Сребротрън

Глава 19Продължение

Ездачите спряха. Вдигнаха очи и огледаха планинските ридове, бележещи границите на земите им — стръмните върхове на Високата стена. Вече цели две седмици дванадесетимата конници се бяха катерили нагоре и нагоре през планините, оставяйки далеч зад себе си обичайния маршрут на цуранските патрули. Търсеха нещо, което цураните не бяха издирвали от векове — път през Високата стена към тундрата на север.

Сред планините беше студено — усещане, непознато за повечето ездачи освен за онези, които бяха служили в Мидкемия през годините на Войната на разлома. За по-младите войници от домашната гвардия на клана Шинцаваи този студ бе нещо странно и почти плашещо. Но никой не издаваше външно притеснението си, само придърпваха разсеяно наметалата на раменете си и оглеждаха с почуда странната белота по върхарите, на стотина стъпки над главите им.

Пъг, облечен в черния халат на Велик, се обърна към спътника си.

— Смятам, че не е далече оттук, Хокану.

Младият офицер кимна и махна с ръка на патрула да продължат. От няколко седмици по-младият син на господаря на Шинцаваи водеше този ескорт отвъд условните граници на Империята на Цурануани, срещу течението на река Гагаджин, та чак до най-високия й извор, някакво безименно езеро в планините. Подбраните лично от него воини бяха изминали пътеките, следвани от цуранските гранични патрули. Сега се намираха сред пустата, пресечена и осеяна с голи скали ивица, деляща Империята от тундрата — родината на номадската раса на туните. Хокану се чувстваше уязвим дори в при съствието на Великия. Ако се натъкнеха на някое мигриращо тунско племе, стотици млади воини щяха да им се изсипят от всички страни, търсейки всяка възможност да вземат цуранска глава за трофей.

Завиха по пътеката, навлязоха в тясна седловина, от която се откриваше гледка към земите оттатък ридовете, и за пръв път видяха ширналата се до хоризонта тундра. В далечината на север смътно се очертаваше бяла преграда.

— Какво е онова там? — попита Пъг.

Хокану сви рамене и цуранското му лице си остана невъзмутимо.

— Не зная, велики. Подозирам, че е друга планинска верига, отвъд тундрата. А може и да е онова нещо, което вие описахте, стената от лед.

— Глетчер.

— Все едно. То е на север, където според вас може да са Бдящите.

Пъг се озърна през рамо към десетимата смълчани конници, след това попита:

— Колко има дотам?

Хокану се засмя.

— Повече от месец езда, стига да можем да го изминем, без да измрем от глад. Ще трябва да се спираме за лов.

— Съмнявам се, че тук ще се намери много дивеч.

— Повече, отколкото можете да предположите, велики. Всяка зима туните се опитват да стигнат до южните си предели, които сме им отнели преди повече от хиляда години, но все пак оцеляват някак тук зиме. Онези от нас, които са воювали на вашия свят, знаят как да си осигуряват продоволствие в заснежена местност. Спуснем ли се отново под дървесната линия, все ще се намерят твари като вашите зайци и сърни. Ще преживеем някак.

Пъг прецени възможностите наум и отвърна:

— Не мисля, Хокану. Може и да си прав, но ако онова, което се надявам да намеря, се окаже само легенда, тогава всичко, което ще понесем, ще се окаже без полза. Бих могъл да се върна с чародейството си в бащиния ти дом, а и бих могъл да взема няколко души със себе си, трима, дори четирима, но останалите? Не, смятам, че е време да се разделим.

Хокану понечи да възрази, защото заповедта на баща му бе да пази Пъг, но Пъг носеше черен халат.

— Ваша воля, велики. — Той даде знак на хората си. — Съберете половината от дажбите. — После се обърна към Пъг. — Ще ви стигне за няколко дни, ако се храните пестеливо, велики.

Магьосникът и офицерът се отдалечиха малко и синът на Шинцаваи каза:

— Велики, много мислих за предупреждението, което ни донесохте, и за вашето издирване. — Като че ли му беше трудно да изрече онова, което му беше на ума. — Вие донесохте много неща в живота на семейството ми, не всички от които — добри, но също като баща ми и аз смятам, че сте човек на честта, коварство във вас няма. Щом вие вярвате, че този легендарен Враг е причината за всички неприятности, сполетели вашия свят, за които ни разказахте, и щом смятате, че той се кани да нахлуе и във вашия свят, и в нашия, аз трябва също да го вярвам. Признавам, че това ме плаши, велики. Срам ме е.

Пъг поклати глава.

— Нищо срамно няма, Хокану. Врагът е нещо непонятно. Зная, че за теб това е нещо легендарно, нещо, за което са ти разказвали като малко момче, когато първите ти учители са те запознавали с историята на империята. Дори аз, който го видях в своето тайнствено видение, дори аз не мога да си го въобразя, мога само да преценя, че това е най-голямата заплаха, застрашаваща нашите два свята. Не, Хокану, не е срамно. И аз се боя от неговото идване. Боя се от силата му и от безумието му, защото това е нещо безумно в своята ярост и омраза. Бих се усъмнил в разумността на всеки, който не се плаши от него.

Хокану сведе глава, после я вдигна и погледна магьосника в очите.

— Миламбер… Пъг. Благодаря ти за радостта и облекчението, които донесе на моя баща. — Говореше за писмото, което Пъг бе донесъл от Касуми. — Дано боговете на двата свята ви пазят, велики. — Той сведе глава в знак на почит, след което бавно извърна коня и тръгна към хората си.

Скоро Пъг остана сам на билото на прохода, през който никои цуранин не беше преминавал от векове. Под него се простираха лесовете на северния склон на Високата стена, а отвъд тях — земите на туните. А оттатък тундрата? Сън или легенда навярно. Странните същества, зърнати за кратко в едно видение, което преживяваше всеки магьосник в последното си изпитание за черния халат. Съществата, известни под името „Бдящите“. Надеждата на Пъг беше, че те пазят някакво знание за Врага, някакво знание, което може да се окаже решаващо в предстоящата битка. Защото седящият на гърба на уморения си кон Пъг бе сигурен, че е започнала велика борба. Борба, която може да донесе гибелта на два свята.

Пъг смуши коня си и животното и тръгна надолу, към тундрата и неизвестното.

Пъг дръпна юздите. След като се бе разделил с патрула на Хокану, не бе видял нищо сред хълмовете, докато слизаше надолу към тундрата. Сега, на един ден път от подножията, към него диво препускаше орда туни. Кентавроидите тътнеха с яките си копита и пееха бойните си песни. Но за разлика от легендарните кентаври, приличаха повече на гущери, придобили човешка форма над тежкото туловище на кон или на муле. Също като други местни форми на живот на Келеуан, и те бяха шестокраки, и също като при другата разумна туземна раса, инсектоидите чоджа, предните им крайници се бяха развили в ръце. А за разлика от хората, имаха по шест пръста.

Пъг изчака кротко, докато туните се приближиха до него, след което вдигна мистична бариера и загледа спокойно как се блъскат в нея. Туните бяха едри войнствени самци, макар че на Пъг му беше трудно да си представи как точно изглеждат техните самки. И все пак тези същества, колкото и странна да бе външността им, реагираха също като човеци при подобни обстоятелства — разгневиха се и се объркаха. Неколцина заудряха безсилно в невидимата преграда, а останалите се оттеглиха да огледат. После Пъг свали късата пелерина, която господарят на Шинцаваи му беше дал за из път. През мъглата на мистичната бариера един от младите туни видя, че е облечен в черен халат, ревна нещо на събратята си и те се обърнаха и побягнаха.

Още три дни го следваха на почтително разстояние. Някои налитаха, а понякога и другите туни се присъединяваха към безплодните атаки. Това бягане и връщане, с по неколцина туни, които го следваха неотлъчно, продължи досадно дълго. Нощем Пъг издигаше защитен вал около себе си и коня, но събудеше ли се на заранта, туните наоколо бдяха зорко. Най-сетне, на четвъртия ден, туните се решиха на примирие.

Един тун се затече към него, вдигнал непохватно ръце нагоре, със сбрани длани според цуранския обичай, в знак, че иска да преговаря. Като се приближи до Пъг, стана ясно, че са пратили най-стария.

— Чест и слава на твоето племе — каза Пъг с надеждата, че съществото говори цурански.

А то отвърна с почти човешки кикот:

— Първи път е това, черний. Нивга чест досега човек не дава мене. — Речта му беше доста изкривена, но понятна, а странното, наподобяващо влечуго лице се оказа изненадващо изразително. Тунът беше невъоръжен, но старите белези показваха, че някога е бил могъщ воин. Старостта го бе лишила от някогашната му сила. Пъг попита подозрително:

— Ти ли си жертвата?

— Мой живот ти може вземе. Свали огън небесен, ако щеш. Но мисля не щеш. — Нов кикот. — Черни тун срещал. И защо взима живот на вече пътник, като огън небесен може цяло стадо убие? Не, ти отива на свой цел, нали да? Твоя цел не да безпокои леден ловец, на стада убиец. — Пъг замислено огледа туна. Почти бе стигнал до възрастта, когато щеше да се окаже твърде стар, за да върви с ордата си и когато племето му щеше да го остави сам на хищниците на тундрата.

— Мъдрост носят годините ти. Не питая омраза към туните. Искам само да премина на север.

— Тун цуранска дума. Ние казва лазура — народът. Черни аз виждал. Напаст. Тъкмо печели битка и черни носи небесен огън? Цурани бие храбро, но черни? Оставя лазури в мир не прави черни. Защо ние оставя прекоси?

— Има една тежка заплаха, от древни векове. Заплаха за целия Келеуан, за туните, както и за цураните. Смятам, че мога да намеря онези, които може би знаят как да спрем тази заплаха. Те би трябвало да живеят високо там, сред ледовете. — Той посочи на север.

Старият воин се изправи като изплашен кон и конят на Пъг се дръпна назад.

— Тогава, луд черни, на север отива. Смърт там чака. Търси там каквото щеш. Живеещи в ледове никому не казва добре дошъл и лазури не спира един луд. Който вреди на луд, богове наказва, лошо правил. Богове тебе докоснал. — Извърна се и побягна.

А Пъг изпита и облекчение, и страх. Това, че туните знаеха за „Живеещите в леда“, показваше, че е възможно Бдящите да не са нито измислица, нито нещо отдавна изчезнало в миналото. Но предупреждението на туна го накара да се уплаши за изхода на своята мисия. Какво ли го чакаше там, високо сред ледовете на север?

Тунската орда се скри от погледа му и Пъг продължи напред. Вятърът метеше леда наоколо и той се загърна плътно в наметалото. Никога не бе изпитвал такава самота.

Минаха още седмици. Конят му издъхна. Пъг не за пръв път се бе препитавал с конско месо. Използваше от време на време магическото си изкуство, за да се прехвърля на къси разстояния, но предимно вървеше. Неяснотата за времето го безпокоеше повече от всяка друга опасност. Никаква представа нямаше кога би могъл да връхлети Врагът. От малкото, което бе научил, щяха да минат години преди Врагът наистина да нахлуе в Мидкемия. Знаеше и това, че тази неведома стихия все още не би могла да притежава силата, показана във видението от времето на златния мост, иначе просто щеше да помете Мидкемия и никоя сила на планетата нямаше да може да й противостои.

Пътят му продължаваше монотонно на север. Вървеше, докато се изкачи на билото на някой нисък хълм, след което приковаваше погледа си в някоя далечна точка. С повече съсредоточаване можеше да се прехвърля до там, но това бе уморително и донякъде опасно. Умората затъпяваше ума му, а най-малката грешка в заклинанието, използвано, за да събере нужната за придвижването му енергия, можеше да му навреди, ако не и да го убие. Така че продължаваше да върви, докато не усетеше, че умът му е достатъчно прояснен, и докато не преценеше, че мястото е достатъчно пригодно за това чародейство.

И ето че един ден в далечината му се привидя нещо странно. Нечий странен силует сякаш се надигна над ледената стена. Видя го съвсем смътно, защото бе много далеко. Той седна. Имаше едно заклинание за далечно виждане, използвано от магьосниците от Низшия път. Той си го спомни все едно че току-що го е прочел — способност на ума му, която се бе усилила донякъде след изтезанията, на които го подложи Властелинът, и след странното чародейство, предназначено да възпре собствената му магика. Но му липсваше стимулът на страха пред смъртта и не можеше да накара заклинанието да подейства. Той въздъхна, стана и отново се затътри напред.

Преди три дни беше видял ледената кула, издигаща се високо в небето над главния зъбер на ледника. Сега се тътреше по стръмния склон и пресмяташе разстоянието. Да се прехвърли в непозната точка, без шарка, върху която да съсредоточи ума си, бе твърде опасно, освен ако не я виждаше с очите си. Избра малка група скали пред нещо, което приличаше на вход, и промълви заклинанието.

Изведнъж се озова пред нещо, което явно представляваше врата към ледена кула, изваяна от тайнствени сили. В рамката на вратата се появи загърната в дълга роба фигура. Движеше се плавно и безшумно и беше висока. Тъмна гугла напълно скриваше лицето й.

Пъг зачака мълчаливо. Туните явно се бояха от тези същества и макар Пъг да не се боеше кой знае колко за живота си, една грешка можеше да го лиши от единствения източник за помощ, който можеше да измисли, за да се спре Врага. Все пак запази готовност да се защити мигновено, ако се наложеше.

Вятърът завихри снежинки около закачулената фигура, а тя махна на Пъг да я последва, обърна му гръб и влезе през вратата. Пъг се поколеба само за миг и я последва.

Вътре в кулата имаше стъпала, всечени в стените. Самата кула, изглежда, беше направен от лед, но странно защо вътре не беше студено. След бръснещия вятър на тундрата дори му се стори почти топло. Стъпалата водеха нагоре, към върха на кулата, и надолу в леда. Фигурата вече изчезваше надолу по стълбите и Пъг я последва. Спуснаха се невъзможно надолу, сякаш крайната им цел се намираше далеч под ледника, и когато най-сетне спряха, Пъг беше сигурен, че са на стотици стъпки под повърхността.

В дъното на стълбището се озоваха пред голяма врата, издялана от същия топъл лед като стените. Странната фигура пристъпи мълчаливо през прага и Пъг отново я последва. Това, което видя от другата страна, го накара да се закове на място.

Под внушителното ледено здание, дълбоко в недрата на келеуанската арктика се простираше лес. Необятна гора. Нещо повече — гора, каквато не можеше да се види никъде на Келеуан, и сърцето на Пъг лудо заби, докато той обгръщаше с поглед могъщите дъбове и брястове, ясени и борове. Пръст, а не лед лежеше под ботушите му и през зелените корони на дървесата се сипеше мека и нежна светлина. Водачът му посочи пътеката пред тях и отново го поведе. Дълбоко сред леса излязоха на широка поляна. Пъг никога не беше виждал такова нещо, но знаеше, че съществува друго място, неописуемо далече оттук, което много прилича на това. Сред поляната се издигаха гигантски дървета с внушителни площадки по тях и пътища по сплетеннте клони. Сребристи, бели, златни и зелени листа сияеха с тайнствена вътрешна светлина.

Водачът на Пъг вдигна ръце към гуглата си и бавно я свали. Очите на Пъг се разшириха в почуда — пред него стоеше същество, което никой роден на Мидкемия не можеше да сбърка. На лицето му се изписа пълно неверне и той онемя. Пред него стоеше стар елф, който с лека усмивка рече:

— Добре дошъл в Елвардейн, Миламбер от Конгрегацията. Или предпочиташ Пъг Крудийски? Очаквахме те.

— Предпочитам Пъг — отвърна той почти шепнешком. Едва успя да се овладее, толкова слисан беше, че намира втората по древност раса на Мидкемия тук, сред тази невъзможна гора, дълбоко под ледовете на чужда планета. — Какво е това място? Кои сте вие и откъде знаете, че идвам тук?

— Ние знаем много неща, сине на Крудий. Ти си тук, защото ти предстои да се изправиш срещу най-великия ужас — окова, което наричате Врага. Ти си тук да се учиш. А ние — за да те учим.

— Но кои сте вие?

Елфът посочи една от гигантските платформи.

— Много неща имаш да учиш. Една година ще стоиш при нас, а когато си тръгнеш, ще си стигнал до сила и знание, за които досега си имал съвсем бледа представа. Без това учение не ще можеш да оцелееш в предстоящата битка. С него би могъл да спасиш два свята. — Елфът му кимна да пристъпи напред и застана до него. — Ние сме раса от рода на елфите, отдавна изчезнала от земята на Мидкемия. Най-старата раса от оня свят. Слугите на валхеру, ония, които човеците наричат Господари на дракона. Отдавна, много отдавна сме дошли тук и по причини, който тепърва ще научиш, сме предпочели да се поселим тук. Бдим дали същото, което те доведе при нас, няма да се върне. Готвим се за деня, в който ще видим връщането на Врага. Ние сме елдар.

Стъписан и удивен, Пъг пристъпи безмълвно в града близнак на Елвандар, в това приказно място под вековния лед, което елдарът бе нарекъл Елвардейн.

Арута крачеше по коридора рамо до рамо с Луам. Зад тях бързаха Волней, отец Натан и отец Тъли. Фанън, Гардан и Касуми, Джими и Мартин, Роалд и Доминик, Лаури и Карлайн ги следваха плътно. Принцът все още беше в оцапаното и омачкано пътно облекло, което бе носил на кораба от Крудий. Пътуването им оттам бе бързо и без премеждия.

Двамата стражи все още пазеха пред омагьосаната от Пъг врата. Арута им махна да я отворят. Когато се отвори, им даде знак да се отместят и с дръжката на сабята си счупи вълшебния печат, както му беше казал Пъг.

Принцът и двамата жреци забързаха към ложето на принцесата. Луам и Волней задържаха другите отвън. Натан отвори стъкленицата, съдържаща цера, приготвен от елфските Заклинатели и както му бяха казали, капна една капчица на устните на Анита. В първия миг не последва нищо, а след това устните на принцесата трепнаха, устата й се радвижи и тя облиза капчицата. Тъли и Арута я повдигнаха, а Натал вдигна стъкленицата над устата й и изля цялото съдържание.

Цветът по бузите на Анита започна да се възвръща. Арута коленичи пред нея. Миглите й изпърхаха и тя отвори очи, извърна леко глава и тихо промълви:

— Арута.

Посегна и го погали по бузата. Той хвана ръката й и я целуна. По лицето му се стичаха сълзи.

Луам и другите нахлуха в стаята. Отец Натан се надигна, а Тъли изрева:

— Вън! Тя трябва да си почине.

Луам се засмя с широка, щастлива усмивка.

— Чуйте го само! Тъли, аз все пак съм кралят.

— Могат да те направят и император на Кеш, крал на Квег и Воевода на Братството на Щита на Дала отгоре, все ми е тая — изръмжа Тъли. — За мен ти си оставаш един от некадърните ми ученици. Само една минута и всички навън. — Обърна се, но като на всички останали и неговите очи се бяха навлажнили.

Принцеса Анита огледа просълзените от щастие лица около себе си и промълви:

— Какво се е случило? — Понечи да се изправи в леглото, но присви очи от болка, после се усмихна смутено и повтори: — Арута, какво се е случило? Помня само, че се обръщах към теб на венчавката и…

— Ще ти обясня по-късно. Сега ще си починеш и скоро пак ще дойда при теб.

Тя се усмихна и скри с ръка прозявката си.

— Моля да ме извините. Но ми се спи. — Смъкна се на леглото и веднага заспа.

Тъли почна да ги пъди от стаята. Отвън в коридора Луам каза:

— Отче, кога ще можем да довършим венчавката?

— След няколко дни — отвърна Тъли. — Възстановителните сили на тази смес са феноменални.

— Две венчавки — каза Карлайн.

— Мислех да почакаме, докато поне се върнем в Риланон — плахо се обади Лаури.

— А, не — сряза го Карлайн. — Повече не рискувам.

— Е, ваша светлост — обърна се кралят към трубадура. — Струва ми се, че въпросът е решен.

— „Ваша светлост“?

Луам се засмя и махна весело с ръка.

— Разбира се. Тя не ти ли е казала? Няма да оставя сестра ми да се омъжи за прост човек. Провъзгласявам те за херцог на Саладор.

Лаури изглеждаше потресен.

— Хайде стига, любов моя — успокои го Карлайн и го хвана за ръката. — Все някак ще оцелееш.

Арута и Мартин се разсмяха и принцът се обърна към Роалд.

— Ти участва във всичко това за злато, но благодарността ми е по-голяма от обещаното. Волней, дай на този човек сто златни суверена, както сме се разбрали. После му додай десет пъти повече. И още хиляда отгоре за благодарност.

Роалд се ухили доволен.

— Много сте щедър, ваше височество.

— И ако приемеш, добре си дошъл като мой гост, колкото пожелаеш. Можеш и да размислиш, ако решиш, дали да не останеш в гвардията ми. Скоро ще имам едно свободно място за капитан.

Роалд отдаде чест.

— Много благодаря, ваше височество, но не. Мисля вече да се спра на спокойно, особено след последната работа, за служба повече нямам мерак.

— Е, тогава се чувствай свободен да ми гостуваш, колкото искаш. Ще наредя да ти приготвят покои в палата.

— Покорно благодаря, ваше височество.

Гардан заговори:

— Бележката за новото капитанство да не би да означава, че най-после ще мога да оставя този пост и да се върна в Крудий с негова светлост?

Арута поклати глава.

— Съжалявам, Гардан. Сержант Валдис ще стане капитан на гвардията ми, но за твоята пенсия е рано. Съобщенията, които ми донесохте от Пъг от Звезден пристан, ми подсказват, че ще си ми нужен. Луам ще те назначи за рицар-маршал на Крондор.

Касуми плесна Гардан по гърба.

— Честито, маршале.

— Но… — заекна Гардан, а Джими се окашля в очакване.

Арута се обърна.

— Да, скуайър?

— Ами, мислех, че…

— Имате нещо да ме попитате?

Джими премести поглед от Арута към Мартин.

— Ами, просто си помислих, че след като така и така сте почнали с наградите…

— О, да, разбира се. — Арута се извърна, забеляза един от скуайърите наоколо и извика: — Локлир!

Младият скуайър притича и се поклони.

— Да, ваше височество?

— Придружи скуайър Джими до господин Деласи и предай на церемониалмайстора, че Джими вече е старши скуайър.

Джими се ухили и двамата с Локлир си тръгнаха. Хлапакът спря за миг като че ли да каже нещо, но премисли и продължи с приятеля си.

Мартин сложи ръка на рамото на Арута.

— Това момче го дръж под око. Сериозно е решило един ден да стане херцог на Крондор.

— И проклет да съм, ако не го направи — отвърна Арута.