Сребърен куршум

34.

Всички лъжат.

Лъжат ченгетата. Лъжат адвокатите. Лъжат клиентите. Лъжат даже съдебните заседатели.

Според една школа в наказателното право всеки процес се печели или губи с избора на съдебни заседатели. Аз никога не съм бил чак толкова краен, ала знам, че навярно в процеса за убийство няма по-важна фаза от определянето на дванайсетимата граждани, които ще решат участта на клиента ви. Това също е най-сложната и най-кратка част от процеса и зависи от капризите на съдбата, късмета и способността да зададеш съответния въпрос на съответния човек в съответното време.

И все пак започваме с нея всеки процес.

Изборът на съдебни заседатели по делото „Щатът Калифорния срещу Елиът“ започна по график в съдебната зала на съдия Джеймс П. Стантън в десет сутринта. Залата беше претъпкана. Половината места бяха заети от кандидатите, осемдесетте потенциални заседатели, произвол но избрани и призовани да се явят на петия етаж на съдебната палата, а другата половина — от журналисти, юристи, благожелатели и обикновени зяпачи, които бяха успели да се проврат вътре.

Седях на масата на защитата сам с клиента си — изпълнявах изричното му желание да има само един адвокат. Пред мен имаше разтворена, но празна папка, блокче самозалепващи се листчета и три маркера с различен цвят, червен, син и черен. Бях приготвил папката още в кантората — начертах с линийка таблица, състояща се от дванайсет графи, всяка с големината на самозалепващо се листче. Графите бяха предвидени за дванайсетимата съдебни заседатели, които щяха да бъдат избрани за процеса срещу Уолтър Елиът. Някои адвокати използват компютри, за да откриват потенциални заседатели. Дори имат софтуер, който обработва информацията, разкрита по време на изборния процес, филтрира я през програма за социалнополитически анализ и дава мигновени препоръки за задържане или отхвърляне на заседателя. Аз използвах табличната система на старата школа още откакто бях новак в Бюрото за служебна защита. Тя винаги ми вършеше работа и нямах намерение да я сменям сега. Не исках да използвам инстинкта на компютър, когато става въпрос за избор на съдебни заседатели. Исках да разчитам на собствения си инстинкт. Компютърът не може да чуе как отговаря някой. Не може да види очите на някой, който лъже.

Ето как става всичко. Съдията има компютърно генериран списък, от който вика първите дванайсет граждани и те заемат местата в ложата на съдебните заседатели. В този момент всеки от тях е член на съдебния състав. Те обаче запазват местата си само ако издържат разпита за миналото си, възгледите си и за разбирането си на законите. Отначало съдията им задава няколко по-общи въпроса и после прокурорът и адвокатът получават възможност да ги конкретизират.

Съдебните заседатели могат да бъдат отстранени от ложата по два начина. Могат да ги отхвърлят с аргументиран отвод, ако с отговорите, поведението или дори житейските си обстоятелства покажат, че не са способни да преценяват достоверността или да гледат делото безпристрастно. Броят въпроси е неограничен. Често съдията освобождава кандидата аргументирано още преди прокурорът или адвокатът да са повдигнали възражение. Винаги съм смятал, че най-бързият начин да се откачиш от участие в процес като съдебен заседател е да заявиш, че си убеден, че всички ченгета лъжат или че всички ченгета винаги са прави. Така или иначе, пристрастието е аргумент за отвод.

Вторият начин за отстраняване е неаргументираният отвод. Адвокатът и прокурорът имат право на ограничен брой такива, в зависимост от вида на делото и обвиненията. Понеже този процес беше по обвинение в убийство, обвинението и защитата щяха да имат право на по двайсет неаргументирани отвода. Тъкмо в разумното и тактическо използване на отводите влизат в игра стратегията и инстинктът. Добрият юрист може да използва отводите, за да превърне съдебния състав в оръжие на обвинението или защитата. Неаргументираният отвод позволява на адвоката или прокурора да отстрани съдебен заседател без друга причина освен инстинктивната си антипатия към него. Изключение от този принцип е очевидното използване на неаргументирани отводи с цел пристрастност на съдебния състав. Прокурор, който постоянно отстранява чернокожи заседатели, или адвокат, който прави същото с белите, съвсем скоро ще влезе в конфликт както със съперника си, така и със съдията.

Правилата за избор на заседатели целят да отстранят пристрастието и измамата от съдебния състав. Правният термин за този избор, voir dire, е френски и означава „да казвам истината“. Но това, естествено, противоречи на каузата на всяка от страните. В крайна сметка аз винаги искам пристрастен съдебен състав. Искам заседателите да са настроени враждебно към прокуратурата и полицията. Искам да са пристрастни към мен. Истината е, че най-малко искам в съдебния състав да има безпристрастни граждани. Искам вече да са на моя страна или да могат лесно да бъдат привлечени към нея. Искам в ложата дванайсет овце. Съдебни заседатели, които ще ме следват и ще са агенти на защитата.

И естествено, човекът, който седеше на малко повече от метър от мен в съдебната зала, искаше да постигне точно противоположния резултат от избора на съдебни заседатели. Прокурорът искаше да има свои овце и щеше да използва отводите си, за да оформя съдебния състав в тази насока и за моя сметка.

До десет и петнайсет ефикасно действащият съдия Стантън вече беше погледнал компютърната разпечатка с първите дванайсет произволно избрани кандидати, беше ги приветствал в ложата и бе съобщил кодовите номера, дадени им в стаята за съдебни заседатели на петия етаж. Шестима мъже и шест жени. Имахме трима пощенски служители, двама инженери, домакиня от Помона, безработна сценаристка, двама гимназиални учители и трима пенсионери.

Знаехме откъде са и с какво се занимават. Но не знаехме имената им. Съдебните заседатели бяха анонимни. По време на всички предварителни заседания съдията категорично държеше да защити заседателите от общественото внимание и интерес. Той нареди да монтират камерата на Съдебната телевизия на стената над ложата, тъй че да показва само залата, без самите тях. Освен това постанови самоличността на всички евентуални заседатели да остане скрита дори за обвинението и защитата и по време на избора всеки от тях да бъде наричан с номера на мястото му.

Отначало съдията попита всеки евентуален заседател как се издържа и в коя част на окръг Лос Анджелис живее. После продължи с основни въпроси — дали са били жертви на престъпление, имат ли роднини в затвора или такива, които работят в полицията и прокуратурата. До каква степен познават закона и съдебните процедури. Кой от тях и по-рано е бил съдебен заседател. Освободи аргументирано трима: пощенски служител, чийто брат беше полицай, пенсионер, чийто син беше жертва на убийство, свързано с наркотици, и сценаристката — макар че никога не беше работила в Арчуей Студиос, Стантън смяташе, че можело да е настроена зле към Елиът заради, споровете между сценаристите и ръководствата на студиата като цяло.

Четвърти кандидат — един от инженерите — си отиде, след като съдията се съгласи с молбата му да бъде освободен, тъй като бил консултант на свободна практика и ангажиментът в съда означавал две седмици само с пет долара дневно.

Всички те бързо бяха заменени с други четирима произволно избрани кандидати. И така нататък.

До обяд бях използвал два от неаргументираните си отводи за оставащите пощенски служители и щях да използвам трети за втория инженер от групата, но реших да го обмисля по време на обедната почивка. Междувременно Голанц пазеше целия си арсенал от отводи. Очевидно стратегията му беше да ме остави да изхабя своите и после да има възможност да придаде окончателния вид на съдебния състав.

Елиът беше заел позата на шеф на защитата. Аз вършех работата по избора на съдебни заседатели, ала той държеше да ми дава разрешение за всеки неаргументиран отвод. Това отнемаше допълнително време, тъй като трябваше да му обяснявам защо искам да изхвърля съответния заседател и той винаги ми даваше мнението си. Но накрая все пак началнически кимаше одобрително и заседателят биваше отстранен. Беше досадно, но можех да го изтърпя, стига да се съгласяваше с онова, което искам да направя.

Малко след дванайсет съдията прекъсна заседанието за обедна почивка. Въпреки че денят беше посветен на избора на съдебни заседатели, формално това беше първият ден от първия ми процес след цяла година. Лорна Тейлър също присъстваше, за да ми демонстрира подкрепата си. Бяхме се уговорили да обядваме заедно, след което тя щеше да се върне в кантората и да започне да събира багажа.

Когато излязохме в коридора пред залата, попитах Елиът дали иска да дойде с нас, но той каза, че трябвало да прескочи набързо до студиото и да провери как вървят нещата. Предупредих го да не закъснее за следобедното заседание. Съдията великодушно ни беше дал час и половина и нямаше да погледне благосклонно на каквито и да е закъснения.

С Лорна се позадържахме и оставихме кандидат заседателите да се натъпчат в асансьорите. Не исках да пътувам с тях. Някой неизбежно си отваряше устата, питаше нещо нередно и после трябваше да го съобщавам на съдията.

Когато единият асансьор се отвори, видях репортера Джак Макавой да си проправя път между заседателите. Огледа коридора и ме видя.

— Страхотно — въздъхнах. — Пак ще си имаме неприятности.

Журналистът се насочи право към мен.

— Какво искате? — попитах го.

— Да ви обясня.

— Какво да ми обясните, защо ме излъгахте ли?

— Не, вижте, когато ви обещах да излезе в неделя, не ви излъгах. Така ми бяха казали.

— А сега сме четвъртък и във вестника няма нищо, а когато ви потърсих и ви оставих съобщение, вие изобщо не ми се обадихте. Към нас проявяват интерес и други репортери, Макавой. Не съм приритал за „Таймс“.

— Вижте, напълно ви разбирам. Но просто решиха да задържат материала, за да излезе по-близо до процеса.

— Процесът започна преди два часа.

Той поклати глава.

— Нали разбирате, истинският процес. Свидетелските показания и веществените доказателства. Пускат го на първа тая неделя.

— На първа страница в неделното издание. Обещавате ли?

— Най-късно в понеделник.

— А, сега пък стана понеделник.

— Вижте, така е в новинарския бранш. Нещата се променят. Би трябвало да го пуснат на първа в неделя, обаче ако по света се случи нещо голямо, може да го прехвърлят за понеделник. Или — или.

— Няма значение. Ще повярвам, когато го видя.

Забелязах, че районът около асансьорите е опустял. С Лорна вече можехме да слезем, без да се сблъскаме с потенциални съдебни заседатели. Хванах я за ръката и я поведох покрай репортера.

— Разбрахме ли се? — попита Макавой. — Нали ще почакате?

— Какво да почакам?

— Да не разговаряте с никой друг. За изключителния репортаж.

— Зависи.

Тоест оставих го без ясен отговор.

Излязохме от сградата и извървяхме една пряка до градския съвет, откъдето бях казал на Патрик да ни вземе. Не исках някой потенциален съдебен заседател, забавил се около съдебната палата, да ме види да се качвам на задната седалка на линкълн. Можеше да не му направи добро впечатление. Сред предварителните ми инструкции за Елиът беше директивата да се въздържа от лимузината си и да шофира сам всеки ден до съда. Човек не знае кой какво може да види пред съдебната зала и какво отражение може да има това.

Казах на Патрик да ни закара във „Френската градина“ на Седма улица. После се обадих на мобилния на Хари Бош и той отговори веднага.

— Току-що разговарях с репортера.

— И?

— Най-после го пускат в неделя или понеделник. На първа страница, така твърди той, тъй че бъди готов.

— Най-накрая.

— Да. Нали ще си готов?

— Не се бой. Вече съм готов.

— Не мога да не се боя. Това е моя… Ало?

Вече беше прекъснал връзката. Затворих.

— Какво беше това? — попита Лорна.

— Нищо.

Усетих, че трябва да сменя темата.

— Виж, като се върнеш в кантората, искам да се обадиш на Джули Фарвър и да видиш дали утре може да дойде в съда.

— Нали Елиът не искаше консултант по съдебните заседатели.

— Няма нужда да знае, че я използваме.

— Тогава как ще й плаща?

— От общата оперативна сметка. Не ме интересува. Ще й плащам от собствения си джоб, ако се наложи. Но тя ми трябва и не ми пука какво мисли Елиът. Вече изхабих два отвода и имам предчувствието, че утре много ще трябва да внимавам с колкото са ми останали. Искам тя да ми помогне. Просто й кажи, че приставът ще има нейното име и ще се погрижи да й намери място. Предай й да седне в галерията и да не се приближава до мен, когато съм с клиента си. Може да ми праща есемеси, когато има нещо важно.

— Добре, ще й се обадя. Добре ли си, Мик?

Сигурно говорех прекалено бързо или се бях изпотил. Лорна усещаше възбудата ми. Бях малко нервен и не знаех дали е заради лъжите на репортера, рязкото прекъсване на разговора от страна на Бош или от все по-определеното усещане, че онова, за което се бях подготвял цяла година, скоро ще се стовари отгоре ми. Свидетелските показания и веществените доказателства.

— Добре съм — отвърнах остро. — Просто съм гладен. Знаеш колко съм гаден, когато съм гладен. — Ухилих се насила.

— Знам — отвърна тя. — Разбирам те.

Всъщност обаче не бях гладен. Изобщо не ми се ядеше. Усещах тежестта върху раменете си. Бремето на едно човешко бъдеще.

И нямам предвид бъдещето на клиента си.

35.

В три часа на втория ден от избора на съдебни заседатели с Голанц бяхме разменяли неаргументирани и аргументирани отводи цели десет часа съдебно време. Водехме люта битка. Нападахме се подмолно, като откривахме желаните си заседатели и безсъвестно и безмилостно ги отхвърляхме. Почти бяхме приключили с избора и отделни графи на моята схема бяха покрити с пет пласта самозалепващи се листчета. Оставаха ми още два неаргументирани отвода. Голанц, отначало предпазлив с отводите, беше наваксал, задмина ме и сега имаше само един. Течеше последният час. Ложата на съдебните заседатели скоро щеше да се напълни.

При сегашната диспозиция съдебният състав включваше адвокат, компютърен програмист, двама нови пощенски служители и трима нови пенсионери, както и санитар, озеленител и художничка.

От първоначалните дванайсетима, които предишната сутрин бяха заемали местата в ложата, оставаха само двама. Инженерът на място номер седем и един от пенсионерите, номер дванайсет, някак си бяха успели да стигнат дотук. И двамата бяха бели мъже и според мен клоняха към обвинението. Нито един от тях открито, но в схемата си ги бях отбелязал със синьо — моят код за съдебен заседател, когото смятам за враждебно настроен към защитата. Тяхното пристрастие обаче ми се струваше толкова слабо, че още не им бях направил отвод.

Знаех, че мога да отстраня и двамата с един заключителен жест, ала тъкмо в това се крият рисковете на тази процедура. Правиш отвод на един заседател заради синия цвят и заместникът му може да се окаже яркосин и още по-опасен за клиента ти от предишния. Тъкмо това прави избора на съдебни заседатели такава непредсказуема игра.

Последното попълнение на ложата беше художничката, която зае освободилото се място номер единайсет, след като Голанц използва деветнайсетия си неаргументиран отвод, за да отстрани служител в градската чистота, когото бях отбелязал с червено. По време на общия разговор със съдия Стантън художничката ни разказа, че живеела в Малибу и работела в студио на Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Рисувала с акрилни бои и преди да пристигне в Калифорния заради светлината, следвала във Филаделфийския художествен институт. Каза, че нямала телевизор и не четяла редовно вестници. Не знаела нищо за убийството, извършено преди шест месеца във вилата на плажа, недалеч от мястото, където живееше и работеше.

Почти от самото начало си водех бележки за нея в червено и с всеки следващ въпрос все повече ми се искаше да попадне в моя съдебен състав. Виждах, че Голанц е допуснал тактическа грешка. Беше елиминирал служителя от чистотата и новият съдебен заседател изглеждаше още по-опасен за неговата кауза.

Сега трябваше или да се примири с грешката си, или да използва последния си отвод, за да отстрани художничката и отново да поеме същия риск.

Когато съдията приключи с общите въпроси, дойде ред на обвинението и защитата. Голанц започна пръв и зададе серия въпроси, с които се надяваше да изтъкне пристрастие, тъй че художничката да бъде отхвърлена с аргументиран, вместо с последния му неаргументиран отвод. Тя обаче се държеше и изглеждаше много откровена и непредубедена.

На четвъртия му въпрос усетих вибриране в джоба си и бръкнах, за да извадя мобилния си телефон. Извадих го под масата между краката си под ъгъл, така че съдията да не го вижда. Джули Фарвър цял ден ми пращаше есемеси.

Незабавно й отговорих:

Фарвър, моята тайна консултантка, седеше на четвъртия ред в галерията — и през сутрешното, и през следобедното заседание. Освен това се бяхме видели на обяд, когато Уолтър Елиът за пореден път отиде в студиото да провери как вървят нещата, и аз й дадох да проучи схемата ми, за да може да състави своя. Джули схващаше бързо и знаеше точно къде съм със своите кодове и отводи.

Почти моментално получих отговор на съобщението си. Едно от нещата, които харесвах в нея. Не мислеше дълго. Взимаше бързи инстинктивни решения, основаващи се единствено на видимите признаци, свързани със словесни отговори.

Заседател номер осем беше озеленителят. Бях го означил със синьо заради някои негови отговори на въпроси за полицията. Освен това ми се струваше, че прекалено настойчиво иска да го включат в съдебния състав. Това винаги говори нещо в процес за убийство. В случая ми показваше, че потенциалният съдебен заседател изпитва силни чувства по отношение на реда и закона и не се колебае да съди друг човек. Всъщност се отнасях с подозрение към всеки, който иска да участва в съденето на друг. Всеки, на когото му допадаше мисълта да е съдебен заседател, веднага попадаше в категорията на сините.

Стантън ни даваше голяма свобода. Когато дойдеше време да разпитваме евентуален заседател, ни позволяваше да задаваме въпроси на всеки от групата и можехме да използваме правото си на неаргументиран отвод, за да го отстраним, даже вече да беше разпитан и приет.

Когато дойде мой ред да разпитам художничката, застанах зад катедрата и казах на съдията, че я приемам, без повече въпроси. Помолих обаче отново да разпитам номер осем и Стантън ми разреши.

— Съдебен заседател номер осем, просто искам да изясня някои ваши възгледи. Първо, в края на процеса, след като сте изслушали всички свидетелски показания, ако смятате, че моят клиент може да е виновен, ще гласувате ли в полза на осъдителна присъда?

Озеленителят се замисли за миг, преди да отговори.

— Не, защото това не е достатъчно, за да е извън всякакво основателно съмнение.

Кимнах, давайки му да разбере, че отговорът му е верен.

— Значи за вас „може да е“ не е равносилно на „извън всякакво основателно съмнение“, така ли?

— Не, в никакъв случай.

— Добре. Вярвате ли, че даже да седиш мирно, пак може да видиш чудо?

На лицето на озеленителя се изписа озадачение, а в галерията зад мен се разнесе приглушен смях.

— Не ви разбирам.

— Има една поговорка: да би мирно седяло, не би чудо видяло. С други думи, където има дим, има и огън. На хората не им се случват лоши неща без причина. Полицията обикновено арестува когото трябва. Вярвате ли в това?

— Вярвам, че всеки от време на време допуска грешки, включително полицията, и всеки случай трябва да се разглежда индивидуално.

— Но вярвате, че полицията обикновено постъпва правилно, така ли?

Бях го приклещил. Всеки отговор щеше да прозвучи подозрително, от едната или другата гледна точка.

— Смятам, че сигурно постъпват правилно, нали са професионалисти, но бих разглеждал всеки случай индивидуално и не мисля, че само защото обикновено постъпва правилно, и в този случай полицията задължително е заловила истинския виновник.

Добър отговор. Още повече за озеленител. Отново му кимнах. Отговорите му бяха верни, обаче в начина, по който отговаряше, имаше нещо почти отрепетирано. Мазен тип, прекален светец. Страшно му се искаше да го вземат в съдебния състав и това не ми харесваше.

— Каква кола карате?

Неочакваният въпрос винаги предизвиква нужната реакция. Съдебен заседател номер осем се отпусна на стола си и ме погледна така, сякаш си мислеше, че по някакъв начин се опитвам да го измамя.

— Каква кола карам ли?

— Да, с каква кола ходите на работа?

— Имам пикап. Возя си оборудването и разни неща с него. Форд сто и петдесет.

— Отзад залепени ли са някакви стикери?

— Да… няколко.

— Какво пише на тях?

Наложи се доста дълго да мисли, за да си спомни стикерите на собствената си кола.

— Хм, имам един стикер на НОА, после още един, на който пише, че ако можете да го прочетете, трябва да изостанете. Нещо подобно. Може би не го пише толкова учтиво.

Другите съдебни заседатели се засмяха и номер осем гордо се усмихна.

— Откога членувате в Националната оръжейна асоциация? — попитах. — В личния си формуляр не сте го посочили.

— Ами, всъщност не съм член. На Оръжейната асоциация, искам да кажа. Просто имам такъв стикер.

Измама. Или лъжеше, че не е член и не го посочваше във формуляра, или не беше член и използваше стикера, за да се представи за такъв, какъвто не е — член на организация, в която може би вярваше, но не искаше да постъпи официално. Така или иначе, това беше измама и потвърждаваше предчувствието ми. Фарвър имаше право. Този трябваше да си отиде. Казах на съдията, че съм свършил с разпита, и си седнах.

Когато Стантън попита дали обвинението и защитата приемат съдебните заседатели в този състав, Голанц се опита да направи аргументиран отвод на художничката. Аз се противопоставих и съдията ме подкрепи. Прокурорът нямаше друг избор, освен да използва последния си неаргументиран отвод. След което аз използвах предпоследния си отвод, за да отстраня озеленителя. Докато напускаше съдебната зала, той определено изглеждаше ядосан.

Бяха повикани още две имена от общия списък и в ложата седнаха брокер на недвижими имоти и още един пенсионер. Отговорите им на въпросите на съдията ги поставяха някъде по средата. Кодирах ги в черно и не чух нищо, което да ме смущава. По някое време получих нов есемес от Фарвър.

Общо взето, е добре да имаш овце за съдебни заседатели. Хора без изявена самоличност и с убеждения, които често могат да бъдат манипулирани по време на обсъжданията. Те търсят водач. Колкото са повече овцете, толкова е по-важно да има ярко изявен заседател, при това такъв, който според теб клони към каузата на защитата. В стаята за обсъждане ти е нужен човек, който да поведе овцете след себе си.

От моя гледна точка, Голанц беше допуснал основна тактическа грешка. Бе изчерпал отводите си преди защитата — и още по-лошо, бе оставил адвокат в съдебния състав. Заседател номер три беше „оцелял“ и инстинктът ми подсказваше, че прокурорът пази последния си неаргументиран отвод за него. Той обаче отиде за художничката и сега Голанц трябваше да се примири с оставането на адвоката.

Заседател номер три не практикуваше наказателно право, ала трябваше да го е учил, за да получи диплома, и от време на време навярно беше флиртувал с мисълта да го упражнява. Все пак не правят филми и телевизионни сериали за адвокати по вещно право, нали. Наказателното право има мощно привличане и заседател номер три не можеше да е имунизиран срещу него. От моя гледна точка, това го правеше идеален заседател за защитата. Той грееше целият в червено на схемата ми и беше първият ми избор за съдебния състав. Щеше да участва в процеса и обсъжданията, които идваха после, и познаваше закона и статута на защитата като онеправдана страна. Това не само го настройваше съчувствено към моята кауза, но и го правеше очевиден кандидат за председател — съдебния заседател, избиран от другите, за да контактува със съдията и да говори от името на всички. Когато съдебните заседатели се оттеглеха в стаята си, за да започнат обсъжданията, човекът, към когото първо щяха да се обърнат, беше адвокатът. Ако беше червен, щеше да привлече мнозина от колегите си към присъдата „невиновен“. И адвокатското му самолюбие най-малкото щеше да настоява, че неговата присъда е правилна, и той щеше да се бори за нея. Дори и сам, адвокатът можеше да повлияе на съдебните заседатели и да спаси клиента ми от осъдителна присъда.

Твърде много разчитах на него, като се имаше предвид, че заседател номер три е отговарял на въпросите на съдията, обвинението и защитата в продължение на по-малко от трийсет минути. Ала тъкмо до това се свежда изборът на съдебни заседатели. Бързи, инстинктивни решения, основаващи се на опита и наблюдението.

В крайна сметка щях да оставя двете овце да влязат в съдебния състав. Разполагах с още един отвод и щях да го използвам за заседател номер седем или номер десет. Тоест за инженера или за пенсионера.

Помолих съдията за няколко минути, за да се посъветвам с клиента си. После се обърнах към Елиът и плъзнах схемата си пред него.

— Това е, Уолтър. Остана ни един последен патрон. Как мислиш? Според мен трябва да се отървем от номер седем и десет, но можем да отстраним само единия.

Продуцентът активно участваше във всичко. Откакто предишната сутрин в ложата бяха седнали първите дванайсетима, той изразяваше категорични и интуитивни мнения за всеки заседател, когото исках да отстраня. Но никога досега не беше избирал съдебни заседатели. За разлика от мен. Търпях коментарите му, обаче накрая избирах сам. Но това последно решение беше като хвърляне на жребий. И двамата можеха да са опасни за защитата. И двамата можеха да се окажат овце. Изборът беше труден и се изкушавах да се доверя на инстинкта на клиента си.

Елиът посочи графата на заседател номер десет — пенсионирания автор на ръководства за употреба на играчки.

— Този. Отърви се от него.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Погледнах схемата. Върху десета графа имаше много синьо, но също толкова имаше и върху седма. Инженерът.

Струваше ми се, че авторът на ръководства е като озеленителя. Ужасно искаше да го изберат, но навярно по съвсем различни причини. Предполагах, че възнамерява да използва събрания опит, за да напише книга или киносценарий. През цялата си кариера беше писал ръководства за употреба на играчки. Като пенсионер, призна той по време на разпита, се опитвал да пише литература. А нищо не може да се сравнява с мястото на първия ред в процес за убийство, за да стимулира въображението и творческия процес. Това беше добре за него, но не и за Елиът. Не исках заседател, на когото му допада мисълта да съди друг човек — по каквато и да било причина.

Имах съвсем други основания да означа заседател номер седем в синьо. Той беше посочил, че е авиокосмически инженер. Промишлеността, в която работеше, имаше засилено присъствие в Южна Калифорния и затова през годините бях разпитвал неколцина инженери. Общо взето, те имаха консервативни политически и религиозни възгледи, две много сини характеристики, и работеха в компании, които разчитаха на огромни държавни поръчки и субсидии. Гласът за защитата представляваше глас срещу властта, нещо, което трудно можеха да направят.

Накрая, но може би на първо място по важност, инженерите съществуват в свят на логика и абсолюти. Това са неща, които често са неприложими към престъплението, местопрестъплението и дори към наказателната съдебна система като цяло.

— Не знам — казах. — Мисля, че трябва да си отиде инженерът.

— Не, той ми харесва. Хареса ми още отначало. Има честни очи. Искам да остане.

Извърнах се от Елиът и погледнах към ложата. Преместих очи от номер седем към номер десет и отново ги върнах върху номер седем. Надявах се да уловя някакъв признак, нещо, което да ми покаже вярното решение.

— Господин Холър — обади се съдия Стантън. — Искате ли да използвате последното си право на отвод, или приемате този състав съдебни заседатели? Напомням ви, че става късно, а ни остава да изберем алтернативни заседатели.

Докато съдията се обръщаше към мен, телефонът ми вибрираше.

— Хм, само момент, ваша чест.

Отново се обърнах към Елиът и се наведох към него, сякаш за да му прошепна нещо. Всъщност обаче исках да извадя телефона си.

— Сигурен ли си, Уолтър? — попитах. — Този човек е инженер. Това може да ни създаде проблеми.

— Виж, аз си изкарвам прехраната, като чета лицата на хората и хвърлям зара — също толкова тихо отвърна моят клиент. — Искам този човек да влезе в състава.

Кимнах и сведох поглед между краката си, където държах телефона. Бях получил есемес от Джули.

Честни очи. Това решаваше въпроса. Пъхнах телефона в джоба си и се изправих. Блиът ме хвана за ръкава на сакото. Наведох се, за да чуя настойчивия му шепот.

— Какво правиш?

Отскубнах се от ръката му, защото не ми допадаше публичната проява на стремежа му да ме контролира. Отново се изправих и погледнах съдията.

— Ваша чест, защитата би желала да благодари на заседател номер десет и да го освободи.

Докато съдията освобождаваше автора на ръководства за употреба и призоваваше нов кандидат на десетия стол в ложата, седнах и се обърнах към Елиът.

— Уолтър, никога не ме дърпай така пред съдебните заседатели. В техните очи започваш да изглеждаш като задник, а вече и без това ще ми е достатъчно трудно да ги убедя, че не си убиец.

Обърнах му гръб и проследих с поглед новия и навярно последен съдебен заседател, който зае свободното място в ложата.