Сребърни реки

1 Надвиснала заплаха

Наметката го скриваше напълно, макар че през спуснатите завеси не проникваше почти никаква светлина. Такъв бе животът му — потаен и самотен. Живот на убиец.

Докато обикновените хора се наслаждаваха на слънчевата светлина и не се криеха от погледа на съседите си, Артемис Ентрери се движеше в сенките, а очите му, широко отворени, за да поглъщат малкото светлина, неотклонно следваха тесния път, който трябваше да поеме, за да изпълни задачата, с която се занимаваше в момента.

Ентрери наистина бе професионалист. Спокойно можеше да се каже, че в целите Царства няма по-добър от него в този черен занаят. Когато надушеше плячката си, той никога не я оставяше да му се изплъзне. Така че когато намери къщата в Брин Шандер (престолният град на няколкото гранични поселища, издигнати насред тези диви земи) и видя, че е празна, палачът изобщо не се притесни. Подозираше, че полуръстът се е измъкнал от Десетте града, ала това нямаше никакво значение. Ако това бе същият полуръст, в търсене на който бе изминал повече от хиляда мили чак от далечния южен град Калимпорт, вече бе постигнал повече, отколкото се бе надявал. Жертвата имаше само някакви си две седмици преднина. Дирята щеше да е съвсем прясна.

Ентрери се движеше безшумно и хладнокръвно из къщата на полуръста в търсене на издайнически следи, които биха му подсказали нещо за противника му и биха му дали превъзходство, когато двамата се изправят един срещу друг. Навсякъде го посрещаше безпорядък — полуръстът очевидно бе избягал, колкото може по-бързо, научил най-вероятно, че преследвачът му е наблизо. Това бе добър знак, още едно доказателство в подкрепа на подозренията на Ентрери, че този Риджис бе същият Риджис, който преди доста години бе служил на Пук паша в далечния пристанищен град.

Зла усмивка плъзна по устните му при мисълта, че жертвата му знае за преследвача, следващ я по петите. Това само още повече увеличаваше удоволствието от „лова“ — сега щеше да противопостави преследваческите си умения на способността на жертвата да се крие. Изходът от този своеобразен двубой бе предрешен, убеден бе Ентрери. Уплашеният човек неизменно допуска грешки.

Палачът намери онова, което търсеше, в малко чекмедже в една от спалните. В бързината си да избяга колкото се може по-скоро, Риджис, но бе успял да заличи следите, които издаваха истинската му самоличност и сега, с опасен блясък в очите, Ентрери разглеждаше малък пръстен. Накитът недвусмислено разкриваше някогашната принадлежност на Риджис към гилдията на крадците на Калимпорт, ръководена от Пук паша. Палачът стисна издайническия предмет в юмрука си и злата му усмивка стана още по-широка.

— Открих те, малки крадецо! — изсмя се той и гласът му отекна в празната стая. — С теб е свършено! Вече не можеш да ми избягаш!

Внезапно смехът застина на устните му и той застана нащрек — откъм външната врата на разкошната къща се чу шум от превъртане на ключ и изпълни преддверието. Ентрери пусна пръстена в малката кесийка, която висеше на кръста му и, по-тих от стъпките на смъртта, се скри в сенките на перилата на върха на стълбището.

Тежката двойна врата се отвори, за да пропусне мъж и жена, следвани от две джуджета. Ентрери познаваше мъжа — Касиус, представителя на Брин Шандер. Някога именно той бе живял в тази къща, но преди няколко месеца я бе отстъпил на Риджис след героичния подвиг на полуръста по време на войната им със злия магьосник Акар Кесел и гоблиновата му войска.

Ентрери бе виждал и момичето, но още не бе успял да разбере каква точно е връзката й с Риджис. Красивите жени бяха рядкост в тези диви земи, но то правеше изключение. Блестящи червеникавокафяви къдрици закачливо се виеха по раменете й, а пламъкът на тъмносините очи можеше да накара всеки мъж да потъне безнадеждно в тяхната бездна.

Името й, както бе успял да научи палачът, беше Кати-Бри. Тя живееше при джуджетата, в тяхната долина на север от града, в дома на водача им Бруенор. Той я бе осиновил преди повече от десет години, когато бе загубила родителите си след един гоблинов набег.

Тази неочаквана среща май щеше да му е от полза, помисли си Ентрери и наостри уши, за да чуе какво става в преддверието под него.

— Няма го само от една седмица — точно казваше Кати-Бри.

— Една седмица, през която не се обади нито веднъж! — рязко рече Касиус, очевидно разстроен от нещо. — А през това време красивият ми дом стои празен без никой да го пази. Ами че само преди няколко дена заварих външната врата отключена!

— Ти сам даде къщата на Риджис — напомни му момичето.

— Назаем! — изръмжа Касиус.

В действителност, той наистина бе подарил на Риджис дома си (най-великолепната къща в земите на север от Мирабар) ала много скоро бе съжалил за щедростта си. Сега, когато се замислеше за това, представителят на Брин Шандер разбираше, че го бе направил в първите мигове на трескава възбуда и радост от победата им над гоблините. Освен това подозираше, че и полуръстът му бе „помогнал“ — рубиненият му медальон бе известен с магическата си способност да „убеждава“ хората.

Както мнозина други, изиграни от полуръста, сега, когато въздействието на магическия медальон бе изчезнало, Касиус гледаше на случилото се по съвсем различен начин. Начин, който не представяше Риджис в особено благоприятна светлина.

— Няма значение как ще го наречеш — рече Кати-Бри. — Не може така бързо да решаваш, че Риджис е напуснал къщата.

Лицето на Касиус почервеня от яд.

— Всичко да се изнесе още днес! — отсече той. — Дадох ти списък. Искам всички вещи на полуръста да се махнат от къщата ми! Всичко, което намеря, когато се върна утре, става мое! И те предупреждавам, че скъпо ще ми платите, ако открия, че нещо липсва и да е повредено!

И като се обърна рязко, Касиус изхвърча през вратата.

— Ама как се е разлютил на Риджис! — засмя се едно от джуджетата, Фендер Ковашкия чук. — Не съм срещал друг, чиито приятели така бързо да сменят верността с неприязън, както приятелите на Риджис!

Кати-Бри кимна в знак на съгласие. Знаеше, че Риджис си играе с някакви магии и предполагаше, че странните му отношения с хората, които го заобикаляха, бяха страничен ефект от недотам умелите му опити в магията.

— Мислиш ли, че е тръгнал заедно с Дризт и Бруенор? — попита Фендер и Ентрери, свит на върха на стълбището, се размърда неспокойно.

— Без съмнение — гласеше категоричният отговор на Кати-Бри. — Цяла зима го молят да дойде с тях в опита им да открият Митрал Хол, а пък сега, когато и Уолфгар се присъедини, сигурно са били още по-настоятелни.

— Значи дребният ни приятел вече е изминал половината път до Лускан, че и повече — рече джуджето. — Касиус е прав да си иска къщата.

— Да се захващаме за работа тогава — съгласи се Кати-Бри. — Касиус е достатъчно богат и без да си присвоява вещите на Риджис.

Ентрери се облегна на парапета. Името Митрал Хол не му говореше нищо, но за сметка на това прекрасно познаваше пътя до Лускан. Злата усмивка отново изкриви лицето му и той се зачуди дали ще успее да настигне пътешествениците преди да са стигнали до пристанищния град.

Само че тук можеше да получи още полезна информация. Кати-Бри и двете джуджета се заеха да съберат вещите на полуръста и докато влизаха и излизаха от стая в стая, черната сянка на Артемис Ентрери, безшумна като надвиснала смърт, ги следваше плътно. Те така и не усетиха присъствието му, така и не разбраха, че едва забележимата гънка на завесата може би не се дължеше единствено на лекия ветрец, повяващ през открехнатия прозорец, или че сянката зад онзи стол май бе необичайно дълга.

Убиецът успяваше да се скрие достатъчно близо, за да чува всичко, което си говореха, а пък Кати-Бри и джуджетата почти не приказваха за друго освен за четиримата приятели и приключението им, което трябваше да ги отведе до Митрал Хол. Само че усилията на Ентрери не бяха възнаградени с кой знае какво. И без това вече знаеше за прочутите спътници на полуръста — в Десетте града често говореха за тях. Чувал бе за Дризт До’Урден, отреклия се от събратята си Елф на мрака, който бе напуснал земите им в недрата на Царствата и сега живееше в Долината на мразовития вятър, защитавайки границите на Десетте града от набезите на дивите обитатели на Долината; за Бруенор Бойния Чук, грубоватия водач на джуджетата, които живееха в долината, разположена под южните склонове на Грамадата на Келвин; знаеше и за Уолфгар, могъщия варварин, пленен от Бруенор и възмъжал сред джуджетата, завърнал се в Десетте града заедно с дивите племена на тундрата, за да защити поселищата от гоблиновата армия и сключил съюз между народите на Долината на мразовития вятър. Съюз, който бе спасил хората и бе направил живота им много по-добър.

„Очевидно си се заобиколил с могъщи съюзници, полуръсте“, мислеше си Ентрери, облегнат на гърба на един голям стол, докато Кати-Бри и джуджетата влизаха в съседната стая. „Но дори и те няма да ти помогнат. Ти си мой!“

Кати-Бри и джуджетата останаха в къщата повече от час и напълниха две огромни торби най-вече с дрехи. Момичето бе изумено от невероятното количество вещи (предимно дарове от благодарните жители на Десетте града), които Риджис бе натрупал през няколкото месеца след прочутите си „подвизи“ по време на войната с Кесел и гоблините. Кати-Бри прекрасно знаеше каква огромна любов изпитваше Риджис към удобствата и изобщо не можеше да разбере какво го бе прихванало, та така да хукне да гони тримата си приятели. Особено я учудваше това, че полуръстът не бе наел носачи, които да вземат поне част от вещите му. И колкото повече богатства откриваше в къщата, толкова повече разбираше колко набързо трябва да бе избягал Риджис и това я тревожеше. Всичко това изобщо не се връзваше с характера на полуръста. Нещо като че ли липсваше, нещо, което тя още не знаеше и което обясняваше много.

— Като че ли вече взехме повече, отколкото можем да носим, а и без друго прибрахме почти всичко — заяви Фендер и метна тежката торба на гърба си. — Мен ако питаш, Касиус да разчисти останалото сам!

— Нямам намерение да доставя на Касиус удоволствието да си присвои каквото и да било от вещите на Риджис — отсече Кати-Бри. — Може да има още ценни предмети, които не сме открили. Вие двамата занесете торбите в стаите ни в странноприемницата, а аз ще довърша работата тук.

— Твърде си добра към него — отвърна джуджето. — Право казваше Бруенор, че Касиус е човек, който прекалено много обича да брои съкровищата си!

— Не бъди несправедлив, Ковашки чук! — строго рече Кати-Бри, но усмивката й издаваше, че всъщност бе съгласна с джуджето. — Касиус направи много за градовете по време на войната и е прекрасен водач на хората от Брин Шандер. Пък и знаеш не по-зле от мен, че Риджис прекрасно умее да вбесява хората!

Фендер се засмя:

— Покрай тези негови хитринки и магии, с които получава това, което иска, дребният ни приятел май си е навлякъл гнева на доста хора! — и като потупа другото джудже по рамото, той се запъти към входната врата.

— Гледай да не закъсняваш! — рече той на Кати-Бри преди да излезе. — Трябва да се връщаме в мините. Още утре!

— Ама че си припрян, Ковашки чук! — засмя се момичето.

По лицето на Ентрери, който бе чул целия разговор, отново плъзна зловеща усмивка. Прекрасно познаваше последиците от магиите и вбесените врагове, за които говореха джуджето и момичето, не можеха да не му напомнят за хората, които Пук паша мамеше в Калимпорт. Хора, които бяха попаднали под въздействието на рубинения медальон.

Външната врата шумно се затвори. Кати-Бри остана сама в голямата къща… или поне така си мислеше.

Тя отново се замисли над озадачаващото изчезване на Риджис. Усещането, че става нещо нередно, не само че не я напусна, ами се засили още повече, докато накрая започна да й се струва, че дори в този момент нещо в къщата не е наред.

Внезапно усети, че се заслушва във всеки шум, долитащ от стаите, и се вглежда във всяка сянка, таяща се в тъмните ъгли. Тиктакането на старинния часовник с махало. Шумоленето на някакви листа, оставени върху писалището пред отворения прозорец. Полюляването на завесите. Проскърцването на мишките зад дървената ламперия.

Очите й се стрелнаха към завесите, които все още се поклащаха едва забележимо. Може би бе просто вятърът, промъкнал се през някоя пукнатина на перваза, но разтревожената Кати-Бри не можеше да бъде сигурна. Като приклекна инстинктивно и посегна към камата, която висеше на кръста й, тя предпазливо се запромъква към отворената врата, която водеше към съседната стая и минаваше на по-малко от метър от завесите.

Бърз като светкавица, Ентрери вече бе готов. Подозираше, че от момичето може да се изкопчи още нещо и понеже не искаше да пропусне да се възползва от случая, че джуджетата си бяха тръгнали, той зае удобна позиция за нападение. Застанал върху свода на открехнатата врата с лекотата, с която някоя котка би чакала върху перваза на прозореца, палачът си играеше с камата си, докато слушаше как стъпките й се приближават.

Кати-Бри усети надвисналата опасност в мига, в който стигна до вратата и видя черната сянка. Ръката й се стрелна към ножницата, но не бе успяла да изтегли камата си дори наполовина, когато тънките пръсти на една ледена ръка покриха устата й и заглушиха надигащия се вик. По гърлото й се плъзна хладното острие на инкрустирана с изумруди кама.

Слисана и ужасена, Кати-Бри не смееше да помръдне. Никога досега не бе виждала човек да се движи така бързо, а изумителната точност на удара я уплаши. Напрегнатите мускули на нападателя й не оставяха и капка съмнение, че ако се опита да извади докрай оръжието си, ще бъде мъртва много преди да е успяла да го използва. Момичето пусна дръжката на камата си и дори не се опита да се съпротивлява.

Силата на нападателя й бе не по-малко смайваща — без никакво усилие той я вдигна и я сложи на един стол. Не бе особено едър — малко по-висок от нея и строен като изящните елфи. Ала всеки мускул от тялото му бе стегнат и по-як от стомана. Самото му присъствие излъчваше сила и непоклатима увереност. Това също я плашеше, защото не беше напереното фукане на някой вчерашен хлапак, а хладнокръвната сигурност в собственото превъзходство на човек, който бе видял хиляди битки и не бе загубил нито една от тях.

Кати-Бри не откъсваше поглед от Ентрери, докато той я завързваше за стола. Късо подстриганата му гарвановочерна коса още повече подсилваше впечатлението от ъгловатите му черти, острите скули и силната линия на челюстта. Едва набола брада, която никой бръснач не можеше да махне, засенчваше долната част на лицето му. Тя обаче изобщо не му придаваше разпуснат или небрежен вид. Напротив, всичко у него недвусмислено говореше, че това бе човек, който държи нещата под контрол. Кати-Бри би могла да го сметне дори за красив, ако не бяха очите му.

Наситено сиви, в тях не проблясваше нито една искрица. Безжизнени очи, в които нямаше и капчица жалост и човечност, те красноречиво говореха, че той бе само оръдие на смъртта и нищо друго.

— Какво искаш от мен? — най-сетне се осмели да проговори Кати-Бри.

Ледената ръка я зашлеви през лицето.

— Рубинения медальон! Полуръстът още ли носи рубинения медальон?

Кати-Бри се бореше с напиращите в очите й сълзи. Изненадана и замаяна от внезапното нападение, тя не можа да отговори веднага.

Инкрустираната със скъпоценни камъни кама проблесна пред очите й и бавно проследи очертанията на лицето й.

— Нямам много време — равнодушно рече Ентрери. — Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Колкото повече се бавиш с отговора, толкова повече болка ще усетиш.

Говореше напълно сериозно, без дори да трепне.

Кати-Бри, въпреки че бе отгледана от Бруенор и бе корава като истински воин на джуджетата, не можа да потисне страха си. Неведнъж се бе изправяла срещу гоблини и ги бе побеждавала, веднъж дори се бе била със страховит трол, но хладнокръвният убиец я изпълваше с ужас, какъвто досега не бе изпитвала. Опита се да каже нещо, но цялата трепереше и от устата й не можа да се отрони и дума.

Камата отново проблесна.

— Носи го! — изпищя тя, а по бузите й се стекоха две сълзи.

Ентрери кимна и едва забележима усмивка изкриви устните му.

— Тръгнал е с Мрачния елф, джуджето и варварина — спокойно продължи той. — Към Лускан. А оттам — към място, наречено Митрал Хол. Разкажи ми за Митрал Хол, мило момиче.

Острието се плъзна по собствената му буза, оставяйки след себе си по-светла диря по тъмните бузи.

— Къде се намира това място?

Кати-Бри нямаше отговор на този въпрос и разбра, че това най-вероятно ще подпише смъртната й присъда.

— Н-н-не знам — заекна тя, опитвайки се да звучи храбро.

Бе успяла да си възвърне частица от самообладанието, на което я бе научил Бруенор, но очите й бяха все така приковани върху блясъка на смъртоносното острие.

— Колко жалко — рече Ентрери. — Такова хубаво личице…

— Моля те — каза момичето, мъчейки се да запази спокойствие, макар камата да проблясваше все по-близо до лицето й. — Никой не знае! Дори Бруенор! Именно за това тръгна — за да открие Митрал Хол.

Приближаващото се острие внезапно спря във въздуха, а палачът рязко се обърна. Очите му се присвиха, цялото му тяло се напрегна.

Кати-Бри не бе чула отварянето на външната врата, но силният глас на Фендер, който долетя от преддверието, обясни неочакваните действия на Ентрери.

— Кати-Бри, къде си?

Момичето се опита да извика „Бягай!“, пък да става каквото ще с нейния живот, но Ентрери, бърз като светкавица, запуши устата й и превърна вика й в неразбираем стон.

Главата й отхвръкна настрани, но въпреки това успя да види как Фендер и Гроло се втурнаха в стаята, здраво стиснали бойните си брадви. Палачът ги очакваше с кама в едната ръка и сабя в другата.

Огромна радост и облекчение изпълниха Кати-Бри. Джуджетата от Десетте града бяха корави бойци, калени в многобройни битки, а по храброст и сила Фендер отстъпваше само на Бруенор.

В следващия миг обаче си спомни срещу кого се изправяха приятелите й и въпреки очевидното им преимущество, надеждата я изостави така бързо, както се бе появила. Та нали самата тя бе видяла светкавичните движения на убиеца и ужасяващата точност на ударите му!

Отвращението, което предизвикваше у нея Ентрери, я стисна за гърлото и тя дори не успя да извика на двамата си приятели да бягат.

Всъщност, дори и да знаеха какъв ужасяващ човек стои пред тях, Фендер и Гроло нямаше да избягат. Яростта на джуджето заличава всяка мисъл за собствената му безопасност и когато видяха обичната си Кати-Бри здраво завързана на стола, двамата се нахвърлиха върху Ентрери, без да се замислят и за миг.

Сляпата ярост придаде на нападението им нечовешка сила. За разлика от тях, Ентрери отвърна на ударите им предпазливо, оставяйки ритъма на движенията му да го води, докато постепенно набира сила. Понякога на Кати-Бри й се струваше, че убиецът едва успява да отблъсне свирепите удари на двете джуджета. Брадвите им минаваха на милиметри от главата на Ентрери и това като че ли още повече ги разяряваше.

Ала дори и тогава, когато Фендер и Гроло като че ли имаха надмощие, момичето виждаше с кристална яснота, че двамата й приятели са в огромна опасност. Ръцете на Ентрери сякаш си говореха — толкова съвършено се допълваха движенията на камата и сабята му. Дори и в ожесточения, хаотичен бой краката му пристъпваха напълно сигурно и в пълен синхрон. Изглеждаше така, сякаш не се биеше, а танцуваше — един танц на удари, отбягвания и контраудари.

Танц на смъртта.

Кати-Бри го бе виждала и преди — така се биеше и онзи, с когото никой в Долината на мразовития вятър не можеше да се мери, когато опреше до бой с мечове. Сравнението с Дризт До’Урден бе неизбежно — и двамата се движеха с еднаква лекота и изящество, а всяко мускулче на тялото им бе в пълен синхрон с останалите.

Ала колкото и да си приличаха, двамата все пак си оставаха коренно различни — две противоположни ценностни системи, които променяха излъчването на този танц до неузнаваемост, макар движенията да бяха едни и същи.

Когато се биеше, елфът бе въплъщение на красота и изящество, един съвършен воин, следващ с ненадмината жар пътя на доброто и справедливостта, който сам си бе избрал. Ентрери предизвикваше единствено ужас, безстрастен убиец, безстрастно премахващ пречките пред себе си.

Първоначалният устрем на джуджетата като че ли започна да отслабва. Фендер и Гроло бяха изумени, че кръвта на противника им все още не бе оцветила каменния под на стаята. Ала докато техните движения ставаха все по-бавни, ударите на Ентрери продължаваха да набират мощ. Двете му остриета се бяха превърнали в едно неясно петно — всеки удар светкавично бе последван от още два, които едва не запращаха джуджетата на земята.

Движенията му бяха съвършено леки, енергията му — неизчерпаема.

Фендер и Гроло вече само се защитаваха, ала макар сега всичките им сили да бяха насочени към отбиване на ударите на Ентрери, и четиримата знаеха, че съвсем скоро някое от оръжията му ще ги прониже. Смъртоносно.

Кати-Бри дори не успя да види самия удар, но съвсем ясно видя яркочервената ивица, която обагри гърлото на Гроло. Джуджето продължи да се бие още няколко мига, без да разбира или да се интересува защо не може да си поеме дъх. Внезапно изпусна оръжието и падна на колене, стиснал гърлото си с две ръце, давейки се в собствената си кръв. В следващия миг тъмата на смъртта го обви завинаги.

Обезумял от ярост, Фендер вече не чувстваше никаква умора. Брадвата му прорязваше въздуха в отчаян опит за разплата.

С ужасяващо спокойствие Ентрери си играеше с него, предизвиквайки го и разпалвайки още повече гнева му. Палачът дори успя да го удари по главата с тъпата част на сабята си.

Освирепял, унизен и с ясното съзнание, че го бяха надвили, Фендер се хвърли в последно, самоубийствено нападение, с надеждата да повлече и противника си в смъртта.

С безгрижен смях, сякаш играеше за удоволствие, а не се биеше на живот и смърт, Ентрери направи крачка встрани и сложи край на двубоя. Инкрустираната с изумруди кама се заби дълбоко в гърдите на джуджето, сабята се стовари върху черепа му и го пръсна на парата.

Прекалено ужасена, за да извика, прекалено ужасена за да изпищи, Кати-Бри гледаше как палачът се навежда, за да издърпа камата си от трупа на Фендер. Сега бе неин ред, сигурна бе тя, и затвори очи. Камата, бе топла от кръвта на Ковашкия чук, докосна гърлото и. Внезапно момичето усети одраскване — Ентрери бе въртял камата в ръката си. Предизвикателство. Танц, обещание за смърт. В следващия миг топлият допир на окървавеното оръжие изчезна. Кати-Бри отвори очи тъкмо навреме, за да види как малката кама се скрива в ножницата си. Палачът направи крачка назад и погледна към момичето.

— Сама виждаш — обясни той неочакваната си „милост“, — убивам само онези, които ми се противопоставят. Навярно трима от твоите приятели, които отиват към Лускан, ще се спасят от камата ми. Аз искам само полуръста.

Кати-Бри, мъчейки се да не се поддаде на ужаса, който този мъж предизвикваше у нея, отвърна студено:

— Подценяваш ги. Те ще се бият с теб.

С обичайната си хладнокръвна самоувереност, Ентрери отговори:

— Тогава те също ще умрат.

Кати-Бри беше безсилна в тази игра на нерви с безстрастния убиец. Единственото, което можеше да направи, бе да не му позволи да я прекърши. Без да се бои от последиците, тя го заплю.

Желязната му ръка отново я зашлеви през лицето и Кати-Бри, замаяна от болката и с очи, замъглени от бликналите сълзи, пропадна в тъмата на безсъзнанието. Преди напълно да изгуби свяст, в ушите й отекна жесток, безстрастен смях, който постепенно заглъхна в далечината — палачът излезе от къщата.

Предизвикателство. Обещание за смърт.

2 Градът на корабните платна

— Ето го и него, момче, Градът на корабните платна — обърна се Бруенор към Уолфгар.

Двамата стояха върху малко хълмче на няколко мили северно от Лускан и гледаха към пристанищния град.

Гледката, която се разкри пред него, изтръгна дълбока, възхитена въздишка от гърдите на Уолфгар. Със своите петдесет хиляди жители Лускан не бе особено голям в сравнение с огромните южни градове и с най-близкия си съсед, Градът на бездънните води, който се намираше на стотина мили оттук. Ала в очите на младия варварин, който бе прекарал всичките осемнадесет години от живота си сред чергарските племена на тундрата и малките гранични поселища на Десетте града, укрепеното пристанище изглеждаше наистина величествено. Лускан бе обграден от крепостна стена, върху която на стратегически места бяха разположени бойници и наблюдателни кули. Дори и оттук младежът виждаше тъмните силуети на войниците, които крачеха напред-назад върху стената, а върховете на копията им искряха на светлината на новия ден.

— Не изглежда особено гостоприемен — отбеляза той.

— Лускан не приема посетителите с широко отворени обятия — обади се Дризт и застана до двамата си приятели. — Може и да отварят портите си за търговците, но обикновените пътешественици не са особено желани гости.

— Само че аз имам работа там — изръмжа Бруенор, — и смятам да вляза, със или без тяхното съгласие!

Дризт само кимна. Когато за първи път отиваше към Десетте града, той бе заобиколил пристанищния град отдалеч. Жителите на Лускан, предимно хора, презираха останалите раси. Дори Светлите елфи и джуджетата често не бяха допускани в града. Дризт силно подозираше, че ако видеха един Елф на мрака, стражите надали биха се задоволили с това, просто да го прогонят далеч от стените си.

— Запали огъня, трябва да закусим и да потегляме! — продължи Бруенор, а гневните нотки в гласа му издаваха твърдата му решимост да не остави нищо да го отклони от пътя му. — Ще тръгнем рано, за да стигнем до портата преди пладне. Къде се дяна полуръстът, гоблините да го вземат!

Дризт погледна назад към лагера им.

— Още спи — каза той, макар Бруенор изобщо да не очакваше отговор.

От деня, в който потеглиха от Десетте града, Риджис си лягаше пръв и ставаше последен (и то винаги с чужда помощ).

— Ами да го сритаме тогава! — сопна се джуджето и се накани да отиде в лагера, но Дризт го спря.

— Нека поспи още малко — рече той. — Може би ще е по-добре, ако пристигнем пред портата на Лускан по здрач… той може да скрие доста неща.

Думите на елфа озадачиха джуджето само за миг, докато не се вгледа по-внимателно в унилото изражение на приятеля си и не видя така добре познатата болка в очите му. Двамата бяха станали толкова близки през дългите години на дружбата си и Бруенор често забравяше, че приятелят му бе отритнат от обществото. Колкото повече се отдалечаваха от Десетте града, където хората го познаваха, толкова по-често щяха да съдят за елфа по цвета на кожата му и зловещата слава на расата му.

— Хм… да, защо пък да не поспи още малко — съгласи се джуджето. — Пък и на мен няма да ми се отрази зле, ако си подремна още мъничко — довърши Дризт.

Напуснаха бивака си късно сутринта и поеха на юг, без да бързат, само за да открият, че всъщност бяха преценили погрешно разстоянието, което ги делеше от града. Слънцето отдавна бе залязло и всичко вече тънеше в мрак, когато най-сетне достигнаха Северната порта на стената.

Тя изглеждаше също толкова негостоприемна, колкото бе и славата на самия град: в каменната стена, между две не особено високи квадратни кули, имаше обкована с желязо, здраво залостена врата. Иззад парапета над нея надникнаха десетина глави с нахлупени кожени шапки, а по всяка вероятност от върховете на двете кули към четиримата приятели бяха насочени не само още недружелюбни погледи, но и опънати лъкове.

— Кои сте вие, които идвате в Лускан по това време? — дочу се глас от стената.

— Пътници от север — отвърна Бруенор. — Група уморени пътешественици, които идват чак от Десетте града в Долината на мразовития вятър!

— Вратата се затваря след залез-слънце — отговори същият глас. — Вървете си!

— Ах, ти, голобради гноме! — тихо запроклина Бруенор и стисна брадвата си, сякаш възнамеряваше да разбие вратата.

Дризт сложи ръка върху рамото му — чувствителните му уши бяха доловили звука от зареждането на арбалет.

Най-неочаквано Риджис пое нещата в свои ръце. Полуръстът повдигна панталоните си, които се бяха смъкнали под големия му корем, изпъчи се, опитвайки се да изглежда по-достолепен и излезе напред.

— Как се казваш, добри ми войнико? — провикна се той към стража на портата.

— Аз съм нощният пазач на Северната порта, това ти стига — беше резкият отговор на лусканеца. — И кой по…

— Риджис, Първи гражданин на Брин Шандер. Несъмнено си чувал името ми или си виждал резби, излезли изпод моите ръце.

От стената се дочу шепот, после настана тишина.

— Виждали сме резби, правени от полуръста, който живее в Десетте града — обади се някой най-сетне. — Ти ли си този полуръст?

— Герой във войната с гоблините и майстор — резбар — представи се Риджис и се поклони. — Представителите на Десетте града няма да бъдат особено щастливи, когато научат как един от най-добрите им търговски партньори ме е оставил навън в тъмната нощ и е затворил вратите си пред лицето ми.

Отново се чу шушукане, после гласовете замлъкнаха. Внезапно се чу стържещ шум — вдигаха решетката на крепостната врата. Веднага след това долетя и звук от отместени резета. Риджис погледна към смаяните си приятели и се ухили:

— Просто малко дипломация, добри ми Бруенор — изсмя се той.

Вратата се отвори едва-едва, колкото да пропусне двама мъже — невъоръжени, но нащрек. Съвсем очевидно бе, че другарите им, които стояха на стената, щяха да ги защитят, ако се наложеше. С мрачни изражения на лицата, войниците, застанали над вратата, следяха иззад гора от лъкове и най-малкото движение на четиримата пътници.

— Казвам се Йердан — обади се по-едрият от двамата лусканци, макар че през всичките дебели кожи, с които бе облечен, бе доста трудно да се каже дали наистина е толкова едър.

— А аз съм нощният пазач — рече другият. — Покажете ми какво сте донесли за продан!

— Продан? — възмутено извика Бруенор. — Че кой е казвал нещо за продан?

И той отново стисна брадвата си. Войниците на стената неспокойно се размърдаха.

— Туй да ви прилича на оръжието на някой смрадлив търговец?

Риджис и Дризт едновременно се приближиха до джуджето, опитвайки се да го успокоят. Уолфгар, също така напрегнат, както и Бруенор, остана на мястото си, скръстил огромните си ръце пред гърдите си и отправил мрачен поглед към дръзкия страж.

Двамата войници стреснати отстъпиха назад. Нощният пазач отново се обади, а в гласа му прозвучаха яростни нотки:

— Първи гражданино — обърна се той към Риджис, — защо идвате в Лускан?

Полуръстът направи крачка напред и, като се изпъчи, застана пред лусканеца.

— Правим… ъъъ… предварително проучване на пазара — рече той, мъчейки се да скалъпи някаква история. — Тази година имам няколко изключително красиви резби и искам да проверя, че всичко — включително и цената на такива произведения — е наред за сключването на сделката.

Двамата войници се спогледаха и се усмихнаха многозначително.

— Доста път си изминал за такава задача — изсъска пазачът. — Нямаше ли да е по-добре просто да дойдеш с кервана, който носи стоката ти?

Риджис се размърда притеснено — очевидно бе, че тези войници са прекалено опитни, за да ги измами така лесно. Борейки се със себе си, той посегна към жилетката си, където бе скрит рубиненият медальон. Знаеше, че с негова помощ лесно ще убеди стражите да ги пуснат в града, но в същото време неимоверно се боеше да показва камъка и така още повече да улесни палача, който със сигурност беше по петите му.

Внезапно, преди полуръстът да успее да извади медальона, Йердан се сепна и се взря в тъмния силует, който стоеше до джуджето. Качулката на Дризт се бе смъкнала, разкривайки тъмната кожа на лицето му.

Нощният пазач също застана нащрек и, обръщайки поглед натам, накъдето гледаше Йердан, бързо разбра какво го беше стреснало. Четиримата приятели неохотно посегнаха към оръжията си, готови да се хвърлят в една битка, която изобщо не желаеха.

Ала Йердан сложи край на напрежението така бързо, както го бе предизвикал. Лусканецът постави възпираща длан върху рамото на нощния пазач и се обърна към елфа:

— Дризт До’Урден? — спокойно попита той, търсейки потвърждение на това, за което вече се бе досетил.

Изненадан, че го бяха разпознали, Дризт кимна.

— Историите, които чуваме от Десетте града, споменават не само полуръста. Твоето име също е добре известно тук, в Лускан — обясни Йердан и се поклони ниско. — Прости учудването ни, но не се случва често да срещнем някого от твоята раса.

Дризт отново кимна, но не каза нищо. Необичайното внимание, което му обръщаха, го притесняваше. Никога досега не му се бе случвало някой страж да си направи труда да го попита за името или заниманието му и той бързо бе разбрал колко по-удобно е въобще да не се доближава до градските порти. Вместо това просто изчакваше падането на нощта, за да прескочи безшумно крепостните стени и да се скрие из долнопробните улички, където можеше да стои незабелязан в някой мрачен ъгъл, заедно с най-изпадналата измет на града. Възможно ли бе името и подвизите да му бяха спечелили поне малко уважение чак тук, толкова далеч от Десетте града?

Бруенор се обърна към него и му смигна. Гневът му се изпари, когато видя как приятелят му най-сетне получава от един непознат онова отношение, което наистина заслужава.

Ала Дризт не бе съвсем убеден. Не смееше да се надява на такова нещо — надеждата го правеше прекалено уязвим за всички онези чувства, които така отчаяно се мъчеше да потисне дълбоко в себе си. Предпочиташе да си остане подозрителен и недоверчив — това го предпазваше по същия начин, по който ниско спуснатата качулка на наметката му го опазваше от враждебните очи на хората. Двамата лусканци се отдръпнаха назад, за да поговорят насаме, и Дризт нададе ухо.

— Не ме интересува как се казва — шепнеше нощния пазач. — През моята порта няма да мине никой Елф на мрака!

— Грешиш — отвърна му Йердан. — Та това са героите на Десетте града! Полуръстът наистина е Първият гражданин на Брин Шандер, елфът е скиталец — страховит боец, но никой не може да отрече почтеността и благородството му. Джуджето — и сам виждаш щита на герба му — е самият Бруенор Бойният чук, водач на племето, което живее в Долината.

— Ами исполинът? — в гласа на пазача ясно се усещаха подигравателни нотки — опитваше се да не изглежда впечатлен, макар че очевидно бе притеснен. — Какъв ли разбойник е пък той?

Йердан сви рамене.

— Огромният му ръст, младостта и самообладанието, което не би очаквал у един младеж — колкото и невероятно да ми се струва да го видя тук, съвсем ясно е, че това трябва да е младият крал на племената от тундрата. Същият, за когото се говори в разказите на пътешествениците, завърнали се от онези земи. Не можем да прогоним тези пътници, това може да има прекалено сериозни последствия.

— Ха! Какво ли могат да сторят онези жалки села на Лускан! — упорстваше пазачът.

— Лускан далеч не е единственото търговско пристанище — отвърна Йердан. — И не всяка война се води с меч. Загубата на резбованите изделия на Десетте града никак няма да се хареса на търговците ни, нито пък на корабите, които всеки сезон акостират в нашите пристанища.

Нощният пазач отново отправи пронизващ поглед към четиримата пътешественици. Въпреки думите на Йердан той все още не им вярваше и изобщо не ги искаше в града си. Ала също така знаеше, че ако подозренията му се окажеха погрешни, а той направеше нещо, което да застраши търговията с Десетте града, не го чака нищо добро. Лусканските войници отговаряха пред търговците, а те съвсем не бяха склонни да прощават грешки, които водеха да, изтъняване на кесиите им.

Пазачът се предаде и махна с ръка:

— Ами влизайте тогава! — обърна се той към четиримата приятели. — Придържайте се към стената и гледайте да стигнете до пристанищата. На последната улица се намира „Кривата сабя“. Там ще се сгреете… че и нещо повече!

Тримата му приятели минаха през портата гордо изправени и Дризт предположи, че и те бяха чули разговора между нощния пазач и Йердан. Щом отминаха наблюдателниците на войниците, Бруенор се приближи към него и потвърди предположението му:

— Така значи! — доволно изръмжа той и сбута приятеля си. — Май се е поразчуло тук-там, щом ни знаят толкоз далеч от Долината! Какво ще кажеш, а?

Дризт само сви рамене и Бруенор се засмя, предполагайки, че приятелят му просто се притеснява от известността. Риджис и Уолфгар споделяха радостта на джуджето. Варваринът дори потупа елфа по рамото, докато заставаше начело на малката им групичка.

Ала не просто притеснението от славата тревожеше Дризт. Докато влизаха в града, той бе видял странна усмивка да играе по устните на Йердан, усмивка, в която се криеше нещо повече — и по-различно — от обикновено възхищение. И макар изобщо да не се съмняваше, че истории за войната с кеселовите гоблини наистина бяха достигнали до Града на корабните платна, доста странно му се струваше, че един обикновен войник знае толкова много за него и за приятелите му, докато пазачът, който единствен носеше отговорност за това кой влиза в града, изобщо не бе чувал имената им.

От двете страни на Лускан, наредени съвсем близо една до друга, се издигаха двуетажни и триетажни къщи — отчаян опит на хората да се скрият зад крепостните стени и защитата, която те им предлагаха от вечните опасности на дивите северни земи навън. Тук-таме еднообразната линия на покривите се нарушаваше от някоя кула — наблюдателница или пък опит на някой по-заможен гражданин да демонстрира превъзходство. Град, който вечно бе нащрек — това бе Лускан и до този миг прекрасно успяваше да оцелява (дори процъфтяваше) в тези опасни земи, благодарение на бдителността си, която често граничеше с параноя. Това бе град на сенките и тази нощ четиримата приятели съвсем ясно усещаха любопитните и заплашителни погледи на невидимите за тях обитатели на тъмните дупки, покрай които минаваха.

Край пристанището се намираше най-опасната част на града. Там, из тесните улички и мръсните тъмни ъгли, бе пълно с крадци, просяци и още безброй други отхвърлени от почтеното общество престъпници. Гъста мъгла се носеше от морето ден и нощ и превръщаше и без това мрачните и непрогледни сокаци в тайнствено и опасно място.

Именно на една такава улица се озоваха четиримата, когато свиха зад последния ъгъл преди пристанището — едно особено западнало място, наречено Улицата на полумесеца. Риджис, Дризт и Бруенор веднага разбраха, че са навлезли в сборището на най-изпаднали злодеи и отрепки и още по-здраво стиснаха оръжията си. Уолфгар вървеше гордо изправен без да се бои от нищо, макар че и той усещаше заплашителната атмосфера, която тегнеше наоколо. Без да разбира, че мястото е прекалено долнопробно и мръсно, младежът бе твърдо решен да подходи към първия си досег с цивилизацията непредубедено.

— Туй трябва да е — обади се Бруенор и посочи малка група хора, най-вероятно крадци, които се бяха спрели пред прага на някаква пивница. На очуканата табела над вратата все още можеше да се разчете името — „Кривата сабя“.

Риджис преглътна с мъка, опитвайки се да потисне плашещата го смесица от чувства, която се надигаше в гърдите му. Преди години, когато още живееше в Калимпорт, неведнъж бе посещавал подобни места, но от това изобщо не му ставаше по-леко. Тъкмо обратното — това, че знаеше какво може да се случи в една такава кръчма, още повече засилваше страха му. Забранените съблазни, които се таяха в сенките, можеха да бъдат не по-малко опасни от скритите ножове на престъпниците, насядали по масите.

— Ама наистина ли искате да влезем вътре? — попита той с изтънял от уплаха глас.

— Да не съм те чул да се оплакваш! — сопна се Бруенор. — Знаеше какъв път ти предстои, когато се присъедини към нас в Долината, така че хич недей да ми мрънкаш сега!

— Ние ще те пазим — успокоително вметна Дризт.

Самоуверен и неопитен, Уолфгар отиде още по-далеч:

— А и защо биха ни направили нещо лошо? Нали не сме им направили нищо — рече той.

И като се обърна към мрачните сенки наоколо, заяви на висок глас:

— Не бой се, малки приятелю! Чукът ми ще повали всеки, който се осмели да се изправи срещу нас!

— Наивен хлапак! — промърмори Бруенор, докато той, Риджис и Дризт се спогледаха невярващо.

Атмосферата в „Кривата сабя“ по нищо не се различаваше от разрухата и мръсотията, в които тънеше всичко навън. Самата пивница представляваше една-единствена стая, в дъното на която (съвсем близо до една врата, през която можеше да се избяга) се намираше дълъг бар. От едната му страна започваше стълбище, което водеше към втория етаж на сградата. Очевидно бе, че по тези стълби много по-често се изкачваха не гости на странноприемницата, която се намираше горе, а силно гримирани и миришещи на евтин парфюм жени заедно с последните си „завоевания“. Всъщност, търговците, чиито кораби акостираха в Лускан, слизаха на брега само за няколко кратки часа забавления и удоволствия, след които бързаха да се приберат на кораба си преди неизбежният пиянски сън да ги направи беззащитни и да ги изложи на опасност.

Пивницата беше място, което замайваше и възбуждаше сетивата със своята плетеница от звуци, гледки и миризми. Мирис на алкохол — от силно пиво и евтино вино до по-редки и по-силни напитки — лъхаше от всеки ъгъл. Облак дим от екзотичен уханен тютюн, гъст като мъглата отвън, се стелеше из стаята и караше всичко да изглежда меко, приглушено и нереално.

Дризт поведе приятелите си към една свободна маса точно зад вратата, а Бруенор отиде на бара, за да уреди престоя им в странноприемницата. Уолфгар се накани да тръгне след него, но елфът го спря.

— Остани тук! — рече той. — Прекалено си превъзбуден, за да се занимаваш с такива неща. Бруенор ще се оправи и сам.

Уолфгар се опита да се възпротиви, но го прекъснаха.

— Хайде — намеси се и Риджис, — ела да седнеш с мен и Дризт! Никой няма да закачи едно кораво джудже, но при вида на дребен полуръст като мен и кльощав елф като Дризт на тези недодялани грубияни тук може да им се прииска да се позабавляват. Имаме нужда от твоя ръст и силата ти, за да отклоним подобно нежелано внимание.

Уолфгар гордо вирна глава при тези думи и смело закрачи към масата. Риджис смигна многозначително на Дризт и тръгна след варварина.

— Много нещо ще научиш по време на това пътуване, млади приятелю — прошепна елфът така, че Уолфгар да не може да го чуе, — толкова далеч от дома.

Скоро Бруенор се върна от бара и донесе четири бокала с медовина.

— Бързо ще свършим онова, заради което дойдохме тук — тихо каза той на Дризт, — и ще продължим по пътя си. Цените на стаите в таз’ оркска дупка са си същинско обирджийство!

— Гостите тук обикновено не остават през цялата нощ — подсмихна се Риджис.

Бруенор все така се мръщеше.

— Пий по-бързо — обърна се той към елфа. — Улицата на плъха е съвсем наблизо, поне според думите на сервитьорката, та може би още тази нощ ще успеем да се свържем с човека, когото търсим.

Дризт кимна и отпи от медовината си. Всъщност не бе особено жаден, но си мислеше, че Бруенор може да се поотпусне малко, ако приятелите му изпиеха по една чаша с него. Самият той също изгаряше от нетърпение да се махне от Лускан — боеше се, че черната му кожа може да донесе неприятности на другарите му, макар че в мъждукащата светлина на кръчмата бе спуснал качулката още по-ниско над лицето си. Освен това се безпокоеше за Уолфгар, който бе твърде млад и горд, пък и никога досега не бе попадал на подобно място и не знаеше какво може да му се случи. Варварите от Долината на мразовития вятър, макар да бяха свирепи и безмилостни в битка, бяха също така хора на честта, а обществото им се основаваше на строги и ненарушими закони. Уолфгар лесно можеше да стане жертва на измамата и предателствата, които се ширеха в пристанищния град. В дивите земи на север чукът на варварина бе достатъчен, за да го предпази от беди, но тук щеше да му се наложи да се изправи срещу подли противници и скрити ножове, а тогава магическото оръжие и храбростта нямаше да са му от голяма полза.

Уолфгар изпразни чашата си на един дъх, избърса устата си и се изправи.

— Да тръгваме! — рече той на Бруенор. — Кого ще търсим?

— Сядай долу и си затваряй устата, момче! — скара му се джуджето и се огледа да види дали младежът бе успял да привлече нежеланото внимание на останалите в пивницата върху тяхната маса. — Туй е работа за мен и елфа. Там не е място за такива войнствени исполини кат’ теб! Оставаш тук с Къркорещия корем и гледай да си държиш устата затворена, а гърба — залепен за стената!

Уолфгар се сви обидено, но Дризт бе доволен, че джуджето явно мислеше като него. И отново Риджис се намеси, за да спаси поне малко от гордостта на младия си приятел:

— Изобщо нямам желание да ходя с тях, но не смея да остана тук сам. Остави Дризт и Бруенор да се „забавляват“ из студените, смрадливи улички! Ние ще останем тук и ще се повеселим — заслужили сме си го!

Дризт потупа крака на полуръста под масата, благодарен за навременната му намеса, и се изправи. Бруенор допи и последната глътка медовина и скочи от мястото си.

— Да тръгваме тогава — рече той на елфа, а после се обърна към Уолфгар. — Грижи се за полуръста и се пази от жените! Подли са кат’ изгладнели плъхове и единствената им цел е да ти свият кесията.

Бруенор и Дризт излязоха от „Кривата сабя“ и свиха в първата уличка. Притеснено, джуджето застана в началото й и се огледа на всички страни. Дризт направи още няколко крачки в мрака и когато се убеди, че е сам, извади от раницата си малка ониксова статуетка, изобразяваща котка, и я постави на земята пред себе си.

— Гуенивар! — тихо я повика той. — Ела при мен, сянко моя!

Зовът му прелетя през Равнините и достигна до звездния дом на пантерата. Голямата котка се размърда в съня си. Много месеци бяха минали, откакто господарят й не я бе викал и сега тя изгаряше от нетърпение да му помогне.

Гуенивар премина през Равнините, които я деляха от Дризт, все напред към мъждукащата светлинка, която не можеше да бъде друго, освен зова на елфа. В следващия миг вече бе в тясната уличка заедно с него.

— Навлизаме в опасни места — обясни й той, — и се боя да не попаднем в капан. Имам нужда от очи, които могат да проникнат там, където моите не могат.

Без да се бави и за миг, Гуенивар безшумно скочи върху купчина камъни, лежаща наблизо, после се покатери на една счупена веранда и оттам се изкачи към покривите на къщите, които опасваха тясната уличка. Доволен и много по-спокоен, Дризт се върна при Бруенор.

— Е добре, къде е дяволската котка? — нетърпеливо попита джуджето, а в гласа му се усещаше облекчение, че пантерата не бе с елфа.

Повечето джуджета изпитват огромно подозрение към всякакви магии, с изключение на заклинанията, с които правят изкусните си оръжия още по-силни. Бруенор не правеше изключение и въобще не харесваше Гуенивар.

— Там, където най-много се нуждаем от нея — отвърна Дризт и тръгна надолу по Улицата на полумесеца. — Не бой се, могъщи Бруенор, Гуенивар не ни изпуска от поглед, дори и ако нашите очи не могат да я видят!

Джуджето притеснено се огледа наоколо, а изпод двурогия му шлем избиха капчици студена пот. Познаваше Дризт от няколко години, но така и не успя да свикне с магическата му котка.

Елфът се усмихна развеселено под прикритието на ниско нахлупената си качулка.

Всички улички, пълни с мръсотия и боклуци, им изглеждаха еднакви, докато вървяха към пристанището. Бруенор се взираше напрегнато в сенките и ако зрението му в мрака бе така остро, както привикналите с тъмнината очи на елфа, сигурно щеше още по-здраво да стисне брадвата си.

Ала Дризт и Бруенор не се притесняваха особено. Те съвсем не бяха обичайните пияници, които всяка вечер се клатушкаха из тези улици, и надали щяха да бъдат лесна плячка за дебнещите крадци. Многобройните резки върху брадвата на джуджето и двата ятагана, които висяха от кръста на елфа, можеха да уплашат почти всеки разбойник, на когото би хрумнало да ги нападне.

Отне им доста време да открият Улицата на плъха в тъмния лабиринт на улички и дворове. Съвсем близо до кейовете, тя вървеше успоредно на морето и в гъстата мъгла изглеждаше непроходима. От двете й страни се простираха дълги, ниски складове, а между тях бяха нахвърляни изпотрошени щайги и празни кутии, от които проходът, бездруго не особено широк, ставаше още по-тесен и често имаше място само колкото да се промъкне един човек.

— Приятно местенце за разходка в тъмна нощ — отбеляза Бруенор.

— Сигурен ли си, че точно това търсим? — попита го елфът, който също не изгаряше от желание да навлезе в отблъскващата улица.

— Според търговците от Десетте града, ако има някой, който може да ми намери картата, то това е Шепот. А пък ако искам да намеря Шепот, трябва да ида на Улицата на плъха.

— Да тръгваме тогава — рече Дризт. — Мръсната работа трябва да се върши бързо.

Бруенор предпазливо пое по тъмната уличка. Не бяха изминали повече от два-три метра, когато джуджето чу изщракването на зареден арбалет и се закова на място.

— Усетили са ни! — прошепна той на Дризт.

— Вдясно, зад онзи закован прозорец над нас — рече елфът, чиито остри сетива бяха доловили не само звука, но и мястото, откъдето идваше. — Просто предпазна мярка, надявам се. Може би това е знак, че човекът, когото търсиш, е наблизо.

— Не бих нарекъл насочен към мен арбалет „добър знак“! — отвърна джуджето. — Ама не можем да спрем, така че давай да вървим и бъди нащрек! Туй местенце просто излъчва заплаха!

И той отново си запробива път през мръсотията и камъните, които се търкаляха в краката му.

Отляво долетя тихо шумолене и двамата приятели разбраха, че някой ги наблюдава и оттам. Те обаче не спряха — не бяха и очаквали нещо по-различно. Най-сетне заобиколиха последната купчина изпотрошени дъски. Там, облегната на една от стените, видяха стройна фигура, плътно увита в наметката си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ на мъглата.

Дризт се наведе към приятеля си и прошепна:

— Дали това е човекът, когото търсим?

Бруенор сви рамене и отвърна:

— Че кой друг може да е?

И като пристъпи напред, джуджето застана с широко разтворени крака и се обърна към непознатия:

— Търся мъж на име Шепот! Ти ли си това?

— И да, и не — долетя отговорът и тъмният силует се обърна към тях, но лицето му оставаше все така скрито под ниско нахлупената качулка.

— Какви игрички играеш? — изръмжа Бруенор.

— Наистина съм Шепот — спокойно отвърна непознатият и дръпна качулката си така, че двамата да видят лицето му. — Но не съм никакъв мъж!

Дризт и Бруенор съвсем ясно видяха, че пред тях наистина стои жена — тъмна и загадъчна, с дълга черна коса и дълбоки очи, които непрекъснато се стрелкаха наоколо и издаваха опитност и несъмнено умение да оцелява на улицата.

3 Нощен живот

С напредването на нощта „Кривата сабя“ ставаше все по-оживена. От търговските кораби надойдоха моряци и местните веднага се заеха да измъкнат каквото могат от тях. Риджис и Уолфгар останаха седнали встрани. Варваринът следеше всичко, което ставаше наоколо, с широко отворени очи, а полуръстът подозрително наблюдаваше какво се случва.

Много скоро се появи и бедата, под формата на жена, която уж безцелно вървеше към тях. Не беше млада и имаше онзи похабен вид, който отличаваше жените, навъртащи се около пристанищата, но роклята й, прекалено разголена именно на онези места, на които дрехите на почтените жени не бяха, прикриваше всичките й недостатъци, като в същото време предизвикваше похотливо любопитство. Изражението върху лицето на варварина и широко отворената му уста, потвърдиха опасенията на Риджис.

— Добра среща, великане — измърка жената и приседна на стола до младия варварин.

Уолфгар погледна към полуръста и замалко не се изсмя от изненада и притеснение.

— Не си лусканец — продължаваше жената. — А и на моряк не ми приличаш. Откъде идваш?

— От с-с-север — заекна Уолфгар. — От Долината… Долината на мразовития вятър.

Риджис не беше виждал такава дързост у една жена откакто бе напуснал Калимпорт и реши, че е време да се намеси. У тези жени имаше нещо ужасно отвратително, едно опорочено удоволствие, което, вместо да привлича, отблъскваше. Забранен плод, направен достъпен за всички. Внезапно Риджис усети, че го обзема носталгия по Калипморт. Уолфгар изобщо нямаше да може да се справи с хитрините и уловките на тази жена.

— Ние сме просто бедни пътешественици — наблягайки на думата „беден“ се намеси Риджис, в опит да измъкне приятеля си. — Нямаме пукната пара, а ни остават още дълги мили път.

Уолфгар го погледна изненадано, без да разбира защо Риджис лъже.

Жената още веднъж изгледа варварина от главата до петите и облиза устни.

— Жалко — рече тя и се обърна към полуръста — Никакви пари, така ли?

Риджис безпомощно сви рамене.

— Жалко! — повтори жената и се накани да си тръгне.

Лицето на Уолфгар, който чак сега започна да се досеща за намеренията й, пламна.

Нещо се пробуди дълбоко у Риджис. Силен копнеж по отминалите дни в Калимпорт и живота из неговите бедняшки улички, където той се занимаваше с кражби, го стисна за сърцето и той почувства, че е безсилен да му се противопостави. В мига, в който жената минаваше покрай него, той я хвана за ръката.

— Нямаме и пукнат грош — рече той, — но имам това!

И като извади рубинения медальон изпод жилетката си, Риджис го разклати пред очите й. Ярките отблясъци, които скъпоценният камък хвърляше, незабавно приковаха алчния й поглед и я потопиха в магическата си омая. Жената отново седна, този път на стола до полуръста, а очите й все така не се откъсваха от глъбините на прекрасния рубин.

Уолфгар бе толкова смаян и объркан, че дори не успя да избухне, виждайки как полуръстът го бе изиграл. Единствено празният поглед на сините му очи издаваше смесицата противоречиви мисли и чувства, които бушуваха в главата му.

Риджис улови погледа на приятеля си, но само сви рамене и, както правеше винаги, с лекота захвърли настрани всички неприятни чувства, като например чувството за вина. На сутринта можеше да става каквото ще, но той твърдо възнамеряваше да се наслади докрай на предстоящата нощ.

— Нощите в Лускан са студени — рече той на жената.

— Не се бой, все ще се намери някое топло легло за теб — отвърна тя и сложи ръка на рамото му.

Устните на Риджис се разтеглиха в широка усмивка.

Уолфгар трябваше да се хване за масата, за да не падне от стола си.

Бруенор бързо си възвърна самообладанието, за да не обиди Шепот, пък и не искаше тя да разбере изненадата му от това, че всъщност се оказа жена — това можеше да й даде преимущество над него. Тя обаче бързо разбра онова, което Бруенор се опитваше да скрие, и усмивката й още повече го обърка. Да продаваш информация в място като пристанището на Лускан, означаваше непрекъснато да си имаш работа с убийци и крадци въпреки мрежата от хора, които неминуемо стояха зад гърба на такъв човек, той не можеше да си позволи да бъде слаб. Малцина от хората, които прибягваха до услугите на Шепот, успяваха да скрият смайването си, когато видеха, че една млада и привлекателна жена се занимава с нещо толкова опасно.

Това обаче ни най-малко не намали уважението, което Бруенор изпитваше към нея — славата на Шепот беше толкова голяма, че бе достигнала чак до далечните земи на Долината на мразовития вятър. Тя все още бе жива и дори само това говореше достатъчно красноречиво за удивителните й способности.

Дризт далеч не бе толкова учуден от откритието, че Шепот е жена. В подземните градове на Мрачните елфи жените заемаха по-високо положение от мъжете и често бяха много по-опасни от тях. Дризт прекрасно разбираше преимуществото, което Шепот имаше пред мъжете, с които работи. В доминираното от мъже общество на опасните северни земи, те често подценяваха „слабата“ жена.

Нетърпелив да приключи колкото се може по-бързо с тази работа и да се махне от Лускан, Бруенор заговори направо за онова, заради което бе дошъл:

— Трябва ми една карта — каза той, — пък чух, че ти можеш да ми я намериш.

— Аз притежавам много карти — спокойно отвърна жената.

— Карта на северните земи — обясни джуджето. — От морето до пустинята и с правилните имена на местата, според това каква раса живее в тях.

Шепот кимна.

— Цената обаче ще бъде висока — при мисълта за злато в очите й проблеснаха искри.

Бруенор й подхвърли малка кесия, пълна догоре със скъпоценни камъни.

— Туй би трябвало да е достатъчно за работата дет’ ти създавам — изръмжа той — никак не обичаше да се разделя с парите си.

Шепот изпразни съдържанието на кесийката върху ръката си и се вгледа в необработените камъни. Явно наистина бяха ценни и доволна, тя ги прибра обратно в кесийката.

— Спри! — провикна се Бруенор, когато Шепот се накани да закачи торбичката на кръста си. — Хич и не си мисли, че ще вземеш някой от камъните ми преди да съм видял картата!

— Разбира се — обезоръжаващо се усмихна жената. — Почакай ме тук, ей сега ще се върна с картата, която ти трябва.

И като хвърли кесийката на Бруенор, тя рязко се обърна, при което наметката й изплющя във въздуха, а гъстата мъгла се завихри и сякаш надвисна още по-ниско над тях. Внезапно проблесна ярка светлина и жената изчезна.

Бруенор отскочи назад и здраво стисна брадвата си.

— Каква долна магия беше туй? — извика той.

Дризт, който изобщо не бе впечатлен от внезапното изчезване на Шепот, сложи ръка върху рамото на приятеля си и рече:

— Успокой се, могъщи Бруенор! Просто не особено трудна зрителна измама, която я скри в мъглата и светкавицата, това е всичко.

И като посочи една неголяма купчина греди, добави:

— Зад онази канавка.

Бруенор погледна натам, накъдето сочеше елфът и се успокои, когато съвсем ясно видя зеещата дупка. Капакът й бе отместен и сега стоеше подпрян на стената на един склад, няколко крачки по-надолу.

— Ти по-добре ги разбираш тез’ работи, елфе — рече Бруенор, ядосан, че няма достатъчно опит и не знае как да се оправя с мошениците на големите градове. — Дали ще постъпи честно или смята да ни изиграе и сега седим тук и чакаме нейните приятелчета да ни нападнат и да ни оберат до шушка?

— Нито едното, нито другото — отвърна Дризт. — Шепот нямаше да оцелее толкова дълго на улицата, ако предаваше клиентите си на крадците. Но не мисля, че сделките, които тя сключва, биха могли да се нарекат „честни“.

Докато говореше, елфът бе извадил единия си ятаган и Бруенор, подозрителен, както винаги, посочи оръжието и рече:

— Значи туй не е капан, така ли?

— Не и заложен от нейните хора — отговори елфът. — Но сенките крият и други враждебни очи.

Уолфгар не бе единственият, който гледаше към полуръста и жената.

Едно от любимите забавления на свирепите побойници, които се навъртаха в квартала около пристанището, бе да измъчват по-слабите от тях, а полуръстовете бяха едни от любимите им жертви. Точно тази вечер един грамаден мъж с гъсти вежди и щръкнала брада, изцапана с пяна от бира, като че ли бе най-гръмогласният посетител на пивницата. Той непрекъснато се хвалеше с подвизите, които уж бе извършил и така сипеше заплахи върху хората около себе си, че те гледаха да не оставят каната му празна.

Всички, които бяха насядали наоколо — хора, които го познаваха, или пък бяха чували за него — кимаха с глава на всяка негова дума и го издигаха на пиедестал от похвали и ласкателства, навярно за да прогонят страха, който гигантът всяваше у тях. Ала грамадният грубиян се нуждаеше от нови забавления, още жертви, които да унижи и когато погледът му обиколи стаята, нямаше как да не се спре върху Риджис и едрия му, но очевидно съвсем млад приятел. Полуръстът, който ухажваше най-скъпо платената жена в „Кривата сабя“, представляваше възможност да се позабавлява, на която гигантът не можеше да устои.

— Е, хайде, хубавице! — провикна се той и по брадата му покапа още бира. — Да не би да си мислиш, че да прекараш нощта с някакъв получовек ще бъде страшно забавление?

Хората около него в желанието си да му се харесат избухнаха в угоднически смях.

Жената и друг път си бе имала вземане-даване с едрия мъж и неведнъж го бе виждала да поваля противниците си само с един удар на огромните си ръце. Погледна го уплашено, но силата на рубинения медальон бе прекалено голяма и тя остана седнала до Риджис. Той, от своя страна, хвърли само един поглед на гиганта и бързо се обърна натам, откъдето очакваше да започне всичко — мястото, където седеше Уолфгар.

Тревогата му бе напълно основателна. Гордият варварин така здраво бе стиснал масата, че кокалчетата му бяха побелели, а изпепеляващият поглед на сините му очи красноречиво говореше, че всеки момент ще избухне.

— Не му обръщай внимание! — прошепна Риджис. — Изобщо не заслужава да си губиш времето с него!

Уолфгар сякаш не го чу и дори за миг не свали поглед от противника си. Можеше да отмине обидите на дебелака, дори и тези, които засягаха приятеля му и жената, но твърде добре разбираше какво всъщност се крие зад тях. Като се нахвърляше върху по-слабия му приятел, този грубиян го предизвикваше. Колко ли хора бяха станали жертва на този тлъст дръвник, зачуди се младежът. Дошло бе време някой да му натрие носа.

Едрият лусканец разбра, че май му предстоеше да се позабавлява и тръгна към масата на непознатите чужденци.

— Я се мръдни малко, получовеко! — сопна се той и пренебрежително махна към Риджис.

Полуръстът се огледа наоколо, взирайки се в лицата на останалите гости. Несъмнено, в пивницата имаше доста хора, които щяха да го защитят от този дебелак и противните му приятелчета. Имаше дори и един войник от градската стража, а те бяха на голяма почит дори и в най-долнопробните части на града.

За миг Риджис спря поглед върху стража. Колко не на място изглеждаше той в тази мръсна дупка! Любопитството му се засили още повече, когато във войника разпозна Йердан — човекът, който само няколко часа по-рано бе познал Дризт и ги бе пуснал да влязат.

Дебелакът вече се приближаваше към масата им и полуръстът нямаше време да се чуди какво ли може да означава присъствието на Йердан в „Кривата сабя“.

Огромният грубиян застана пред него с ръце на хълбоците и го изгледа подигравателно. Риджис усети как сърцето му се разтуптя, кръвта запулсира във вените му, както ставаше винаги, когато изпаднеше в подобно положение, а това му се бе случвало доста често, докато живееше в Калимпорт. И точно както тогава, полуръстът и сега възнамеряваше да избяга.

Ала увереността му, че ще се спаси бързо се изпари, когато си спомни за спътника си.

Не толкова опитен и, Риджис бе убеден, не толкова мъдър, Уолфгар не можеше да отмине такова предизвикателство току-така. Само с един скок той прелетя над масата, застана между едрия мъж и приятеля си и отвърна на предизвикателния му поглед.

Дебелакът обърна очи към другарите си, които още седяха на бара, сигурен, че изкривеното чувство за чест на младия му противник няма да му позволи да нанесе първия удар.

— Я вижте! — изсмя се той и устните му се изкривиха при мисълта за предстоящото забавление. — Този младок май иска да ни каже нещо!

После се престори, че се обръща и си тръгва, но само миг по-късно се нахвърли върху Уолфгар и се опита да го стисне за врата, убеден, че рязкото движение ще хване неприятеля му неподготвен.

Ала, макар да нямаше опит в кръчмарските свади, варваринът разбираше от битки. Беше се учил от Дризт До’Урден — изкусния боец, който винаги бе нащрек — и знаеше как да посреща дори и най-изненадващите удари. Преди лапите на дебелака да успеят дори да се доближат до гърлото му, той стовари едната си ръка върху лицето му, а с другата му нанесе страхотен удар в слабините.

В следващия миг смаяният му противник полетя във въздуха.

Изумени, всички в пивницата замръзнаха по местата си. Всички, освен Риджис, който се плесна по лицето без да може да повярва на очите си и се шмугна под масата, незабелязан от никой.

Гигантът тежеше повече от трима мъже взети заедно, но Уолфгар с лекота го вдигна на повече от два метра и, изпънал ръце, го завъртя над главата си.

Обзет от безпомощна ярост, дебелакът изрева на приятелите си да му помогнат. Уолфгар не помръдна от мястото си и зачака нападението им.

Цялата тълпа скочи като един и се втурна към него. Запазвайки хладнокръвие, варваринът се взря в нападателите си, опитвайки се да намери мястото, където групата бе най-гъста и запрати огромното тяло на човека право натам. Тримата мъже, към които полетя грамадното туловище, не успяха да направят нищо и когато главатарят им се стовари върху тях, отхвръкнаха няколко метра назад и се строполиха върху бара, поваляйки кръчмаря, който имаше нещастието да се окаже точно там. Нещастният човек бе запратен право върху лавиците с най-хубавото си вино.

Веселието на Уолфгар не трая дълго — останалите побойници се нахвърлиха върху него. Той заби пети в земята, твърдо решен да не отстъпи и крачка, и размаха огромните си юмруци, запращайки прииждащите противници на метри от себе си.

Из цялата пивница избухнаха свади. Мъже, които не биха се помръднали от мястото си, даже и ако до тях убиваха някого, сега се нахвърляха един върху друг, побеснели от ярост, задето питието им бе разлято или просто възбудени от всеобщата бъркотия.

Това обаче изобщо не възпря поддръжниците на дебелака. Те все така връхлитаха върху Уолфгар, вълна след вълна. Той все така се държеше здраво на краката си, защото никой от нападателите му не успяваше да го забави достатъчно, за да успеят останалите побойници да го достигнат. Въпреки това, Уолфгар не само сипеше жестоки удари върху противниците си, но и сам поемаше доста юмруци. Понасяше ги без да трепне, пренебрегвайки болката благодарение на гордостта и издръжливостта си — просто не можеше да си позволи да отстъпи.

Свит на сигурно място под масата, Риджис си пийваше от чашата с медовина и наблюдаваше боя. Биеха се всички, дори и сервитьорките — вкопчени в гърбовете на мъжете, те впиваха ноктите си и „гравираха“ сложни плетеници от драскотини и струйки кръв по лицата им. Всъщност, както Риджис скоро видя, единственият човек в цялата стая, който не се включи в боя (освен него самия и онези, които бяха изпаднали в безсъзнание), бе Йердан. Той седеше на масата си без да обръща внимание на побоя наоколо и явно се интересуваше единствено от Уолфгар — на полуръста му се стори, че войникът сякаш преценява докъде се простира силата и храбростта на варварина.

Това го притесни, но и сега, както и по-рано, Риджис нямаше време да се чуди защо Йердан проявява такъв интерес към тях. От самото начало си знаеше, че рано или късно ще му се наложи да спасява приятеля си и сега най-сетне видя онова, което отдавна бе очаквал — блясък на нож. Един от побойниците бе извадил оръжието си и макар все още да бе скрит зад гърбовете на другарите си, приближаваше към варварина.

— Проклятие! — промърмори Риджис и като остави чашата настрани, извади боздугана изпод наметката си.

Никак не обичаше такива работи.

Уолфгар все така запращаше противниците си на всички страни и така сам освобождаваше пътя на човека с ножа. Стиснал оръжието в ръка и вперил поглед в очите на високия варварин, той изобщо не забеляза полуръста, който се промуши между разкрачените крака на Уолфгар и вдигна малкия боздуган. Оръжието се стовари върху коляното му, строшавайки капачката, а него самия запрати срещу варварина.

В последния момент Уолфгар успя да се дръпне встрани и се вкопчи в ръката на нападателя си. Устремът на противника му обаче се оказа прекалено голям и, без да може да спре, варваринът събори масата и се блъсна в стената. С едната си ръка стисна още по-здраво ръката на мъжа и счупи кокалчетата на пръстите му, които още стискаха дръжката на ножа. С другата сграбчи главата му и го повдигна от земята. Вбесен от подлостта на мъжа, който бе извадил нож срещу него, Уолфгар изкрещя името на Темпос, своя бог на войната, и проби дъските на стената с главата му. Мъжът остана там, увиснал на около метър от земята.

Впечатляващ ход, но му струваше време — в мига, в който отново се обърна към бара, варваринът се озова под юмруците и ритниците на цяла група нападатели.

— Ето я, идва! — прошепна Бруенор на Дризт, когато видя Шепот да се приближава към тях, макар острите сетива на елфа да я бяха усетили много преди джуджето.

Шепот се бе забавила само половин час, но той се стори безкраен на двамата приятели, които я чакаха в тъмната уличка, изложени на стрелите на мъжете с арбалетите, а и на останалите главорези, които със сигурност се навъртаха наоколо.

Шепот уверено се насочи към тях.

— Ето картата, която искаш — обърна се тя към Бруенор; в ръката си държеше свитък пергамент.

— Първо да я видя! — настоя джуджето и пристъпи към нея.

Жената се дръпна назад и скри пергамента зад гърба си.

— Цената е друга — спокойно рече тя. — Десет пъти повече от онова, което ми предложи първоначално.

Свирепият поглед на Бруенор изобщо не я стресна.

— Нямаш друг избор — просъска тя. — Няма друг, който може да ти намери такава карта. Плати ми и да свършваме!

— Изчакай малко — изненадващо спокойно рече Бруенор. — Не мога да взема такова решение сам.

И като кимна по посока на Дризт, за да й обясни, че и той трябва да каже своето мнение, Бруенор отиде при приятеля си и двамата се отдалечиха от нея.

— Открила е кои сме — обясни елфът, макар че Бруенор вече се бе досетил какво трябва да бе станало. — И колко бихме могли да й платим.

— Дали това е картата, която ни трябва? Елфът кимна:

— Тя няма никаква причина да се бои от нас, не и докато е тук. Имаш ли толкова пари?

— Да, ама ни чака дълъг път, та ще имаме нужда от всичко, което нося със себе си, че и отгоре!

— Тогава всичко е решено — рече Дризт и Бруенор видя опасния пламък, който заблещука в лавандуловите му очи. — Когато я видяхме за първи път, сключихме честна сделка. Няма да се откажем от нея.

Бруенор го разбра и напълно се съгласи с приятеля си. Усети как във вените му се разлива тръпка на очакване. Обърна се към Шепот и видя, че вместо пергамента, в ръката си държи кама. Очевидно прекрасно разбираше с какви хора си има работа.

Дризт също видя проблясването на оръжието и се отдръпна назад — не искаше Шепот да си помисли, че той може да я нападне. Освен това искаше да погледне от по-добър ъгъл някакви доста подозрителни пукнатини, които беше забелязал в близката стена — пукнатини, които може и да бяха очертанията на тайна врата.

Бруенор се приближи към жената с протегнати напред ръце, за да й покаже, че не носи оръжие.

— Ако наистина това е цената — изръмжа той, — то май нямаме друг избор, освен да я платим. Обаче първо искам да видя картата!

Сигурна, че ще прониже джуджето, преди то да е успяло да извади оръжието си, Шепот се отпусна и посегна със свободната си ръка към скрития под наметката й пергамент.

Ала бе подценила противника си.

Яките крака на джуджето се присвиха и то подскочи високо във въздуха, достатъчно високо, за да стовари тежкия си шлем върху лицето й. Жестокият удар строши носа й и отпрати главата й към стената зад нея. Бруенор бързо взе картата и като пусна кесията със скъпоценни камъни върху падналата фигура, измърмори:

— Както се бяхме договорили!

Дризт също не бездействаше. В мига, в който джуджето се нахвърли върху Шепот, с помощта на магическите умения, които бе наследил от мрачните си предци, той изпрати облак тъма към прозореца, зад който се бяха скрили двамата мъже с арбалети. Сега, вместо стрели, оттам долитаха разгневени викове, които отекваха из цялата уличка.

В този миг пукнатините на отсрещната стена се отвориха (точно както Дризт подозираше) и още един от защитниците, с които Шепот се бе обградила, се втурна навън. Елфът вече го чакаше, стиснал двата ятагана в ръце. Оръжията проблеснаха в мрака и макар да използваше само тъпата им страна, Дризт бързо успя да обезоръжи якия главорез, който изскочи оттам. В следващия миг двете остриета отново проблеснаха, ожулвайки лицето му и, без да спират плавното си движение, дръжките им с тъп удар се стовариха върху слепоочията му. Когато Бруенор се обърна, пътят пред него и Дризт вече бе чист.

Джуджето се вгледа с истинско възхищение в онова, което бе свършил приятелят му, но точно в този миг край главата му просвистя стрела и се заби в стената на сантиметри от него.

— Да се махаме! — каза Дризт.

— Изходът ще е блокиран или аз съм брадат гном! — обади се Бруенор, когато наближиха края на уличката. — В този миг откъм сградата до тях се разнесе свирепо ръмжене, последвано от ужасени викове. Тези страшни шумове, вместо да ги притеснят, ги успокоиха.

— Гуенивар — спокойно каза елфът, когато двама мъже изхвръкнаха на улицата пред тях и побягнаха, без дори за миг да се обръщат назад.

— Съвсем бях забравил за котката! — извика джуджето.

— Радвай се, че паметта на Гуенивар е по-добра от твоята! — изсмя се Дризт и Бруенор, въпреки онова, което изпитваше към магическото животно, не можа да не се присъедини към смеха му. Двамата спряха в края на уличката и се огледаха наоколо. Не забелязаха нищо нередно, но гъстата мъгла предлагаше отлична възможност за засада.

— Май е по-добре да вървим по-бавно — предложи Бруенор. — Така няма да привличаме толкова внимание.

Дризт се канеше да се съгласи, но в този миг от дъното на уличката долетя още една стрела и се заби в една греда между тях.

— Да се махаме! — заяви елфът, макар че Бруенор не се нуждаеше от повторно предупреждение и се втурна в гъстата мъгла, без да чака да долети още някоя, този път по-точна стрела.

Двамата приятели се промъкваха тичешком из лабиринта на лусканските улици, без да спират за миг. Дризт с лекота прескачаше купчините камъни и дъски, а Бруенор просто минаваше през тях, разпръсквайки ги във всички посоки. Най-сетне решиха, че са успели да избягат от преследвачите си и забавиха крачка.

Бруенор често-често поглеждаше през рамото си, а широката му усмивка проблясваше дори и през рижата брада. Обърна се, за да огледа пътя пред себе си, ала внезапно отскочи встрани и посегна към брадвата си.

Гуенивар стоеше на по-малко от метър от него.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Разкарай туй нещо оттук! — извика джуджето.

— Къде са ти обноските, добри ми Бруенор? — засмя се елфът. — Не забравяй, че Гуенивар ни разчисти пътя за бягство!

— Махни я оттук! — повтори джуджето и стисна още по-здраво брадвата си.

Дризт потупа животното по силния врат.

— Не му обръщай внимание, приятелю! Той е само едно джудже, което не може да оцени красотата на магията!

— Ха! — презрително изсумтя Бруенор, но все пак въздъхна с облекчение, когато елфът отпрати пантерата и прибра ониксовата статуетка в раницата си.

Малко по-късно двамата вече бяха на Улицата на полумесеца и за последен път се огледаха за засада. Не видяха нищо, което да им подскаже, че някой ги дебне, но пък видяха неколцина ранени мъже да минават покрай тях, куцукайки и залитайки, а някои от тях бяха носени от другарите си. Очевидно тук бе станало нещо.

Погледнаха към „Кривата сабя“ и за своя огромна изненада видяха две познати фигури да стоят пред вратата на пивницата.

— Какво търсите тука? — попита ги Бруенор и се приближи до тях.

— Явно нашият огромен приятел отговаря на обидите с юмруци — отвърна Риджис.

Полуръстът се бе отървал от побоя без драскотина, ала лицето на Уолфгар беше подуто и насинено. Не можеше да отваря едното си око, а юмруците и дрехите му бяха изцапани със засъхналата кръв на противниците му… а и с неговата собствена.

Дризт и Бруенор се спогледаха — защо ли не бяха изненадани?

— А стаите ни? — изръмжа джуджето.

— Съмнявам се — поклати глава Риджис.

— Ами парите ми?

Полуръстът отново поклати глава.

— Ха! — разгневено изсумтя Бруенор и се запъти към вратата на „Кривата сабя“.

— На твое място не бих… — започна Риджис, но после сви рамене и реши да остави джуджето само да види какво бе станало.

Бруенор отвори вратата на пивницата и замръзна на мястото си от изненада. По целия под се търкаляха изпочупени маси, чаши и хора. Кръчмарят се облягаше на строшения бар, докато една от сервитьорките превързваше окървавената му глава. Мъжът, който бе нападнал Уолфгар с нож, все още висеше на стената и от време на време простенваше. Бруенор не можа да се въздържи и се разсмя — варваринът си го биваше! Сервитьорките, които почистваха бъркотията, често побутваха висящия побойник и се заливаха от смях при вида на полюляващото се тяло.

— Пари, хвърлени на вятъра! — промърмори Бруенор и излезе навън, преди кръчмарят да го види и да го изхвърли.

— Ама че побой ще да е бил! — рече той, когато отново се върна при приятелите си. — Всички ли се биха?

— Всички — кимна Риджис, — с изключение на един. Един войник.

— Войник на това място? — учуди се Дризт — Тук нещо не се връзваше.

— Не само това — обясни полуръстът. — Беше същият страж, който ни пусна в града, Йердан.

Дризт и Бруенор се спогледаха притеснено.

— Преследват ни убийци, току-що опустошихме една пивница, а сега пък и някакъв войник ни обръща прекалено голямо внимание — рече джуджето.

— Да се махаме оттук! — за трети път този ден каза Дризт.

Уолфгар го погледна учудено.

— Колко мъже повали днес? — попита го елфът, за да го накара да разбере в каква опасност се намира. — Как мислиш, колко от тях ще пропуснат да се възползват от възможността да ти забият нож в гърба из безлюдните улички на тези квартали?

— Освен това — обади се и Риджис преди варваринът да успее да каже каквото и да било, — нямам никакво желание да споделям леглото си с плъховете на лусканските улици!

— Към портата тогава! — рече Бруенор, ала Дризт поклати глава.

— Не и когато един от стражите толкова силно се интересува от нас! Ще прескочим стената, за да не знае никой, че сме си тръгнали!

Само час по-късно четиримата приятели вече крачеха в откритата равнина, а вятърът брулеше лицата им и разлюляваше зелената трева. — Риджис изрече на глас мислите на всички.

— Минала е само една нощ в първия град по пътя ни, а вече измамихме главорези, бихме се с цяла тълпа побойници и привлякохме интереса на градската стража. Забележително начало на нашето приключение!

— Но пък имаме това! — доволно се провикна Бруенор, а от цялото му същество се излъчваше огромно нетърпение да открие своя дом, сега, когато вече бе преодолял първото препятствие и се бе сдобил с карта.

Нито той, нито приятелите му подозираха, че върху пергамента, който джуджето стискаше, сякаш бе най-скъпото съкровище на света, бяха изобразени няколко смъртоносни местности. Местности, които — особено една от тях — щяха да изправят четиримата приятели пред предела на възможностите им… и отвъд него.

4 Завръщане от отвъдното

Насред Града на корабните платна се издигаше една от неговите забележителности — чудновата сграда, която излъчваше могъща магия. Различна от всичко друго в Забравените царства, Домовата кула на мистиците със своите пет върха изглеждаше досущ като каменно дърво. Най-големият връх бе в средата, а останалите четири сякаш израстваха от него, изящно извити като клоните на вековен дъб. Дори и най-наблюдателното око не можеше да види и следа от намесата на човешка ръка. Ясно бе, че величествената кула бе дело на магия, а не на физически труд.

Главният чародей, безспорният господар на Домовата кула, живееше в средната й част, останалите четири кули се заемаха от следващите магьосници в йерархията. Всяка от тях гледаше към една от посоките на света, а магьосникът, който живееше там, носеше отговорност за всичко, което става в онази част на света, накъдето бе обърната кулата му. Така, магьосникът от западната част на Домовата кула непрестанно гледаше към морето и следеше търговците и моряците, които плаваха там и акостираха в пристанището на Лускан.

Разговорът, който се провеждаше в този миг в северната част на магическата постройка, силно би заинтересувал четиримата приятели от Десетте града, ако можеха да го чуят.

— Добра работа свърши, Йердан! — рече Сидни, млада вълшебница от Домовата кула, която въпреки това, вече бе успяла да стане чирак на един от най-могъщите магьосници в гилдията.

Не можеше да се каже, че е красива, но тя и без това не се интересуваше особено от подобни неща — Погълната бе единствено от мисълта как да се сдобие с власт и могъщество. Сега бе на двадесет и пет години и бе прекарала по-голямата част от живота си, стремейки се към една цел — да получи титлата Магьосник. Малцина бяха онези, които, виждайки нейната решителност й увереността й, се съмняваха в способността й да го постигне.

Йердан отговори на похвалата с многозначително кимване — не му бе убягнало пренебрежението, с което бе изречена тя.

— Направих само онова, което ми наредиха — отвържа той с престорена скромност и хвърли бърз поглед към прозореца, до който стоеше дребен, крехък на вид Мъж, наметнат с пъстра мантия и се взираше навън.

— Защо ли са дошли? — прошепна магьосникът на себе си и се обърна към Йердан и Сидни.

Двамата неволно се свиха под погледа му. Той беше Дендибар Шареният, Господар на Северната кула и макар на пръв поглед да изглеждаше слабоват, едно по-внимателно вглеждане разкриваше могъщество много по-голямо от онова, което даваха яките мускули и едрото тяло. Беше известен с това, че цени знанието много повече от човешкия живот и тази му слава винаги стряскаше онези, които се изправяха пред него.

— Казаха ли какво ги води в Лускан?

— Нищо, което да звучи правдоподобно — тихо рече Йердан. — Полуръстът спомена нещо за проучване на пазара, но…

— Не ми се вярва — прекъсна го Дендибар — и този път говореше повече на себе си, отколкото на тях. — Тези четиримата са си наумили нещо много по-голямо от проучване на пазара.

Опитвайки се да запази благоразположението на господаря на Северната кула, Сидни се намеси:

— Къде са сега?

Йердан не посмя да й отвърне както му се щеше, не и пред Дендибар.

— Около пристанището… предполагам — отвърна той и сви рамене.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — просъска младата жена.

— Канеха се да останат в „Кривата сабя“ — обясни Йердан, — но заради побоя се озоваха на улицата.

— Трябваше да ги последваш! — рязко каза Сидни.

— Да тръгнеш сам през нощта из онези квартали е пълна лудост, даже и ако си лускански войник — сопна се Йердан. — А и какво значение има къде са сега. Наредил съм да пазят пристанището и портите. Не могат да напуснат Лускан без да разбера!

— Намери ги веднага! — заповяда Сидни, но Дендибар я накара да замълчи:

— Нека постовете ти останат по местата си! Четиримата не бива да напуснат града без да разбера! Сега си свободен. Ела, когато имаш да ми съобщиш нещо ново.

Йердан кимна почтително и тръгна към вратата, хвърляйки последен свиреп поглед на съперницата си за покровителството на шарения магьосник. Вярно е, че не беше многообещаващ магьосник като Сидни, а просто обикновен войник, но в Лускан, където истинската власт в действителност бе в ръцете на Домовата кула, един войник можеше само да спечели, ако успеете да си извоюва благоразположението на някой от обитателите й. Командирите на стражата запазваха местата и привилегиите си само с одобрението на Кулата.

— Не можем да ги оставим да ходят където си искат! — рече Сидни в мига, в който вратата се затвори зад гърба на Йердан.

— Засега няма защо да се боим от тях — спокойно отвърна Дендибар. — Дори и ако елфът го носи у себе си, ще му трябват години, докато разбере истинската сила на онова, което притежава. Имай търпение, знам как да науча онова, което ме интересува. Парченцата от мозайката много скоро ще си дойдат на мястото!

— Боли ме като си помисля, че такава огромна сила се намира толкова близо до нас — въздъхна младата жена. — И то в ръцете на някакъв новак!

— Имай търпение — повтори Дендибар.

Сидни запали и останалите свещи в специалната стая и бавно се приближи до мангала, който стоеше на железен триножник близо до магическия кръг, чиито знаци бяха издълбани по пода. Никак не й харесваше, че трябва да напусне мястото веднага щом запали мангала. Всеки миг, прекаран в стаята, която се отваряше съвсем рядко и беше смятана от мнозина за най-добрата стая за викане на духовете на умрелите, бе истинска наслада за младата, амбициозна магьосница. Сидни неведнъж бе молила господаря си да й разреши да остане, докато той извършва заклинанията.

Но Дендибар никога не й го позволяваше, твърдейки, че въпросите, които неминуемо щеше да му задава, ще му попречат да се съсредоточи. А когато човек има работа с отвъдните светове, и най-малката грешка може да се окаже фатална.

Шареният магьосник седна във вътрешността на магическия кръг и кръстоса крака под тялото си. От устните му се разнесе нисък напев — потапяше се в дълбок транс и дори не забелязваше Сидни, която довършваше последните приготовления. Цялото му същество бе обърнато навътре, към самия него, за да се убеди, че наистина е готов за предстоящата среща. Само едно съвсем мъничко късче от ума му все още усещаше какво става около него. Късче, което чакаше един-единствен звук — захлопването на вратата, когато Сидни излезе.

В мига, в който жената напусна стаята, тежките му клепачи се привдигнаха и очите му се насочиха към огъня, който гореше в мангала. Сега вече магьосникът не виждаше нищо друго. Тези пламъци щяха да вдъхнат живот на духа, когото бе призовал, щяха да му дадат осезаема форма, докато Дендибар го задържаше в Материалната равнина.

— Еи весус венераис димин дау — в началото напевът бе бавен и тих, но постепенно ставаше все по-сигурен и бърз.

Древните думи и заклинания излитаха все по-трескаво от устата му, капчици пот (повече от нетърпение, отколкото от притеснение) оросиха челото му. Магията, която вече живееше собствен живот, го увлече в своите глъбини.

Дендибар Шареният изпитваше огромно, несравнимо с нищо друго, удоволствие от това да прекършва волята на обитателите на другите Равнини само с невероятната сила на своя ум. Стаичката, в която седеше сега, бе връхната точка в дългогодишните му усилия, неоспоримо доказателство за това докъде се простира огромното му могъщество.

Днес призоваваше един от любимите си духове. Дух, който го презираше с цялото си същество, но не можеше да се противопостави на волята му. Време бе за кулминацията на заклинанието — изричането на името.

— Моркай! — тихичко го повика Дендибар.

Огънят в мангала припламна за миг.

— Моркай! — изкрещя Дендибар, разкъсвайки нишката, която свързваше духа на Червения с отвъдния свят.

Огънят се изви високо във въздуха, после потъна в мрак. Там, където допреди малко танцуваха пламъци, сега стоеше образът на възрастен мъж.

Тънките устни на пъстрия магьосник се изкривиха в подигравателна усмивка. Каква ирония на съдбата, помисли си той, че точно човекът, когото бе наредил да убият, се бе превърнал в най-важния му източник на информация!

Духът на Моркай Червения стоеше пред него горд ги непоколебим, достойно отражение на великия магьосник, който бе приживе. Самият той бе създал тази стая преди години, когато бе Господар на Северната кула. Ала после Дендибар и подлите му поддръжници се бяха съюзили срещу него и като убедиха доверения му ученик да го убие, разчистиха пътя на пъстрия магьосник към така желаното място като господар на кулата.

Това убийство бе дало тласък и на още една, може би много по-важна, поредица от събития. Малко след като прониза учителя си, чиракът Акар Кесел се сдоби с кристалния отломък — могъщ магически предмет, който (така поне си мислеше Дендибар) сега бе преминал в ръцете на Дризт До’Урден. Историите, които бяха достигнали до Лускан от Десетте града, разказваха, че именно Елфът на мрака се бе изправил срещу Акар Кесел и го бе победил.

Дендибар дори и не подозираше, че онова, което така страстно желае, се намира в Грамадата на Келвин, една планина в Долината на мразовития вятър. Там, погребан под стотици тонове лед и скални късове, лежеше кристалният отломък, изгубен в лавината, която бе погубила Кесел. Ала пъстрият магьосник не го знаеше. Знаеше единствено онова, което разказваха пътешествениците, завърнали се от Десетте града — че Акар Кесел, нескопосният чирак на Червения, замалко не бе покорил цялата Долина с помощта на отломъка и че Дризт До’Урден бе последният, който го е видял жив.

Дендибар алчно потриваше ръце, колчем си помислеше какво могъщество ще донесе отломъкът на Повелителя си, ако попадне в ръцете на някой изкусен магьосник.

— Добре дошъл, Моркай Червения! — изсмя се Шареният. — Колко мило от твоя страна да приемеш поканата ми!

— Никога не бих пропуснал възможността да се срещна с теб, убиецо Дендибар — отвърна духът. — Така лесно ще те позная, когато най-сетне те видя да се носиш в Ладията на смъртта в царството на мрака. Тогава отново ще сме равни…

— Млъквай! — заповяда Дендибар.

Въпреки че не би го признал дори пред самия себе си, той изпитваше ужас от мига, когато щеше да му се наложи отново да се изправи срещу могъщия червен магьосник.

— Извиках те тук, защото имам работа за теб — продължи той. — Нямам време да слушам празните ти заплахи.

— Говори тогава! Кажи какво искаш да направя и ме остави да се върна в моя свят! Присъствието ти ме отвращава.

Дендибар изгаряше от яд, но не продължи спора. По време на такива заклинания времето се превръщаше във враг на магьосника. Задържането на един дух от отвъдното в Материалната равнина изцеждаше силите му и всяка изминала секунда го изтощаваше все повече и повече. Най-голямата опасност, която грозеше заклинателя по време на такава магия, бе да задържи призования дух толкова дълго, че да отслабне прекалено и да изгуби властта си над него.

— Един прост отговор е всичко, което ще искам днес от теб, Моркай — рече Дендибар, подбирайки предпазливо думите си.

Моркай усети това и разбра, че Шареният крие нещо.

— Какъв е въпросът?

Дендибар продължи все така предпазливо, обмисляйки всяка своя дума преди да я изрече. Не искаше Червеният да се досети за причината, поради която търси Мрачния елф. Духът със сигурност щеше да я разгласи из Равнините и тогава мнозина от могъщите им обитатели, може би дори и самият Моркай, щяха да се впуснат по следите на отломъка.

— Днес в Лускан пристигнаха четирима пътешественици от Долината на мразовития вятър. С тях има и един Елф на мрака — отвърна Шареният. — Каква работа имат в града? Защо са тук?

Моркай се вгледа в него, мъчейки се да разбере какво се крие зад този въпрос.

— Не е ли по-добре да зададеш този въпрос на градската стража? — отвърна той. — Четиримата не може да не са казали по каква работа идват. Иначе нямаше да ги пуснат в града.

— Само че го задавам на теб! — извика Дендибар, обзет от гняв.

Моркай нарочно се бавеше и шареният магьосник усещаше, че отслабва с всяка изминала минута. Въпреки че бе мъртъв, Моркай бе все така могъщ и сега влагаше цялата си сила, за да се пребори със заклинанието, което го обвързваше с неговия убиец. Дендибар разви един свитък и му го показа.

— Вече имам повече от десет като него — заплашително рече той.

Моркай се сви. Пергаментът разкриваше истинското име на най-дълбоката му същност и той прекрасно го знаеше. Веднъж прочетен, той щеше да смъкне булото, което сега покриваше името му и го защитаваше, и Дендибар щеше да види душата му — гола и беззащитна. Тогава, с помощта на могъщи напеви и заклинания, той можеше да призове истинската сила на пергамента, за да изопачи името му и да разруши равновесието в душата му — мъчение, което пронизваше цялото същество и достигаше до самата същност на жертвата.

— Колко време имам, за да намеря отговора? — попита Моркай.

Дендибар се усмихна на малката си победа, макар че силите му отслабваха все по-бързо.

— Два часа — веднага отвърна той.

Още преди да повика духа на Червения, беше преценил колко време ще му трябва, за да открие онова, което се иска от него, но същевременно да не успее да научи нещо, което не бива да знае.

Моркай разбра какво си мисли Шареният и се засмя. После рязко се обърна и изчезна сред облак дим. Огънят, който бе поддържал духа, докато беше в Материалната равнина, сега отново пламна в мангала в очакване на неговото завръщане.

Напрежението, което притискаше Дендибар, значително отслабна. Въпреки че трябваше да насочи силата си към вратата, която бе отворил между Равнините и да не й позволи да се затвори, шареният магьосник почувства неимоверно облекчение — нямаше го вече могъщото противодействие, което винаги срещаше от страна на Моркай и което бързо изцеждаше силите му. Червеният замалко не бе пречупил волята му по време на срещата им и самият Дендибар бе изумен от силата, която старият магьосник притежаваше дори и след смъртта си. За пореден път той се замисли дали не бе сбъркал, като бе наредил да убият някой толкова могъщ, колкото бе той. Всеки път, когато го призоваваше, Дендибар си мислеше, че рано или късно ще дойде денят за разплата. Разплата на жертвата с убиеца й.

Моркай с лекота откри онова, от което се интересуваше шареният магьосник. Всъщност, духът и без това вече знаеше доста неща за четиримата приятели. Още приживе, докато бе Господар на Северната кула, той живо се интересуваше от Десетте града и макар да бе мъртъв, интересът му към граничните поселища си остана все така силен. Дори и сега той следеше всичко, което се случва в Долината и, както всички останали, които знаеха нещо за Десетте града, бе чувал за четиримата герои.

Интересът на Моркай към света, който бе напуснал, бе нещо често срещано в равнината на духовете. Смъртта променяше стремежите на душите, заменяйки любовта към богатства и власт с неутолима жажда за знания. Някои духове наблюдаваха Царствата в продължение на неизброими векове — просто гледаха как обитателите им живеят и научаваха най-различни неща. Може би им завиждаха за физическите усещания, които те самите никога вече нямаше да изпитат. Каквато и да бе причината обаче, резултатът бе, че знанията, които притежаваше един-единствен дух, често пъти превъзхождаха богатствата на всички книги, написани някога в Царствата.

През двата часа, които Дендибар му бе дал, Моркай успя да научи много неща. Сега бе негов ред да си подбира думите. Заклинанието го принуждаваше да изпълни нарежданията на шарения магьосник, но възнамеряваше да отговаря колкото се може по-неясно и двусмислено.

Очите на Дендибар проблеснаха, когато видя пламъкът в мангала да подхваща магическия си танц за втори път този ден. Нима вече минаха два часа, учуди се той. Почивката му се бе видяла твърде кратка, усещаше, че още не се е възстановил напълно от предишната си среща с Моркай. Ала веднъж започнал заклинанието, вече не можеше да спре танца на огъня. Той зачака, седнал в центъра на кръга, с кръстосани под себе си крака.

Огненото кълбо в мангала отново се изви високо и Моркай се появи в стаята. Духът стоеше мълчаливо — нямаше намерение да казва каквото и да било преди Дендибар да го попита. Все още не знаеше всичко за пътешествието на четиримата приятели, но все пак бе успял да научи доста неща и със сигурност повече, отколкото му се щеше да каже на Дендибар. Още не бе прозрял истинската причина за интереса на шарения магьосник към елфа и другарите му, но едно бе сигурно — едва ли си бе наумил нещо добро.

— Каква е целта на посещението? — разгневен от бавенето на Червения, попита Дендибар.

— Самият ти ме призова — лукаво отвърна Моркай. — Не мога да отхвърля зова ти.

— Не ме разигравай! — изръмжа шареният магьосник и като впери яростен поглед в духа, застрашително размаха свитъка с името му.

Обитателите на другите Равнини бяха пословично известни с буквалните си отговори и често вбесяваха онези, които ги бяха призовали, като изкривяваха въпросите им.

Дендибар се изсмя и отстъпи пред простата логика на духа:

— Каква е целта на посещението на четиримата пътешественици от Долината на мразовития вятър в Лускан?

— Няколко са — отвърна Червеният. — Един от тях е тръгнал да търси земята на предците си.

— Елфът на мрака ли? — попита Дендибар, мъчейки се да свърже подозрението, че Дризт се кани да се върне в подземното царство на своя народ, с кристалния отломък.

Може би Мрачните, с помощта на отломъка, щяха да въстанат?

— Елфът на мрака ли търси земята на предците си?

— Не — отговори Моркай, доволен, че Дендибар се бе отклонил от по-важните и опасни неща, които Червеният бе научил.

Времето минаваше, силата, с която шареният магьосник покоряваше волята на духа, все повече отслабваше и Моркай се надяваше да успее да се откъсне от заклинанието преди Дендибар да научи твърде много за Бруенор и спътниците му.

— Дризт До’Урден се е отказал завинаги от родните си земи. Той никога не би се завърнал в недрата на земята, още по-малко пък, водейки най-скъпите си приятели със себе си!

— Кой тогава?

— Един от тях бяга от надвиснала опасност — опита се Моркай да отклони вниманието на Дендибар.

— Кой търси земята на предците си?

Трябваше да се подчини:

— Джуджето, Бруенор Бойния чук. Той търси родните си земи, Митрал Хол, а приятелите му са с него, за да му помогнат да ги открие. Защо толкова се интересуваш от тях? Та те нямат нищо общо с Лускан и не представляват заплаха за Домовата кула.

— Не съм те извикал тук, за да отговарям на въпросите ти! — сопна се Дендибар. — Кажи ми кой бяга? И от какво се бои?

— Виж!

Моркай махна с ръка и в съзнанието на шарения магьосник се появи образът на един конник, който бясно препускаше през тундрата. От устата на коня капеше ляна, но ездачът безмилостно го пришпорваше и черната му наметка се развяваше зад него.

— Полуръстът бяга от този човек — обясни Моркай. — Ала какво иска от него конникът, остава загадка за мен.

Дори и тази оскъдна информация се струваше твърда много на Моркай. Не му се щеше да казва каквото и да било на Дендибар, но все още не можеше да не се подчини на заповедите му. Само че волята на шарения магьосник отслабваше все по-бързо — заклинанието наближаваше своя край.

Дендибар се замисли над онова, което току-що бе научил.

Не бе чул нищо, което да има връзка с кристалния отломък, но поне бе разбрал, че четиримата приятели нямат намерение да остават задълго в Лускан. Освен това май току-що бе открил нов съюзник, още един източник на информация. Черният конник трябва да бе наистина могъщ, щом бе накарал четиримата герои от Долината да избягат пред него.

Дендибар точно обмисляше следващия си ход, когато духът на Моркай — все така упорито съпротивляващ се на неговата воля — го извади от мислите му. Разгневен, той хвърли изпепеляващ поглед на Червения и разви пергамента.

— Все така дързък! — изръмжа той и макар че, ако бе напрегнал цялата си сила, щеше да успее да продължи заклинанието още малко, започна да чете свитъка.

Моркай потръпна, въпреки че съвсем съзнателно бе предизвикал шарения магьосник. Примиряваше се с мъчението, защото то неизменно означаваше край на разпита. Доволен бе, че Дендибар не го накара да му разкрие едно друго събитие, нещо, което ставаше далеч от Лускан, в равнината, простираща се отвъд Десетте града.

Докато заклинанията на шарения магьосник пронизваха глъбините на душата му, Моркай насочи съзнанието си далеч от малката стаичка, в която се намираше сега. Пред очите му отново изникна образът на търговския керван, който само преди един ден бе напуснал Бремен, най-близкия от Десетте града. Видя и смелата млада жена, която пътуваше с търговците. Мисълта, че тя (поне засега) бе успяла да се измъкне от злокобното внимание на Дендибар, го караше да забравя мъченията.

Не че Моркай бе чак толкова човеколюбив, никога не го бяха обвинявали в излишък от доброта. Но нищо не можеше да му достави по-голяма радост от това да попречи по всеки начин, за който можеше да се сети, на негодника, който бе причинил смъртта му.

Кестенявите къдрици на Кати-Бри се полюшваха около главата й. Седнала в първата каруца от търговския керван, който бе напуснал Десетте града преди ден, тя отиваше към Лускан. Без да обръща внимание на хапещия вятър, Кати-Бри не откъсваше поглед от пътя пред себе си и търсеше някакъв знак, който да й подскаже, че убиецът е минал оттам. Беше съобщила на Касиус за Ентрери и знаеше, че той ще каже на джуджетата. Зачуди се дали не прави грешка като се измъква с търговския керван, преди те да успеят да организират свое собствено преследване на убиеца.

Ала те не знаеха с кого си имат работа. Само тя бе видяла на какво е способен Ентрери и знаеше, че ако джуджетата тръгнат след него и го нападнат открито, ще бъдат заслепени от жаждата си за разплата с убиеца на Фендер и Гроло. Мнозина от тях щяха да паднат от ръката му.

Може и да бе егоистично от нейна страна, но Кати-Бри бе твърдо решена, че разправата с убиеца е нейна работа. Той я бе ужасил, беше я накарал да забрави дългите години на обучение и дисциплина и я бе превърнал в малко, уплашено дете. Ала тя вече не беше момиче. Кати-Бри бе жена и чувстваше, че трябва да направи нещо срещу това унижение, ако не иска белезите от него да я преследват до смъртта й и вечно да я спъват по пътя й в живота.

Щеше да отиде в Лускан, да намери приятелите си и да ги предупреди за опасността, която бе надвиснала над тях. Заедно, те щяха да се погрижат за Артемис Ентрери.

— Напредваме доста бързо — увери я водачът на кервана, който виждаше нейното нетърпение и й съчувстваше.

Кати-Бри дори не го погледна — очите й все така не се откъсваха от далечния хоризонт.

— Сърцето ми подсказва, че не е достатъчно бързо — промълви тя.

Мъжът я погледна любопитно, но вече я познаваше достатъчно добре и не каза нищо. Още от самото начало Кати-Бри съвсем ясно бе дала да се разбере, че отива в Лускан по лична работа. И понеже беше осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук, пък и за самата нея се говореше, че е отличен боец, търговците се радваха, че ще пътува с тях и уважаваха желанието й да запази в тайна причините, които я бяха накарали да тръгне на път. Освен това, както красноречиво бе обяснил един от тях преди да потеглят:

— Пред перспективата да се взирам в задницата на някой вол в продължение на почти триста мили, мисълта, че това момиче ще седи сред нас, може само да ме радва!

Търговците дори тръгнаха по-рано, отколкото бяха възнамерявали, за да й направят услуга.

— Не се безпокой, Кати-Бри — увери я водачът, — ще те откараме там!

Момичето отметна косата от лицето си и се загледа в слънцето, което се скриваше зад хоризонта, към който отиваше и тя.

— Ала дали няма да бъде твърде късно? — промълви без да очаква отговор.

Знаеше, че вятърът ще удави шепота й в мига, в който думите се откъснат от устата й.

5 Чукарите

Дризт вървеше начело. Четиримата приятели крачеха покрай река Мирар, бързайки да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Лускан. Не бяха спали от миналата нощ, но още бяха превъзбудени след всичко, което им се бе случило в Града на корабните платна и приливът на адреналин прогонваше умората.

Тази нощ във въздуха витаеше нещо вълшебно, някакво вълнение, магия, която би накарала и най-изтощения пътник да продължава напред, забравил сън и почивка, омаян от нейната прелест. Реката, придошла от топенето на снеговете, се носеше между бреговете си и проблясваше във вечерния здрач, а бялата й пяна улавяше светлината на звездите, само за да я остави отново да полети във въздуха, превърната във фонтан от безчет капчици, искрящи като скъпоценни бисери.

Неземната красота приспа бдителността дори и на обикновено предпазливите пътешественици от Долината. Не усещаха никаква опасност, чувстваха единствено хладния, освежаващ дъх на пролетната нощ и тайнственото притегляне на небесата. Бруенор мечтаеше за своя Митрал Хол, Риджис потъна в спомени за Калимпорт и дори Уолфгар, обезсърчен от злополучните си преживелици в цивилизацията, усети как мрачното му настроение се изпарява. Спомни си многобройните нощи, подобни на тази, в които бе лежал в откритата тундра, мечтаейки да види онова, което се простира отвъд хоризонта на собствения му неголям свят. Сега, когато най-сетне бе напуснал притискащите го граници на земите, в които бе прекарал целия си досегашен живот, варваринът усети, че му липсва само едно нещо, за да бъде щастието му пълно. За негова изненада и в разрез с приключенския дух, който би трябвало да отхвърля подобни мисли, силно му се прииска Кати-Бри, жената, която през годините бе станала толкова скъпа на сърцето му, да бъде тук, за да сподели с нея приказната красота на тази нощ.

Ако не бяха толкова погълнати от собствените си блянове и мечти, тримата приятели щяха да забележат една особена живост в плавната крачка на елфа. Нощи като тази, когато небесният свод сякаш се протягаше към земята и я докосваше, укрепваха вярата му в решението (най-важното и трудно решение, което бе вземал през живота си) да се откаже от своя народ и да напусне завинаги родните си земи. Нито една звезда не проблясваше над Мензоберанзан, града на Мрачните елфи, който тънеше във вечна тъма. А когато вдигаше поглед към студените каменни тавани на огромните пещери, сърцето му не потрепваше — нямаше го онова необяснимо вълшебство, което докосваше най-нежните струни в душата му, колчем се взреше в тайнствено примамливото небе, обсипано с хиляди звезди.

— Колко много е загубил моят народ, когато е отишъл да живее под земята! — промълви Дризт в тихата нощ.

Небесният свод, със своята загадъчна безкрайност, пробуждаше у него приказно щастие и покой и отваряше ума му за извечните въпроси на Вселената. Той беше елф и макар кожата му да бе черна, в неговата душа живееше същата хармония и радост, която изпълваше сърцата на Светлите елфи. Зачуди се дали същите чувства живеят в душите на всички негови събратя от подземното царство. Дали и в техните сърца бе останала поне частица от времето, когато са живели на повърхността или вековете, прекарани в недрата на земята, завинаги бяха угасили пламъка в душите им? Според Дризт най-страшната загуба, понесена от предците му при напускането на повърхността бе, че бяха изгубили способността да размишляват върху духовната същност на битието само заради удоволствието от мисълта и знанието.

Розовата зора започна да изсветлява небето и кристалната повърхност на Мирар постепенно помътня, звездите избледняха и се скриха. Четиримата приятели се установиха на лагер в едно закътано местенце край брега на реката, натъжени дълбоко в себе си, че вълшебната нощ бе свършила.

— Малко са нощите кат’ таз’! — наруши тишината Бруенор, когато първият лъч подпали източния хоризонт.

Очите му сияеха — дълго бе бродило джуджето (обикновено здраво стъпило на земята) из света на мечтите си.

Дризт забеляза замечтания блясък в погледа му и си припомни нощите, които двамата неведнъж бяха прекарвали, изправени на Възвишението на Бруенор, далеч в долината на джуджетата в Десетте града.

— Твърде малко! — съгласи се той.

Четиримата въздъхнаха примирено и се заловиха за работа. Дризт и Уолфгар приготвиха закуска, докато Бруенор и Риджис изучаваха картата, с която се бяха сдобили в Лускан.

Въпреки че мърмореше и непрекъснато дразнеше полуръста, Бруенор неведнъж го бе карал да дойде с тях и то не само заради приятелството им. Имаше още една, много важна причина да желае присъствието на Риджис и макар доста успешно да бе прикрил чувствата си, когато полуръстът, задъхан и изпотен, ги настигна в тундрата и им се примоли да го вземат със себе си, Бруенор искрено се бе зарадвал.

От тях четиримата Риджис най-добре познаваше земите на юг от Гръбнака на света. Самият Бруенор не бе напускал пределите на Долината на мразовития вятър почти два века, пък и предишния път, когато бе минавал през тези земи, беше още съвсем младо, голобрадо момче. Уолфгар никога не бе излизал от Долината, а пък Дризт бе вървял по белия свят предимно нощем, под прикритието на сенките и мрака, избягвайки много от местата, които сега щеше да им се наложи да посетят, ако искаха да намерят Митрал Хол.

Риджис прокара пръсти по картата и възбудено започна да разказва своите преживелици из местата, които бяха нарисувани там и най-вече в Мирабар, богатия миньорски град на север и Града на бездънните води, който наричаха още (при това напълно заслужено) Града на чудесата, който се намираше по южните брегове.

Бруенор също прокара пръсти по картата, изучавайки релефа на местностите.

— Мирабар май повече ще ми допадне — каза най-сетне той и докосна малкото кръстче, което обозначаваше сгушения под южните склонове на Гръбнака на света град. — Митрал Хол е в планината, а не край море, туй знам със сигурност.

Риджис помисли за миг и заби показалеца си в една местност, която трябва да се намираше на около стотина мили от Лускан.

— Дългата седловина — каза той. — Намира се по средата между Града на сребърната луна, Мирабар и Града на бездънните води. Там можем да получим ценни съвети за това накъде да поемем.

— Това град ли е? — попита Бруенор и се взря в мъничката черна точица, която бе нарисувана на картата.

— Градче — поправи го Риджис. — Няма кой знае колко жители, но едно магьосническо семейство, семейство Харпъл, живее там вече дълги години. Те познават северните земи по-добре от всеки друг и ще се радват да ни помогнат.

Бруенор се почеса и кимна.

— Щом казваш. А какво ни очаква по пътя?

— Чукарите — обезсърчен при спомена за това място, призна Риджис. — Диви и пълни с орки. Ще ми се да имаше друг път, но Дългата седловина наистина е точно това, от което имаме нужда.

— Всички пътища из северните земи са опасни — припомни му джуджето.

Двамата продължиха да разучават картата и да се ровят в спомените на Риджис. Погледът на Бруенор бе привлечен от една група чудновати знаци и най-вече от три от тях, които се намираха на изток от Лускан и се простираха почти по права линия южно от речната мрежа.

— Древни могили — обясни Риджис. — Свещено място за Утгардите.

— Утгардите?

— Варвари — мрачно отвърна полуръстът. — Като онези от Долината. Е, може би знаят повечко за живота в цивилизованите части на Царствата, но от това не са станали по-малко свирепи. Племената им са разпръснати из северните земи и водят чергарски живот.

Бруенор отлично разбираше притеснението на Риджис — самият той прекрасно познаваше дивашките обичаи и воинските умения на варварите. В сравнение с тях, да се биеш с орки бе детска игра.

Когато двамата най-сетне прибраха картата, Дризт вече се бе изтегнал под хладната сянка на едно дърво, надвиснало над реката, а Уолфгар привършваше третата си порция.

— Не си си изгубил апетита, както виждам! — провикна се Бруенор, като видя оскъдните остатъци от закуската.

— Нощ, изпълнена с приключения — весело отвърна Уолфгар и приятелите му с радост видяха, че свадата в „Кривата сабя“ не го бе засегнала ни най-малко, — добро похапване и хубав сън и отново ще съм готов да поема на път!

— Гледай да не се разполагаш прекалено удобно! — рече Бруенор. — Днес трябва да стоиш на стража една трета от деня!

Риджис, винаги нащрек да не би да му възложат повече работа, се сепна.

— Една трета? — учудено попита той. — Защо не една четвърт?

— Очите на елфа не са очи за слънчева светлина — обясни джуджето. — Той ще ни показва пътя, когато се спусне нощта.

— И накъде води този път? — обади се Дризт от покритото си с мъх легло. — Решихте ли накъде ще тръгнем?

— Към Дългата седловина — отвърна Риджис. — На около двеста мили югоизточно оттук, отвъд Гората на вечната пролет и Чукарите.

— Не знам нищо за това място.

— Там живеят семейство Харпъл — обясни Риджис. — Магьосническо семейство, известно с гостоприемството си. Прекарах известно време там, преди да дойда в Десетте града.

Уолфгар се намръщи. Варварите от Долината на мразовития вятър презираха магьосниците — за тях черните изкуства бяха сила, използвана само от страхливци.

— Изобщо не искам да виждам това място! — заяви той.

— Някой да те е питал? — изръмжа Бруенор и Уолфгар се отказа да настоява повече, като момче, което се бои да не бъде нахокано от баща си.

— Дългата седловина ще ти хареса — увери го Риджис. — Семейство Харпъл са наистина добросърдечни и гостоприемни, а чудесата на селцето ще ти разкрият една страна на магиите, за която дори не си подозирал. Ще приемат дори…

Полуръстът усети, че сочи към Дризт и млъкна на средата на изречението, почервенял от смущение.

Ала елфът само се усмихна.

— Не се бой, малки приятелю! — успокои той Риджис. — Прави са думите ти, а и аз отдавна съм приел положението си във вашия свят.

И като се вгледа в притеснените лица на другарите си, продължи:

— Научих се да познавам приятелите и да държа враговете далеч от себе си!

Ведрият поглед на лавандуловите му очи разсея и последните притеснения на останалите.

— Далеч ги държиш, дума да няма! — тихичко се засмя Бруенор, ала думите му не убягнаха от острия слух на елфа. — С ятаганите си!

— Ако така се налага — съгласи се Дризт с усмивка, после се обърна на другата страна и се накани да поспи — знаеше, че може да има пълно доверие на приятелите си.

Прекараха един спокоен, ленив ден под дърветата край реката. Когато следобедът започна да клони към своя край, Дризт и Бруенор седнаха да вечерят и да обсъдят пътя, по който да поемат. Риджис и Уолфгар спяха дълбоко и двамата приятели решиха да не ги събуждат засега… поне докато те самите не се нахранеха добре.

— Ще останем край реката още една нощ — каза Бруенор. — После тръгваме на югоизток, през откритата равнина. Така няма да ни се налага да навлизаме в гората.

— Може би ще е по-добре засега да пътуваме само през нощта — рече Дризт. — Още не знаем дали някой не ни е проследил, когато напуснахме Лускан.

— Прав си — отвърна Бруенор. — Да тръгваме тогава! Чака ни дълъг път, а и когато стигнем, няма да имаме време да се излежаваме, ами отново ще трябва да потеглим на още по-дълго пътешествие!

— Прекалено дълго! — измърмори Риджис и лениво отвори очи.

Бруенор му хвърли заплашителен поглед. Джуджето се притесняваше за пълния с опасности път, по който бе повел приятелите си и, в неосъзнат опит да се защити, приемаше всички оплаквания твърде лично.

— Прекалено дълго, за да вървим пеша, исках да кажа — бързо поясни Риджис. — Наоколо има няколко ферми, така че трябва да има и коне.

— Конете тук сигурно струват страшно скъпо — отвърна джуджето.

— А защо не… — започна полуръстът с такъв тон, че приятелите му веднага разбраха какво си мисли и на лицата им се изписа неодобрение.

— Ама пред нас са Чукарите! — настоя Риджис. — Конете могат да надбягат орките, но ако тръгнем пеша, със сигурност ще ни се наложи да се бием… и то неведнъж! Освен това просто ще ги вземем назаем. Можем да ги върнем, когато няма да са ни нужни повече.

Дризт и Бруенор не одобряваха мошеничеството, което предлагаше Риджис, но знаеха, че в думите му има голяма доза истина. Конете със сигурност щяха да им бъдат от голяма полза в този момент.

— Събуди момчето! — изръмжа Бруенор.

— Ами плана ми? — попита полуръстът.

— Ще решим, когато ни се удаде възможност!

Риджис остана доволен от този отговор — сигурен бе, че в крайна сметка останалите ще се съгласят с предложението му. Нахрани се до насита, оставяйки доста оскъдна вечеря за варварина, след което отиде да го събуди.

Скоро четиримата приятели отново поеха на път. Не бяха вървели много дълго, когато в далечината видяха светлинки.

— Заведи ни там — рече Бруенор на Дризт. — Може пък и да си струва да пробваме плана на Къркорещия корем.

Уолфгар, който не знаеше какво се бе разиграло докато спеше, не разбра за какво говорят приятелите му, но дори и не попита какво се канят да правят. След злощастната случка в „Кривата сабя“ варваринът гледаше да не се меси много-много във вземането на решенията и оставяше на другарите си да избират по кой път да тръгнат. Нямаше нищо против просто да ги следва, готов да се намеси, ако пред тях се изпречат врагове.

Отдалечиха се от реката и скоро достигнаха няколко ферми, оградени със здрава дървена ограда.

— Наоколо има кучета — обади се Дризт.

— Тогава Къркорещият корем отива сам — отвърна Бруенор.

Уолфгар смаяно погледна приятелите си — изражението на Риджис съвсем ясно показваше, че идеята никак не му се нрави.

— Не мога да го позволя! — заяви младежът. — Ако има някой от нас, когото трябва да защитаваме, то това е полуръстът. Няма да стоя тук и да се крия в мрака, докато той се изправя сам-самичък пред опасността!

— Той отива сам — спокойно повтори Бруенор. — Никой няма да се бие, момче. Къркорещият корем ще ни набави няколко коня.

Риджис се усмихна безпомощно — беше паднал в капана, който Бруенор му бе заложил. Щяха да му разрешат да вземе конете, за които бе настоявал, но от него се очакваше сам да поеме отговорността и да покаже храброст и решителност. С неохотното си позволение, Бруенор си измиваше ръцете — не искаше да има нищо общо с тази работа.

Уолфгар още веднъж предложи да тръгне с него, но Риджис знаеше, че неопитният младеж неволно може да му попречи в деликатната задача.

— Остани тук — рече Риджис. — Ще се справя и сам.

И като събра цялата решителност, на която бе способен, той пристегна колана си и се отправи към постройките.

Щом наближи, иззад оградата се разнесе заплашително ръмжене. За миг се зачуди дали не беше по-добре да се върне обратно — рубиненият медальон надали щеше да му бъде от голяма полза срещу свирепите кучета — но тогава видя един мъж да излиза от къщата и да се отправя към него.

— Какво искаш? — сопна се фермерът, здраво стиснал в ръка стара алебарда, която сигурно се бе предавала от баща на син в продължение на много поколения.

— Аз съм един уморен пътник — започна Риджис с най-жалостивия глас, на който беше способен.

Само че фермерът бе чувал тази история стотици пъти:

— Махай се!

— Ама…

— Казах да се махаш!

Тримата приятели наблюдаваха Риджис и фермера иззад един близък хълм, макар че във вечерния сумрак само Дризт можеше да разбере какво точно става. Елфът прекрасно виждаше непреклонното изражение, изписано върху лицето на мъжа, виждаше и колко здраво стиска той оръжието, докато нарежда на Риджис да си върви по пътя.

В този момент полуръстът извади нещо изпод жилетката си и фермерът незабавно свали оръжието. В следващия миг портата се отвори и Риджис се скри от очите им.

Минаха няколко мъчителни часа, през които от полуръста нямаше никакъв знак и тримата вече се чудеха дали да не нападнат фермерите — може би приятелят им бе станал жертва на грозна измама? Най-накрая, когато луната отдавна бе изгряла, портата отново се отвори и Риджис, следван от два коня и две понита и сподирен от пожеланията на фермерите и семействата им за лек път, се запъти към приятелите си. Полуръстът дори им обеща, след настоятелните молби на домакините, непременно да се отбие при тях, ако някога отново мине оттам.

— Невероятно! — изсмя се Дризт.

Бруенор и Уолфгар само поклатиха глава, без да могат да повярват на очите си.

За първи път откакто бе влязъл в дома на фермерите, Риджис се замисли дали дългото му отсъствие не бе разтревожило приятелите му. Фермерът го бе поканил да сподели вечерята им преди да заговорят по работа и понеже трябваше да бъде учтив (а и понеже този ден бе вечерял само веднъж) Риджис нямаше как да му откаже. Все пак се постара да приключи колкото се може по-бързо и учтиво отказа четвъртата порция, която любезните домакини настоятелно му предлагаха. След това да получи конете се бе оказало съвсем лесно — трябваше само да обещае, че ще ги остави при магьосниците от Дългата седловина, когато си тръгне оттам.

Риджис бе сигурен, че приятелите му няма да му се сърдят дълго. Вярно, че ги бе накарал да прекарат половината нощ, разяждани от тревога за него, но пък щеше да им спести дълги дни бродене по опасните пътища на тези земи. Само няколко часа, прекарани на гърба на конете и с вятъра, свирещ край ушите им, докато се носят напред, щяха да са достатъчни, за да ги накарат да забравят гнева си. А дори и да не му простяха толкова бързо, Риджис бе на мнение, че едно добро похапване си заслужава някое и друго дребно неудобство.

По настояване на Дризт се движеха повече на изток, отколкото на югоизток. Върху картата на Бруенор нямаше нищо, което би могло да им помогне да определят най-прекия път до Дългата седловина и елфът се притесняваше, че ако тръгнат право на югоизток и пропуснат целта си, макар и само с няколко мили, ще достигнат пътя за северния град Мирабар, без да знаят дали да тръгнат наляво или надясно. А като вървяха на изток можеха да бъдат сигурни, че когато стъпят на главния път, ще се намират на север от селцето. Така може би щяха да удължат пътуването си с някоя и друга миля, но иначе рискуваха да изгубят дни, докато разберат къде точно се намират.

През следващото денонощие яздиха бързо, без да срещнат когото и да било по пътя си. След това Бруенор реши, че вече са достатъчно далеч от Лускан, за да се опасяват от преследвачи:

— Май е време отново да започнем да пътуваме през деня — рече той на втория ден след като се бяха сдобили с конете.

— Предпочитам нощта — отвърна Дризт.

Беше ранен следобед и той, току-що станал от сън вчесваше стройния си черен жребец.

— А аз — не — обади се Риджис. — Нощите са за спане, а и конете не виждат в тъмното — като нищо могат да окуцеят с всички тези дупки и камъни по пътя!

— Да вземем най-доброто и от деня, и от нощта — рече Уолфгар и се протегна, прогонвайки съня от тялото си. — Нека тръгваме, когато слънцето се издигне високо в небето, за да остане зад гърба ни и да не пречи на Дризт, и да яздим няколко часа след като нощта се й спуснала.

— Отлична идея, момче! — каза Бруенор. — А както гледам, вече отдавна минава пладне, тъй че да се мятаме на конете и да потегляме!

— Можеше да ни спестиш отличната си идея, поне докато се навечеряме! — недоволно рече Риджис на Уолфгар и неохотно се зае да оседлае малкото си бяло пони.

Варваринът отиде да помогне на дребния си приятел, който се бореше със седлото.

— Ала щяхме да изгубим няколко часа езда — отвърна той.

— Колко жалко би било наистина! — язвително рече полуръстът.

Този ден, четвъртия, откакто бяха напуснали Лускан, приятелите достигнаха Чукарите — хълмиста местност, осеяна с назъбени могили. Всичко наоколо излъчваше сурова, завладяваща красота; във въздуха витаеше усещане за първичност и непокорност, което караше пътника, минаващ оттам, да се чувства като първооткривател на девствени, още недокоснати от човешки поглед, земи. И, както става винаги в подобни места — диви и недокоснати от цивилизацията — с възбудата от приключенията неминуемо дойде и опасността. Току-що бяха навлезли в първата долчинка в неравната местност, когато Дризт съзря добре познати дири — следи, оставени от грубите крака на отряд орки.

— Минали са оттук преди по-малко от един ден — каза той на притеснените си спътници.

— Колко са? — попита Бруенор.

Елфът сви рамене:

— Поне една дузина, най-вероятно около двадесетина.

— Май е най-добре да продължим напред — предложи джуджето. — Поне са пред нас, а туй си е по-добре, отколкото да се промъкват по нашите дири. По залез-слънце, когато бяха изминали половината от пътя си за този ден, четиримата приятели спряха за кратка почивка и пуснаха конете да пасат на близката поляна.

Дирите на орките бяха все така пред тях, но Уолфгар, който се движеше последен, непрекъснато се взираше назад.

— Следят ни — рече той в отговор на неизречения въпрос на останалите.

— Орки? — попита Риджис.

Варваринът поклати глава:

— Не, или поне досега не съм срещал такива. Този, който ни следи, е хитър и предпазлив.

— Може би орките тук са по-умни от онез’ в Долината — обади се Бруенор, макар да не бе особено убеден.

Самият той подозираше нещо съвсем различно от орки и дори без да поглежда към Риджис знаеше, че полуръстът споделя опасенията му. Онова, което Риджис бе нарекъл древна могила, докато разучаваха картата, трябва да бе някъде наблизо до тях.

— Да се качваме на конете — предложи Дризт. — Ако яздим бързо, може би ще успеем да им избягаме или поне да заемем по-удобна позиция.

— Прав си, елфе — отвърна Бруенор. — Ще яздим докат’ луната залезе и ще спрем, едва когато открием място, където да можем да се защитаваме. Все ми се струва, че още преди да се е разсъмнало ще ни се наложи да се бием.

Яздиха дълго и когато най-сетне спряха, бяха прекосили почти цялата местност без да видят нови следи. Даже и дирите на орките изчезваха на север — пътят пред тях като че ли най-сетне бе чист. Въпреки това, Уолфгар бе сигурен, че на няколко пъти бе чул звуци и с крайчеца на окото си бе видял някакво движение зад тях.

Дризт искаше да продължат, докато оставят Чукарите зад гърба си, ала преходът бе дълъг, а теренът — труден и конете бяха достигнали предела на силите си. Спряха на едно малко възвишение и се настаниха в малка елова горичка — подозираха, че вражески очи ги следят не само от една посока.

Дризт се покатери на едно дърво още преди приятелите му да успеят да слязат от конете. Спънаха животните близо едно до друго и седнаха край тях. Дори и Риджис не можеше да заспи — въпреки че имаше пълно доверие на Дризт и знаеше, че очите му ще забележат и най-малката опасност, сърцето му биеше възбудено, в очакване на онова, което щеше да се случи.

Бруенор, кален в хиляди битки, се чувстваше достатъчно сигурен в своите умения. Облегна се на едно дърво и здраво стисна дръжката на секирата си, белязаното с десетки резки оръжие лежеше на гърдите му.

Уолфгар обаче нямаше време за почивка и веднага се залови да събира счупени клонки и да ги подостря. Опитвайки се да се възползва от всяка възможност, която му предлагаше местността, той ги разположи на стратегически места така, че острите им върхове да отрежат пътя на нападателите. Част от пръчките варваринът превърна в капани, които да препънат всеки, който стъпи върху тях.

Най-притеснен от всички бе Риджис, който неспокойно следеше действията на приятелите си. Знаеше, че самият той няма кой знае какво да прави, за да се подготви за битката. Единственото, което можеше да стори, бе да се държи достатъчно настрани, за да не пречи на другарите си. Може би щеше да му се удаде възможност да нанесе някой изненадващ удар, но в този момент изобщо не мислеше за подобни неща. Смелостта му се събуждаше изневиделица и със сигурност не беше нещо, което можеше да планира.

Въпреки всичките приготовления, които служеха най-вече да отклонят мислите им от предстоящото нападение и да намалят напрежението, четиримата приятели въздъхнаха с облекчение, когато очакването най-сетне свърши и опасенията им се сбъднаха. Само час след като се бяха установили на лагер, Дризт им съобщи, че е видял движение в полето под горичката.

— Колко са? — попита Бруенор.

— По четирима за всеки от нас, че и повече.

Джуджето се обърна към Уолфгар:

— Готов ли си, момче?

Варваринът вдигна чука си.

— Четирима срещу един? — изсмя се той.

Бруенор харесваше увереността на младежа, макар прекрасно да разбираше, че всъщност може да им се наложи да се изправят срещу повече противници — Риджис надали щеше да се включи в битката.

— Тук ли ще ги оставим да дойдат или ще ги ударим в полето? — попита Бруенор.

— Нека дойдат тук — отвърна елфът. — Приближават се много предпазливо — явно имат намерение да ни изненадат.

— А да изненадаш онзи, който се е канил да изненада теб, е много по-добре от това да нанесеш първия удар отдалеч — довърши мисълта му Бруенор. — Гледай да направиш всичко, което можеш с лъка си, когато започнем, елфе. Ще разчитаме на теб!

Уолфгар съвсем ясно си представи смъртоносния огън, който гореше сега в лавандуловите очи на Дризт и ярко контрастираше със спокойствието, което излъчваше цялото му същество преди битка. Варваринът не бе притеснен — жаждата за битки на Дризт бе по-силна и от неговата, а и досега не бе виждал никой враг да надвие свистящите ятагани. Той стисна чука си още по-здраво и се сви в една дупка край корените на най-близкото дърво.

Бруенор се мушна между два коня и пъхна краката си в стремената им, а Риджис, след като натъпка завивките с клонки и трева така, че да приличат на спящи тела, се скри под надвисналите клони на едно дърво.

Орките се приближаваха предпазливо, с намерението да обкръжат нищо неподозиращите си жертви. По лицето на Дризт се разля обнадеждена усмивка, когато видя празните места в затягащия се обръч. Така враговете им оставаха незащитени по фланговете и нямаше да могат да се притекат на помощ достатъчно бързо, когато Дризт и останалите нападнеха някоя от откъснатите по този начин групички. Отрядът явно се канеше да нанесе удар по протежение на цялата горичка и вероятно Уолфгар, който бе най-близо до края й, първи щеше да вдигне оръжието си.

Орките вече бяха съвсем близо. Част от тях се запромъкваха към конете, други се насочиха към завивките. Четирима минаха покрай Уолфгар, но той изчака още няколко секунди, за да даде възможност на останалите да се приближат достатъчно близо до конете, за да може Бруенор да нанесе удар.

Криеницата най-сетне свърши.

Уолфгар изскочи от скривалището си, вдигнал високо магическия чук.

— Темпос! — изкрещя той и с един удар повали двама от орките на земята.

Групичката, която се бе насочила към конете, се затича към животните с намерението да ги отвърже и така да отреже пътя за бягство на враговете си.

Ала там вече ги чакаше свирепото джудже и свистящата му секира.

В мига, в който изненаданите орки се метнаха на конете, Бруенор разсече един от тях надве и обезглави друг, преди останалите двама да успеят да разберат, че са нападнати.

Дризт насочи лъка си към орките, които вървяха непосредствено зад първата групичка, за да им попречи да се притекат на помощ на другарите си срещу джуджето и Уолфгар. Тетивата изсвистя веднъж, два, три пъти и в следващия миг трима орки се строполиха на земята, затворили очи завинаги и стиснали перата на смъртоносните стрели, стърчащи от гърдите им.

Засега всичко вървеше по план. Елфът извади ятаганите си и скочи от дървото, уверен, че бързо ще успеят да довършат останалите орки. Ала усмивката бързо изчезна от лицето му — докато слизаше, видя ново раздвижване в полето под тях.

Дризт се озова сред трима орки само за миг, а ятаганите му засвистяха още преди да бе стъпил на земята. Макар че не бяха напълно изненадани (един от тях го бе видял да се спуска от дървото), противниците му не можаха да реагират веднага.

А при светкавичните удари на елфа и най-малкото забавяне означаваше сигурна смърт. В настъпилата бъркотия Дризт бе единственият, който остана напълно хладнокръвен и нито за миг не загуби самообладание. Ятаганите свистяха и се забиваха в плътта на гнусните твари със смъртоносна точност.

Уолфгар също се справяше добре. Варваринът се бе изправил срещу двамина от скверния отряд, но макар да бяха свирепи бойци, противниците му не можеха да се мерят с неговата исполинска сила. Единият орк успя да вдигне закривеното си оръжие навреме, за да се предпази от Щитозъб, но със страховита лекота магическият чук строши жалката защита и се стовари върху главата му пръскайки я на хиляди парченца.

При Бруенор обаче нещата не вървяха така добре. Джуджето бе убило орките, който се бяха качили на конете и сега трябваше да се изправи срещу останалите двама — това бе любимото му съотношение на силите. Само че в суматохата конете се подплашиха и се отскубнаха от колчетата, за които бяха вързани. Бруенор бе съборен на земята и преди да успее да се изправи, собственото му бяло пони закачи главата му с копито. Единият от орките също бе запратен на земята, но другият успя да избегне копитата на побеснелите коне и се втурна към падналото джудже, за да го довърши.

За щастие, точно в този момент Риджис бе обзет от един от неочакваните си пристъпи на храброст. Той се измъкна изпод клоните, където се бе скрил, и безшумно се запромъква към орка. Чудовището бе високо, дори и за орк, и полуръстът надали щеше да успее да стовари боздугана си върху главата му, дори ако се изправеше на пръсти. Без да се колебае, Риджис сви рамене и промени тактиката си.

Преди оркът да достигне Бруенор, боздуганът на полуръста се провря между краката му и с всичка сила го удари в слабините, повдигайки го от земята. Оркът изпищя от болка и се вкопчи в наранените си вътрешности. Очите му изскочиха от орбитите си и като изпусна оръжието, чудовището се строполи на земята.

Всичко стана светкавично, но четиримата приятели още не бяха спечелили. Само миг по-късно още шестима орки връхлетяха на поляната. Двама от тях се нахвърлиха върху Дризт, за да му попречат да се притече на помощ на Риджис и Бруенор, трима се втурнаха да помагат на оцелелия противник на Уолфгар, а последният, също както Риджис бе направил преди малко, се запромъква зад нищо неподозиращия полуръст.

Риджис чу предупредителния вик на Дризт, но преди да успее да направи каквото и да било, усети как върху раменете му се стоварва тежка тояга. Свирепият удар изкара въздуха от дробовете му и го запрати на земята.

Уолфгар бе обграден от четири страни и въпреки хвалбите си преди битката, бързо разбра, че такова съотношение на силите изобщо не му е по вкуса. Сега можеше само да отбива ударите на противниците си и да се надява Дризт да му се притече на помощ преди да е станало твърде късно.

Нападателите му бяха твърде много, дори и за неговата великанска сила.

Едно оркско острие се впи в ребрата му, друго поряза ръката му.

Дризт знаеше, че ще успее да се справи с двамината си противници, но надали щеше да е навреме, за да помогне на варварина или на полуръста. А от полето прииждаха нови подкрепления.

Риджис се претърколи по гръб и остана да лежи до Бруенор. Болезнените стонове на приятеля му ясно говореха, че и за двамата битката бе свършила. Оркът се надвеси над него, вдигнал високо кривата си тояга, а грозното му лице бе разкривено от зла усмивка. Риджис затвори очи — нямаше никакво желание да гледа как оръжието, което щеше да го убие, се спуска над главата му.

И тогава чу звук от удара… над себе си.

Изненадан, полуръстът отвори очи. От гърдите на нападателя му стърчеше къса брадва. Изумен, оркът сведе поглед към оръжието, което отнемаше живота му. Тоягата падна от ръцете му и чудовището полетя назад. Когато докосна земята, вече бе мъртво.

Риджис не разбираше какво става.

— Уолфгар? — попита той, макар да не виждаше никого.

Огромен силует, почти толкова едър, колкото Уолфгар, го прескочи и изтръгна брадвичката от гърдите на мъртвия орк. Беше човек, облечен с кожи като варварин, ала за разлика от племената от Долината, този великан имаше черна коса.

— О, не! — простена полуръстът, спомняйки си какво бе казал преди няколко дни на Бруенор за Утгардите.

Този човек току-що му бе спасил живота, но запознанството им надали щеше да прерасне в приятелство — Риджис прекалено добре познаваше свирепия нрав на Утгардите. Опита се да се изправи, за да изкаже искрената си благодарност и да разсее подозренията, които огромният варварин сигурно изпитваше към него. Можеше дори да прибегне до рубинения медальон.

Ала грамадният мъж усети движението му и скочи.

Ритникът уцели полуръста право в лицето и над него се спусна пълен мрак.

6 Небесните жребци

С викове на уста чернокосите варвари се втурнаха в горичката. Дризт веднага разбра, че именно тях бе видял да се промъкват зад редиците на орките, но още не бе сигурен на чия страна са.

Които и да бяха те, появата им вся ужас сред чудовищата. Двамата противници на Дризт като че ли загубиха куража си и желанието за битка — явно бе, че сега им се щеше само да избягат. Дризт нямаше нищо против. Сигурен бе, че няма да стигнат далеч, а някак си усещаше, че и за самия него ще е по-добре да се скрие.

Орките побягнаха, но преследвачите им бързо ги настигнаха и отвъд дърветата се завърза нова битка. По-опитен и пъргав, Дризт успя да се скрие от очите на варварите и се покатери върху дървото, където бе оставил лъка си.

Уолфгар обаче остана да се бие. Видял бе двама от приятелите си да падат и сега жаждата за оркска кръв го изгаряше, а желанието му да се бие се изостри още повече, когато чу многогласния рев, който се откъсна от гърлата на чернокосите воини. Макар никога да не ги бе виждал, младият варварин разбра към кого се обръщаха — и те, като него, се биеха в прослава на Темпос. Объркани от неочакваната поява на тези нови врагове, орките, които го бяха обградили, се отпуснаха за миг. Ала дори и той бе достатъчен за Уолфгар.

Един от противниците му отмести поглед и Щитозъб отнесе лицето му, преди чудовището да успее да разбере какво става. Уолфгар се втурна към празното място в обръча на враговете си, блъскайки още един орк по пътя си. Докато той се мъчеше да се задържи на крака и да се предпази, огромният варварин го повали мъртъв на земята. Останалите двама се обърнаха и хукнаха да бягат, ала Уолфгар беше по петите им. Щитозъб се стовари върху единия от тях, изкарвайки въздуха от дробовете и живота от тялото му. В следващия миг младежът скочи върху другия орк и се нахвърли върху му с голи ръце.

Едва когато чу пукота на костта и видя последната искрица живот да угасва в очите му, Уолфгар си спомни за опасността, в която се намираше, и за своите приятели. Светкавично отскочи назад към горичката и опря гръб о най-близкото дърво.

Чернокосите варвари се държаха на разстояние от него, впечатлени от силата и храбростта му, и Уолфгар не можеше да бъде сигурен за намеренията им. Потърси с поглед приятелите си. Риджис и Бруенор лежаха един до друг, близо до мястото, където допреди малко стояха конете им, ала не знаеше дали са още живи. Не се виждаше и следа от Дризт, но в другия край на горичката все още кипеше битка.

Чернокосите воини образуваха широк полукръг, отрязвайки по този начин пътя му за бягство, и започнаха да се приближават към него. Внезапно обаче замръзнаха по местата си — Щитозъб магически се бе завърнал в ръката на Уолфгар.

Младежът нямаше никакъв шанс срещу толкова многочислен враг, но в гърдите му нямаше и капчица страх. Щеше да умре, но в бой като истински воин и славната му смърт щеше да се помни дълго. Ако тъмнокосите варвари се нахвърлеха върху него, малцина от тях щяха да оцелеят, за да се върнат при семействата си. Уолфгар се разкрачи широко и здраво стисна магическия чук.

— Да свършваме най-сетне с това! — изръмжа той, макар че нямаше кой да го чуе.

— Спри! — разнесе се тих, повелителен шепот над него и Уолфгар, познал гласа на Дризт, веднага отпусна Щитозъб. — Следвай повелите на честта, но не забравяй, че залагаш на карта не само своя живот!

Младежът веднага разбра, че Риджис и Бруенор вероятно са живи и като пусна Щитозъб на земята, се провикна към тъмнокосите воини:

— Добра среща!

Не получи отговор, но един от тях, висок и силен, почти колкото него, излезе напред и се приближи. Косата на непознатия бе сплетена в гъста плитка, преметната на едното му рамо. Върху скулите му бяха изрисувани бели крила. Яката фигура и резките черти на лицето издаваха, че този мъж е отраснал в дивите, сурови земи, далеч от цивилизацията и ако не беше гарвановочерната му коса, Уолфгар можеше да го сметне за варварин от Долината на мразовития вятър.

Тъмнокосият воин също разпозна младежа, но понеже доста по-добре познаваше народите и племената на северните земи, веднага разбра какъв е човекът, който стои пред него.

— Идваш от долината — заговори той на общия език, макар да произнасяше думите малко по-особено. — Отвъд планините, където студеният вятър никога не спира.

Уолфгар кимна:

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса. Имаме едни и същи богове — аз също призовавам Темпос, за да ме дари със сила и смелост.

Тъмнокосият варварин се огледа наоколо, където лежаха телата на повалените от Уолфгар орки и рече:

— Темпос чува зова ти, боецо от долината!

В очите на Уолфгар заискри гордост.

— Имаме и едни и същи врагове — ние също мразим орките — продължи той, — ала не знам нищо за теб и за твоя народ.

— Скоро ще научиш — отвърна тъмнокосият и като посочи към бойния чук, протегна ръка.

Уолфгар гордо вдигна глава — нямаше намерение да се предаде, независимо дали щеше да умре. Чернокосият варварин погледна встрани и Уолфгар проследи погледа му. Двама воини бяха вдигнали Риджис и Бруенор и ги бяха метнали през раменете си, други двама бяха хванали конете и сега ги водеха насам.

— Оръжието! — заповяда тъмнокосият. — Навлезли сте в нашите земи без да сме ви разрешили, Уолфгар, сине на Беорнегар. За това се полага смърт. Ще присъстваш ли докато съдим дребните ти приятели?

Само преди няколко години Уолфгар би отвърнал на такива думи с удар, забравяйки всичко в пламъка на изпепеляващата си ярост и обричайки другарите си на сигурна смърт. Ала младежът бе научил много от новите си приятели и най-вече от Елфа на мрака. Знаеше, че стига само да го повика и Щитозъб ще се завърне в ръката му; знаеше също така, че Дризт никога не би ги изоставил. Сега не бе време да се бие.

Той дори позволи да завържат ръцете му — унижение, което никой воин на Лоса не би понесъл. Ала Уолфгар имаше вяра в Дризт. Скоро отново щеше да бъде свободен. Последната дума щеше да е негова.

Докато стигнат до лагера на варварите, Риджис и Бруенор се свестиха и сега крачеха до него с вързани ръце. Главата на Бруенор бе окървавена, беше загубил шлема си, ала, издръжлив като всяко джудже, той за кой ли път оцеля там, където мнозина други щяха да бъдат погубени.

Изкачиха едно невисоко възвишение и пред очите им изникнаха разположени в кръг палатки и запалени огньове. Името на Темпос отново проехтя във въздуха, отсечени оркски глави полетяха към обградения от палатки кръг. Бойците се завръщаха като победители и скоро целият лагер бе вдигнат на крак, всички приветстваха своите славни воини. Пленниците бяха изтласкани най-отпред, отвсякъде се носеше воя на варварите.

— С какво ли се хранят? С човешко месо? — попита Бруенор не толкова притеснено, колкото подигравателно.

— Каквото и да е, по-добре да побързат. Струват ми се доста изгладнели — отвърна Риджис и получи удар в тила и предупреждение от пазача да си държи устата затворена.

Пленниците и конете им бяха закарани в средата на лагера, където варварите образуваха кръг около тях и затанцуваха победен танц. Оркските глави се търкаляха в прахта, разнесе се песен на непознат за тримата приятели език във възхвала на Темпос и Утгар, древния герой на тези земи — воините им благодаряха за победата.

Танцът продължи почти час, после изведнъж настана тишина и всички погледи се обърнаха към голяма, богато украсена палатка, която бе останала затворена през цялото време.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо, после палатката се отвори. Отвътре изскочи престарял, слаб и съсухрен като върлина мъж, ала движенията му бяха енергични като на младеж. На скулите му, досущ като лицата на останалите воини, бяха изрисувани бели крила, но неговите бяха много по-богато украсени. Над едното си око носеше превръзка, върху която бе пришит огромен зелен камък. Одеждите му бяха снежнобели, а когато махнеше с ръка, ръкавите му заприличваха на криле. Мъжът затанцува между воините и всеки, покрай когото минеше, затаяваше дъх и не смееше да помръдне, докато старецът не го отмине.

— Вождът? — прошепна Бруенор.

— Шаманът — отвърна Уолфгар, който знаеше повече за живота във варварските племена.

Почитта, която воините засвидетелстваха на този човек, бе породена от страх, който никой смъртен враг, дори и вожд, не можеше да пробуди в сърцата им.

Шаманът премина покрай редиците на бойците без да прекъсва обредния си танц нито за миг и най-накрая спря пред тримата пленници. Хвърли бегъл поглед на Бруенор и Риджис, после насочи цялото си внимание към Уолфгар.

— Аз съм Валрик Пронизващото око! — пронизително и неочаквано извика той. — Жрец на последователите на Небесните жребци! Децата на Утгар!

— Утгар! — повториха след него воините и заудряха с брадвите си по дървените щитове.

Уолфгар изчака шумът да стихне и се представи:

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса!

— А аз съм Бруенор… — започна джуджето.

— Млъквай! — прекъсна го шаманът, кипящ от ярост. — Не ме интересува кой си ти!

Бруенор затвори уста и пред очите му се заредиха прекрасни картини, в които участваха секирата му и главата на Валрик.

— Нямахме лоши намерения, нито искахме да навлизаме в земите ви без позволение — започна Уолфгар, но Валрик вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Вашите намерения изобщо не ме интересуват — спокойно започна той, но скоро възбудата му взе връх. — Темпос те доведе в ръцете ни, това е всичко. Достоен воин ли е?

При тези думи Валрик се обърна към съплеменниците си и в утвърдителните отговори ясно пролича вълнението им от предстоящото предизвикателство.

— Колко врагове погуби?

— Седмина паднаха от ръката ми в днешната битка! — гордо отвърна Уолфгар.

Валрик кимна одобрително.

— Висок и силен — рече той. — Нека видим дали Темпос те подкрепя. Да видим дали си достоен да бягаш с Небесните жребци!

Във въздуха се разнесоха викове, двама воини се завтекоха да го развържат. Трети боец, водачът на бойния отряд, онзи, който бе говорил с Уолфгар край горичката, захвърли малката си брадва и дървения щит и се втурна в кръга.

Дризт остана на дървото, докато и последният варварин най-сетне се отказа да търси ездача на четвъртия кон и си тръгна. Щом чернокосият воин се скри от погледа му, елфът скочи на земята и бързо се отправи натам, накъдето бяха тръгнали варварите. Преди да поеме от горичката, той събра вещите, които приятелите му бяха изпуснали — брадвата на джуджето и боздугана на Риджис. Ала когато намери шлема на Бруенор — окървавен, смачкан и само с един рог — Дризт трябваше да спре за миг — толкова силно трепереха ръцете му. Дали приятелят му бе оцелял?

Мушна шлема в раницата си и тръгна по следите на варварския отряд, като внимаваше да се държи на безопасно разстояние.

Огромно облекчение го заля като вълна, когато наближи лагера и видя приятелите си да стоят насред варварите — застанал до Риджис и Уолфгар, Бруенор също бе там, жив и явно не особено тежко ранен. Спокоен, че и тримата му другари са добре, Дризт се опита да остави завладелите го чувства настрани и да измисли план, който да му помогне да освободи приятелите си.

Тъмнокосият мъж протегна двете си ръце към Уолфгар и го накара да ги стисне. Досега младежът не бе виждал точно такова предизвикателство, но то не бе особено различно от онези изпитания, с които собствените му съплеменници мереха силите си.

— Краката ти не трябва да помръднат! — обясни Валрик. — Това е изпитание на силите ти! Нека Темпос ни покаже на какво си способен!

Уолфгар запази каменното си изражение и без да показва с нищо абсолютната си увереност, че може да победи всекиго в едно такова изпитание, протегна ръцете си.

Противникът му ги сграбчи и оголи зъби в яростна гримаса срещу огромния чужденец. Още пред Уолфгар да успее да стъпи здраво на земята, шаманът се провикна и даде начало на двубоя. Влагайки всичката си сила, тъмнокосият мъж успя да окаже толкова силен натиск върху противника си, че тялото на Уолфгар се изви напред. Варварите нададоха победоносни викове, чернокосият изрева и натисна още по-силно, но Уолфгар вече се бе съвзел от изненадата и отвърна на удара.

Железните мускули на врата и раменете му се напрегнаха, огромните му ръце почервеняха от мощния приток на кръв. Темпос наистина бе на негова страна — дори и грамадният му съперник онемя при вида на неговата сила. Уолфгар го погледна право в очите и отвърна на яростната гримаса на противника си със спокоен поглед, който не оставяше ни най-малко съмнение кой ще бъде победител. Ръцете му спряха натиска на съперника му и Уолфгар успя да възвърне първоначалното положение на тялото си. Сега вече лесно можеше да обърне нещата в своя полза — натискът на ръцете му щеше да бъде още по-силен от този, който го бе изненадал преди малко, и тогава с тъмнокосия варварин щеше да е свършено.

Ала Уолфгар не бързаше да приключи двубоя. Не искаше да унизи противника си — така само щеше да си създаде враг. Освен това (което бе още по-важно) бе сигурен, че Дризт е наблизо и знаеше, че колкото по-дълго продължи битката, която бе погълнала вниманието на всички в лагера, с толкова повече време щеше да разполага елфа, за да измисли някакъв план и да ги измъкне.

Двамата мъже останаха вкопчени един в друг още дълги секунди и Уолфгар не можа да скрие усмивката си, когато видя една черна сянка да се промъква зад гърба на пазачите към конете, които бяха вързани в другия край на лагера. Пазачите, които и за миг не откъсваха очи от двубоя, не усетиха нищо. Можеше би си въобразяваше, но му се стори, че вижда две лавандулови очи да се отправят към него. Още малко, помисли си младежът, макар да знаеше, че поема риск — ако битката се проточеше прекалено дълго, шаманът можеше да сложи край без да провъзгласи победител.

В следващия миг всичко свърши. Вените на ръцете му се издуха, яките му рамене сякаш станаха още по-големи от последното усилие.

— Темпос! — извика Уолфгар — посвещаваше поредната си победа на своя бог.

После сякаш цялата му сила изригна и той повали противника си на колене. В лагера цареше гробна тишина, дори и шаманът бе смаян от мощта на русокосия чужденец.

Двама стражи предпазливо се приближиха към Уолфгар.

Победеният воин се изправи на крака и погледна Уолфгар право в лицето. В очите му нямаше и следа от гняв, само искрено възхищение — небесните жребци бяха воини на честта.

— Приветстваме те с добре дошъл сред нас! — обади се Валрик. — Току-що победи Торлин, син на Йерек Вълкоубиеца, вожд на Небесните жребци. Никой досега не бе успявал да надвие Торлин!

— А приятелите ми? — попита Уолфгар.

— Те не ме интересуват! — сопна се Валрик. — Ще изведем джуджето от нашите земи и ще го оставим да си върви. Нямаме вражда с него и народа му и не искаме да имаме нищо общо с тях!

Шаманът хвърли лукав поглед на младия варварин и продължи:

— Другият не е воин! Той ще послужи за приемането ти в племето. Ще го принесеш в жертва на крилатия кон!

Уолфгар не отговори веднага. Бяха подложили на изпитание силата му, а сега изпитваха верността му. Небесните жребци му оказваха най-високата чест като му предлагаха да стане един от тях, ала от него се очакваше да докаже своята вярност към новото си племе извън всяко съмнение. Уолфгар се замисли за своя народ и за живота, който бяха водили в продължение на векове в дивите земи на тундрата. Дори и сега, мнозина от варварите в Долината на мразовития вятър щяха да приемат условията на Небесните жребци и да убият Риджис — малка цена щеше да им се стори живота на един полуръст за честта да ги приемат сред Жребците по най-достойния начин. Това бе едно от най-големите разочарования в живота на Уолфгар — разочарованието от нравите на собствения му народ, неспособността му да приеме ценностната им система. Твърде различна бе тя от идеалите, които вълнуваха душата му, за да може Уолфгар да живее сред варварските племена, били те от Долината, или не.

— Не! — отвърна той и впи нетрепващ поглед във Валрик.

— Той е прекалено слаб, не става за воин! — настоя шаманът. — Само силните заслужават да живеят!

— Нямам право да се разпореждам с живота му — твърдо рече Уолфгар. — Нито пък ти!

Валрик даде знак на двамата пазачи и те отново завързаха ръцете му.

— Каква загуба за нашия народ! — рече Торлин на Уолфгар. — Големи почести щеше да получиш сред нас!

Уолфгар не отвърна нищо, но ясните му очи задълго останаха впити в лицето на Торлин. Двамата воини изпитваха силно уважение един към друг, макар и да разбираха, че ценностните им системи бяха твърде различни и Уолфгар никога няма да стане един от Жребците. Ала за миг те се видяха в една въображаема битка, която никога нямаше да се превърне в истина — рамо до рамо те се биеха и поваляха десетки, стотици орки, създавайки нова легенда, за която щеше да се пее векове след смъртта им.

Настанал бе моментът, в който Дризт трябваше да нанесе удара си. Скрит зад конете, той бе изчакал края на двубоя — не само за да види как ще се справи приятелят му, но най-вече, за да прецени силите на врага. Нападението му щеше да бъде по-скоро представление, отколкото истинска битка. Целта му бе да изуми и сплаши безстрашните варварски воини, като по този начин даде на приятелите си достатъчно време, за да разкъсат обръча им.

Тъмнокосите бойци несъмнено бяха чували за Мрачните елфи. И също толкова несъмнено, историите, които бяха чули, бяха ужасяващи.

Без да вдига никакъв шум, Дризт завърза двете понита зад конете и възседна жребците, пъхнал крак в стремената им. После се изправи върху гърбовете на двете животни и отметна качулката си. Лавандуловите му очи горяха със страховит пламък — сякаш само с поглед щеше да убие всеки, който се изпречеше пред него. С яростен вик, Дризт накара конете да препуснат, разпръсквайки варварите по пътя си, и се вряза в обръча, който ограждаше приятелите му.

Гневни викове се откъснаха от гърлата на смаяните воини, ала изненадата им бързо отстъпи място на ужас, когато видяха черната кожа на елфа. Торлин и Валрик застанаха рамо до рамо, решени да не се огъват пред връхлитащата заплаха, но дори и те не знаеха как да се справят с ужаса, който не бяха виждали досега и за който бяха чували само легенди.

За тях Дризт бе приготвил нещо специално. Само едно махване с ръка и Торлин и Валрик бяха обвити от алени пламъци, които, макар и да не ги изгаряха, хвърлиха и двамата варвари в суеверен страх. Торлин падна на колене, сключил ръце пред гърдите си в ням ужас, докато високомерният шаман се хвърли на земята и се затъркаля в прахта, мъчейки се да угаси страховитите пламъци.

Уолфгар веднага разбра какво трябва да направи. Отново напрегна ръце и кожените ремъци, стягащи китките му, паднаха. В следващия миг юмруците му се стовариха право в лицата на двамата пазачи пред него и ги събориха на земята.

Бруенор също не бездействаше. Той настъпи варварина, който стоеше между него и Риджис и когато мъжът се приведе към ранения си крак, джуджето го удари с всичка сила. Варваринът се строполи на земята също като Шепот в Лускан.

— Ха! — учуди се Бруенор. — Ставало и без шлема!

— Само ако имаш корава глава на джудже! — едва успя да отбележи Риджис, преди Уолфгар да ги сграбчи за яките и да ги метне върху двете понита.

Без да се бави и миг повече, той скочи до Дризт и конете препуснаха към другия край на лагера. Преди варварите да успеят да направят каквото и да било, четиримата приятели вече бяха далеч от тях.

Дризт пусна двете понита пред себе си, за да може да отбива евентуалните нападения на варварите.

— Напред! — изкрещя той и пришпори конете.

Тримата му приятели нададоха победоносни викове, сякаш бягството им вече се бе увенчало с успех, ала Дризт знаеше, че най-трудната част тепърва предстои. Съвсем скоро щеше да съмне и в неравната и непозната местност, преследвачите лесно щяха да ги настигнат.

Четиримата препускаха бясно в тишината и сумрака, предхождащ пукването на зората, като гледаха да избират най-преките и равни пътеки. Дризт непрестанно се обръщаше назад — варварите сигурно не бяха далеч. Ала зад тях все така не идваше никой.

Шумът в лагера бе стихнал веднага след като четиримата пленници избягаха и сега единственият звук, който долиташе оттам, бе ритмичният напев на Валрик. Никой от тях не разбираше думите, но ужасът, който се изписа на лицето на Уолфгар, ги стресна.

— Силата на шамана! — обясни той.

В лагера си варварите бяха насядали в кръг. Единствено Валрик и Торлин стояха прави. Шаманът бе подхванал древен танц, от устата му се лееше най-страховитото заклинание — призоваването на силата на техния Тотем. Появата на Мрачния елф вся истински ужас в сърцето му и като нареди на воините си да не се впускат в преследване на бегълците, Валрик се втурна в палатката си и грабна свещената кожена кесийка, която му трябваше за ритуала. Духът на Пегас, крилатия кон, щеше да се погрижи за натрапниците!

Торлин трябваше да приеме духа на Тотема, такава бе волята на шамана, и сега синът на Йерек стоеше в средата на кръга от воини и чакаше. Мразеше онова, което трябваше да направи (то го лишаваше от самоличността му), но младият воин дори и не помисли да се откаже — думата на шамана бе закон.

Ала още в мига, в който заклинанието започна да действа, Валрик разбра, че в ужаса си от появата на Мрачния елф, бе прекрачил границата — магията вече бе извън негов контрол.

С пронизителен, раздиращ гърдите вик, Торлин се строполи на земята и се загърчи в агония. Обви го сив облак, чертите му започнаха да се променят, сякаш някаква невидима ръка превръщаше младия воин в нещо различно, дошло от друг свят. Лицето му се изду и разкриви, вече не беше човешко лице, а конска муцуна; тялото му също не беше тяло на човек. Валрик целеше само да вдъхне част от силата на Пегаса у Торлин, ала самият Тотем бе дошъл и бе завладял съществото на воина, превръщайки го в свое физическо подобие.

Торлин бе обсебен.

Вместо него, сред кръга на бойците сега стоеше призрачната фигура на огромен сив кон. Всички, дори и Валрик, паднаха на колене. Ала Пегасът вече бе разбрал мислите на шамана и знаеше, че земните му деца имат нужда от него — знаеше какво трябва да направи. От ноздрите му изригна дим и той полетя след бегълците.

Четиримата приятели все така яздеха без да спират, макар и не с такава трескава бързина. Вече не бяха безпомощни, завързани пленници, скоро щеше да се съмне, а зад тях не идваха никакви преследвачи и те постепенно се успокоиха. Бруенор си играеше с шлема си, мъчейки се да изглади вдлъбнатините от последната битка, та да успее да го нахлупи на главата си. Дори и Уолфгар, въпреки ужаса, който го бе обзел, когато чу заклинанието на Валрик, започна да се отпуска.

Само Дризт, винаги нащрек, не вярваше, че толкова лесно ще успеят да се измъкнат. И точно той пръв усети приближаващата опасност.

В тъмата на подземните градове, Мрачните елфи често си имаха работа със същества от други Равнини и дългите векове живот под земята ги бяха направили особено чувствителни към магическите им излъчвания. Дризт рязко спря коня си и се обърна.

— Какво чу? — попита Бруенор.

— Нищо — отвърна Дризт, оглеждайки се на всички страни. — Ала там има нещо.

Преди някой да успее да каже каквото и да било, от небето се спусна сив облак и връхлетя върху тях. Конете зацвилиха от ужас и се изправиха на задните си крака. В настаналата суматоха никой не можеше да разбере какво точно става. Миг по-късно, пред очите на изумения полуръст сивият облак прие формата на крилат кон. Сковаващ мраз проникна до мозъка на костите му и с ужасен вик, Риджис се строполи на земята.

Бруенор, който яздеше непосредствено зад полуръста, безстрашно се нахвърли върху призрачния кон, ала вместо плът и кости, брадвата му разсече само сива празнота. Не успя дори да се опомни, когато Пегасът отново прие формата си и смразяващият студ плъзна по вените му. Ала джуджето бе по-кораво от полуръста и успя да се задържи на седлото.

— Какво е това? — провикна се то към приятелите си.

Щитозъб профуча покрай него, ала още преди да достигне целта си, Пегасът се превърна в кълбо сив дим и магическият чук премина през него.

В следващия миг призрачният звяр отново прие материалната си форма и връхлетя върху джуджето. Ужасено, бялото пони се опита да побегне, но не успя и падна.

— Не можеш да го удариш! — извика Дризт на Уолфгар, който се спусна да помогне на Бруенор. — Не е от тази Равнина!

Извиквайки цялата си сила на помощ, варваринът успя да накара своя жребец да се доближи до призрачния звяр. Щитозъб вече се бе завърнал в ръката му и той отново замахна.

И отново магическият чук срещна само сив дим.

— Тогава какво? — изкрещя той към Дризт, озъртайки се на всички страни, за да види откъде ще се появи Пегасът.

Дризт трескаво мислеше. Риджис все още лежеше на земята, блед и неподвижен. Бруенор, макар и да не бе сериозно наранен при падането на понито си, изглеждаше замаян и целият трепереше от призрачния студ, който го смразяваше до мозъка на костите. В главата на елфа се зароди отчаян план и той извади статуетката на пантерата от раницата си.

Призракът се завърна, връхлитайки върху враговете си с подновена ярост. Ледените му крила покриха раменете на Бруенор.

— Връщай се обратно в Бездната, призрачно изчадие! — изкрещя джуджето.

Уолфгар препусна към приятеля си, ала от него се виждаше само брадвата, която безсилно разсичаше сивия облак.

Конят на варварина спря и вече нищо не можеше да го накара да направи дори и една крачка напред. Уолфгар скочи от седлото и се втурна към сивия облак. Единственото, което успя да направи, бе да повлече Бруенор със себе си, навън изпод призрачното було, което ги обвиваше. Двамата се претърколиха на земята, а когато се обърнаха, видяха, че духът отново е изчезнал.

Клепачите на джуджето натежаха, кожата му придоби мъртвешки синкав оттенък и за първи път през живота си изгуби несломимия си боен дух. Уолфгар също пострада от ледената прегръдка на призрачния облак, ала решителността и желанието да се бие не го напуснаха.

— Не можем да го победим! — едва успя да изрече Бруенор през тракащите си зъби. — Напада ни, ала когато се опитаме да отвърнем на удара — изчезва!

— Трябва да има начин! — рязко тръсна глава Уолфгар, но после се съгласи с приятеля си. — Но чукът ми не може да се бие с облаци!

Гуенивар вече стоеше до елфа и, приклекнала ниско, търсеше врага, който заплашваше господаря й.

— Не! — прошепна Дризт, когато разбра намеренията на вярното животно. — Не тук!

Беше си спомнил какво бе сторила пантерата преди няколко месеца. За да спаси Риджис от рушащата се около тях кула, Гуенивар бе пренесла полуръста през Равнините на съществуванието. Дризт се вкопчи в гъстата козина на котката.

— Заведи ме в Равнината на призрака! — помоли той. — Там, където оръжието ми ще прониже истинското му същество!

В мига, в който призракът отново прие формата си, Дризт и Гуенивар изчезнаха в свой собствен облак.

— Не спирай да размахваш Щитозъб, момче! — рече Бруенор. — Нека си остане дим, та да не може да те нарани!

— Дризт и котката изчезнаха! — извика Уолфгар.

— За да намерят призрака — обясни джуджето. — В неговата собствена Равнина!

Дризт не можа да се опомни веднага. Беше се озовал в един съвсем различен свят, измерение, в което всичко, дори и собствената му кожа, бе сиво. Единствено по-тъмните очертания на предметите ги отделяха от общата сивота. Нямаше сенки, така както нямаше и светлина; всичко изглеждаше безплътно, не усещаше дори земя под краката си, не знаеше дори къде е горе и къде долу. Тук тези понятия не значеха нищо.

Ала очертанията на Пегаса се виждаха ясно, докато непрекъснато прескачаше между Равнините без да се задържа задълго нито тук, нито в Материалната равнина. Дризт се опита да се приближи до него и разбра, че може да върви, макар да не чувстваше земя под краката си — тялото му просто следваше заповедите на волята му. Щом достигна трептящите очертания на коня, елфът спря и извади ятагана си, готов да го прониже в мига, в който звярът напълно се материализира в тази Равнина.

Когато конят отново се озова в собствената си Равнина, Дризт с всички сили заби острието там, където според черните линии, очертаващи всичко в тази сива земя, трябваше да се намира тялото му. Силуетът се загърчи и заизвива, а ятаганът на Дризт затрептя — Равнината променяше дори стоманата. Ала металът все пак се оказа по-здрав и не спря, пронизвайки тъмните линии, които представляваха крилатия кон. В надвисналата сивота се разнесе трептене, сякаш ударът на Дризт бе нарушил равновесието на Равнината, по очертанията на магическия звяр пробяга агонизираща тръпка.

Уолфгар видя сивият облак да се сгъстява, сякаш Пегасът отново се канеше да се материализира.

— Дризт! — провикна се той към Бруенор. — Изправил се е срещу призрака в равностоен двубой!

— Бъди нащрек! — разнесе се притесненият глас на джуджето. — Елфът може и да успее да го накара да остане тук достатъчно дълго, за да му нанесеш удар!

И като сложи ръце на хълбоците си, мъчейки се да прогони сковаващия костите му студ, Бруенор с препъване тръгна към неподвижната фигура на Риджис.

Призракът се обърна към Дризт, ала преди да успее да се защити, ятаганът го прониза отново. Гуенивар също скочи и впи огромните си нокти в черните очертания. Пегасът отново се обърна — единственият изход бе да се върне в Материалната равнина.

Където Уолфгар вече го чакаше.

Щом облакът възвърна формата си, Щитозъб се стовари върху него. Варваринът почувства как оръжието му за миг среща нещо твърдо, усети съпротива и разбра, че този път беше уцелил. После димът се разпръсна.

Призракът отново се завърна в собствената си Равнина, където Дризт и Гуенивар не се поколебаха и за миг преди да се нахвърлят върху него. Крилатият кон прескочи обратно в Материалната равнина, само за да получи още един страховит удар от бойния чук на русокосия варварин. Хванат в капан, той нямаше къде да бяга — тежки удари се сипеха върху му и в двете Равнини. Всеки път, когато се материализираше пред елфа, Дризт забелязваше, че очертанията на противника му стават все по-тънки, а ятаганът се забива все по-леко. И всеки път, когато се появеше пред Уолфгар, варваринът виждаше, че облакът става все по-плътен и по-плътен. Бяха победили!

Най-сетне Дризт видя как съществото на Пегаса излетя от материалната си обвивка и се понесе в тегнещата сивота, далеч от тях.

— Отведи ме у дома! — уморено рече елфът на Гуенивар.

Миг по-късно, двамата вече стояха до Риджис и Бруенор.

— Ще се оправи — каза джуджето в отговор на неизречения въпрос на Дризт. — Като го гледам не ще да е умрял, само е изгубил свяст.

Недалеч от тях, Уолфгар също се приведе над нечия фигура, прекършена и разкривена, тя не бе нито на човек, нито на звяр.

— Торлин, син на Йерек — бавно проговори Уолфгар и отправи поглед назад, към лагера на тъмнокосите варвари. — Това е дело на Валрик. Ръцете му са изцапани с кръвта на Торлин!

— Може би самият Торлин е решил така? — обади се Дризт.

— Не! — отсече Уолфгар. — Когато се изправихме един срещу друг, очите ми срещнаха истинска доблест. Той беше воин. Никога не би позволил това!

Младежът отстъпи няколко крачки назад, оставяйки обезобразените останки на обсебения воин да говорят сами. Гледката бе ужасна. Вцепенено навеки, лицето на Торлин бе запазило наполовина своите човешки черти и наполовина животинската муцуна на призрака.

— Той беше син на вожда — обясни Уолфгар. — Не би могъл да отхвърли заповедите на шамана.

— Много храбър трябва да е бил, за да приеме такава съдба! — рече Дризт.

— Син на вожда? — изсумтя Бруенор. — Май току-що си навлякохме нови преследвачи! Варварите ще искат да уредят тази сметка с нас.

— Аз също! — заяви Уолфгар. — Кръвта на Торлин тежи на твоята съвест, Валрик Пронизващото око!

Викът му проехтя наоколо и вятърът го разнесе из Чукарите. Младият варварин се обърна към приятелите си и в очите му запламтя страховита ярост:

— Аз ще отмъстя за опозоряването на Торлин!

Бруенор кимна, трогнат от справедливите думи и високите принципи на приятеля си.

— Доблестна цел — съгласи се Дризт и като вдигна ятагана си, го насочи напред, към Дългата седловина, следващата спирка по пътя им. — Ала ще трябва да я оставим за друг ден.

7 Кама и жезъл

Ентрери стоеше на едно възвишение, недалеч от Града на корабните платна. Огънят, който бе запалил по-рано, догаряше зад гърба му. Полуръстът и спътниците му бяха използвали същото място, за да си накладат огън, когато за последен път лагеруваха извън стените на Лускан. Това не бе никакво съвпадение — Ентрери повтаряше всички движения на полуръста и малката му групичка от мига, в който улови следата им на юг от Гръбнака на света. Щеше да се движи така, както се движеха и те, в опит по-добре да разбере действията и намеренията им.

Сега обаче, за разлика от четиримата приятели, погледът му не бе обърнат към стените на пристанищния град. Убиецът гледаше назад, към пътя от Десетте града — там, далеч зад него, проблясваха пламъците на няколко огньове. Не за пръв път виждаше тези светлинки — някой явно го следеше. Беше забавил трескавата бързина, с която пътуваше досега — щеше да навакса, докато четиримата, които преследваше, се бавеха в Лускан. Искаше да подсигури тила си, преди да се заеме с полуръста. Палачът дори оставяше издайнически знаци по пътя си — нека преследвачите му знаят, че е минал оттук.

Загаси тлеещата жарава и отново се метна на седлото — смяташе, че е по-добре да се изправи лице в лице с врага си, отколкото да получи кама в гърба.

После препусна в нощта. Обичаше мрака, тогава бе неговото време и всяка сянка му помагаше — на него, убиецът, който живее в сенките.

Слезе от коня малко преди полунощ, когато почти бе достигнал лагерните огньове. Оттук нататък щеше да се промъкне сам. Сега ясно видя, че това бе просто един търговски керван, нещо съвсем обичайно за тези пътища по това време на годината. Ала чувството за надвиснала опасност не го напускаше. Годините бяха изострили инстинкта му за оцеляване и той прекрасно знаеше, че не бива да го пренебрегва.

Запълзя предпазливо, търсейки място, откъдето да проникне в обградения с каруци лагер. Търговците винаги поставяха много часовои около лагерите си и дори конете представляваха пречка, защото обикновено оставаха впрегнати в каруците.

Ала Ентрери знаеше, че идването му няма да бъде напразно. Не се беше върнал толкова назад, за да си тръгне без да е научил какво са си наумили хората, които го следяха. Извивайки се като змия, той започна да се промъква под каруците. Мина покрай двама стражи, които играеха на домино, но те дори не го усетиха. Пропълзя между конете и те уплашено наостриха уши, но не издадоха звук.

Бе обиколил половината от лагера и тъкмо започваше да се убеждава, че това си е обикновен търговски керван и може би ще е най-добре да го остави на мира и да изчезне в нощта, когато чу добре познат женски глас да казва:

— Каза, че си видял светлина в далечината.

Ентрери спря — знаеше кой говори.

— Да, ей там беше! — отвърна някакъв мъж.

Ентрери се шмугна между две каруци и надникна иззад тях. Недалеч от него стояха двама души и се взираха в далечината там, където допреди малко бе горял неговият огън. И двамата бяха облечени като за битка, на кръста на жената висеше дълъг меч.

— Подцених те — прошепна Ентрери, макар че Кати-Бри не можеше да го чуе.

Скъпоценната кама проблесна в ръката му.

— Грешка, която няма да повторя — добави той и се сниши, търсейки най-сигурния път, който да го отведе до жертвата му.

— Бяхте много добри с мен, доведохте ме дотук много бързо — обади се Кати-Бри. — Длъжница съм ти, пък и Риджис и останалите също ще ти бъдат благодарни.

— Кажи ми тогава — отвърна мъжът, — защо бързаш толкова?

Кати-Бри потръпна при спомена за убиеца. Все още не бе превъзмогнала ужаса от случилото се в къщата на полуръста и знаеше, че няма да успее да го забрави, докато не отмъсти за смъртта на двете джуджета и не се пребори с унижението, което бе изпитала тогава. Момичето стисна устни и не каза нищо.

— Както искаш — отстъпи спътникът й. — Убеден съм, че каквото и да те е накарало да тръгнеш на път, е правилно. И ако ти се струва, че се бъркаме там, където не ни е работа, знай, че го правим, само защото искаме да ти помогнем!

Кати-Бри се обърна към него и признателна усмивка озари лицето й. Всичко вече бе казано и сега двамата стояха един до друг и безмълвно се взираха в нощта.

Също толкова безшумно ги връхлетя смъртта.

Ентрери изпълзя изпод каруцата и само за миг се озова между тях. Едната му ръка сграбчи гърлото на Кати-Бри и удави надигащия се вик, а другата, която стискаше камата, завинаги затвори устата на мъжа.

Иззад раменете на палача, момичето видя ужаса, изписан върху лицето на спътника й. Устата му не бе запушена. Защо тогава не викаше?

Ентрери отстъпи настрани и Кати-Бри разбра. От камата бе останала да стърчи единствено инкрустираната й с изумруди дръжка. Тънкото острие бе пронизало мозъка, преди жертвата да успее да разбере какво става. Ентрери хвана дръжката, която се подаваше изпод брадичката на мъжа и дръпна тялото му така, че да падне безшумно на земята, после освободи оръжието си.

За втори път Кати-Бри усети онзи вцепеняващ ужас, който така добре помнеше от предишната си среща с убиеца. Знаеше, че трябва да опита да се освободи от хватката му и да извика — така щеше да предупреди останалите си спътници, въпреки че след това Ентрери със сигурност щеше да я убие. Или да извади меча си и поне да се опита да се бие. Ала тя само стоеше и гледаше как той издърпва камата й и я забива в раната, която бе отнела живота на нейния спътник.

После взе меча й и я накара да го последва пълзешком под каруцата. Скоро двамата излязоха извън оградения лагер.

Защо не извикам, повтаряше си тя отново и отново. Убиецът, сигурен, че ужасът, който бе всял у нея, е прекалено силен, дори не я държеше, докато двамата се промъкваха все по-надалеч от лагера и потъваха в нощта. Ала Ентрери знаеше и Кати-Бри трябваше да признае пред себе си, че е прав — тя нямаше да се откаже от живота си така лесно.

Най-сетне, когато се отдалечиха достатъчно от лагера, той я накара да го погледне… него и камата му.

— Значи ме преследваш? — изсмя се той. — Какво си мислеше, че ще постигнеш с това?

Кати-Бри не отговори, но усети как част от смелостта й се завръща.

Ентрери също го усети.

— Ако извикаш, ще те убия — спокойно рече той. — А после, кълна се, ще се върна в лагера и ще избия търговците до крак!

Кати-Бри нито за миг не се усъмни, че наистина ще го направи.

— Често пътувам с търговците — излъга тя, мъчейки се да спре треперенето в гласа си. — Това е едно от задълженията ми като воин на Десетте града.

Ентрери отново се изсмя. После се вгледа в далечината и се замисли.

— А може би дори ще имам полза от теб — рече той на себе си — в главата му очевидно се бе зародил някакъв план.

Кати-Бри го погледна изпитателно и видя, че убиецът бе намерил начин да превърне идването и в оръжие срещу приятелите й.

— Няма да те убия… все още не — обърна се той към нея. — Когато открия полуръста, приятелите му го защитят. Заради теб!

— Никога не бих ти помогнала! — изплю се срещу него момичето. — Никога!

— Именно! — просъска Ентрери. — Няма да правиш нищо. Не и докато острието ми (при тези думи той опря камата си в гърлото й) докосва нежната ти кожа. А когато свърша работата си, храбро момиче, ще си тръгна и ще те оставя сама със страховете и вината ти. И отговорите, които ще трябва да дадеш на търговците, чийто приятел уби… както ще си помислят.

В действителност Ентрери и за миг не вярваше, че измамата с камите ще заблуди търговците. Това бе само още едно психологическо оръжие, което целеше да всее нови съмнения и тревоги в сърцето на момичето.

Кати-Бри не отвърна нищо, лицето й остана все така безизразно. Не, каза си тя, няма да стане така!

Ала дълбоко в себе си се зачуди дали решителността й не прикриваше страха и увереността й, че ужасът на Ентрери отново ще завладее цялото й същество и всичко ще стане точно както той го бе описал.

Йердан откри малкия бивак съвсем лесно. Дендибар бе използвал магия, за да проследи тайнствения конник по пътя му от планините дотук и бе казал на лусканския войник къде точно да го намери.

Напрегнат, стиснал здраво голия си меч, той се приближаваше предпазливо. Мястото бе напуснато съвсем скоро. Дори преди да достигне жаравата на угасналия огън, Йердан усети топлината, която още се излъчваше от нея. Приклекна, за да не се откроява на фона на хоризонта и пълзешком тръгна към раницата и одеялото, които лежаха от другата страна на огъня.

Ентрери се върна в лагера предпазливо — знаеше, че онова, което бе оставил след себе си, може да е привлякло неканени гости. Кати-Бри, здраво вързана и със запушена уста (макар да вярваше, за свой ужас и отчаяние, че въжетата бяха ненужни), бе качена на коня му и сега яздеше с него.

Опитният убиец разбра, че в бивака му има някой, още преди да бе достигнал мястото. Скочи от седлото, повличайки пленницата със себе си.

— Конят е буен — с мрачно задоволство обясни той, докато завързваше Кати-Бри за задните крака на жребеца. — Спокойно може да те убие, ако мърдаш.

В следващия миг убиецът изчезна в нощта, сякаш самият той бе изтъкан от мрак и сенки.

Раздразнен, Йердан пусна раницата на земята — вътре нямаше нищо, което да разкрива каквото и да било за собственика й, просто обикновени вещи на обикновен пътник. Лусканският войник бе кален в десетки битки, побеждавал бе хора и орки, ала въпреки това сега бе притеснен — около непознатия конник имаше нещо необичайно, опасно, смъртоносно. Мъж, който имаше смелостта да язди сам от Долината на мразовития вятър до Лускан, със сигурност не бе неопитен новак.

Затова, когато усети хладния връх на нечия кама върху тила си, точно под основата на черепа, Йердан бе по-скоро стреснат, отколкото истински изненадан.

Остана неподвижен и безмълвен, надявайки се, че непознатият конник ще поиска поне някакво обяснение преди да го прониже.

Ентрери веднага разбра, че раницата му бе претърсвана, ала дрехите на мъжа — униформа на лускански войник — красноречиво говореха, че непознатият не ще да е крадец.

— Намираме се извън пределите на града ти — проговори Ентрери без да отмества камата. — Каква работа имаш в моя лагер, лускански войнико?

— Аз съм Йердан от Северната порта — отвърна той. — Тук съм, за да се срещна с един човек.

— С кой човек?

— С теб.

Отговорът му обърка и смути Ентрери. Кой бе изпратил този човек? И откъде знаеха къде да го търсят? Първата му мисъл бе за Риджис и приятелите му. Може би полуръстът бе успял да привлече на своя страна градската стража. Прибра камата в ножницата — знаеше, че ще успее да я извади навреме, ако му се наложи да се защитава.

Йердан също разбра хладнокръвната увереност на непознатия, че може да се справи с него — дори само това бе достатъчно, за да прогони всяка мисъл (ако имаше такава) за нападение над този човек.

— Господарят ми би искал да говори с теб. За нещо, от което и двамата ще имате полза.

— Господарят ти? — повтори Ентрери.

— Един от най-високопоставените граждани на Лускан — отвърна Йердан. — Научи за твоето пристигане и вярва, че може да ти помогне да постигнеш целта си.

— Какво знае той за моите цели! — сопна се Ентрери, разгневен, че някой се бе осмелил да го следи.

Въпреки гнева си, убиецът почувства и облекчение — намесата на явно могъщата организация, която бе изпратила този мъж, обясняваше доста неща и като че ли премахваше възможността тази среща да има нещо общо с полуръста.

Йердан сви рамене.

— Аз съм само негов пратеник. Ала дори и аз мога да ти помогна. При портата.

— Че кой го е грижа за проклетата порта! — изръмжа Ентрери. — Мога да прескоча стената, където си поискам. Така много по-бързо ще стигна дотам, накъдето съм тръгнал.

— Дори това да е така, аз познавам местата, които търсиш и знам кой заповядва там.

Инкрустираната с изумруди кама отново изскочи от ножницата и се спря само на няколко милиметра от гърлото на Йердан.

— Знаеш много, ала казваш твърде малко. Играеш опасна игра, лускански войнико!

Йердан дори не трепна.

— Преди пет дни четирима герои от Десетте града дойдоха в Лускан — джудже, полуръст, варварин и Елф на мрака.

Дори Артемис Ентрери не можа да скрие вълнението си, когато чу потвърждението на своите подозрения. Йердан не пропусна да го забележи.

— Точното място все още ми убягва, но знам къде се крият. Това интересува ли те?

Камата се скри в ножницата си.

— Почакай ме тук — нареди Ентрери. — Не съм сам.

— Господарят ми каза, че пътуваш сам.

От злата усмивка на убиеца Йердан усети, че го полазват тръпки.

— Спечелих я — обясни Ентрери. — Тя е моя — това е всичко, което трябва да знаеш.

Йердан не настоя повече. Когато убиецът се изгуби от погледа му, от устните му се откъсна въздишка на облекчение.

Кати-Бри пристигна в Лускан с отвързани ръце и отпушена уста, ала волята на Ентрери все така я обвързваше много по-силно и от най-якото въже. Думите му, докато я отвързваше от коня, бяха кратки и пределно ясни:

— Само един неразумен ход — и си мъртва. Ще умреш с мисълта, че джуджето, Бруенор, ще страда заради твоята дързост.

Палачът не каза нищо повече на Йердан за нея, а и лусканецът не го попита, макар че жената силно го заинтригува. Дендибар щеше да получи отговори на въпросите си, сигурен бе войникът.

По-късно същата сутрин тримата влязоха в Лускан, изпроводени от подозрителния поглед на дневния пазач на Северната порта. Цялата едноседмична надница на Йердан бе отишла за подкупи на стражите, а и тази нощ щеше да му се наложи да плати още, понеже първоначалната уговорка с пазача включваше пускането на един-единствен чужденец. Никой не бе споменал нищо за това, че ще се наложи да влезе и една жена. Ала Йердан знаеше, че ако така успее да си спечели благоволението на Дендибар, усилията и похарчените пари щяха да си струват.

Според законите на града, тримата оставиха конете си в конюшнята, която се намираше съвсем близо до крепостната стена и, водени от Йердан, тръгнаха по улиците на пристанищния град, покрай сънливи търговци, излезли да продават стоката си още преди зори.

Ентрери изобщо не бе изненадан, когато час по-късно се озоваха пред гъста борова горичка. През цялото време подозираше, че непознатият лускански войник е свързан по някакъв начин с това място. Тримата минаха покрай дърветата и се озоваха пред най-високата сграда в Лускан — Домовата кула на мистиците.

— Кой е господарят ти? — рязко попита Ентрери.

Йердан, чиято смелост се бе завърнала при вида на кулата на Дендибар, се засмя:

— Съвсем скоро ще научиш.

— Ще го науча сега, войнико, или край на срещата ни. Вече съм в града и не се нуждая от помощта ти.

— Мога да накарам стражата да те прогони от града — отвърна Йердан. — А мога да направя и по-лоши неща.

Ала последната дума бе на Ентрери:

— Никога няма да открият трупа ти — безстрастната самоувереност на палача накара Йердан да пребледнее.

Кати-Бри внимателно слушаше разговора на двамата, загрижена за войника — може би скоро щеше да успее да се възползва от недоверието, което двамата изпитваха един към друг.

— Служа на Дендибар Шарения, Господар на Северната кула — рече Йердан и името на могъщия му господар отново го изпълни с храброст.

Ентрери бе чувал това име и преди. Домовата кула бе тема за разговори не само в Лускан, но и във всички околни земи. Името на Дендибар Шарения също се споменаваше често и слуховете, които се носеха за него, го описваха като амбициозен и властолюбив и намекваха, че у него има тъмна и зловеща страна, която му позволява винаги да получава онова, което желае. Дендибар бе опасен, ала и могъщ съюзник. Ентрери бе доволен.

— Заведи ме при него — рече той на Йердан. — Да видим дали имаме общи интереси или не.

Сидни ги чакаше при входа, за да ги придружи до Домовата кула. Без да се представи или да попита за техните имена, тя ги поведе през вити коридори и тайни врати към стаята, в която Дендибар Шарения приемаше посетителите си. Облечен във великолепни одежди, магьосникът вече ги очакваше. Пред него бе наредена богата трапеза.

— Добре дошъл, коннико! — обади се най-сетне Дендибар, след необходимото, но неудобно мълчание, докато двамата се преценяваха с поглед. — Аз съм Дендибар Шареният, както вече знаеш. Надявам се, че ти и твоята прелестна спътница ще споделите трапезата ми!

Дрезгавият му глас дразнеше и смущаваше Кати-Бри и макар да не бе яла от предишния ден, мисълта да се храни заедно с този човек й бе непоносима.

Ентрери я бутна напред и нареди:

— Яж!

Момичето знаеше, че палачът изпитва както нея, така и магьосниците. Сега обаче тя щеше да изпита него.

— Не! — твърдо отвърна тя и го погледна право в очите.

Плесницата я запрати на земята. Йердан и Сидни неволно скочиха, но когато видяха, че Дендибар не се кани да помогне на падналото момиче, веднага спряха и останаха на местата си. Кати-Бри пропълзя встрани от убиеца и остана приклекнала — така по-лесно щеше да се защити от него.

Дендибар се усмихна.

— Току-що отговори на част от въпросите ми за момичето — рече той, а усмивката на устните му издаваше колко се забавлява с всичко това. — Каква е нейната роля?

Единственият отговор бе:

— Имам си свои причини да я държа при мен.

— Но разбира се. А мога ли да науча името ти?

Лицето на палача си остана все така безизразно.

— Търсиш четирима приятели от Десетте града, това поне знам — продължи Дендибар без да настоява повече. — Аз също ги търся, макар и, сигурен съм, по съвсем различни причини.

— Ти не знаеш нищо за моите причини — отвърна Ентрери.

— Не знам и не искам да знам — засмя се магьосникът. — Единственото, което ме интересува, е това, че двамата можем да си помогнем и заедно да постигнем различните си цели.

— Нямам нужда от помощ!

Дендибар отново се изсмя:

— Те са могъщ противник, коннико! Подценяваш ги.

— Може би — рече Ентрери. — Ала ти попита за причините, поради които ги търся, а сам не ми каза своите. Какво общо има Домовата кула с някакви си пътници от Десетте града?

— Справедлив въпрос — отвърна шареният магьосник. — Ала не мислиш ли, че трябва да изчакам с отговора, докато не се споразумеем?

— Няма да мога да заспя от притеснение — изплю се Ентрери на пода.

И пак Дендибар само се засмя.

— Може и да промениш мнението си, преди всичко да свърши — каза той. — Засега ти предлагам това в знак на добрата си воля — четиримата са в града. Край пристанището. Трябваше да останат в „Кривата сабя“. Познаваш ли мястото?

Ентрери кимна. Думите на магьосника живо го заинтересуваха.

— За съжаление ги изгубихме из задните улички на западните квартали — продължи Дендибар и хвърли неприязнен поглед на Йердан. Войникът неспокойно се размърда на мястото си.

— И какво ще ми струва тази информация? — попита Ентрери.

— Нищо — отвърна магьосникът. — Когато ти казвам всичко това, помагам и на себе си. Ти ще получиш онова, което искаш, а онова, което аз желая, ще остане за мен.

По устните на Ентрери плъзна усмивка — Дендибар явно искаше да го използва като хрътка, която да надуши общата им плячка.

— Моят чирак ще ти покаже пътя навън — каза магьосникът и кимна към Сидни.

Ентрери се накани да си тръгне, ала преди да излезе се вгледа в Йердан.

— Пази се от пътя ми, войнико — предупреди го той. — Лешоядите се хранят, едва когато големият хищник приключи!

— Когато намеря елфа, жестоко ще си отмъстя! — изръмжа Йердан, когато Кати-Бри, Ентрери и Сидни напуснаха стаята.

— Стой настрана от него — отвърна Дендибар.

Йердан го погледна изненадано.

— Но нали ще искаш да бъде следен?

— Да, — съгласи се магьосникът, — но от Сидни, не от теб.

— И не се поддавай на гнева си — добави той, когато видя яростното изражение на лицето на войника. — Така ти спасявам живота. Гордостта ти е голяма и то напълно заслужено. Ала този човек е прекалено силен за теб, приятелю. Камата му ще те прониже, преди дори да си разбрал, че е наблизо.

Навън Ентрери поведе Кати-Бри далеч от кулата без да пророни и дума. Отново и отново си припомняше срещата и всичко, което бе казано на нея — знаеше, че много скоро пак ще се срещне с Дендибар и хората му.

Кати-Бри, погълната от собствените си мисли, бе доволна, че не се налага да говори или да го слуша. Защо ли един магьосник от Домовата кула търсеше Бруенор и останалите? Дали не искаше да им отмъсти за смъртта на Акар Кесел, лудия магьосник, който приятелите й бяха победили миналата есен? Момичето обърна поглед към подобната на дърво кула, после към убиеца, който крачеше до нея, смаяна и уплашена от нежелания интерес, който приятелите й си бяха навлекли.

После обърна поглед към сърцето си и се опита да повдигне духа и куража си. Дризт, Бруенор, Уолфгар и Риджис щяха да имат нужда от нея преди всичко да е свършило. Не трябваше да ги подвежда.