Сребърен куршум - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Майкъл Конъли (Шеста част Последната присъда) #7

Шеста частПоследната присъда

54.

Бош почука на вратата ми рано сутринта в четвъртък. Още не се бях сресал, но вече бях облечен. От друга страна, той изглеждаше така, сякаш цяла нощ е бил на крак.

— Събудих ли те? — попита детективът.

Поклатих глава и казах:

— Трябва да приготвя детето за училище.

— Да, вярно. Сряда вечер и всеки втори уикенд.

— Какво има, детектив?

— Имам няколко въпроса и си помислих, че може би ще ти е интересно да научиш как се развиват нещата.

— Разбира се. Дай да седнем навън. Не искам дъщеря ми да ни чуе.

Докато отивахме към масата, си пооправих косата с пръсти.

— Няма да сядам — каза Бош. — Нямам много време.

Отиде до парапета и опря лакти на него. Застанах до него и също опрях лакти.

— И аз не обичам да сядам, когато съм на верандата.

— И от моята къща се разкрива същата гледка — рече детективът. — Само че е от отсрещната страна.

— Е, това ни прави две страни на една и съща планина, нали?

Бош извърна очи за миг и ме погледна.

— Нещо такова.

— Та какво става? Мислех, че си ми сърдит и няма да искаш да ми разкажеш.

— Всъщност и аз смятам, че Бюрото действа прекалено бавно. Твоята постъпка не им допадна много, обаче аз нямам нищо против. Това задвижи нещата.

Изправи се и се облегна с гръб на перилата, оставяйки зад себе си ширналия се под нас град.

— Та какво става? — повторих въпроса си.

— Снощи предварителният състав съдебни заседатели определи на кого да бъдат повдигнати обвинения. Холдър, Лестър, Карлин, Максуини и една инспекторка от Бюрото за съдебни заседатели, която им е давала достъп до компютрите. Тази сутрин ще ги арестуваме едновременно. Така че не го разпространявай, докато не сме прибрали всички.

Много мило, че ми имаше достатъчно доверие, за да ми съобщи преди арестите. Щеше да ми достави огромно удоволствие да отида в съдебната палата и да гледам как извеждат Холдър в белезници.

— Солидно ли е? — попитах. — Все пак Холдър е съдия. Доказателствата ви трябва да са железни.

— Железни са. Максуини издаде всичко. Имаме телефонните разговори, паричните преводи. Даже е записвал някои разговори с мъжа й.

Кимнах. Типичният федерален пакет. Една от причините никога да не поемам федерални дела беше фактът, че ако ги подготвяше Бюрото, аргументите бяха стабилни. Защитата рядко успяваше да надделее. Най-често те прегазваха като валяк.

— Не знаех, че Карлин също е замесен.

— Участвал е в абсолютно всичко. Познавали се отдавна със съдията и тя го използвала, за да направи предложението на Винсънт. Той пък го използвал, за да предаде парите. После, когато започнало да му пари под опашката, защото от ФБР душели наоколо, Карлин го усетил и казал на Холдър. Тя решила, че е най-добре да се избавят от слабото звено, и двамата с мъжа й пратили Максуини да се погрижи за Винсънт.

— Как го е усетил Карлин? Чрез Рен Уилямс ли?

— Да, така смятаме. Сближил се с нея, за да държи под око шефа й. Тя едва ли е знаела какво става. Не е достатъчно умна.

Кимнах и се замислих за всички елементи от пъзела.

— Ами Максуини? Просто е правел каквото му казват, така ли? Съдията му нарежда да очисти някого и той просто го прави?

— Първо, преди да стане убиец, Максуини е бил измамник. Затова изобщо не си мисля, че ни казва цялата истина. Но според него съдията можела да е много убедителна. Само гледай как му обяснила нещата — или Винсънт, или всички те. Нямало друг избор. Пък и му обещала да увеличи неговия дял.

Кимнах и попитах:

— Какви са обвиненията?

— Сговор за извършване на убийство и корупция. Това е само първата вълна. По-нататък ще има още. И това не им е за пръв път. Максуини каза, че през последните седем години бил съдебен заседател четири пъти. Два пъти „невинен“ и две оправдателни присъди по липса на доказателства. В две различни съдебни палати.

Изхъмках. Мислех си за няколко големи дела, завършили с шокиращи оправдателни присъди през последните години.

— Робърт Блейк?8

Бош се усмихна и поклати глава.

— Ще ми се. Както и О. Джей Симпсън. Само че по онова време още не са били в бизнеса. Просто сами изгубихме онези дела.

— Няма значение. Ще е грандиозен процес.

— Най-големият в живота ми.

Бош скръсти ръце и погледна през рамо към града.

— От вас се вижда Сънсет, а от нас — Юнивърсал.

Чух, че се отваря врата, погледнах и видях, че Хейли наднича навън.

— Тате?

— Да, Хей?

— Какво е станало?

— Хейли, това е детектив Бош. Той е полицай.

— Здравей, Хейли — каза Бош.

Струва ми се, че за пръв път го виждах да се усмихва искрено.

— Здрасти — отвърна дъщеря ми.

— Изяде ли си мюслито, Хейли? — попитах.

— Да.

— Добре, тогава можеш да погледаш телевизия, докато стане време да тръгваме.

Тя влезе и затвори вратата. Погледнах си часовника. Имахме още десет минути.

— Мило дете — рече Бош.

Кимнах.

— Трябва да те питам нещо — каза той. — Ти започна всичко това, нали? Ти си пратил анонимното писмо на съдията.

Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Ако кажа да, ще трябва ли да свидетелствам в съда?

В края на краищата не ме бяха призовали пред федералния състав съдебни заседатели. Тъй като Максуини им пееше всичко, явно нямаха нужда от мен. Не исках да променям това положение.

— Не. Просто искам да знам дали си направил каквото е трябвало — отвърна Бош.

В първия момент реших да не му отговарям, ала в крайна сметка исках да знае.

— Да, аз бях. Трябваше да отстраня Максуини и да спечеля делото честно. Не очаквах, че Стантън ще се консултира с други съдии за писмото.

— Обадил се е на Холдър да иска съвет.

— И аз така предположих. Той й се обажда, без да знае, че тя стои зад всичко това. После Холдър предупреждава Максуини да не се явява в съда и го използва, за да разчисти кашата.

Бош кимна, сякаш потвърждавах неща, които вече са му известни.

— И ти си бил част от тази каша. Тя няма как да не се е досетила, че ти си пратил писмото на съдия Стантън. Знаел си прекалено много и е трябвало да те разкарат — точно като Винсънт. Не е било заради информацията в статията в „Таймс“, която подхвърлихме. А заради това, че си съобщил на съдия Стантън.

Поклатих глава. Собствените ми действия едва не бяха довели до смъртта ми под формата на полет от скалата на Мълхоланд.

— Май постъпих глупаво.

— Не знам. Нали си жив и здрав? А на всички тях лошо им се пише.

— Всъщност да де. Каква сделка сключиха с Максуини?

— Без смъртна присъда. И с възможност за предсрочно освобождаване. Ако всички паднат под ножа, сигурно ще му дадат петнайсет. Във федералната система това означава, че все пак ще излежи тринайсет.

— Кой му е адвокат?

— Двама са. Дан Дейли и Роджър Милс.

Кимнах. Намираше се в добри ръце. Замислих се за думите на Уолтър Елиът, че колкото си по-виновен, толкова повече адвокати ти трябват.

— Доста добра сделка за три убийства — отбелязах.

— Едно — поправи ме Бош.

— Защо едно? Винсънт, Елиът и Албрект.

— Той не е убил Елиът и Албрект. Следите там не съвпадат.

— Какви ги говориш? Убил ги е и после се опита да убие и мен!

Детективът поклати глава.

— Наистина се опита да убие теб, но не е убил Елиът и Албрект. Стреляно е с друго оръжие. И отгоре на всичко няма никакъв смисъл. Защо на тях ще им устройва засада, а после се опитва да инсценира твоето самоубийство? Не се връзва. Максуини е чист за Елиът и Албрект.

Толкова се смаях, че замълчах. Задълго. През последните три дни бях смятал, че убиецът на Елиът и Албрект е същият, който се беше опитал да ме убие, и че се намира на сигурно място в ръцете на властите. Сега Бош ми казваше, че някъде има втори убиец. На свобода.

— В Бевърли Хилс имат ли някакви идеи? — попитах накрая.

— О, да, съвсем сигурни са, че знаят кой го е извършил. Обаче никога няма да успеят да го докажат.

Изненадите продължаваха. Една след друга.

— Кой?

— Фамилията.

— Фамилията с главна буква ли? Организираната престъпност?

Бош се усмихна и поклати глава.

— Не. Семейството. Фамилията на Йохан Рилц. Роднините му са се погрижили за това.

— Сигурно ли е?

— Куршумите, извадени от телата на двете жертви, са деветмилиметрови, от парабел. Произведени в Германия. В полицейското управление в Бевърли Хилс анализираха характеристиките им и това ги отведе до маузер С96, също германско производство.

Замълча за миг, за да види дали имам въпроси. Нямах.

— В управлението смятат, че някой е искал да прати послание.

— Послание от Германия?

— Позна.

Голанц беше казал на семейство Рилц, че цяла седмица ще влача Йохан в калта. Те си бяха заминали, за да не присъстват. И Елиът беше убит, преди това да се случи.

— Парабел — повторих. — Парабелум. Учил ли си латински, детектив?

— Не съм следвал право. Какво значи?

— Готви се за война. Това е само част от израза. „Искаш ли мир, готви се за война“. Как ще продължи следствието сега?

Той сви рамене.

— Познавам двама детективи от Бевърли Хилс, които ще спечелят от цялата работа една приятна командировка в Германия. Там плащат на своите хора бизнес класа, с онези седалки, дето стават на легла. Всички процедури ще бъдат изпълнени както трябва. Но ако ударът е бил изпълнен прецизно, няма да се разкрие нищо.

— Как са внесли оръжието?

— Не е невъзможно. През Канада или с куриерска служба, ако непременно, ама наистина задължително е трябвало да стигне навреме.

Не се усмихнах. В крайна сметка доброто беше победило. Бош сякаш прочете мислите ми.

— Спомняш ли си какво ми каза, когато ми обясняваше как си разкрил на съдия Холдър, че знаеш всичко?

Свих рамене.

— Какво съм ти казал?

— Че понякога правосъдието не търпи отлагане.

— И?

— И си прав. Понякога наистина не търпи отлагане. Ти беше набрал ускорение в процеса и Елиът като че ли щеше да се отърве. Затова някой е решил да не чака правосъдието и е произнесъл своя присъда. Когато още бях патрулно ченге, знаеш ли как викахме на убийство, което се свежда до елементарно улично правосъдие?

— Как?

— Скорострелна присъда.

Кимнах. Разбирах.

— Тъй или иначе, това е всичко, което ми е известно — наруши тишината Бош. — Трябва да тръгвам, за да се приготвя за арестите. Днес ме очаква хубав ден.

Оттласна се от парапета.

— Странно, че дойде — казах. — Снощи си мислех да те попитам нещо, когато се видим следващия път.

— Да? Какво?

Замислих се за миг, после кимнах. Трябваше да го направя.

— Двете страни на една и съща планина… Знаеш ли, че много приличаш на баща си?

Бош не отговори. Просто впери очи в мен за миг, после пак се обърна към парапета. И отново отправи поглед към града.

— Кога разбра?

— Окончателно снощи, докато разглеждахме стари снимки и албуми с дъщеря ми. Но мисля, че дълбоко в себе си съм го знаел отдавна. Разглеждахме снимки на баща ми. Те все ми напомняха за някого и после се сетих за кого. Просто отначало не го виждах.

Опрях лакти на парапета до него и също се загледах към града.

— Повечето неща, които знам за него, са от книгите — продължих. — Много дела, много жени. Но някои спомени са си мои. Помня, че влизах в кабинета му вкъщи, той работеше вкъщи, след като се разболя. На стената висеше една картина, всъщност репродукция, но тогава я смятах за истинска. „Градината на земните удоволствия“ — или „Градината на наслажденията“, зависи от превода. Шантави, страшни неща за дете… И значи той ме държеше в скута си, караше ме да гледам картината и ме убеждаваше, че не е страшна. Че е красива. Опитваше се да ме научи да произнасям името на художника. Йеронимус Бош.

Не виждах града, който се простираше под нас. Виждах спомена. Замълчах. Беше ред да говори брат ми. И той наистина заговори.

— Помня я къщата. Веднъж му отидох на гости. Представих се. Той лежеше на леглото. Умираше.

— Какво му каза?

— Просто, че ме има. Нищо повече. Всъщност нямаше какво друго да кажа.

„Точно като сега“, помислих си. Какво имаше за казване? Мислите ми някак си скочиха към собственото ми разбито семейство. Почти не поддържах връзка с братята и сестрите, които знаех, че имам, камо ли с Бош. После пък идваше дъщеря ми, която виждах само осем дни месечно. Най-важните неща в живота май най-лесно могат да се съсипят.

— Знаел си през всичките тези години — казах. — Защо не ме потърси? Имам още един природен брат и три природени сестри. Те са и твои брат и сестри, нали знаеш.

Бош не отвърна веднага. После ми даде отговора, който, предполагам, си беше повтарял няколко десетилетия.

— Не знам. Сигурно не съм искал да се бъркам в живота ви. Повечето хора не обичат изненадите. Поне такива изненади.

За миг се зачудих какъв ли щеше да е животът ми, ако знаех за Бош. Може би щях да съм ченге вместо адвокат. Кой знае?

— Напускам, нали знаеш.

Не бях сигурен защо го казвам.

— Какво напускаш?

— Работата си. Правото. Може да се каже, че скорострелната присъда беше последната в кариерата ми.

— И аз напуснах веднъж. Не се получи. Върнах се.

— Ще видим.

Бош ме погледна, после пак се обърна към града.

Беше прекрасен ден с ниски облаци и студен въздушен фронт, който превръщаше смога в тънка кехлибарена лента на хоризонта. Слънцето тъкмо изгряваше над планините на изток и изливаше лъчите си върху Тихия океан. Виждаше се чак Каталина.

— Ходих в болницата, когато те простреляха — каза той. — Не знам точно защо. Видях го по новините и съобщиха, че си ранен в корема. Тия рани са опасни. Помислих си, че ако им трябва кръв или нещо подобно, може да… Предполагах, че кръвните ни групи са еднакви, нали се сещаш? Както и да е, беше пълно с репортери и камери. Тръгнах си.

Усмихнах се, после избухнах в смях. Не успях да се овладея.

— Какво ти е толкова смешно?

— Ти, ченгето, си отишъл доброволно да дариш кръв на адвокат! Колегите ти щяха да те заплюят.

Сега беше негов ред да се усмихне и да кимне.

— Виж, не се сетих за това.

После усмивките ни изчезнаха сякаш от само себе си и се възцари неловко мълчание между двама непознати. Накрая Бош си погледна часовника.

— Групите за арестите се срещат след двайсет минути. Трябва да бягам.

— Добре.

— До скоро, адвокат Холър.

— До скоро, детектив Бош.

Той заслиза по стъпалата. Аз останах на мястото си. Чух колата му да запалва, после той потегли надолу.

55.

Стоях на верандата и гледах как слънчевите лъчи се плъзгат над града. През главата ми минаваха безброй мисли — и отлитаха в небето като облаци, красиви и недосегаеми. Далечни. Имах чувството, че никога вече няма да видя Бош. Че той ще остане от своята страна на планината, а аз — от моята, и това ще е всичко.

Чух вратата да се отваря и по верандата зашляпаха стъпки. Дъщеря ми дойде при мен и я прегърнах.

— Какво правиш, тате?

— Просто гледам.

— Добре ли си?

— Да, чудесно съм.

— Какво искаше онзи полицай?

— Просто да си поговорим. Той ми е приятел.

За миг замълчахме, после тя каза:

— Ще ми се мама снощи да беше останала с нас. Погледнах надолу и лекичко я стиснах за тила.

— Стъпка по стъпка, Хей. Нали успяхме да я вземем с нас на палачинки?

Тя се замисли, после кимна. Съгласна беше. Палачинките бяха някакво начало все пак.

— Ще закъснея, ако не тръгнем. Още веднъж и ще ми намалят поведението.