Сребърен куршум

47.

В понеделник сутринта си бях облякъл костюма на Корнелиани. Седях до клиента си в съдебната зала и бях готов да започна да развивам защитата му. Джефри Голанц, прокурорът, седеше на масата си, готов да осуетява усилията ми. Галерията зад нас отново се пръскаше по шевовете. Ала съдийската банка отпред пустееше. Съдията се беше уединил в кабинета си и закъсняваше почти час за определеното начало на заседанието в девет. Нещо не беше наред или беше изскочило нещо, но още не ни бяха информирали. Бяхме видели шерифи да довеждат някакъв непознат ми човек в кабинета на Стантън и после отново да го извеждат, ала нямаше нито дума за това какво става.

— Ей, Джеф, какво мислиш? — попитах накрая през пътеката.

Голанц се обърна към мен. Носеше хубавия си черен костюм, но идваше с него в съда през ден и вече не изглеждаше внушителен. Сви рамене и отвърна:

— Нямам представа.

— Може да преразглежда искането ми за предсрочно прекратяване на процеса поради липса на доказателства.

Усмихнах се. Шегичка.

— Сто на сто — опита се да прояви прокурорския си сарказъм той.

Обвинителната фаза се беше проточила цяла седмица. Аз също спомогнах за това с два нарочно поразтеглени разпита, но като цяло Голанц прекали. Държа съдебномедицинския експерт, извършил аутопсиите на Мици Елиът и Йохан Рилц, почти цял ден на свидетелската скамейка, за да опише в мъчителни подробности как и кога са умрели жертвите. Половин ден държа на скамейката счетоводителя на Уолтър Елиът, за да обясни финансовите условия около брака на обвиняемия и колко щял да загуби той при развод. Почти също толкова време държа на скамейката и специалиста от лабораторията по криминалистика на шерифството, който говори за характерните следи от барут по дланите и дрехите на Елиът.

Между тези главни свидетели прокурорът провеждаше по-кратки разпити и накрая приключи излагането на доказателствата си в петък следобед с една сърцераздирателна постановка. Изкара на свидетелската скамейка най-добрата приятелка на Мици Елиът. Тя свидетелства, че Мици й доверявала плановете си да се разведе още щом влезе в сила клаузата за общата семейна собственост в брачния договор. Свидетелката разказа за скандала между съпрузите, когато планът бил разкрит, и заяви, че на другия ден видяла синини по ръцете на Мици Елиът. И през цялото време не престана да плаче, като постоянно говореше какво била чула да разправя някой, срещу което аз повдигнах възражение.

Веднага след като прокурорът приключи, рутинно помолих съдията за предсрочно прекратяване на процеса поради липса на доказателства. Заявих, че обвинението изобщо не е успяло да представи убедителни аргументи срещу Елиът. И Стантън също толкова рутинно отхвърли искането ми: каза, че процесът ще продължи със защитната фаза точно в девет сутринта в понеделник. През уикенда разработвах стратегията си и подготвях двамата си главни свидетели: доктор Шамирам Арсланян, специалистката по анализ на следи от изстрел, и замаяния от часовата разлика капитан от френската полиция Малком Пепен. Днес беше понеделник сутрин и бях готов да започна. Само че съдията го нямаше на банката, за да ми позволи.

— Какво става? — прошепна ми Елиът.

Свих рамене.

— И аз знам колкото теб. Когато съдията закъснява, най-често не е свързано с делото, което се гледа в момента. Обикновено е заради следващия процес.

Клиентът ми не се успокои. По средата на челото му се беше появила дълбока бръчка. Разбираше, че нещо не е наред. Обърнах се и погледнах към галерията. Джули Фарвър седеше до Лорна три реда зад мен. Намигнах им и Лорна вдигна палци. Обходих с очи останалата част от публиката и забелязах, че зад масата на обвинението има празно място. Нямаше ги немците. Тъкмо се канех да попитам Голанц къде са роднините на Рилц, когато до перилата зад прокурора се приближи униформен шериф.

— Извинете.

Голанд се обърна и шерифът го повика с някакъв документ в ръка.

— Вие ли сте прокурорът? С кого да разговарям за това?

Голанц се изправи, отиде при перилата, хвърли бърз поглед на листа и му го върна.

— Това е съдебна призовка от страна на защитата. Вие ли сте шериф Столуорт?

— Да.

— Значи сте дошли където трябва.

— Не, не съм. Нямам нищо общо с това дело.

Прокурорът отново взе призовката и я проучи.

Виждах, че колелцата започват да се въртят, ала когато разбереше всичко, щеше да е късно.

— Не сте ли били на местопрестъплението в къщата? Или някъде наоколо? Може би сте отклонявали автомобилното движение на улицата?

— Бях си вкъщи и спях бе, човек. Работя нощна смяна.

— Чакайте малко.

Голанц се върна на масата си и отвори една папка. Видях го да проверява окончателния свидетелски списък, който бях внесъл преди две седмици.

— Какво е това, Холър?

— Кое какво е? Има го в списъка.

— Глупости.

— Нищо подобно. В списъка е от две седмици.

Изправих се, отидох при перилата и протегнах ръка.

— Шериф Столуорт, аз съм Майкъл Холър.

Шерифът отказа да се ръкува с мен. Продължих високо:

— Аз ви призовах. Ако почакате навън в коридора, ще се опитам да ви повикам и да приключа с вас още щом започне заседанието. Има някакво закъснение. Но не се безпокойте, ще гледам да свършим бързо.

— Не, има грешка. Аз нямам нищо общо с това дело. Току-що свършвам работа и се прибирам вкъщи.

— Шериф Столуорт, няма никаква грешка, а даже да имаше, не можете да не изпълните призовката. Единствено съдията може да ви освободи по моя молба. Ако се приберете вкъщи, само ще го ядосате. Съмнявам се, че искате да ви се ядоса.

Той изпуфтя, като че ли му създават огромно главоболие. Погледна Голанц за помощ, но прокурорът държеше мобилен телефон до ухото си и разговаряше. Стори ми се, че гласът му звучи уплашено.

— Вижте — казах на Столуорт, — просто излезте в коридора и ще…

В този момент чух да викат името ми наред с това на прокурора от предната част на залата. Обърнах се и видях секретарката да ни сочи вратата на кабинета на съдията. Най-после имаше някакво развитие. Голанц свърши разговора си и затвори. Извърнах се от шерифа и тръгнах към кабинета на Стантън.

Облечен в черната си тога, съдията седеше на бюрото си. И той изглеждаше готов за заседанието, ала нещо го задържаше.

— Седнете, господа.

— Искате ли да повикам и обвиняемия, ваша чест? — попитах.

— Не, мисля, че не е нужно. Просто седнете и ще ви обясня какво става.

Седнахме един до друг пред бюрото. Виждах, че Голанц вътрешно се измъчва заради призовката на Столуорт и нейното значение. Стантън се наведе напред и сплете пръсти върху сгънатия лист, който лежеше пред него.

— Имаме необичайна ситуация, отнасяща се до нарушение на съдебен заседател. Тя все още се… развива и се извинявам, задето досега ви държах в неведение.

Замълча. Гледахме го и се чудехме дали трябва да излезем и да се върнем в залата, или може да му зададем въпроси. Но след секунда съдията продължи.

— В четвъртък в кабинета ми се е получило писмо, адресирано лично до мен. За съжаление имах възможност да го отворя едва след петъчното заседание — позадържах се тук, за да отметна малко работа, след като всички си тръгнаха. В писмото пише… е, ето го и самото писмо. Аз вече съм го държал в ръце, но вие двамата не го пипайте.

Разгъна листа, и ни позволи да го прочетем. Изправих се, за да мога да се наведа над бюрото. Голанц беше достатъчно висок дори и седнал, така че не му се налагаше.

Съдия Стантън, трябва да знаете, че съдебен заседател номер седем не е онзи, за когото го смятате и за когото се представя. Проверете в „Локхийд“ и отпечатъците му. Бил е и арестуван.

Писмото беше разпечатано на лазерен принтер. По листа нямаше други следи освен двата ръба от сгъването.

Седнах и попитах:

— Запазихте ли плика, с който е получено?

— Да — отвърна Стантън. — Няма обратен адрес и клеймото е от Холивуд. Ще пратя и писмото, и плика да ги погледнат в лабораторията на шерифството.

— Надявам се, че не сте разговаряли с този заседател, ваша чест — рече Голанц. — Редно е ние да присъстваме и да участваме в разпитите му. Това може да е маневра за отстраняване на заседателя от процеса.

Очаквах да се втурне да защитава съдебния заседател. От негова гледна точка, номер седем беше син.

Побързах да се защитя.

— Прокурор Голанц иска да каже, че това е маневра от страна на защитата. Възразявам срещу това обвинение.

Съдията бързо вдигна ръце в успокоителен жест.

— Задръжте топката, и двамата. Още не съм разговарял с номер седем. През целия уикенд размишлявах как да постъпя тази сутрин. Посъветвах се с неколцина колеги съдии но въпроса и бях готов да го разгледам във ваше присъствие. Единственият проблем е, че заседател номер седем не се яви. Няма го.

И двамата с Голанц ахнахме.

— Няма ли го? — попита прокурорът. — Пратихте ли шерифи в…

— Да, пратих съдебните шерифи в дома му и жена му им казала, че той е на работа, но не знаела нищо за никакъв съд или процес, изобщо нищо подобно. Отишли в „Локхийд“, намерили го и преди малко го доведоха. Това не е той. Не е заседател номер седем.

— Не ви разбирам, ваша чест — казах. — Нали казвате, че са го намерили на работа?

Съдията кимна.

— Знам. Така казах. Тази история започва да звучи като Лаурел и Харди и „Кой е на първа база“6.

— Абът и Костело — поправих го аз.

— Моля?

— Абът и Костело. Те са комиците в „Кой е на първа база“.

— Няма значение. Въпросът е, че заседател номер седем не е заседател номер седем.

— Все пак не ви разбирам, ваша чест.

— Според компютъра номер седем е Родни Л. Банглънг, инженер от „Локхийд“, жител на Палос Вердес. Обаче мъжът, който две седмици седеше на място номер седем, не е Родни Банглънг. Не знаем кой е и сега е изчезнал.

— Той е заел мястото на Банглънг, без инженерът да подозира за това — заключи Голанц.

— Очевидно — потвърди съдията. — В момента разпитват Банглънг, истинския де, но когато беше тук, ми се стори, че наистина не знае нищо. Каза, че изобщо не бил получавал призовка да се яви като съдебен заседател.

— Значи призовката му е била открадната и използвана от въпросното лице — предположих аз.

Стантън кимна.

— Така изглежда. Въпросът е защо и се надявам, че от шерифското управление ще намерят отговора.

— Това как ще повлияе на процеса? — попитах. — Ще го преиграваме ли?

— Не. Мисля да изведем съдебните заседатели, да им обясним, че номер седем напуска по причини, които не е нужно да знаят, да повикаме първата резерва и да продължим нататък. Междувременно шерифското управление без много шум ще се погрижи да провери дали всички други в ложата са хората, които би трябвало да бъдат. Господин Голанц?

Прокурорът замислено кимна и каза:

— Всичко това е скандал но. Но мисля, че обвинението е готово да продължи, стига да се уверим, че цялата тази работа се изчерпва със заседател номер седем.

— Господин Холър?

Кимнах и аз. Нещата вървяха, както се бях надявал.

— Довел съм свидетел чак от Париж и той е готов за процеса. Не искам протакане. Клиентът ми не го иска.

Съдията подпечата сделката.

— Добре, връщайте се на местата си и след десет минути почваме.

— Не само той ще разследва тази история, Холър — шепнешком ме заплаши Голанц, докато вървяхме по коридора към залата.

— Какво означава пък това?

— Означава, че когато открием тоя тип, ще узнаем и какво е искал да направи. И ако това по какъвто и да е начин е свързано със защитата, аз ще…

Проврях се покрай него и го изпреварих. Нямаше нужда да слушам останалото.

— Давай в този дух, Джеф — казах на влизане в залата.

Не забелязах Столуорт и се надявах, че е излязъл да чака в коридора, както му бях казал. Когато стигнах на масата на защитата, Елиът само дето не викна.

— Какво става?!

Дадох му знак да говори по-тихо и зашепнах:

— Заседател номер седем не се появил днес и след като направил проверка, съдията установил, че е измамник.

Клиентът ми се вцепени, все едно някой току-що е опрял нож за писма в гърба му.

— Боже мой, какво значи това?

— За нас — нищо. Процесът продължава с резервен съдебен заседател на негово място. Но ще разследват кой е номер седем и да се надяваме, Уолтър, че това няма да ги отведе до теб.

— Не виждам как би могло. Но сега не можем да продължим. Трябва да спреш процеса. Поискай съдията да го обяви за невалиден.

От умолителното му изражение разбрах, че изобщо не е вярвал в собствената си защита. Разчиташе единствено на подставения съдебен заседател.

— Съдията реши да продължи процеса. Трябва да се задоволим с каквото имаме.

Елиът прокара треперещата си длан по устните си.

— Не се бой, Уолтър. В добри ръце си. Ще спечелим процеса и със собствени средства.

В този момент секретарката призова за тишина, съдията изкачи стъпалата към банката и каза високо:

— Добре, продължаваме с делото „Щатът Калифорния срещу Уолтър Елиът“. Да влязат съдебните заседатели.

48.

Първият свидетел на защитата беше Хулио Мунис, видеооператорът на свободна практика от каньона Топанга, който изпреварил останалите представители на местните медии и стигнал преди тях при къщата на Елиът в деня на убийството. С въпросите си бързо установих как си изкарва прехраната. Мунис не работеше за мрежа или местен новинарски канал. Подслушваше полицейските радиочестоти от дома и колата си и засичаше адреси на местопрестъпления и интересни полицейски ситуации. Отиваше там с видеокамерата си, снимаше репортажи и после ги продаваше на телевизионните канали, които не са пратили свои хора. В случая с Елиът за него всичко започнало, когато чул, че пращат следствена група от отдел „Убийства“, и отишъл на адреса с камерата си.

— Господин Мунис, какво направихте, когато стигнахте там? — попитах.

— Ами, извадих камерата и почнах да снимам. Забелязах, че са качили някой на задната седалка на патрулката, и си помислих, че е заподозрян. Затова го снимах и после снимах шерифите, дето опасваха района с полицейска лента, такива неща.

Представих заснетата от Мунис дигитална видеокасета като първото си веществено доказателство и поставих пред ложата видеоекран и плеър. Заредих касетата и натиснах бутона. Тя беше предварително настроена да започне от момента, в който Мунис е снимал къщата на Елиът. Наблюдавах съдебните заседатели и видях, че гледат записа много внимателно. Самият аз вече бях запознат с него — бях го гледал няколко пъти. На него Уолтър Елиът седеше на задната седалка на патрулната кола. Тъй като Мунис снимаше под ъгъл надолу, ясно се виждаше отпечатаното върху покрива означение 4А.

Обективът рязко се прехвърли от колата към шерифите, опасващи къщата с полицейска лента, после се върна върху патрулката. Този път детективите Кайндър и Ериксън извеждаха Елиът навън. Свалиха му белезниците и го поведоха към къщата.

Спрях записа с дистанционното управление и го върнах на мястото, където Мунис снимаше отблизо моя клиент в колата. Превъртях напред и после замразих кадъра, за да покажа на съдебните заседатели Елиът, който седеше наведен напред, защото ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба.

— Добре, господин Мунис, бих искал да насоча вниманието ви към покрива на патрулната кола. Какво виждате отпечатано отгоре?

— Виждам означението на колата. „Четири А“ или „четири алфа“, както казват по радиостанцията шерифите.

— Познавате ли това означение? Виждали ли сте го по-рано?

— Ами, аз често слушам полицейската честота, тъй че познавам означението „четири алфа“. И даже бях виждал тая патрулка по-рано същия ден.

— При какви обстоятелства?

— Слушах полицейската честота и чух за престрелка в щатския парк Малибу Крийк. И отидох да снимам там.

— В колко часа беше това?

— Към два през нощта.

— Значи около десет часа преди да снимате действието около къщата на Елиът, сте отишли да снимате стрелбата в парка, така ли?

— Точно така.

— И същата кола с означение „четири алфа“ е участвала в този първи инцидент?

— Да, когато най-накрая го заловиха, откараха заподозрения с „четири алфа“. Същата кола.

— Приблизително по кое време се случи това?

— Трябва да е било чак към пет сутринта. Беше дълга нощ.

— Заснехте ли случилото се?

— Да. Записът е отначало на същата касета.

Той посочи замразения кадър на екрана.

— Тогава да го видим — казах аз.

Натиснах бутона за връщане на дистанционното управление. Голанц моментално скочи, възрази и помоли за консултация при съдията. Стантън ни даде знак и аз взех със себе си свидетелския списък, който бях внесъл в съда преди две седмици.

— Ваша чест — гневно започна прокурорът. — Защитата за пореден път се опитва да ни измами. Нито в доказателствения материал, нито където и да е другаде няма признаци за намерението на господин Холър да разгледа някакво друго престъпление със същия свидетел. Възразявам срещу представянето на този запис.

Спокойно плъзнах свидетелския списък пред съдията. Според правилата за доказателствения материал трябваше да посоча всеки свидетел, когото възнамерявам да призова, и да дам кратко обобщение на показанията, които очаквам от него. Хулио Мунис присъстваше в списъка ми. Обобщението беше кратко, но обхващаше всичко.

— Тук ясно се казва, че той ще свидетелства за запис, заснет от него на втори май, деня на убийството — заявих. — Записът от парка е направен в деня на убийството, втори май. Списъкът е внесен преди две седмици, ваша чест. Господин Голанц е можел да разговаря с този свидетел и да провери записите му. Очевидно не го е направил.

Съдията проучи свидетелския списък за миг и кимна.

— Възражението се отхвърля. Можете да продължите, господин Холър.

Върнах се, превъртях записа и го пуснах. Съдебните заседатели продължаваха да гледат с неотслабващо внимание. Образите на нощния запис бяха по-зърнести и сцените подскачаха повече от тези на предишния.

Накрая се появи мъж със закопчани зад гърба ръце, вкарваха го на задната седалка на патрулен автомобил. Един шериф затвори вратата и удари два пъти по покрива. Колата потегли и мина точно пред камерата. В този момент отново замразих кадъра.

Зърнестият образ на патрулката едновременно показваше мъжа на задната седалка и покрива на колата.

— Господин Мунис, какво е означението на покрива на патрулката?

— Пак е „четири А“ или „четири алфа“.

— Къде седи мъжът, когото откарват?

— Отдясно на задната седалка.

— Ръцете му закопчани ли са с белезници?

— Ами, бяха, когато го вкарваха в колата. Заснех го.

— Закопчани зад гърба му, нали така?

— Точно така.

— Не е ли в същата поза и на същото място в патрулката като господин Елиът, когато сте го заснели осем часа по-късно?

— Да. В абсолютно същата поза.

— Благодаря ви, господин Мунис. Нямам повече въпроси.

Голанц се отказа от разпита на свидетеля. Нищо в свидетелските му показания не можеше да се атакува и видеозаписът не лъжеше. Мунис слезе от свидетелската скамейка. Казах на съдията, че искам да оставя екрана за следващия свидетел и призовах шериф Тод Столуорт.

Когато влезе, Столуорт изглеждаше още по-разгневен. Това ме радваше. Освен това изглеждаше изтощен и униформата му сякаш беше увехнала върху тялото му. Върху единия ръкав на ризата му имаше черно петно, навярно от някаква схватка през нощта.

Бързо установих самоличността му и факта, че е шофирал автомобил „четири алфа“ в участъка в Малибу през първата смяна в деня на убийството на Мици Ели-ът и Йохан Рилц. Преди да му задам следващия въпрос, Голанц отново възрази и помоли за консултация при съдията. Когато се приближихме до банката, той разпери ръце, сякаш питаше „Каква е тази работа?“ Стилът му вече започваше да ми омръзва.

— Ваша чест, възразявам срещу този свидетел. Защитата го е включила в свидетелския списък сред множеството шерифи, които са били на местопрестъплението, и той няма връзка с делото.

Пак бях приготвил свидетелския списък. Този път ядосано го шляпнах пред Стантън и прокарах показалец по колоната, докато не стигнах до Тод Столуорт. Намираше се сред още петима шерифи, които бяха присъствали на местопрестъплението във вилата на Елиът.

— Ваша чест, ако съм крил Столуорт, значи съм го крил пред очите на всички. Той ясно е вписан в графата на органите на реда. Обяснението е същото като преди. Тук пише, че ще свидетелства за случилото се на втори май. Написал съм само това, защото изобщо не съм разговарял с него. Сега за пръв път ще чуя това, което има да каже.

Голанц поклати глава и се опита да запази самообладание.

— Ваша чест, защитата още от самото начало на процеса разчита на хитрости и измами, за да…

— Господин Голанц — прекъсна го съдията, — не казвайте нещо, което не можете да докажете и което ще ви вкара в неприятности. Този свидетел, също като предишния, когото призова господин Холър, фигурира в списъка от две седмици. Черно на бяло. Имали сте всички възможности да проверите какво ще кажат тези хора. Ако не сте се възползвали от тях, решението си е било ваше. Но това не е нито хитрост, нито измама. Мерете си думите.

За миг прокурорът остана със сведена глава, после каза тихо:

— Ваша чест, обвинението моли за кратко прекъсване.

— Колко кратко?

— До един часа.

— Не бих казал, че два часа са „кратко прекъсване“, господин Голанц.

— Ваша чест — обадих се. — Възразявам срещу каквото и да е прекъсване. Прокурор Голанц просто иска да ми вземе свидетеля и да обърне показанията му в своя полза.

— Сега пък аз възразявам срещу това — тросна се прокурорът.

— Вижте, никакво прекъсване, никакво протакане и край на препирните — отсече съдията. — Вече изгубихме по-голямата част от сутринта. Възражението се отхвърля. Върнете се на местата си.

Подчинихме се и аз пуснах трийсетсекунден откъс от видеозаписа, който показваше вкарването на окования в белезници мъж на задната седалка на патрулен автомобил „четири алфа“ в щатския парк Малибу Крийк. Замразих образа на същото място като по-рано, точно когато колата минаваше пред камерата. Оставих го на екрана и продължих разпита на свидетеля.

— Шериф Столуорт, вие ли управлявате този автомобил?

— Да.

— Кой е мъжът на задната седалка?

— Ели Уимс.

— Забелязах, че му поставят белезници, преди да го вкарат в колата. Защо? Защото е арестуван ли?

— Да.

— За какво е арестуван?

— Първо, за опит да ме убие. Освен това е обвинен в незаконна стрелба с огнестрелно оръжие.

— Колко незаконни изстрела е произвел?

— Не си спомням точния брой.

— Не са ли били деветдесет и четири?

— Може. Бяха много. Направо вдигна на крак всичко наоколо с тая стрелба.

Столуорт беше уморен и унил, но не се колебаеше в показанията си. Нямаше представа какво е значението им за делото Елиът и явно не се опитваше да помогне на обвинението, като отговаря кратко и неотзивчиво. Сигурно се сърдеше на прокурора, задето не му е съдействал.

— Значи сте го арестували и сте го закарали в недалечния участък Малибу, така ли?

— Не, закарах го чак в окръжния затвор в центъра, където можеха да го приемат в психиатричното отделение.

— Колко време отне това? Пътуването, искам да кажа.

— Около час.

— И после в Малибу ли се върнахте?

— Не, първо закарах алфата на ремонт. Уимс беше прострелял страничния прожектор. Докато бях в центъра, отидох в гаража и помолих да сменят разбитата част. Това отне остатъка от дежурството ми.

— И кога върнахте колата в Малибу?

— В края на дежурството. Предадох я на колегите от дневната смяна.

Погледнах записките си.

— Това трябва да са били шерифи… Мъри и Харбър, нали?

— Точно така.

Столуорт се прозя и в залата се разнесе тих смях.

— Знам, че отдавна вече би трябвало да сте в кревата, шериф. Няма да ви отнема още много време. Когато предавате колата от смяна на смяна, почиствате ли я? Или може би я дезинфекцирате по някакъв начин?

— Би трябвало. Реалистично погледнато, освен ако някой не е повърнал на задната седалка, никой не го прави. Колите излизат от ротация веднъж-дваж пъти седмично и момчетата от гаража ги почистват.

— Ели Уимс повърна ли във вашата кола?

— Не, доколкото знам.

Отново смях. Погледнах Голанц. Той изобщо не се усмихваше.

— Добре, шериф Столуорт, да видим дали съм ви разбрал правилно. Онази нощ Ели Уимс е арестуван за стрелба по вас и за произвеждане най-малко на още деветдесет и три изстрела. Ръцете му са закопчани зад гърба му и вие го закарвате в центъра. Вярно ли съм ви разбрал?

— Да.

— На видеозаписа се вижда, че господин Уимс седи отдясно на задната седалка. Там ли остана през цялото едночасово пътуване?

— Да. Бях му сложил предпазния колан.

— Стандартна процедура ли е арестантът да пътува отдясно на задната седалка?

— Да. Не бива да е зад вас, когато шофирате.

— Шериф, освен това забелязах на записа, че не сте поставили на дланите на господин Уимс найлонови торбички или нещо от този род, преди да го качите в патрулната кола. Защо?

— Не смятах, че е нужно.

— Защо?

— Понеже нямаше да има съмнение. Имаше категорични доказателства, че е стрелял с притежаваните от него оръжия. Нямахме намерение да му правим барутни натривки.

— Благодаря ви, шериф Столуорт. Надявам се, че ще имате възможност да поспите.

Седнах и оставих свидетеля на Голанц. Той бавно се изправи и застана на катедрата. Вече знаеше точно накъде съм се насочил, ала не можеше да направи нищо, за да ми попречи. Но трябваше да му отдам дължимото. Той откри миниатюрна пукнатина в разпита ми и се опита да се възползва максимално от нея.

— Шериф Столуорт, приблизително колко време чакахте да поправят колата ви в гаража?

— Около два часа. Само двама души работеха нощна смяна и имаха много работа.

— Останахте ли при колата си през цялото това време?

— Не, седнах на едно бюро в офиса и написах доклада за ареста на Уимс.

— По-рано свидетелствахте, че каквато и да е процедурата, общо взето разчитате на хората в гаража да поддържат колите ви чисти, нали?

— Да.

— Трябва ли изрично да молите за това, или работниците в гаража сами чистят и поддържат автомобилите?

— Никога не съм ги молил. Те просто го вършат, това им е работата.

— А знаете ли дали служителите в гаража не са почистили или дезинфекцирали колата през онези два часа, докато не сте били при колата си и сте пишели доклада?

— Нямам представа.

— Може да са го направили, без вие непременно да разберете, нали така?

— Да.

— Благодаря ви, шериф.

Поколебах се, но се изправих зад катедрата.

— Шериф Столуорт, споменахте, че им е отнело два часа, за да ремонтират колата, защото са били само двама и са имали много работа, нали?

— Да, така е.

Произнесе го с такъв глас, все едно искаше да каже: „Господи, писна ми от вас“.

— Значи няма особена вероятност да са отделили време, за да почистят колата ви, след като вие не сте ги помолили за това, нали така?

— Не знам. Трябва да попитате тях.

— Помолихте ли ги изрично да почистят колата ви?

— Не.

— Благодаря ви, детектив.

Седнах. Голанц се отказа от повече въпроси.

Наближаваше обяд. Съдията разпусна съда, но ни даде само четирийсет и пет минути почивка, за да компенсира времето, изгубено сутринта. Нямах нищо против. Беше ред на моята звездна свидетелка и колкото по-скоро я призовях на скамейката, толкова по-бързо клиентът ми щеше да бъде оправдан.

49.

Доктор Шамирам Арсланян беше изненадваща свидетелка. Не от гледна точка на присъствието й на процеса — все пак фигурираше в свидетелския списък по-отдавна, отколкото се занимавах с делото аз. А от гледна точка на външния й вид и личността й. Името и произходът й караха човек да си я представя сериозна, мургава и потънала в науката си. С бяла лабораторна престилка и коса, вдигната на кок. Само че тя изобщо не отговаряше на този образ. Жизнерадостна синеока блондинка с весел нрав и непринудена усмивка, тя не беше просто фотогенична. А телегенична. Изразяваше се ясно и говореше уверено, без изобщо да е арогантна. С една дума, беше приятна — свидетел, за какъвто мечтае всеки адвокат. При това — експерт по криминалистика.

Бях прекарал по-голямата част от уикенда с Шами, както предпочиташе да я наричат. Бяхме обсъдили следите от изстрел в делото Елиът и показанията, които щеше да даде за защитата тя, както и въпросите, които можеше да очаква от Голанц. Всичко това беше отложено за толкова напреднала фаза от играта, за да избегнем проблемите, свързани с предаването на доказателствения материал. Ето защо я бях държал на тъмно за сребърния куршум чак до последния възможен момент.

Нямаше съмнение, че е звезда под наем. Беше водила предаване по Съдебната телевизия за собствените си подвизи. Когато я заведох на вечеря в „Палмата“, на два пъти я спираха да й искат автограф и си говореше на малко име с двама телевизионни шефове, които дойдоха да я поздравят на масата ни. И взимаше хонорар като звезда. За четири дни в Лос Анджелис, през които да проучи веществените доказателства, да се подготви и да даде показания, щеше да получи десет хиляди долара, плюс режийните. Добра работа, ако можеш да си я уредиш, а тя можеше. Беше известно, че проучва многобройните предложения и избира само онези, в които е твърдо убедена, че е допусната много сериозна съдебна грешка. Освен това не е зле да участваш в дело, което привлича вниманието на националните медии.

След първите десет минути с нея вече знаех, че ще си струва и последния цент, който й плаща Елиът. Щеше да е двоен проблем за обвинението. Излъчването й щеше да спечели съдебните заседатели, а фактите й щяха да подпечатат сделката. Процесът до много голяма степен зависи от свидетелите, а не от това какво разкриват техните показания. Номерът е да продадеш аргументите си на съдебните заседатели, а Шами можеше да продаде и изгорели кибритени клечки. Експертът по криминалистика на прокуратурата беше лабораторен плъх с излъчване на епруветка. Моята свидетелка беше водила телевизионно предаване, наречено „Химически зависими“.

Когато моята дългокоса свидетелка се появи от дъното, чух тихо жужене в съдебната зала — тя привличаше всички погледи, докато минаваше по централната пътека. Пресече опитното поле и се насочи към свидетелската скамейка. Носеше морскосин костюм, който плътно обхващаше формите й и подчертаваше водопада от руси къдрици по раменете й. Даже съдия Стантън изглеждаше заслепен и помоли съдебния шериф да й донесе чаша вода още преди да се е заклела. Не беше питал лабораторния плъх на обвинението дали иска нещо.

След като съобщи името си и го произнесе по букви, и се закле да казва истината и само истината, аз се изправих зад катедрата с бележника си.

— Добър ден, доктор Арсланян. Как сте?

— Много добре, благодаря.

В гласа й се долавяха слаби нотки южняшки акцент.

— Преди да поговорим за биографията ви, искам веднага да изясним нещо. Вие сте платена консултантка на защитата, нали така?

— Да. Плаща ми се да съм тук, а не да свидетелствам за каквото и да е друго, освен собственото ми мнение — независимо дали е изгодно за защитата. Това е сделката и аз никога не я променям.

— Добре, разкажете ни откъде сте, докторе.

— В момента живея в Осининг, щата Ню Йорк. Родена съм и израснах във Флорида и съм прекарала доста години в района на Бостън, учих в едно или друго училище.

— Шамирам Арсланян. Това не звучи като име на човек от Флорида.

Тя се усмихна сияйно.

— Баща ми е стопроцентов арменец. Тъй че това ме прави наполовина арменка, наполовина флоридчанка, предполагам.

— Какъв опит имате в криминалистиката?

— Ами, имам две научни степени. Получих магистърска степен по инженерна химия от Масачузетския технологичен институт. После защитих дисертация по криминалистика и колежът „Джон Джей“ в Ню Йорк ме удостои с докторска степен.

— Казвате „удостои“. Това някаква почетна титла ли е?

— По дяволите, не! — възкликна тя. — Цели две години си скъсвах задника от бачкане, за да я получа.

Този път залата избухна в смях и забелязах, че дори съдията се усмихва, преди любезно да удари веднъж с чукчето си, за да въдвори ред.

— Видях в биографията ви, че имате и две бакалавърски степени. Вярно ли е?

— Имам по две от всичко, както изглежда. Две деца. Две коли. Вкъщи даже имам две котки, Уилбър и Орвил. Е, не могат да хвърчат като братя Райт.

Хвърлих поглед към масата на обвинението и видях, че Голанц и неговата помощничка гледат право напред и изобщо не се усмихват. Плъзнах очи към съдебните заседатели и се уверих, че и дванайсетимата прехласнато са се вторачили в моята свидетелка. Вече ядяха от шепата й, а експертката още не беше започнала.

— По какво са бакалавърските ви степени?

— Едната е от Харвард, по инженерство, а другата от музикалния колеж „Бъркли“. Едновременно следвах и на двете места.

— Имате музикално образование, така ли? — престорих се на изненадан.

— Обичам да пея.

Пак смях. Попаденията не преставаха. Изненадите се нижеха една след друга. Шами Арсланян беше идеалната свидетелка.

Накрая Голанц се изправи и се обърна към съдията.

— Ваша чест, обвинението би желало да помоли свидетелката да даде показания в областта на криминалистиката, а не на музиката, за имената на домашните си любимци или за неща, които не са свързани със сериозния характер на този процес.

Стантън неохотно ми нареди да насоча разпита по същество. Прокурорът си седна на мястото. За да спечели схватката, беше изгубил позицията. Сега всички в залата го смятаха за досадник, който ги лишава и от малкото забавление в такова сериозно нещо.

Зададох още няколко въпроса, които разкриваха, че в момента доктор Арсланян преподава и се занимава с изследователска дейност в „Джон Джей“. Разгледах опита й като експертна свидетелка и ограниченото й време за такава дейност и накрая поисках мнението й за барутните следи, открити по тялото и дрехите на Уолтър Елиът в деня на убийството в Малибу. Тя свидетелства, че се е запознала с процедурите и резултатите на лабораторията в шерифското управление и е провела собствени анализи. Освен това проучила всички видеозаписи, пратени й от защитата.

— Доктор Арсланян, експертът по криминалистика на прокуратурата свидетелства по-рано, че натривките, взети от дланите, ръкавите и якето на господин Елиът, са дали положителен резултат за високи нива на някои елементи, свързани със следите, които остават от произвеждане на огнестрелни изстрели. Съгласна ли сте с това заключение?

— Да, съгласна съм — отговори моята свидетелка.

В залата се разнесоха сподавени възгласи на изненада.

— Искате да кажете, че според вашите проучвания по ръцете и дрехите на обвиняемия е имало следи от барут, така ли?

— Точно така. Високи нива на барий, антимон и олово. В комбинация това предполага следи от изстрел.

— Какво означава „високи нива“?

— Означава само, че някои от тези елементи се срещат в човешкото тяло, независимо дали лицето е стреляло, или държало огнестрелно оръжие. Просто в ежедневието.

— Значи за положителен резултат при анализа на следи от изстрел са необходими високи нива и на трите елемента, правилно ли съм ви разбрал?

— Да, както и съответната концентрация.

— Бихте ли обяснили какво имате предвид с израза „съответната концентрация“?

— Разбира се. Когато оръжието произведе изстрел — в този случай смятаме, че се отнася за пистолет, — експлозията в патронника придава енергия и ускорение на куршума. Наред с него от цевта се отделят газове. Такива излизат и от всички други отвори и цепнатини на оръжието. След произвеждане на изстрел затворният блок се отваря. Отделящите се газове изтласкват тези микроскопични елементи, за които говорим, назад към стрелящия.

— И това се е случило в нашия случай, така ли?

— Не. Въз основа на всичките проучвания, които направих, не мога да твърдя такова нещо.

Повдигнах вежди в престорена изненада.

— Но, докторе, нали казахте, че сте съгласна със заключението на обвинението, че по дланите и ръкавите на обвиняемия е имало барутни следи.

— Съгласна съм със заключението на обвинението, че по обвиняемия е имало следи от барут. Но вие ми зададохте друг въпрос.

Направих пауза, сякаш се мъчех да си спомня въпроса.

— Искате да кажете, че може да има друго обяснение за барутните следи по господин Елиът, така ли, доктор Арсланян?

— Да, точно това искам да кажа.

Най-после бяхме стигнали до основния аргумент в стратегията на защитата. Беше време да изстрелям сребърния куршум.

— След като се запознахте с материалите, представени ви през уикенда от защитата, стигнахте ли до алтернативно обяснение за барутните следи по дланите и дрехите на Уолтър Елиът?

— Да.

— И какво е то?

— По мое мнение има много голяма вероятност следите по дланите и дрехите на господин Елиът да са били пренесени там.

— Пренесени ли? Да не намеквате, че някой нарочно е оставил барутни следи по него?

— Не. Искам да кажа, че това се е случило неволно по случайност или грешка. Барутните следи по същество представляват микроскопичен прах. Той се движи. Може да се пренася при допир.

— Какво означава „да се пренася при допир“?

— Означава, че веществото, за което говорим, се наслагва върху дадена повърхност след произвеждането на огнестрелния изстрел. Ако тази повърхност влезе в допир с друга, част от веществото се пренася върху новата. С други думи, изтрива се от предишната повърхност. Затова в органите на реда си има процедури, които предотвратяват такива неща. Дрехите на жертвите и заподозрените в престъпления, извършени с огнестрелно оръжие, често се свалят за съхранение и изследване. Някои служби поставят торбички за веществени доказателства върху ръцете на хората, за да не допуснат такова пренасяне на барутен прах.

— Възможно ли е това вещество да се пренесе повече от веднъж?

— Да, възможно е, със съответното намаляване на количеството. Това е твърдо вещество. Не е газ. Не се разпръсква като газ. Микроскопично е, но е твърдо и в крайна сметка трябва да се насложи някъде. Провеждала съм безброй такива анализи и много често съм установявала подобно пренасяне.

— Но в случай на многократно пренасяне количеството на веществото няма ли постепенно да намалява, докато стане незначително?

— Точно така. Върху всяка нова повърхност ще се наслагва по-малко, отколкото върху предишната.

Тъй че всичко е въпрос на изходното количество. Колкото е по-голямо то, толкова по-голямо количество вещество може да се пренесе.

Кимнах и прекъснах за миг, запрелиствах страниците в бележника си, като че ли търся нещо. Исках да прокарам ясна граница между обсъждането на теорията и конкретния случай, който разглеждахме.

— Добре, докторе — казах накрая. — Като имаме предвид тези теории, бихте ли ни разказали какво е станало в случая с господин Елиът?

— Мога да ви разкажа и да ви покажа — отвърна доктор Арсланян. — Когато са му сложили белезници и са го затворили на задната седалка на патрулната кола с означение „четири алфа“, господин Елиът буквално е бил насаден върху барутен прах. Ето къде и кога е станало пренасянето.

— Как така?

— Дланите, ръцете и дрехите му са влезли в пряк допир с барутен прах от друг случай. Пренасянето му върху него е било неизбежно.

Голанц моментално възрази с аргумента, че не съм положил основите за такъв отговор. Казах на съдията, че възнамерявам да го направя сега, и поисках разрешение отново да монтирам видеотехниката пред съдебните заседатели.

Доктор Арсланян беше редактирала репортажа, заснет от първия ми свидетел, Хулио Мунис, и от него беше направила демонстрационен запис. Представих го като веществено доказателство и съдията го прие, като отхвърли възражението на Голанц. Като го използвах за илюстрация, внимателно разгледах със свидетелката си теорията на защитата за пренасянето на барутните следи. Демонстрацията отне близо час и беше едно от най-сериозните изложения на алтернативна теория, в които съм участвал.

Започнахме с арестуването на Ели Уимс и качването му на задната седалка на алфата. После преминахме към качването на Елиът в същата патрулка след по-малко от десет часа. В същата кола, на същата седалка. Ръцете и на двамата бяха закопчани зад гърба. Заключението на свидетелката прозвуча поразително правдоподобно.

— На тази седалка е бил поставен човек, произвел най-малко деветдесет и четири изстрела с огнестрелно оръжие. Деветдесет и четири изстрела! Буквално целият е бил покрит с барутен прах.

— Значи според вашето експертно мнение барутният прах е бил пренесен от Ели Уимс върху седалката на тази кола, така ли?

— Определено.

— И според вашето експертно мнение барутният прах може после да е бил пренесен от седалката върху следващия човек, който е седял на същото място?

— Да.

— И според вашето експертно мнение това ли е причината за наличието на барутен прах върху дланите и дрехите на Уолтър Елиът?

— Повтарям: тъй като ръцете му са били закопчани зад гърба, той е влязъл в пряк допир с покритата с барут повърхност. Да, като експерт, аз съм убедена, че това е причината за наличие на барутен прах по дланите и дрехите му.

Отново направих пауза, за да подчертая заключението на експертката. Ако изобщо знаех нещо за основателното съмнение, бях сигурен, че току-що съм го посял в съзнанието на всеки съдебен заседател. Друг въпрос беше дали по-късно ще гласуват по съвест.

50.

Сега идваше ред на реквизита, който щеше да подкрепи свидетелските показания на доктор Арсланян.

— Докторе, направихте ли някакви други заключения от анализа на барутните следи, потвърждаващи теорията за пренасянето им, която току-що ни изложихте?

— Да.

— Какви?

— Може ли да използвам манекена си, за да покажа?

Помолих съдията за разрешение свидетелката да използва манекен за демонстрационни цели и той го даде. От страна на Голанц нямаше възражения. Минах през ограденото пространство на съдебната секретарка, за да стигна до коридора към кабинета на съдията, където бях оставил стойката с манекена на доктор Арсланян, докато ми позволят да го внеса. Избутах стойката в центъра на опитното поле пред съдебните заседатели — и пред камерата на Съдебната телевизия. После дадох знак на свидетелката да слезе от скамейката си и да започне демонстрацията.

Манекенът представляваше модел на човешко тяло в цял ръст с подвижни крайници, длани и дори пръсти. Беше направен от бяла пластмаса и по лицето и ръцете имаше няколко сиви петна от експерименти и демонстрации, провеждани през годините. „Носеше“ дънки, тъмносиня риза и анорак с лого на националния бейзболен турнир в Университета на Флорида на гърба. Закаченото на метална скоба чучело висеше на пет сантиметра от земята.

Отидох при чантата си, извадих дървен макет на пистолет и сгъваема показалка и ги занесох на доктор Арсланян, след което се върнах на катедрата.

— Та какво е това, докторе?

— Това е Мани, моят демонстрационен манекен. Мани, това са съдебните заседатели.

Разнесе се смях и един от заседателите, адвокатът, даже кимна за поздрав на чучелото.

— Мани явно е фен на Флорида Гейтърс.

— Хм, поне днес.

Понякога посланикът може да размие смисъла на посланието. При някои свидетели това е желателно, защото показанията им не са от голяма полза. Ала не и в случая с доктор Арсланян. Знаех, че с нея се движа по тънко въже — прекалено мила и забавна жена от една страна, категорични научни доказателства от друга. При нужния баланс тя и нейната информация щяха да направят най-силно впечатление на съдебните заседатели. Знаех, че е време да се върна към сериозните свидетелски показания.

— Защо се налага да използвате Мани, доктор Арсланян?

— Защото анализът на СЕМ тампоните, с които експертът по криминалистика от шерифското управление е взел натривките, може да ни покаже защо барутният прах върху господин Елиът не е резултат от произведени от него изстрели.

— Експертът на обвинението вече ни обясни тези процедури миналата седмица, знам, но бих искал да ни ги припомните. Какво е СЕМ тампон?

— Барутните натривки се правят с кръгли тампони или дискове, от едната страна на които има отлепващ се пласт. С тампоните се натрива мястото, от което се взима проба, и те събират всички микроскопични частици от дадената повърхност. След това тампонът отива в сканиращ електронен микроскоп или СЕМ, както го наричаме ние. С микроскопа можем да видим трите елемента, за които вече стана дума. Барий, антимон и олово.

— Добре, тогава да пристъпим към демонстрацията. Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какво възнамерявате да направите?

Доктор Арсланян разпъна показалката и се обърна към ложата. Грижливо бяхме подготвили и репетирали демонстрацията й — аз винаги се обръщах към нея с „докторе“, а тя задължително наричаше експерта на обвинението „господин“.

— Господин Гилфойл, експертът по криминалистика в шерифското управление, е взел осем проби от тялото и дрехите на господин Елиът. Всяка натривка е била кодирана, така че да посочва мястото, от което е взета пробата.

Докато обсъждаше местата, откъдето са взети пробите, тя ги посочваше с показалката. Манекенът стоеше с ръце, отпуснати от двете му страни.

— Натривка А е взета от дясната длан. Натривка Б е взета от лявата длан. Натривка В е взета от десния ръкав на якето на господин Елиът, а Г — от левия ръкав. После имаме натривки Д и Е, съответно от предната дясна и предната лява страна на якето, и Ж и З — от гърдите и тялото на ризата, която е носел под разкопчаното си яке господин Елиът.

— Тези ли дрехи е носел обвиняемият в деня на убийството?

— Не. Но са същите като тях, чак до размера и производителя.

— Добре, какво научихте от анализа на осемте натривки?

— Приготвила съм схема, за да показвам нагледно на съдебните заседатели, докато обяснявам.

Представих схемата като веществено доказателство. Същата сутрин бяхме дали копие на Голанц. Сега той се изправи и възрази: изтъкна, че тъй като бил получил схемата късно, правилата за доказателствения материал били нарушени. Заявих на съдията, че схемата е била съставена едва вечерта преди срещата ми с доктор Арсланян в събота и неделя. Стантън се съгласи с прокурора и каза, че насоката на свидетелските показания била очевидна, свидетелката била добре подготвена и затова трябвало да направи схемата по-рано. Възражението се прие и щеше да се наложи експертката да мине без илюстрацията си. Бях поел риск, ала не съжалявах за хода си. Предпочитах доктор Арсланян да говори на съдебните заседатели без нагледни помагала, отколкото Голанц да знае стратегията ми още преди нейната реализация.

— Добре, докторе, все пак ще можете да правите справки със записките си и схемата. Съдебните заседатели просто трябва да внимават. Какво научихте от анализа на осемте натривки?

— Научих, че има много голяма разлика между нивата на барутните следи при различните натривки.

— Как така?

— Ами, най-високо е нивото при натривки А и Б, които са взети от дланите на господин Елиът. После се наблюдава рязко понижаване: нивата при натривки В, Г, Д и Е са много по-ниски, докато при натривки Ж и З няма никакви барутни следи.

Тя отново използва показалката, за да посочи откъде са взети натривките.

— Какво ви показва това, докторе?

— Че барутните следи по дланите и дрехите на господин Елиът не са резултат от стрелба с огнестрелно оръжие.

— Можете ли да илюстрирате защо?

— Първо, сравнението на данните от двете длани показва, че с оръжието е стреляно с две ръце.

Експертката се приближи до манекена, вдигна ръцете му и ги събра в една точка, образувайки остър ъгъл. После постави дървения пистолет в ръцете му.

— Но в такъв случай също щяхме да наблюдаваме по-високи нива на барутни следи особено по ръкавите на якето и по останалите части от дрехите.

— Само че натривките, направени от шерифското управление, не показват такива резултати, прав ли съм?

— Абсолютно. Всъщност показват тъкмо обратното. Въпреки че е логично да се очакват по-ниски нива от тези на барутните следи по дланите, понижението не би трябвало да е толкова рязко.

— Какво означава това според вашето експертно мнение?

— Означава, че е имало последователно пренасяне на барутен прах. Първо, когато са го качили в патрулна кола „четири алфа“ със заключени зад гърба ръце. После барутният прах вече е бил върху дланите и ръцете му и част от него вторично се е пренесла по предницата на якето му при нормалните му движения с ръце. Това се е повтаряло многократно, докато не са взели дрехите му за анализ.

— Ами отрицателният резултат за натривките от ризата под якето?

— Не го взимаме предвид, тъй като ципът на якето може да е бил вдигнат по време на евентуалното произвеждане на изстрели.

— Според вашето експертно мнение, докторе, възможно ли е по дланите и дрехите на господин Елиът да са останали такива барутни следи от стрелба с огнестрелно оръжие?

— Не, не е възможно.

— Благодаря ви, доктор Арсланян. Нямам повече въпроси.

Върнах се на мястото си и се наведох, за да прошепна в ухото на Уолтър Елиът:

— И ако сега не ги обземе основателно съмнение, не знам кога!

Той кимна.

— Най-добре изхарчените десет хиляди долара в живота ми.

Според мен и самият аз не се бях представил зле, но не казах нищо. Голанц помоли съдията за следобедна почивка, преди да разпита свидетеля, и Стантън се съгласи. След прекъсването на заседанието ми се стори, че в жужащите разговори в залата се долавя повече енергия. Шами Арсланян определено беше дала тласък на защитата.

След петнайсет минути щях да видя какво крие в арсенала си Голанц, за да хвърли сянка върху достоверността на свидетелските показания, ала се съмнявах, че има сериозни резерви. Ако изобщо разполагаше с нещо, нямаше да иска почивка. Щеше веднага да се нахвърли върху експертката.

След като съдебните заседатели и съдията опразниха залата и зрителите се изнизаха в коридора, спокойно се приближих до масата на обвинението. Голанц пишеше въпроси в бележника си. Не вдигна очи към мен.

— Какво има?

— Отговорът е не.

— На кой въпрос?

— На онзи, който щеше да ми зададеш — дали клиентът ми е готов да сключи сделка. Не проявяваме интерес.

Прокурорът се подсмихна.

— Смешен си, Холър. Е, какво като имаш страхотна свидетелка. Процесът още далеч не е приключил.

— Имам и капитан от френската полиция, който утре ще свидетелства, че Рилц е изпял седем от най-опасните и отмъстителни престъпници, които е разследвал през живота си. Случайно двама от тях излезли от затвора миналата година и изчезнали. Никой не знаел къде са. Може пък през пролетта да са били в Малибу.

Голанц остави химикалката си и най-после ме погледна.

— Да, вчера разговарях с твоя инспектор Клузо7. Ясно е, че ще каже каквото поискаш от него, само и само да лети с първа класа. Когато свършихме, извади една от онези карти с жилищата на звездите и ме помоли да му покажа дома на Анджелина Джоли. Страшно сериозен свидетел си намерил.

Вях предупредил капитан Пепен да не се пали много с онази своя „звездна карта“. Явно не ме беше послушал. Трябваше да сменя темата.

— Е, къде са немците?

Прокурорът погледна зад себе си, сякаш за да се увери, че роднините на Йохан Рилц ги няма.

— Казах им, че трябва да са готови, защото ще изградиш защитата, оцапвайки паметта на техния син и брат. Казах им, че ще използваш проблемите, които преди пет години Йохан е имал във Франция, за да измъкнеш убиеца му на свобода. Казах им, че ще го представиш като немски жиголо, който е съблазнявал богати клиенти, и мъже, и жени, из цял Малибу и Западен Лос Анджелис. И знаеш ли какво ми отговори баща му?

— Не, но ти ще ми кажеш.

— Отговори ми, че се били нагледали на американско правосъдие и се прибирали у дома.

Опитах се да измисля някаква остроумна и цинична реплика. Но не успях.

— Не се безпокой — прибави Голанц. — Ще им се обадя да им съобщя присъдата, каквато и да е тя.

— Добре.

Оставих го и излязох в коридора да потърся клиента си. Видях го в центъра на обръч от репортери. Самонадеян след успешните показания на доктор Арсланян, сега той обработваше другите съдебни заседатели — общественото мнение.

— И през цялото време, докато се занимават само с мен, истинският убиец е на свобода!

Кратко и запомнящо се изказване. Биваше си го. Тъкмо се канех да разблъскам тълпата и да го дръпна настрани, когато ме пресрещна Денис Войчеховски.

— Ела.

Отдалечихме се по коридора.

— Какво става, Сиско? Чудех се къде си.

— Бях зает. Получих сведения от Флорида. Искаш ли да ги чуеш?

Бях му разкрил признанието на Елиът, че е подставено лице на така наречената фамилия. Версията на моя клиент ми се струваше правдоподобна, обаче утрото е по-мъдро от вечерта и си бях припомнил една всеизвестна истина — че всички лъжат. И затова бях поръчал на Сиско да види дали ще успее да я потвърди.

— Разправяй.

— Използвах един частен детектив от Форт Лодърдейл, с когото съм работил навремето. Тампа е чак в другия край на щата, но исках да се обърна към човек, когото познавам и на когото имам доверие.

— Разбирам. И какво откри той?

— Преди седемдесет и осем години дядото на Елиът основал компания за добив и транспорт на фосфатни торове. Той я управлявал, после бащата на Елиът и накрая самият Елиът. Само че не искал да си цапа ръцете в бизнеса с тор и я продал една година след като баща му починал от инфаркт. Компанията била частна, тъй че данните за продажбата не са публични. Навремето вестниците предполагали, че става въпрос за около трийсет и два милиона.

— Ами организираната престъпност?

— Моят човек не успял да намери такива данни. Всичко му се струвало чисто, законно де. Елиът ти е казал, че е подставено лице и са го пратили тук да инвестира парите им. Не ти е споменал, че е продал компанията си и е донесъл парите в Холивуд. Просто те е излъгал.

Кимнах.

— Добре, Сиско, благодаря ти.

— Трябвам ли ти в съда? Имам да свърша още едно-две неща. Чух, че заседател номер седем не се появил тая сутрин?

— Да, духнал е. И нямам нужда от теб в съда.

— Добре, тогава ще се чуем по-късно.

Той тръгна към асансьорите. Останах да зяпам клиента си, който даваше изявления пред репортерите. В гърдите ми пламна и постепенно се разгоря гняв. Проправих си път през навалицата към него.

— Добре, това е всичко, господа! Край на коментарите.

Хванах Елиът за ръка, издърпах го от тълпата и го поведох по коридора. Отпъдих двама репортери и накрая се отдалечихме достатъчно от чужди уши. Можехме да поговорим насаме.

— Какви ги вършиш, Уолтър?

Той се ухили ликуващо, сви юмрук и го размаха във въздуха.

— Натрих им носовете! На прокурора, шерифите и всички останали.

— Не бързай толкова. Има още доста път. Може да сме спечелили битката, но не и войната.

— О, я стига. В кърпа ни е вързана победата, Мик. Тя беше невероятна на свидетелската скамейка. Направо искам да се оженя за нея!

— Добре, чудесно, но първо да видим как ще се справи с разпита на Голанц, преди да купиш халките.

Приближи се поредната журналистка и аз й казах да се разкара, после пак се обърнах към клиента си.

— Виж, Уолтър, трябва да поговорим.

— Добре, казвай.

— Възложих на един частен детектив да провери версията ти във Флорида и току-що научих, че си ме будалкал. Излъгал си ме, Уолтър, а аз ти казах никога да не ме лъжеш.

Елиът поклати глава. Изглеждаше ядосан, че му развалям настроението. Фактът, че го хващат в лъжа, за него беше дребна работа и се сърдеше, че изобщо го правя на въпрос.

— Защо ме излъга, Уолтър? Защо си измисли тази история?

Той сви рамене и отговори, без да ме поглежда.

— Историята ли? Веднъж я прочетох в един сценарий. Всъщност отхвърлих проекта. Обаче помня сюжета.

— Но защо? Аз съм твой адвокат. Можеш да ми казваш всичко. Помолих те да ми кажеш истината и ти ме излъга. Защо?

Елиът най-после ме погледна в очите.

— Знаех, че трябва да запаля огън под краката ти.

— Какъв огън? Какви ги говориш?

— Стига, Мики. Хайде да не…

И понечи да се обърне към съдебната зала, ала аз грубо го сграбчих за ръката.

— Не, искам да чуя. Какъв огън си запалил?

— Всички се връщат вътре. Почивката свърши и трябва да влизаме.

Стиснах го още по-силно.

— Какъв огън, Уолтър?

— Ще ми счупиш ръката.

Поразхлабих хватката си, но не го пуснах. И не откъсвах очи от неговите.

— Какъв огън?

Елиът се извърна и изобрази стеснителна усмивка. Най-после пуснах ръката му.

— Виж — каза моят клиент. — От самото начало трябваше да ми повярваш, че не съм го извършил. Само така можех да съм сигурен, че ще вложиш всичко от себе си. Че ще си безпощаден.

Втренчих се в него и видях, че усмивката му се превръща в гордо изражение.

— Казах ти, че познавам хората, Мик. Знаех, че имаш нужда от нещо, в което да вярваш. Знаех, че ако съм само мъничко виновен, но не и виновен в голямото престъпление, ще ти дам каквото ти е нужно. Ще ти върна огъня.

Казват, че най-добрите актьори в Холивуд са от грешната страна на камерата. В този момент осъзнавах, че това е вярно. Разбирах, че Елиът е убил жена си и нейния любовник и дори се гордее с това. Най-после си възвърнах дар слово.

— Откъде взе оръжието?

— А, имах го. Бях го купил от един битак през седемдесетте. Адски си падах по „Мръсния Хари“ и исках магнум четирийсет и четвърти калибър. Държах го във вилата на плажа за самоотбрана. Нали разбираш, на плажа има много скитници.

— Какво всъщност се случи в къщата, Уолтър?

Той кимна, като че ли още отначало е възнамерявал да ми каже точно в този момент.

— Случи се това, че отидох да я пипна с онзи, с когото се чукаше всеки понеделник като по часовник. Само че когато стигнах там, разбрах, че е Рилц. Тя ми го представяше за педал, мъкнеше го по вечери, купони и премиери с нас и сигурно после се бяха забавлявали с това. Бяха ми се подигравали, Мик… Това ме разяри. Направо обезумях. Извадих пистолета от шкафа, сложих си гумени ръкавици, намерих ги под мивката, и се качих горе. Трябваше да им видиш лицата, когато скиваха онзи голям патлак.

Дълго се взирах в него. И по-рано клиенти ми се бяха изповядвали. Но обикновено плачеха, кършеха ръце, бореха се с демоните, събудени в тях от извършените престъпления. Ала не и Уолтър Елиът. Той беше студен като желязо.

— Как се избави от оръжието?

— Не бях отишъл там сам. С мен беше един човек, който взе пистолета, ръкавиците и дрехите ми и слезе на плажа, после се качи на Тихоокеанската крайбрежна магистрала и хвана такси. През това време аз се измих и се преоблякох, и накрая се обадих на спешния телефон.

— Кой беше човекът, който ти помогна?

— Няма нужда да знаеш.

Кимнах. Не защото бях съгласен с него. Кимнах, защото вече знаех. Пред очите ми проблесна споменът за Нина Албрект и лекотата, с която отключи вратата на терасата, след като аз не успях да се справя с механизма. Това предполагаше, че познава спалнята на шефа си, което още навремето ми беше направило впечатление.

Извърнах очи от своя клиент и ги сведох към пода. По него бяха стъпвали милион хора, извървели милион километри, за да получат правосъдие.

— Изобщо не очаквах онази работа с пренасянето на барутните следи, Мик. Когато казаха, че искат да ми вземат натривки, се съгласих. Мислех, че съм чист и че когато се уверят, всичко ще приключи. Няма оръжие, няма барутни следи, няма дело.

Поклати глава.

— Слава Богу, че има адвокати като теб.

Рязко го погледнах.

— Ти ли уби Джери Винсънт?

Той срещна очите ми и отново поклати глава. Този път отрицателно.

— Не, не съм. Обаче извадих късмет, защото се сдобих с по-добър адвокат.

Не знаех какво да отговоря. Погледнах към вратата на съдебната зала. Шерифът ни махаше да влизаме. Почивката беше свършила и съдията беше готов да започнем. Кимнах и повдигнах показалец. Почакай. Знаех, че Стантън няма да заеме банката, преди да са му съобщили, че страните са по местата си.

— Влизай — казах на Елиът. — Трябва да ида до тоалетната.

Клиентът ми спокойно се насочи към чакащия шериф. Бързо влязох в тоалетната и отидох при една от мивките. Наплисках лицето си със студена вода. Намокрих най-хубавия си костюм и риза, ала това изобщо не ме интересуваше.

51.

Вечерта пратих Патрик на кино, защото исках да остана сам. Не исках нито телевизия, нито разговори. Не исках да ме разсейват и някой да ме наблюдава. Обадих се на Бош и му казах, че съм се прибрал. Не че трябваше да се готвя за последния — най-вероятно — ден на процеса. Бях повече от готов. Капитанът от френската полиция щеше да посее поредната доза основателно съмнение в съзнанието на съдебните заседатели.

Не беше и защото вече знаех, че клиентът ми е виновен. Можех да преброя съвсем невинните си клиенти през годините на пръстите на едната си ръка. Моята специалност бяха виновните. Но чувствата ми бяха наранени, защото ме бяха използвали толкова ловко. И защото бях забравил главното правило: всички лъжат.

Чувствах се наранен и защото знаех, че и аз съм виновен. Не можех да престана да си мисля за бащата и братята на Рилц, за тяхното решение да си заминат за родината. Нямаше да дочакат присъдата, защото това означаваше първо да видят как влачат техния мъртъв син и брат из клоаките на американската съдебна система. Почти от двайсет години защитавах виновни, а понякога и зли хора. Винаги го бях приемал и се бях примирявал с това. Само че не се гордеех със себе си и с работата, която щях да свърша утре.

Беше един от онези мигове, в които изпитвах най-силно желание да се върна към стария навик. Отново да намеря онази отдалеченост. Да взема хапчето за физическата болка, което щеше да обезболи и душевната. Беше един от онези мигове, когато осъзнавах, че трябва да се изправя пред собствените си съдебни заседатели и че тяхната присъда ще е „виновен“; че това ще е последното ми дело.

Излязох на верандата с надеждата градът да ме изтегли от бездната, в която бях пропаднал. Нощта беше хладна, свежа и ясна. Лос Анджелис се простираше пред мен като килим от светлини, всяка една — присъда за нечия мечта. Едни хора изживяват мечтите си, други — не. Едни хора продават мечтите си, други ги пазят като нещо свято. Не бях сигурен дали са ми останали мечти. Чувствах се така, сякаш имам да изповядвам само грехове.

След известно време ме връхлетя спомен и кой знае как успях да се усмихна. Беше един от последните ми ясни спомени за баща ми, най-великия адвокат на своето време. Стара стъклена топка, наследствена скъпоценност от Мексико, предавана от поколение на поколение в майчиния ми род, беше открита счупена под коледната елха. Майка ми ме заведе в дневната да видя белята и да ми даде възможност да си призная. Баща ми вече беше болен и нямаше да оздравее. Беше прехвърлил работата си или поне онова, което оставаше от нея, в домашния си кабинет до дневната. Не го виждах през отворената врата, ала го чух да си тананика:

„Ако в беда попаднеш ти, петата поправка избери…“

Знаех какво означава това. Макар и петгодишен, аз бях син на баща си по кръв и право. Отказах да отговарям на майчините си въпроси. Отказах да се инкриминирам.

Засмях се високо и отправих поглед към града на мечтите. Наведох се, опрял лакти на парапета, и сведох глава.

— Повече не мога да правя това — прошепнах на себе си.

Изведнъж през отворената врата зад мен закънтя песента от „Самотният ездач“. Влязох и погледнах дисплея на мобилния ми телефон, който лежеше на масата до ключовете ми. Пишеше „непознат номер“. Поколебах се. Знаех точно колко дълго ще звучи песента, преди да се включи гласовата поща.

В последния момент приех разговора.

— С Майкъл Холър ли разговарям? Адвоката?

— Да, кой се обажда?

— Полицай Рандъл Морис. Познавате ли лице на име Илейн Рос, господине?

Усетих рязко парене под лъжичката.

— Дейни ли? Да. Какво се е случило? Нещо лошо ли?

— Хм, вижте сега, госпожица Рос е при мен на Мълхоланд Драйв и не бива да шофира. Всъщност тя май задряма, след като ми даде вашата визитка.

Затворих очи за миг. Това обаждане потвърждаваше опасенията ми за Лейни Рос. Пак беше започнала. Един арест щеше да я върне в системата и сигурно да й струва поредния престой в затвора и рехабилитационния център.

— В кой затвор ще я закарате? — попитах.

— Ще бъда откровен с вас, господин Холър. Смяната ми свършва след двайсет минути. Ако сега тръгна да я арестувам, ще ми отнеме още два часа, а тоя месец вече съм превишил разрешеното извънредно работно време. Щях да ви предложа, ако дойдете да я приберете или пратите някой, готов съм да си затворя очите. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Да, естествено. Благодаря ви, полицай Морис. Ще дойда да я взема, ако ми дадете адреса.

— Знаете ли къде е площадката над каньона Фриман?

— Знам я.

— Точно там сме. Побързайте.

— Ще съм при вас след по-малко от петнайсет минути.

Каньонът Фриман се намираше само на няколко преки от превърнатия в къщичка гараж, в който един приятел позволяваше на Лейни да живее безплатно. Можех да я закарам у тях, да се върна пеш до парка и да взема колата й. Нямаше да ми отнеме и час, а Лейни щеше да отърве затвора. И нямаше да вдигнат колата й с паяк.

Излязох от къщи и потеглих по каньона Лоръл към Мълхоланд. Когато стигнах горе, завих наляво и се насочих на запад. Спуснах прозорците и оставих прохладния въздух да ме освежи — вече усещах първите признаци на умората от днешния ден. Около километър пътувах по лъкатушния път — намалих веднъж, когато фаровете ми осветиха мърляв койот, застанал на стража край пътя.

Мобилният ми телефон зазвъня, както и очаквах.

— Защо толкова се забави, Бош? — попитах вместо поздрав.

— Опитвах да се свържа с теб, но в каньона няма покритие — отвърна детективът. — Това някаква проверка ли е? Къде отиваш, по дяволите? Нали се обади да кажеш, че вече си се прибрал?

— Повикаха ме. Задържали са една… моя клиентка тук горе. Друсана е. Ченгето ще я пусне, ако я закарам у тях.

— Откъде?

— От площадката над каньона Фриман. Почти стигнах вече.

— Как се казва ченгето?

— Рандъл Морис. Не каза дали е от Холивуд или Северен Холивуд.

Мълхоланд беше на границата между двата полицейски участъка. Морис можеше да работи и в двата.

— Добре, отбий и спри, докато проверя.

— Да отбия ли? Къде?

Мълхоланд е лъкатушен двулентов път, без места за отбиване освен площадките. Ако спреш където и да е другаде, следващата кола, която изскочи от завоя, ще се забие в теб.

— Тогава намали.

— Вече стигнах.

Площадката над каньона Фриман беше откъм Долината. Завих надясно и се насочих към знака, на който пишеше, че паркирането след залез-слънце е забранено.

Не видях нито колата на Лейни, нито патрулка. Паркингът пустееше. Погледнах си часовника. Бяха изтекли само дванайсет минути, откакто бях казал на полицай Морис, че ще стигна при него за по-малко от петнайсет.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Бош.

Ударих с длан по волана. Морис не ме беше изчакал. Сигурно вече караше Лейни към затвора.

— Какво има? — повтори детективът.

— Няма я. И ченгето го няма. Закарал я е в затвора.

Сега трябваше да открия в кой участък е отведена Лейни и сигурно цяла нощ щях да уреждам освобождаването й под гаранция. Утре щях да съм развалина в съда.

Изключих от скорост, слязох от колата и се огледах. Светлините на Долината се ширеха на безброй километри долу в бездната.

— Трябва да тръгвам, Бош. Ще се наложи да я търся…

С периферното си зрение зърнах движение вляво от мен. Обърнах се. От високите храсти до паркинга се измъкваше приведена фигура. Отначало си помислих, че е койот, ала после се уверих, че е човек. Носеше черно облекло и ски маска. Изправи се и насочи срещу мен пистолет.

— Ей! — възкликнах. — Какво…

— Хвърли телефона!

Подчиних се и вдигнах ръце.

— Добре де, добре. Какво има? От хората на Бош ли сте?

Той бързо пристъпи към мен и ме блъсна. Залитнах и паднах. В следващия миг усетих, че ме сграбчва за яката на сакото.

— Ставай!

— Какво…

— Ставай! Веднага!

И ме задърпа.

— Добре, добре. Ставам.

В момента, в който се изправих, той ме блъсна напред и пресякох лъчите на фаровете ми.

— Къде отиваме? Какво…

Ново блъскане.

— Кой си ти? Защо ме…

— Прекалено много въпроси задаваш, адвокатче.

Хвана ме за яката и ме затика към пропастта. Знаех, че скалата е почти отвесна. Ако паднех, щях да се озова в басейна в нечий заден двор — след стометров полет.

Опитах се да запъна пети в земята, но това доведе до още по-силно блъсване. Вече бях набрал инерция и мъжът с маската щеше да ме събори от ръба в чернотата на бездната.

— Не…

Внезапно отекна изстрел. Не зад мен. Някъде отдясно. Отдалече. Почти мигновено се разнесе металическо изтракване. Маскираният изкрещя и се строполи в храстите отляво.

После чух гласове и викове:

— Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!

— Залегни! Залегни веднага!

Хвърлих се по очи в прахта на ръба на пропастта и закрих тила си с ръце. Чух още крясъци и тичащи стъпки. Разнесе се рев на двигатели, по чакъла захрущяха автомобилни гуми. Когато отворих очи, видях периодично проблясващи отражения от сини светлини върху пръстта и храстите. Синята светлина означаваше ченгета. Означаваше, че съм в безопасност.

— Адвокат Холър — прозвуча гърлен глас над мен.

— Вече можеш да се изправиш.

Извъртях глава и погледнах нагоре. Бош, разбира се. Тънещото му в сянка лице се очертаваше на фона на звездите над него.

— Този път за малко да те изпуснем — каза той.

52.

Мъжът с черната маска пъшкаше от болка, докато закопчаваха ръцете му на гърба.

— Китката ми! Господи, задници такива, китката ми е счупена!

С мъка се изправих и видях неколцина души с черни якета да обикалят наоколо като мравки по мравуняк. На някои якета пишеше ЛАПУ, съкращението на Лосанджелиското полицейско управление, но върху гърбовете на повечето се четеше ФБР. Над площадката се спусна хеликоптер и освети целия паркинг с прожектор.

Бош отиде при агентите от Бюрото, скупчени над маскирания, и попита:

— Улучен ли е?

— Няма рана — отвърна някой. — Куршумът вероятно е попаднал в пистолета.

— Той къде е?

— Търсим го.

— Може да е паднал в пропастта — предположи друг.

— Ако не го намерим тази вечер, ще го открием утре по светло — заяви трети.

Двама агенти вдигнаха арестанта за лактите.

— Да видим сега кого сме спипали — каза Бош.

Смъкнаха ски маската и насочиха от упор фенерче в лицето на задържания. Детективът се обърна и ме погледна.

— Заседател номер седем! — ахнах аз.

— Моля?

— Заседател номер седем от процеса. Днес не се появи в съда и шерифското управление го издирва.

Бош отново се обърна към Дейвид Максуини, както знаех, че се казва мъжът, и изсумтя на агентите:

— Изчакайте.

Даде ми знак да го последвам. Спряхме до колата ми и той понечи да заговори, само че аз пръв успях да му задам въпрос:

— Какво стана току-що?

— Току-що ти спасихме живота. Онзи щеше да те блъсне от ръба.

— Знам, но какво стана? Къде беше ти и откъде се появиха всички останали? Нали каза, че ще освободиш хората за през нощта, след като ти съобщих, че съм се прибрал? Откъде се взеха всички тези ченгета? И какво прави тук ФБР?

— Тази вечер беше различно. Случиха се някои неща.

— Какви неща? Какво се е променило?

— По-късно ще ти обясня. Първо ми кажи с какво си имаме работа тук.

— Не знам с какво си имаме работа.

— Кажи ми за заседател номер седем. Защо не се е появил днес?

— Трябва да питаш него. Мога да ти кажа само, че сутринта съдията ни повика в кабинета си и ни обясни, че получил анонимно писмо, според което заседател номер седем бил измамник и излъгал, че няма криминално досие. Стантън искал да го разпита, обаче той не се появил. Шерифите отишли в дома му, а после и в службата му и довели човек, който не бил заседател номер седем.

Бош вдигна ръка като катаджия.

— Чакай, чакай. Говориш безсмислици. Знам, че току-що преживя силна уплаха, обаче…

И млъкна, понеже един от мъжете с якета на ЛАПУ се приближи и го попита:

— Да повикаме ли линейка? Онзи разправя, че ръката му била счупена.

— Не, просто го дръжте там. Ще го прегледат, като го закараме в участъка.

— Сигурен ли си?

— Майната му.

Мъжът кимна и тръгна към Максуини.

— Да, майната му — съгласих се.

— Защо искаше да те убие? — попита Бош.

Разперих ръце.

— Не знам. Може би заради статията в „Таймс“. Нали такъв беше планът, да го измъкнем от дупката му.

— Мисля, че криеш нещо от мен, Холър.

— Виж, през цялото време ти казвам всичко, което мога. Ти си човекът, който играе игри. Какво прави тук ФБР?

— Те участват още отначало.

— А, и просто си забравил да ми кажеш, нали?

— Казвах ти каквото трябваше да знаеш.

— Е, сега трябва да знам всичко, иначе повече няма да ти съдействам. Няма и да свидетелствам срещу онзи човек ей там.

Зачаках. Бош мълчеше. Обърнах се да се кача в колата си и той ме хвана за ръката. Усмихна се ядосано и поклати глава.

— Стига бе, човек, успокой се. Не хвърляй празни заплахи наляво и надясно.

— Мислиш, че са празни заплахи ли? Ще видим дали са празни, когато започна да кръшкам от призовките за федерален процес, до какъвто, сигурен съм, ще се стигне. Мога да се позовавам на адвокатската тайна чак до Върховния съд — басирам се, че ще отнеме само две години — и на твоите нови приятелчета от Бюрото ще им се иска да си играл честно с мен, когато си имал тази възможност.

Бош се замисли за миг и пак ме дръпна за ръката.

— Добре, ела насам.

Отдалечихме се още повече от полицейския мравуняк.

— От Бюрото се свързаха с мен няколко дни след убийството на Винсънт и казаха, че представлявал интерес за тях — започна детективът. — И толкова. Представлявал интерес за тях. Бил един от адвокатите, чието име изскочило, докато проверявали щатските съдилища. Нищо конкретно, само слухове, неща, които евентуално бил казвал на клиентите, че можело да се направят, връзки, които твърдял, че има, такива работи. Били съставили списък на адвокатите, които можело да са корумпирани, и Винсънт фигурирал в него. Предложили му да им съдейства като свидетел и той отказал.

Увеличавали натиска върху него, а после някой го очистил.

— Значи са ти съобщили всичко това и вие сте обединили усилията си. Чудесно, нали? Мерси, че ми го каза.

— Както отбелязах, нямаше нужда да знаеш.

Един мъж с яке на ФБР прекоси паркинга зад Бош и лицето му за миг попадна под лъча на хеликоптера. Стори ми се познат, но не можех да се сетя откъде. После обаче си го представих с мустаци.

— Ей, това там е задникът, когото онзи ден ми прати в кантората! — казах достатъчно високо, та агентът да ме чуе. — Извади късмет, че не го гръмнах през вратата.

Бош опря длани върху гърдите ми и ме оттласна назад.

— Я по-спокойно, Холър! Ако не беше Бюрото, нямаше да имам достатъчно хора, за да те наблюдавам. И сега можеше да лежиш на дъното на пропастта.

Свалих ръцете му и се овладях. Гневът ми се уталожи, когато осъзнах правотата на думите му. Осъзнах и че съм бил използван като пионка още от самото начало. От клиента ми, а сега от Бош и ФБР. Детективът използва момента, за да повика друг агент, който наблюдаваше от известно разстояние.

— Това е агент Армстед. Той ръководи нещата от страна на Бюрото и има някои въпроси към теб.

— Защо не? — въздъхнах. — След като никой не отговаря на моите, спокойно бих могъл да отговоря на вашите.

Армстед беше млад агент с чисти черти и подстригана по войнишки коса.

— Господин Холър, ще стигнем до вашите въпроси веднага щом имаме възможност. В момента ситуацията тук е неустановена и ще сме ви много признателни за съдействието. Заседател номер седем ли е човекът, когото е подкупил Винсънт?

Погледнах Бош с такова изражение, все едно го питах: „Кой е пък този?“.

— Откъде да знам? Аз не съм участвал в тази работа. Щом ви интересува, питайте него.

— Не се безпокойте, ще му зададем много въпроси. Какво правехте тук, господин Холър?

— Казах ви вече. Обясних на Бош. Някой ми се обади и се представи за ченге. Каза, че една моя позната била тук, дрогирана, и ми предложи да дойда и да я прибера, за да я закарам у тях, вместо да я арестува за употреба на наркотични вещества.

— Проверихме името, което ми каза по телефона — обади се Бош. — В управлението има Рандъл Морис. Служи в южния участък, в подразделението за борба с бандите.

Кимнах.

— Да, струва ми се, вече е съвсем ясно, че обаждането е било измама. Но той знаеше името на приятелката ми и имаше номера на мобилния ми телефон. Прозвуча ми убедително, нали разбирате?

— Откъде е знаел името на жената? — попита Армс-тед.

— Основателен въпрос. Бяхме приятели, чисто платонични, обаче не сме се чували близо месец.

— Тогава как е научил за нея?

— Питате ме неща, които не са ми известни. Идете да зададете този въпрос на Максуини.

И моментално разбрах, че съм се изпуснал. Нямаше откъде да знам това име, освен ако не бях проучвал заседател номер седем.

Бош ме изгледа любопитно. Не знаех дали му е известно, че съдебните заседатели би трябвало да са анонимни дори за страните по делото. Преди обаче да успее да ме попита нещо, бях спасен от някой, който извика от храсталаците край ръба на скалата:

— Намерих пистолета!

Бош насочи показалец към гърдите ми и каза:

— Стой тук.

Проследих с поглед детектива и Армстед, които се затичаха към неколцина други, разглеждащи намереното оръжие на светлината на фенерче. Бош не докосна пистолета, но се наведе и внимателно го проучи.

Зад мен засвири увертюрата на „Вилхелм Тел“. Обърнах се и видях, че телефонът ми лежи на чакъла. Миниатюрният му квадратен дисплей светеше като морски фар. Вдигнах го. Обаждаше се Сиско.

— Ще ти позвъня по-късно.

— Побързай. Имам интересни неща за теб. Ще искаш да ги научиш.

Докато затварях, Бош приключи с огледа на оръжието и се приближи до Максуини. Наведе се към него и му прошепна нещо. После, без да изчака отговор, се обърна и тръгна към мен. Дори на бледата лунна светлина виждах, че е възбуден. Армстед го следваше по петите.

— Пистолетът е берета „Бобкат“, каквато търсехме по случая Винсънт — каза Бош. — Ако резултатите от балистиката съвпаднат, този тип няма къде да мърда. Ще се погрижа да получиш похвала от Градския съвет.

— Добре. Ще си я туря в рамка.

— Отговори ми на един въпрос, Холър, като имаш предвид, че той е убиецът на Винсънт. Защо е искал да убие и теб?

— Не знам.

— А подкупът? — попита Армстед. — Той ли е получил парите?

— Същият отговор, какъвто ви дадох преди пет минути. Не знам. Но е логично, нали?

— Откъде е знаел името на приятелката ви, когато ви се е обадил по телефона?

— И това не знам.

— Тогава каква полза от теб? — изсумтя Бош.

Основателен въпрос. Незабавният отговор не ми допадаше особено.

— Виж, детектив, аз…

— Не си прави труда. Я вземи просто се качи в колата си и се разкарай оттук. Ние ще продължим нататък.

И се обърна и се отдалечи. Армстед го последва. Поколебах се, после извиках след Бош и му махнах да се върне. Детективът каза нещо на агента от ФБР и дойде при мен.

— Без будалкане обаче — сопна ми се. — Нямам време.

— Добре. Мисля, че е щял да инсценира самоубийството ми.

Бош се замисли, после поклати глава.

— Кой щеше да повярва? Ти имаш делото на годината бе, човек. Популярен си. Показват те по телевизията. И трябва да мислиш за детето си. Самоубийството не се връзва.

— Напротив.

Той ме погледна и мълчаливо зачака да му обясня.

— Аз се възстановявам от зависимост, Бош. Сещаш ли се за какво става въпрос?

— Защо не ми кажеш?

— Версията щеше да е следната. Не съм издържал на напрежението в такова голямо дело, включително на медийното внимание, и или съм се върнал към таблетките, или съм щял да го направя. И понеже съм бил наясно до какво ще доведе това, просто съм скочил. Такива неща се случват често, Бош. Викат му „бързия път“. И това ме кара да си мисля, че…

— Какво?

Посочих заседател номер седем.

— Че той и онзи, за когото е работил, знаят много за мен. Направили са подробно проучване. Научили са за зависимостта ми, за рехабилитацията и съответно за Лейни. После са измислили солиден план да се отърват от мен, защото не са можели просто да застрелят още един адвокат, без да предизвикат пълно разследване на каквото там са вършили. Но при самоубийство натискът е нямало да е толкова силен.

— Да, но защо е трябвало да се отърват от теб?

— Предполагам, са смятали, че знам прекалено много.

— А така ли е?

Преди да успея да отговоря, Максуини извика от другия край на площадката:

— Ей! Елате насам с адвоката. Искам да сключа сделка. Мога да ви издам едни големи клечки! Искам да сключа сделка!

Бош изчака да види дали ще последва още, ала това беше всичко.

— Какво ще те посъветвам ли? — казах. — Върви при него и действай, докато желязото е горещо. Преди да се сети, че има право на адвокат.

Той кимна.

— Мерси, тренер. Обаче мисля, че си знам работата.

И понечи да тръгне.

— Чакай — спрях го. — Дължиш ми нещо, преди да отидеш там.

Детективът спря и даде знак на Армстед да отиде при Максуини. После попита:

— Какво ти дължа?

— Един отговор. Тази вечер ти се обадих и ти казах, че съм се прибрал вкъщи. Ти трябваше да сведеш наблюдението до една кола. Но това тук е цяла армия. Какво те накара да промениш намеренията си?

— Не си чул, нали?

— Какво да съм чул?

— Утре ще спиш до късно, адвокат Холър. Повече няма да има процес.

— Защо?

— Защото клиентът ти е мъртъв. Тази вечер някой — сигурно нашият приятел ей там, дето иска да сключи сделка — е очистил Елиът и гаджето му, когато се прибирали вкъщи от вечеря. Електрическият му портал не щял да се отвори и когато слязъл от колата, някой се появил и го застрелял в тила. После убил и жената, както си седяла на предната дясна седалка.

Смаяно отстъпих крачка назад. Знаех за кой портал говори Бош. Нали бях ходил в имението на Елиът в Бевърли Хилс. А що се отнасяше до приятелката му, знаех коя е. Бях нарочил Нина Албрект за този „пост“ още когато Елиът ми каза, че е имал помощник в деня на убийството в Малибу.

Бош не обърна внимание на смаяното ми изражение и продължи:

— Съобщи ми един приятел в моргата и си помислих, че тази нощ някой може би е тръгнал да си разчиства сметките. Реших да вдигна групата по тревога и да видя какво ще се случи у вас. Извади късмет, че го направих.

Докато му отговарях, погледът ми минаваше право през него.

— Да. Извадих късмет.

53.

Вече нямаше процес, но във вторник сутринта отидох в съда, за да се погрижа делото официално да бъде закрито. Седях до свободния стол, през последните две седмици заеман от Уолтър Елиът. Фоторепортерите, които бяха получили достъп до залата, като че ли си падаха по този празен стол. Снимаха го непрекъснато.

Джефри Голанц седеше оттатък пътеката. Той беше най-големият късметлия от всички прокурори на света. Вечерта си беше тръгнал от съда убеден, че му предстои фатална за кариерата му загуба, а на сутринта се беше оказало, че кариерата му ще си остане невредима. Издигането в прокуратурата и градската политика засега му бяха осигурени. И макар че седяхме и чакахме съдията, Голанц нямаше какво да ми каже.

В галерията обаче се водеха много разговори. Хората се вълнуваха от новините за убийството на Уолтър Елиът и Нина Албрект. Никой не споменаваше покушението срещу мен и събитията на площадката над каньона Фриман. За момента всичко това се пазеше в тайна. След като Максуини каза на Бош и Армстед, че е готов да сключи сделка, следователите ме помолиха да си мълча, за да могат да подходят бавно и внимателно към заподозрения. И аз се радвах да им помогна. Донякъде.

Съдия Стантън зае мястото си на банката точно в девет. Очите му бяха подпухнали и изглеждаше недоспал. Зачудих се дали знае всичко за случилото се през нощта.

Изведоха съдебните заседатели и аз се вгледах в лицата им. Дори някой от тях да знаеше какво става, не го издаваше. Забелязах, че неколцина поглеждат свободния стол до мен, докато заемаха местата си.

— Добро утро, дами и господа — каза съдията. — Днес ще ви освободя от задълженията ви в този процес. Както, сигурен съм, можете да видите, господин Елиът не е на масата на защитата. Снощи обвиняемият стана жертва на убийство.

Половината съдебни заседатели зяпнаха. Другите изразиха изненадата си само с очи. В съдебната зала се разнесе тих развълнуван шепот, след което зад масата на обвинението преднамерено бавно започна ръкопляскане. Обърнах се и видях, че майката на Мици Елиът аплодира новината за смъртта на обвиняемия.

Съдията силно удари с чукчето. Голанц скочи от мястото си и се втурна към нея, внимателно я хвана за ръцете и й попречи да продължи. По бузите й се стичаха сълзи.

— Не искам никакви демонстрации от галерията — строго каза Стантън. — Не ме интересува кои сте и каква връзка имате с делото. Тук всички трябва да проявяват уважение към съда, иначе ще наредя да ви отстранят.

Голанц се върна на мястото си.

— Знам, че тази новина е шокираща за всички вас — обърна се Стантън към съдебните заседатели. — Уверявам ви, че властите сериозно разследват това престъпление, и се надявам, че скоро ще изправят виновниците пред правосъдието. Сигурен съм, че ще научите всичко за случая, когато прочетете вестника или гледате новините — вече сте свободни да го направите. Благодаря ви за службата. Знам, че всички много внимателно проследихте изложенията на обвинението и защитата, и се надявам, че прекараното тук време ще ви бъде от полза. Сега можете да се върнете в стаята за обсъждания, да съберете вещите си и да си отидете. Свободни сте.

За последен път се изправихме, за да изпратим съдебните заседатели, и аз проследих с поглед изнизването им през вратата на стаята за обсъждания. След като излязоха, съдията благодари на нас с Голанц за професионалното ни поведение по време на процеса, благодари на сътрудниците си и бързо разпусна съда. Не си бях направил труда да извадя нещо от чантата си, затова дълго стоях неподвижно, след като Стантън напусна. От размислите ме откъсна прокурорът — приближи се към мен с протегната ръка. Стиснах я, без да се замислям.

— Без лоши чувства, Мики. Ти си адски добър адвокат.

„Бях“ — казах си.

— Да. Без лоши чувства.

— Ще поостанеш ли да поговориш със съдебните заседатели, да видиш към коя страна са клонили? — полюбопитства той.

Поклатих глава.

— Не, не ме интересува.

— И мен. Всичко хубаво.

Потупа ме по рамото и излезе. В коридора чакаха десетки репортери и той щеше да им каже, сигурен бях, че колкото и да е странно, правосъдието е победило. Който меч вади, от меч умира. Или нещо в този ДУХ.

Щях да му оставя медиите. Дадох му преднина и го последвах навън. Журналистите вече го бяха наобиколили и успях да се измъкна покрай стената, без да ме забележат. С изключение на Джак Макавой от „Таймс“. Той ме видя и тръгна подире ми. Настигна ме тъкмо когато излизах през вратата за стълбището.

— Ей, Мик!

Погледнах го, но не спрях. От опит знаех, че не бива. Ако те приклещи един репортер, останалите ще те настигнат и ще се скупчат отгоре ти. Не исках да ме разкъсат. Заспусках се надолу.

— Без коментар.

Той не изоставаше.

— Няма да пиша за процеса. Отразявам новото убийство. Мислех си, че с теб пак може да сключим същата сделка. Нали разбираш, да си разменяме Информа…

— Никаква сделка, Джак. Нямам коментар. Довиждане.

Протегнах ръка и го спрях на първата площадка. Оставих го там, продължих още две площадки надолу и излязох в коридора. Отидох при залата на съдия Холдър и влязох.

Микейла Гил седеше на мястото си и я попитах дали мога да се срещна със съдията за няколко минути.

— Но аз не съм ви записала за среща.

— Знам, Микейла, обаче мисля, че съдията ще иска да ме види. Тя в кабинета си ли е? Бихте ли й предали, че я моля само за десет минути? Съобщете й, че се отнася за делата на Винсънт.

Секретарката вдигна слушалката, натисна един бутон и предаде молбата ми. После затвори и ми каза да влизам.

— Благодаря.

Холдър седеше зад бюрото си с половинките очила на носа и държеше химикалка, сякаш съм я прекъснал, докато е подписвала някаква заповед.

— Е, господин Холър. Днес определено е паметен ден. Заповядайте, седнете.

Настаних се на познатия ми стол пред нея.

— Благодаря, че ме приехте, ваша чест.

— Какво мога да направя за вас?

Зададе въпроса, без да ме погледне, и се зае да подписва някакви документи.

— Просто исках да знаете, че ще подам оставка като адвокат по останалите дела на Винсънт.

Тя остави химикалката и се втренчи над очилата си в мен.

— Моля?

— Подавам оставка. Върнах се прекалено скоро и освен това май изобщо не трябваше да се връщам. Отказвам се.

— Това е нелепо. Цялата Съдебна палата говори само за вашата защита! Гледах части от нея по телевизията. Вие с видима лекота се справяхте с господин Голанц и се съмнявам, че някой е бил готов да заложи на осъдителна присъда.

Приех комплиментите с махване на ръка.

— Както и да е, ваша чест, няма значение. Всъщност не съм тук затова.

Тя свали очилата си и ги остави на бюрото. Като че ли се колебаеше, но все пак зададе следващия въпрос.

— Тогава защо сте тук?

— Защото, ваша чест, исках да знаете, че знам. И че скоро ще узнаят и всички останали.

— Определено не разбирам за какво говорите. Какво знаете, господин Холър?

— Знам, че сте корумпирана и че сте се опитали да ме убиете.

От гърлото й се изтръгна смях, ала в очите й нямаше нищо весело — тя ме пронизваше с поглед.

— Това някаква шега ли е?

— Не, не е шега.

— Господин Холър, успокойте се и погледнете нещата реално. Ако тръгнете да отправяте такива шантави обвинения, ще има последици за вас. Тежки последици. Може би сте прав. Навярно не можете да понесете стреса от преждевременното си завръщане на работа след рехабилитацията.

Усмихнах се и по изражението й видях, че е усетила грешката си.

— Изпуснахте се, нали, ваша чест? Откъде знаете, че съм се подложил на рехабилитация? Нещо повече, откъде заседател номер седем е знаел с какво да ме подмами снощи, за да изляза от къщи? Отговорът е, че сте ме проучили. И сте пратили Максуини да ме убие.

— Нямам представа за какво говорите и не познавам този човек, който, по вашите думи, се е опитал да ви убие.

— Е, аз обаче мисля, че той ви познава. Когато го видях за последен път, с ФБР тъкмо започваха да си играят на „Хайде да сключим сделка“.

Тези думи се стовариха отгоре й като удар в корема. Знаех, че Бош и Армстед няма много да се зарадват на постъпката ми, обаче не ме интересуваше. Тях не ги бяха използвали като пионки и никой не се беше опитал да ги блъсне от скалата на Мълхоланд. Аз бях този потърпевш и това ми даваше право да застана очи в очи с човека, който, сигурен бях, стоеше зад всичко.

— Събрах две и две, без да се налага да сключвам сделка с никого — продължих. — Моят детектив проследи Максуини. Преди девет години са го арестували за нападение със смъртоносно оръжие и кой му е бил адвокат? Мич Лестър, мъжът ви. На другата година пак са го пипнали, този път за измама, и Мич Лестър отново го е защитавал. Ето я връзката. Получава се чудничък триъгълник, нали? Вие имате достъп до кандидатите за съдебни заседатели и изборната процедура и можете да я контролирате. Можете да проникнете в компютрите и тъкмо вие сте вкарали подставеното лице в нашия съдебен състав. Джери Винсънт ви е платил, но после се е разколебал, след като от ФБР започнали да душат. Не сте можели да поемете риска Джери да клекне пред Бюрото и да се опита да им предаде цял съдия, за да отърве кожата. Затова сте му пратили Максуини. А после, когато вчера всичко се обърна нагоре с краката, сте решили да разчистите терена. Пратили сте Максуини, заседател номер седем, при Елиът и Албрект, а после и при мен. Как се справям, ваша чест? Пропускам ли нещо дотук?

Произнесох обръщението „ваша чест“, все едно говорех за боклук. Тя се изправи.

— Това е безумие! Нямате никакви доказателства, за да ме свържете с никого, освен със съпруга ми. А скокът от някакъв негов клиент към мен е напълно абсурден.

— Имате право, ваша чест. Нямам доказателства. Само че сега не сме в съда. И сме само ние с вас. Имам само инстинкта си и той ми подсказва, че всички следи водят към вас.

— Веднага напуснете!

— Ами феберейците? Максуини е при тях.

В очите й проблесна страх.

— Предполагам, че не ви се е обаждал, нали? Все пак се съмнявам, че ще му позволят да се обади на когото и да е, докато го разпитват. Молете се и той да няма никакви доказателства. Защото ако ви вкара в триъгълника, ще трябва да смените черната си тога с оранжев затворнически гащеризон.

— Махайте се оттук! Ще повикам охраната и ще наредя да ви арестуват!

И ми посочи вратата. Спокойно и бавно станах.

— Разбира се, че ще се махна. И знаете ли какво? Мисля никога повече да не практикувам в тази съдебна палата. Но ви обещавам, че ще дойда пак, за да гледам как ви съдят. Вас и съпруга ви. Можете да разчитате на това.

Тя ме зяпаше, показалецът й все още сочеше към вратата. Гневът в очите й постепенно отстъпи място на страха. Ръката й малко се отпусна, после увисна. Оставих я да си седи вцепенена зад бюрото си.

Слязох по стълбището чак до първия етаж, защото не исках да се качвам в претъпкания асансьор. Осемнайсет етажа. Отворих стъклената врата и напуснах съдебната палата. Извадих телефона, обадих се на Патрик и му казах да докара колата. След това набрах номера на Бош.

— Реших да запаля огън под вас с Бюрото — казах.

— Какво? Какво си направил?

— Не ми се чакаше ФБР да се разтакава година и половина, както обикновено, докато подготви обвинението. Понякога правосъдието не търпи отлагане, детектив.

— Какво си направил, Холър?

— Просто проведох един разговор със съдия Холдър… да, сетих се и без помощта на Максуини. Казах й, че той е при феберейците и им оказва съдействие. Ако бях на ваше място, щях да побързам с шибаното дело и междувременно да я държа под наблюдение. Едва ли ще духне, но знае ли човек. Приятен ден.

Затворих, преди да успее да каже нещо. Не ме интересуваше. Той през цялото време ме беше използвал. Достави ми страхотно удоволствие да си разменим позициите и да ги накарам с ФБР да скачат, докато аз им дърпам конците.