познаваше двамата, но през няколкото месеца на неговото отсъствие те бяха спечелили доверието на Гардан с разумните си преценки, а неговото мнение се ценеше високо от Арута. Докато го нямаше, Гардан всъщност бе действал като рицар-маршал на Крондор, а Волней бе изпълнявал ролята на временен канцлер.

И двамата мъже бяха възпълни, но докато Волней имаше вид на човек, непознаващ физическото усилие, просто дебел, то Натан по-скоро приличаше на бивш борец, надебелял на стари години. Никой не проговори, докато Джими не приключи с описанието на двете си битки предната нощ.

Волней изгледа за миг хлапака изпод дебелите си, грижливо вчесани вежди.

— Направо фантастично. Само дето не желая да повярвам, че може да съществува такъв заговор.

— Няма да съм първият принц, към когото се е насочило оръжието на наемен убиец, граф Волней — каза Арута. — Гардан, удвоете веднага охраната, но кротко и без обяснения. Не искам из палата да плъзват слухове. След две седмици в тези коридори ще се изсипят всички по-важни особи на Кралството, начело с брат ми.

— Може би трябва да предупредите и Негово величество? — каза Волней.

— Не — отвърна отсечено Арута. — Луам ще пътува с цяла рота от кралската си гвардия. Изпратете част крондорски пиконосци да го срещнат при Малаково средище, но без приказки, все едно че е официален почетен ескорт. Ако сто души не могат да го предпазят, значи никой няма да може. Не, нашият проблем е тук, в Крондор. И се боя, че нямаме голям избор от възможности.

— Не съм сигурен, че ви разбрах, ваше височество — каза отец Натан.

Лаури извъртя очи към тавана, а Джими се ухили. Арута се усмихна мрачно.

— Изглежда, само двамата ни улични приятели разбраха какво трябва да направим. — Арута се обърна към Джими и Лаури и каза: — Трябва да хванем жив Козодой.

Арута седеше тихо, а Волней крачеше из трапезарията. Лаури, преживял немалко гладни години и приучил се да яде при всяка възможност, се хранеше, докато тумбестият граф на Ландрет мереше с крачки дължината на залата. Арута изгледа как Волней зави покрай масата за нова обиколка и каза изнервено:

— Графе, наистина ли е необходимо да крачите така?

Графът, потънал в тежък размисъл, се закова на място, поклони се леко на Арута, но на лицето му се бе изписало раздразнение.

— Ваше височество, съжалявам за притеснението… — Тонът му показваше, че изобщо не съжалява, и Лаури се подсмихна. — Но да се доверите на оня крадец си е пълен идиотизъм.

Очите на Арута се разшириха от изумление и двамата с Лаури се спогледаха. Лаури се окашля.

— Скъпи ми графе, зарежете най-после тези заобикалки. Хайде, кажете на принца какво ви е на ума. Кажете го направо!

Волней усети гафа си и се изчерви.

— Моля ви за извинение, аз… — Този път изглеждаше наистина смутен.

Арута го удостои с кривата си полуусмивка.

— Извинен сте, Волней, но само за грубостта. — Изгледа го мълчаливо и добави: — Впрочем, искреността ви е доста освежаваща. Продължете.

— Ваше височество — заговори твърдо Волней, — доколкото на мен ми се струва, това хлапе е само част от някаква заплетена игра, целяща да ви хванат, да ви унищожат може би, като той твърди, че други го искали.

— И какво трябва да направя според вас?

Волней поклати глава.

— Не знам, ваше височество, но да изпратите това момче на разузнаване е просто… не знам.

Арута каза:

— Лаури, кажи моля те на нашия приятел и съветник графа, че всичко е наред.

Лаури удари здрава глътка вино и каза:

— Всичко е наред, графе. — Арута изгледа мрачно трубадура и Лаури добави: — Всъщност, ваше благородие, направено е всичко възможно. Едва ли някой познава този град по-добре от него. Джими е Шегаджия. Може да намери дирята към Козодоите по-добре от дузина шпиони.

— Спомнете си — намеси се Арута, — че се бях натъкнал на началника на тайната полиция на Ги, самия Джоко Радбърн, изключително безскрупулен човек, който беше готов на всичко, само и само да намери Анита и да я върне в двореца. Шегаджиите го надвиха.

Волней като че ли се отпусна малко и даде знак, че чака позволение от принца да седне. Арута махна с ръка към свободния стол, дебелакът седна и изпъшка:

— Може и да си прав, певецо. Просто не мога да измисля средства за защита срещу заплахата. Представата за развилнели се убийци не ми дава покой.

Арута се надвеси над масата.

— На мене още по-малко. Не забравяйте, Волней, че, изглежда, аз съм бил мишената им.

Лаури кимна.

— Едва ли са се целили по мен.

— Някой ценител на музиката, може би? — контрира сухо Арута.

Волней изпъшка.

— Съжалявам, че се държа толкова неуместно. По не един повод ми се е дощявало веднъж завинаги да се свърши с тази моя тегоба с администрирането на провинцията.

— Глупости, Волней — прекъсна го Арута. — Вие свършихте тук огромна работа. Когато Луам настоя да тръгна на източната обиколка с него, възразих с аргумента, че Западните владения ще страдат, ако не са под моята ръка, поради резултата от управлението на Батира, а не защото съм се съмнявал във вас. Но съм доволен, че не се оказа така. Съмнявам се, че някой щеше да ръководи ежедневните дела на владенията по-добре от вас, графе.

— Благодаря, ваше височество — отвърна Волней, не особено развълнуван от похвалата.

— Всъщност тъкмо се канех да ви помоля да останете на поста. След загадъчното изчезване на лорд Дуланик нямаме херцог на Крондор, който да действа от името на града. Луам не може да обяви поста за освободен — освен ако не опозори паметта на Дуланик, лишавайки го от титлата — още две години, но всички ние можем да приемем, че е загинал от ръцете на Ги или на Радбърн. Така че засега според мен трябва да се задоволим с вашата роля на временен канцлер.

Волней като че ли не остана много доволен от новината, но прие обявеното сдържано. Каза само:

— Благодаря на ваше височество за доверието.

Разговорът се прекъсна от появата на Гардан, отец Натан и Джими. Бичият врат на Натан се беше издул и той почти довлече момчето до един от столовете. Кръвта на лицето на хлапака се беше изцедила и беше плувнал в студена пот. Без никакви официалности Арута посочи стол на жреца и той помогна на момчето да седне.

— Какво става? — попита Арута.

Гардан се усмихна укорително.

— Този наш млад храбрец е обикалял цяла нощ с лоша рана на хълбока. Сам я е закърпил и се е превързал.

— Почнала е да бере — добави Натан, — така че се принудих да я изчистя и наложа. Настоях да я оправя преди момчето да дойде при вас, защото почна да го тресе. Не е необходима магия, за да се предпази една рана от загниване, но всеки уличен хлапак си въобразява, че е знахар. Затова се е възпалила. — Той погледна Джими. — Пребледнял е малко заради ножа, но ще се оправи след няколко часа… стига да не я отвори отново — добави старецът и погледна Джими.

Джими го изгледа засрамено.

— Съжалявам, че ви отворих работа, но при други обстоятелства щях да си я изцеря.

Арута се обърна към хлапака.

— Какво откри?

— Тая работа с ловенето на наемни убийци май ще се окаже по-трудна, отколкото си мислех, ваше височество. Има един начин да се доберем до тях, но е много оплетен и заобиколен. — Арута му кимна да продължи. — Наложи ми се да се поомеся повечко с разни образи по улицата, но се добрах до нещо. Ако човек иска да потърси услугите на Гилдията на смъртта, трябва да прескочи до храма на Лимс-Крагма. — Натан направи боязлив жест на защита при споменаването на Богинята на смъртта. — Изрича се молитва и се оставя жертва пред обозначена за това урна, но името ви трябва да е извезано със златна нишка на пергамента. В рамките на един ден ще ви потърсят те. Казвате им името на жертвата, те казват цената си. Плащате или не приемате. Ако решите да платите, казвате им къде и кога ще доставите златото. Ако не, те изчезват и повече няма да ги намерите.

— Ясно — каза Лаури. — Те диктуват къде и кога, за да е трудно да им сложиш капан.

— Невъзможно, според мен — вметна Гардан.

— Няма невъзможни неща — каза замислено Арута.

След дълга пауза Лаури скочи.

— Измислих!

Арута и останалите го погледнаха.

— Джими, ти каза, че те ще се свържат с всеки, който ще достави златото за един ден. — Джими кимна. — В такъв случай имаме нужда от човек, който ще остави златото и ще остане след това някъде. На място, което е под наш контрол.

— Много проста идея, стига да се сети човек, Лаури — каза Арута. — Но къде?

— Има няколко места, които можем да наемем временно, ваше височество, но собствениците им са доста неблагонадеждни — каза Джими.

— Знам едно място — обяви Лаури. — Стига нашият приятел Джими да е готов да изрече молитвите, така че Козодоите да не се усъмнят, че е клопка.

— Не знам — отвърна Джими. — Работите в Крондор много се заплетоха. Ако съм заподозрян, никога няма да получим друга възможност. — Напомни им за нападението на Джак и непознатия му спътник с арбалета. — Може просто да ми е имал зъб. Познавам хора, които побесняват от един прякор, но ако не е било така… Ако Джак по някакъв начин се е забъркал с този убиец…

— Тогава — каза Лаури — Козодоите са привлекли на своя страна висш служител на Шегаджиите. Може би дори Върлината?

Джими се смути и маската на храбрец се смъкна от лицето му.

— Тази възможност ме безпокои не по-малко от мисълта, че някой може да прониже Негово височество със стрела. Вече от доста време съм пренебрегвал клетвата си пред Шегаджиите. Трябваше да им го кажа още снощи, не мога повече да го отлагам. И освен това Върлината е прякор за пред външни хора. Ние му казваме Праведника.

Момчето понечи да стане.

Волней го натисна здраво за рамото.

— Нахален хлапак! Да не искаш да кажеш, че някакъв си съюз на главорези си заслужава вниманието пред опасността, надвисна над твоя принц и може би над краля ти?

Джими отвори уста да възрази, но Арута каза:

— Мисля, че момчето каза точно това, Волней. Той е дал клетва.

Лаури скочи от мястото си, отиде при момчето, отмести Волней, наведе се и погледна Джими в очите.

— Момко, знаем, че си имаш свои грижи, но нещата, изглежда, се развиват много бързо. Ако са проникнали сред Шегаджиите, проговориш ли преждевременно, само ще ги улесниш да си прикрият дирите. Ако можем да спипаме един от тези Козодои…

Джими кимна.

— Ако Праведника разсъждава като теб, може и да оцелея, певецо. Вече ми изтече времето, през което можех да си прикрия действията с някаква невинна историйка. Скоро ще ми се потърси сметка. Е, добре, ще занеса бележчицата на Дърпащата мрежите. И хич няма да се преструвам, като я помоля да ми намери добро местенце, стига да не е преждевременно.

— А пък аз — заяви Лаури — трябва да се видя с един приятел в една гостилница, за да оправим един заем.

— Добре — каза Арута. — Примката ще я стегнем утре. Лаури и Джими излязоха, залисани в кроежи кое как да стане.

Арута ги изгледа, докато излизаха, и черните му очи едва скриваха тихия гняв, който тлееше в гърдите му. След толкова години борба през Войната на разлома се беше върнал в Крондор с надеждата за дълъг и мирен живот с Анита. Сега някой бе дръзнал да застраши този мирен живот. И щеше да си плати скъпо.

В хана „Пъстрия папагал“ беше тихо. Дъсчените кепенци на прозорците бяха плътно затворени заради внезапно връхлетелия откъм Горчивото море шквал и гостилницата беше потънала в синкав дим от камината и от лулите на дузината посетители. За всеки случаен посетител ханът щеше да изглежда съвсем обичайно, за дъждовна нощ като тази. Ханджията Лукас и двамата му сина стояха зад дългия тезгях и от време на време някой от тях се шмугваше през вратичката към кухнята да донесе храна и да я разнесе по масите. В ъгъла до камината, срещу стълбището за втория етаж, един русоляв трубадур пееше тихо за моряка, отплавал далече от родния дом.

По-прозорливият наблюдател щеше да забележи, че мъжете по масите почти не докосват халбите с ейл. Макар и грубовати на вид, не приличаха на работници по кейовете, нито на изнурени моряци, отбили се да отдъхнат след тежко плаване. Лицата на всички бяха сурови, а белезите по тях бяха по-скоро от битки, нежели от кръчмарски побоища. Всички бяха от личната рота на Гардан от Дворцовата гвардия, едни от най-изпитаните ветерани от армиите на Запада по времена Войната на разлома. В кухнята работеха петима нови готвачи и чираци. На горния етаж, в стаята най-близо до стълбището, търпеливо чакаха Арута, Гардан и още петима войници. Хората на Арута бяха единствените присъстващи — местните си бяха отишли с приближаването на бурята.

В най-отдалечения от вратата ъгъл чакаше Джими Ръчицата. Нещо го глождеше през целия ден, макар да не можеше да пъхне пръст в раната. Но знаеше едно: ако той самият влезеше тази нощ в гостилницата, изстраданият му опит щеше веднага да го предупреди. Можеше само да се надява, че пратеникът на Козодоите няма да е толкова досетлив. Тука просто нещо не беше наред.

Джими облегна гръб на стената и захапа разсеяно парчето сирене, замислен какво точно не му харесва. Вече бе изтекъл цял час след залез слънце, а и помен нямаше от някой, който можеше да е човекът на Козодоите. Джими беше дошъл тук право от храма, стараейки се на всяка цена да го забележат няколко улични просяци, които го познаваха добре. Ако някой в Крондор непременно държеше да го намери, сведението за местонахождението му щеше да се купи лесно и много евтино.

Външната врата се отвори и в хана влязоха двама мъже с прогизнали от поройния дъжд наметала. И двамата изглеждаха професионални бойци, наемници навярно, припечелващи по някоя добре натъпкана със сребърници кесия като охрана на търговски кервани. Снаряжението им беше еднакво — кожена ризница, покриващи прасците ботуши, широки мечове на хълбоците и щитове, заметнати на гърбовете им под плащовете.

По-високият, с посивял кичур в косата, поръча халби с ейл. Другият, слаб и светлокос, огледа помещението. Джими забеляза как присви очи и се разтревожи: той също беше усетил, че нещо в гостилницата не е както трябва. Светлокосият заговори тихо на спътника си. Мъжът със сивия кичур кимна, пое халбите от прислугата, плати с медни петаци и двамата отидоха до единствената свободна маса, тази до Джими.

Мъжът със сивия кичур се обърна към Джими и каза:

— Ей, момко, винаги ли е толкова глухо в тая гостилница?

Чак сега Джими осъзна какво не беше наред през целия ден.

Докато чакаха, предрешените гвардейци бяха изпаднали във войнишкия си навик да си говорят тихо. Нямаше я обичайната за една нормална гостилница врява.

Джими вдигна показалец към устните си и прошепна:

— Заради певеца е.

Мъжът извърна глава и се вслуша в песента на Лаури. Лаури беше даровит и гласът му се беше запазил хубав въпреки пеенето през целия ден. Когато привърши, Джими удари силно с глинената си халба с ейл по масата и подвикна:

— Ха! Трубадуре, още, още! — И подхвърли един сребърник на подиума, на който седеше Лаури. Само след миг избухването му беше последвано от подобни викове и възгласи от останалите, сетили се, че е нужна и малко преструвка. Захвърчаха още монети. Лаури подхвана друга, жива и малко неприлична песничка и в пивницата се възцари обичайната глъч.

Двамата непознати се отпуснаха на столовете си и се заслушаха, като от време на време си казваха по някоя дума. Явно им поолекна, след като настроението в залата стана някак по-нормално. Джими наостри уши и изгледа за миг мъжете на съседната маса. Нещо с тях не беше както трябва, зачовърка го нещо, също както го човъркаше допреди малко фалшивата нотка, царяща в гостилницата.

Вратата отново се отвори и влезе още един. Огледа помещението, докато отърсваше водата от дългото си наметало, но нито го свали, нито отметна качулката от главата си. Забеляза Джими, прекоси дългото помещение до масата му, без да чака покана, дръпна един стол, седна и го попита тихо:

— Име имаш ли?

Джими кимна и се наведе, уж да заговори. Докато се навеждаше, го поразиха четири неща. Двамата на съседната маса, въпреки небрежното си поведение, държаха мечовете и щитовете си подръка, готови да ги използват при най-малкия знак. Не пиеха като наемници, току-що пристигнали в града след дългия път с някакъв керван — всъщност халбите им си стояха почти недокоснати. Мъжът срещу Джими държеше едната си ръка скрита под плаща, откакто бе влязъл. Но най-явното нещо беше, че и тримата мъже имаха на левите си ръце черни пръстени с издялана върху тях фигура на козодой, също като талисмана, който той бе прибрал от спътника на Смеещия се Джак. Умът на Джими заработи трескаво, защото той беше виждал такива пръстени и знаеше за какво служат.

Джими реши да импровизира и измъкна от ботуша си къс пергамент. Постави го на масата, много вдясно от мъжа, принуждавайки го да се протегне тромаво, за да го стигне, без да измъква дясната си ръка изпод плаща. Когато ръката на мъжа докосна пергамента, Джими измъкна дългата си кама и удари, приковавайки лявата ръка на непознатия към масата. Мъжът замръзна, слисан от внезапната атака, после другата му ръка изхвърча от плаща, стиснала нож. Замахна към Джими и момчето полетя назад. После болката го порази и той изрева отчаяно. Джими се прекатури от стола, извика: „Козодоите!“ и се стовари на пода.

Гостилницата се взриви. Синовете на Лукас, и двамата ветерани от армиите на Запада, скочиха от тезгяха и се хвърлиха върху двамата меченосци до Джими. Самият Джими увисна на прекатурения стол и понечи тромаво да се вдигне на крака. Успя да види от мястото си как двамата „прислужници“ се боричкат с мъжа със сивия кичур. Другият лъженаемкик беше вдигнал лявата си ръка пред лицето си и Джими извика:

— Отровни пръстени! Имат отровни пръстени!

Още гвардейци се нахвърлиха върху закачуления мъж, докато той отчаяно се мъчеше да издърпа пръстена от прикованата си длан. След миг вече здраво го държаха трима и не можеше да мръдне.

Мъжът със сивия кичур срита двамата от тезгяха, превъртя се, скочи и се затича към вратата. За миг се отвори свободна пътека и помещението се изпълни с ругатните на останалите, които не можеха да се проврат през бъркотията от маси и столове. Козодоят вече приближаваше вратата и свободата зад нея, когато пред него се изправи един мършав воин. Убиецът скочи към вратата. С почти нечовешка скорост Арута замахна и го удари по главата с дръжката на рапирата си. Зашеметен, мъжът се олюля за миг и се срина в несвяст.

Арута огледа помещението. Русокосият убиец лежеше на пода с оцъклени към тавана очи. Плащът на закачуления мъж се беше отметнал и лицето му пребледня, щом започнаха да измъкват приковалата лявата му ръка кама. Трима от войниците го държаха, въпреки че изглеждаше твърде немощен, за да може да се изправи. Когато издърпаха камата, той изрева и припадна.

Джими заобиколи предпазливо мъртвия и се приближи до Арута. Погледна Гардан, който сваляше черния пръстен от мъжа на пода, и се ухили.

Принцът, все още зачервен от боя, се усмихна и кимна. Никой от хората му като че ли не бе пострадал, а държеше в ръцете си двама наемни убийци. Разпореди се на Гардан:

— Пазете ги добре и гледайте никой да не ги види, докато ги отведем в палата. Не искам да плъзнат слухове. Лукас и останалите бездруго може да се окажат в опасност, когато се разбере, че тези тримата липсват, особено ако наоколо се навъртат и други от Гилдията на смъртта. Оставете в хана достатъчно хора, за да изглежда, че всичко тук си тече нормално, и платете двойно щетите на Лукас. — Още докато го казваше, групата на Гардан се разшета да възстанови реда в гостилницата: изнесоха счупената маса и подредиха другите така, че липсата й да не личи. — Тия двамата ги отведете в стаите, които посочих, и бързо. Разпитът ще започне още тази вечер.

Стражи преградиха една врата, водеща към най-отдалеченото крило на двореца. Стаите тук се използваха много рядко, най-вече за по-маловажни гости. Крилото беше нова пристройка, достъпно откъм главната сграда през един-единствен къс коридор и извеждаща навън тясна врата. Външната врата бе залостена отвътре и пред нея също поставиха двама стражи със заповед да не допускат никого, независимо от ранга му, да влиза или излиза.

Вътре в крилото всички стаи с прозорци навън бяха заключени и поставени под охрана. В средата на най-голямото помещение Арута оглеждаше двамата пленници. И двамата лежаха завързани с дебели въжета за груби дървени ложета. Арута не искаше да рискува да им се остави каквато и да било възможност за самоубийство. Отец Натан наглеждаше няколкото си послушници, които почистваха и превързваха раните на заловените убийци.

Изведнъж един от послушниците се дръпна рязко от ложето на мъжа със сивия кичур и погледна смутено Натан.

— Отче, елате да видите.

Джими и Лаури пристъпиха след жреца и Арута. Натан застана зад послушника и всички чуха острото му вдишване.

— Сунгг ни сочи пътя!

Кожената ризница на мъжа с посребрената коса беше разпрана и отдолу се показваше черна туника, с извезана върху нея със сребърни нишки рибарска мрежа. Натан разгърна дрехата на другия пленник. Под нея имаше друга, по-тънка, черна на цвят и със също такова сребърно везмо, наподобяващо плетеницата на рибарска мрежа над сърцето му. Ръката на пленника беше превързана и съзнанието му се връщаше. Той изгледа жреца на Сунгг с омраза в очите.

Натан даде знак на принца, отведе го настрана и каза:

— Тези мъже носят знака на Лимс-Крагма, Теглещата мрежите, онази, която накрая прибира всички ни при себе си.

Арута кимна.

— Съвпада. Вече знаем, че контактът с Козодоите се осъществява в храма. Дори висшият клир на храма да не знае за тази работа, някой отвътре трябва да е съдружник на Козодоите. Хайде, Натан. Трябва да разпитаме онзи, другия. — Върнаха се до ложето, на което лежеше съвзелият се. Арута го погледна и попита:

— Кой предлага платата за моята смърт?

Натан бе привикан да се погрижи за човека, който още беше в несвяст.

— Кой си ти? — продължи принцът. — Отговори веднага, иначе болката, която понесе дотук, ще се окаже само бледа сянка на онова, което те чака. — Никак не го радваше перспективата да приложи изтезания, но нямаше да се спре пред нищо, докато не разбереше кой е виновен за опита за покушение. Пленникът обаче мълчеше.

След малко Натан се върна при Арута.

— Другият е издъхнал — промълви жрецът тихо. — Трябва много да внимаваме с този. Онзи едва ли е умрял от удара по главата.

Сигурно владеят някакво средство да командват тялото си да не се съпротивлява на смъртта, а да я посрещне с готовност. Казват, че дори един издръжлив човек може да умре драговолно, стига да разполага с достатъчно време, за да призове смъртта.

На челото на ранения изби пот и жрецът промълви угрижено:

— Гори и треската му се усилва. Ще трябва да се погрижа за него преди да е станало късно.

Жрецът бързо свали от колана си шишенце с лекарство и изля течността в устата на пленника, докато двама от войниците държаха челюстите на пленника му разтворени. После бързо започна да мълви някакво заклинание. Пленникът започна да се мята яростно и лицето му се сгърчи. Жилите по ръцете и по врата му се издуха от усилието да скъса стегите. Изведнъж от устата му изригна кух смях и той падна по гръб и очите му се подбелиха.

Натан го огледа.

— В безсъзнание е, ваше височество. Задържах усилването на треската, но не смятам, че мога да я прекратя. Тук действа някаква силна магия. Отпада пред очите ни. Ще ми е нужно време, докато успея да я преодолея… дано само да не се окаже твърде малко. — В гласа на Натан се прокрадна съмнение. — И стига знанието ми да е достатъчно.

Арута се обърна към Гардан.

— Капитане, вземи десетина души от най-доверените си и веднага идете в храма на Лимс-Крагма. Уведомете върховната жрица, че съм заповядал веднага да се яви при мен. Доведете я насила, ако трябва, но я доведете.

Гардан отдаде чест, но очите му трепнаха. Лаури и Джими усетиха, че никак не му допада идеята да се разправя с жрицата в собствените й покои. Все пак верният капитан се обърна и се подчини на своя принц, без да възрази.

Арута се върна при ранения, който гореше от треската. Натан каза:

— Усилва се, ваше височество. Бавно, но се усилва.

— Колко му остава?

— Ако не успеем — до края на нощта, не повече.

Арута удари отчаяно с юмрук в шепата си. До изгрев слънце оставаха не повече от шест часа. По-малко от шест часа, за да разберат причината за покушението над него. А ако и този човек издъхнеше, щяха да се озоват отново в началото, и още по-лошо — неизвестният враг едва ли щеше да попадне повече в клопката им.

— Нещо друго може ли да се направи? — тихо попита Лаури.

Натан се замисли.

— Може би…

И даде знак на един от послушниците да му донесе дебел том с жречески заклинания.

След това даде някакви указания на останалите и всеки се зае със задачата си. На пода очертаха с тебешир голяма пентаграма с многобройни рунически знаци в нея, като ложето с пленника остана в центъра. Когато привършиха, всеки в стаята се оказа обкръжен от тебеширените символи на пода. На всеки от върховете на звездата бе поставена запалена свещ, а шестата връчиха на Натан, застанал в средата с разтворения том. Натан заразмахва свещта в дясната си ръка в сложни фигури във въздуха и зачете на глас слова на някакъв език, познат само на жреците. Послушниците му стояха скупчени встрани и повтаряха хорово части от заклинанието. Другите усетиха странно мъртвило във въздуха и когато се изрекоха и последните срички, умиращият простена тихо и окаяно.

Натан затвори дебелата книга.

— Нищо освен някой пратеник на самите богове не може да пресече границите на пентаграмата без мое позволение. Никой дух, демон или същество, пратено от някоя тъмна сила, не може вече да ни обезпокои.

След това Натан нареди всички да застанат извън пентаграмата, отвори отново книгата, зачете ново заклинание и когато свърши посочи мъжа върху ложето. Арута се вгледа в пленника, но не забеляза нищо, а после, докато се извръщаше към Лаури, долови странна промяна. Различи с крайчеца на окото си около пленника ореол от бледа светлина, изпълващ пентаграмата и невидим, докато гледаше право към него. Светлината беше много смътна и някак млечна на цвят.

— Какво е това? — попита Арута.

Натан се обърна към принца.

— Забавих потока на времето за него, ваше височество. За него един час сега е само миг. Магията ще действа едва до призори, но за него ще са изтекли само минути. Така ще спечелим време. С малко късмет ще може да се удържи до пладне.

— Можем ли да говорим с него?

— Не, защото за него говорът ни ще е като бръмчене на пчели. Но ако се наложи, мога да отменя заклинанието.

Арута изгледа гърчещия се, плувнал в треска мъж. Ръката му сякаш се бе надигнала малко над ложето и висеше неподвижно във въздуха.

— Тогава — каза нетърпеливо принцът — ще трябва да почакаме благоволението на върховната жрица на Лимс-Крагма.

Не им се наложи да чакат дълго, нито пък в начина, по който върховната жрица се появи, личеше кой знае какво благоволение. Отвън се вдигна врява и Арута бързо отиде до вратата. Отвори я и видя Гардан с една жена, облечена в черна роба. Лицето й беше скрито зад черен воал.

Жената насочи пръст към гърдите на Арута и каза с дълбок мелодичен глас:

— Защо ме водят тук насила, принце?

Арута пренебрегна въпроса и погледна над рамото й. Зад Гардан стояха четирима гвардейци, преградили пътя на група храмови стражи в черно-сребристите одежди на Лимс-Крагма.

— Какво става, капитане?

— Дамата пожела да вкара стражата си вътре, а аз не позволих — отвърна Гардан.

Жрицата изрече с леден глас:

— Дойдох тук по ваша повеля, макар духовенството нивга да не е признавало светската власт. Но няма да вляза като пленница, дори за вас, принце на Крондор.

— Двама от стражите може да влязат, но ще стоят настрана от пленника — каза Арута. — А вие ще ни съдействате и ще влезете — веднага. — В тона на Арута нямаше и капка колебание. Върховната жрица можеше да е повелителка на могъща секта, но пред нея стоеше най-властната особа на Кралството след самия крал, човек, който нямаше да допусне намеса и неподчинение в нещо толкова сериозно. Тя кимна на двамата стражи най-отпред и те влязоха. Вратата след тях се затвори и Гардан ги отведе настрана. Дворцовите гвардейци отвън останаха нащрек, държейки под око настръхналите храмови бойци и зловещо извитите мечове на бедрата им.

Отец Натан поздрави върховната жрица с вдървен поклон — двата ордена не хранеха особена обич един към друг. Върховната се направи, че не забелязва присъствието на жреца.

Първата й бележка, като видя пентаграмата на пода, беше:

— От външна намеса ли се боите? — Каза го хладно и разсъдливо.

— Госпожо, за много неща не сме сигурни, но се постарахме да предотвратим каквито и да било усложнения, физически или духовни — отговори Натан.

Тя не прие обяснението, а пристъпи колкото може по-близо до двамата мъже, мъртвия и ранения. Като видя черните туники, се поколеба, после се обърна към Арута. Дори иззад воала принцът усети яростния й поглед.

— Тези мъже са от моя орден. Защо лежат тук?

Арута отвърна с едва сдържан гняв:

— Доведоха ви тук тъкмо за да намерим отговор на този въпрос. Познавате ли ги?

Тя огледа лицата им.

— Този не го знам — каза тя и посочи мъртвия с посивелия кичур. — Но другият е жрец в моя храм, казва се Морган. Дойде при нас наскоро от храма ни в Ябон. — Помълча малко, сякаш премисляше нещо. — Носи знака на брат от ордена на Сребърната мрежа. — Извърна глава и изгледа Арута в очите, — Те са бойната ръка на вярата ни, командват се от своя Велик господар в Риланон. А за делата на своя орден той отговаря единствено пред нашата Матриарша. — Жрицата замълча за миг. — И то рядко. — После, преди някой да успее да продума, продължи: — Това, което не разбирам, е защо един от храмовите ми жреци носи този знак? Дали е член на ордена, представящ се за жрец? Или е жрец, влязъл в ролята на воин? Или не е нито жрец, нито брат на ордена, а натрапник и в двете? Всяка от тези три възможности е под забрана, с риск да си навлечеш гнева на самата Лимс-Крагма. Защо е тук?

— Ако това, което казвате е вярно… — почна Арута и тя сякаш се вкочани при намека, че е възможно да лъже — … тогава ставащото засяга не по-малко вашия храм, отколкото мен. Джими, кажи каквото знаеш за Козодоите.

Джими, който явно се чувстваше неловко пред изпитателния поглед на върховната жрица на Богинята на смъртта, заговори бързо, без обичайното си многословие. Когато свърши, жрицата се обърна към Арута.

— Ваше височество, това, което чувам, е деяние зловонно за ноздрите на нашата богиня. — Гласът й беше вледеняващо гневен. — В минали времена наши поклонници са принасяли човешки жертви, но тази практика отдавна е забравена. Смъртта е търпелива богиня; всички ще я познаем рано или късно. Нямаме нужда от убийства. Ще поговоря с този човек. — Тя посочи с глава към пленника.

Арута се поколеба и забеляза, че отец Натан поклати леко глава.

— Той е на прага на смъртта, остават му по-малко от два часа и без допълнителен натиск над него. Ако разпитът се окаже жесток, може да издъхне преди да сме измерили дълбините на тези тъмни води.

— Какво ви безпокои, жрецо? — отвърна върховната жрица. — Дори мъртъв, той пак е мой поданик. Тук аз съм тленната ръка на Лимс-Крагма. Във владенията й ще открия истини, до които жив човек не може да се добере.

Отец Натан се поклони.

— Признавам, че в пределите на смъртта властвате вие. Може ли да се оттеглим с братята ми, ваше височество? — обърна се той към Арута. — За моя орден тези практики са оскърбителни.

Принцът кимна, а върховната жрица каза:

— Преди да си идете, махнете заклинанието за забавяне, което сте му наложили. За мен ще е по-трудно.

Натан бързо се подчини и мъжът в ложето застена. Жрецът и послушниците му бързо напуснаха стаята, а върховната жрица каза:

— Тази пентаграма ще помогне да задържа отвън силите, които биха се опитали да се намесят. Моля всички да отстъпят извън нея защото вътре всякое присъствие предизвиква вълни в тъканта на магията. Ритуалът е много свят, защото каквото и да излезе, повелителката ни със сигурност ще осъди този човек.

Арута и останалите зачакаха извън тебеширената звезда, а жрицата добави:

— Говорете само когато позволя и внимавайте свещите на лъчовете да не изгаснат, иначе могат да се развилнеят такива сили, че… ще ви е страх да си го помислите. — След това отметна черното си було и Арута се изуми от външността й. Изглеждаше почти момиче при това красиво, със сини очи и млечнобяла кожа. Веждите й подсказваха, че косата й е най-светлото злато. Девицата вдигна ръце над главата си и зареди молитва. Гласът й беше тих и мелодичен, но думите, които изричаше, звучаха странно и страшно.

Под звуците на заклинанието мъжът на ложето се размърда и очите му се отвориха. Загърчи се, изпъвайки стягащите го въжета. После се отпусна и извърна лице към върховната жрица. Очите му започнаха ту да се избистрят, ту да се замъгляват, после на устните му се изписа зла усмивка. Устата му се отвори и гласът, който излезе от нея, прокънтя дълбоко и кухо:

— Каква ти е повелята, господарке?

Челото на върховната жрица се сбърчи, сякаш тя долови нещо нередно в държането му, но запази спокойствие и изрече с властен тон:

— Носиш мантията на Ордена на Сребърната мрежа, а служиш и в храма. Обясни тази измама.

Мъжът се засмя с писклив кикот.

— Аз съм оня, що служи.

Отговорът очевидно не й хареса и тя попита:

— На кого?

Последва нов смях и тялото на мъжа отново се напрегна, мъчейки се да се измъкне от стягащите го въжета. Пот изби по челото му и мускулите му се стегнаха на възли, напрягайки се да ги разкъсат. После той се отпусна и отново отекна хрипливият смях.

— Аз съм оня, който е хванат.

— Кому служиш?

— Аз съм оня, който е риба. Аз съм в мрежа. — Отново последва безумен смях и конвулсивно напрягане на въжетата. Мъжът се напъна и потта потече по лицето му на вади. Изврещя и задърпа въжетата отново и отново. Когато вече изглеждаше, че костите му ще се скършат от усилието, мъжът изрева:

— Мурмандамус! Помогни на слугата си!

Изведнъж една от свещите угасна, потушена от вятър, лъхнал незнайно откъде. Мъжът се сгърчи в спазъм, тялото му се изви във висока дъга — само петите и главата му се опираха в ложето, и задърпа въжетата с такава сила, че кожата се разкъса и закърви. След миг той се срина на леглото. Върховната жрица отстъпи крачка назад, после пристъпи да го погледне и каза тихо:

— Мъртъв е. Запалете свещта.

Арута даде знак и един от стражите запали вощеница от една от горящите свещи и пренесе огъня на изгасналата. Жрицата подхвана ново заклинание. Ако предишното будеше смут, то това звучеше направо застрашително, като студ, лъхащ от най-далечния кът на някоя изгубена, замръзнала земя на вечна скръб. Носеше в себе си екота от риданията на души, лишени от всякаква надежда. Но и нещо друго се прокрадваше в него, нещо властно и привличащо, някакво почти изкусително усещане колко чудесно би било да оставиш всяко бреме и да легнеш във вечен покой. С всеки нов стих чувството за ужас надделяваше и стоящите около пентаграмата едва устояваха на желанието да побегнат надалече от гласа на жрицата.

Изведнъж заклинанието секна и в стаята се възцари тишина като в гробница.

— Ти, що стоиш пред нас в плът, но вече си поданик на волята на нашата повелителна Лимс-Крагма — чуй ме — високо каза жрицата. — Тъй както нашата Господарка на смъртта властва над всякого в края, така и аз сега ти повелявам от нейно име. Върни се!

Тялото върху дървеното ложе се размърда и отново се отпусна безжизнено. Върховната жрица повтори: „Върни се!“ и трупът отново се размърда. Главата на мъртвеца внезапно се надигна и очите му се отвориха. Като че ли се огледа, но макар очите му да бяха отворени, зениците се бяха извърнали навътре и се виждаше само бялото. Въпреки това мъртвецът сякаш виждаше, защото главата му престана да се върти, сякаш се взираше в жрицата. Устата се отвори и от нея изригна чужд, кух смях.

Върховната жрица пристъпи напред.

— Тишина!

Мъртвецът притихна, но после се ухили и усмивката бавно започна да се уширява в ужасен, неописуемо зъл израз. Лицето му трептя, обхванато сякаш от пристъп на странна парализа. Самата плът по скулите се затърчи като нагорещен восък. Цветът на кожата избледня. Челото му стана по-високо и брадичката — по-тънка, носът — по-извит и ушите изострени. Само за няколко мига мъжът, когото бяха разпитвали, изчезна, заменен от същество, в което нямаше нищо човешко.

— Богове! Брат на Тъмния път! — промълви Лаури.

Джими пристъпи неловко на място и прошепна:

— Вашият брат Морган май е от доста по на север от Ябон, госпожо. — Капка хумор нямаше в гласа му, само страх.

Отново лъхна вледеняващият вятър, незнайно откъде, и върховната жрица се извърна към Арута. Очите й се бяха разширили от страх и тя като че ли изрече нещо, но никой не можа да чуе думите й.

Съществото върху ложето, един от омразните тъмни братовчеди на елфите, изврещя в луд възторг. После с внезапна и потресаваща сила моределът разкъса стягата на едната си ръка, сетне на другата. И преди стражите да успеят да реагират, разкъса и въжетата, придържащи краката му. След миг мъртвото същество се изправи и тръгна към върховната жрица.

Тя остана на място, обкръжена от невидима сила, и вдигна ръка към мъртвата твар.

— Стой! — Моределът се подчини. — С властта на своята повелителка искам покорство от теб, призования. Ти си в нейната власт и си поданик на нейните закони и повеления. С нейната власт ти повелявам: върни се!

Моределът се поколеба за миг, а после със смайваща бързина протегна ръка, стисна върховната жрица за гърлото и изкрещя със същия кух и далечен глас:

— Не безпокой слугата ми! Щом толкова обичаш повелителката си, сама иди при нея!

Върховната жрица впи длани в китката му и по ръката на съществото премина синкав пламък. С болезнен вой то я надигна, все едно че нямаше тегло, и я запокити към стената до Арута. Тялото и се блъсна в твърдите камъни и тя се свлече на пода.

Всички бяха замръзнали. Превъплъщението на това същество и неочакваното му връхлитане срещу върховната жрица ги бе лишило от воля. Храмовите стражи се бяха вцепенили от ужас, след като жрицата им бе унизена така от някаква тъмна неземна сила. Гардан и хората му също бяха слисани.

Съществото отново се изсмя гъгниво и кухо и се обърна към Арута.

— Е, господарю на Запада, срещнахме се най-сетне и твоят час дойде!

Моределът за миг се олюля, после закрачи към Арута. Храмовите стражи се окопитиха преди бойците на Гардан и скочиха напред: единият застана между настъпващия моредел и зашеметената жрица, другият нападна съществото. Само след миг бойците на Гардан направиха жива стена пред Арута. Лаури хукна към вратата и изрева с цяло гърло на стражите отвън.

Боецът от храма замахна с острия си ятаган и прониза съществото. Незрящите очи се разшириха, обкръжени от кървави кръгове, и моределът се ухили зловещо. Ръцете му се изстреляха напред, прекършиха врата му, после хвърлиха издъхналото тяло настрани. Първият от дворцовите стражи, който се добра до чудовището, замахна отстрани и го съсече, отваряйки кървава бразда през целия му гръб. То замахна назад с ръка и събори боеца, пресегна се, измъкна ятагана от гърдите си и с ръмжене го хвърли настрани. Докато се извръщаше, Гардан скочи зад него, стисна го с яките си мишци и го надигна от пода. Ноктите на чудовището задраха по ръцете му, но Гардан го удържа във въздуха, далече от Арута. Съществото изрита назад, петата му улучи крака на Гардан и двамата паднаха.

Лаури успя най-сетне да дръпне резето, вратата се разтвори широко и дворцовите и храмовите стражи нахлуха вътре. Съществото почти се беше добрало до Арута, когато първият страж го нападна отзад, последван само миг по-късно от още двама. Храмовите стражи подсилиха защитата на изпадналата в несвяст жрица. Гвардията на принца притисна с атаката си моредела. Гардан успя да се изправи, затича се и застана до Арута.

— Бягайте, ваше височество! Ще го задържим тук, много сме!

Вдигнал рапирата си, Арута извика:

— За колко време, Гардан? Как можете да спрете същество, което вече е мъртво!

Джими се скри зад Арута и запристъпва заднишком към вратата. Не можеше да откъсне очи от счепкалата се камара от тела. Стражите удряха съществото с мечовете си, с юмруци, кой с каквото му попадне, надявайки се да го обезсилят. Мяркаха се окървавени лица и ръце, а съществото дращеше с нокти и не падаше.

Лаури заобиколи мешавицата, търсейки пролука, насочил напред сабята си. Мерна отстъпващия към вратата Джими и изрева:

— Арута! Давай след Джими! Да бягаме! — После заби сабята си в купчината тела и оттам се разнесе нисък, смразяващ стон.

Арута се поколеба. Масата от тела се приближаваше към него, сякаш тежестта на стражите служеше само да забави настъплението на чудовището. Гласът на моредела прокънтя:

— Бягай, ако искаш, господарю на Запада, но убежище не ще намериш от слугите ми.

Обладан като че ли от нов прилив на сила, моределът се надигна, разтърси се и отхвърли впилите се като пиявици по тялото му войници. Те се блъснаха в стоящите пред върховната жрица и за миг съществото успя да се освободи и да се изправи в цял ръст. Тялото му беше плувнало в кръв, лицето — раздрано от кървави рани. Разкъсана плът висеше от едната буза, придавайки на мъртвешкото лице неизменна зла усмивка. Един от стражите успя да се надигне и посече дясната ръка на съществото с меча си. То се извъртя и раздра гърлото на войника с един замах на здравата си ръка. А после заговори с къркорещ глас:

— Със смърт се храня! Ела! С твоята ще се нахраня! Двама от окопитилите се войници скочиха върху чудовището отзад и го събориха на пода пред краката на Арута. Съществото задращи към принца с изпънатата си напред здрава ръка, пръстите му бяха като куки. Наскачаха още стражи и Арута се хвърли напред и промуши рамото му със сабята си. Ужасяващото туловише се разтърси за миг, после отново запълзя напред.

Масата от тела пълзеше към принца, като някакъв гигантски рак. Стражите заудряха с всичка сила, сякаш се надяваха да защитят Арута като съсекат демоничното същество буквално на дребни късове. Арута отстъпи, раздвоен между неохотата да побегне и отказа на моредела да бъде спрян. Един от войниците полетя настрани с рев и главата му изпращя върху каменния под. Друг извика:

— Ваша милост, то набира сили!

Трети изпищя — окото му беше изтръгнато от ноктите на побеснялото същество. С титаничен замах то отхвърли от гърба си останалите войници и се надигна. Между него и принца вече нямаше никого.

Лаури задърпа Арута към вратата. Заотстъпваха, без да откъсват очи от омразната твар, а тя се олюляваше на краката си. Очите й ги проследиха, оцъклени свирепо от черепа, превърнал се в кървава маска. Един от стражите на върховната жрица нападна съществото отзад и без да се обръща, то замахна с дясната си ръка и му смаза черепа с един удар.

— Отново използва ръката си! — извика Лаури. — Изцерява се!

Съществото се олюля и скочи към тях. Изведнъж Арута усети, че пада и че някой го блъска настрани. Видя над себе си Джими — момчето го беше препънало и отървало от смъртоносния удар. Зад Джими стоеше отец Натан.

Жрецът с бичия врат пристъпи към чудовището с вдигната лява ръка, с длан, изпъната напред. Съществото усети по някакъв начин приближаването му, защото лицето му се извърна от Арута и оцъклените му очи се взряха в Натан.

Дланта на жреца засия, после се нажежи до бяло и от средата и към моредела се изстреля лъч светлина. Съществото се вкамени и от раздраните му устни се изтръгна тих стон. Натан зареди молитвата си.

Силен крясък изригна от устата на моредела и той се присви и закри очи от непосилния блясък на мистичната светлина, излъчена от Натан. Сред писъка се чуха ниски и къркорещи думи: „Гори… Гори!“ Жрецът пристъпи и принуди тварта да заситни назад. От десетките й рани течеше гъста, почти съсирена кръв, раздрана плът и парчета кожа висяха от тялото й.

— Горя! — изпищя съществото.

Леден вятър лъхна в стаята и дори препатилите какво ли не и калени в сурови битки воини потрепераха и затърсиха с очи източника на неназовимия ужас, който се усещаше отвсякъде.

Съществото внезапно се надигна, сякаш обладано от нова сила. Дясната му ръка се пресегна и сграбчи източника на изгарящата го светлина — лявата ръка на Натан. Човешки пръсти се оплетоха с животински нокти… и ръката на чудовището задимя с пращене като сух клон. Съществото замахна с лявата си ръка да удари жреца, но Натан изрева някаква незнайна дума и то се поколеба и простена. Гласът на Натан закънтя, изпълвайки стаята със звуци на странна молитва и свята магия. Съществото замръзна за миг и започна да се тресе. Заклинанието, излизащо от устата на Натан, набра сила, стана по-настойчиво и съществото се олюля, поразено сякаш от мощен удар. От тялото му изригна пушек. Натан призова властта на своята богиня, Бялата Сунг, Чистата дева, с хриплив, напрегнат до крайност глас. Силен стон, дошъл сякаш от огромно разстояние, се изтръгна от устата на моредела и чудовището потръпна. Счепкан в тази мистична битка, Натан раздвижи рамене, сякаш да отърси от тях огромно бреме, и моределът рухна на колене. Гласът на Натан продължи да кънти монотонно. Капки пот потекоха по челото на жреца, жилите на врата му се издуха. По раздраната плът на съществото и по оголените му мускули се заиздуваха мехури и то запищя пронизително. Чу се цвърчене и стаята се изпълни с миризмата на горящо месо. Гъст мазен пушек бликна от тялото на моредела и един от стражите извърна глава и повърна. Очите на Натан се разшириха — той напрягаше цялата сила на волята си срещу нечистата твар. Плътта на съществото запращя и почерня, и засъска от магията на Натан. Моределът се изви назад и внезапно лумнала синя енергия облиза обгорилата му плът. Натан освободи хватката си и съществото рухна настрани и от очите, устата и ушите му изригнаха пламъци, които за секунди го превърнаха в купчина пепел, изпълвайки стаята със задушлива мазна воня.

Натан бавно се извърна към Арута и принцът видя пред себе си един невероятно състарен човек. Очите на жреца бяха широко отворени, лицето му беше обляно в пот. Той изграчи хрипливо: — Свърши се, ваше височество.

Немощно усмихнат, Натан направи една крачка към принца, после втора. Залитна напред, а Арута го хвана и го задържа, за да не рухне на пода.