Сребърен куршум

Да замениш мъртвец

Адвокат поема практиката на свой убит колега Първото дело: процесът на десетилетието от Джак Макавой, репортер на „Таймс“

Проблемът не са онези трийсет и едно дела, които неочаквано се е наложило да поеме. А голямото дело с голям клиент и огромен залог. Преди две седмици адвокат Майкъл Холър пое практиката на убития Джери Винсънт и сега се озовава в центъра на тазгодишния процес на десетилетието.

За днес е насрочено началото на свидетелските показания в процеса срещу Уолтър Елиът, петдесет и четири годишният президент на Арчуей Студиос, обвинен в убийството на жена си и предполагаемия й любовник, извършено преди половин година в Малибу. Холър пое делото, след като четирийсет и пет годишният Винсънт беше открит застрелян в колата си в центъра на Лос Анджелис.

Според завещанието на Винсънт практиката му трябва да поеме Холър, който тъкмо се завръща от едногодишна отпуска. Една вечер просто заспива без нито едно дело, за да се събуди на другата сутрин с трийсет и едно.

„Развълнуван съм от завръщането си на работа, но не съм очаквал такова нещо — заяви Холър, четирийсет и две годишният син на покойния Майкъл Холър-старши, един от легендарните лосанджелиски адвокати през 50-те и 60-те години на XX век. — Джери Винсънт ми беше приятел и колега и естествено, бих се радвал да нямам нито един клиент, стига да можеше той още да е жив“.

Убийството на Винсънт все още се разследва. Не са извършени арести и детективите съобщават, че няма заподозрени. Простреляли са го два пъти в главата, докато седял в колата си в гаража до неговата офис сграда, в квадрат 200 на Бродуей.

След смъртта на Винсънт цялата практика на покойния адвокат преминава в ръцете на Холър. Той трябвало да окаже съдействие на следователите, доколкото му позволява адвокатската тайна, да инвентаризира делата и да се свърже с всички текущи клиенти. Очаквала го незабавна изненада. Един от клиентите на Винсънт имал насрочено явяване в съда още в деня след убийството.

„Аз и моите сътрудници тъкмо започвахме да подреждаме делата, когато видяхме, че Джери е имал… а сега, естествено, аз имам насрочено произнасяне на присъда на клиент — разказва Холър. — Трябваше да зарежа всичко и бързо да отида в съдебната палата при клиента си“.

Остават му още трийсет текущи дела. Холър бързо трябва да се свърже с всеки клиент от този списък, да му съобщи за смъртта на Винсънт и да му даде възможност да си наеме нов адвокат или да продължи с него.

Неколцина клиенти решават да си потърсят други защитници, но повечето дела остават при Холър. Несъмнено най-голямо от тях е известното „Убийство в Малибу“. Случаят привлича вниманието на обществеността. Отделни моменти от процеса ще бъдат излъчвани в национален ефир по Съдебната телевизия. Главният съдебен репортер на „Венити Феър“ Доминик Дън е сред представителите на медиите, които са поискали места в залата.

Делото е поверено на Холър при едно важно условие: Елиът се съгласява да го наеме за свой адвокат единствено ако Холър се съгласи да не отлагат процеса.

„Уолтър е невинен и го твърди още от първия ден — заяви Холър пред «Таймс» в първото си интервю след поемането на делото. — Отначало е имало някои отлагания и той чака процеса вече половин година, за да получи възможност да изчисти името си. Не искаше ново отлагане на правосъдието и аз се съгласих с него. Ако човек е невинен, защо да чака повече? Работихме почти денонощно, за да се подготвим, и смятам, че сме готови“.

Тази подготовка не е била лесна. Убиецът на Винсънт откраднал куфарчето му от колата. Вътре били лаптопът на жертвата и неговият календар, тоест бележникът му за движението на всичките му дела.

„Не беше чак толкова трудно да възстановим календара, но изчезването на лаптопа е много неприятно — споделя Холър. — Информацията и стратегията по делото основно са съхранявани в него. Документацията, която открихме в офиса, е непълна. Имахме нужда от лаптопа и отначало си мислех, че няма да успеем“.

Но после Холър открива нещо, което убиецът не е взел. Винсънт е копирал компютърния си архив на флаш, който носел на връзката си с ключове. Като преравя мегабайтите данни, Холър започва да намира елементи на стратегията за процеса срещу Елиът. Изборът на съдебни заседатели протече миналата седмица и Холър твърди, че е напълно готов за започващите днес свидетелски показания.

„Мисля, че няма да има абсолютно никакви проблеми за защитата на господин Елиът — смята Холър. — Готови сме да започнем“.

Елиът не отговори на телефона си за коментар на този репортаж и избягва да дава изявления пред медиите, освен пресконференцията, която свика непосредствено след арестуването си и на която категорично отрече да е замесен в убийството и заяви, че скърби за загубата на жена си.

Прокурорите и следователите от Лосанджелиското окръжно шерифско управление твърдят, че Елиът е убил жена си Мици, трийсет и девет годишна, и Йохан Рилц, трийсет и пет годишен, в пристъп на ярост, след като ги заварил заедно в семейната вила на плажа в Малибу. Елиът повикал шерифите на местопрестъплението и след проведеното на мястото разследване бил арестуван. Макар оръжието на убийството да не е намерено, чрез криминалистки тестове било установено, че той неотдавна е стрелял с огнестрелно оръжие. По думите на следователите изявленията на Елиът по време на първия разговор с него и по-късно били противоречиви. Очаква се в съда да бъдат представени още доказателства срещу него.

Определена му е мярка за неотклонение освобождаване под гаранция в размер на 20 млн. долара, най-голямата гаранция, определяна на заподозрян в цялата история на окръг Лос Анджелис.

Прависти и съдебни наблюдатели смятат, че се очаква защитата да оспори третирането на веществените доказателства по време на следствието и процедурите за анализите, чрез които е установено, че Елиът е стрелял с огнестрелно оръжие.

Прокурор Джефри Голанц, който е обвинител по делото, отказа коментар по този репортаж. Голанц никога не е губил дело като прокурор и това ще е единайсетият му процес за убийство.

36.

Съдебните заседатели излязоха в колона по един, досущ като спортисти. Не бяха по екипи, но във въздуха витаеше същото усещане за очакване. Мачът скоро щеше да започне. Разделиха се на две редици и се насочиха към местата си в ложата. Носеха бележници и химикалки. Заеха същите места като в петък, когато ги избрахме и положиха клетва.

Наближаваше десет часа, понеделник. Началото на заседанието закъсняваше. Но по-рано съдия Стантън беше повикал прокурора, адвоката и обвиняемия в кабинета си на почти четирийсетминутен разговор, по време на който изясни някои последни правила и използва възможността да ме изгледа с присвити очи и да изрази неудоволствието си от репортажа, публикуван на първа страница в тазсутрешния „Лос Анджелис Таймс“. Главната му загриженост беше, че материалът силно клонял към страната на защитата и съчувствено ме представял като онеправдан. Въпреки че в петък следобед беше предупредил съдебните заседатели да не четат и гледат новини за делото или процеса, съдията се безпокоеше, че репортажът някак си може да е стигнал до тях.

В своя защита казах на Стантън, че съм дал интервюто преди цели десет дни и че е трябвало да излезе поне седмица преди началото на процеса. Голанц се подсмихна. Обяснението ми предполагало, заяви той, че съм се опитвал да повлияя на избора на съдебни заседатели, като съм дал интервюто по-рано, но че всъщност сега съм опорочавал процеса. Възразих и се позовах на нещо, посочено в статията съвсем ясно — че прокуратурата е била помолена да коментира, но отказала. В смисъл, че ако материалът изглежда едностранчив, причината е тази.

Съдията навъсено прие обяснението ми, но ни предупреди да не даваме изявления за медиите. Явно трябваше да отменя уговорката си след всяко заседание да давам коментари пред Съдебната телевизия. Тази реклама нямаше да ми е излишна, ала не исках Стантън да ме вземе на мушка.

Продължихме с други неща. Спестяването на време, изглежда, много притесняваше Стантън. Като всеки съдия, той трябваше да се грижи нещата да вървят. Имаше забавени дела и един проточил се процес само щеше да ги забави още повече. Той държеше да знае приблизително от колко време ще се нуждае всяка от страните. Голанц отговори, че ще му трябва минимум една седмица, и аз казах, че също ще ми е нужно толкова, макар че, реалистично погледнато, сигурно щеше да ми отнеме много по-малко време. Голяма част от аргументите на защитата щяха да бъдат изтъкнати или поне подготвени по време на обвинителната фаза.

Стантън се намръщи и предложи и на обвинението, и на защитата да си помислим за ускоряване на нещата. Искал съдебните заседатели да се заемат с обсъждане на делото, докато все още са съсредоточени върху него.

Докато съдебните заседатели заемаха местата си, ги наблюдавах и търсех признаци за пристрастия и каквото и да е друго. Продължавах да съм доволен от избора, особено от номер три, адвоката. Неколцина други бяха съмнителни, ала през уикенда бях решил да изложа аргументите си пред него и да се надявам, че той ще даде пример на другите, като гласува за оправдателна присъда.

Повечето заседатели гледаха съдията, с други думи, водача на глутницата. Доколкото виждах, никой не поглеждаше към масата на обвинението или защитата.

Обърнах се и плъзнах очи по галерията. Залата пак беше пълна с представители на медиите и публиката, както и с роднини на страните по делото.

Точно зад масата на обвинението седеше майката на Мици Елиът — беше долетяла от Ню Йорк. До нея бяха бащата и двамата братя на Йохан Рилц, пристигнали чак от Берлин. Забелязах, че Голанц е настанил опечалената майка до пътеката, така че съдебните заседатели идеално да виждат постоянно течащите й сълзи.

Защитата имаше пет запазени места на първия ред зад мен. Там седяха Лорна, Сиско, Патрик и Джули Фарвър — последната, защото я бях наел да наблюдава съдебните заседатели. Не можех да ги следя постоянно, а те понякога се разкриваха, когато си мислеха, че никой от обвинението или защитата не ги гледа.

Пазех свободното пето място за дъщеря си. Бях се надявал, че през уикенда ще успея да убедя бившата си жена да ми позволи да взема Хейли от училище, за да може да дойде с мен в съда. Никога не ме беше виждала да работя и си мислех, че встъпителните пледоарии са най-подходящият момент. Изпитвах пълна увереност в себе си. Чувствах се абсолютно непробиваем и исках дъщеря ми да види баща си такъв. Възнамерявах да я настаня при Лорна, която познаваше и харесваше, за да ме гледа как действам пред съдебните заседатели. В аргументацията си дори използвах прочутия цитат от Маргарет Мийд4, която призовава да изведем децата от училище, за да могат да получат образование. Ала в крайна сметка не успях да спечеля. Бившата ми съпруга отказа да ми го позволи. Дъщеря ми отиде на училище и запазеното място остана незаето.

От страна на Уолтър Елиът в галерията не седеше никой. Той нямаше деца и не поддържаше близки отношения с роднините си. Нина Албрект ме беше попитала дали ще й позволят да присъства за подкрепа, но тъй като фигурираше в свидетелските списъци и на обвинението, и на защитата, нямаше право да е в залата, докато не даде показания. Иначе моят клиент си нямаше никого. И то нарочно. Цял куп негови сътрудници, доброжелатели и службогонци искаха да дойдат заради него. Даже имаше първокласни киноактьори, готови да седнат зад масата на защитата и публично да демонстрират подкрепата си. Ала аз му казах, че ако зад него се изтъпанят фирмените му адвокати или холивудската му свита, ще прати грешно послание на съдебните заседатели и ще се представи в лоша светлина.

Всичко се свежда до заседателите, обясних му. Всеки ход, от избора на вратовръзка, която ще носиш, до свидетелите, които ще призовеш да дадат показания, се прави заради съдебните заседатели. Заради нашите анонимни съдебни заседатели.

След като те се настаниха удобно, Стантън откри заседанието и попита дали някой от тях е видял статията в сутрешния „Таймс“. Никой не вдигна ръка и съдията продължи с поредното напомняне да не четат и гледат репортажите за процеса в медиите.

После ги осведоми, че процесът ще започне с встъпителните пледоарии на страните.

— Запомнете, дами и господа, това са пледоарии — каза той. — Не са доказателства. След това всяка от страните трябва да представи доказателствата, подкрепящи направените в пледоариите твърдения. И в края на процеса именно вие ще решите дали са успели.

С тези думи Стантън даде знак на Голанц и обяви, че обвинението ще започне първо. Както се бяхме уговорили преди началото на процеса, всяка страна щеше да има по един час за встъпителните си пледоарии. Не знаех за Голанц, обаче на мен изобщо нямаше да ми трябва толкова много време.

Красив и внушителен в черния си костюм, бяла риза и червено-кафява вратовръзка, прокурорът се изправи и се обърна към съдебните заседатели от масата на обвинението. Той имаше помощничка, привлекателна млада юристка, казваше се Денис Дабни. Тя седеше до него и наблюдаваше ложата през цялото време, докато колегата й говореше. Чрез този метод за взаимно подсигуряване два чифта очи постоянно следяха лицата на заседателите и това двойно подчертаваше сериозността и важността на случващото се в момента.

След като представи себе си и помощничката си, Голанц премина по същество.

— Дами и господа съдебни заседатели, днес сме тук заради необузданата алчност и гняв на един човек. Чисто и просто. Обвиняемият Уолтър Елиът е човек с огромна власт, пари и репутация в нашето общество. Ала това не му е било достатъчно. Не е искал да дели парите и властта си с никого. Не е искал да обърне и другата буза на изневярата. Вместо това си е отмъстил по възможно най-крайния начин. Отнел не само един, а два живота. Под въздействието на гнева си, чувствайки се унизен, той убил жена си Мици Елиът и Йохан Рилц. Смятал, че парите и властта му ще го издигнат над закона и ще го избавят от наказание за тези ужасни престъпления. Но това няма да се случи. Обвинението ще ви докаже извън всякакво основателно съмнение, че Уолтър Елиът е натиснал спусъка и е виновен за смъртта на две невинни човешки същества.

Бях се извъртял на мястото си, от една страна, за да скрия клиента си от погледите на съдебните заседатели, и от друга — за да наблюдавам Голанц и редовете в галерията зад него. Преди да свърши първия абзац от пледоарията си, сълзите на майката на Мици Елиът вече течаха обилно и щеше да се наложи да повдигна този въпрос пред съдията, без да дам възможност на съдебните заседатели да ме чуят. Подобни циркове внушават предубеждения и щях да помоля Стантън да премести майката на жертвата на такова място, че да не привлича вниманието на съдебните заседатели.

До плачещата жена видях суровите гримаси на немците. Те особено ме интересуваха — и по-точно реакцията на съдебните заседатели към тях. Исках да видя как се справят с емоциите си и как понасят обстановката на американския съд. Исках да видя колко заплашителни могат да бъдат накарани да изглеждат. Колкото по-мрачен и страшен вид имаха, толкова по-добре щеше да сработи защитната стратегия, когато дойдеше време да се съсредоточа върху Йохан Рилц. Докато ги наблюдавах, разбирах, че определено имам предимство. Изглеждаха гневни и зли.

Голанц изложи позицията си пред съдебните заседатели и им обясни какви свидетелски показания и доказателства ще им представи и какво според него означават те. Нямаше изненади. По някое време получих есемес от Фарвър — прочетох го под масата.

„Да бе — помислих си. — Кажи ми нещо, което не знам“.

Във всеки процес е заложено нечестно предимство за обвинението. Силата е на негова страна. Тя идва от представата за честност, откровеност и справедливост. Представа в главата на всеки съдебен заседател и зрител, че няма дим без огън.

Тъкмо тази представа трябва да преодолее всяка защита. Предполага се, че презумпцията за невиновност се отнася до човека на подсъдимата скамейка. Но всеки, който някога е стъпвал в съдебна зала като прокурор, адвокат или обвиняем, знае, че презумпцията за невиновност е само една от идеалистичните концепции, които се опитват да ти внушат в университета. Нито аз, нито който и да е друг се съмняваше, че започвам процеса с обвиняем, когото смятат за виновен. Трябваше да намеря начин да докажа или че е невинен, или че обвинението е виновно в неправомерни или неуместни действия или корумпираност по време на подготовката си за процеса.

Голанц използва отпуснатия му час, привидно без да оставя каквито и да е тайни за доказателствата си. Проявяваше типичната прокурорска арогантност — изкарваш всичко на показ и предизвикваш защитата да се опита да го оспори. Обвинението винаги се държи като тристакилограмова горила, толкова огромна и силна, че не й се налага да измисля хитрости. Прокурорът рисува своята картина с бояджийска четка и после я заковава на стената с тежък чук и двайсетсантиметров пирон.

По време на предварителната среща съдията ни беше казал, че държи да оставаме на масите си или да заставаме зад поставената помежду им катедра, когато се обръщаме към свидетелите по време на показанията. Но встъпителните и заключителните пледоарии са изключения от това правило. През тези фази от процеса бяхме свободни да използваме пространството пред ложата на съдебните заседатели — място, което ветераните в адвокатската колегия наричат „опитно поле“, защото единствено в този момент от процеса страните говорят директно на съдебните заседатели и или доказват тезата си, или не успяват.

Когато дойде време за големия финал, Голанц най-после се премести от масата на обвинението в опитното поле. Застана точно пред средата на ложата и разпери ръце като проповедник пред паство.

— Времето ми изтича, приятели — каза той. — В заключение, настойчиво ви моля много внимателно да изслушате доказателствата и показанията. Нека ви води здравият разум. Не се обърквайте или отклонявайте от пречките пред правосъдието, които ще поставя пред вас защитата. Не откъсвайте поглед от целта. Не забравяйте: отнет е животът на двама души. Погубено е бъдещето им. Затова днес сме тук. Заради тях. Много ви благодаря.

Старото встъпление с вперения в целта поглед. Тиражираше се из съдебната палата още откакто работех като служебен защитник. И въпреки това Голанц поставяше солидно начало. Нямаше да спечели медал за оратор на годината, но беше изяснил позициите си. Освен това по мои сметки се беше обърнал към съдебните заседатели с „приятели“ поне четири пъти. Аз не бих го направил никога.

През последния половин час от пледоарията му Фарвър ми прати още два есемеса, и двата за спадащия интерес на заседателите. Отначало може и да бяха попивали всяка дума, но сега явно се бяха преситили. Понякога не бива да прекаляваш. Голанц беше избъхтал всичките петнайсет рунда като боксьор тежка категория. Аз щях да съм полусредна. Интересуваха ме светкавичните атаки. Щях да нападам и отскачам, да спечеля няколко точки, да посея няколко семена и да повдигна няколко въпроса. Щях да ги направя като себе си. Това беше главното. Знаех, че ако ме харесат, ще заобичат и каузата ми.

Щом съдията ми кимна, се изправих и веднага излязох на опитното поле. Не исках между мен и съдебните заседатели да има нищо. Освен това съзнавах, че така заставам точно пред камерата на Съдебната телевизия, монтирана на стената над ложата.

Когато погледнах заседателите, единственото ми движение беше леко кимване.

— Дами и господа, знам, че съдията вече ме представи, но бих искал лично да представя себе си и своя клиент. Аз съм Майкъл Холър и защитавам Уолтър Елиът, когото виждате да седи сам на масата.

Посочих продуцента и според предварителната уговорка той кимна сериозно, без да им отправя каквато и да е усмивка, която щеше да изглежда също толкова фалшиво подкупваща, колкото и обръщането към съдебните заседатели с „приятели“.

— Вижте, няма да отнемам много от съдебното време, защото искам да преминем към показанията и доказателствата, колкото и малко да са те, и да приключваме с тази работа. Стига приказки. Господин Голанц ви нарисува голяма и пъстра картина. Само това му отне цял час. Но аз съм тук, за да ви кажа, че това дело не е толкова сложно. Доказателствата на обвинението всъщност се свеждат до лабиринт от дим и огледала. И когато издухаме дима и минем през лабиринта, ще го разберете. Ще видите, че няма огън, че няма доказателства срещу Уолтър Елиът. Че тук има нещо повече от основателно съмнение — че самото завеждане на дело срещу Уолтър Елиът представлява грубо нарушение.

Отново посочих клиента си. Той седеше с поглед, вперен в бележника си, и си водеше записки — пак по уговорения сценарий, за да покаже, че активно участва в собствената си защита, не унива и не е смутен от ужасните неща, които прокурорът е казал за него преди малко. Правото беше на негова страна, а правото е сила.

Обърнах се и продължих.

— В пледоарията си господин Голанц шест пъти спомена думата „оръжие“. Шест пъти каза, че Уолтър вдигнал пистолета и застрелял жената, която обичал, а после и още един невинен човек. Шест пъти. Но не ви каза шест пъти, че оръжие няма. Той няма такова оръжие. Шерифското управление няма такова оръжие. Те нямат такова оръжие и не могат да свържат Уолтър с него, защото той никога не го е притежавал.

Спрях, за да подчертая важността на думите си.

— Господин Голанц щял да представи безспорни доказателства, обеща той, че Уолтър е стрелял с огнестрелно оръжие. Запомнете това обещание и в края на процеса ще видим дали това така наречено доказателство е безспорно. Ще видим дали то изобщо е останало валидно.

Докато говорех, очите ми се плъзгаха по съдебните заседатели като прожекторни лъчи в нощното холивудско небе. Бях в постоянно, но спокойно движение. Усещах определен ритъм и такт в мислите си и Инстинктивно разбирах, че съм привлякъл цялото внимание на заседателите. Всеки един от тях неотклонно ме следваше.

— Знам, че в нашето общество искаме служителите на нашите органи на реда и закона да са отлични професионалисти. Гледаме престъпления по новините, виждаме ги на улицата и ни е ясно, че тези хора са тънката линия между реда и хаоса. И аз го искам не по-малко от вас. Бил съм жертва на насилие. Знам какво е. Искаме нашите ченгета да се намесят и да спасят положението. В края на краищата нали са точно за това.

Замълчах и обходих с поглед цялата ложа, срещах очите на всички за миг. После продължих:

— Но тук се е случило нещо друго. Доказателствата — и имам предвид доказателствата и свидетелските показания на самото обвинение — ще покажат, че следователите още отначало са насочили вниманието си към един заподозрян, Уолтър Елиът. Доказателствата ще покажат, че щом Елиът е попаднал във фокуса им, всички други залози са били вдигнати. Всички други насоки на разследване са били прекъснати или изобщо не са били започвани. Имали са заподозрян, имали са мотив или поне така са си мислили, и изобщо не са се огледали за други възможности. Всъщност — държали са се като слепци.

Пристъпих напред към перилата пред заседател номер едно. После бавно минах пред ложата, като плъзгах длан по парапета.

— Дами и господа, това дело всъщност се свежда до тунелно зрение. До съсредоточаване върху един заподозрян и пълно отсъствие на фокус върху каквото и да е друго. И ви обещавам, че когато излезете от тунела на обвинението, вие ще се гледате един друг и ще присвивате очи заради силната светлина. И ще се чудите къде са доказателствата им, по дяволите. Благодаря ви много.

Бавно откъснах пръсти от парапета и тръгнах към мястото си. Още преди да седна, съдията разпусна съда за обяд.

37.

Моят клиент за пореден път пропусна обяда с мен, за да се върне в студиото и да покаже на сътрудниците си, че всичко върви както обикновено. Започвах да си мисля, че вижда процеса като досадно неудобство в работния си график. Или беше по-убеден в доказателствата на защитата от мен, или процесът просто не представляваше приоритет за него.

Каквато и да беше причината, в резултат останах с антуража си от първия ред. Отидохме в „Тракс“ на Юниън Стейшън, защото смятах, че е достатъчно далеч от съдебната палата, за да не се озовем на едно и също място със съдебните заседатели. Патрик шофираше и му казах да остави линкълна на служителя на ресторанта и да дойде с нас, за да се почувства като член на екипа.

Дадоха ни тихо сепаре до прозорец, който гледаше към огромната разкошна чакалня на гарата. Лорна се разпореди кой къде да седне и аз се оказах до Джули Фарвър. Откакто се бяха събрали със Сиско, Лорна беше решила, че трябва да съм с някого, и се опитваше да играе ролята на сватовница. Тъй като тези опити идваха от страна на бивша съпруга — бивша съпруга, която още обичах по много причини, — определено се почувствах неловко, когато тя съвсем открито ми посочи стола до моята консултантка. Беше средата на първия ден от процеса и най-малко си мислех за нова връзка. Освен това не бях способен на обвързване. Зависимостта ме беше дистанцирала емоционално от хората и света и започвах да го преодолявам едва сега. В това отношение мой приоритет беше възстановяването на връзката с дъщеря ми. Чак после щях да търся жена, с която да прекарвам времето си.

Като оставехме емоционалните отношения настрани, с Джули Фарвър се работеше чудесно. Привлекателно миньонче с изящни черти и лъскава черна коса, която падаше на къдри около лицето й. Момичешките лунички по носа я правеха да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност. Знаех, че е на трийсет и три. Беше ми разказала историята си. Дошла в Лос Анджелис от Лондон да играе в киното и учила при преподавател, който смятал, че мислите на героя могат да се проявяват външно в изражения, тикове и движения. Нейната работа като актриса била да изкара тези признаци на повърхността, без да ги прави очевидни. Студентските й упражнения се изразявали в наблюдение, откриване и тълкуване на признаците при другите хора. Възложените й задачи я отвеждали от залите за покер в южните части на окръга, където се научила да чете лицата на хора, опитващи се да не се издадат, до съдебната палата, където винаги имало много лица и признаци за разчитане и тълкуване.

След като три дни поред я видях да седи в галерията и да следи процес, в който защитавах предполагаем сериен изнасилвач, отидох при нея и я попитах коя е. Очаквах да се окаже, че е неизвестна до този момент жертва на обвиняемия, и с изненада научих, че просто се упражнява да чете лица. Заведох я на обяд, взех телефонния й номер и следващия път, когато избирах съдебни заседатели, я наех да ми помага. Беше абсолютно точна в наблюденията си и впоследствие я бях използвал няколко пъти.

— Е — попитах, докато разгъвах черната салфетка в скута си. — Как са моите съдебни заседатели?

Струваше ми се очевидно, че въпросът е насочен към Джули, но първо се обади Патрик.

— Мисля, че им се иска да замерят твоя човек с нещо. Смятат го за надут богаташ, който си въобразява, че убийството ще му се размине.

Кимнах. Предположението му навярно не беше много далеч от истината.

— Е, благодаря за окуражителните думи. Непременно ще поръчам на Уолтър да престане да е надут богаташ.

Патрик заби поглед в масата — явно се засрами.

— Просто казвам, нищо повече.

— Не, Патрик, благодаря ти. И са важни абсолютно всички мнения. Но някои неща не могат да се променят. Моят клиент е невъобразимо богат и това му придава определен стил и имидж. Не съм сигурен, че мога да направя нещо за този му отблъскващ вид. Джули, какво мислиш за съдебните заседатели досега?

Преди тя да успее да отговори, дойде келнерът и взе поръчките ни за напитки. Поисках вода с лимон, докато другите си взеха леден чай, а Лорна си поръча чаша шардоне „Лудата домакиня“. Стрелнах я с поглед и тя моментално протестира:

— Какво? Не съм на работа. Просто гледам. Освен това празнувам. Ти пак имаш процес и се връщаме в бранша.

Неохотно кимнах.

— Като стана дума за това, искам да прескочиш до банката.

Извадих един плик от джоба на сакото си и й го подадох през масата. Тя се усмихна, защото знаеше какво има вътре: чек от Елиът за сто и петдесет хиляди долара, остатъка от договорения хонорар за моите услуги.

Лорна прибра плика и аз отново насочих вниманието си към Джули.

— Е, какво ти прави впечатление?

— Струват ми се добри съдебни заседатели — отвърна тя. — Общо взето, виждам много открити лица. Готови са да те изслушат. Поне засега. Всички знаем, че са предразположени да вярват на обвинението, но не са затворили вратата за нищо.

— Намираш ли промяна от онова, за което разговаряхме в петък? Да продължавам ли да се обръщам към номер три?

— Кой е номер три? — обади се Лорна, преди Джули да успее да отговори.

— Пропускът на Голанц. Той е адвокат и обвинението изобщо не биваше да го оставя в ложата.

— Все още смятам, че е подходящ да се обръщаш към него — каза Фарвър. — Но има и други. Харесват ми и единайсет и дванайсет. И двамата са пенсионери и седят един до друг. Имам чувството, че ще се сближат и почти ще действат като отбор, когато се стигне до обсъждането. Ако спечелиш единия, ще спечелиш и двамата.

Обожавах английския й акцент. Изобщо не беше снобарски. В него имаше някаква улична опитност, която придаваше обоснованост на всичките й разсъждения. Засега нямаше особен успех като актриса и веднъж ми беше казала, че много често я викали на кастинги за исторически филми, изискващи изискан английски акцент, какъвто не владеела особено добре. Доходите й идваха главно от залите за покер, където сега играеше сериозно, и от анализи на съдебни заседатели, за което я наемахме аз и групичката адвокати, с които я бях запознал.

— Ами номер седем? По време на избора не откъсваше очи от мен. Сега не ще и да ме погледне.

Джули кимна.

— Значи си забелязал. Зрителният контакт тотално отпадна от играта. Като че ли нещо се е променило от петък. Това е признак, че е в лагера на обвинението. Докато ти се обръщаш към номер три, бъди сигурен, че Непобедимия ще говори за номер седем.

— Защо ли изобщо послушах клиента си?! — измърморих.

Поръчахме си обяд и помолихме келнера да побърза, защото трябва да се връщаме в съда. Докато чакахме, поговорих със Сиско за нашите свидетели и той ми каза, че сме готови в това отношение. После му възложих да поостане след заседанието и да види дали ще успее да проследи немците до хотела им. Исках да знам къде са отседнали. За всеки случай. Към края на процеса те нямаше да са много доволни от мен. Винаги е добра стратегия да си наясно къде са враговете ти.

Някъде по средата на салатата с пиле на грил случайно погледнах през прозореца към чакалнята — великолепна смесица от архитектурни стилове с известно доминиране на ар деко. Имаше безброй редове големи кожени столове за пътниците и огромни полилеи на тавана. Някои хора спяха по седалките, други седяха и бдяха над багажа си.

И изведнъж забелязах Бош. Седеше сам на третия ред от прозореца ми. Беше си сложил слушалките. Погледите ни за миг се срещнаха и той се извърна. Оставих вилицата си и бръкнах в джоба си, за да извадя пари. Нямах представа колко струва чаша „Лудата домакиня“, но Лорна пиеше вече втора. Оставих на масата пет двайсетачки и казах на другите да се донахранят и че ще изляза да се обадя по телефона.

Излязох и набрах мобилния на Бош. Той си свали слушалките и отговори, докато се приближавах към третия ред седалки.

— Какво има? — попита вместо поздрав. — Защо ми звъниш?

— Какво ще кажеш за репортажа?

Седнах на свободния стол срещу него и го погледнах, ала се държах така, като че ли разговарям с някой друг.

— Тъпо — рече Бош.

— Ами, не знаех дали искаш да останеш под прикритие, или…

— Просто затвори.

Затворихме телефоните и се спогледахме.

— Е? — попитах. — В играта ли сме?

— Ще узнаем чак когато узнаем.

— Какво значи това?

— Статията излезе. Мисля, че постигна каквото искахме ние. Сега ще чакаме и ще видим. Ако се случи нещо, да, в играта сме. Ще разберем, че сме в играта, чак когато вече сме в играта.

Кимнах, въпреки че ми звучеше безсмислено.

— Коя е жената в черно? — попита Бош. — Не си ми казвал, че имаш гадже. Навярно би трябвало да осигурим охрана и на нея.

— Моят анализатор на съдебни заседатели.

— А, помага ти да избираш онези, дето мразят ченгетата, тоест бунтари.

— Нещо такова. Сам ли си тук? Съвсем сам ли ме наблюдаваш?

— Знаеш ли, имах едно гадже. Винаги задаваше въпросите по няколко наведнъж. Никога един по един.

— А ти някога отговарял ли си й? Или просто хитро си ги отклонявал, както правиш сега?

— Не съм сам, не се бой. Наоколо има хора, които никога няма да видиш. Имам хора и при кантората ти, независимо дали си там.

И камери. Бяха инсталирани преди десет дни, когато смятахме, че материалът в „Таймс“ ще излезе всеки момент.

— Да, добре, но няма да останем там задълго.

— Забелязах. Къде се местиш?

— Никъде. Работя в колата си.

— Доста забавно.

За миг се вгледах в лицето му. Говореше саркастично, както обикновено. Макар и досадник, кой знае защо, беше успял да ме убеди да му поверя безопасността си.

— Е, трябва да се връщам в съда. Искаш ли да се държа по някакъв особен начин или да отида на някакво конкретно място?

— Просто си се дръж нормално. Но все пак можеш да помогнеш с нещо. Наблюдението ти, особено когато си в движение, изисква участието на много хора. Затова вечер, след като се прибереш вкъщи, ми се обаждай и ми съобщавай, за да мога да освободя по някой човек.

— Добре. Но въпреки това някой ще продължи да наблюдава, нали?

— Не се безпокой. Покриваме те денонощно, седем дни в седмицата. А, и още нещо.

— Какво?

— Никога повече не се приближавай към мен така.

Кимнах. Отпращаше ме.

— Ясно.

Изправих се и погледнах към ресторанта. Видях, че Лорна брои двайсетачките, които бях оставил, и ги слага върху сметката. Май ги слагаше всичките. Патрик го нямаше — явно беше отишъл да вземе колата.

— Доскоро, детектив — казах, без да се обръщам към него.

Той не отговори. Отдалечих се и настигнах своята група. Тъкмо излизаха от „Тракс“.

— Онзи там детектив Бош ли беше? — попита Лорна.

— Да, видях го навън.

— Какво прави?

— Каза, че обичал да идва тук по обяд, да поседи на големите удобни столове и просто да си мисли.

— Какво съвпадение, че и ние дойдохме тук.

Джули Фарвър поклати глава и каза:

— Съвпадения не съществуват.

38.

След обедната почивка Голанц започна да развива доказателствата си. Наричах този тип изложение „От А до Я“. Подхвана от самото начало — повикването на спешния номер, с което се съобщаваше за двойното убийство — и продължи нататък в хронологичен ред. Първият свидетел беше операторка на спешния телефон от окръжния комуникационен център. Тя представи записите на двете обаждания на Уолтър Елиът. С искане преди процеса се бях опитал да осуетя прослушването на двата записа, като се аргументирах, че разпечатките ще са по-ясни и по-полезни за съдебните заседатели, ала съдията реши в полза на прокурора. Нареди все пак на Голанц да осигури на заседателите и разпечатки, за да могат да ги четат успоредно със записа по време на прослушването в съда.

Бях се опитал да не допусна прослушването на записите, защото знаех, че не са в полза на моя клиент. Първия път Елиът беше разговарял с операторката спокойно и бе съобщил, че жена му и още един човек са убити. Това невъзмутимо поведение можеше да се изтълкува като хладнокръвна пресметливост и не исках съдебните заседатели да го приемат така. Вторият запис беше още по-опасен от гледна точка на защитата. Гласът на Елиът звучеше ядосано и освен това показваше, че познава и не харесва мъжа, убит заедно с жена му.

На втория запис говореше друга операторка, но оставих Голанц да го пусне. Бях изгубил големия спор дали записите изобщо трябва да се прослушват. Не виждах смисъл да губя съдебно време, като карам прокурора да доведе втората операторка, за да представи втория запис.

Този път Елиът се обаждаше от мобилния си телефон. Беше навън и на заден план се чуваха океански вълни.

На втория запис гласът на Елиът не само звучеше ядосан от забавянето, но и думата „немецът“ беше произнесена почти презрително. Нямаше значение дали по интонацията може да се съди за виновността му. Записите въвеждаха темата на обвинението за Уолтър Елиът като арогантен човек, който е убеден, че стои над закона. Добро начало за Голанц.

Отказах се да разпитвам операторката, защото знаех, че от това защитата няма да спечели нищо. Следващият прокурорски свидетел беше шериф Брендан Мъри, шофьорът на водещата патрулка, която първа се отзовала на сигнала. В продължение на половин час Голанц разпита шерифа за пристигането му на местопрестъплението и откриването на труповете до най-малки подробности. Особено внимание обърна на спомените на Мъри за поведението, вида и изявленията на Елиът. Според шерифа обвиняемият не проявявал никакви емоции, докато ги водел по стълбището в спалнята, където жена му лежала гола на леглото. Спокойно прекрачил през мъртвия мъж, проснат на прага, и посочил тялото на кревата.

— Той каза: „Това е жена ми — каза Мъри. — Съвсем сигурен съм, че е мъртва“.

Според Мъри Елиът също заявил поне три пъти, че не е убил двамата в спалнята.

— Това не беше ли необичайно? — попита Голанц.

— Е, ние не сме подготвени да участваме в разследване на убийства — отвърна шерифът. — Не се предполага, че трябва да го правим. Затова изобщо не попитах господин Елиът дали го е извършил той. Той просто повтаряше, че не е.

Нямах въпроси и към Мъри. Той фигурираше в моя свидетелски списък и щях да мога да го призова през защитната фаза на процеса, ако се наложи. Но исках да изчакам следващия свидетел на обвинението, Кристофър Харбър, партньор на Мъри и новобранец в шерифското управление. Смятах, че ако някой от двамата може да допусне грешка, която да е от полза за защитата, това ще е новобранецът.

Показанията на Харбър бяха по-кратки от тези на Мъри и прокурорът го използва главно за да потвърди казаното от партньора му. Бил чул същите неща като Мъри. И видял същото.

— Само няколко въпроса, ваша чест — казах, когато Стантън ме попита дали ще разпитам свидетеля.

Голанц провеждаше прекия разпит от катедрата, но аз останах на масата на защитата. Нарочно. Исках съдебните заседатели, свидетелят и прокурорът да си мислят, че ще следвам процедурата и ще задавам въпроси. Всъщност имах намерение да изтъкна онова, което щеше да е ключов елемент в доказателствата на защитата.

— Вие сте новобранец, нали, помощник-шериф Харбър?

— Да.

— По-рано случвало ли ви се е да давате показания в съд?

— Не и по дело за убийство.

— Е, не се изнервяйте. Даже господин Голанц да ви е убеждавал в обратното, аз не хапя.

В съдебната зала се разнесе тих смях. Харбър се изчерви. Беше здравеняк с пясъчноруса коса, подстригана късо по войнишки, както обичаха да ходят в шерифството.

— Казахте, че когато с партньора си сте пристигнали във вилата на Елиът, сте видели моя клиент да стои отпред на отбивката. Нали така?

— Точно така.

— Добре, какво правеше той?

— Просто стоеше там. Бяха му казали да ни чака.

— Добре, а вие какво знаехте за ситуацията, когато водещата кола пристигна на местопроизшествието?

— Знаехме само онова, което ни каза операторката. Че някой си Уолтър Елиът се обадил от къщата и съобщил, че вътре има двама мъртви. Застреляни.

— Бяхте ли получили такъв сигнал преди?

— Не.

— Бяхте ли уплашен, нервен или възбуден?

— Бих казал, че бях напрегнат, обаче иначе и двамата бяхме съвсем спокойни.

— Извадихте ли пистолета си, когато слязохте от колата?

— Да.

— Насочихте ли го към господин Елиът?

— Не, носех го отпуснат до крака си.

— Партньорът ви извади ли своя пистолет?

— Да, струва ми се.

— Насочи ли го към господин Елиът?

Харбър се поколеба. Обожавам прокурорските свидетели да се колебаят.

— Не си спомням. Всъщност не гледах него. Наблюдавах обвиняемия.

Кимнах, като че ли ми звучеше логично.

— Трябвало е да се подсигурите, нали така? Не сте познавали този човек. Знаели сте само, че вътре би трябвало да има два трупа.

— Точно така.

— В такъв случай ще бъде ли вярно да се каже, че сте се приближили предпазливо към господин Елиът?

— Така си беше.

— Кога прибрахте оръжието си?

— След като претърсихме района и се уверихме, че е чисто.

— Искате да кажете, че сте влезли вътре, уверили сте се, че двамата са убити и че вътре няма никой друг, така ли?

— Да.

— Добре, а през цялото това време господин Елиът с вас ли беше?

— Да, трябваше да дойде с нас, за да ни покаже къде са труповете.

— Беше ли арестуван?

— Не. Сам се съгласи да ни ги покаже.

— Но сте му сложили белезници, нали?

Харбър пак се поколеба. Плуваше в непознати води и сигурно си припомняше репликите, репетирани с Голанц или младата му помощничка.

— Той доброволно се съгласи да му сложим белезници. Обяснихме му, че не го арестуваме, но че ситуацията в къщата е критична и за собствената му сигурност, както и за нашата, е най-добре да го закопчаем, докато обезопасим района.

— И той се съгласи.

— Да, съгласи се.

С периферното си зрение зърнах Елиът да клати глава. Надявах се и съдебните заседатели да са го видели.

— Ръцете му отзад ли бяха закопчани, или отпред?

— Отзад, съгласно правилника. Нямаме право да заключваме ръцете на субекта пред тялото му.

— Субект ли? Какво ще рече това?

— Субект е всеки, който е свързан с някакво разследване.

— Всеки, който е арестуван ли?

— Включително и ако е арестуван, да. Но господин Елиът не се намираше под арест.

— Разбирам, че сте новобранец, но колко често сте поставяли белезници на човек, който не е арестуван?

— Случвало се е. Не си спомням точно колко пъти.

Кимнах, като се надявах да е ясно, че не го правя, защото му вярвам.

— Вашият партньор свидетелства и вие потвърдихте, че господин Елиът на три пъти ви е казал, че не е виновен за убийствата във вилата. Нали така?

— Да.

— Вие чухте ли тези твърдения?

— Да, чух ги.

— Когато бяхте навън или когато бяхте вътре в къщата?

— Вътре, когато бяхме горе в спалнята.

— В такъв случай това означава, че господин Елиът, без да го питате, както казвате вие, е твърдял, че е невинен, докато е бил закопчан с ръце зад гърба и вие с партньора ви сте били с извадено оръжие, нали така?

Третото колебание.

— Да, струва ми се, че беше така.

— И казвате, че в този момент той не е бил арестуван.

— Не беше.

— Добре, какво се случи, след като господин Елиът ви заведе вътре при труповете и вие с партньора ви се уверихте, че във вилата няма никой друг?

— Изведохме господин Елиът пак навън, затворихме къщата и повикахме детективи, за да разследват убийството.

— Всичко това също ли е според правилника на шерифството?

— Да.

— Добре. Помощник-шериф Харбър, свалихте ли белезниците на господин Елиът, след като не е бил арестуван?

— Не, господин адвокат. Качихме господин Елиът на задната седалка на колата, а правилникът забранява да качваме субект в шерифска кола без белезници.

— Пак използвате думата „субект“. Сигурен ли сте, че господин Елиът не е бил арестуван?

— Сигурен съм. Не сме го арестували.

— Добре, колко време остана той на задната седалка?

— Приблизително половин час, докато чакахме групата от отдел „Убийства“.

— И какво се случи, когато пристигна групата?

— Когато дойдоха, следователите първо направиха оглед в къщата. После излязоха и задържаха господин Елиът. Искам да кажа, изкараха го от колата.

Моментално се възползвах от грешката му.

— Той задържан ли беше по това време?

— Не, сбърках. Той доброволно се съгласи да чака в колата и после, когато пристигнаха, те го изкараха навън.

— Искате да кажете, че доброволно се е съгласил да му поставите белезници и да го затворите на задната седалка на патрулката, така ли?

— Да.

— Ако искаше, можеше ли да отвори вратата и да излезе?

— Едва ли. Ключалките на задните врати не се отварят отвътре.

— Но е бил там доброволно.

— Да, така си беше.

Дори самият Харбър като че ли не вярваше на думите си. Лицето му стана още по-червено.

— Помощник-шериф Харбър, кога най-после свалихте белезниците на господин Елиът?

— Когато го изкараха от колата, детективите му свалиха белезниците и ги върнаха на партньора ми.

— Благодаря.

Кимнах, като че ли бях приключил, и прелистих няколко страници в бележника си, уж проверявам за случайно пропуснати въпроси. И както продължавах да гледам надолу, казах:

— А, помощник… Един последен въпрос. Според данните от комуникационния център първото повикване на спешния телефон е станало в един и пет. Господин Елиът е трябвало да се обади повторно след деветнайсет минути, за да се увери, че не са го забравили, и след четири минути най-после сте пристигнали вие с партньора ви. Общо двайсет и три минути до появата ви.

Сега вече вдигнах очи към него.

— Помощник-шериф Харбър, защо се забавихте да се отзовете на сигнал, който би трябвало да е приоритетен?

— Малибу е най-големият ни участък. Поне като площ. Трябваше да прекосим планината — идвахме от друг сигнал.

— Нямаше ли свободна патрулна кола по-близо?

— С партньора ми бяхме в алфата. Тя е роувър. Ние поемаме приоритетните сигнали и приехме това повикване, когато ни се обадиха от комуникационния център.

— Добре, помощник-шериф Харбър. Нямам повече въпроси.

Голанц се хвана на въдицата, която му бях хвърлил, и използва правото си на допълнителни въпроси, за да изясни дали Елиът наистина е бил арестуван. Опита се да опровергае тази идея, тъй като тя можеше да потвърди теорията на защитата за тунелното зрение. Тъкмо това бях искал да си помисли, че целя, и успях. Голанц цели петнайсет минути разпитва Харбър, за да подчертае, че човекът, на когото двамата с партньора му са поставили белезници извън къщата, в която е било извършено двойно убийство, не е бил арестуван. Това противоречеше на здравия разум, ала прокурорът държеше на своето.

Когато Голанц свърши, съдията разпусна съда за следобедна почивка. Още щом съдебните заседатели напуснаха залата, чух някой да прошепва името ми. Обърнах се и видях Лорна — сочеше ми към дъното на съдебната зала. Погледнах и видях дъщеря ми и майка й да седят на последния ред в галерията. Хейли плахо ми махна и аз й се усмихнах.

39.

Срещнахме се в коридора пред залата на разстояние от групата репортери, скупчили се около главните участници в процеса. Хейли ме прегърна. Обзе ме невероятна радост, че е дошла. Седнахме на една свободна дървена пейка.

— Откога сте тук? — попитах. — Не ви забелязах.

— За съжаление не много отдавна — отвърна Маги. — Последният й час днес беше физическо, така че реших да си взема свободен следобед, взех я рано и дойдохме. Видяхме по-голямата част от разпита на Харбър.

Преместих поглед от Маги към дъщеря ни, която седеше между нас. Приличаше на майка си — тъмна коса и очи, и кожа, която задържаше слънчевия тен до късно през зимата.

— Какво ще кажеш, Хей?

— Беше адски интересно. Задаваше му много въпроси. Той изглеждаше като че ли ще побеснее.

— Не се безпокой, ще го преживее.

Вдигнах очи над главата й и намигнах на бившата си жена.

— Мики?

Обърнах се и видях Макавой от „Таймс“. Беше се приближил с бележник и химикалка в ръка.

— Не сега.

— Само няколко бързи…

— Казах ти: не сега. Остави ме на мира.

Репортерът се обърна и се отдалечи към една от групите около Голанц.

— Кой е този? — попита Хейли.

— Журналист от един вестник. Ще поговоря с него по-късно.

— Мама каза, че днес имало голяма статия за теб.

— Всъщност не е за мен. За делото е. Затова се надявах да видиш част от него.

Отново погледнах бившата си съпруга и й кимнах благодарно. Тя се беше дистанцирала от гнева си към мен и бе поставила дъщеря ни на първо място. Ако не друго, винаги можех да разчитам на нея за това.

— Ще се връщаш ли вътре? — попита Хейли.

— Да. Това е само кратка почивка, за да могат хората да си вземат нещо за пиене или да отидат до тоалетната. Имаме още едно заседание и после всички си отиват вкъщи. Ще продължим утре сутринта.

Тя кимна и обърна глава към вратата на залата. Проследих погледа й и видях, че хората започват да влизат.

— Хм, тате? А онзи човек убил ли ги е?

Погледнах Маги и тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не съм я карала да ти зададе точно този въпрос“.

— Виж, миличка, това не ни е известно. Обвиняват го в убийство, да. И много хора смятат, че го е извършил. Но нищо не е доказано и целта на този процес е да определим дали е така. Спомняш ли си какво ти обяснявах?

— Да.

— Това семейството ти ли е, Мик?

Обърнах се и се вцепених, когато срещнах очите на Уолтър Елиът. Усмихваше се топло и очакваше да го представя. Явно си нямаше представа коя е Маги Страшната.

— Хм… Уолтър, това е дъщеря ми Хейли, а това е майка й, Маги Макфърсън.

— Здравейте — срамежливо поздрави Хейли.

Маги кимна и го погледна неловко.

Уолтър допусна грешката да й подаде ръка. Не можех да си представя, че е възможно някой да се държи по-сковано. Тя я стисна за част от секундата, после бързо отдръпна ръка. Когато Елиът понечи да се ръкува и с Хейли, Маги буквално подскочи, прегърна дъщеря ни през раменете и я вдигна от пейката.

— Дай да изтичаме до тоалетната, преди заседанието да е започнало.

И затегли Хейли към тоалетните. Уолтър ги проследи с поглед, после се обърна към мен, все още протегнал ръка във въздуха. Станах.

— Съжалявам, бившата ми жена е прокурорка.

Той повдигна вежди.

— А, май разбирам защо е бившата ти жена.

Кимнах само с цел да го накарам да се почувства по-добре. Казах му да влиза в залата и че скоро ще ида при него.

Тръгнах към тоалетните и пресрещнах Маги и Хейли, когато излязоха в коридора.

— Мисля да се прибираме вкъщи — каза Маги.

— Наистина ли?

— Тя има много домашни и смятам, че видя достатъчно за днес.

Можех да възразя, но премълчах.

— Добре. Благодаря ти, че дойде, Хейли. Това означава много за мен.

Наведох се и я целунах по косата, после я прегърнах. Само в такива моменти с дъщеря ми успявах да преодолея пропастта, която бях отворил в живота си. Почувствах се свързан с нещо важно. Погледнах Маги.

— Благодаря, че я доведе.

Тя кимна и каза:

— Много добре се справяш.

— Благодаря.

Маги сви рамене и си позволи лекичко да се усмихне. Което си беше направо много мило.

Наблюдавах ги, докато се отдалечаваха към асансьорите. Знаех, че тяхното „вкъщи“ не е моят дом, и се питах как съм успял толкова жестоко да прецакам живота си.

— Хейли! — извиках след тях.

Дъщеря ми се обърна.

— До сряда. На палачинки!

Тя се усмихна. Бившата ми жена също се усмихна. Докато се обръщах към съдебната зала, вирнах показалец и казах:

— И ти можеш да дойдеш.

— Ще видим — отвърна Маги.

„Ще видим“. Тези две думи сякаш ми казваха всичко.

40.

Най-важният свидетел на обвинението във всеки процес за убийство задължително е главният следовател. Тъй като няма оцелели жертви, които да разкажат на съдебните заседатели какво им се е случило, той трябва да обясни как е протекло следствието и да говори от името на мъртвите. Главният следовател удря с чука. В смисъл — поставя всичко на мястото му, прави го ясно и внушава на заседателите съчувствие.

Неговата задача е да им „продаде“ доказателствата на обвинението и като при всяка размяна или сделка, често търговецът е не по-малко важен от продаваната стока. Най-добрите ченгета от отдел „Убийства“ са най-способните продавачи. Виждал съм сурови мъже като Хари Бош на свидетелската скамейка да проливат сълза, когато описват последните мигове, прекарани на този свят от жертва на убийство.

След края на следобедната почивка Голанц призова на свидете леката скамейка главния следовател. Гениален ход и майсторско планиране. Джон Кайндър щеше да остане в центъра на вниманието до края на последното заседание за днес и съдебните заседатели щяха да се разотидат по домовете си, за да разсъждават над думите му на вечеря и до късно вечерта. И аз с нищо не можех да попреча на това.

Кайндър беше едър приветлив чернокож мъж и говореше с бащински баритон. Взе със себе си на свидетелската скамейка дебела папка и когато правеше справки с нея, си слагаше очила за четене, смъкнати на върха на носа му. Между отделните въпроси поглеждаше над рамките Голанц или съдебните заседатели. Очите му изглеждаха спокойни, добри, будни и мъдри. Накратко — единственият свидетел, за когото нямах противодействие.

Насочван от точните въпроси на Голанц и с помощта на серия увеличени снимки, чието разглеждане не бях успял да осуетя с аргумента, че внушават предубеденост, Кайндър показа на съдебните заседатели местопрестъплението и им обясни какво означават веществените доказателства за следствената група. Чисто клинично и методично изложение, ала крайно интересно. С дълбокия си авторитетен глас детективът приличаше на професор, преподаващ курс по „Въведение в разследването на убийства“ на всички присъстващи в залата.

Когато можех, тук-там повдигах възражения в опит да наруша ритъма Голанц — Кайндър, но като цяло трябваше да търпя и да чакам. По някое време получих есемес от галерията и съдържанието му не ми помогна да се успокоя.

Фарвър: Направо се влюбиха в него! Нищо ли не можеш да направиш?

Без да се обърна, за да погледна Фарвър, просто поклатих глава, вперил очи в дисплея под масата на защитата.

После погледнах към клиента си и ми се стори, че той почти не обръща внимание на свидетелските показания на Кайндър. Водеше си записки в бележника, само че те не се отнасяха нито за процеса, нито за делото му. Видях много цифри и подчертаното заглавие „Разпространение в чужбина“. Наведох се към него и му прошепнах:

— Този свидетел направо ни съсипва. Просто в случай, че те интересува.

Устните му се извиха в мрачна усмивка.

— Аз пък мисля, че се справяме добре. Днес ти е страхотен ден.

Поклатих глава и се обърнах, за да продължа да слушам показанията. Клиентът ми не се вълнуваше от истината за положението, в което се намираше. Отлично познаваше моята стратегия за процеса и знаеше, че пистолетът ми е зареден със сребърен куршум. Но нищо в един съдебен процес не е сто процента сигурно. Ето защо огромното мнозинство от делата се урежда със сделка преди процеса. Никой не иска да рискува. Залозите са прекалено високи. А процесът за убийство е възможно най-големият риск.

Но още от първия ден Уолтър Елиът сякаш не можеше да го проумее. Просто продължаваше да си върши работата, да произвежда филми и да ги разпространява в чужбина, и като че ли смяташе, че категорично ще го оправдаят. И на мен ми се струваше, че доказателствата ми са непробиваеми, ала не можех да се похваля със същата увереност.

След като подробно разгледа с Кайндър основните елементи от проучването на местопрестъплението, Голанц продължи с показания, насочени към Елиът и контактите между него и следователите.

— Вие свидетелствахте, че обвиняемият е останал в патрулната кола на шериф Мъри, докато сте правили първоначалния оглед на местопрестъплението и сте се запознавали с обстановката, нали така?

— Да, точно така.

— Кога за пръв път разговаряхте с Уолтър Елиът?

Кайндър погледна някакъв документ в папката и отговори:

— Приблизително в два и половина излязох от къщата, след като приключих първоначалния оглед на местопрестъплението, и помолих шерифите да изведат господин Елиът от колата.

— И какво направихте после?

— Казах на единия шериф да му свали белезниците, защото не смятах, че са необходими повече. По това време там вече имаше доста шерифи и следователи и мястото до голяма степен беше обезопасено.

— А в този момент господин Елиът намираше ли се под арест?

— Не, и аз му го обясних. Казах му, че момчетата, шерифите де, са взели всички възможни предпазни мерки, докато видят какво е положението. Господин Елиът отговори, че разбира. Попитах го дали иска да продължава да ни съдейства и да покаже къщата на моята група и той каза, че е готов да го направи.

— И вие го заведохте във вилата, така ли?

— Да. Първо го накарахме да си обуе калцуни, за да не замърси нещо, и после влязохме вътре. Помолих господин Елиът да мине по същия път, по които твърдеше, че е дошъл на идване, когато открил труповете.

Отбелязах си, че калцуните са малко закъснели, тъй като шерифите вече бяха вкарали Елиът във вилата. Щях да задам този въпрос на Кайндър, когато дойдеше моят ред.

— Имаше ли нещо необичайно в пътя, по който твърдеше, че е минал, нещо непоследователно в разказа му?

Възразих срещу въпроса с аргумента, че е прекалено неясен. Съдията се съгласи. Голанц просто използва други думи и постави въпроса по-конкретно.

— Къде ви заведе господин Елиът, детектив Кайндър?

— Влязохме вътре и направо се качихме по стълбището в спалнята. Той ни каза, че на идване бил направил точно така. Открил телата и се обадил на спешния телефон от апарата до леглото. Операторката го помолила да излезе от къщата и да застане отпред и той го направил.

— Това стори ли ви се необичайно или непоследователно?

— Ами, първо ми се стори странно, че е влязъл и направо се е качил в спалнята, без да огледа първия етаж. Освен това не се съгласуваше с разказа му, когато излязохме навън. Той ни посочи колата на жена си, която беше паркирана на кръглата отбивка отпред, и каза, че така бил разбрал, че не е сама. Попитах го какво има предвид и господин Елиът обясни, че била паркирала отпред, за да можел Йохан Рилц, втората жертва, да използва единственото място в гаража. Били складирали там разни мебели и друг багаж и имало само едно място. Каза, че немецът бил скрил поршето си там и затова жена му трябвало да паркира навън.

— И вие какъв извод си направихте?

— Ами, че ни лъже. Той ни каза, че не бил ходил никъде другаде в къщата, че направо се качил в спалнята. Но ми беше пределно ясно, че е погледнал в гаража и е видял поршето на втората жертва.

Голанц изразително кимна от катедрата, за да подчертае, че Елиът е лъгал. Знаех, че ще мога да го опровергая, когато дойде моят ред да разпитам свидетеля, обаче щях да получа такава възможност едва на другия ден, след като това убеждение е попивало в умовете на съдебните заседатели почти двайсет и четири часа.

— Какво се случи после? — продължи прокурорът.

— Ами, в къщата оставаше да се свърши още много работа. Затова пратих двама души от групата ми да закарат господин Елиът в участъка в Малибу, където можеше да чака на спокойствие.

— Той вече беше ли арестуван?

— Не, аз повторно му обясних, че трябва да разговаряме с него и че ако все още е готов да ни съдейства, ще го отведем в стая за разпити в участъка. Казах му, че ще отида там колкото може по-скоро. И той отново се съгласи.

— Кой го закара?

— Следователите Джошуа и Тоулс, със своята кола.

— Защо не са започнали да го разпитват още с пристигането си в участъка в Малибу?

— Защото исках преди да започнем разговора да знаем повече за него и местопрестъплението. Понякога получаваш само един шанс, даже със свидетел, който е готов да съдейства на следствието.

— Използвахте думата „свидетел“. Господин Елиът не беше ли вече заподозрян?

Това беше игра на котка и мишка с истината. Какъвто и отговор да дадеше Кайндър, всички в съдебната зала разбираха, че са взели Елиът на мушка.

— Е, до известна степен абсолютно всеки е заподозрян — отвърна детективът. — В такава ситуация подозираш всички. Но по онова време аз не знаех много за жертвите, не знаех много за господин Елиът и не знаех точно с какво си имаме работа. Затова все още го смятах по-скоро за изключително важен свидетел. Той беше открил труповете и познаваше жертвите. Можеше да ни помогне.

— И затова сте го пратили в участъка в Малибу, докато вие сте се захванали на работа на местопрестъплението. Какво точно вършехте там?

— Моята работа беше да контролирам документирането на местопрестъплението и събирането на веществени доказателства в къщата. Освен това проверихме телефоните и компютрите, потвърдихме самоличността на замесените страни и ги проучихме.

— И какво открихте?

— Че нито Миди, нито Уолтър Елиът са имали криминално досие, нито законно регистрирано оръжие. Другата жертва, Йохан Рилц, се оказа германски гражданин и също, изглежда, нямаше криминално досие и регистрирано оръжие. Господин Елиът ръководел студио и бил много известен в киноиндустрията.

— Някой от следствената ви група подготви ли заповед за обиск по този случай?

— Да. Действахме изключително предпазливо. Подготвихме няколко заповеди за обиск и ги пратихме на съдия да ги подпише, за да можем да продължим разследването и да се насочваме накъдето се наложи.

— Необичайно ли е да се предприемат такива стъпки?

— Може би. Съдът дава голяма свобода на органите на реда при събиране на веществени доказателства. Но ние решихме да положим малко повече усилия, заради замесените страни. Извадихме заповеди за обиск, въпреки че можеше и да не ни потрябват.

— За какво конкретно се отнасяха тези заповеди?

— За къщата на Елиът и за трите коли — на господин Елиът, на госпожа Елиът и поршето в гаража. Освен това извадихме заповед, която ни позволяваше да направим натривки на ръцете и дрехите на господин Елиът, за да установим дали е стрелял с огнестрелно оръжие през последните няколко часа.

Прокурорът продължи да води Кайндър по етапите от следствието, докато не приключи с местопрестъплението и не стигна до разговорите с Елиът в участъка в Малибу. Това наложи показването на запис от първия разговор. Бях го гледал няколко пъти по време на подготовката си за процеса и знаех, че не е нищо особено от гледна точка на съдържанието на онова, което клиентът ми беше казал на Кайндър и неговия партньор Роланд Ериксън. В този запис най-важно за обвинението беше поведението на Елиът. Нямаше вид на човек, който преди малко е открил голото тяло на мъртвата си жена с дупка от куршум в средата на лицето и още две в гърдите. Изглеждаше спокоен като летен залез и в очите на съдебните заседатели това можеше да го направи хладнокръвен убиец.

Пред ложата поставиха видеоекран и Голанц пусна записа, като често спираше, за да задава въпроси на Кайндър, и после пак продължаваше. Записаният разговор траеше десет минути и представляваше просто упражнение, с което следователите фиксираха версията на Елиът. Нямаше трудни въпроси. Питаха клиента ми най-общо какво е направил и кога. Накрая Кайндър му показа заповед за обиск и му обясни, че тя дава право на шерифското управление да направи барутни натривки на дланите, ръцете и облеклото му.

Елиът леко се усмихна и отговори:

— Моля, господа. Правете каквото трябва.

Голанц погледна часовника на задната стена на залата и с дистанционното управление замрази усмивчицата на Елиът на видеоекрана. Това беше образът, който искаше да запомнят съдебните заседатели. Искаше, докато се влачат с мъчителния трафик в пет часа, да си мислят за тази усмивка, която сякаш казваше: „Хванете ме, ако можете“.

— Ваша чест — обърна се той към Стантън. — Мисля, че е най-добре да приключим за днес. Оттук нататък ще продължа в нова насока с шериф Кайндър и може би е по-уместно да започнем с това утре сутрин.

Съдията се съгласи и разпусна съда, като напомни на съдебните заседатели да избягват всякакви репортажи за процеса.

Останах на масата на защитата и изпратих с поглед заседателите, които се изнизваха в стаята за обсъждания. Бях сигурен, че обвинението е спечелило първия ден, ала това се очакваше. И ние щяхме да получим своя шанс. Погледнах клиента си.

— Какво ще правиш довечера, Уолтър?

— Скромна вечеря с приятели. Поканили са Доминик Дън. После ще гледам първия вариант на един филм, който прави студиото ми. Джони Деп играе ролята на детектив.

— Е, обади се на приятелите си и на Джони и отмени ангажиментите си. Ще вечеряш с мен. Имаме работа.

— Не разбирам.

— Естествено, че разбираш. Отбягваш ме от самото начало на процеса. Досега това ме устройваше, понеже не исках да знам онова, което няма нужда да знам. Сега е друго. Процесът вече започна, мина фазата, когато бях длъжен да предавам всички доказателствени материали, и сега трябва да знам. Всичко, Уолтър. Тъй че тази вечер ще поговорим, иначе утре сутрин ще ти се наложи да си търсиш друг адвокат.

Лицето му се напрегна от едва сдържан гняв. И в този момент осъзнах, че той може да е убиецът или поне да е поръчал убийството на друг.

— Няма да посмееш — изсъска Елиът.

— Ами пробвай.

Известно време се гледахме втренчено. Накрая нещо в лицето му се отпусна.

— Обади се на приятелите си — казах. — Ще отидем с моята кола.

41.

Тъй като аз бях настоял за срещата, Елиът настоя да избере мястото. Само с един трийсетсекунден разговор ни уреди уединено сепаре в „Рибната скара“ до хотел Билтмор и когато пристигнахме, мартинито вече го чакаше на масата. След като се настанихме, помолих за бутилка минерална вода и резенчета лимон.

Седях срещу продуцента и го гледах как чете менюто с прясна риба. Бях искал колкото може по-дълго да остана на тъмно за Уолтър Елиът. Обикновено колкото по-малко знаеш за клиента си, толкова по-добре го защитаваш. Ала вече бяхме отминали тази фаза.

— Нали каза, че ще имаме работна вечеря — без да откъсва очи от менюто, рече Елиът. — Няма ли да хвърлиш един поглед?

— Ще си поръчам същото като теб, Уолтър.

Той остави менюто настрани и ме погледна.

— Филе от морски език.

— Звучи добре.

Моят клиент махна с ръка на келнера, който стоеше наблизо, но се боеше да застане до масата. Поръча и за двамата, плюс бутилка шардоне, и напомни на сервитьора за минералната ми вода с лимон. После сплете пръсти над покривката и ме погледна очаквателно.

— Можех да вечерям с Доминик Дън. Дано това тука си струва.

— Определено ще си струва, Уолтър. Защото сега ще престанеш да криеш от мен. Ще ми кажеш цялата истина. Истинската история. Разбираш ли, ако знам каквото знаеш и ти, обвинението няма да успее да ме надиграе. Ще съм наясно какви ходове планира Голанц още преди да ги е направил.

Елиът кимна, сякаш се съгласяваше, че е време да достави стоката.

— Не съм убил жена си, нито нейния нацистки любовник. Повтарям ти го още от първия ден.

Поклатих глава.

— Това не е достатъчно. Казах, че искам цялата история. Искам да знам какво всъщност се е случило, Уолтър. Искам да знам какво става, иначе се разкарвам.

— Не бъди смешен. Никой съдия няма да ти позволи да напуснеш по средата на процеса.

— Готов ли си да заложиш свободата си на тази карта, Уолтър? Ако искам да се избавя от това дело, ще намеря начин да го направя.

Той се поколеба и впери поглед в мен.

— Трябва да внимаваш с онова, което искаш. Може да е опасно.

— Ще рискувам.

— Обаче аз не съм сигурен, че мога.

Наведох се към него.

— Какво значи това, Уолтър? Какво става? Аз съм твой адвокат. Можеш да ми кажеш какво си направил и никой няма да узнае.

Преди да успее да отговори, келнерът донесе бутилка минерална вода от Европа и огромна чиния с лимонови резенчета. Щяха да стигнат за всички в ресторанта. Елиът го изчака да ми напълни чашата и да се отдалечи.

— Става това, че си нает да ме защитаваш пред съдебните заседатели. По мое мнение засега се справяш отлично и подготовката ти за защитната фаза е на най-високо ниво. И всичко това — само за две седмици. Изумително!

— Стига глупости!

Казах го прекалено високо. Елиът се огледа и гневно стрелна с очи една жена на съседна маса, която беше чула възклицанието ми.

— Говори по-тихо. Отношенията между клиент и адвокат трябва да си останат на тази маса.

Погледнах го. Усмихваше се, но знаех, че ми напомня и за нещо, в което вече го бях уверил — че казаното си остава между нас. Дали това предполагаше, че най-после е готов да говори? Изиграх единствения си коз.

— Разкажи ми за подкупа, който е дал Джери Винсънт.

Отначало зърнах в очите му мимолетен шок. Мястото му зае многозначително изражение, сякаш колелцата вътре са се завъртели и е събрал две и две. После ми се стори, че виждам кратък проблясък на съжаление. Щеше ми се до мен да седеше Джули Фарвър. Тя можеше да проникне в мислите му по-добре от мен.

— Това е изключително опасна информация — каза той. — Откъде я получи?

Очевидно не можех да разкрия на клиента си, че съм я получил от полицейски детектив, с когото в момента си сътруднича.

— Да речем, че тя си вървеше с делото, Уолтър. Имам целия архив на Винсънт, включително счетоводните му книги. Не беше трудно да установя, че е пренасочил сто хиляди от твоя аванс към неизвестна трета страна. Заради подкупа ли са го убили?

Стиснал с два пръста изящното столче на чашата си с мартини, Елиът я вдигна и я изпи на един дъх. Кимна на някого над рамото ми. Искаше още една. После ме погледна.

— Спокойно мога да кажа, че до смъртта на Джери Винсънт се стигна по стечение на обстоятелствата.

— Не се ебавам с теб, Уолтър. Трябва да знам — за да защитавам не само теб, но и себе си.

Той остави празната чаша отстрани и след две секунди някой я отнесе. Елиът кимна, сякаш беше съгласен с мен.

— Струва ми се, че ти вече си открил причината за смъртта му. През цялото време беше в делото. Даже ми я спомена.

— Не разбирам. Какво съм ти споменал?

— Той се готвеше да отложи процеса — нетърпеливо отвърна Елиът. — И беше убит, преди да успее да подаде искането.

Опитах се да подредя пъзела, ала не разполагах с достатъчно елементи.

— Не разбирам, Уолтър. Искал е да отложи процеса и затова е бил убит, така ли? Защо?

Клиентът ми се наведе към мен и почти зашепна:

— Добре, ти сам ме попита. Ще ти кажа. Но после недей да обвиняваш мен, когато ти се прииска да не знаеш. Да, имаше подкуп. Той го даде и всичко си беше наред. Насрочиха процеса и само трябваше да се подготвим за него. Трябваше да спазим графика. Без никакво отлагане. Само че той си промени мнението и реши да внесе искане за отлагане.

— Защо?

— Не знам. Струва ми се, смяташе, че може да спечели делото и без подкупа.

Елиът явно не знаеше за телефонните обаждания от ФБР. В противен случай сега беше моментът да го спомене. Очевидният интерес на Бюрото към Винсънт бе напълно основателна причина за отлагане на съдебен процес, за който е бил даден подкуп.

— Значи е бил убит заради отлагането на процеса, така ли?

— Така предполагам, да.

— Ти ли го уби, Уолтър?

— Аз не съм убиец.

— Пратил си му наемен убиец.

Елиът уморено поклати глава.

— Нито пращам наемни убийци.

Към сепарето се приближи келнер с поднос и количка и двамата се отдръпнахме на столовете си, за да му дадем възможност да си свърши работата. Той обезкости рибата, приготви порциите ни и ни ги сервира с две канички сос бьор блан. После постави пред Елиът ново мартини и две винени чаши. Отпуши поръчаната от клиента ми бутилка и го попита дали желае да опита виното. Продуцентът поклати глава и му нареди да се махне.

— Добре — казах, когато останахме сами. — Да се върнем към подкупа. Кой беше подкупен?

Елиът преполови новото си мартини на една глътка.

— Това би трябвало да е очевидно, ако се замислиш.

— Значи съм глупак. Помогни ми.

— Процес, който не бива да се отлага. Защо?

Продължавах да се взирам в него, но вече без да го гледам. Потънах в себе си и се съсредоточих върху гатанката. Отмятах възможностите — съдията, прокурорът, ченгетата, свидетелите, съдебните заседатели… Осъзнах, че подкупът и неподлежащият на отлагане процес се пресичат в една-единствена точка. Ако отложеха процеса за друга дата, щеше да се промени една-единствена величина. Съдията, прокурорът и всички свидетели щяха да останат същите, независимо за кога е насрочено началото му. Но списъкът на потенциалните съдебни заседатели се сменяше всяка седмица.

— Някой от съдебните заседатели е твой човек.

Елиът не реагира. Остави ме да до проуча откритието си и аз го направих. Мислите ми обходиха лицата в ложата. Два реда с по шест места. Спрях на заседател номер седем.

— Номер седем. Ти искаше да бъде избран. Знаел си. Кой е той?

Клиентът ми леко кимна и ми отправи онази своя усмивчица. И преспокойно лапна хапка от рибата, преди да отговори на въпроса ми, сякаш си приказвахме за шансовете на Лейкърс да стигнат до плейофите, а не за манипулиране на процес за убийство.

— Нямам представа кой е и изобщо не ми трябва да знам. Но е наш човек. Казаха ни, че номер седем ще е наш човек. Неговата работа е да убеждава. Когато се стигне до обсъждането, той ще насочи мненията в наша полза. Със защитата, която разработи Винсънт и която ти прилагаш в действие, сигурно ще им е нужен съвсем слаб тласък. Сигурен съм, че ще получим оправдателна присъда. Но той най-малкото няма да отстъпи от позицията си и ако се стигне до преиграване, просто пак ще започнем отначало. Никога няма да ме осъдят, Мики. Никога.

Отблъснах чинията си настрани. Не можех да ям.

— Стига гатанки, Уолтър. Разкажи ми как се стигна дотам. Разкажи ми от самото начало.

— От самото начало ли?

— От самото начало.

Елиът се засмя на тази мисъл и си наля чаша вино. Един сервитьор се хвърли да поеме тази операция от него, но моят клиент му махна с бутилката в ръка да се отдалечи.

— Това е дълга история, Мики. Искаш ли глътка вино, докато я слушаш?

И наведе гърлото на бутилката над празната ми чаша. Изкушавах се, но поклатих глава.

— Не, Уолтър, не пия.

— Не съм сигурен, че мога да имам доверие на човек, който не пие поне от време на време.

— Аз съм твой адвокат. Можеш да ми имаш доверие.

— Имах доверие и на предишния, а я виж какво се случи с него!

— Не ме заплашвай, Уолтър. Просто ми разкажи историята.

Той отпи голяма глътка и остави чашата си на масата прекалено рязко. После се огледа, за да види дали някой в ресторанта е забелязал. Стори ми се, че всичко това е театър. Всъщност проверяваше дали не ни наблюдават. Обходих своето зрително поле, доколкото можех, без да го правя очевидно. Не видях Бош, нито друг, когото да определя като ченге.

Елиът започна разказа си.

— Когато пристигнеш в Холивуд, няма значение кой си и откъде идваш, стига да носиш едно нещо в джоба си.

— Пари.

— Точно така. Преди двайсет и пет години пристигнах тук и имах пари. Отначало ги вложих в няколко филма, а после и в едно загубено студио, което никой не ебаваше за нищо. И го направих конкурентоспособно. Още пет години и вече няма да приказват за Голямата четворка. А за Голямата петорка. Арчуей ще се нареди до Парамаунт, Уорнърс и останалите.

Не очаквах, че ще се връщаме чак двайсет и пет години назад.

— Добре, Уолтър, всичко това за успеха ти ми е ясно. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че парите не бяха мои. Когато пристигнах тук, не носех собствените си пари.

— Нали фамилията ти притежавала фосфатна мина или спедиторска компания във Флорида?

Той кимна.

— Вярно е, но зависи какво разбираш под „фамилия“.

Осени ме със закъснение.

— За мафията ли говориш, Уолтър?

— Говоря за една организация с огромен оборот във Флорида, която се нуждаеше от законен бизнес, за да изпира печалбите си, и подставени лица, които да ръководят видовете бизнес. Аз бях счетоводител. Бях едно от тези подставени лица.

Вече лесно можех да до наредя пъзела. Флорида преди двайсет и пет години. Зенитът на безпрепятствения приток на кокаин и пари.

— Пратиха ме на запад — продължи Елиът. — Имах легенда и куфари, пълни с пари. И обичах киното. Биваше ме да избирам филмите и да ги произвеждам. Поех Арчуей и го превърнах в компания за милиарди долари. И после жена ми…

Изражението му стана тъжно.

— На сутринта след дванайсетата ни годишнина, когато брачният договор тъкмо я беше направил моя съсобственичка, тя ми каза, че ме напускала. Щяла да поиска развод.

Кимнах. Разбирах. Брачният договор даваше на Мици Елиът половината от акциите на Уолтър Елиът в Арчуей Студиос. Само че той беше подставено лице. Акциите му всъщност принадлежаха на организацията, а тя не беше от онези организации, които ще допуснат половината им инвестиции да си излязат през вратата в пола.

— Опитах се да я разубедя. Не искаше да ме чуе. Беше влюбена в онова нацистко копеле и си мислеше, че той ще я защити.

— Организацията е наела убиец.

Почувствах се адски странно да произнеса тези думи. Огледах се и обходих ресторанта с очи.

— Не се предполагаше, че точно тогава ще отида във вилата — каза Елиът. — Съобщиха ми да стоя надалеч, да си осигуря непоклатимо алиби.

— Тогава защо отиде?

Той ме погледна в очите.

— Защото още я обичах. Не знам защо. Желаех я. Бях готов да се боря за нея. Отидох, за да се опитам да го предотвратя, навярно да се превърна в героя, да спася положението и да си я върна. Не знам. Нямах план. Просто не исках да се случи. Затова отидох там… но беше късно. Когато стигнах, и двамата бяха мъртви. Ужасно…

Елиът се взираше в спомена, може би виждаше сцената в спалнята в Малибу. Сведох очи към бялата покривка. Адвокатът никога не очаква клиентът да му каже цялата истина. Части от нея, да. Но никога студената, суровата и абсолютна истина. Трябваше да имам предвид, че продуцентът е пропуснал отделни моменти. Но и онова, което ми беше казал, ми стигаше засега. Идваше ред да поговорим за подкупа.

— И после е дошъл Джери Винсънт — подсказах му.

— Да.

— Разкажи ми за подкупа.

— Няма много за разказване. Фирменият ми адвокат ме свърза с Джери и всичко вървеше нормално. Договорихме се за хонорара и после той дойде при мен, това беше в началото, някъде преди пет месеца, и каза, че към него се обърнал някой, който можел да пробута наш човек за съдебен заседател. Каквото и да се случело, той твърдо щял да държи за оправдателна присъда, но и щял да работи в полза на защитата по време на обсъждането. Щял да е сладкодумец, опитен в убеждаването — а бе изпечен мошеник. Обаче имаше една уловка. Щом задействахме тази схема, трябваше да започнем по график, за да може този човек да попадне като съдебен заседател на моя процес.

— И вие сте приели предложението.

— Да. Това беше преди пет месеца. По онова време нямах някаква сериозна защита. Не бях убил жена си, но шансовете като че ли не бяха на моя страна. Нямахме сребърен куршум… и ме беше страх. Бях невинен, обаче виждах, че ще ме осъдят. Затова приехме предложението.

— Колко?

— Сто хиляди в аванс. Както сам си установил, Джери ги изплати чрез своите хонорари. Разду възнаграждението си, аз му платих и после той плати за съдебния заседател. Ако при обсъждането съдебните заседатели не стигнеха до единодушно решение, щях да дам още сто бона, а за оправдателна присъда щяха да са двеста и петдесет. Джери ми каза, че тези хора го били правили и по-рано.

— Подставен съдебен състав ли имаш предвид?

— Да, така се изрази той.

Помислих си, че от ФБР може да са надушили за предишните машинации и затова да са потърсили Винсънт.

— Джери ли е бил адвокат и в предишните случаи?

— Той не ми каза и аз не съм го питал.

— Някога да ти е споменавал, че ФБР души около твоето дело?

Елиът се отдръпна, сякаш току-що съм казал нещо отвратително.

— Не. Това вярно ли е?

Изглеждаше уплашен.

— Не знам, Уолтър. Просто ти задавам въпроси. Но Джери ти е казал, че ще отложи процеса, нали?

Клиентът ми кимна.

— Да. Онзи понеделник. Каза, че нямало нужда от нашия човек. Той имал сребърния куршум и щял да спечели процеса сам.

— И затова са го убили.

— Това трябва да е. Такива хора едва ли ще ти позволят да си промениш намеренията и да им извъртиш номер.

— Какви хора? Организацията ли?

— Не знам. Просто такива хора. Който и да върши такива неща.

— Казвал ли си на някого, че Джери ще отложи процеса?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Тогава на кого е казал Джери?

— Няма откъде да знам.

— Е, с кого е сключил сделка Джери? Кого е подкупил?

— И това не знам. Той не искаше да ми каже. Щяло да е по-добре да не знам имена. Същото, в каквото те убеждавах и аз.

Вече беше малко късно за това. Трябваше да стигна до края и да остана сам, за да помисля. Погледнах недокоснатата риба в чинията си и се зачудих дали да я занеса на Патрик, или някой в ресторантската кухня ще я изяде.

— Знаеш ли, не искам да те подлагам на още по-голям стрес, но ако ме осъдят, съм мъртъв — каза Елиът.

Погледнах го.

— Организацията ли?

Той кимна.

— Ако приберат някого, той се превръща в проблем. Обикновено го очистват още преди да стигне до съда. Не рискуват да се опита да сключи сделка. Обаче аз все още контролирам парите им, нали разбираш. Ако ме очистят, ще изгубят всичко. Арчуей, недвижимите имоти, абсолютно всичко. Затова чакат и наблюдават. Ако ми се размине, пак продължаваме постарому и всичко е наред. Ако ме осъдят, вече се превръщам в прекалено сериозен проблем и няма да изкарам и две нощи в затвора. Ще се доберат до мен и там.

Винаги е добре да знаеш точно какви са залозите, но навярно бих могъл да мина и без да ми ги напомня.

— Става дума за по-висша власт — продължи Елиът. — Тя надхвърля неща като адвокатската тайна. Това, което ти казах тази вечер, не бива да излиза извън тази маса. Нито в съда, нито никъде другаде. Това, което ти казах тази вечер, може да те унищожи за нула време. Също като Джери. Запомни го.

Говореше делово и когато свърши, спокойно си допи виното. Но заплахата се съдържаше във всяка негова дума. Нямаше начин да го забравя.

Той махна с ръка на един сервитьор и поиска сметката.

42.

Добре, че клиентът ми обичаше да пие мартини преди вечерята, а шардонето с нея. Не бях сигурен, че щях да изкопча от него всичко това, ако алкохолът не го беше накарал да се отпусне и да си развърже езика. Само че не исках да рискувам да го спре пътна полиция точно по време на процеса и настоях да не шофира. Той обаче заяви, че не можел да остави през нощта майбах за четиристотин хиляди долара в някакъв неохраняем гараж в центъра. Затова накарах Патрик да ни закара до колата и седнах зад волана. Патрик ни следваше.

— Тази кола струва четиристотин бона, така ли? — попитах. — Направо ме е страх да я карам.

— Всъщност е малко по-евтина.

— Да, добре, а имаш ли нещо друго? Когато ти казах да не пътуваш с лимузината, не очаквах да се появиш с такъв звяр на процеса, на който те съдят за убийство. Само си помисли какво впечатление правиш, Уолтър. Не изглежда добре. Спомняш ли си какво ми каза, когато се запознахме? Че трябва да спечелиш и извън съдебната зала. Такава кола не ти помага да го направиш.

— Другата ми кола е порше. Карера GT.

— Страхотно. Колко струва?

— Повече от тази.

— Знаеш ли какво, защо не вземеш един от моите линкълни? Даже имам един с регистрационен номер NT GLTY5. Можеш да го покараш известно време.

— Няма нужда. Мога да взема назаем един приличен скромен мерцедес. Това става ли?

— Идеално. Уолтър, въпреки всичко, което ми каза тази вечер, ще направя всичко възможно за теб. Мисля, че шансовете ни са добри.

— Значи ми вярваш, че съм невинен?

Поколебах се.

— Вярвам, че не си застрелял жена си и Рилц. Не съм сигурен, че това те прави невинен, но да го кажем по следния начин: не смятам, че си виновен по обвиненията, които ти повдигат. А повече не ми е нужно.

Той кимна.

— Може би и аз не мога да искам повече. Благодаря ти, Мики.

След това почти не разговаряхме. Съсредоточих се върху това да не съсипя колата, която струваше повече от къщите на повечето хора.

Елиът живееше в Бевърли Хилс, в имение в равнината на юг от Сънсет Булевард. Натисна един бутон на тавана на колата и отвори стоманения портал. Патрик влезе след нас с линкълна. Слязохме и аз подадох на Елиът ключовете. Продуцентът попита дали искам да вляза за по още една чаша и трябваше да му напомня, че не пия. Той ми протегна ръка и аз я стиснах. Почувствах се неловко, сякаш сключвахме някаква сделка за онова, което беше разкрито по-рано. Пожелах му лека нощ и се качих в линкълна.

Вътрешните колелца се въртяха по целия път до вкъщи. Патрик бързо усвояваше нюансите в настроението ми и явно разбираше, че не е моментът да ме прекъсва с общи приказки. Оставяше ме да работя.

Седях, облегнат на вратата, отправил поглед през прозореца, но без всъщност да виждам неоновия свят навън. Мислех си за Джери Винсънт и сделката, сключена с неизвестни лица. Не беше трудно да се досетя как е станало. Въпросът кой обаче стоеше по съвсем друг начин.

Системата на съдебните заседатели се основава на произволен избор на много нива. Това гарантира честност и разнороден социален състав на заседателите. Предварителната група от стотици граждани, ежеседмично призовавани да изпълнят дълга си, се съставя произволно от регистрираните гласоподаватели, както и от имотния регистър и регистрите за комуналните услуги. Кандидатите от тази голяма група, които участват в изборната процедура за конкретен процес, отново се призовават произволно, този път от компютър. Списъкът им се дава на съответния съдия, който поканва първите дванайсет имена или кодови номера да заемат местата в ложата за първия кръг от избора. Имената или номерата в списъка също са в компютърно генериран произволен ред.

Елиът ми беше казал, че след като насрочили датата за процеса, към Джери Винсънт се обърнали неизвестни лица и му предложили да вкарат свой човек в съдебния състав. Уловката била, че процесът не бивало да се отлага. Ако това се случело, техният човек не можел да прехвърли участието си за новата дата. Всичко това ми показваше, че тези неизвестни лица имат пълен достъп до всички нива от произволните процедури: първите призовки за конкретна съдебна палата в конкретна седмица, произволната селекция за изборната процедура за процеса и на първите дванайсет, които да седнат в ложата.

Щом попаднеше в ложата, от подставеното лице зависеше да остане там. Защитата щеше да знае, че не бива да му прави отвод, а като си придадеше вид на клонящ към обвинението, прокурорът също нямаше да го отстрани. Всичко беше съвсем просто, стига датата на процеса да не бъде променена.

Излагането на нещата по този начин ми даваше по-ясна представа за извършената манипулация и за това кой би могъл да стои зад нея. Даваше ми по-ясна представа и за моралната дилема, пред която съм изправен. На вечерята Елиът ми беше признал за няколко престъпления. Но аз бях негов адвокат и тези признания оставаха поверителни по силата на адвокатската тайна. Можех да направя изключение от този принцип, ако се чувствам застрашен от тази информация или ми е известно престъпление, което е замислено, но още не е извършено. Знаех, че Джери Винсънт е подкупил някого. Това престъпление вече беше извършено. За разлика от манипулирането на съдебните заседатели. Това престъпление щеше да бъде извършено едва когато започнеше обсъждането, тъй че бях длъжен да съобщя за него. Елиът очевидно не подозираше за това изключение от принципа за адвокатската тайна или беше убеден, че опасността да ме сполети участта на Джери Винсънт ще ме накара да си държа езика зад зъбите.

Замислих се за всичко това и осъзнах, че трябва да имам предвид още едно изключение. Не бях длъжен да съобщя за подготвяното манипулиране на съдебните заседатели, ако можех да предотвратя извършването на това престъпление.

Поизправих се на седалката и се огледах. Навлизахме в Западен Холивуд по Сънсет. Обърнах се напред и видях позната реклама.

— Патрик, отбий пред „Бук Сууп“. Искам да изтичам дотам за минутка.

Той спря линкълна до тротоара пред книжарницата. Казах му да изчака и изскочих от колата. Влязох през главния вход и тръгнах към дъното. Въпреки че обичах тази книжарница, не бях дошъл, за да купувам книги. Исках да се обадя по телефона, без Патрик да ме чува.

Около стелажите с трилъри нямаше много клиенти. Продължих още по-навътре и намерих един уединен ъгъл с големи албуми, натрупани върху лавиците и масите. Извадих телефона си и набрах номера на своя детектив.

— Сиско, аз съм. Къде си?

— Вкъщи. Какво има?

— Лорна там ли е?

— Не, отиде на кино със сестра си. Би трябвало да се върне след…

— Добре. Трябва да поговоря с теб. Искам да направиш нещо, но може да не ти хареса. В такъв случай ще те разбера. Така или иначе, не бива да разговаряш с никого за това. Включително с Лорна.

Отсреща последва колебание.

— Кого трябва да убия?

И двамата се разсмяхме, което донякъде облекчи напрежението.

— Може да поговорим за това по-късно, но най-вероятно ще е също толкова рисковано. Искам да проследиш един човек и да научиш всичко възможно за него. Проблемът е, че ако те пипнат, и на двамата сигурно ще ни отнемат разрешителните.

— Кой е той?

— Заседател номер седем.

43.

Върнах се при линкълна и се вмъкнах на задната седалка. Вече съжалявах за това, което бях направил. Движех се по тънък лед, което можеше да ме вкара в големи неприятности. От една страна е напълно естествено адвокатът да провери сигнал за манипулиране на съдебните заседатели. От друга страна обаче тази проверка също може да се разглежда като манипулация. Съдия Стантън щеше да е меко казано обезпокоен и този път нямаше просто да ме изгледа с присвити очи. Такова нарушение не се поправяше с дарение за „Намисли си желание“. Стантън щеше да съобщи в адвокатската колегия и на председателката на Съдебния съвет и щеше да стигне чак до Върховния съд, ако успееше да ги накарат да го изслушат. Щеше да се погрижи Елиът да е последният ми клиент.

Патрик зави по Феърхолм и накрая паркира в гаража под къщата ми. Слязохме от колата и се заизкачвахме по стъпалата към предната веранда. Наближаваше десет. Работният ми ден вече надхвърляше четиринайсет часа. Стреснах се, когато видях, че на един от столовете на верандата седи мъж. Силуетът на лицето му се очертаваше на фона на градското сияние. Пресегнах се да спра Патрик, като родител, който хваща детето си за ръка, за да не пресече невнимателно улицата.

— Привет, адвокат Холър.

Бош. Познах го по гласа. Успокоих се и оставих Хенсън да продължи нагоре. Качихме се на верандата и отключих вратата, за да може Патрик да влезе. После се обърнах към детектива.

— Хубава гледка — отбеляза той. — От защита на отрепки ли изкара за тази къща?

Бях прекалено уморен, за да се хващам на тази игра.

— Какво правиш тук, детектив?

— Реших, че след книжарницата може би се прибираш вкъщи. Затова просто те изпреварих и те почаках тук.

— Е, свърших за днес. Можеш да съобщиш на хората си, ако наистина има други освен теб.

— Какво те кара да смяташ, че няма?

— Не знам. Просто не съм видял нито един. Надявам се, че не ме баламосваш, Бош. Заради теб така съм си оголил задника.

— След заседанието вечеря с клиента си в „Рибната скара“. И двамата ядохте филе от морски език и от време на време повишавахте глас. Клиентът ти пи доста, което наложи да го закараш у тях с неговата кола. На връщане се отби в „Бук Сууп“ и се обади по телефона. Явно не искаше шофьорът ти да те чуе.

Бях впечатлен.

— Добре. Ясно. Те са някъде наоколо. Какво искаш, Бош? Какво става?

Той се изправи и се приближи към мен.

— Щях да ти задам същия въпрос. Защо Уолтър Елиът толкова се разгорещи по време на вечерята? И на кого се обади ти от книжарницата?

— Първо, Елиът ми е клиент и няма да ти кажа за какво сме разговаряли. Нямам намерение да престъпя тази граница. А що се отнася до телефонното ми обаждане от книжарницата, поръчвах пица, защото, както Ти и твоите колеги може би сте забелязали, в ресторанта не си изядох вечерята. Остани, ако искаш едно парче.

Бош ми отправи хитрата си усмивчица, придружена от многозначителния му непроницаем поглед.

— Значи така искаш да играем играта, а?

— Засега.

Дълго и двамата не казахме нищо. Просто стояхме и чакахме следващата остроумна реплика. И след като не я дочаках, реших, че наистина съм уморен и гладен.

— Лека нощ, детектив Бош.

Влязох и затворих вратата. Оставих го сам на верандата.

44.

Моят ред да разпитам детектив Кайндър дойде едва късно във вторник, след като прокурорът в продължение на още няколко часа разговаря с него за следствието. Това се оказа в моя полза. Струваше ми се, че съдебните заседатели се отегчават от досадните подробности и ще се зарадват на нова серия въпроси. Есемесът на Джули Фарвър потвърди наблюдението ми.

Свидетелските показания се отнасяха главно за следствените действия след ареста на Уолтър Елиът. Детективът надълго и широко описа как се заровил в обстоятелствата около брака на обвиняемия и открил влязлата неотдавна в сила клауза на брачния договор, както и опитите на Елиът в седмиците преди убийството да определи колко пари ще изгуби с развода и как ще се отрази той върху контрола му върху Арчуей Студиос. С помощта на хронологична схема, съставена въз основа на показанията на арестанта и документираните му движения, Кайндър също успял да установи, че той няма достоверно алиби за времето на убийството.

Голанц също отдели специално внимание на всички допълнителни насоки на следствието. Кайндър описа многобройните неоснователни улики, които били надлежно проверени, разследването на Йохан Рилц, с което искали да определят дали той е бил главната мишена на убиеца, както и сравнението на двойното убийство с други подобни неразкрити случаи.

Като цяло Голанц и Кайндър явно много усърдно се бяха постарали да свържат моя клиент с убийството в Малибу. Към средата на следобеда младият прокурор каза:

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

Най-после дойде моятт ред. Бях решил в разпита на Кайндър да обърна внимание само на три момента от свидетелските му показания и после да го изненадам с неочакван удар в корема. Застанах зад катедрата.

— Детектив Кайндър, знам, че по-късно ще чуем показанията на съдебномедицинския експерт, но вие заявихте, че след аутопсията са ви казали, че времето на смъртта на госпожа Елиът и господин Рилц е между единайсет и дванайсет часа.

— Точно така.

— По-близо до единайсет или по-близо до дванайсет?

— Не е възможно да се определи с точност. Това просто е времето, през което се е случило.

— Добре, и щом сте знаели това време, вие сте се уверили, че човекът, когото вече сте били арестували, няма алиби, нали така?

— Аз не бих се изразил по този начин.

— А как бихте се изразили?

— Мое задължение беше да продължа да разследвам случая и да го подготвя за процес. Затова трябваше да имам предвид и вероятността заподозреният да има алиби за убийството. Въз основа на многобройни разпити и на присъствената книга, която се води на портала в Арчуей Студиос, установих, че онази сутрин господин Елиът е напуснал студиото сам в десет часа и четирийсет минути. Това му е дало предостатъчно време да…

— Благодаря, детектив. Вече отговорихте на въпроса.

— Не съм довършил отговора си.

Голанц стана и помоли съдията свидетелят да довърши отговора си. Стантън му позволи. Кайндър продължи с глас на преподавател по „Въведение в разследването на убийства“.

— Както казвах, това е дало на господин Елиът предостатъчно време да стигне до вилата в Малибу и да извърши убийството.

— Предостатъчно време ли казахте?

— Достатъчно време.

— По-рано казахте, че лично няколко пъти сте изминавали това разстояние. Кога беше това?

— Първият път беше точно една седмица след убийствата. Излязох от портала на Арчуей в десет и четирийсет сутринта и потеглих към къщата в Малибу. Пристигнах в единайсет четирийсет и две минути, напълно в рамките на времето на убийството.

— Откъде знаете, че сте минали по същия път, по който и господин Елиът?

— Не знаех. Затова просто избрах маршрута, който ми се стори най-очевиден и бърз. Повечето хора не тръгват по дългия път. Предпочитат краткия. От Арчуей потеглих по Мелроуз до Ла Бреа и оттам до шосе десет. После продължих на запад към Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

— Откъде знаете, че трафикът е бил същият като по времето, когато е пътувал господин Елиът?

— Не знам дали е бил същият.

— Трафикът в Лос Анджелис често е съвсем непредсказуем, нали?

— Да.

— Затова ли сте минали по този маршрут няколко пъти?

— Това е една от причините, да.

— Добре, детектив Кайндър, вие заявихте, че сте минали по този маршрут общо пет пъти и всеки път сте стигали до вилата в Малибу преди края на определеното време на убийството, нали така?

— Да.

— Кога стигнахте най-бързо до къщата в Малибу?

Свидетелят си погледна бележките.

— Първия път — в единайсет четирийсет и две минути.

— А най-слабото ви време?

— Най-слабото ли?

— Кой беше най-бавният от петте ви опита?

Детективът отново погледна записките си.

— Най-късно съм стигнал там в единайсет петдесет и една минута.

— Добре, значи най-доброто ви време все пак е през последната една трета от периода, който съдебномедицинският експерт е определил като време на убийството, а най-лошото би оставило на господин Елиът по-малко от десет минути, за да влезе в къщата си и да убие двама души. Нали така?

— Да, но би могло да се направи.

— Би могло? Това не ми звучи много убедено.

— Напълно съм убеден, че обвиняемият е имал време да извърши убийството.

— Но само ако убийството е било извършено поне четирийсет и две минути след началото на въпросния период, нали?

— Щом го приемате така.

— Не е важно как го приемам аз, детектив. Използвам данните, които ни е дал съдебномедицинският експерт. За да обобщим за съдебните заседатели: вие твърдите, че господин Елиът е напуснал студиото в десет и четирийсет, отишъл е в Малибу, влязъл е в къщата си, изненадал е жена си и нейния любовник в спалнята на втория етаж и ги убил, и всичко това преди края на установеното време на смъртта в дванайсет. Правилно ли излагам нещата?

— По същество, да.

Поклатих глава, сякаш се налага да преглътна доста.

— Добре, детектив, да продължим нататък. Моля ви, кажете на съдебните заседатели колко пъти сте започвали пътуването до Малибу, но сте го прекратявали, понеже сте знаели, че няма да успеете преди дванайсет.

— Такова нещо не се е случвало.

Само че в отговора на Кайндър се долавяше известно колебание. Бях сигурен, че и съдебните заседатели са го усетили.

— Отговорете ми с да или не, детектив. Ако представя документи и даже видеозаписи, които показват, че сте потегляли от портала на Арчуей в десет и четирийсет сутринта седем, а не пет пъти, тези документи фалшиви ли ще бъдат?

Кайндър стрелна с поглед Голанц и отново се обърна към мен.

— Не се е случвало такова нещо.

— Не отговаряте на въпроса ми, детектив.

Повтарям: само с да или не. Ако предявя документи, показващи, че сте провеждали експеримента си поне седем пъти, макар да свидетелствахте само за пет, тези документи фалшиви ли ще бъдат?

— Не, но не съм…

— Помолих ви да отговорите само с да или не.

Прокурорът се изправи и помоли съдията да позволи на свидетеля да отговори докрай на въпроса, но Стантън му каза, че ще може да го зададе пак, след като защитата приключи. Ала сега се поколебах аз. Знаех, че Голанц ще даде възможност на Кайндър да обясни казуса, и имах възможност да го направя сега, за да овладея положението и да използвам признанието в своя полза. Беше рисковано, защото в момента смятах, че съм подхванал детектива доста добре. Ако продължах с него до края на днешното заседание, съдебните заседатели щяха да се приберат по домовете си, изпълнени с подозрение към полицията. Което щеше да ми е от полза.

Реших да рискувам и да се опитам да овладея положението.

— Кажете ни сега колко пъти прекратихте експериментите си, преди да стигнете до къщата в Малибу.

— Два пъти.

— Кога?

— Втория и последния път — седмия.

Кимнах.

— И сте ги прекратили, понеже сте знаели, че няма да успеете да стигнете в границите на времето на убийството, така ли?

— Не, не затова.

— Тогава по каква причина прекратихте експериментите?

— Първия път ме повикаха в службата, за да проведа един разпит, а втория път слушах радиостанцията и чух, че един шериф вика подкрепление. И му се притекох на помощ.

— Защо не отразихте тези случаи в доклада си за следствените експерименти?

— Не смятах, че е уместно, защото експериментите бяха незавършени.

— Значи тези незавършени експерименти не са отразени никъде в онази ваша дебела папка, така ли?

— Да, не са.

— И имаме само вашата дума за причините да ги прекратите, преди да стигнете до вилата на Елиът в Малибу.

— Така е.

Кимнах и реших, че достатъчно съм го въртял на шиш на тази тема. Знаех, че Голанц ще го измъкне от положението и може би дори ще представи документи за сигналите, станали причина за прекъсване на експериментите. Но се надявах, че съм повдигнал поне въпроса за доверието пред съдебните заседатели. Отбелязах малката си победа и продължих нататък.

С други думи, атакувах Кайндър с факта, че оръжието на убийството не е открито и че шестмесечното следствие така и не е успяло да свърже Уолтър Елиът с каквото и да е оръжие. Разгледах проблема от няколко страни, за да принудя детектива многократно да признае, че липсва ключов елемент от следствието и обвинението, въпреки че, ако наистина е убиецът, Елиът е имал съвсем малко време да скрие оръжието.

— Е, океанът е голям, господин Холър — накрая ядосано се сопна Кайндър.

Точно това чаках.

— Океанът е голям, казвате, така ли? Нима намеквате, че господин Елиът е имал лодка и е изхвърлил оръжието в открито море?

— Не, нищо подобно.

— Какво тогава?

— Само казвам, че оръжието може да е било хвърлено във водата и теченията да са го отнесли, преди нашите водолази да започнат издирването.

— Може да е било хвърлено във водата? И вие искате да отнемете живота и препитанието на господин Елиът въз основа на „може да е било“, така ли, детектив Кайндър?

— Не, не съм казал такова нещо.

— Не, вие всъщност казвате, че нямате оръжие, че не можете да свържете господин Елиът с оръжие, но сте твърдо убеден, че той е вашият човек, така ли?

— Имаме положителни резултати от барутните натривки. По мое мнение това свързва господин Елиът с оръжие.

— С какво оръжие?

— Не разполагаме с него.

— Да, не разполагате, но сте седнали тук да твърдите с „научна сигурност“, че господин Елиът е стрелял с огнестрелно оръжие в същия ден, в който са били убити жена му и Йохан Рилц, нали?

— Ами, не с научна сигурност, обаче натривките…

— Благодаря ви, детектив Кайндър. Мисля, че това отговаря на въпроса. Да продължим нататък.

Прелистих страницата на бележника си и прегледах следващите няколко въпроса, които бях написал предишната вечер.

— Детектив Кайндър, в хода на следствието успяхте ли да установите кога са се запознали Йохан Рилц и Мици Елиът?

— Установих, че тя го е наела като интериорен дизайнер през есента на две хиляди и пета година. Нямам представа дали го е познавала преди това.

— А кога са станали любовници?

— Не успяхме да установим. Известно ми е обаче, че в тефтера на господин Рилц са отбелязани редовни срещи с госпожа Елиът в една или друга къща. Честотата им е нараснала половин година преди смъртта им.

— Плащали ли са му за всяка от тези срещи?

— Господин Рилц е водил много непълни счетоводни книги. Трудно е да се определи дали му е плащано за конкретни срещи. Но общо взето, хонорарите, които му е плащала госпожа Елиът, се увеличават с нарастване на честотата на срещите.

Кимнах, като че ли отговорът му се вписва в някаква по-цялостна картина, която ми е известна.

— Добре, вие също заявихте, че убийството е извършено само трийсет и два дни след влизането в сила на клауза в брачния договор между Уолтър и Мици Елиът, която дава на госпожа Елиът равни права върху семейните финанси в случай на развод.

— Точно така.

— И това е вашият мотив за убийството.

— Отчасти, да. Аз го наричам утежняващ фактор.

— Забелязвате ли някаква непоследователност в теорията си за престъплението, детектив Кайндър?

— Не.

— От финансовите документи и честотата на срещите не става ли очевидно, че между господин Рилц и госпожа Елиът е имало някаква любовна или поне сексуална връзка?

— Не бих казал, че е толкова очевидно.

— Нима?

Казах го с изненада. Бях го приклещил в ъгъла. Ако заявеше, че връзката е очевидна, щеше да ми даде отговора, който знаеше, че искам. Ако кажеше, че не е очевидна, щеше да се направи на глупак, защото всички други в съдебната зала я смятаха за такава.

— От сегашна гледна точка може да изглежда очевидна, но по онова време ми се струваше скрита.

— Тогава как е научил за нея Уолтър Елиът?

— Не знам.

— Фактът, че не сте успели да откриете оръжието, не предполага ли, че Уолтър Елиът е планирал това убийство?

— Не непременно.

— В такъв случай е лесно да скриеш оръжие от цялото шерифско управление, така ли?

— Не, но както ви казах, може просто да е било хвърлено в океана от задната тераса и теченията да са го отнесли. Това не би изисквало особено планиране.

Кайндър знаеше какво искам и къде се опитвам да стигна. Не успях да го примамя там, затова реших да го подтикна да отиде сам.

— Детектив, никога ли не ви е хрумвало, че ако е знаел за връзката на жена си, Уолтър Елиът просто е щял да се разведе с нея преди влизането в сила на въпросната клауза от брачния договор?

— Няма данни кога е научил за връзката. И въпросът ви не взима предвид неща като емоции и гняв. Възможно е парите да нямат нищо общо с това като мотивиращ фактор. Възможно е причината чисто и просто да е бил гневът му от нейната изневяра.

Не успях да постигна каквото исках. Сам се ядосах на себе си и го отдадох на лошата си форма. Бях готов за разпита, ала за пръв път от една година влизах в пряк сблъсък с опитен и предпазлив свидетел. Реших да отстъпя и да нанеса на Кайндър удар, който нямаше да предусети.

45.

Помолих съдията за съвсем кратко прекъсване, отидох на масата на защитата, наведох се към ухото на клиента си и прошепнах:

— Просто кимни, все едно ти казвам нещо адски важно.

Елиът се подчини. Вдигнах една папка и се върнах на мястото си. Разтворих я и погледнах към свидетелската скамейка.

— Детектив Кайндър, в кой момент от следствието установихте, че Йохан Рилц е бил главна мишена на това двойно убийство?

Свидетелят моментално отвори уста да отговори, после я затвори и се замисли за миг. Точно такъв език на тялото се бях надявал да наблюдават съдебните заседатели.

— Не съм установил такова нещо в никой момент — отвърна Кайндър накрая.

— Йохан Рилц изобщо ли не е бил в центъра на вашето разследване?

— Е, той е жертва на убийство. Това през цялото време го поставяше в центъра на работата ми.

Изглеждаше много горд от отговора си, но аз не му дадох много време да му се наслади.

— Тогава фактът, че е бил в центъра на разследването, обяснява защо сте отишли в Германия да проучите миналото му, нали така?

— Не съм ходил в Германия.

— Ами във Франция? Паспортът му показва, че е живял там, преди да пристигне в Съединените щати.

— Не съм ходил там.

— Тогава кой от следствената ви група е ходил?

— Никой. Не сметнахме за необходимо.

— Защо?

— Бяхме поискали от Интерпол такава проверка и ни съобщиха, че е чист.

— Какво е Интерпол? Обяснете за съдебните заседатели.

— Международната организация на криминалната полиция. Тя свързва полициите в над сто държави и улеснява международното сътрудничество. Има няколко бюра в Европа и разполага с пълен достъп и съдействие от страна на съответните страни.

— Много хубаво, но това означава, че не сте се обръщали директно към полицията в Берлин, откъдето е Рилц, така ли?

— Да, не сме.

— Обръщали ли сте се директно към полицията в Париж, където Рилц е живял пет години?

— Не, разчитахме нашите колеги от Интерпол да проверят миналото на господин Рилц.

— Проверката на Интерпол общо взето се свежда до справка за криминални арести, нали?

— Включително и това, да.

— Какво друго включваше тя?

— Не съм сигурен какво е включвала. Не работя в Интерпол.

— Ако господин Рилц е бил привлечен от парижката полиция като доверено лице по случай, свързан с наркотици, Интерпол щеше ли да ви съобщи тази информация?

Кайндър се ококори за стотна от секундата, преди да отговори. Явно не очакваше въпроса, ала не виждах дали разбира накъде съм се насочил.

— Не знам дали са щели да ни съобщят тази информация.

— Органите на реда обикновено не издават имената на доверените си лица просто ей така, нали?

— Така е.

— Защо?

— Защото по този начин може да изложат информаторите си на опасност.

— Значи да си информатор в случай, свързан с разпространение на наркотици, може да бъде опасно, така ли?

— Понякога да.

— Детектив, вие някога разследвали ли сте убийство на доверено лице?

Голанц скочи на крака, преди Кайндър да успее да отговори, и помоли съдията за консултация на страните. Стантън ни даде знак да се приближим. Взех папката от катедрата и последвах прокурора. Съдебната стенографка се премести до банката със стенографската си машина. Съдията притегли стола си напред и се наведохме един към друг.

— Господин Голанц?

— Ваша чест, бих искал да знам накъде води всичко това, защото ми се струва, че се опитват да ме изпързалят. В нито един от доказателствените материали нямаше нищо, което дори само да загатва за това, за което господин Холър разпитва свидетеля.

Съдията се завъртя на стола си и ме погледна.

— Господин Холър?

— Ваша чест, ако се опитват да изпързалят някого, това е моят клиент. Следствието е проведено немарливо…

— Запазете тези речи за съдебните заседатели, господин Холър. Какво сте открили?

Разтворих папката, извадих една компютърна разпечатка и я поставих пред съдията, което я разполагаше наопаки спрямо прокурора.

— Това е статия, публикувана в „Льо Паризиен“ преди четири години и половина. В нея Йохан Рилц се посочва като свидетел на обвинението в нашумяло дело, свързано с разпространение на наркотици. Дирекцията на криминалната полиция го използвала, за да получи вътрешна информация за наркоразпространителите. Той е бил информатор, ваша чест, а тези хора тук изобщо не са го проверили. Касае се за тунелно зрение още от самото…

— Повтарям ви, господин Холър, запазете си красноречието за съдебните заседатели. Тази разпечатка е на френски. Имате ли превод?

— Извинявайте, ваша чест.

Извадих втория от трите листа от папката и го поставих върху първия, пак така, че да е обърнат към съдията. Голанц неловко извиваше глава в опит да го прочете.

— Откъде да знаем, че това е същият Йохан Рилц? — попита прокурорът. — Това име често се среща там.

— В Германия може би, но не и във Франция.

— Но откъде да знаем дали е същият човек? — каза съдията. — Това е превод на статия във вестник. Не е официален документ.

Извадих последния лист от папката и му го подадох.

— Това е ксерокс на страница от паспорта на Рилц. Взех го от доказателствения материал на обвинението. От него става ясно, че Рилц е заминал от Франция за Съединените щати през март две хиляди и трета. Един месец след тази публикация. Освен това отговаря по възраст. В репортажа годините му са посочени вярно и пише, че купувал наркотици по инструкция на ченгетата, използвайки работата си като интериорен дизайнер. Очевидно е той, ваша чест. Издал е много хора и ги е пратил в затвора, след което идва тук и започва на чисто.

Голанц заклати глава. Изглеждаше отчаян.

— И все пак не върши работа. Такова нарушение на правилата за доказателствения материал е недопустимо. Не може да криете статията и после изневиделица да треснете обвинението с нея.

Съдията ме погледна и присви очи.

— Ваша чест, ако някой е крил нещо, това е обвинението. Прокуратурата е трябвало да открие този материал и да ми го предостави. Всъщност аз смятам, че свидетелят е знаел за това и че той го е крил.

— Това е сериозно обвинение, господин Холър — монотонно произнесе Стантън. — Имате ли доказателства?

— Самият аз научих съвсем случайно, ваша чест. В неделя преглеждах каква подготвителна работа е свършил моят детектив и забелязах, че е пуснал всички свързани с процеса имена през търсачката LexisNexis. Използвал е компютъра и акаунта, които наследих заедно с практиката на Джери Винсънт. Проверих акаунта и установих, че стандартната настройка включва само англоезично търсене. След като бях видял ксерокса на паспорта на Рилц в доказателствения материал и знаех за миналото му в Европа, повторих проверката, но този път включих търсене на френски и немски. За около две минути изрових тази статия, публикувана във френски вестник, и ми е трудно да повярвам, че толкова лесно съм намерил нещо, за което не знаят цялото шерифско управление, прокуратурата и Интерпол. Та тъй, ваша чест, нямам представа дали това доказва нещо, обаче защитата определено смята, че е ощетената страна в случая.

Не можех да повярвам. Съдията се завъртя към Голанц и го изгледа с присвити очи. За пръв път. Обърнах се надясно, за да дам възможност на повечето съдебни заседатели да станат свидетели на тази сцена.

— Какво ще кажете, господин Голанц? — попита Стантън.

— Това е нелепо, ваша чест. Нищо не сме крили и сме включили всичко намерено в доказателствения материал. И бих искал да попитам защо господин Холър не ни съобщи това вчера, след като току-що призна, че е направил откритието си в неделя. Разпечатката също носи тази дата.

Докато отговарях, наблюдавах прокурора безизразно.

— Ако знаех, че знаете френски, веднага щях да ви дам статията, Джеф, и вие може би щяхте да ни помогнете. Но самият аз не знам този език и не знаех какво пише в нея, затова я пратих за превод. Дадоха ми го десетина минути преди да започна разпита на свидетеля.

— Добре — прекъсна двубоя ни с погледи съдията. — Това все пак е само разпечатка на вестникарска статия. Как ще потвърдите информацията, която се съдържа в нея, господин Холър?

— Ами, веднага щом разпуснете съда, ще възложа на моя детектив да проучи въпроса и да види дали можем да се свържем с някого в Дирекцията на криминалната полиция. Шерифското управление е трябвало да свърши тази работа още преди половин година.

— Ние също ще проверим информацията — обади се Голанц.

— Бащата и двамата братя на Рилц седят в галерията. Бихте могли да започнете с тях.

Стантън вдигна ръка като родител, който прекратява спор между двама братя.

— Добре. Ще прекратя тази насока на разпита. Господин Холър, ще ви позволя да положите основите за нея по време на излагането на доказателствата на защитата. Тогава ще имате възможност пак да призовете свидетеля и ако потвърдите сведенията във френската статия и самоличността на полицейския информатор, ще ви дам голяма свобода да развиете аргументацията си.

— Ваша чест, това поставя защитата в неизгодно положение — възразих.

— Защо?

— Защото, след като научи за съществуването на тази информация, обвинението може да предприеме стъпки, за да ми попречи да я потвърдя.

— Това е нелепо — за пореден път заяви прокурорът.

Ала съдията кимна.

— Разбирам опасенията ви и предупреждавам господин Голанц, че ако забележа какъвто и да е признак за такова нещо, ще… да речем, че много ще се ядосам. Мисля, че приключихме, господа.

Съдията изтегли стола си в предишното положение, а ние се върнахме по местата си. Пътьом хвърлих поглед към часовника на задната стена. Пет без десет. Реших, че ако се поразтакавам още няколко минути, съдията ще разпусне съда за днес и съдебните заседатели ще имат да умуват цяла вечер над френската връзка.

Застанах на катедрата и помолих Стантън за кратко прекъсване. После се престорих, че преглеждам бележника и проверявам дали съм искал да питам Кайндър още нещо.

— Какво става, господин Холър? — накрая ме попита съдията.

— Всичко е наред, ваша чест. С нетърпение очаквам да разгледам по-подробно дейността на господин Рилц във Франция по време на защитната фаза на процеса. Дотогава нямам повече въпроси към детектив Кайндър.

Върнах се на масата на защитата и си седнах. Стантън обяви, че съдът се разпуска до утре.

Проследих с поглед съдебните заседатели, докато се изнизваха от залата, и не успях да разчета лицето на никой от тях. Озърнах се към галерията зад Голанц. И тримата Рилц ме зяпаха със сурови, непроницаеми погледи.

46.

Сиско ми се обади вкъщи в десет. Бил наблизо в Холивуд и можел да се отбие. Вече имал новини за заседател номер седем.

След като затворих, казах на Патрик, че ще изляза на верандата, за да се срещна с детектива насаме. Облякох си пуловер, защото захладняваше, взех папката, която бях използвал в съда, и отидох да чакам Сиско.

Сънсет сияеше като разтопен метал в подножието на хълмовете. Бях купил къщата една успешна година — заради верандата и гледката към града, която се разкриваше от нея. Тази гледка не преставаше да ме хипнотизира, денем и нощем. Не преставаше да ме зарежда и да ми казва истината. А именно, че всичко е възможно, че всичко може да се случи, добро или лошо.

— Ей, шефе.

Сепнах се и се обърнах. Сиско се беше качил по стъпалата и се беше приближил зад мен, без да го чуя. Сигурно бе пристигнал по Феърфакс и бе угасил мотора, за да се спусне по инерция до къщата ми. Знаеше, че ще се ядосам, ако ревът събуди целия квартал.

— Не ме плаши така бе, човек.

— Защо си толкова нервен?

— Просто не обичам да ми се прокрадват зад гърба. Дай да поседнем тук на въздух.

Посочих му масичката и столовете под стрехата на покрива, пред прозореца на дневната. Почти никога не използвах тези неудобни мебели. Обичах да съзерцавам града от терасата и да попивам заряда, който ми даваше гледката. Можех да го правя единствено опрян на парапета.

Папката бе на масата. Сиско придърпа един от столовете и тъкмо се канеше да седне, когато спря и избърса с длан праха от седалката.

— Никога ли не ги чистиш тия столове?

— Нали си по дънки и тениска. Сядай спокойно.

Той седна. Седнах и аз. Видях го да се взира през прозореца в дневната. Телевизорът работеше и Патрик гледаше канала за екстремни спортове по кабелната. Някакви хора правеха салта със снегомобили.

— Това спорт ли е? — попита Сиско.

— За Патрик, да, предполагам.

— Как я кара той?

— Оправя се. Ще остане тук някоя и друга седмица. Разкажи ми за номер седем.

— Веднага по същество. Добре.

Измъкна тефтерче от задния си джоб.

— Имаш ли някакво осветление тук?

Изправих се, отидох до входната врата и натиснах ключа за лампата на верандата. Хвърлих поглед към телевизора и видях, че медицинският екип се грижи за водач на снегомобил, който явно не бе успял да си завърши салтото. Сто и четирийсет килограмовата шейна го беше затиснала.

Затворих вратата и се върнах при Сиско. Той четеше нещо в тефтерчето си и когато отново седнах, вдигна поглед към мен.

— Добре. Заседател номер седем. Нямах много време, обаче открих някои неща, които искам да ти съобщя веднага. Казва се Дейвид Максуини и мисля, че почти всичко в личния му формуляр е лъжа.

Личният формуляр се състои от една страница и се попълва от всеки потенциален съдебен заседател като част от изборната процедура. Формулярите съдържат името на кандидата, неговата професия и пощенски код, както и няколко основни въпроса, целящи да помогнат на страните да си създадат мнение. В този случай името липсваше, но всички други данни фигурираха във формуляра, който бях дал на Сиско.

— Посочи ми няколко примера.

— Ами, според пощенския код във формуляра той живее в Палос Вердес. Не е вярно. Проследих го от съдебната палата до апартамент на Бевърли, точно зад Си Би Ес.

И посочи на юг към Бевърли Булевард и Феърфакс Авеню, където се намираше студиото на телевизия Си Би Ес.

— Накарах един приятел да провери регистрационния номер на пикапа, с който си тръгна от съда, и той се оказа собственост на Дейвид Максуини, живеещ на Бевърли, на същия адрес. После накарах моя човек да намери шофьорската му книжка и да ми прати снимката му. Погледнах я на телефона си. Максуини е нашият човек.

Всичко това беше интересно, ала повече се вълнувах как Сиско провежда разследването на заседател номер седем. Вече се бяхме лишили от един източник за разследването на убийството на Винсънт.

— А бе, Сиско, навсякъде си оставил следи! Нали ти казах, че не мога да си позволя да ме пипнат за това нещо!

— Споко бе, Мики. Няма никакви следи. Моят човек няма да тръгне да пее, че ми е помогнал. Забранено е ченге да прави външни проверки. Ще си изгуби работата. А даже и някой да дойде да души, пак няма от какво да се боим, понеже когато го моля за такива неща, той не ги прави от своя терминал, нито със своята парола. Използва една стара парола на лейтенанта. Тъй че няма следи, чат ли си? Нищо не ни заплашва.

Неохотно кимнах. Ченгета, които крадат от други ченгета. Защо ли не ме изненадваше?

— Добре. Какво друго?

— Ами, първо, в миналото е бил арестуван, а във формуляра е отметнал, че досието му е чисто.

— Каква е причината за ареста?

— Арестували са го два пъти. За нападение със смъртоносно оръжие през деветдесет и седма и сговаряне за извършване на измама през деветдесет и девета. Не е осъждан, обаче засега не знам нищо повече. Ако искаш, ще потърся още, когато утре отворят съда.

Исках да науча повече. Особено ме интересуваше как така арести за измама и нападение със смъртоносно оръжие не са довели до осъждане, но за да провери съответните дела в архива, Сиско трябваше да си покаже личната карта и щеше да остави следа.

— Не и ако се налага да се разписваш някъде. Остави засега. Имаш ли нещо друго?

— Да, казвам ти, мисля, че всичко е фалшифицирано. Във формуляра пише, че е инженер в „Локхийд“. Доколкото мога да преценя, това не е вярно. Обадих се в компанията и там нямат вътрешен номер за Дейвид Максуини. Тъй че, освен ако не е в офис без телефон…

И разпери ръце, за да покаже, че няма друго обяснение освен измама.

— Само тая вечер съм работил по въпроса, обаче всичко досега е фалшиво и това сигурно се отнася и за името му.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, официално ние не му знаем името, нали? Изтрито е от личния формуляр.

— Да.

— Значи аз проследих заседател номер седем и установих, че името му е Дейвид Максуини, но кой е казал, че това е същото име, което е изтрито от формуляра? Сега загряваш ли?

Замислих се за миг и кимнах.

— С други думи, Максуини може да е взел „назаем“ името на истински съдебен заседател и може би дори призовката му и да се представя за този човек в съда.

— Точно така. Когато получиш призовка и се явиш на регистрацията, ти искат само шофьорската книжка и те отмятат в списъка. Там работят най-нископлатените съдебни чиновници, Мик. Не е трудно да им пробуташ фалшива шофьорска книжка, а и двамата знаем колко лесно може да се снабди човек с такава.

Кимнах. Повечето хора гледат да се откачат от задължението си на съдебни заседатели. Това беше престъпен сговор с цел поемане на такива задължения. Граждански дълг, доведен до крайност.

— Ако някак си успееш да ми намериш името, под което е регистриран в съда номер седем, ще го проверя и се басирам, че в „Локхийд“ наистина има такъв човек — предложи Сиско.

Поклатих глава.

— Няма начин да го намеря, без да оставя следа.

Той сви рамене.

— Тогава какво ще правим с това, Мик? Не ми казвай, че скапаният прокурор е вкарал подставено лице сред съдебните заседатели.

Поколебах се за миг дали да му обясня, но се отказах.

— За момента е по-добре да не знаеш.

— Прибери перископа.

Което означаваше, че се качваме на подводницата — всеки се изолираше в своя отсек и ако от единия изтечеше информация, това нямаше да потопи целия съд.

— Така е най-сигурно. Видя ли този Максуини с някой друг?

— Проследих го до „Гроув“ — пи кафе с някаква жена в едно от тамошните заведения, „Мармълейд“. Изглеждаше случайно, все едно са се срещнали неочаквано и са седнали да си поприказват. Иначе засега нямам информация за негови съучастници. Всъщност го проучвам едва от пет, когато съдията закри заседанието.

Кимнах. За толкова кратко време ми беше намерил много. Повече, отколкото очаквах.

— От какво разстояние ги наблюдаваше с жената?

— Отдалече. Нали ми каза да взема всички предпазни мерки.

— Значи не можеш да я опишеш, така ли?

— Казах само, че съм ги наблюдавал отдалече, Мик. Мога да я опиша. Даже я снимах.

Наложи му се да стане, за да пъхне огромната си ръка в един от предните джобове на дънките си. Измъкна малък черен фотоапарат, с който можеше да снима, без да привлича внимание, и отново седна.

Включи го и погледна дисплея отзад. Натисна няколко бутона отгоре и ми го подаде през масата.

— Започват оттук и можеш да ги прегледаш, докато стигнеш до жената.

Прехвърлих серия дигитални снимки на заседател номер седем в различни моменти от вечерта. На последните три кадъра беше с жената в „Мармълейд“. Тя имаше свободно отпусната черна коса, която скриваше лицето й. Пък и самите снимки не бяха много ясни, защото бяха направени от голямо разстояние и без светкавица.

Не познавах тази жена. Върнах фотоапарата на Сиско.

— Добре, свършил си отлична работа. Можеш да прекратиш проследяването.

— Да го прекратя просто ей така ли?

— Да. И пак да се заемеш с това.

Плъзнах папката към него. Той кимна и когато я вдигна, се усмихна лукаво.

— Какво каза на съдията, когато ви повика с прокурора?

— Че си направил първата проверка със стандартната настройка на търсачката за англоезично търсене и когато съм разбрал, съм повторил търсенето, включвайки френски и немски. Даже в неделя пак разпечатах статията, за да е с нова дата.

— Страхотно. Обаче си ме изкарал пълен тъпак.

— Трябваше да измисля нещо. Ако му бях признал, че си се натъкнал на материала преди седмица и оттогава съм го пазил в тайна, сега нямаше да водим този разговор. Сигурно щеше да ме арестува за обида на съда. Освен това съдията си мисли, че Голанц е тъпакът, понеже не го е намерил преди защитата.

Това явно го умилостиви и той кимна към папката.

— Е, какво искаш да правя с това?

— Къде е преводачката, на която даде разпечатката?

— Сигурно в общежитието си в Уестуд. Тя е тук по студентски обмен, намерих я по обява в мрежата.

— Обади й се и иди да я вземеш, защото ще имаш нужда от нея.

— Лорна няма да е във възторг. Аз и двайсетгодишна французойка.

— Лорна не знае френски, тъй че ще разбере. В Париж са с… май че са с девет часа пред нас.

— Да, с девет или десет. Забравих.

— Добре тогава, искам да вземеш преводачката и в полунощ да започнете да въртите телефоните. Обадете се на всички жандарми или там както се наричат, които са работили по онова дело с наркоразпространителите, и докарайте тук някой от тях. В статията се назовават поне трима. Можете да започнете от тях.

— Просто ей така ли? Да не си мислиш, че някое от тия ченгета веднага ще скочи на самолета заради нас?

— Най-вероятно даже ще настане голяма блъсканица кой да вземе билета. Кажи им, че ще им платим първа класа и онзи, който дойде, ще отседне в хотела на Мики Рурк.

— Да бе! И кой е тоя хотел?

— Нямам представа, обаче съм чувал, че той бил много популярен там. Смятали го за гений или нещо подобно. Както и да е, виж, просто им кажи там каквото искат да чуят. Дай им каквото поискат. Ако поискат да дойдат двама, докарай двама — ще ги проверим и ще изкараме по-добрия да свидетелства. Само докарай някого тук. Това е Лос Анджелис, Сиско. Всяко ченге по света иска да види този град и после да се прибере вкъщи и да разправя на всички какво и кого е видял.

— Добре, ще докарам някой. Ами ако не може да се качи на самолета точно сега?

— Тогава да се качи при първа възможност. Ще позабавя нещата в съда. Съдията иска да придвижи процеса колкото може по-бързо, но аз мога да протакам, ако се наложи. Сигурно чак до другия вторник — сряда. Дотогава трябва да докараш някого тук.

— Искаш ли да ти се обадя през нощта, след като уредя всичко?

— Не, искам да се наспя. Не съм свикнал да съм на крак по цял ден и съм уморен. Лягам си. Обади ми се утре заран.

— Добре, Мик.

Той стана, шляпна ме по рамото с папката, затъкна я отзад в дънните си и слезе по стъпалата. Изпратих го до края на верандата и го наблюдавах, докато яхаше мотора си до тротоара, изключваше от скорост и безшумно потегляше надолу по Феърхолм към Лоръл Кениън Булевард.

Вдигнах поглед към града. Замислих се за последните си ходове, за ситуацията, в която се намирах, за това, че бях измамил съдията. Не размишлявах прекалено дълго и изобщо не се чувствах гузен. Вярвах, че човекът, когото защитавам, е невинен за убийството, в което го обвиняват, но е свързан с причината за неговото извършване. Сред съдебните заседатели имаше подставено лице, което бе в пряка връзка с убийството на моя предшественик. И ме наблюдаваше детектив, от когото криех информация, и не можех да съм сигурен, че поставя моята безопасност пред стремежа си да разкрие убиеца.

И при все това не бях гузен, нито се страхувах от нещо. Чувствах се като човек, който прави салто със сто и четирийсет килограмова шейна. Това можеше и да не е спорт, обаче беше адски опасно и постигаше нещо, което не бях успявал да направя повече от година. Помагаше ми да се върна във форма и отново раздвижваше кръвта ми.

Придаваше й диво ускорение.

Най-после чух мотора на Сиско да изревава. Беше го запалил чак долу на Лоръл Кениън. После постепенно заглъхна в нощта.