Сребърни реки

16 В отдавна отминали дни

В малката долчинка, която се гушеше в полите на един стръмен хълм, се издигаше невисока каменна кула. Обрасла почти напълно с мъх и бръшлян, тя често оставаше скрита от погледа на случайните пътници.

Ала Търсачите на Сребърните зали не бяха случайни пътници и прекрасно знаеха какво търсят. Това бе Твърдината на вестителите и, кой знае, може би тук се криеше отговорът на всичките им въпроси.

— Сигурен ли си, че именно това е мястото? — обърна се Риджис към Дризт, докато надничаха иззад едно малко възвишение.

И наистина, древната кула доста приличаше на изоставена развалина. Наоколо не помръдваше нищо, не се чуваха дори птичи песни. Във въздуха тегнеше тайнствена, изпълнена с благоговение тишина.

— Сигурен съм — отвърна Дризт. — Нима не усещаш колко е стара кулата. Трябва да е стояла тук векове наред. Дълги, дълги векове.

— А от колко ли векове е празна? — намеси се Бруенор, доста разочарован от мястото.

Нима тук щеше да получи обещаните драгоценни съвети, които да му покажат пътя към заветната цел?

— Не е празна — рече Дризт. — Освен ако информацията, която получих, не е била изцяло погрешна.

Бруенор се изправи на крака и решително се насочи към кулата.

— Вероятно си прав — изръмжа той. — Бас ловя, че точно сега някой трол или пък крастав снежен човек се спотайва вътре и си точи зъбите за нас! Давай да свършваме с това и да се махаме оттук! Един ден повече ни дели сега от Сундабар.

Останалите го последваха. Следвайки буренясалата пътечка (единственото, което напомняше за широката алея, която някога бе отвеждала до вратата на кулата) те предпазливо се приближиха до старинната каменна врата, здраво стиснали оръжията си в ръце.

Обрасла с мъх и изгладена от времето и вятъра, тя очевидно не бе отваряна от дълги години.

— Давай, момче — рече Бруенор на Уолфгар. — Ако има някой на този свят, който може да я отвори, това си ти!

Младежът опря Щитозъб до стената и пристъпи напред. Разкрачи се широко и прокара ръце по камъка, опитвайки се да намери някоя пукнатина, за която да се залови.

Ала в мига, в който я докосна, огромната врата се завъртя безшумно и без никакво усилие.

От безмълвната тъма, която цареше вътре, полъхна хладен ветрец и довя непознат мирис. Усещането за древност се засили още повече. Четиримата приятели почувстваха, че това място не принадлежи на този свят, или може би на това време. Не без притеснение Дризт ги поведе навътре.

Пристъпваха много предпазливо, но въпреки това стъпките им отекваха съвсем отчетливо в безмълвието на мрака. Слънчевите лъчи, които весело грееха навън, изглеждаха невероятно далечни, сякаш някаква невидима преграда разделяше света отвън и вътрешността на кулата.

— Трябва ни факла… — прошепна Риджис, ала спря по средата на изречението, стреснат от звука на собствения си глас.

— Вратата! — провикна се изведнъж Уолфгар.

Огромната порта бе започнала да се затваря така безшумно, както се бе отворила преди малко и той се втурна назад, опитвайки се да я спре преди да ги бе потопила напълно в непрогледна тъма, ала дори и неговата исполинска сила не бе в състояние да се противопостави на магическата мощ, която движеше тежкия камък. Вратата се захлопна и единственият звук, който се чу, бе приглушеният шепот на въздуха, досущ като въздишката на някой великан.

Мрачната гробница, в която си представяха, че ще се озоват, щом огромната врата прогони и последния светъл лъч, така и не ги обгърна в черната си прегръдка. В мига, в който портата се затвори, в стаята заискри синьо сияние — и освети входа към Твърдината на вестителите.

Думите не стигаха, за да изразят страхопочитанието, което ги обзе. Стояха изправени пред историята на човечеството, обгърнати от прегръдката на една действителност, която се намираше извън времето и която караше техните собствени представи за време и принадлежност да изглеждат смешни и нелепи. За миг се превърнаха в странични наблюдатели, съществуването им сякаш замря — в някакво друго време, в един съвсем различен свят, докато те просто стояха и като някое божество наблюдаваха отстрани как десетки човешки поколения идват и си отиват. Върху стените висяха богато избродирани гоблени, чиито някога ярки цветове сега бяха избелели, а ясните им, отчетливи линии се бяха превърнали в мъгляви очертания. Изкусните бродерии потопиха четиримата приятели в един фантастичен калейдоскоп от образи, които разказваха историята на човешката раса. Струваше им се, че всички бродерии отново и отново разказват едно и също, макар леко променено — всеки път имаше по нещо различно, нови идеи и нов край на същата история.

Оръжия и доспехи от всички епохи покриваха цялото помещение, окачени под знамената и гербовете на хиляди отдавна забравени кралства. Каменните глави на мъдреци и герои (някои известни, ала повечето познати единствено на най-усърдните учени) се взираха в тях от многобройните постаменти, а изкусно изваяните им черти представяха точно нрава на онзи, когото изобразяваха.

В другия края на овалната стая имаше дървена врата, която очевидно водеше към хълма зад кулата. Едва когато и тя започна да се отваря полека, четиримата приятели успяха да се откъснат от магията на мястото.

Дори не се опитаха да извадят оръжията си — всички разбираха, че който или каквото и да населяваше кулата, несъмнено щеше да бъде недосегаемо за силата на обикновените им, земни оръжия.

В стаята влезе прастар мъж. Лицето му бе запазило очертанията на младостта, но макар да не бе изпито от дългите години, кожата му приличаше на кората на стар дъб — напукана и корава, преживяла десетки бури и останала все така жилава. Времето нямаше власт над нея. Тихите му стъпки се сливаха в плавно движение и докато идваше към тях, краката му сякаш не докосваха пода. Приближи се и безмълвно зачака, отпуснал ръце покрай тялото си. Дори и гънките на дългата му атлазена одежда не можеха да скрият колко слаби бяха те.

— Ти ли си вестителят от кулата? — попита го Дризт.

— Аз съм Старата нощ — отвърна той, а от тихия му глас повя умиротворяващ покой и изпълни стаята. — Добре дошли, Търсачи на Сребърните зали. Лейди Алустриел ми съобщи за пристигането ви, както и за онова, което ви води из тези земи.

Уолфгар бе обзет от почтително смирение, ала въпреки това не пропусна да отбележи споменаването на Сребърната лейди. Младият варварин улови погледа на елфа и се усмихна многозначително.

Дризт се извърна и също се усмихна.

— Това е Залата на човеците — обясни Старата нощ, — най-голямата стая в кулата. Е, с изключение на библиотеката, разбира се.

Бруенор недоволно свъси вежди и старият мъдрец обясни:

— Дълговечни са традициите на народа на джуджетата, още по-древни са корените на елфите, ала историята често се измерва не с векове, а с поколения. Животът на човеците е кратък и отлита неусетно, та само за няколко века те могат да създадат хиляда царства и да ги видят как рухват, докато един-единствен крал на джуджетата все така управлява поданиците си в мир.

— Търпение им липсва, това е! — изсумтя Бруенор, очевидно доволен от думите на вестителя.

— Така е — засмя се той. — Ала сега е време за вечеря. Доста работа ни чака тази нощ.

Излязоха от стаята и тръгнаха по дълъг коридор, осветен от същото синкаво сияние. Многобройни врати от двете им страни отвеждаха към нови и нови стаи — по една за всяка от добрите раси. Имаше дори стаички за историята на орките и гоблините, както и една зала за великаните.

Вечеряха около огромна кръгла маса, направена от дърво, което безбройните години бяха заякчили и сега бе по-здраво от най-здравия камък. Върху гладката й повърхност бяха издълбани стотици руни и дори Старата нощ не помнеше древните, отдавна забравени езици, които ги бяха използвали някога. Храната, както и всичко останало, излъчваше усещане за отдавна отминали времена. Това не значи, че вестителят ги нагости с развалени ястия и мухлясал хляб, тъкмо обратното, гозбите бяха много вкусни, само ароматът им бе напълно различен от всичко, което четиримата приятели бяха опитвали през живота си. Дъхът на искрящото вино, което пиха, надминаваше дори прословутите елфически еликсири.

Докато вечеряха, Старата нощ им разказа не една величава история за подвизите на древни герои и за събитията, които бяха превърнали Забравените царства в онова, което бяха сега. Четиримата го слушаха с огромен интерес, въпреки че ключът към загадката Митрал Хол може би и в този миг ги очакваше скрит зад някоя съседна врата.

Когато се нахраниха, Старата нощ стана от стола си и се вгледа в тях със странен, изпитателен поглед.

— Ще минат години, навярно цяло хилядолетие — рече той, — и най-сетне ще дойде денят, когато отново ще посрещна гости. За подвизите на нови герои ще им разкажа тогава и един от тях ще бъде доблестното дело на Търсачите на Сребърните зали.

Приятелите не знаеха как да отвърнат на топлите думи и честта, която старият мъдрец им бе оказал. Дори непоклатимият, хладнокръвен Дризт за миг не можа да каже нищо.

— Да вървим — наруши мълчанието старият мъдрец. — Време е да тръгнете по нови пътища.

С тези думи той отвори една врата и приятелите се озоваха в най-голямата библиотека на Севера.

Тънки и дебели томове покриваха стените отгоре до долу, многобройните маси, пръснати из огромната стая, също бяха отрупани с купчини книги. Старата нощ посочи към една по-малка масичка, която стоеше встрани. Там, отворена, сякаш някой я бе чел допреди миг, стоеше самотна книга.

— Свърших по-голямата част от работата вместо вас — обясни Старата нощ. — От всички книги, в които се говори за джуджетата, тази е единствената, в която се споменава името Митрал Хол.

Само за миг Бруенор се озова до масичката и грабна книгата с треперещи ръце. Беше написана на старо джуджешки, езика на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Този език бе почти изцяло забравен в Царствата, но Бруенор бе един от малцината, които все още го разбираха. Погледът му бързо обходи страницата и той прочете на глас онези пасажи, които представляваха интерес за останалите.

„Богато печелели крал Елмор и неговият народ от онова, което произвеждали изкусните ръце на Гарумн и ковачите от рода Боен чук, ала не се свидело това на джуджетата от тайните мини, понеже Заселническата твърдина се оказала ценен и верен съюзник. Именно оттам започвал потайният път, по който изкусните митрални изделия поемали дългото си странстване по белия свят, за да стигнат най-сетне до ръцете на търговците.“

Бруенор вдигна поглед от книгата и погледна приятелите си с блеснали очи.

— Заселническата твърдина — промълви той. — Чувал съм това име.

После отново грабна книгата.

— Няма да намериш кой знае какво повече — рече старият вестител. — Историята на Митрал Хол отдавна е потънала в забрава. Книгата разказва единствено, че митралният поток внезапно секнал. Заселническата твърдина започнала да запада и много скоро престанала да съществува.

Бруенор дори не го чу. Трябваше на всяка цена да го прочете сам, не можеше да пропусне и думичка от написаното за изгубените земи на предците си, дори и да не научеше нищо ново.

— Ами тази Заселническа твърдина? — обърна се Уолфгар към Старата нощ. — Може би тя ще ни помогне?

— Кой знае — отвърна вестителят. — Досега тази книга е единственото място, в което срещнах това име, ала от онова, което прочетох, смятам, че Заселническата твърдина ще да е била твърде необичаен град за джуджета.

— Над земята! — внезапно се обади Бруенор.

— Да — съгласи се Старата нощ. — Общество на джуджетата, което издигнало своите домове над земята. Рядко се случва това дори днес, а в онези времена било нещо нечувано. Доколкото знам, имало само два такива града.

Риджис нададе победоносен вик.

— Не бързайте да се радвате — предупреди ги старият мъдрец. — Дори и да разберем къде се е издигала някога Заселническата твърдина, не забравяйте, че тя е била само началото на пътя, водещ към Митрал Хол.

Бруенор прелисти още няколко страници, после остави книгата на масата.

— Така близо! — провикна се той и стовари юмрук върху вкамененото дърво на масата. — А би трябвало да знам!

Дризт се приближи до него и извади малка стъкленица изпод наметката си.

— Отвара, която ще те върне обратно в дните, прекарани в Митрал Хол — отговори той на немия въпрос на Бруенор.

— Заклинанието, с което е направена отварата, е могъщо и не може да бъде контролирано — предупреди ги Старата нощ. — Използвай го предпазливо, добро ми джудже.

Бруенор нетърпеливо грабна шишенцето — усещаше, че е на път да открие онова, което така дълго бе търсил безуспешно. Изпи течността на един дъх, но после веднага трябваше да се хване здраво за масата, за да се задържи на крака — толкова силна се оказа отварата. Лицето му се сгърчи, едри капки пот оросиха челото му, а тялото му конвулсивно потръпна, когато съзнанието му се върна назад във времето.

Риджис и Уолфгар също се приближиха. Младият варварин хвана приятеля си за раменете и внимателно го сложи да седне.

Очите на джуджето бяха широко отворени, ала той не виждаше нищо от онова, което ставаше в стаята около него. Потта шуртеше по лицето му, тялото му трепереше все по-силно.

— Бруенор! — меко го повика Дризт, уплашен дали бе постъпил правилно, когато предложи на приятеля си възможност, на която джуджето не би могло да откаже.

— Не, татко! — изпищя Бруенор. — Не тук, не в мрака! Да вървим! Какво ще правя без теб?

— Бруенор! — повтори Дризт по-настоятелно.

— Той не е тук — обади се Старата нощ, който добре познаваше действието на отварата.

По-дълголетните раси, особено елфите, често я използваха, когато искаха да се върнат в спомените от далечното си минало. Обикновено обаче, те се завръщаха към по-приятни дни. В очите на вестителя се таеше притеснение — явно бе, че отварата е отключила спомена за един от най-черните дни в живота на джуджето, който до този момент бе стоял заровен дълбоко в подсъзнанието му, за да го предпази от болката и силните чувства, с които Бруенор може би нямаше да успее да се справи. Ала сега те се завърнаха и нахлуха в съзнанието му, помитайки всичко по пътя си — връщане назад нямаше и Бруенор трябваше да се изправи лице в лице с целия им потресаващ ужас.

— Отнесете го в Залата на джуджетата — посъветва ги Старата нощ. — Образите на древните им герои може би ще му помогнат да си спомни и ще му дадат сили, за да се справи с това изпитание.

Уолфгар внимателно вдигна приятеля си, пренесе го през дългия коридор и нежно го положи в центъра на кръглото помещение. После заедно с Риджис и Дризт се отдръпна, оставяйки джуджето само със своите бълнувания.

Бруенор виждаше образите, които го заобикаляха като през мъгла, докато съзнанието му бродеше из миналото и само от време на време се завръщаше в настоящето. Образите на Морадин, Думатоин и всички божества и герои на неговия народ гледаха към него от високите си постаменти и техните ликове поне донякъде смекчаваха ужаса, който го заливаше като огромна, горчива вълна. Прекрасните доспехи и изкусно изработените брадви и бойни чукове възраждаха в помраченото му съзнание спомена за славните дни на неговите предци.

Ала дори и те не можеха да прогонят напълно ужаса, изплувал от глъбините на съзнанието му. Пред очите му се заредиха картини, които никога вече нямаше да може да забрави — крахът на неговия род, разрухата на Митрал Хол, гибелта на баща му.

— Светлина! — извика той, разкъсван между облекчението и болката. — Уви за баща ми и неговия баща! Ала нашето спасение е близо! Заселническа твърдина… — нещо у него като че ли се скъса и гласът му потрепери, — подслони ни! Уви, горчивата загуба! Подслони ни!

— Твърде висока е тази цена! — рече Уолфгар, комуто гледката на страдащото джудже причиняваше болка.

— Той сам пожела да я заплати — отвърна Дризт.

— Страданията му ще идат нахалост, ако не научим нещо ново — обади се и Риджис. — Бълнуванията му са съвсем несвързани. Нима просто ще стоим тук и ще се надяваме напук на безнадеждността?

Спомените му вече го отведоха до Заселническата твърдина, без да му разкрият пътя, по който някога е стигнал дотам — отбеляза Уолфгар.

Дризт извади един от своите ятагани и нахлупи качулката ниско над челото си.

— Какво… — започна полуръстът, ала елфът вече се надвесваше над джуджето.

— Аз съм приятел — прошепна той. — Дойдох веднага щом научих за гибелта на Сребърните зали! Моите съюзници чакат! Настъпи часът за разплата, могъщи войнико от рода Боен чук! Покажи ми пътя, за да се бием и да върнем прежната слава на Залите!

— Пътят е тайна! — с усилие изрече Бруенор, почти в несвяст.

Дризт не отстъпи:

— Нямаме време за губене! Връхлита ни черен мрак! Пътят, трябва да знам къде е пътят!

Бруенор измърмори нещо и приятелите му слисани разбраха, че елфът бе успял да пробие последния бент, който възпираше потока на спомените и му пречеше да открие пътя към Сребърните зали.

— По-силно! — не отстъпваше Дризт.

— Четвъртия връх! — извика джуджето. — Нагоре по стръмния път и после идва Стражев дол.

Дризт погледна вестителя, който кимна в знак, че познава това място, после отново се обърна към Бруенор.

— Почини си, приятелю — меко каза той. — Твоят род ще бъде отмъстен!

— Съдейки по онова, което пише за Заселническата твърдина в книгата, името Четвъртия връх може да означава само едно — обясни Старата нощ на Дризт, когато двамата, заедно с Уолфгар, се върнаха обратно в библиотеката.

Риджис остана в Залата на джуджетата, за да бди над неспокойния сън на приятеля си.

Вестителят свали някакъв пергамент от една висока лавица и го разви. Оказа се древна карта на централните части на Севера и изобразяваше земите между Града на сребърната луна и Мирабар.

— По времето на Митрал Хол единственото място, където би могло да има поселище на джуджетата, построено над земята и то достатъчно близо до някоя планина, за да бъде наречено с подобно име, е тук — рече той и посочи най-южния връх в най-южното разклонение на Гръбнака на света, съвсем близо до северните граници на Несме и Вечните блата. — Днес наричат разрушения каменен град просто „Развалините“, ала някога бил известен с името Крепостта на ковачите. Думите, които приятелят ви изрече в бълнуванията си, ме карат да вярвам, че Развалините и Заселническата твърдина, за която говори книгата, са всъщност едно и също място.

— Защо тогава в книгата не са използвали името Крепостта на ковачите? — учуди се Уолфгар.

— Потайна раса са джуджетата — засмя се старият мъдрец. — Особено, когато става дума за богатства. Гарумн, владетелят на Митрал Хол, е бил твърдо решен да опази тайната на подземната си съкровищница от алчните лапи на ненаситния свят. Заедно с крал Елмор измислили система от сложни пароли и многобройни имена, с които нарекли земите наоколо. Правели всичко по силите си, за да държат нахалните търгаши далече от Сребърните зали. Постепенно местата западнали, имената били забравени и днес дори в най-дебелите книги на историците са запазени само откъслечни разкази, в които от време на време се споменава някое от многобройните имена, с които джуджетата се опитвали да се предпазят от външния свят. Кой знае, навярно не са малко мъдреците, които са срещали разкази за Митрал Хол докато са се ровили из старите ръкописи, ала непознатото име ги е подвело и те са решили, че става дума за някоя друга от древните твърдини на джуджетата, отдавна изгубени за света.

Вестителят замълча за миг, за да осмисли всичко, което бе станало през последните няколко часа.

— Тръгнете още сега! — посъветва ги той. — Приятелят ви трябва да отиде в Заселническата твърдина преди да е отминало действието на отварата, дори и ако трябва да го занесете на ръце дотам. Докато крачи из спомените си, Бруенор може и да успее да си припомни пътя, по който преди двеста години е напуснал Митрал Хол и Стражев дол.

Дризт внимателно разгледа картата.

— Обратно на запад — повтори той предположението на Алустриел, когато видя мястото, за което Старата нощ бе убеден, че е Заселническата твърдина. — Само два дни път ни делят оттам.

Уолфгар се приближи, за да погледне картата и когато проговори, в гласа му се усещаше нетърпение, примесено с лека печал.

— Пътят ни наближава своя край.

17 Предизвикателството

Поеха на път още същата нощ и спряха едва когато звездите отново посребриха небесния свод. Бруенор нямаше нужда от помощ. Тъкмо напротив, напълно възстановен от припадъка си, той най-сетне виждаше пред себе си осезаем път, който да го отведе към така бленуваната цел и ги караше да бързат с жар, която надминаваше дори онзи трескав плам, който го изгаряше, когато напускаха Долината на мразовития вятър. Със стъклен блясък в очите, Бруенор крачеше едновременно в настоящето и в миналото. Почти двеста години той бе чакал мига, в който ще се завърне в земите на предците си, ала тези последни няколко дни му изглеждаха неимоверно по-дълги от столетията преди тях.

Бяха победили най-големия си враг — времето. Ако бяха сметнали правилно, от Митрал Хол ги деляха едва няколко дни път, а краткото лято все още бе в разгара си. Сега, когато времето вече не ги притискаше, Дризт, Уолфгар и Риджис бяха очаквали, че ще могат да вървят по-бавно, но щом се събуди и научи за откритията, които бяха направили по време на бълнуванията му, Бруенор категорично отказа да слуша каквито и да било възражения срещу решението да се втурнат напред с цялата бързина, на която са способни. Не че някой се опита да възрази — от възбудата бездруго сприхавото джудже бе станало по-чепато от всякога.

— Размърдай се! — не преставаше да подвиква той на дребния полуръст, който отчаяно се мъчеше да догони по-бързите си приятели. — Трябваше да си останеш в Десетте града докат’ вече не можеш да си носиш шкембето сам!

После се привеждаше още по-ниско над пътеката и отново започваше да си мърмори нещо под носа, вперил очи право напред, без да чува отговора на Риджис или меките забележки на Уолфгар и Дризт за начина, по който се държи.

Върнаха се обратно при Раувинската река, за да могат да използват водите й за ориентир. Когато видя първите върхове на планината, Дризт успя да убеди Бруенор да поемат на северозапад — нямаше никакво желание отново да се среща със стражите на Несме, още повече сега, когато бе напълно сигурен, че именно тяхното предупреждение бе накарало Алустриел да затвори портите на Сребърния град за него.

Въпреки че бяха изминали повече от половината от пътя, който ги делеше от останките на Заселническата твърдина, Бруенор не се успокои, дори и когато най-сетне се установиха на лагер. Досущ като пленено животно, той крачеше напред-назад, свивайки и разпускайки юмруци. През цялото време си мърмореше под носа за онзи съдбоносен ден, когато народът му бе прогонен от Митрал Хол и за разплатата, която щеше да въздаде, когато най-сетне се завърнеше в Сребърните зали.

— Дали е от отварата? — обърна се Уолфгар към Дризт, когато малко по-късна същата вечер стояха край лагера и гледаха приятеля си.

— Донякъде — отвърна Дризт, който също се притесняваше за джуджето. — Отварата го накара да изживее повторно най-болезнените мигове от дългия си живот. И сега, когато ужасяващите спомени от миналото започват да си пробиват път в сърцето му, те още повече изострят жаждата за мъст, която е назрявала у него през всичките тези години.

— Бои се — отбеляза Уолфгар.

Дризт кимна.

— Това е най-голямото изпитание в живота му. Клетвата му да се завърне в Митрал Хол е най-важното нещо за него, онова, което придава смисъл на живота му.

— Прекалено много бърза — каза варваринът, поглеждайки към Риджис, който припадна от изтощение, веднага след като хапнаха. — Полуръстът не може да издържи на това темпо.

— Остава ни по-малко от един ден — отвърна Дризт. — Риджис ще го преживее, както и ние.

И той потупа младежа по рамото. Уолфгар все още не бе напълно спокоен, ала най-сетне се примири с мисълта, че в момента не може да направи кой знае какво нито за Риджис, нито за Бруенор и отиде да си легне. Дризт отново се вгледа в крачещото напред-назад джудже и притеснението, което се изписа на лицето му сега, бе по-голямо от онова, което бе показал пред младия варварин.

Елфът не се тревожеше за Риджис. Полуръстът винаги успяваше да се измъкне дори и от най-тежкото положение и дори да спечели от него. Ала Бруенор го притесняваше. Спомни си онези дни, когато той изкова Щитозъб, могъщия боен чук. Това бе най-изкусното произведение, излязло изпод умелите му ръце, оръжие достойно да бъде възпято наравно с най-великите творения на древните майстори — джуджета. Никога вече нямаше да може да сътвори нещо по-прекрасно от Щитозъб, нито дори да се доближи до великолепието му. След онзи ден Бруенор повече не докосна ковашкия чук.

После дойде и пътешествието до Митрал Хол, целта на неговия живот. Щитозъб бе най-голямото му постижение в ковашкия занаят, а сега това приключение щеше да го отведе толкова високо, колкото никога след това нямаше да може да се издигне. Опасенията на Дризт не бяха свързани с успеха или провала на приключението им — каквото и да станеше, то щеше да засегне еднакво и четиримата, а и още когато се съгласиха да тръгнат на път, те бяха приели неизбежните опасности, които щяха да срещнат. Не, онова, което го безпокоеше, бе нещо съвсем различно. Независимо дали Сребърните зали щяха да бъдат завоювани или не, Бруенор щеше да е покорил най-високия връх в своя живот. Неговият миг на слава щеше да е отминал.

— Успокой се, приятелю — рече Дризт и застана до джуджето.

— Става въпрос за моя дом, елфе! — рязко отвърна Бруенор, но все пак като че ли се поуспокои малко.

— Разбирам те — меко каза Дризт. — По всичко личи, че много скоро наистина ще достигнем Митрал Хол и това повдига един въпрос, на който много скоро ще трябва да си отговорим.

Бруенор му хвърли заинтригуван поглед, макар че прекрасно знаеше какво има предвид Дризт.

— Досега единствената ни цел бе да открием Митрал Хол, та почти не сме се замисляли какво ще правим, когато открием входа към Сребърните зали.

— Според законите на всички почтени раси аз съм Крал на Залите! — изръмжа джуджето.

— Така е — съгласи се Дризт. — Ала какво ще кажеш за мрака, който може би още се таи там? Какво ще кажеш за онова, което преди две столетия е прогонило целия ти народ от мините? Нима ние четиримата можем да се изправим срещу него?

— Може да си е отишло от само себе си, елфе — намусено рече Бруенор. — Кой знае дали Залите не са отново така чисти, както в деня, когато нашите чукове за първи път запяха в тях?

— Кой знае. Ала какво ще правим, ако в Сребърните зали все още властва мрак?

Бруенор се замисли за миг.

— Ще изпратя съобщение до Долината на мразовития вятър — отвърна той най-сетне. — Моят народ ще бъде тук още през пролетта.

— Само стотина воини — напомни му елфът.

— Тогава ще помоля Адбар за помощ! — сопна се Бруенор. — Харбром с радост ще ми помогне, ако му обещая част от съкровището.

Дризт прекрасно знаеше, че Бруенор доста ще се позамисли преди да даде такова обещание, но реши да сложи край на неприятните, макар и важни въпроси.

— Спи спокойно — каза той. — Отговорите сами ще дойдат при теб, когато настъпи моментът.

На другия ден потеглиха със същата трескава бързина и много скоро достигнаха планината. Внезапно Бруенор се закова на мястото си — светът около него се завъртя и той отчаяно се опита да запази равновесие. Уолфгар и Дризт се затичаха към него и го хванаха преди да падне.

— Какво става? — попита елфът.

— Крепостта на ковачите — и Бруенор посочи една гола скала, която стърчеше от подножието на най-близката планина, а гласът му сякаш идваше от много далеч.

— Познаваш ли това място?

Бруенор се запрепъва напред без да отговори, отхвърляйки опитите на Дризт и Уолфгар да му помогнат. Приятелите му безпомощно свиха рамене и го последваха.

Час по-късно, пред очите им се появиха първите постройки. Изкусно подредени, големите каменни блокове, от които бяха направени къщите, изглеждаха досущ като огромни картонени къщички. Макар да бяха изоставени преди повече от един век, те все още стояха гордо изправени и устояваха на времето и природните стихии. Само ръцете на майстор — джудже можеха да вдъхнат такава сила на скалите, единствено те можеха да положат каменните блокове толкова изкусно, че постройките — също както хилядолетната планина, насред която бяха издигнати — да надживеят не само създателите си и техните потомци, а и песните на менестрелите, та когато след много векове някой непознат народ дойдеше из тези места и спреше погледа си върху тях, изпълнен със страхопочитание и възхита, да не знае дори кой ги е създал.

Бруенор обаче помнеше. Разхождаше се из улиците на градчето, както го бе правил преди много, много години. В сивите му очи трептяха сълзи, тялото му потръпваше при спомена за мрака, който се бе спуснал върху неговия народ и го бе погълнал.

Приятелите му го оставиха сам — разбираха силните чувства, които най-сетне бяха успели да пробият грубоватата му броня и не искаха да му пречат. Едва късно следобед Дризт отиде при него и попита:

— Знаеш ли пътя?

Бруенор отправи поглед към стръмната пътека, която тръгваше нагоре, по билото на най-близката планина.

— Дели ни половин ден път.

— Тук ли ще лагеруваме?

— Ще ми се отрази добре — отвърна Бруенор. — Доста неща има, за които трябва да помисля, елфе. Но не се бой, няма да забравя пътя.

Очите му се присвиха, за да види по-добре тясната пътечка, по която бе бягал от мрака в онзи съдбовен ден.

— Никога вече няма да забравя пътя.

Трескавата бързина, с която се движеха приятелите, може би спаси живота им. Веднъж надушил следата на елфа край Сребърния град, Бок повече не я изгуби и поведе малкия отряд на преследвачите също толкова бързо, колкото се движеха и техните жертви. Петимата не минаха през Твърдината на вестителите (магическите стражи на кулата бездруго никога не биха ги допуснали близо до нея) и така успяха да наваксат голяма част от преднината на джуджето и неговите приятели.

Сега чудовището и останалите от отряда се бяха разположили на лагер, недалече от жертвите, които преследваха. Ентрери се взираше в тъмната линия на хоризонта и малката светлинка, която представляваше лагерният огън на неговата плячка, а върху устните му играеше обичайната зла усмивка.

Кати-Бри също видя трепкащото пламъче и разбра, че на сутринта щеше да се изправи пред най-голямото предизвикателство в досегашния си живот. Години наред бе живяла сред калените в десетки битки джуджета и се бе учила на дисциплина и увереност в собствените сили от самия Бруенор. Не ставаше дума за самоуверената маска, с която толкова много хора прикриват вътрешната си несигурност и страха, който се таи дълбоко в сърцата им. Бруенор я бе научил на истинска вяра в собствените сили и правдива преценка на нещата, с които би могла да се справи, както и на тези, които биха се оказали прекалено голямо изпитание за възможностите й. И не страхът да не се провали й попречи да заспи тази нощ, а нетърпението най-сетне да се изправи срещу предизвикателството.

Вдигнаха лагера си рано на другия ден и пристигнаха при развалините на древния град на джуджетата малко след като бе съмнало. Ала Бруенор и приятелите му също бяха нетърпеливи и преследвачите им завариха само останките от техния бивак.

— Час… най-много два — Ентрери се бе навел над жаравата, която още тлееше и излъчваше топлина.

— Бок вече намери новата следа — обади се Сидни и посочи чудовището, което се бе запътило към подножието на най-близката планина.

По лицето на Ентрери заигра усмивка — възбудата от преследването вече кипеше във вените му. Кати-Бри обаче не му обърна никакво внимание, прекалено погълната от чувствата, изписани върху лицето на Йердан.

Явно бе, че лусканецът не знаеше какво да прави. Когато Ентрери и Сидни тръгнаха след Бок, той ги последва с нежелание. Нетърпението, с което убиецът и магьосницата очакваха предстоящия сблъсък, очевидно не се бе предало и на него.

Кати-Бри бе доволна.

Втурнаха се напред с всички сили, през тесни клисури и покрай големи скали — все напред и напред по планинската пътечка. И тогава, за първи път откакто се бе заел с това преследване преди повече от две години, Ентрери видя своята жертва.

Убиецът току-що се бе изкачил върху една осеяна с камъни могила и се канеше да се спусне в малката, обрасла с гъсти дървета падинка, която започваше от другата страна, когато Бруенор и приятелите му се показаха изпод шубраците, които ги бяха скривали до този момент и се насочиха към едно стръмно възвишение в далечината. Ентрери незабавно се приведе и даде знак на спътниците си да направят същото.

— Спри чудовището — подвикна той на Сидни.

Бок вече се бе скрил в малката горичка и нямаше да мине много време преди да излезе от другия й край и да се изкачи върху съседната могила. Където джуджето и останалите щяха да го видят.

Сидни се втурна напред.

— Бок, върни се!

Не смееше да го викне твърде силно — вярно, че от елфа и останалите ги делеше голямо разстояние, ала тя добре знаеше колко надалеч може да стигне ехото в планината.

Ентрери посочи четирите точици, които се движеха в откритото поле под тях.

— Можем да ги заловим преди да са достигнали планината — обърна се той към Сидни.

После отиде при Йердан и Кати-Бри и грубо завърза ръцете й зад гърба.

— Ако се опиташ да извикаш, ще видиш как приятелите ти умират — студено каза той. — После ще дойде и твоят ред и мога да те уверя, че краят ти няма да бъде никак приятен.

Кати-Бри си придаде най-уплашеното изражение, на което бе способна — Ентрери не биваше да узнава колко кухо бе прозвучала заплахата му в нейните уши. Момичето вече бе превъзмогнало онзи неистов ужас, който Ентрери й бе вдъхнал в Десетте града, когато се видяха за първи път. В крайна сметка, въпреки инстинктивното отвращение, което предизвикваше у нея, безстрастният убиец си оставаше обикновен човек.

Ентрери посочи стръмната долина от другата страна на полето, в което се намираха джуджето и останалите.

— Ще мина през дефилето, за да ги пресрещна — обясни той на Сидни. — Ти и чудовището ще продължите напред и ще им затворите пътя за отстъпление.

— Ами аз? — намеси се Йердан.

— Ти оставаш с момичето — разсеяно му нареди Ентрери, сякаш говореше на слугата си.

После се обърна и тръгна напред — нямаше намерение да търпи никакви възражения.

Сидни, която още чакаше Бок, дори не го погледна. Нямаше време за подобни дребнави караници и сметна, че ако Йердан сам не може да се защити, значи не си струва да се намесва заради него.

— Трябва да направиш нещо! — прошепна му Кати-Бри. — Сега! Направи го заради себе си, не заради мен.

Йердан я погледна, не толкова ядосан, колкото заинтригуван — готов бе да се вслуша във всеки съвет, който би му помогнал да излезе от унизителното положение, в което се намираше.

— Магьосницата вече дори не се опитва да прикрие презрението си към теб, лусканецо — продължи Кати-Бри. — Тя вече те замени с палача и сега нищо не може да им попречи да се съюзят срещу теб. Дошъл е моментът да действаш, последната ти възможност, освен ако не греша жестоко. Дойде време да покажеш на магьосницата с кого си има работа, лускански войнико!

Йердан неспокойно се огледа наоколо. Въпреки че очакваше подобни игрички от момичето, не можеше да отрече, че думите й бяха верни, а преценката — точна.

Гордостта му надделя. Той повали Кати-Бри на земята, профуча покрай Сидни и се втурна след Ентрери.

— Къде отиваш? — извика Сидни, но Йердан вече нямаше време за празни приказки.

Изненадана и объркана, младата магьосница се обърна, за да види какво става с пленницата. Кати-Бри, която очакваше нещо подобно, стенеше и се превиваше от болка върху острите камъни, макар в действителност да бе успяла да се извърне навреме и ударът на Йердан почти не я бе докоснал. С напълно съзнателни и внимателно преценени движения, които отстрани изглеждаха като болезнени конвулсии, тя успя да промуши ръце под краката си и да ги сложи пред себе си.

Видът на гърчещото се тяло на момичето успокои Сидни и тя насочи цялото си внимание към двамата си спътници. Ентрери вече бе чул стъпките на Йердан и сега го очакваше, здраво стиснал камата и сабята си.

— Наредено ти бе да останеш с момичето! — изсъска той.

— Не дойдох на това пътешествие, за да пазя твоята пленница! — отвърна Йердан и извади оръжието си.

Лицето на палача се разкриви от зла усмивка.

— Връщай се! — нареди той за последен път, макар да знаеше (и да се радваше), че гордият войник няма да си тръгне.

Йердан направи още една крачка към него.

Ентрери вдигна сабята си.

Ала войникът бе кален в не една битка и ако убиецът бе очаквал да го довърши лесно, сега бързо разбра, че противникът му няма да се даде току-така. Йердан успя да отбие удара на неприятеля си и на свой ред замахна.

Още от самото начало Ентрери дори не се опитваше да прикрие презрението, което изпитваше към Йердан, и Сидни, която прекрасно познаваше гордия нрав на войника, отдавна очакваше нещо подобно. Не се тревожеше, че някой от двамата (най-вероятно Йердан) сигурно ще загине, но нямаше намерение да търпи поведение, което застрашаваше успеха на нейната задача. Ентрери и Йердан можеха да разрешат спора помежду си и след като тя заловеше елфа.

— Иди при тях и сложи край на този бой! — нареди тя на чудовището, което току-що се бе завърнало.

Бок незабавно се обърна и се втурна към двамата мъже. Сидни недоволно поклати глава — можеше само да се надява, че Бок ще успее да се справи с положението и те ще могат да продължат по следите на елфа.

Потънала в мисли, младата магьосница така и не видя, че зад нея пленницата се надигна.

Кати-Бри знаеше, че това е единственият й шанс. Пропълзя напред напълно безшумно и с всичката сила на вързаните си ръце блъсна Сидни в тила. Магьосницата се строполи на земята и Кати-Бри се втурна покрай нея. Тичаше право към малката горичка, а сърцето й биеше до пръсване. На всяка цена трябваше да се приближи достатъчно близо до приятелите си, за да могат да чуят предупредителния й вик, преди да са я заловили.

В мига, в който потъваше под гъстите корони на големите дървета, до ушите й достигна викът на Сидни:

— Бок!

Чудовището незабавно се насочи към нея. Все още се намираше далече, но всяка крачка на огромните му крака скъсяваше разстоянието между тях със застрашителна бързина.

Дори и да бяха забелязали бягството на пленницата, Йердан и Ентрери бяха прекалено погълнати от битката, за да се занимават с нея.

— Никога вече няма да ме унижаваш! — гласът на Йердан надвика звъна на стоманата.

— О, нима! — изсъска Ентрери. — Има много начини за оскверняване на един труп, войнико и смятам да ги приложа до един върху твоите разлагащи се кости.

И той отново се впусна в атака, насочил цялото си внимание към своя враг. Смъртоносният танц на оръжията му ставаше все по-бърз и по-опасен, сякаш черпеше сили от някакъв скрит извор.

Йердан се биеше умело, но убиецът отбиваше всичките му удари с невероятна лекота. Лусканецът влагаше всичките си умения и сили, ала без никакъв резултат — палачът не бе получил дори драскотина. А още отсега виждаше, че ще се умори много преди Ентрери.

Размениха си още няколко удара. Оръжията на убиеца свистяха все по-страховито и по-бързо, докато Йердан, здраво стиснал меча си с две ръце, все по-трудно успяваше да замахва достатъчно силно. Войникът се бе надявал, че по това време Сидни вече ще е сложила край на битката. Ентрери ясно виждаше неговата слабост и той не можеше да разбере защо Сидни още не се намесва. Йердан се огледа наоколо, усещайки как отчаянието му нараства, и тогава я съзря. Младата магьосница лежеше по очи върху твърдите камъни.

Достоен начин да се измъкне, помисли си той, все още мислейки единствено за себе си.

— Магьосницата! — извика той на Ентрери. — Трябва да й помогнем!

Убиецът с нищо не показа да го е чул.

— И момичето! — изкрещя войникът, надявайки се, че поне това ще привлече вниманието на противника му.

Опита се да сложи край на битката като отскочи назад и свали меча си.

— Ще довършим започнатото по-късно — заплашително рече той, макар че всъщност нямаше никакво намерение отново да се бие с Ентрери… поне не в честен двубой.

Убиецът не отвърна, но също сведе оръжията си. Йердан, доблестен както винаги, се обърна и тръгна да помогне на Сидни.

Изумрудената кама изсвистя и се заби в гърба му.

Кати-Бри с мъка си пробиваше път напред. Вързаните ръце й пречеха и тя трудно успяваше да запази равновесие. Някакъв камък се откъсна зад нея и за пореден път я запрати на земята. Пъргава като котка, тя светкавично се изправи на крака и продължи напред.

Ала Бок бе по-бърз.

Кати-Бри отново падна на земята и се удари в купчина камъни. Стръмният склон на хълма, по който се опитваше да слезе, бе осеян с хлъзгави камъни, които я препъваха на всяка крачка. Тежките стъпки на чудовището се чуваха все по-близо и момичето знаеше, че няма да успее да го над бяга. Ала нямаше друг избор. Горещата пот пареше израненото й лице и я заслепяваше. Вече бе загубила и последната си надежда, но не спираше — все още не искаше да приеме неизбежния край.

Въпреки ужаса и безнадеждността, които бяха завладели цялото й същество, Кати-Бри трескаво се опитваше да измисли как да се измъкне. Склонът продължаваше още десетина метра, а точно до нея се издигаше тънкото, изгнило стъбло на някакво отдавна изсъхнало дърво. Внезапно й хрумна отчаян план, но в него имаше зрънце надежда и Кати-Бри реши да опита. Спря за миг и внимателно разгледа корените на дървото, опитвайки се да разбере дали бяха достатъчно големи, за да осъществи онова, което бе намислила.

После се отдръпна на няколко крачки и приклекна, готова за страховит скок. Бок бързо достигна върха на хълма и се насочи право към нея, а от тежките му стъпки грамадните камъни се разхвърчаха във всички посоки. Само след миг чудовището се надвеси над нея и протегна гнусните си ръце.

И тогава Кати-Бри скочи.

Успя да надене въжето, което все още стягаше китките й, около дънера на дървото и докато политаше надолу, можеше само да се надява, че силата на падащото й тяло ще бъде достатъчна, за да го изкорени.

Безмозъчната твар се хвърли след жертвата си, без изобщо да подозира какво целѝ момичето. Дори когато дървото падна на земята, а преплетените му корени, които през годините бяха обхванали целия склон, се показаха и разместиха земята наоколо, чудовището не разбра каква опасност го грози. Огромните камъни, които сега вече нищо не задържаше, полетяха надолу, но дори и тогава Бок нито за миг не отклони очи от жертвата — наредено му бе да я залови и той трябваше да изпълни заповедта.

Кати-Бри се претърколи до подножието на хълма, но даже не се опита да се изправи, а запълзя напред въпреки мъчителната болка — на всяка цена трябваше да се отдалечи колкото се може повече от хълма и падащите камъни. Само благодарение на огромната сила на волята си успя да се добере до дънера на един голям дъб и докато се скриваше зад него, се обърна назад и погледна към хълма.

Точно навреме, за да види как една огромна купчина камъни погребва чудовището.

18 Тайната на Стражев дол

— Стражев дол! — тържествено заяви Бруенор.

Четиримата приятели стояха на ръба на една висока скала и се взираха надолу. Далече под тях се простираше дълбока котловина, осеяна с остри скали.

— Как изобщо ще слезем там? — ахна Риджис.

Скалите на клисурата изглеждаха абсолютно гладки, сякаш някой нарочно бе издълбал планината, така че никой да не може да проникне там.

Всъщност път имаше и Бруенор, който отново си бе възвърнал спомените от младостта, го познаваше прекрасно. Той поведе своите приятели по източния ръб на скалата и им показа върховете на трите най-близки планини.

— Това е Четвъртият връх — обясни той. — Нарича се така, защото се намира малко встрани от останалите три.

— „Три върха в един пред тебе ще се слеят“ — издекламира той стихче от песничката, която всички джуджета от Митрал Хол научаваха, още когато бяха съвсем малки и дори не можеха да излизат от мините.

„И щом от изток слънчеви лъчи огреят, три върха в един пред тебе ще се слеят“.

Бруенор направи няколко крачки, опитвайки се да застане така, че трите върха да образуват права линия пред очите му, после бавно се приближи към ръба на скалата и погледна надолу.

— Това е входът на долината — спокойно рече той, макар че сърцето му биеше до пръсване.

Останалите застанаха до него. Точно под краката им беше издялано стъпало, първото от дългата стълба, която се спускаше надолу и бе така издълбана, че напълно се сливаше със скалата и не можеше да бъде видяна от никой друг ъгъл.

Риджис надникна над ръба и му прилоша само при мисълта да се спусне по стотиците тесни стъпала, които се виеха пред него, без дори да има перила, за които да се залови.

— Ще се пребием! — извика той и отстъпи назад.

Ала Бруенор и този път нямаше намерение да търпи възражения или да се съветва с приятелите си. Той пое надолу, следван от Дризт и Уолфгар. Риджис нямаше друг избор, освен да тръгне с тях. Дризт и Уолфгар съчувстваха на дребния си приятел и се опитваха да му помогнат с каквото могат. Уолфгар дори го понесе на ръце, когато брулещият вятър стана твърде силен.

Въпреки нетърпението си, Бруенор ги водеше много предпазливо и им се стори, че минаха часове преди да се доближат поне малко до каменистото дъно на клисурата.

— Петстотин стъпки вляво, после още сто… — изтананика Бруенор, когато най-сетне стигнаха последното стъпало.

Джуджето поведе спътниците си на юг, внимателно отмервайки стъпките си. Вървяха покрай огромни каменни монолити, внушителни останки от едно отдавна отминало време, които от върха изглеждаха като шепа дребни камъчета. Дори Бруенор, чиито предци бяха живели тук векове наред, не знаеше нито едно предание, разказващо за произхода на колоните и тяхното предназначение. Ала каквато и да бе причината за сътворяването им, те стояха тук от незапомнени времена — безмълвни стражи, които бдяха над клисурата, прастари още преди идването на джуджетата. В страховитата им сянка смъртните изглеждаха дребни и незначителни.

Зловещият, скръбен писък на вятъра довяваше усещане за нещо свръхестествено и могъщо, древно като Твърдината на вестителите, пред неговата страховита вечност мимолетният живот на простосмъртните изглеждаше дребен и незначителен.

Без изобщо да се впечатли от внушителните колони, Бруенор спокойно довърши песничката си:

„Петстотин стъпки вляво, после още сто да отброим, пред тайната врата тогава ще стоим.“

После внимателно се вгледа в стената пред себе си, търсейки някакъв знак, който да го насочи към входа на Залите.

Дризт също прокара пръсти по гладката скала, ала не усети и най-малката драскотина.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — заяви Бруенор. — Моят народ е прочут с изкусните творения на своите майстори, та ще ни бъде доста трудничко да намерим входа, който те са скрили.

Риджис също се приближи, за да помогне, но Уолфгар, когото сенките на огромните каменни блокове потискаха и тревожеха, застана на пост.

Само няколко секунди по-късно, младежът забеляза някакво движение откъм каменната стълба, по която се бяха спуснали. Той светкавично приклекна и здраво стисна Щитозъб.

— Имаме гости — рече той на приятелите си и ехото от шепота му отекна из цялата клисура, сякаш самите колони се надсмиваха над жалкия му опит да остане незабелязан.

Дризт се втурна към най-близката скала и предпазливо се запромъква напред, воден от замръзналото изражение на Уолфгар. Бруенор, разгневен, че го бяха прекъснали, извади една малка брадвичка от колана си и застана до варварина, готов за бой. Риджис се скри зад двамата си приятели.

В този миг чуха вика на Дризт:

— Кати-Бри!

Облекчението и радостта им бяха прекалено големи и те дори не си зададоха въпроса какво бе довело приятелката им чак от Десетте града, нито пък как бе успяла да ги намери.

Ала усмивките им бързо се стопиха, щом я видяха да се препъва към тях, изранена и окървавена. Втурнаха се да я посрещнат, но елфът, подозирайки, че някой може да я следи, се измъкна изпод сянката на каменните колони и застана на пост.

— Какво те води тук? — извика Бруенор и силно я прегърна. — И кой е мръсникът, който те е ударил? Само да го докопам! Ще му прекърша врата!

— И Щитозъб има какво да му каже! — намеси се Уолфгар, вбесен от мисълта, че някой бе имал дързостта да удари Кати-Бри.

Риджис, който вече се досещаше какво става, стоеше малко встрани, мълчаливо свел поглед към земята.

— Фендер Ковашкият чук и Гроло са мъртви — рече Кати-Бри на Бруенор.

— По пътя насам ли умряха? Но защо?

— Не, убиха ги в Десетте града. Някакъв мъж, наемен убиец, дойде там. Търсеше Риджис — отвърна момичето. — Тръгнах по следите му, за да се опитам да ви предупредя, но той ме залови и ме принуди да дойда с него чак тук.

Бруенор хвърли яростен поглед на полуръста, който сега стоеше още по-назад и не смееше да вдигне очи.

— Разбрах, че си загазил още в мига, в който те видях да търчиш след нас там, в Долината на мразовития вятър! — изръмжа той. — Какво става? И да не си посмял да ми пробутваш още от твойте лъжи!

— Казва се Ентрери — призна Риджис. — Артемис Ентрери. Идва от Калимпорт, от Пук паша.

И като извади рубинения медальон, додаде:

— Идва за него!

— Ентрери не е сам — каза Кати-Бри. — Един магьосник от Лускан търси Дризт.

— Защо? — попита елфът, който все още стоеше на пост.

Кати-Бри сви рамене.

— Много внимаваха да не се издадат, но мисля, че се интересуват от Акар Кесел.

Дризт веднага разбра. Търсеха Креншинибон, могъщия кристален отломък, който бе затрупан от снежната лавина, погубила Акар Кесел.

— Колко са? — попита Уолфгар. — И къде са сега?

— Трима — отвърна момичето. — Убиецът, една магьосница и един войник от Лускан. Водеха и едно чудовище, което наричаха голем. Никога досега не бях виждала подобен звяр.

— Голем — тихичко повтори Дризт.

В подземните градове на Мрачните елфи неведнъж бе виждал подобни създания — надарени с огромна сила, те бяха безпределно верни на създателите си. Враговете им трябва да бяха наистина могъщи, щом разполагаха с такова чудовище.

— Обаче с него е свършено — продължи Кати-Бри. — Той тръгна подире ми, когато побягнах и замалко да ме залови, само че аз му погодих номер и сега чудовището лежи, затрупано от тонове камъни.

Бруенор отново я притисна до гърдите си.

— Прекрасно си се справила, моето момиче! — прошепна той.

— Освен това, когато си тръгвах, убиецът и войникът се бяха вкопчили в битка на живот и смърт — добави Кати-Бри. — Предполагам, че единият от тях вече е мъртъв… най-вероятно войникът. Жалко, ако е така, беше добър човек.

— Щеше да опита ножа ми, задето е помагал на онез’ псета! — изръмжа Бруенор. — Ама стига сме приказвали, после ще имаме предостатъчно време за туй. Намираме се пред входа на Залите! Съвсем скоро ще можеш да видиш със собствените си очи онез’ чудеса, за които съм ти говорил толкоз пъти! Сега върви и си почини.

Джуджето се обърна и точно се канеше да каже на Уолфгар да се погрижи за нея, когато вместо варварина, пред погледа му попадна Риджис, който стоеше без да смее да вдигне очи и се чудеше дали този път не бе отишъл твърде далеч.

— Не се бой, приятелю — каза Уолфгар, който също бе видял уплашеното лице на полуръста. — Направил си го, за да се спасиш и не бива да се срамуваш от това. Ала трябваше да ни предупредиш за опасността!

— Я ме погледни, Къркорещ корем! — сопна се Бруенор. — Поне туй ни дължиш, мошеник такъв! Да не мислиш, че сме изненадани!

Гневът му като че ли се подхранваше от някакъв скрит източник и колкото повече джуджето хокаше полуръста, толкова по-силна ярост го обземаше.

— Как смееш да ни причиняваш подобно нещо! — изрева то и като отмести Кати-Бри встрани, направи крачка към Риджис. — И то точно когато най-сетне намерих дома на предците си!

Уолфгар побърза да застане между Бруенор и Риджис, смаян от внезапната промяна у приятеля си — никога досега не бе виждал Бруенор обзет от толкова силни чувства. Кати-Бри също бе слисана.

— Полуръстът не е виновен — обади се тя. — А и магьосниците бездруго щяха да ви намерят!

В този миг дойде Дризт.

— Още никой не е достигнал стълбата — каза той, ала когато се вгледа по-внимателно в лицата на приятелите си разбра, че никой не го бе чул.

Най-сетне Уолфгар наруши тягостната тишина и пое нещата в свои ръце:

— Не сме дошли толкова далеч, за да се караме помежду си! — скара се той на Бруенор.

Джуджето зяпна, без да знае какво да каже — никога досега Уолфгар не се бе изправял срещу него.

— Ха! — изсумтя то, когато най-сетне се съвзе от смайването си. — Глупавият полуръст ще ни убие всичките, ама няма защо да се тревожим, хич даже!

И като продължи да си мърмори под носа, Бруенор се обърна към стената и отново затърси входа на Митрал Хол.

Дризт хвърли любопитен поглед на сприхавото джудже, ала сега повече се тревожеше за Риджис. Напълно отчаян, полуръстът се бе отпуснал на земята и сякаш бе загубил всякакво желание да продължи напред.

— Не унивай опита се да го успокои Дризт. — Бруенор бързо ще забрави гнева си. Мечтата на неговия живот е на път да се сбъдне.

— А и този убиец, който е по петите ти — намеси се Уолфгар, — дори не знае какво посрещане ще му подготвим, ако изобщо успее да се добере дотук!

И като потупа бойния си чук, младежът добави:

— Бързо ще си промени мнението за това преследване!

— Ако успеем да влезем в мините, навярно ще изгубят следите ни — обърна се Дризт към Бруенор, опитвайки се да уталожи гнева му.

— Няма да намерят стълбата — обади се и Кати-Бри. — Дори и след като ви видях да слизате по нея, едва успях да я открия!

— Предпочитам да се изправим срещу тях сега! — заяви Уолфгар. — Доста неща имат да ни обясняват, а и онова, което са причинили на Кати-Бри, няма да им се размине току-така!

— Пазете се от убиеца! — предупреди ги Кати-Бри. — Оръжията му са опасни и неумолими като самата смърт!

— А и един магьосник може да бъде страховит враг — додаде Дризт. — Сега ни чака по-важна работа и нямаме нужда от битки, които можем да избегнем.

— Няма да се бавим повече! — отсече Бруенор и сложи край на всички по-нататъшни възражения от страна на младия варварин. — Намирам се пред вратите на Митрал Хол и нищо няма да ми попречи да вляза вътре! Нека ни последват, ако смеят!

И като повика Дризт, той отново се обърна към скалата.

— Остани на пост, момче! — нареди той на Уолфгар. — И се погрижи за момичето ми!

— Някое заклинание навярно? — предположи Дризт, когато двамата с Бруенор останаха сами пред гладката каменна стена.

— Да — отвърна джуджето. — Има дума, с която се отваря. Ала след известно време магията я напуска и тогава трябва да се измисли нова дума. Само че когато това е станало, тук вече не е имало никой, който да измисли нова дума.

— Опитай със старата тогава.

— Направих го, елфе, поне двайсет пъти, още щом дойдохме тук. Трябва да има друг начин, сигурен съм! — ядосано изръмжа джуджето и стовари юмрук върху камъка.

— Ще си спомниш — увери го Дризт и двамата отново се заеха да разглеждат стената.

Дори и упоритата решителност на едно джудже невинаги се възнаграждава и когато нощта се спусна, приятелите още седяха пред входа, обгърнати от непрогледна тъмнина — заради преследвачите си не смееха да запалят огън. От всички изпитания, които бяха преодолели по пътя си дотук, това като че ли бе най-тежкото — да стоят толкова близо до целта си и да не могат да влязат. Бруенор дори започна да се съмнява в себе си и се зачуди дали наистина това бе мястото, където трябваше да се намира входът. Отново и отново си повтаряше песничката, която бе научил като дете в Митрал Хол, и се опитваше да открие в нея нещо, което бе пропуснал преди.

Останалите потънаха в неспокоен сън, особено Кати-Бри, която и за миг не можеше да забрави, че камата на страховития убиец е надвиснала над главите им. Всъщност четиримата изобщо нямаше да успеят да заспят, ако не знаеха, че зорките очи на един Мрачен елф бдят над тях.

На няколко мили оттам други двама пътешественици също се бяха разположили на лагер. Ентрери безмълвно се взираше на изток, търсейки издайническата светлина на лагерен огън, макар силно да се съмняваше, че онези, които преследва, ще бъдат толкова неблагоразумни да запалят огън, особено ако Кати-Бри бе успяла да ги намери и да ги предупреди. Сидни лежеше недалеч от него, увита в одеяло, което поне малко я предпазваше от студения допир на камъните, и се възстановяваше от удара, който Кати-Бри й беше нанесла.

Ентрери си бе помислил дали да не я изостави (обикновено би го направил без да му мигне окото), ала бездруго трябваше да подреди мислите си и да прецени как ще е най-добре да постъпи сега.

Съмна се, а той все още стоеше неподвижно, потънал в мисли. Зад него магьосницата най-сетне се пробуди.

— Йердан? — замаяно повика тя.

Ентрери се обърна и се приведе над нея.

— Къде е Йердан? — попита младата жена.

— Мъртъв е — в гласа на убиеца нямаше и следа от угризение. — Както и чудовището.

— Бок? — ахна Сидни.

— Една планина се срути върху му.

— А момичето?

— Избяга — отвърна Ентрери и отново погледна на изток. — Когато се погрижа за теб, ще си тръгна. Преследването свърши.

— Та те са съвсем близо! — възкликна младата магьосница. — Нима ще се откажеш сега?

Студена усмивка плъзна по лицето на палача.

— Полуръстът не може да ми избяга — безстрастно каза той и Сидни дори за миг не се усъмни в думите му. — Ала с нашия отряд е свършено. Аз ще се заема с онова, за което съм дошъл, а ти ще се опиташ да изпълниш заповедите на своя господар. Още отсега те предупреждавам, че ако се опиташ да вземеш онова, което ми принадлежи, следващата ми жертва ще бъдеш ти.

Сидни се замисли над думите му.

— Къде падна Бок? — попита тя, сетила се внезапно за нещо.

Ентрери погледна на изток.

— В една падина от другата страна на горичката.

— Заведи ме там — настоя младата жена. — Има още нещо, което трябва да направя.

Ентрери й помогна да се изправи на крака и я поведе по пътеката — можеше да се раздели с нея и след като й помогнеше да свърши онова, което бе намислила. Палачът бе започнал да изпитва уважение към младата магьосница и нейната отдаденост на дълга й, а и бе сигурен, че тя няма да се опита да му пречи. Сидни не беше могъща магьосница като Дендибар, нито можеше да се мери с палача, освен това и двамата прекрасно знаеха, че уважението изобщо няма да спре изумрудената кама, ако младата жена се изпречи на пътя му.

Сидни се вгледа в скалистия склон за миг и когато отново се обърна към Ентрери, по лицето й играеше многозначителна усмивка.

— Казваш, че пътищата ни се разделят — рече тя, — ала грешиш. Ние все още можем да ти бъдем от полза, палачо.

— Ние?

Сидни се обърна към склона.

— Бок! — повика го високо тя, без да отделя поглед от хълма.

На лицето на Ентрери се изписа озадачено изражение и той също се вгледа в камъните, но не видя никакво движение.

— Бок! — повтори Сидни и този път нещо се размърда.

Изпод огромните скални късове се разнесе грохот, после един камък потрепери и се издигна във въздуха — под него стоеше чудовището, протегнало ръце нагоре. Тялото му бе насинено и натъртено, ала очевидно не изпитваше никаква болка и като захвърли огромния скален къс настрани, Бок тръгна към господарката си.

— Не е толкова лесно да погубиш един голем — обясни Сидни, наслаждавайки се на смайването, изписано върху обикновено безизразното лице на убиеца. — Бок все още не е стигнал края на своя път. Път, който няма да може да изостави току-така.

— Път, който отново ще ни заведе при Елфа на мрака — разсмя се Ентрери. — Хайде, спътнице, да вървим — чака ни лов.

Когато се зазори, приятелите все още не бяха успели да намерят нищо, което да им помогне да открият входа към Сребърните зали. Бруенор стоеше пред стената, изричайки заклинание след заклинание, повечето от които нямаха нищо общо с магическите думи за отваряне на тайни врати.

Уолфгар имаше друга идея. Младежът бе решил, че ако открие място, където стената кънти на кухо, това ще означава, че зад тази част от нея се простира пещера и сега вървеше покрай скалата и търпеливо почукваше с Щитозъб по камъка, вслушвайки се в звуците, които се разнасяха след удара. Само че единственото, което чуваше, бе песента на магическия чук, докато срещаше твърдата скала.

Ала един от ударите му не срещна стената. Уолфгар замахна за пореден път, но в мига, в който Щитозъб трябваше да докосне камъка, лъч ярка синя светлина обгърна чука и го спря. Уолфгар смаяно отскочи назад. По скалата плъзнаха пукнатини и скоро всички ясно видяха очертанията на голяма врата. Скалата се поклати и започна да се плъзга навътре, докато не се отмести изцяло и не откри залата, която водеше към древното царство на джуджетата. Струя въздух, който бе стоял там в продължение на векове, ги посрещна и довя със себе си аромата на отдавна отминали времена.

— Магическо оръжие! — възкликна Бруенор. — Единственото, което народът ми приемаше от външния свят!

— Значи посетителите просто трябвало да почукат по вратата с някакво магическо оръжие? — попита Дризт.

Бруенор разсеяно кимна — цялото му внимание сега бе насочено към тъмнината пред него. Залата, пред която стояха, тънеше в пълен мрак, с изключение на светлината, която нахлуваше през отворената врата, ала в коридора, който тръгваше от отсрещната стена, проблясваха запалени факли.

— Там има някой — обади се Риджис.

— Не — отвърна Бруенор, припомняйки си все повече и повече за живота в Сребърните зали. — Факлите не угасват никога и надживяват дори дълголетните джуджета.

После влезе през отворената врата и краката му потънаха в гъстия слой прах, който бе стоял недокоснат в продължение на двеста години.

За миг останалите го оставиха насаме със спомените и връхлетелите го чувства, после бавно се приближиха. Из цялата зала лежаха останките от телата на десетки джуджета. Явно тук се бе водила битка, последната битка на рода Боен чук, преди малцината оцелели да бъдат прогонени от своя дом.

— Сега сам виждам, че всички разкази са били верни! — прошепна Бруенор.

После се обърна към приятелите си и обясни:

— Когато заедно с останалите момчета пристигнахме в Заселническата твърдина, до нас достигна мълва, която разказваше за жестока битка в преддверието на Сребърните зали. Някои от нас отидоха да видят дали слуховете казват истината, но никога повече не се завърнаха.

Бруенор замълча и поведе приятелите си напред, за да огледат мястото. Скелети на джуджета още лежаха там, където преди два века ги бе застигнала смъртта. Мъртъвците на Бойния чук се различаваха лесно — митралните им доспехи, покрити с прах, но не и с ръжда, блясваха в цялото си великолепие в мига, в който някой избършеше прахта от тях. Ала освен тях по земята бяха пръснати и други скелети. Облечени в чудновато изработени доспехи, те не бяха по-големи от останалите — нима страховитата битка бе изправила джудже срещу джудже и ги бе превърнала в смъртни врагове?

Това бе загадка, която жителите на повърхността не можеха да разгадаят, ала Дризт До’Урден знаеше нейния отговор. Докато живееше в подземния град на събратята си, неведнъж бе срещал дуергари, зли сиви джуджета. Там те бяха техни съюзници. Дуергарите бяха сред джуджетата онова, което събратята на Дризт бяха сред елфите и понеже джуджетата от повърхността често копаеха твърде надълбоко и понякога навлизаха в територията на Сивите, омразата помежду им бе по-силна дори и от тази, която хранеха една към друга двете елфически раси. Скелетите на дуергарите обясняваха много неща на Дризт, както и на Бруенор, който разпозна чудноватите доспехи и най-сетне разбра какво бе прогонило народа му от Сребърните зали. Ако в мините все още имаше сиви джуджета, разбра Дризт, на Бруенор щеше да му е страшно трудно да си възвърне древното царство на своите предци.

Магическата врата се затвори зад гърба им и мракът в преддверието се сгъсти още повече. Кати-Бри и Уолфгар се приближиха един до друг, ала Риджис се разхождаше насам-натам, търсейки скъпоценни камъни и всякакви други съкровища, които могат да се намерят около един труп на джудже.

Бруенор също бе видял нещо, което привлече вниманието му. Той бавно се приближи до две джуджета, които лежаха опрени едно до друго. Десетки сиви джуджета бяха паднали около тях, та още преди да види каната пенещо се пиво, която украсяваше щитовете им, разбра кои бяха двамата воини.

Дризт също се приближи, но остана на почтително разстояние от приятеля си.

— Бангор, моят баща — обясни Бруенор. — И Гарумн, бащата на моя баща, крал на Митрал Хол. Били са се храбро и са умрели достойно!

— Могъщи воини ще да са били, също както и следващият в рода им — тихо каза Дризт.

Бруенор прие похвалата на приятеля си без да каже нищо и се наведе, за да избърше мръсотията от шлема на Гарумн.

— Гарумн все още носи доспехите и оръжията на Бруенор, героя на нашия род, чието име нося и аз. Предполагам, че преди да умрат двамата са проклели това място и Сивите не са посмели да се завърнат повече.

Дризт кимна — и сам знаеше колко могъщо може да бъде проклятието на един крал, когато царството му рухне под ударите на врагове.

Изпълнен с дълбока почит, Бруенор вдигна тленните останки на Гарумн и ги отнесе в една съседна зала. Дризт не го последва — знаеше, че в този момент джуджето има нужда да остане насаме със своите мъртъвци. Елфът отиде при Кати-Бри и Уолфгар и им обясни какво става.

Приятелите търпеливо зачакаха, докато пред очите им се редяха картини от отчаяната битка, която се бе водила тук. И макар никога да не го бяха виждали, те ясно си представиха ужаса на този ден, а в ушите им още дълго звънтяха ударите на брадвите върху щитове и виковете на безстрашните воини на Бойния чук.

Най-сетне Бруенор се върна при тях и дори страховитите образи, които изпълваха съзнанието им, бледнееха пред онова, което видяха сега. В изумлението си Риджис дори изпусна няколко от дреболиите, които бе успял да намери — струваше му се, че някой призрак от миналото се бе завърнал, за да го накаже.

Нямаше го вече очуканият щит на Бруенор. Изкривеният еднорог шлем висеше на раницата. Приятелят им стоеше пред тях, облечен в доспехите на своя прословут съименник, героя на рода Боен чук, върху митралния щит искреше гербът с каната, направен от чисто злато, а шлемът бе обточен с безброй безценни камъни, които блестяха и хвърляха разноцветни отблясъци.

— Самият аз съм свидетел, че преданията не лъжат! — провикна се той и вдигна митралната брадва високо над главата си. — Гарумн е мъртъв; мъртъв е и моят баща. Аз съм Бруенор, осмият крал на Митрал Хол!

19 Сенки

— Клисурата на Гарумн — каза Бруенор и нарисува още една линия върху картата, която бе начертал на пода.

Действието на отварата, която Алустриел им бе дала, вече бе отминало, ала сега джуджето се намираше в древния дом на предците си и всичко наоколо събуждаше у него безчет отдавна забравени спомени. Все още не знаеше къде точно се намира всяка една от залите, но картината на митралните мини ставаше все по-пълна пред очите му. Уолфгар бе донесъл една факла от тунела и сега всички се бяха скупчили около джуджето, мъчейки се да различат линиите на импровизираната карта под трепкащата светлина на пламъка.

— Можем да излезем от другата страна — продължи Бруенор. — Там има врата, която води само навън, отвъд моста.

— Навън? — попита Уолфгар.

— Целта ни бе да открием Митрал Хол — отвърна Дризт, използвайки същите доводи, които бе изтъкнал малко по-рано и пред Бруенор. — Твърде малко сме, за да успеем да се справим със силата, която е разгромила рода Боен чук преди два века, ако тя все още е тук. Сега, когато вече знаем къде се намира Митрал Хол, не бива да позволим тайната му да погине с нас.

— Смятам първо да разбера срещу какво ще трябва да се изправим — добави Бруенор. — Можем да излезем през вратата, през която дойдохме; отвътре ще се отвори съвсем лесно. Предлагам да обиколим горното ниво и хубавичко да огледаме наоколо. Трябва да знам какво е останало от Залите преди да повикам помощ от Долината… а и от другаде, ако се наложи.

При тези думи той хвърли многозначителен поглед на Дризт.

Елфът подозираше, че Бруенор има още нещо предвид, освен просто „хубавичко да огледа наоколо“, ала не каза нищо, доволен, че бе успял да накара джуджето да погледне на нещата от неговия ъгъл. А и неочакваната поява на Кати-Бри със сигурност щеше да го накара да бъде много по-предпазлив.

— Значи смяташ да се върнеш — рече Уолфгар.

— И няма да съм сам — цяла армия ще дойде тук! — провикна се Бруенор, ала после погледът му се спря върху момичето и нетърпеливият пламък в тъмните му очи поугасна.

Това не убягна от вниманието на Кати-Бри.

— Не си и помисляй да се отказваш заради мен! — скара му се тя. — И преди сме се били рамо до рамо и никога не съм ти давала повод да се страхуваш за мен! Не по свое желание поех този път, той сам ме повика, но сега, когато съм тук, оставам с вас докрай!

Сам Бруенор я бе възпитал по този начин и сега не можеше да се противопостави на желанието й да следва пътя, който сама си бе избрала. Той хвърли поглед към скелетите, които лежаха по целия под и рече:

— Тогава си намери доспехи и оръжие и да тръгваме… ако всички са съгласни!

— Приключението е твое и ти решаваш накъде ще поемем — отвърна Дризт. — Ние те следваме, без да оспорваме твоите решения.

Бруенор се засмя. В очите на елфа проблясваше издайническо пламъче и напомняше за любовта му към вълненията и опасностите. Въпреки че съветваше Бруенор да се вслуша в повелите на разума и да не предприема необмислени действия, Дризт очевидно не бе изгубил интереса си към това приключение.

— Идвам с теб! — рече Уолфгар. — Не изминах толкова много мили, само за да се върна вкъщи, тъкмо когато открихме вратата!

Риджис не каза нищо. Знаеше, че независимо от това как се чувства, ще бъде повлечен от вихъра на тяхната възбуда. Той потупа малката кесийка, която току-що бе напълнил с най-различни дрънкулки — ако думите на Бруенор бяха верни и Залите наистина бяха приказно богати, много скоро щеше да се сдобие с още скъпоценности. Освен това, в едно бе сигурен — хиляди пъти би предпочел да слезе и в най-черната дупка заедно с могъщите си приятели, отколкото да се върне навън и да се изправи срещу Артемис Ентрери съвсем сам.

Веднага щом Кати-Бри си намери подходящо оръжие, Бруенор ги поведе напред. Облечен с блестящите доспехи на своя дядо, с кралска корона на главата и митрална брадва на кръста, той гордо крачеше из древното царство на предците си.

— Към Клисурата на Гарумн! — провикна се той, когато потеглиха от преддверието. — Там ще решим накъде ще поемем — надолу или навън. О, великолепието и красотите, които ни очакват, приятели! Молете се пътят ни да ни отведе до тях още сега!

Редом с него, стиснал Щитозъб в едната си ръка и запалена факла в другата, крачеше Уолфгар, а на лицето му бе изписано сурово нетърпение. След тях идваха Кати-Бри и Риджис — желанието, с което те се впускаха в това приключение не бе толкова силно, но приели го веднъж за неизбежно, двамата бяха решени да извлекат най-доброто от него.

Дризт вървеше малко встрани, като ту минаваше пред тях, ту изоставаше назад. Приятелите му рядко успяваха да го зърнат и изобщо не чуваха леките му стъпки, ала успокояващата мисъл, че той е там, правеше крачките им по-спокойни и по-сигурни.

Тунелите не бяха гладки и равни, както е обичайно за произведенията на строителите — джуджета. На всяка крачка в стените бяха издълбани ниши, някои от които бяха дълбоки едва няколко сантиметра, докато краят на други се губеше в мрака и се сливаше с нови и нови плетеници от тунели. Минаваха покрай грапави стени, в които зееха вдлъбнатини и стърчаха остри ръбове, направени така, че още повече да засилват сложната игра на сенките и полусенките, хвърляни от неспирно горящите факли. Това бе място, в което самият въздух излъчваше загадъчност и потайност, място, където джуджетата можеха да изработват прекрасните си творения в атмосфера на защитено усамотение.

Нивото, в което се намираха сега, си беше истински лабиринт. Никой чужденец не би могъл да се оправи из плетеницата от тунели, разклонения и галерии. Дори и Бруенор, макар да бе подпомаган от откъслечните си спомени за това място и да разбираше логиката, която бе ръководила строителите му, избираше грешния път много по-често, отколкото успяваше да открие правилната посока и неведнъж му се налагаше да се връща назад по собствените си следи.

Едно нещо обаче джуджето си спомняше със сигурност.

— Внимавайте къде стъпвате! — предупреди той своите приятели. — Туй ниво е създадено специално, за да брани Залите и е пълно с капани, дето ще ви запратят десетки метри надолу преди да сте усетили какво става!

В началото на прехода им из тунелите минаваха най-вече през широки, квадратни помещения, в които липсваше каквато и да било украса и където очевидно не живееше никой.

— Караулни и стаи за гости — обясни Бруенор. — Предимно за Елмор и хората му от Заселническа твърдина, когато идвали да вземат онуй, което щели да продадат навън.

Постепенно навлязоха по-надълбоко. Обгърна ги задушаваща тишина. Единствените звуци, които я нарушаваха, бяха собствените им стъпки и случайното попукване на факлите, и дори те звучаха някак приглушено в застоялия въздух. У Дризт и Бруенор това събуди спомени за младостта им, прекарана в места, скрити под повърхността на земята и далече от слънчевите лъчи, ала за останалите трима теснотата и мисълта за хилядите тонове камъни, лежащи над главите им, бяха напълно непознати и никак не им се нравеха.

Дризт се вмъкваше във всички ниши, внимавайки много преди да стъпи където и да било. В една не особено дълбока вдлъбнатина усети нещо странно и когато се наведе, за да погледне по-отблизо, видя малка пукнатина в основата на стената, през която се усещаше едва доловимо течение. Трябваше да повика останалите.

Бруенор също се приведе и замислено се почеса по брадата. Ако идваше отвън, въздушната струя трябваше да бъде студена, само че тази бе гореща и той прекрасно знаеше какво означава това. Докосна камъка, макар че вече бе сигурен какво става.

— Пещите — промърмори той не толкова на приятелите си, колкото на самия себе си.

— Значи отдолу има някой — каза Дризт.

Бруенор не отвърна. Трептенето на пода бе съвсем слабо, ала за едно джудже, чиито сетива са така изострени, сякаш самото то е част от скалите, които обработва цял живот, то бе също така красноречиво, както ако подът му бе проговорил — огромните машини на мините бяха впрегнати в работа.

Бруенор извърна поглед и се опита да подреди мислите си. До този момент се бе надявал и почти си бе повярвал, че мините няма да бъдат обитавани от организирани врагове и ще му бъде съвсем лесно да ги завземе обратно. Ала ако пещите горяха, с тази надежда бе свършено.

— Иди при тях! Покажи им стълбата! — заповяда Дендибар.

Моркай впи изучаващ поглед в магьосника. Знаеше, че ако поиска, може да се освободи от отслабналото влияние на Дендибар и да откаже да се подчини на заповедта. Съвсем очевидно бе, че Шареният още не бе успял да си възвърне силата и Моркай бе наистина изненадан, че врагът му се осмеляваше да го повика отново толкова скоро. Вярно е, че все още не бе достигнал онзи момент на изтощение, когато Моркай щеше да бъде достатъчно силен, за да го нападне, ала въпреки това призоваването бе изпило голяма част от силите на Дендибар.

Червеният реши да изпълни заповедта. Искаше да продължи тази игра с Дендибар колкото се може по-дълго. Шареният явно бе обсебен от мисълта да открие Елфа на мрака и без съмнение скоро отново щеше да го повика. А тогава силите му щяха да са отслабнали още повече.

— И как ще слезем? — обърна се Ентрери към Сидни.

Бок ги бе завел до ръба на Стражев дол и сега пред тях се изправяше само една отвесна скала.

Сидни погледна към чудовището, сякаш очакваше някакъв отговор, и то се накани да продължи напред. Ако младата жена не го бе спряла, безмозъчното същество щеше да полети право надолу към острите камъни, които покриваха дъното на клисурата. Сидни обърна поглед към Ентрери и безпомощно сви рамене.

В този миг видяха огненото кълбо и духът на Моркай за втори път застана пред тях.

— Последвайте ме — рече той. — Наредено ми е да ви покажа пътя.

Без да каже нищо повече, Червеният ги заведе до тайната стълба, после пламъците отново го обгърнаха и той изчезна.

— Господарят ти се оказа доста полезен — отбеляза Ентрери, докато поемаше надолу.

Сидни се усмихна, опитвайки се да прикрие страха си.

— Поне четири пъти — прошепна тя, припомняйки си случаите, в които Дендибар бе призовавал духа на Моркай.

Всеки следващ път духът на Червения бе изпълнявал заповедите с все по-голямо спокойствие и всеки следващ път изглеждаше по-силен от предишния. Младата жена последва убиеца надолу по стълбата. Надяваше се, че Дендибар няма да повика отново Моркай… за доброто на всички.

Когато най-сетне оставиха и последното стъпало зад гърба си, Бок ги поведе право към стената и тайната врата. После, сякаш разбираше пречката, която се изправяше пред него, той търпеливо се отдръпна и зачака по-нататъшни заповеди от магьосницата.

Ентрери прокара пръсти по камъка и се вгледа внимателно в него, опитвайки се да открие някаква пукнатина върху гладката му повърхност.

— Губиш си времето — отбеляза Сидни. — Вратата е правена от майстори — джуджета и не може да бъде открита току-така.

— Ако изобщо има врата — отвърна убиецът.

— Има — увери го младата жена. — Бок проследи дирята на елфа чак дотук и е сигурен, че тя продължава и от другата страна на стената. Няма начин да отклониш един голем от пътя му.

— Отвори я тогава! — подигравателно се изсмя Ентрери. — Те се отдалечават от нас с всеки изминал миг.

Сидни си пое дълбоко дъх и нервно потри ръце, опитвайки да се успокои. За първи път, откакто бе напуснала Домовата кула, й се удаваше възможност да използва магическите си умения и сега усещаше как силата, която се бе натрупала у нея през това време, се пробужда и започва да кипи във вените й.

След поредица от отчетливи, прецизни движения, тя промърмори няколко заклинания, после вдигна ръце и като обърна длани към вратата, заповеднически изрече:

— Баузин саумин!

Коланът на Ентрери незабавно се разкопча, а сабята и камата му тупнаха на земята.

— Добра работа — подигравателно отбеляза той и се наведе да вдигне оръжията си.

Сидни озадачено се взря във вратата.

— Устоя на магията ми — изрече тя на глас онова, което бе очевидно. — Би трябвало да се очаква, когато човек си има работа с врата на джуджета. Самите те рядко използват магия, ала способностите им да се противопоставят на заклинанията на другите, са наистина забележителни.

— Накъде ще тръгнем сега? — изсъска Ентрери. — Навярно има и друг вход?

— Това е вратата, която ни трябва — настоя младата жена и се обърна към Бок. — Разбий я!

Чудовището тръгна към стената и Ентрери отскочи назад.

Огромните ръце на Бок се стовариха върху камъка със силата на стенобойна машина… веднъж, два, три пъти. Чудовището нанасяше удар след удар, без да обръща внимание на болката. Дълго време не се случи нищо, чуваше се само глухият тътен на юмруците, стоварващи се върху камъка.

Сидни чакаше търпеливо. Ентрери се опита да предложи нещо друго, но тя му даде знак да мълчи и продължи да наблюдава неуморните усилия на чудовището. Изведнъж върху скалата се появи пукнатина, после още една. Бок не знаеше умора и продължи да удря все така методично.

Появиха се още пукнатини и съвсем ясно очертаха контурите на вратата. Ентрери нетърпеливо присви очи.

С един последен удар Бок промуши ръка през каменната врата и я раздроби на парчета.

След почти двеста години тъмнина, преддверието на Митрал Хол бе обляно от ярката слънчева светлина за втори път през този ден.

— Какво беше това? — сепна се Риджис, когато ехото от ударите на чудовището най-сетне заглъхна.

Дризт лесно можеше да се досети, въпреки че звукът отскачаше от голите стени и отекваше из всички зали, та беше трудно да се разбере откъде точно идва.

Кати-Бри, която прекрасно си спомняше счупената стена на Сребърния град, също предполагаше какво става.

Никой не каза нищо повече. Намираха се на място, където опасностите ги дебнеха на всяка крачка и ехото от далечната заплаха не им се струваше толкова страшно, че да ги накара да предприемат нещо. Продължиха пътя си сякаш не бяха чули нищо и единствената разлика бе, че сега пристъпваха още по-внимателно, а Дризт като че ли по-често изоставаше назад.

Подсъзнателно, Бруенор вече усещаше опасността, която се събираше около тях, дебнеше ги и се готвеше за нападение. Не можеше да бъде сигурен дали страховете му са оправдани или бяха породени от съзнанието, че мините са обитавани и от съживения спомен за ужасния ден, в който родът му бе прогонен от дома си.

Без да забавя крачка, той продължи напред — това бе домът на неговите предци и той нямаше да го предаде отново.

Внезапно сенките се удължиха и отстъпиха място на гъст мрак, който непрестанно менеше очертанията си.

Едно от съществата се протегна и сграбчи Уолфгар.

Пронизващ студ се разля по вените на младежа и го вцепени. Идващият зад него Риджис изпищя и изведнъж мракът сякаш се разпадна на късове и затанцува около останалите четирима.

Прекалено зашеметен, за да направи каквото и да било, Уолфгар получи нов удар. Кати-Бри се втурна към него и малкият меч, който бе взела от преддверието, проряза тъмнината. Момичето усети съвсем лека съпротива, сякаш острието бе срещнало плътта на нещо, което по някакъв странен начин не бе напълно там. Само че сега нямаше време да се чуди какво точно се крие в мрака и тя продължи да замахва яростно с меча си.

В другия край на тунела Бруенор се биеше още по-отчаяно. Няколко черни ръце се протягаха към него едновременно и яростните удари на брадвата му не смогваха да ги възпрат. Пронизващият мраз го жилеше отново и отново, докато мракът се вкопчваше в тялото му.

Първата мисъл на Уолфгар, когато най-сетне се съвзе, бе да вдигне Щитозъб, ала Кати-Бри, разбирайки намерението му, изкрещя:

— Факлата! Освети мрака с факлата!

Уолфгар тикна пламъка право в средата на обгърналата ги тъма. Черните сенки се сгърчиха ужасени и се отдръпнаха от светлината на огъня. Уолфгар тръгна след тях, опитвайки се да ги прогони още по-надалеч, но се препъна в тялото на ужасения полуръст, който се бе свил на земята, и падна върху камъните.

Кати-Бри грабна факлата от ръцете на варварина и я заразмахва с всички сили, мъчейки се да държи чудовищата назад.

Дризт познаваше тези същества. Подобни твари бяха често срещани в подземните градове на Мрачните и понякога дори се обединяваха с тях. Възползвайки се от уменията, които бе наследил от народа си, Дризт запали магически огън, който да осветява очертанията на тъмните сенки, и се впусна в битката.

Чудовищата приличаха на хора по същия начин, по който една сянка прилича на притежателя си, ала очертанията им непрекъснато се меняха и се сливаха с мрака около тях. По численост превъзхождаха петимата приятели, ала пламъците на елфа им бяха отнели най-важния съюзник — прикритието на тъмнината. Без нейната маска живите сенки не можеха да се отбраняват срещу оръжията на враговете си и бързо се оттеглиха, процеждайки се през многобройните процепи между камъните наоколо. Пътешествениците също побързаха да напуснат това място. Уолфгар вдигна Риджис от земята и последва Бруенор и Кати-Бри, които се отдалечаваха надолу по коридора. Дризт изостана назад, за да прикрива тила им.

Бяха оставили много зали и проходи зад гърба си, когато Бруенор най-сетне се осмели да забави темпото. Тревожни въпроси отново завладяха мислите му, мечтата за повторно завладяване на Митрал Хол започна да се разкрива в съвсем различна светлина, зачуди се дали не бе сбъркал, като поведе най-скъпите си приятели на това пътешествие. С ужас се взираше в надвисналите сенки, струваше му се, че зад всеки ъгъл ги дебнат чудовища.

Чувствата, с които бе тръгнал на това приключение, също бяха претърпели промяна. Тя бе започнала още от мига, в който усетиха далечния тътен в подземията, но битката с чудовищата като че ли я бе довела до нейния закономерен край. Бруенор трябваше да приеме мисълта, че вече не се чувства така, сякаш се е завърнал у дома си, въпреки самоуверената маска, която носеше пред приятелите си. Спомените му от това място — прекрасни спомени за ранните дни, когато народът му процъфтяваше в Сребърните зали — сега изглеждаха бледи и далечни, сравнени със зловещия ужас, който витаеше из древното царство на джуджетата. Толкова много бе осквернено и не на последно място — сенките на вечно горящите факли. Някога сенките бяха символизирали неговия бог, Думатоин, Пазителя на тайните, ала сега се бяха превърнали в свърталище за обитателите на мрака.

Останалите също усещаха разочарованието, което бе обзело приятеля им. Тревогата на Уолфгар и Дризт, които бяха очаквали нещо подобно и преди да навлязат в подземията, сега се засили още повече. Ако завръщането в Митрал Хол, също както и изковаването на Щитозъб, представляваше връх в живота на джуджето и те се бяха притеснявали какво ще стане, когато мечтата му стане реалност, то колко по-страшен щеше да бъде ударът, ако цялото им пътешествие се провалеше!

Бруенор ги подтикваше да бързат напред към Клисурата на Гарумн и изхода. През всички тези седмици, които бе прекарал на път, както и в първите мигове, след като най-сетне откри входа към Митрал Хол, той имаше твърдото намерение да остане, докато не си възвърне онова, което му принадлежеше по право, ала сега всяка частица на тялото и съзнанието му крещяха да бяга и никога вече да не се завръща.

Все пак чувстваше, че трябва да прекоси поне горното ниво — от уважение към покойните си предци и към приятелите си, които бяха изложили живота си на опасност, за да го придружат дотук. Освен това се надяваше, че по този начин ще успее да надмогне отвращението, което сега изпитваше към някогашния си дом или поне да открие лъч светлинка в мрачния покров, който бе обвил Сребърните зали. Топлият допир на брадвата и щита на неговия героичен съименник му вдъхнаха нови сили и като вирна войнствено брада, той продължи напред.

Тунелът започна да се спуска надолу, страничните зали и разклонения като че ли намаляха. Горещ въздух струеше от многобройните пукнатини по пода — мъчително напомняне за злото, което се бе спотаило в дълбините на мините. Поне стените тук бяха по-гладки и сенките не бяха толкова гъсти и заплашителни. Внезапно, след един по-остър завой, приятелите се озоваха пред грамадна каменна врата, издялана само от един скален къс, който обаче запречваше целия коридор.

— Зала? — попита Уолфгар и хвана тежкото резе.

Бруенор поклати глава — и той самият не знаеше какво има зад вратата. Уолфгар я отвори и пред тях се разкри още един празен коридор, който също завършваше с каменна врата. Бруенор внезапно си спомни това място.

— Десет врати — обясни той. — Десет врати в тунела, който води надолу, всяка с резе от едната страна.

Той се протегна и дръпна тежкия метален лост, който бе така закачен, че съвсем лесно да влезе в улеите на вратата и да я заключи.

— И зад тях — още десет в тунела, който се изкачва нагоре, всяка с резе от другата страна.

— Така че ако бягаш от враговете си, да можеш да залостиш вратите след себе си — досети се Кати-Бри. — И да се срещнеш по средата с родствениците си от другата част на мините.

— А между двете най-вътрешни врати трябва да има тунел, отвеждащ към долните нива — обади се и Дризт, разгадавайки простата, но хитра логика на отбранителното съоръжение.

— На пода наистина има отвор, който води надолу — рече Бруенор.

— Навярно там ще можем да си починем — предположи елфът.

Бруенор кимна и ги поведе напред. Спомените му се оказаха точни и само няколко минути по-късно вече минаваха през десетата врата. Озоваха се в малка, овална стая с две врати в двата противоположни края, всяка с резе от вътрешната страна. Точно в средата на пода имаше врата, която също бе залостена със здраво резе и като че ли не бе отваряна от дълги години. Многобройните ниши из цялото помещение бяха потънали в тъмнина.

След като огледаха стаята и се увериха, че е празна, приятелите залостиха изходите и се заеха да свалят част от дебелите си дрехи. Горещината ставаше все по-силна, а неподвижният, застоял въздух тегнеше върху тях и изпиваше силите им.

— Това е средата на горното ниво — разсеяно промърмори Бруенор. — Утре ще достигнем Клисурата.

— И после? — приключенският дух на Уолфгар все още се надяваше да се спуснат навътре в мините.

— Навън или надолу — Дризт така силно наблегна на първата възможност, че варваринът не можеше да не разбере, че втората е малко вероятна. — Ще разберем, когато стигнем там.

Уолфгар се вгледа в приятеля си, мъчейки се да открие у него поне частица от онзи приключенски дух, който бе опознал така добре, докато се обучаваше при елфа. Ала Дризт изглеждаше също толкова решен да напусне това място, колкото и джуджето. Нещо в тези подземия като че ли задушаваше обикновено неизчерпаемата му енергия и Уолфгар можеше само да предполага, че и Дризт, също както Бруенор, се бори с болезнените спомени от своето минало, прекарано в подобно мрачно място.

Наблюдателният младеж бе отгатнал правилно. Спомените на елфа за живота в подземното царство на Мрачните, наистина бяха породили у него желание час по-скоро да напусне Митрал Хол. То обаче не бе предизвикано от носталгия и копнеж по отминалите дни на детството и младостта. Онова, което Дризт с болезнена яснота си спомняше от времето, прекарано в Мензоберанзан, бяха черните твари, които обитаваха мрачните дупки на подземния свят. Усещаше тяхното присъствие и тук, в древните зали на джуджетата — ужаси, които надхвърляха всичко, което обитателите на повърхността можеха да си представят. Не се боеше за себе си. С уменията си на Мрачен елф можеше да се изправи срещу тези чудовища като равен. Ала другарите му, с изключение може би на опитното джудже, изобщо не бяха готови да се бият с тях, а ако останеха в мините, една такава битка беше неизбежна.

Освен това, усещаше елфът с всяка частица на тялото си, вече ги наблюдаваха.

Ентрери предпазливо пропълзя напред и долепи ухо до вратата. Беше го правил вече девет пъти, но този път долови нов звук — звъна на щит, който притежателят му пусна върху каменния под. По лицето на убиеца плъзна усмивка. Той се обърна към Сидни и Бок и кимна.

Плячката най-сетне бе паднала в ръцете му.

Вратата, през която бяха влезли, потрепери от нечовешката сила на страховития удар. Петимата приятели, които току-що бяха седнали, за да си починат след дългия преход, с изумление и ужас се обърнаха назад точно в мига, в който върху нея се стовари нов удар. Тежкият камък се, пропука и Бок нахлу в стаята. Кати-Бри и Риджис се озоваха на земята, преди да успеят да извадят оръжието си.

Чудовището можеше да ги смачка още там, ала целта му, онова, към което му бе наредено да се стреми с всички сили, бе Дризт До’Урден. То се втурна покрай двамата и застана в средата на помещението, мъчейки се да открие елфа.

Дризт, който не бе особено изненадан, успя да се скрие в сенките покрай стената на стаята и сега се промъкваше към разбитата врата, за да се погрижи никой да не влезе оттам. Само че магическите умения, с които Дендибар бе надарил Бок за този лов, бяха прекалено могъщи, за да се скрие от тях. Чудовището го надуши и тръгна към него.

Уолфгар и Бруенор препречиха пътя му.

Ентрери влезе в стаята веднага след Бок и като се възползва от бъркотията, предизвикана от появата на чудовището, успя да се прокрадне до сенките покрай стените, по начин, който невероятно силно наподобяваше тактиката на елфа. Палачът се запромъква предпазливо напред и когато стигна средата на овалната стена, пред него се изправи сянка, която толкова много приличаше на него самия, че той трябваше да спре, за да я огледа по-добре. Сепнат в безшумното си прокрадване към вратата, Дризт стори същото.

— Ето че най-сетне се срещаме, Дризт До’Урден — просъска Ентрери.

— Преимуществото е на твоя страна — отвърна Дризт. — Аз не знам нищо за теб.

— Веднага ще научиш, черен елфе! — разнесе се леденият смях на палача.

Жестоката сабя и изумрудената кама изскочиха от ножницата в същия миг, в който ятаганите на Дризт изсвистяха във въздуха.

Уолфгар с всичка сила стовари чука си върху гърдите на чудовището, но то, насочило цялото си внимание към елфа, дори не направи опит да се защити. Щитозъб го запрати назад, но то сякаш изобщо не забеляза и пак се насочи към плячката си. Бруенор и Уолфгар се спогледаха изумено и отново се нахвърлиха върху звяра, размахвайки чука и брадвата.

Зашеметен от ритника на Бок, Риджис лежеше до стената. Кати-Бри обаче успя да се изправи на едно коляно, здраво стиснала меча си. Гледката на двамата противници, които се биеха край стената с несравнимо изящество и умение, прикова погледа й.

Сидни, която тъкмо се канеше да прекрачи прага, също спря за миг. Никога досега не бе виждала нещо подобно — двама ненадминати майстори на меча, разменящи си удари в съвършена хармония.

Всеки предугаждаше движенията на другия с абсолютна точност, удар и париране се сливаха в едно, сякаш всеки инстинктивно знаеше какво ще направи противникът му, още преди той да си го бе помислил. Беше двубой, в който като че ли никога нямаше да има победител. Единият изглеждаше като отражение на другия и единствено от звъна на стоманата, когато сабята и ятаганът се срещаха, страничните наблюдатели разбираха, че пред очите им се води истинска битка. Двамата ту излизаха в осветената част на стаята, ту отново се скриваха в сенките, търсейки и най-малкото преимущество в тази битка, в която силите бяха напълно изравнени. Накрая; без да спират и за миг хипнотизиращия танц на оръжията, те потънаха в мрака на една от нишите.

В мига, в който Дризт и Ентрери се скриха от погледа й, Сидни си спомни каква бе нейната роля в тази битка. Без да се бави повече, тя извади тънка пръчка от кесийката, която висеше на кръста й и се прицели към джуджето и варварина. Колкото и да й се искаше да види как би свършила битката между елфа и палача, дългът й повеляваше да освободи Бок от нападателите му и да го остави да залови елфа.

Уолфгар стовари Щитозъб върху чудовището и го повали на земята. Миг преди огромното туловище да се стовари отгоре му, Бруенор успя да се промуши под краката на звяра.

Победата им не трая дълго. От магическата пръчка на Сидни изскочи мощен лъч и полетя към тях. Силата му отхвърли Уолфгар далече назад. Той се претърколи и се изправи на крака чак в другия край на помещението. Кожената му жилетка бе обгорена и пушеше, цялото му тяло бе изтръпнало от страховития удар.

Бруенор бе запратен на каменния под. В продължение на един дълъг миг остана да лежи там напълно неподвижен. Не беше тежко ранен (джуджетата са корави като скалите, които дълбаят, а са и особено неподатливи на всякакви магии), ала докато лежеше на пода, долови далечен тътен, който прикова цялото му внимание. Познаваше този звук, беше го чувал като дете, но не можеше да се сети откъде точно идва.

Едно обаче помнеше — този звук вещаеше гибел.

Звукът все повече се засилваше, стаята затрепери, далечният тътен се чуваше съвсем ясно, въпреки че Бруенор вече бе вдигнал глава от пода. И тогава джуджето разбра. То обърна безпомощен поглед към Дризт и изкрещя:

— Пази се, елфе!

Твърде късно — миг по-късно скритият механизъм се задейства и в пода на нишата зейна дупка.

Там, където допреди малко стояха Дризт и Ентрери, сега се виеха кълба прах. За Бруенор времето сякаш застина в този едничък ужасяващ миг. От тавана се откъсна огромен скален къс и сложи край и на последната искрица надежда, която още се таеше в гърдите му.

Тайният механизъм вече бе изпълнил предназначението си, ала мощните трусове, които разлюляваха цялата стая, не спряха. Стените се пропукаха, парчета камък се откъснаха от тавана и полетяха надолу. Застанала на единия праг, Сидни извика към Бок, докато в другия край на помещението Уолфгар вдигна тежкото резе и повика приятелите си.

Кати-Бри се втурна към падналия полуръст и като го хвана за глезените, го повлече към вратата, викайки към Бруенор да й помогне.

Ала джуджето, вперило обезумял поглед в рухналата ниша, отново и отново изживяваше онзи единствен гибелен миг.

Огромна пукнатина плъзна по протежение на целия под, заплашвайки да отреже пътя им за бягство. Кати-Бри стисна зъби и с последни сили успя да се добере до сигурността на тунела, който започваше отвъд вратата. Уолфгар изкрещя към джуджето и дори се накани да се върне за него.

В този миг Бруенор се изправи на крака и тръгна към тях — бавно, свел глава надолу, сякаш се надяваше подът да се отвори под краката му и да го запрати в най-черната яма на подземията.

И да сложи да сложи край на непоносимата болка.

20 Краят на една мечта

Когато всичко най-сетне се успокои, а грохотът заглъхна, приятелите, които сега вече бяха само четирима, си запробиваха път през отломките и тежкия прах обратно към овалната стая. Без да обръща внимание на големите купчини камъни и огромните пукнатини по пода, които заплашваха да ги погълнат, Бруенор се запрепъва към нишата, следван плътно от останалите.

Голяма купчина скални късове закриваше дупката на пода, наоколо не се виждаше кръв, нито каквато и да било следа от двамата противници. Изпод камъните се процеждаше плътен мрак и Бруенор се провикна, зовейки името на падналия си приятел. Ала разумът, напук на сърцето, напук на отчаяната надежда, която не искаше да умре, му говореше, че всичко е напразно — елфът вече не можеше да го чуе.

Той се огледа наоколо с овлажнели очи, но видът на самотния ятаган (магическото оръжие, което елфът бе взел от съкровището на дракона, който двамата с Уолфгар бяха победили), захвърлен като никому ненужна вещ върху останките от нишата, бе повече, отколкото джуджето можеше да понесе и по бузата му се стече горчива сълза. Джуджето бавно вдигна оръжието и го прибра в колана си.

— Уви, елфе! — провикна се Бруенор, застанал насред разрушената стая. — Не такъв край заслужаваше, приятелю!

Ако останалите не бяха така погълнати от собствената си скръб, сигурно щяха да доловят гнева, който прозираше зад болката в гласа му. Още преди трагедията бе започнал да си задава въпроса доколко бе разумно да продължава този поход, ала сега, когато бе изгубил най-скъпия си приятел, Бруенор бе изпълнен не само с безгранична скръб, но и с болезнено чувство за вина. Не можеше да си затвори очите пред жестоката истина за ролята, която бе изиграл в събитията, довели до гибелта на Дризт. Нетърпима горчивина го обзе при спомена за начина, по който бе накарал елфа да се включи в това пътешествие, преструвайки се на смъртно ранен и обещавайки му приключение, каквото никога дотогава не е преживявал.

Сега стоеше безмълвен и безропотно приемаше болката, която го раздираше.

Скръбта на Уолфгар, непримесена с никакви други чувства, бе също толкова дълбока. Младежът бе изгубил един от настойниците си, воина, който го бе превърнал от неопитен и свиреп варварски войник в изкусен и разсъдлив боец.

Беше изгубил един от най-верните си приятели. Готов бе да последва елфа и в самите недра на Бездната в търсене на приключения. Твърдо вярваше, че един ден той и Дризт ще се озоват в положение, от което няма да могат да избягат, ала когато се биеха рамо до рамо, или пък се бореха един с друг като учител с ученик, Уолфгар, изправен на самия предел на възможностите си, се чувстваше по-жив, отколкото когато и да било. Младият варварин неведнъж си бе представял своята смърт заедно с елфа, славен край, за който щяха да се разказват легенди и да се пеят песни дълго след като враговете, които ги бяха погубили, се превърнеха в прах в някой незнаен гроб.

Това беше край, от който младежът не се боеше.

— Най-сетне намери покой, приятелю — меко прошепна Кати-Бри.

Тя по-добре от когото и да било разбираше колко мъчителен бе животът на елфа на повърхността. Нейният мироглед бе в съзвучие с една друга, по-чувствителна и ранима страна на Дризт, страна, която той обикновено скриваше от приятелите си под желязната си, стоическа маска. Това бе същата онази част от характера му, която го бе подтикнала да напусне Мензоберанзан и злите му обитатели и го бе накарала да заживее като изгнаник. Кати-Бри познаваше радостта и любовта, която изпълваше съществото му, виждаше и силната болка, която му причиняваше неприязненото отношение на онези, които, заслепени от цвета на кожата му, не виждаха истинската същност на Дризт До’Урден.

В този ден, помисли си момичето, и доброто, и злото изгубиха двама от най-изявените си защитници. За нея Ентрери бе пълната противоположност на всичко онова, което Дризт олицетворяваше. Светът бе спечелил много от загубата на палача.

Ала цената бе прекалено висока.

Огромна вълна от гняв и болка връхлетя Риджис и той дори не успя да почувства облекчение от смъртта на убиеца. Рухналата ниша бе погребала и частица от полуръста. Вече нямаше да му се налага да бяга (Пук паша нямаше да го преследва повече), ала за първи път в живота си Риджис трябваше да се изправи пред последствията от собствените си действия. Беше се присъединил към малкия отряд на Бруенор съвсем съзнателно, макар да знаеше, че Ентрери е по петите му и напълно да осъзнаваше опасността, която убиецът представляваше за приятелите му.

До този миг бе живял като уверен в късмета си комарджия без дори за миг да си помисли, че би могъл да загуби. За него животът бе игра, която трябва да се играе твърдо и рисковано и никога досега не бе очаквал, че някога ще му се наложи да си плаща. Ако имаше нещо на този свят, което можеше да промени хазартния му начин на живот и абсолютната увереност в щастливата му звезда, то беше именно това — загубата на един от малцината му истински приятели. И той, Риджис, носеше вината за нея.

— Сбогом, приятелю! — промълви той към купчината отломки.

После се обърна към Бруенор и попита:

— Къде ще идем сега? Как ще се измъкнем от това ужасно място?

Риджис изобщо не искаше въпросът му да прозвучи като обвинение, ала джуджето, затънало в тресавището на собствените си угризения, инстинктивно зае отбранителна позиция.

— Ти си виновен! — изръмжа той. — Ти пусна убиеца по петите ни!

С разкривено от ярост лице и здраво стиснати юмруци, Бруенор пристъпи към полуръста.

Уолфгар, объркан от този внезапен изблик на гняв, също направи крачка към Риджис. Полуръстът не отстъпи назад и дори не направи опит да се защити — все още не вярваше, че яростта на Бруенор може да бъде толкова изпепеляваща.

— Ти, долен крадец! — изрева джуджето. — Вървиш си по пътя без изобщо да се замисляш за онуй, дето го оставяш зад гърба си… и после приятелите ти трябва да плащат вместо теб!

Още една крачка и Бруенор щеше да се озове до Риджис, а изразът на лицето му ясно говореше, че се кани да го удари. Уолфгар застана на пътя на джуджето и го спря с недвусмислена гримаса.

Суровото изражение на младия варварин най-сетне измъкна Бруенор от лапите на гнева и той едва сега разбра какво се канеше да направи. Силно смутен, той се опита да прикрие гнева си под маската на тревога за оцеляването им и като се обърна, се зае да претърсва стаята. От запасите им не бе оцеляло почти нищо.

— Оставете ги, не си струва да си губим времето — рече той след малко, прочиствайки гърлото си, където нещо все още го давеше мъчително. — Да се махаме оттук! Колкото по-бързо оставим туй проклето място зад гърба си, толкоз по-добре!

Уолфгар и Кати-Бри претърсиха купчината отломки, опитвайки се да открият нещо, което би могло да бъде спасено — никак не им се щеше да послушат Бруенор и да тръгнат без провизии. Скоро обаче сами се убедиха, че няма да намерят нищо и като отдадоха последна почит на останките в нишата, последваха джуджето в коридора.

— Смятам да стигна Клисурата на Гарумн преди следващата почивка! — възкликна то. — Тъй че се пригответе за дълъг преход.

— А после накъде? — попита Уолфгар, макар да се досещаше какъв ще е отговорът и той никак да не му се нравеше.

— Навън! — отсече Бруенор. — Колкото се може по-бързо!

Заплашителният му поглед красноречиво говореше, че джуджето няма да търпи никакви възражения.

— За да се върнем заедно с родствениците ти от Долината? — не отстъпваше варваринът.

— Не! За да не се върнем никога повече!

— Значи Дризт даде живота си напразно! — безжалостно рече младежът. — Пожертва се заради един блян, който никога няма да се сбъдне.

За миг Бруенор не можа да отвърне нищо — болезнено точните наблюдения на Уолфгар го накараха да онемее. До този момент не бе поглеждал на станалото в тази цинична светлина и онова, което видя сега, изобщо не му хареса.

— Не е напразно! — сопна се той на варварина. — Предупреждение е това за всички нас, да се махаме от туй проклето място. Зло витае във въздуха, като тролска смрад в бърлогата им! Не го ли подушваш, момче? Нима очите и носът не ти казват да се махаш оттук?

— Очите ми усещат опасността — спокойно отвърна Уолфгар. — Както неведнъж досега. Ала аз съм воин и не се плаша от такива предупреждения!

— Значи скоро ще бъдеш мъртъв воин! — намеси се Кати-Бри.

Уолфгар я погледна заплашително.

— Дризт дойде тук, за да помогне да си възвърнем Митрал Хол и аз не смятам да се откажа току-така!

— Ще умреш преди да си успял — промърмори Бруенор, ала гневът вече бе изчезнал от гласа му. — Дойдохме, за да открием дома ми, момче, ала туй не е мястото, дето търсех! Вярно, че народът ми някога живееше тук, ала сега единствено мракът властва в Митрал Хол и аз не искам да оспорвам гнусния му трон. Веднъж да се отърва от таз’ отвратителна смрад и повече никога няма да се върна тук, набий си го в дебелата глава веднъж завинаги! Сега туй място принадлежи на сенките и на сивите джуджета и дано проклетото нещо рухне върху скверните им глави!

Бруенор млъкна — беше казал повече от достатъчно. Обърна се рязко и решително тръгна напред, а тежките му стъпки кънтяха в тунела.

Кати-Бри и Риджис го последваха, а Уолфгар, след като постоя за миг, замислен върху думите на джуджето, забърза след приятелите си.

Сидни и Бок се върнаха в овалната стая веднага щом магьосницата прецени, че спътниците на елфа са си отишли. Също като тях тя застана до отломките от нишата и се замисли за последствията, които този неочакван развой на събитията щеше да има върху нейната задача. Силата на скръбта й от загубата на Ентрери учуди дори нея самата. Вярно е, че така и не успя да му повярва напълно и до края подозираше, че палачът в действителност е по следите на кристалния отломък, ала въпреки това по време на пътуването им постепенно се бе научила да го уважава. Нима можеше да намери по-добър съюзник?

Магьосницата нямаше много време да скърби за Ентрери — смъртта на Дризт До’Урден извикваше на преден план въпроса за нейната собствена сигурност. Дендибар едва ли щеше да приеме тази новина спокойно, а умението на шарения магьосник да измисля наказания за провинилите се бе известно на всички от Домовата кула.

За миг Бок постоя неподвижен, очаквайки заповеди от господарката си, но когато такива не последваха, той влезе в нишата и се захвана да разчиства купчината отломки.

— Спри! — нареди му Сидни.

Бок продължи да копае, подтикван от заклинанието, с което му бе заповядано да намери елфа.

— Спри! — този път гласът на младата жена прозвуча по-убедително. — Елфът е мъртъв, глупаво същество!

Най-сетне го бе изрекла на глас и това й помогна да приеме станалото. Трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Бок спря и се обърна към нея.

— Ще тръгнем след приятелите му — каза тя накрая, а думите й целяха не само да дадат нова цел на чудовището, но и да внесат яснота в собствените й мисли. — Кой знае, ако успеем да заловим джуджето и останалите, Дендибар може и да ни прости провала с елфа.

Младата жена се вгледа в лицето на Бок, но разбира се, изражението на безмозъчното същество изобщо не се промени.

— Ти трябваше да си погребан в тази ниша — промърмори тя, макар да знаеше, че Бок няма да разбере сарказма й. — Ентрери поне можеше да предложи нещо. Ала това няма значение, вече взех решение. Ще тръгнем след спътниците на елфа и ще изчакаме подходящ момент, за да ги пленим. Те ще ни кажат всичко, което искаме да знаем за кристалния отломък!

Бок все така стоеше на мястото си, очаквайки заповедите на магьосницата. Дори и безмозъчното същество разбираше, че Сидни най-добре знае какво трябва да правят, за да изпълнят задачата.

Четиримата приятели минаваха през огромни пещери, образувания, които бяха дело на природата, а не на джуджетата. Отвъд светлината на факлите, високите тавани и стени се губеха в мрака и още по-силно им напомняха колко са беззащитни в този момент. Приятелите вървяха плътно един до друг, струваше им се, че в тъмните ъгли се спотайват пълчища сиви джуджета, всеки миг очакваха някое страховито чудовище да се спусне върху тях от надвисналия над главите им мрак.

Неспирно капещата вода отмерваше крачките им с равномерния си плясък, който ехтеше из всички зали и още по-силно им напомняше колко безлюдно бе всичко наоколо.

Бруенор си спомняше добре тази част от Митрал Хол и сега отново го връхлетяха отдавна забравени картини от миналото. Това бяха Общите зали, мястото, където всички от рода Боен чук се събираха, за да чуят думите на своя владетел, крал Гарумн или да посрещнат важни гости. Тук пълководците обсъждаха стратегиите си по време на война и пак тук в мирно време се обсъждаха планове за търговия с външния свят. Всички, дори и най-младите джуджета, присъстваха на тези съвещания и Бруенор с умиление си припомни многобройните пъти, когато заедно с баща си Бангор бе седял зад трона на своя дядо Гарумн и внимателно бе слушал завладяващите речи на краля и съветите на Бангор — трябваше да научи всички умения на добрия предводител, защото един ден те щяха да му потрябват.

Един ден, когато Бруенор Бойният чук щеше да стане крал на Митрал Хол.

Гледката на опустелите зали измъчваше джуджето, което прекрасно си спомняше времето, когато в същите тези помещения бяха ехтели смехът и песните на десетки хиляди джуджета. Дори и да се върнеше с оцелелите си родственици, пак щяха да изпълнят едва някое ъгълче от една-единствена зала.

— Твърде много от нас ги няма вече — промълви Бруенор и шепотът му, по-силен, отколкото той си мислеше, проряза тегнещата тишина.

Кати-Бри и Уолфгар, които се притесняваха за приятеля си и през целия преход не откъсваха очи от него, чуха, думите му и веднага се досетиха какво ги бе предизвикало. Двамата се спогледаха и Кати-Бри видя как гневът на Уолфгар към джуджето отстъпва място на дълбока жал.

Вече не помнеха през колко зали бяха минали. Коридорите между просторните помещения бяха съвсем къси, на всяка крачка започваха нови и нови разклонения и странични изходи. Ала Бруенор прекрасно си спомняше пътя към клисурата и не се колебаеше дори за миг накъде да поеме. Освен това знаеше, че не бе възможно никой да не е чул задействането на механизма в овалната стая, много скоро някой щеше да дойде да проучи какво става. За разлика от тунелите, през които бяха минали досега, в тази част на горното ниво имаше много коридори, отвеждащи към дълбините на мините. Уолфгар загаси факлата и четиримата продължиха пътя си, обвити от сигурността на мрака.

Много скоро се оказа, че предпазливостта им не е била напразна. Току-що бяха влезли в поредната пещера, когато Риджис сграбчи Бруенор за рамото и даде знак на останалите да пазят тишина. Джуджето замалко не избухна, ала гневът му бързо се разсея при вида на непресторения ужас, изписан на лицето на полуръста.

С острия си слух, който дългите години, прекарани в ослушване за едва доловимото изщракване на ключалката, бяха тренирали още повече, Риджис бе усетил още един звук, който не идваше от капещата вода. Миг по-късно останалите също го чуха и не им трябваше много време, за да разберат какъв бе този шум — това бе тропотът на десетки крака, обути в тежки ботуши. Бруенор им даде знак да се скрият в една тъмна ниша и четиримата зачакаха мълчаливо.

Така и не успяха да видят преминаващия отряд достатъчно ясно, за да преброят какви и колцина бяха създанията, ала по броя на факлите разбраха, че враговете им ги превъзхождат поне десетократно, а и не беше особено трудно да се досетят какви точно бяха съществата, които минаха покрай тях.

— Туй бяха сиви джуджета или майка ми е от оркското племе! — изръмжа Бруенор и погледна към Уолфгар, сякаш искаше да види дали варваринът все още оспорва решението да напуснат Митрал Хол.

Уолфгар примирено кимна:

— Колко още ни остава да Клисурата на Гарумн? — и той, както и останалите, вече бе приел мисълта, че ще трябва да напуснат Сребърните зали.

Все още имаше чувството, че предава Дризт, ала и сам виждаше, че това бе най-мъдрото решение — ясно бе, че ако останеха, Митрал Хол щеше да се превърне в гробница не само за Дризт До’Урден.

— Един час до следващия тунел — отвърна Бруенор. — И още един след това.

Скоро и последното сиво джудже напусна пещерата и приятелите отново потеглиха, още по-предпазливо от преди — всяка стъпка, която отекнеше малко по-силно, отколкото искаха, ги изпълваше с ужас.

Спомените на Бруенор ставаха все по-ясни с всяка нова крачка и понеже знаеше точно къде се намира, той водеше приятелите си по най-прекия път. Имаше само едно желание — да излезе навън, колкото се може по-скоро. В този миг обаче, пред него се изправи коридор, който просто не можеше да отмине. Знаеше, че и най-малкото забавяне може да им струва живота, ала изкушението на стаята, която се намираше в дъното на късия коридор, бе прекалено силно и той не можеше да му устои. Трябваше да види докъде се простира оскверняването на Митрал Хол, трябваше да разбере дали най-важната зала от горното ниво бе оцеляла.

Приятелите му го последваха без да задават въпроси и скоро се озоваха пред висока, богато украсена метална врата. Върху нея бе гравиран чукът на Морадин, най-великия от боговете на джуджетата, отдолу бяха издълбани древни руни. Бруенор се мъчеше да изглежда спокоен, ала тежкото му дишане издаваше силните чувства, които го бяха завладели.

— Тук лежат даровете на нашите приятели — тържествено зачете той, — както и произведенията на ръцете ни. Ти, който прекрачваш този праг, знай, че онова, което се открива пред очите ти, принадлежи на рода Боен чук. Приятели, бъдете добре дошли! Врагове, пазете се!

Бруенор се обърна към приятелите си и те видяха, че челото му бе оросено от едри капки пот.

— Залата на Думатоин — обясни той.

— Минали са двеста години, откакто враговете са завладели Залите — каза Уолфгар. — Всичко отдавна е разграбено!

— Не! — отвърна Бруенор. — Вратата е магическа и никога не би се отворила пред враговете на моя род. Стотици капани има вътре, дето ще смъкнат кожата на всяко сиво джудже, което би успяло да се промъкне!

И като хвърли заплашителен поглед на Риджис, продължи:

— Внимавай какво вършат ръцете ти, Къркорещ корем, че току-виж някой от капаните не разбрал, че си хем приятел, хем крадец!

Полуръстът прие предупреждението напълно сериозно, въпреки хапливия сарказъм в думите на джуджето. Той прибра ръце в джобовете си и така, без да го осъзнава, сам призна, че преценката на Бруенор за него не бе далеч от истината.

— Вземи една факла от стената — обърна се Бруенор към Уолфгар. — Не ми се вярва вътре да има светлина.

Още преди варваринът да се върне с факлата, джуджето бутна тежката врата. Докосната от ръцете на приятел, тя се отвори без никакво усилие и откри малък коридор, който завършваше с тежка черна завеса. В средата на коридора се белееше купчина кости, а над нея се поклащаше лъскаво острие, закачено за тавана.

— Крадливо псе — изсмя се Бруенор, изпълнен с мрачно задоволство.

После мина покрай острието и се спря до завесата, изчаквайки приятелите си преди да влезе в стаята.

Притеснението му се предаде и на останалите и сега всички разтреперани чакаха, докато джуджето се опитваше да събере цялата смелост, на която бе способно.

Най-сетне Бруенор изръмжа нещо и решително дръпна завесата.

— Вижте Залата на Дума… — започна той, ала думите заседнаха в гърлото му в мига, в който погледът му се спря на вътрешността на стаята.

От цялата разруха, която бяха видели, откакто влязоха в Митрал Хол, нищо не бе така страшно, както онова, което сега се разкри пред очите им. Целият под бе осеян с огромни купчини камък. Пиедесталите, върху които някога бяха сияли най-прекрасните произведения на майсторите — джуджета, сега лежаха натрошени на парчета, от някои не бе останало нищо, освен ситен прах.

Бруенор се запрепъва към вътрешността на стаята, вперил невиждащ поглед пред себе си. Ръцете му трепереха, яростен вик го задави. Още преди да огледа цялото помещение разбра, че разрухата бе пълна.

— Как? — възкликна той, ала още преди да бе изрекъл думата, видя зейналия отвор в стената.

Това не бе обикновен тунел, прокопан покрай магическата врата, а огромна дупка в скалата, пробита сякаш със страховита стенобойна машина.

Уолфгар проследи погледа на джуджето и също ахна:

— Какво създание е могло да направи такова нещо!

Бруенор се приближи, опитвайки се да намери някакъв отговор. Кати-Бри и Уолфгар го последваха, но Риджис се отправи в обратната посока — не можеше да не провери дали все пак не бе останало нещо ценно.

Кати-Бри съзря странни отблясъци върху пода и тръгна към нещо, което смяташе за локва от някаква черна течност. Наведе се, за да го огледа по-добре и разбра, че това не бе течност, а люспа — по-черна от най-черната нощ и голяма почти колкото човек. При звука на изуменото й ахване, Бруенор и Уолфгар се втурнаха към нея.

— Дракон! — младият варварин веднага разбра какво вижда.

Той хвана огромната люспа и внимателно я изправи, за да я разгледа по-добре. И той, и Кати-Бри се обърнаха към джуджето — може би то знаеше нещо за това.

Широко отворените, ужасени очи на приятеля им, отговориха на техния въпрос, още преди да го изрекат.

— По-черен от най-черната нощ! — прошепна Бруенор, повтаряйки думите, които бяха звучали непрекъснато в онзи съдбовен ден преди почти два века.

— Научих за отвратителната твар от баща си — обясни той на Кати-Бри и Уолфгар. — Изчадие на могъщ демон бил той, по-черен от най-черната нощ. Не Сивите разгромиха моя народ, тях лесно щяхме да ги победим. Драконът на мрака изби нашите воини и ни прогони от Залите. Никой не оцеля, за да се бие със скверните му войници, когато ни нападнаха в малките зали в другия край на подземията.

От една пукнатина полъхна струя топъл въздух и им напомни, че в другия й край се намираха долните нива, а навярно и бърлогата на самия дракон.

— Да се махаме оттук, преди чудовището да ни е усетило — предложи Кати-Бри.

В този миг Риджис нададе тих вик от другия край на стаята и приятелите му се втурнаха към него, без да знаят дали се е натъкнал на съкровище или на опасност.

Завариха го приклекнал край една купчина камъни, вперил поглед в някаква пукнатина между скалните късове.

— Намерих я тук — рече той и им показа една сребърно ствола стрела. — Има и още нещо… мисля, че е лък.

Уолфгар приближи факлата до камъните и на мъждукащата й светлина четиримата видяха извивката на дървен лък и сребристия блясък на тетивата му. Уолфгар дръпна леко, очаквайки, че дървото ще се разпадне в ръката му под огромната тежест на камъните.

Ала то не се счупи и дори не помръдна, въпреки че варваринът бе вложил цялата си исполинска сила. Той се вгледа в каменната купчина, опитвайки се да измисли как да освободи оръжието.

В това време Риджис намери още нещо — златна плочка, заклещена в процеп сред камъните. Успя да я извади и я поднесе към светлината на факлата, за да вижда по-добре руните, които бяха гравирани върху изящния предмет.

— Таулмарил, Изпитващият сърцата — зачете той. — Дар от…

— Анариел, сестрата на Фаерун — довърши Бруенор вместо него, без дори да погледне към плочката.

После кимна в отговор на безмълвния въпрос на Кати-Бри и се обърна съм Уолфгар:

— Измъкни го, момче. Все ще му измислим по-добра работа от таз’ да гние тук.

Уолфгар, който вече бе огледал каменната купчина отвсякъде, веднага се зае да отмества скалните късове, които му пречеха да освободи оръжието. Много скоро Кати-Бри успя да издърпа лъка, ала в дупката имаше още нещо и тя помоли младежа да продължи.

Докато якият варварин отместваше тежките камъни, приятелите му не можеха да откъснат възхитените си погледи от прекрасното оръжие. Върху гладкото дърво нямаше дори драскотина, въпреки дългите години, които трябва да бе прекарало под тежките камъни. Достатъчно бе само едно забърсване и то отново заблестя с цялото великолепие на наситения си цвят. Кати-Бри го опъна без никакво усилие и го задържа така, наслаждавайки се на мощния, сигурен тласък на тетивата.

— Изпробвай го — предложи Риджис и й подаде сребърната стрела.

Кати-Бри не можа да устои. Тя постави стрелата в тетивата и я опъна — нямаше намерение да стреля, искаше само да опита силата и гъвкавостта й.

— Колчан! — провикна се Уолфгар, захвърляйки и последния камък настрани. — И още от сребърните стрели!

Бруенор посочи към мрака в другия край на стаята и кимна. Кати-Бри не се поколеба.

Свистящата стрела остави сребърна диря след себе си и изчезна в тъмнината. Миг по-късно от мрака се разнесе пукот и приятелите се втурнаха натам — и четиримата усещаха, че се бе случило нещо необикновено. Намериха я съвсем лесно — стрелата бе потънала дълбоко в каменната стена и само сребърните й пера стърчаха навън!

Там, където се бе забила, скалата бе почерняла и обгорена и колкото и силно да дърпаше, Уолфгар не успя да я помръдне и на милиметър.

— Не се тревожи — обади се Риджис, докато броеше стрелите в колчана, който варваринът още стискаше. — Тук има още деветнайсет… двайсет!

Полуръстът се дръпна назад изумено и приятелите му го изгледаха учудено.

— Бяха деветнайсет — обясни той. — Сигурен съм.

Без да разбира какво става, Уолфгар бързо преброи сребърните стрели.

— Двайсет са.

— Сега са двайсет — отвърна Риджис. — Ала когато ги преброих първия път, бяха деветнайсет.

— Значи колчанът е магически — заключи Кати-Бри. — Наистина безценен е дарът на лейди Анариел.

— Какво ли още можем да открием тук — рече Риджис и потри ръце.

— Нищо! — сопна се Бруенор. — Махаме се оттук и да не съм те чул да ми противоречиш!

Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че няма да срещне подкрепа от другите срещу джуджето, така че той примирено сви рамене и последва останалите обратно през черната завеса.

— Към Клисурата! — заяви Бруенор и четиримата отново поеха напред.

— Почакай, Бок! — прошепна Сидни, когато светлината от факлата на джуджето и спътниците му отново заблестя в малкия коридор, само на няколко метра от нея и чудовището. — Още не. Скоро ще дойде и нашето време!

По прашното лице на младата магьосница плъзна усмивка, която не вещаеше нищо добро.

21 Сребърни сенки

Внезапно сивата мъгла, която го заливаше като вълна, започна да се прояснява, нещо осезаемо се мярна в плътната пустота, която тегнеше върху него. Олюля се над главата му, после бавно се завъртя.

Краищата на непознатия предмет проблеснаха и се раздалечиха един от друг, после отново се сляха в едно. Успя да прогони тъпата болка в главата си, онзи мрак, който пълзеше в тялото му и смразяваше вътрешностите му, и сега впери поглед в малката точка над себе си, насочил цялата си воля към опората, която тя даваше на изтощеното му съзнание. Постепенно си възвърна контрола над краката и ръцете, спомни си кой беше той и защо се намира тук.

Дошъл внезапно на себе си, той не можеше да откъсне очи от искрящия предмет, който бе надвиснал над главата му. Върхът на изумрудена кама.

Артемис Ентрери се надвеси над него, черен силует в мътната дрезгавина, разсейвана единствено от пламъчето на единствената факла, която мъждукаше на стената зад тях. Острието на скъпоценната кама щеше да са забие в сърцето на Дризт при най-малкия опит за съпротива. Палачът също бе ранен при падането, но бе успял да се съвземе по-бързо от елфа.

— Можеш ли да вървиш? — попита той и Дризт бе достатъчно умен, за да се досети какво ще се случи, ако отговорът му бе отрицателен.

Кимна утвърдително и се накани да се изправи, ала камата заплашително проблесна.

— Още не! — изръмжа Ентрери. — Първо трябва да разберем къде се намираме и да решим накъде да поемем.

Дризт отмести очи от убиеца и се огледа наоколо — знаеше, че ако искаше да го убие, Ентрери отдавна щеше да го е направил. Бяха попаднали в сърцето на мините, това поне бе ясно — за да не се срути таванът, грубо издяланите каменни стени бяха подсилени със здрави дървени подпори.

— Колко дълбоко пропаднахме? — попита той, макар и сам да усещаше, че се намират много по-надълбоко от стаята, в която се бяха били.

Ентрери сви рамене.

— Спомням си, че почти веднага се приземихме върху някакъв каменен под, а после се заспускахме по някакъв стръмен улей с много завои, докато най-накрая се озовахме тук — и той посочи един отвор в ъгъла на тавана, откъдето трябва да бяха паднали. — Ала времето сякаш спира, когато си мислиш, че умираш, така че може и да не сме пропадали чак толкова дълго, колкото ми се стори.

— Мисля, че не ти се е сторило — отвърна Дризт. — Аз също усещам, че сме се спуснали дълбоко в недрата на Митрал Хол.

— Как ще излезем?

Дризт внимателно се вгледа в наклона на тавана и посочи надясно.

— Тунелът се изкачва натам.

— Да тръгваме тогава — рече Ентрери и протегна ръка, за да му помогне да стане.

Дризт прие помощта на палача и се изправи предпазливо, внимавайки да не прави резки движения — знаеше, че изумрудената кама ще го прониже много преди да успее да извади оръжията си.

Ентрери също го знаеше, макар че в действителност не очакваше елфът да предприеме нещо срещу него в затрудненото положение, в което се намираха. Онова, което бяха преживели в овалната стая, не бе обикновена битка и сега двамата, макар и неохотно, си размениха погледи, пълни с уважение.

— Имам нужда от твоите очи — обясни Ентрери, макар че Дризт се бе досетил и сам. — Открих само една факла, а и тя няма да издържи докато намеря изхода. Ала твоите очи, Мрачни елфе, могат да открият пътя дори и в тъмнината. И не забравяй, че ще бъда до теб, достатъчно близо, за да следя всяко твое движение… достатъчно близо, за да те убия с един-единствен удар!

И за да подчертае сериозността на заплахата си, той завъртя изумрудената кама, въпреки че Дризт бездруго го бе разбрал прекрасно.

Когато се изправи на крака, елфът установи, че всъщност не бе ранен толкова тежко, колкото се боеше. Беше навехнал глезена и коляното на единия си крак и знаеше, че всяка стъпка ще бъде болезнена. Ентрери обаче не биваше да разбере — убиецът нямаше да се поколебае да го убие, ако спътникът му започнеше да изостава.

Палачът се обърна, за да вземе факлата и Дризт се възползва, за да огледа бързо оръжията си. Вече бе успял да забележи един от ятаганите си, затъкнат в колана на Ентрери, ала другият — магическото оръжие, което бе намерил в пещерата на Смразяващия — не се виждаше никъде. Усети, че една от камите му все още бе у него, скрита в тайна ножница в ботуша му, ала знаеше, че тя няма да му бъде от голяма полза срещу сабята и камата на опитния убиец. Да се изправи срещу него, докато убиецът има и най-малкото преимущество, бе изход, до който Дризт щеше да прибегне, само ако вече нямаше какво да губи.

Внезапно елфът усети как го залива ледена вълна и уплашено сграбчи малката кесийка, висяща на кръста му. Ужасът му се засили още повече, когато видя, че торбичката е развързана. Още преди да бръкне вътре знаеше, че Гуенивар вече я няма. Трескаво се огледа наоколо, но видя единствено камъни.

При вида на тревогата му по лицето на Ентрери плъзна зла усмивка, но ниско схлупената качулка на плаща му я скри.

— Да вървим — обади се той.

Дризт нямаше друг избор. Немислимо бе да каже на убиеца за магическата статуетка и така да поеме риска пантерата отново да попадне в ръцете на зъл господар. Веднъж вече я бе спасил от такава съдба и сега хиляди пъти предпочиташе да я остави погребана под тонове камъни, отколкото да я види да се подчинява против волята си на недостоен господар. Дризт хвърли последен скръбен поглед към купчината камъни и стисна зъби, успокоявайки се с мисълта, че котката бе жива и невредима в своята собствена Равнина.

Дървените подпори, които оставяха зад гърба си, толкова си приличаха, че след известно време започна да им се струва, че непрестанно се връщат оттам, откъдето бяха тръгнали. Дризт усещаше, че докато бавно се изкачва нагоре, тунелът описва широк кръг и това още повече засили притеснението му. Познаваше умението на джуджетата да копаят тунели, особено когато ставаше дума за скъпоценни метали и камъни, и започна да се чуди колко ли мили ще им се наложи да изминат, преди да достигнат следващото ниво.

Въпреки че не бе така свикнал с подземния свят както елфа, нито познаваше обичаите на джуджетата особено добре, Ентрери също изпитваше същите неприятни подозрения. Мина час, после още един, а краят на дървените подпори все така се губеше в мрака напред.

— Факлата скоро ще угасне — Ентрери най-сетне наруши тишината, която цареше откакто бяха потеглили.

Тесният, схлупен тунел заглушаваше стъпките им, безшумните стъпки на опитни воини, свикнали да се промъкват в сенките.

— Май ще имаш преимущество, Мрачни елфе — продължи убиецът.

Дризт обаче не мислеше така. Ентрери също бе създание на мрака не по-малко от него самия, а тренираните му рефлекси и дългогодишният опит бяха повече от достатъчни, за да компенсират неумението му да вижда в тъмното. Убийците не вършат работата си под ярката светлина на обедното слънце.

Елфът не отвърна нищо и отново се обърна към пътя пред себе си. Огледа се наоколо и острото му зрение съзря едва забележимо блещукане. Без да обръща внимание на Ентрери, който притеснено изшумоля зад гърба му, Дризт се приближи до стената и прокара пръсти по повърхността й, напрягайки поглед с надеждата отново да зърне проблясъка. Видя го в мига, в който Ентрери застана зад него — мъждукаща сребриста светлинка по протежение на цялата стена.

— Там, гдето сребърни реки струят… — промълви Дризт, без да може да повярва на очите си.

— Какво? — обади се Ентрери.

— Донеси факлата — бе единственият отговор, който получи.

Дризт нетърпеливо прокара ръце по скалата — трябваше да намери доказателството, което щеше да обори упоритата му логика и да разпръсне подозренията му, че разказите на Бруенор за чудесата на Сребърните зали, са били силно преувеличени.

Ентрери бързо се върна, изпълнен с любопитство. На светлината на факлата двамата спътници я видяха с кристална яснота — сребърна струя, дебела колкото ръката на Дризт, която искреше ярко в съвършената си чистота, докато се стичаше по стената.

— Митрал! — ахна Ентрери. — Богатство, достойно за крал!

— Ала безполезно за нас — хладно рече Дризт, за да разсее обзелото ги вълнение и отново пое напред, давайки си вид, че митралната жила изобщо не му бе направила впечатление.

Имаше чувството, че Ентрери не бива да вижда това място, струваше му се, че самото присъствие на убиеца осквернява богатствата на рода Боен чук и не искаше да му дава повод отново да потърси Залите, ако успее да се измъкне навън. Ентрери сви рамене и го последва.

Тунелът започна да се издига забележимо, докато двамата продължаваха да крачат неуморно. Сребристият проблясък на митралните жили отново и отново привличаше погледите им и Дризт започна да се чуди дали Бруенор всъщност не бе подценил богатствата на народа си.

Ентрери, който нито за миг не се отделяше от елфа, бе прекалено зает да наблюдава своя пленник, за да обръща внимание на безценния метал, ала все пак не пропусна да отбележи наум какви възможности разкриваха тези богатства пред него. Самият той не се интересуваше особено от подобни неща, но знаеше, че за в бъдеще подобна информация можеше да се окаже много ценна и да му бъде от голяма полза.

Не бе минало много време, когато факлата най-сетне угасна, но двамата спътници установиха, че все още могат да виждат какво става наоколо — зад един от завоите на тунела пред тях мъждукаше светлинка. Ала Ентрери не искаше да рискува да изгуби единствената възможност да се измъкне оттук, ако светлинката внезапно изчезне, и като се приближи съвсем плътно до Дризт, опря върха на камата си в гърба му.

Светлината обаче не само не изчезна, а дори се засили — явно не бе просто някоя обикновена факла. Въздухът стана по-горещ, много скоро от другия край на тунела долетя стържещ шум от огромен механизъм. Ентрери сграбчи наметката на елфа и се долепи до него.

— Тук ти си натрапник точно толкова, колкото и аз — прошепна той. — И за двама ни е по-добре да не ни виждат.

— Нима онова, което непознатите миньори ще ми сторят, може да е по-лошо от съдбата, която ме очаква в твоите ръце? — саркастично попита Дризт.

Ентрери пусна плаща му и се отдръпна назад.

— Явно трябва да ти предложа още нещо, за да си осигуря помощта ти — рече той.

Дризт го погледна изпитателно, без да знае какво да очаква.

— Всички предимства са на твоя страна — каза той.

— Не са — отвърна палачът и прибра камата в ножницата пред объркания поглед на елфа. — Вярно е, мога да те убия, но какво ще спечеля от това? Убийството не ми доставя удоволствие.

— Ала нямаш нищо против него — отбеляза Дризт.

— Правя онова, което се налага — отговори Ентрери, отминавайки хапливите думи на елфа със смях.

Дризт разбираше характера на този човек по-добре, отколкото би искал. Безстрастен, хладнокръвен и невероятно опитен в сеенето на гибел. Когато гледаше Ентрери, Дризт виждаше самия себе си — онова, в което щеше да се превърне, ако бе избрал да остане в Мензоберанзан, сред своя също толкова аморален народ. Ентрери бе въплъщение на същите онези принципи, на които се основаваше обществото на Мрачните елфи, на същата онази себична жестокост, която бе потресла Дризт до дъното на душата му и го бе прогонила от недрата на земята. Той се вгледа изучаващо в убиеца. Този мъж го изпълваше с неописуемо отвращение, ала по някакъв необясним начин елфът не можеше да избяга от връзката, която съществуваше между тях.

Дошло бе време отново да защити принципите си така, както го бе направил и тогава, в подземния град.

— Правиш онова, което се налага! — погнусено се изплю той, без да се бои от последствията, които можеше да си навлече. — Колкото и скъпо да струва!

— Колкото и скъпо да струва това — спокойно повтори Ентрери и самодоволната му усмивка превърна обидата в комплимент. — Радвай се, че съм толкова практичен, Дризт До’Урден, защото ако не бях, ти никога нямаше да се събудиш след онова падане! Ала стига празни приказки. Ще ти предложа сделка, от която и двамата ще спечелим.

Дризт остана безмълвен без да показва с нищо дали предложението на Ентрери го интересува.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита убиецът.

— За да заловиш полуръста.

— Грешиш. Тук съм, не за да заловя полуръста, а за да взема неговия медальон. Той го открадна от онзи, на когото служа, макар да се съмнявам, че ви го е признал.

— Досещам се за повече от онова, което ми казват — рече Дризт и следващите му думи само доказаха прозорливостта му. — Онзи, комуто служиш, търси отмъщение, нали?

— Може би. Ала най-важното е връщането на медальона. Ето какво ти предлагам. Заедно ще се опитаме да намерим път, който да ни отведе до твоите приятели. Предлагам ти помощта си в това пътешествие вън от подземията и живота ти в замяна на медальона. Когато открием приятелите ти, ще убедиш полуръста да ми го даде и аз ще поема по пътя си и никога няма да се върна. Онзи, на когото служа, получава медальона си обратно, а полуръстът ще може да изживее остатъка от дните си без постоянно да поглежда през рамо, в очакване да го застигне отмъщението на пашата.

— Мога ли да разчитам на думата ти?

— Можеш да разчиташ на действията ми — и като извади ятагана на елфа от колана си, Ентрери му го подхвърли. — Нямам никакво намерение да умра в тази дупка, елфе… нито пък ти, надявам се.

— Откъде си сигурен, че когато намерим приятелите ми, ще изпълня своята част от сделката? — попита Дризт, докато оглеждаше оръжието си, без да може да повярва на неочаквания развой на събитията.

Ентрери отново се изсмя.

— Прекалено си благороден, за да се усъмня в теб, Мрачни елфе. Никога няма да се отметнеш от думата си, в това съм сигурен! Е, споразумяхме ли се?

Дризт не можеше да не признае, че в думите на Ентрери има много мъдрост. Ако обединяха усилията си, имаха голям шанс да се измъкнат от долните нива. А и нямаше никакво намерение да изпусне възможността да намери приятелите си, не и ако цената беше някакъв си медальон, който освен всичко друго непрекъснато вкарваше Риджис в беда.

— Споразумяхме се — отвърна той.

Тунелът ставаше все по-светъл и по-светъл с всяка измината крачка. Това обаче не бе трептящият светлик, хвърлян от факли, а непрекъсната, силна светлина. Звукът на механизма също се усилваше и скоро двамата трябваше да си крещят, за да се чуят.

Свиха зад един ъгъл и видяха последните колони да се издигат към тавана на огромна пещера — най-сетне бяха достигнали края на мините. Предпазливо се запромъкваха между подпорите и скоро се озоваха върху малка скална тераса, която опасваше дълбока галерия — великия подземен град на рода Боен чук.

За щастие двамата се намираха в горната част на пропастта, в чиито стени бяха издялани големи стъпала, водещи до самото й дъно. Във всяка от двете стени имаше богато украсени врати, които някога са водели към домовете на бруеноровия род. Повечето от стъпалата сега бяха празни, ала за Дризт, който стотици пъти бе слушал разказите на Бруенор за Сребърните зали, не бе никак трудно да си представи отминалото великолепие на това място. Пред очите му оживяха десетки хиляди джуджета, неуморни, погълнати от страстта към работата, която обожаваха и заради която живееха. Чуковете неуморно ковяха чистия митрал, докато гласовете на джуджетата се издигаха в прослава на техните богове.

Каква гледка трябва да е било това! Джуджета, неспирно катерещи се към горните нива, за да покажат последното си произведение — прекрасно митрално творение, неописуемо красиво и скъпоценно. От това, което знаеше за джуджетата от Долината на мразовития вятър, Дризт бе сигурен, че и най-дребното несъвършенство в чудния предмет би накарало майсторите да се втурнат към наковалните си, обзети от ужас и молейки боговете за прошка и за благоволението да успеят да сътворят нещо по-красиво и съвършено. Нямаше друга раса в Царствата, която така да се гордее с произведенията, излезли изпод ръцете им, както джуджетата, а пък майсторите от рода Боен чук бяха неимоверно взискателни дори и според представите на собствената си раса.

Сега единствено в дъното на галерията кипеше дейност. Там, на стотици метри от върха на пещерата, се простираха огромни работилници, главните ковачници на Митрал Хол, чиито пещи бяха достатъчно горещи, за да разтопят яката скала и да отделят безценния метал. Дори и от голямото разстояние, което ги делеше от работилниците, Дризт и Ентрери усещаха изпепеляващия полъх на пламъците, а ярката светлина ги накара да примижат. Десетки тантурести работници тичаха насам-натам, бутайки колички с руда и гориво за пещите. Дуергари, предположи Дризт, макар че от тази височина му бе трудно да ги различи, а и парещата светлина го заслепяваше.

Само на един-два метра вдясно от изхода на тунела, по който бяха дошли, започваше полегат коридор и плавно водеше надолу. Вляво скалната тераса продължаваше покрай стената. Беше доста тясна и очевидно не бе предвидена за разходки, ала в другия й край Дризт успя да различи тъмната сянка на мост, прехвърлен през пропастта.

Ентрери го повика обратно в тунела.

— Мостът като че ли е най-добрата възможност — рече убиецът. — Ала никак не ми се ще да го прекося, докато наоколо е пълно с толкова много джуджета.

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна елфът. — Можем да се върнем обратно и да тръгнем по някой от страничните проходи, покрай които минахме, но и те най-вероятно водят до мините, а и надали ще ни отведат много далече.

— Да тръгваме тогава — съгласи се Ентрери. — Кой знае, може пък шумът и ослепителната светлина да ни скрият.

И без да се бави повече, той скочи върху тераската и се запъти към тъмните очертания на моста. Дризт го последва.

Въпреки че тераската бе широка не повече от петдесетина сантиметра, а на много места се стесняваше още повече, двамата бяха достатъчно пъргави и я прекосиха без никакво затруднение. Много скоро вече стояха пред извития мост, който се оказа само една тесен скален къс, прехвърлен над зашеметяващата бездна.

Двамата се приведоха и запълзяха напред. Лесно достигнаха средата на моста и когато започнаха да се спускат по полегатата му страна, видяха, че стената срещу тях е опасана от широка тераса. В края на моста започваше тунел, осветен с факли като онези, покрай които бяха минали в горното ниво. Вляво от входа на коридора стояха няколко дребни фигурки, очевидно дуергари, но така бяха потънали в разговор, че изобщо не обръщаха внимание на това, което става около тях. Ентрери кимна по посока на тунела и по лицето му плъзна лукава усмивка.

Безшумни като котки и невидими в сенките, Дризт и убиецът влязоха в тунела без дуергарите да усетят каквото и да било.

Покрай тях отново се заредиха дървени подпори, докато двамата бързаха напред, оставяйки подземния град все по-далеч и по-далеч зад себе си. Сенките, хвърляни от факлите, които висяха на грубо издяланите стени, им осигуряваха достатъчно прикритие и докато слушаха как шумът от работата в големите ковачници постепенно заглъхва зад тях, Дризт и Ентрери се поуспокоиха и дори започнаха да се надяват, че скоро могат да застигнат Бруенор и останалите.

В този миг свиха зад поредния ъгъл и замалко не се сблъскаха с един самотен дуергарски страж.

— К’во търсите тука? — излая часовоят, а митралният му меч проблесна на трепкащата светлина на факлата.

Всичко останало по него — ризница, шлем и щит — също беше изработено от скъпоценния метал. Снаряжение, достойно за крал… на гърба на един най-обикновен войник!

Дризт се приближи до джуджето, давайки знак на Ентрери да остане назад — не му се щеше да оставят трупове навсякъде, откъдето минаваха. Убиецът разбра, че елфът има по-голям шанс да се справи с джуджето от него — в крайна сметка и двамата принадлежаха към народи, които вече векове наред живееха в недрата на земята. Ако джуджето видеше човешките му черти, това можеше да попречи на плана (каквото и да бе намислил елфът) и затова Ентрери нахлупи качулката на плаща още по-плътно над лицето си.

Стражът отскочи назад, а очите му замалко да изскочат от орбитите си при вида на Мрачния елф. Дризт се смръщи, но не каза нищо.

— Ъъъ… какво правите в мините? — доста по-учтиво попита дуергарът.

— Вървим — ледено отвърна Дризт, който още се преструваше на ядосан от рязкото посрещане.

— А… ъъъ… кои сте вие? — заекна джуджето.

Ентрери не можеше да не забележи очевидния ужас, който Дризт всяваше у джуджето. Като че ли тук, под земята, страхът, който Елфът на мрака предизвикваше у онези, които срещаше, бе още по-силен от боязънта, която вселяваше у обитателите на повърхността. Убиецът не пропусна да отбележи това и реши за в бъдеще още повече да внимава с елфа.

— Аз съм Дризт До’Урден, от дома Даермон Н’а’сшезбаернон, деветия дом в йерархията на Мензоберанзан — отвърна Дризт, който нямаше причини да крие истинското си име.

— Добра среща! — провикна се стражът, който сега явно гореше от нетърпение да се понрави на непознатия. — Макнъгъл съм аз, от рода Бакбакен.

И като се поклони толкова ниско, че сивата му брада докосна пода, джуджето продължи:

— Не ни се случва често да посрещаме гости в мините. Може би търсиш някого? Да ти помогна ли с нещо?

Дризт се замисли за миг. Ако приятелите му бяха оцелели при срутването на овалната стая (нещо, в което той трябваше да вярва на всяка цена, ако искаше да има сили и воля да продължи напред), със сигурност щяха да се отправят към Клисурата на Гарумн.

— Вече свърших работата си тук — рече той. — Доволен съм.

— Доволен? — въпросително повтори джуджето.

— Твоят народ започна да копае твърде надълбоко — обясни Дризт. — Повредихте един от нашите тунели с вашите кирки и лопати. Именно заради това съм тук — за да проверя да не би враговете на моите събратя отново да са се заселили в мините. Видях ковачниците ви, сиви боецо, трябва да се гордеете с тях!

Часовоят пристегна широкия си колан и глътна корема си. Родът Бакбакен наистина се гордееше с работилниците си, макар в действителност да си бяха присвоили цялата ковачница от рода Боен чук.

— Доволен си, казваш. А накъде си тръгнал сега, Дризт До’Урден? Да видиш Шефа?

— А кого да търся, ако наистина съм тръгнал натам?

— Не си ли чувал за Мракометния? — многозначително се изсмя Макнъгъл. — Червеят на мрака е той, черен като смъртта и свиреп като побеснял демон! Не знам как ще му се хареса разни Мрачни да му се разхождат из мините, ама ще видим!

— Не мисля така — спокойно отвърна Дризт. — Вече научих всичко, което исках да знам и сега пътят ми води към дома. Повече няма да безпокоя Мракометния, нито гостоприемния ти род.

— Аз пък мисля, че все пак ще идеш при Шефа — рече джуджето, окуражено от учтивото държание на елфа, както и от споменаването на могъщия дракон, а митралният му меч заискри върху блестящия щит.

Дризт се смръщи и пъхна ръка под плаща си, насочвайки я към джуджето. Макнъгъл забеляза бързото движение и реакцията му изуми Ентрери. Бездруго сивкавото му лице пребледня още повече и той застина на мястото си, без да смее да помръдне.

— Пътят ми води към дома — повтори Дризт.

— Така си е, право към дома! — възкликна Макнъгъл. — Дали не мога да ти помогна по-лесно да стигнеш дотам? Тунелите са доста объркани, та понякога си е наистина трудничко да се оправиш из тях!

Защо не, помисли си Дризт. Шансовете им да се измъкнат от подземията нарастваха значително, ако знаеха най-прекия път.

— Една пропаст — отвърна той. — Едно време, преди времето на рода Бакбакен, чувахме, че се наричала Клисурата на Гарумн.

— Бездната на Мракометния, тъй й викаме сега — поправи го джуджето. — На следващото разклонение хванете левия тунел и после продължете направо.

Новото име изобщо не се понрави на Дризт. Срещу какви ли чудовища, зачуди се той, щяха да се изправят приятелите му, ако успееха да се доберат до клисурата! Елфът не искаше да губи повече време и затова само кимна на Макнъгъл и продължи напред. Джуджето се отдръпна колкото се може по-далеч от него и го остави да си върви, доволно, че повече не трябва да разговаря с Елфа на мрака.

Докато отминаваше, Ентрери хвърли поглед през рамо и видя как дуергарът избърсва студената пот от челото си.

— Трябваше да го убием — обади се той, когато се отдалечиха достатъчно. — Сега всички от рода му ще се втурнат след нас.

— Не по-бързо, отколкото биха го направили, ако намереха мъртвото му тяло или забележеха отсъствието му — отвърна Дризт. — Вярно, че сигурно ще ни преследват, ала поне знаем пътя. Не би посмял да ме излъже от страх да не би просто да го изпитвам. Моят народ неведнъж е убивал заради подобни лъжи.

— Какво му направи? — полюбопитства Ентрери.

При мисълта за преимуществата, които зловещата слава на неговия народ му даваше, по лицето на Дризт плъзна иронична усмивка. Той отново пъхна показалец под плаща си.

— Представи си лък, достатъчно малък, за да се побере в джоба ти — обясни той. — Няма ли да изглежда точно така, когато се прицелиш с него? Елфите на мрака са известни и с това, че често използват такива оръжия.

— Че какво може да направи една толкова малка стрела срещу митрална ризница? — Ентрери все още не можеше да разбере защо заплахата на Дризт така бе стреснала джуджето.

— Тя не може, но виж, отровата… — подсмихна се елфът и продължи напред.

Ентрери изостана малко и зла усмивка изкриви устните му — не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Колко ли лукави и безжалостни трябва да бяха Елфите на мрака, щом една толкова проста заплаха предизвикваше такъв вцепеняващ ужас! Май черната им слава не бе никак преувеличена.

Палачът усети, че започва да се възхищава на тези Мрачни елфи.

Въпреки бързината, с която двамата се движеха, преследвачите се появиха по-рано, отколкото очакваха. Шумът от тежките им ботуши отекна в тунела и бързо заглъхна, само за да долети отново от следващото разклонение, много по-близо отпреди. Странични проходи, досетиха се Дризт и Ентрери, проклинайки многобройните завои в коридора, по който бяха поели. Най-сетне, когато преследвачите им почти ги бяха застигнали, Дризт спря палача.

— Само неколцина са — каза той.

— Групичката от терасата срещу моста — предположи Ентрери. — Ще се бием. Ала трябва да приключим колкото се може по-бързо с това — няма как след тях да не дойдат още джуджета!

Той погледна елфа и Дризт с ужас установи колко познат му изглежда пламъкът, който гореше в очите му.

Само че сега нямаше време да размишлява върху неприятната прилика между него и убиеца и като тръсна глава, той насочи цялото си внимание към битката, която им предстоеше. Извади скритата кама от ботуша си (сега не му беше времето да има тайни от Ентрери) и се спотаи в една тъмна ниша. Убиецът стори същото и светкавично се шмугна в сенките от другата страна на тунела.

Секундите се точеха бавно, отброявани единствено от далечния тропот от стъпките на приближаващите джуджета. Елфът и Ентрери стояха напълно безшумно, затаили дъх в очакване, сигурни, че преследвачите им няма да ги отминат.

Внезапно звукът от тежките стъпки се засили и дуергарите се втурнаха в главния тунел — явно бяха минали през някоя от многобройните тайни врати.

— Не ще да са много далеч! — съвсем ясно се разнесе нечий глас.

— Шефът добре ще ни нахрани зарад’ таз’ плячка! — възторжено се провикна друг.

В този миг джуджетата се показаха иззад последния завой, а ризниците и оръжията им, изковани от най-чист митрал, искряха на мъждукащата светлина на факлите.

Дризт погледна мътното острие на стоманения си ятаган — ударите му трябваше да бъдат съвършено точни, за да се справят с митралните доспехи. Той въздъхна примирено, но не можеше да не съжалява за магическото си оръжие, което бе изгубил някъде.

Ентрери също видя в колко неизгодно положение се намират двамата с елфа и разбра, че бързо трябва да предприемат нещо. Без да се колебае, убиецът извади кесийка с монети от колана си и с всички сили я запрати надолу по коридора. Торбичката полетя в мрака и тупна съвсем близо до следващия завой. Из тунела отекна звън.

Сивите джуджета се сепнаха.

— Ето ги! — възкликна един и заедно с другарите си се втурна към завоя.

А там Дризт и Ентрери вече ги очакваха.

Сенките се взривиха и връхлетяха върху слисаните сиви джуджета. Дризт и Ентрери нападнаха едновременно, в мига, когато първото джудже достигна убиеца, а последното точно минаваше покрай елфа.

Ужасените писъци на дуергарите процепиха въздуха. Ками, сабя и ятаган се носеха в страховит танц и сееха смърт. Джуджетата виждаха само проблясването им, докато остриетата търсеха пролуки в непробиваемите доспехи, ала болезнено ясно усещаха смъртоносното им ужилване, щом оръжията успееха да се промушат между халките на митралните им ризници.

Докато джуджетата успеят да се съвземат от изненадата, две от тях вече лежаха мъртви в краката на елфа, а още едно издъхваше, покосено от сабята на Ентрери, докато другарят му с препъване се отдалечаваше от палача, стиснало корема си с окървавена ръка.

— Гръб до гръб! — извика Ентрери към Дризт, който бе избрал същата стратегия, и вече си проправяше път покрай зашеметените джуджета.

Докато Дризт се приближаваше, палачът успя да убие още едно джудже, което имаше глупостта да се загледа в елфа достатъчно дълго, за да успее Ентрери да намери местенце на тила му, незащитено от шлема, и с всички сили да забие изумрудената кама.

В следващия миг двамата долепиха гръб в гръб и оръжията им отново подеха смъртоносния си танц. Плащовете им се развяваха, а светкавичните им движения, ръководени сякаш от една обща воля, се сливаха в едно и трите оцелели джуджета трябваше да се вгледат внимателно в тях, за да разберат къде свършва единият им противник и къде започва другият.

Ала време за губене нямаше и те връхлетяха върху двамата воини, надавайки викове в прослава на Мракометния.

Дризт светкавично нанесе поредица от удари, които биха погубили всеки друг противник, но доспехите на джуджетата бяха много по-здрави от стоманения му ятаган и острието безсилно отскачаше встрани. Ентрери също не успяваше да намери място, където да забие оръжието си — то непрекъснато срещаше ту непробиваемата ризница, ту якия щит на някой дуергар.

Дризт се извърна на една страна, отделяйки се леко от Ентрери. Палачът бързо разбра какво си бе наумил елфът и се завъртя заедно с него.

Постепенно кръговото им движение ставаше все по-бързо и по-бързо. Двамата се движеха в съвършена хармония и с такава лекота, сякаш не водеха битка на живот и смърт, а танцуваха. Джуджетата дори не се опитаха да поддържат същото темпо. Противниците им непрестанно се сменяха — щом единият от двамата спреше замаха на митралните брадви, другият светкавично заемаше мястото му и на свой ред отбиваше удара. Дризт и Ентрери се завъртяха няколко пъти, докато джуджетата успеят да уловят ритъма на движенията им, после Дризт, който все още водеше, забави крачка и дори смени посоката.

Тримата дуергари, които до този миг бяха успели да се разположат равномерно около двамата си врагове, се вцепениха по местата си, без да знаят откъде ще ги връхлети следващият удар.

Ентрери, който вече буквално четеше мислите на елфа, веднага съзря възможностите, които се откриваха пред тях. Докато се отдалечаваше от едно особено объркано джудже, той се престори, че се готви за изненадващо нападение. За миг джуджето се вцепени и така даде възможност на Дризт, който идваше отзад, да нанесе удар.

— Давай! — победоносно изкрещя убиецът.

Ятаганът изсвистя във въздуха.

Оставаха двама срещу двама. Дризт и Ентрери спряха танца си и се изправиха срещу оцелелите джуджета.

Елфът връхлетя върху дребния си противник с гигантски скок. Насочило цялото си внимание към смъртоносния ятаган на своя нападател, джуджето така и не видя проблясването на камата, когато и тя се включи в битката.

Единствено ужасът му бе по-силен от изумлението, което го заля като вълна, когато плащът на елфа го обгърна като покров и го потопи в тъма. Непрогледната тъма на смъртта.

Избрал напълно различна техника, Ентрери се биеше без никакво изящество. Свирепите му удари светкавично се сипеха върху другото джудже, неизменно насочени към ръката, с която то държеше оръжието си. Дуергарът, чиито пръсти започнаха да се вцепеняват, скоро разбра тактиката на противника си и се опита да защити уязвимата си ръка с митралния щит.

Точно както Ентрери очакваше. Докато щитът описваше дъга, за да предпази ръката на джуджето, убиецът се завъртя в обратна посока и веднага съзря малка пролука в доспехите точно под рамото, там, където ръкавът им се сливаше с ризницата. Изумрудената кама се впи в незащитената плът и запрати сивото джудже на пода. То се преви от болка, опитвайки се да си поеме въздух, макар че всяко вдишване му причиняваше болка. После животът го напусна.

Дризт се приближи до последния жив дуергар, онзи, който бе ранен в първоначалната схватка, а сега стоеше до стената само на няколко крачки от него. В краката му се бе образувала голяма локва кръв, която хвърляше зловещи отблясъци под мъждукащата светлина на факлите, ала джуджето още не бе рухнало и посрещна Дризт с високо вдигната сабя.

Дризт веднага разпозна в окървавеното Сиво джудже Макнъгъл от рода Бакбакен и усети как го залива вълна на жал. Пламъкът в очите му угасна.

В този миг покрай елфа профуча блестящ предмет, искрящ с отблясъците, хвърляни от цяла дузина скъпоценни камъни, и сложи край на противоречието, което го раздираше.

Камата на Ентрери се заби дълбоко в окото на Макнъгъл. Ударът бе толкова чист, че джуджето дори не падна, а остана облегнато на стената. Само локвата в краката му, в която вече се вливаше кръвта не от една, а от две рани, издаваше какво се бе случило.

Ледена ярост изпълни цялото същество на Дризт, но той дори не трепна, когато палачът спокойно мина покрай него и се наведе да прибере оръжието си.

Ентрери грубо измъкна камата от окото на джуджето и се обърна към елфа, докато тялото на Макнъгъл рухна в локвата кръв.

— Четири на четири — изръмжа убиецът. — Не си мислеше, че ще те оставя да ме победиш, нали?

Дризт не отвърна нищо, втренченият му поглед все така не се отделяше от Ентрери.

С изпотени от напрежение ръце, двамата инстинктивно хванаха оръжията си, тласкани от внезапен порив да довършат онова, което бяха започнали в овалната стая.

Толкова еднакви и все пак така поразяващо различни.

Не гневът, разпален от грозната смърт на Макнъгъл, подтикваше Дризт в този момент. Безсмисленото убийство само затвърди отвращението, което изпитваше към мерзкия си спътник. Желанието да убие Ентрери бе породено от нещо много по-силно от гнева, предизвикан от злите му деяния. Да погуби Ентрери означаваше да погуби част от себе си, тъмната страна на своето собствено същество. Защото елфът бе дълбоко убеден, че ако животът му се бе стекъл по друг начин, сега той би могъл да бъде досущ като този човек. Това бе може би най-голямото изпитание в живота му — да се изправи срещу онова, в което сам би могъл да се превърне. Ако беше останал сред своя народ (а той неведнъж си бе задавал въпроса дали, когато се отказа от тях и напусна подземното им царство, не бе направил жалък, обречен на неуспех опит да се противопостави на естествения порядък, който ръководеше Равнините на съществуванието), сега неговата собствена кама щеше да прониже окото на Макнъгъл.

В очите на Ентрери се четеше същото презрение. Какви заложби имаше у този елф! Ала похабени, напълно похабени от една непоносима мекушавост. А кой знае, може би дълбоко в сърцето си убиецът всъщност завиждаше на Дризт за способността му да изпитва обич и състрадание. Огромната прилика между него и елфа само още повече подчертаваше пустотата, която властваше в собствената му душа.

Ала подобна завист, дори наистина да съществуваше, никога не би могла да повлияе на Артемис Ентрери. Той бе посветил целия си живот на една-едничка цел — да се превърне в оръдие за смърт — и сега нямаше достатъчно силна светлина, която да проникне през дебелата стена от черен мрак, която палачът бе издигнал около себе си. Единственото, което ръководеше действията му в този момент, бе желанието да докаже — на себе си и на елфа — че истинският воин няма право да проявява слабост.

Двамата стояха на сантиметри един от друг, макар никой да не си спомняше кога се бяха приближили. Имаха чувството, че някакви могъщи неведоми сили направляват действията им в този миг. Оръжията им нетърпеливо потрепваха, всеки очакваше другият да разкрие картите си.

Всеки искаше другият пръв да се поддаде на желанието, което изгаряше и двамата, върховното предизвикателство за онези идеали, на които се основаваше най-съкровената им същност.

Тропотът на тежки ботуши разпръсна магията.

22 Драконът на мрака

В самото сърце на подземията, в една огромна пещера с неравни стени и безброй ниши, тънещи в плътни сенки, и с таван, който не можеха да достигнат и пламъците на най-яркия огън, си почиваше господарят на Митрал Хол, излегнат върху грамаден пиедестал от най-чист митрал, който се издигаше над огромна купчина монети и украшения, скъпоценни бокали и оръжия и още безброй други прекрасни предмети, които преди много години изкусните ръце на майсторите — джуджета бяха сътворили от безценния метал.

Черни силуети лежаха около звяра, огромни кучета, дошли от собствения му скверен свят — покорни, дълголетни и с неутолим глад за месото на елфи, хора и всяка друга плячка, чието залавяне им даваше възможност да се насладят на мерзкото удоволствие от кървавия лов.

Ала сега Мракометният не бе доволен. Далечният тътен, който се носеше от горните нива, говореше за натрапници във владенията му, а и неколцината сиви джуджета, които бяха коленичили пред него, разказваха истории за убити дуергари в тунелите, носеше се мълва, че в мините е забелязан Елф на мрака.

Драконът не принадлежеше на този свят. Той идваше от Равнината на сенките, мрачно отражение на света на слънчевите лъчи, за което обитателите на Материалната равнина не знаеха нищо, освен малкото, което оставаше в глъбините на подсъзнанието им от мимолетните, вечно изплъзващи се спомени за най-черните им кошмари. В собствената си Равнина Мракометният, който още тогава бе прастар, бе дълбоко почитан от събратята си, които властваха там. Ала когато глупавите, алчни джуджета, които някога обитаваха тези мини, започнаха да копаят твърде надълбоко и в дупките им се възцари мрак, достатъчно гъст, за да отвори врата към Равнината на сенките, Драконът не пропусна възможността да мине през нея. И сега, когато притежаваше богатства, които десетократно надвишаваха и най-голямото съкровище в собствената му Равнина, Мракометният нямаше никакво намерение да се завръща там.

Щеше да се разправи с натрапниците.

За първи път от почти два века насам, откак бе изтребен родът Боен чук, свирепият лай на демоничните хрътки огласи тунелите, всявайки ужас в сърцата на сивите джуджета, които държаха поводите им. Драконът ги изпрати на запад, нагоре към вратата при Стражев дол, през която натрапниците бяха проникнали в Залите. Със своите яки челюсти и безшумни лапи, хрътките бяха страховит противник, ала сега задачата им не бе да залавят и убиват, а само да пазят.

В първата битка за Митрал Хол Мракометният сам бе разгромил миньорите от подземията, както и майсторите в някои от просторните пещери в източния край на горното ниво. Ала крайната победа му се бе изплъзнала — сетният час на джуджетата бе ударил в западните тунели, които бяха прекалено тесни за люспестото му туловище.

Този път обаче звярът щеше да се погрижи победата му да е пълна. Верните му поданици получиха заповедта да отблъснат онзи или онова, което се бе осмелило да навлезе в царството и незабавно се отправиха към единствения изход на горното ниво — Клисурата на Гарумн.

Мракометният се протегна и разпери огромните си криле за първи път от почти два века насам, потапяйки всичко наоколо в черен мрак. При вида на Повелителя си, който отново се вдигаше на бой, онези джуджета, които още се намираха в тронната зала, паднаха на колене, отчасти обзети от страхопочитание, ала най-вече обхванати от страх.

Драконът се понесе по тайния тунел, който започваше от задната част на тронната зала — към мястото, където някога бе тържествувал и което верноподаниците му в негова чест бяха нарекли Бездната на Мракометния.

Като огромен облак непрогледен мрак, той се носеше съвършено безшумно и оставяше след себе си черна диря.

Уолфгар вече започваше да се притеснява колко ли ниско ще му се наложи да се привежда, докато достигнат Клисурата на Гарумн. Колкото повече се приближаваха към източния край на горното ниво, толкова по-ниски ставаха тунелите — явно бяха предназначени само за джуджета. Това обаче бе добър знак, понеже единствените коридори в Митрал Хол, чиито тавани бяха по-ниски от два метра, или се намираха в най-дълбоките подземия, или водеха към Клисурата и бяха предназначени за нейна отбрана.

Достигнаха тайната врата, която водеше вляво, към един още по-малък тунел, по-бързо отколкото дори Бруенор се надяваше. Въпреки дългите години, които бяха изминали, откакто бе идвал тук, той прекрасно си спомняше това място. Без да се колебае и за миг, джуджето се приближи до на пръв поглед съвсем обикновената стена и прокара пръсти по нея, точно под факлата и издайническата й червена поставка, търсейки релефните очертания, които трябваше да го отведат до точното място. Напипа един триъгълник, после още един и проследи линиите им, докато стигна до средата — най-ниската част от долината между върховете на двете планини, които те изобразяваха. Това бе символът на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Бруенор бутна вратата с един пръст и тя се отвори, разкривайки още един схлупен тунел. Вътре цареше пълен мрак, отнякъде долиташе глух звук, сякаш вятър свиреше между огромни скали.

Бруенор смигна многозначително и понечи да навлезе в тунела, но видя руните и гравираните изображения по стените и забави крачка. Навсякъде в коридора майсторите — джуджета бяха оставили своите следи и въпреки скръбта, която го потискаше, Бруенор не можеше да не се изпълни с гордост при вида на възхитените лица на своите приятели.

След няколко завоя пред тях се изпречи подвижна решетка, която сега тънеше в ръжда. Отвъд нея се простираше огромна галерия.

— Клисурата на Гарумн! — гордо обяви Бруенор и направи няколко крачки напред. — Казват, че ако хвърлиш запалена факла от ръба, тя ще изгори преди да достигне дъното.

Четиримата се вгледаха през портата, занемели от възхита. Ако до този миг пътуването им през Митрал Хол ги бе разочаровало, понеже не бяха успели да видят приказните чудеса, за които Бруенор им бе говорил, то гледката, която сега се разкри пред очите им, предизвика у тях същото благоговение, което събуждаха у Бруенор спомените за отминалото величие на Сребърните зали. Стояха пред Клисурата на Гарумн, макар че мястото си бе истински каньон, а не обикновена котловина — простираше се на стотици метри във всички посоки и не можеше да бъде обхванато с поглед. Намираха се над нивото на пода в галерията, но от другата страна на решетката започваше стълба, която водеше надясно. Четиримата надникнаха през пръчките на решетката и видяха светлина — в дъното на стълбата трябва да имаше още една стая. В следващия миг до ушите им достигнаха кресливите гласове на неколцина сиви джуджета и подозренията им се потвърдиха.

Вляво стената се извиваше над ръба, макар че бездната продължаваше и отвъд нея. Над пропастта бе прехвърлен каменен мост, който бе направен толкова изкусно, че макар от построяването му да бяха изминали векове, той все още можеше да издържи тежестта на дял отряд от най-грамадните планински великани.

Бруенор внимателно го огледа и веднага забеляза, че нещо не бе наред. През пропастта беше прехвърлено метално въже, което минаваше под моста и като че ли бе свързано с някакъв голям лост, стърчащ от една площадка, която очевидно бе построена наскоро. Двама стражи патрулираха около лоста, ала небрежното им държане издаваше колко безметежно скучна беше всъщност работата им.

— Сложили са механизъм, с който да вдигат моста! — изръмжа джуджето.

Приятелите му веднага разбраха какво означава това.

— Има ли друг път? — попита Кати-Бри.

— Има — отвърна Бруенор. — Една тераска минава над южната част на клисурата. Ама дотам има дълги часове път, пък и трябва да се мине през таз’ галерия!

Уолфгар хвана металната решетка и изпробва здравината й. Както подозираше, яките пръчки не поддадоха.

— И без това не можем да минем през тази решетка — обади се той. — Освен ако не знаеш къде се намира лостът, който я отваря.

— На половин ден път оттук — рече Бруенор, сякаш отговорът (напълно логичен за начина на мислене на джуджетата) бе повече от очевиден. — В обратната посока.

— Щур народ — промърмори Риджис под носа си.

Бруенор обаче го чу. Лицето му се изкриви в гневна гримаса и като сграбчи полуръста за яката, той го повдигна от земята и приближи лице до неговото:

— Народът ми е предпазлив! — Риджис за пореден път стана жертва на раздразнението и тревогата, които измъчваха джуджето и за които то несъзнателно търсеше отдушник. — Гледаме да пазим нещата дето ни принадлежат, особено от разни дребни крадци с малки пръсти и големи усти!

— Не може да няма и друг начин да влезем — бързо се намеси Кати-Бри, за да предотврати кавгата.

Бруенор пусна полуръста на земята и посочи към светлината, която идваше от дъното на стълбата.

— Можем да влезем през оназ’ стая.

— Да побързаме тогава — предложи момичето. — Ако шумът от овалната стая ни е издал, все още има възможност тревогата да не е достигнала дотук.

Бруенор бързо ги поведе обратно през малкия тунел, докато отново се озоваха в коридора зад тайната врата.

Свиха зад следващия завой и при вида на руните и гравюрите на своя народ, Бруенор отново потъна в спомени, а гневът му към Риджис се изпари. В ума му отново зазвуча звънът на ковашките чукове, който бе ехтял в Сребърните зали по времето на Гарумн, отново отекнаха песните на джуджето, които някога бяха огласяли това място. Ако ужасната разруха, която бе заварил тук, както и смъртта на елфа, бяха заглушили изгарящото желание да си възвърне Митрал Хол, ярките спомени, които го връхлетяха сега, отново запалиха стария огън в гърдите му.

Може би все пак щеше да се завърне тук начело на своите воини, мислеше си той. Може би в ковачниците на рода Боен чук отново щеше да проехти песента на митрала.

Обзет от старата си мечта да възвърне древната слава на своя род, Бруенор се обърна към приятелите си, ала видът им — изморени, гладни и скърбящи за елфа — бързо го отрезви и му припомни, че онова, което трябва да стори сега, е да открие начин да се измъкнат от подземията и се доберат до някое сигурно място.

Светлината пред тях стана по-ярка — явно наближаваха края на тунела. Бруенор забави крачка и предпазливо се промъкна до изхода. Отново се намираха пред каменна тераса, която се издигаше над още един коридор. Той беше просторен, с висок таван и богато украсени стени и повече приличаше на малка зала, отколкото на тунел. Многобройните факли по стените горяха с ярък пламък и осветяваха обширното помещение.

При вида на статуите, които бяха наредени покрай отсрещната стена, в гърлото на Бруенор се сви буца. Изваяни от изкусните ръце на древни майстори, там бяха увековечени Гарумн и Бангор, както и останалите патриарси от рода Боен чук и Бруенор за пореден път се зачуди дали ще дойде ден, когато и неговият лик ще се нареди сред предците му.

— Между шестима и десетима има там — прошепна Кати-Бри, която цялата се бе превърнала в слух, мъчейки се да различи звуците, които долитаха от една открехната врата вляво от тях, водеща към стаичката, която бяха видели, докато надничаха през решетката.

Четиримата приятели се намираха на около десетина метра над големия коридор. Вдясно от тях имаше стълба, която се спускаше до пода, отвъд него тунелът с лъкатушене си проправяше път към просторните зали.

— Странични стаи, където се крие още някой, може би? — попита Уолфгар.

Бруенор поклати глава.

— Има само едно-единствено преддверие — отвърна той. — Ала в самата Клисура има още стаи и дали там има от сивите твари или не, не знам. Ама хич и не ща да знам. Наш’та цел е да минем през тази стая и през вратата от другата й страна, за да се доберем до Клисурата.

Уолфгар здраво стисна Щитозъб.

— Да тръгваме тогава! — изръмжа той и сложи крак на най-горното стъпало.

— Ами онези двамата в галерията? — обади се Риджис и хвана нетърпеливия варварин за ръкава.

— Ще вдигнат моста още преди да сме се добрали до Клисурата — добави Кати-Бри.

Бруенор се почеса по брадата и хвърли изпитателен поглед на дъщеря си.

— Колко добре стреляш? — попита той най-сетне.

Кати-Бри протегна магическия лък пред себе си.

— Достатъчно добре, за да уцеля двама сиви стражи! — заяви тя.

— Бързо в другия тунел тогава! — нареди Бруенор. — Довърши ги, щом чуеш, че битката започва. И гледай да не се забавиш, че таз’ страхлива сган сигурно ще разруши моста още при първия признак, че нещо не е наред!

Кати-Бри кимна и тръгна обратно. Уолфгар я проследи, докато момичето не се скри от погледа му и внезапно усети, че вече не изгаря от нетърпение да се впусне в бой, не и когато Кати-Бри нямаше да бъде на сигурно място зад него.

— Ами ако Сивите имат подкрепления наблизо? — попита той Бруенор. — Какво ще стане тогава с Кати-Бри, ако й отрежат пътя към нас?

— Недей да ми мрънкаш, момче! — сопна се Бруенор, комуто мисълта да се раздели с момичето, също не се нравеше особено. — Знам аз, че момичето ти е откраднало сърцето, макар и да не щеш да си го признаеш. Ама си набий в главата, че Кати е истински боец — сам аз съм я обучавал. Пък и другият тунел е сигурен, Сивите още не са го открили, в туй съм убеден. Момичето е достатъчно опитно, за да се грижи за себе си! Сега трябва да мислиш само за битката, дето ни чака. Най-доброто, дето можеш да направиш за нея, е да довършиш тез’ брадати сиви псета преди да са довтасали още от смрадливото им племе!

Макар и с известно усилие, Уолфгар най-сетне успя да откъсне поглед от тунела, в който се бе скрила Кати-Бри и насочи цялото си внимание към отворената врата под тях, приготвяйки се за боя, който им предстоеше.

Останала сама, Кати-Бри прекоси безшумно малкия коридор и изчезна през тайната врата.

— Спри! — нареди Сидни на Бок и се закова на място — съвсем ясно усещаше, че пред тях има някой.

Магьосницата, следвана плътно от голема, запълзя напред и предпазливо надникна зад следващия завой, очаквайки да види Бруенор и останалите. Ала пред нея се простираше само празният коридор.

Тайната врата бе хлопнала.

Уолфгар си пое дълбоко дъх и се опита да прецени какви бяха шансовете им за успех. Ако преценката на Кати-Бри за броя на противниците им бе вярна, враговете им щяха да имат значително превъзходство над тях, когато двамата с Бруенор нахлуеха в стаята. Само че нямаха друг избор. Младежът отново си пое дълбоко дъх и тръгна надолу по стълбата, следван от Бруенор. Много предпазливо, Риджис също се заспуска след приятелите си.

Уолфгар нито за миг не забави крачка, нито пък се отклони от пътя към вратата и все пак първият звук, който се разнесе във въздуха, не бе грохотът от тежкия удар на Щитозъб, нито пък гласът на варварина, призоваващ Темпос, а бойната песен на Бруенор Бойния чук.

Това бяха неговият дом и неговата битка и той трябваше да поеме цялата отговорност за живота на своите приятели върху себе си. Щом достигнаха дъното на стълбата, той се втурна покрай Уолфгар и връхлетя през открехнатата врата, вдигнал митралната брадва на своя героичен съименник високо над главата си.

— Това е за баща ми! — провикна се Бруенор и разцепи бляскавия шлем и главата на най-близкото джудже с един-единствен удар.

— Това е за бащата на моя баща! — изкрещя той, докато поваляше следващия дуергар. — А това е за бащата на бащата на моя баща!

Родословието на Бруенор се простираше векове назад. Сивите джуджета бяха обречени.

Уолфгар се впусна в битката в мига, в който усети Бруенор да профучава покрай него, и въпреки това, когато нахлу в стаята, трима от дуергарите вече лежаха мъртви, а освирепелият Бруенор тъкмо се канеше да посече четвъртия. Останалите шестима се щураха напред-назад, мъчейки се да се съвземат от изненадващото нападение и да се измъкнат през другата врата, за да могат да се прегрупират в пещерата, която започваше отвъд нея. Уолфгар запрати Щитозъб след един от тях и дуергарът рухна мъртъв, докато Бруенор довършваше своя пети противник.

Двамата часовои, които стояха на пост от другата страна на бездната, чуха шума от битката в мига, в който първите й звуци достигнаха до Кати-Бри. Без да знаят какво става двете джуджета се поколебаха.

Кати-Бри обаче знаеше.

Сребриста светлина проблесна над бездната и се взриви в гърдите на един от стражите. Стрелата проби митралната ризница с могъщата си магия и отхвърли джуджето назад — към коравата стена и прегръдката на смъртта.

Другарят му светкавично се хвърли към лоста, ала Кати-Бри хладнокръвно довърши започнатото. Втора стрела изсвистя над пропастта и се заби право в окото на дуергара.

Ужасените джуджета от стаята успяха да се доберат до галерията, където към тях се присъединиха още воини от стаите, които се намираха отвъд преддверието. Кати-Бри знаеше, че Уолфгар и Бруенор много скоро ще излязат в галерията след бягащите си врагове… и щяха да се озоват право в ръцете на очакващия ги неприятел.

Преценката на Бруенор за Кати-Бри се оказа напълно вярна. Младата жена беше истински боец и не се страхуваше да рискува в колкото и неизгодно положение да се намираше. Опитвайки се да не мисли за огромната опасност, която дебнеше приятелите й, тя зае позиция, от която да може да им бъде от най-голяма помощ. Стиснала решително зъби, без да откъсва очи от галерията под себе си, младата жена грабна Таулмарил и запрати канонада от смъртоносни сребърни стрели срещу тълпящия се враг. В редиците му настана хаос, мнозина хукнаха да се спасяват.

Опръскан с кръв от глава до пети, Бруенор нахлу в галерията с яростен рев, вдигнал високо окървавената си брадва — имаше да мъсти за още десетки свои праотци. Уолфгар нахлу след него, опиянен от жажда за вражеска кръв. От устата му се лееше песен във възхвала на Темпос и той поваляше по-дребните си противници с лекотата, с която би си проправял път сред крехките папратови стъбла, обвили някоя горска пътечка.

Тетивата на Таулмарил не спираше да звънти нито за миг, докато стрела след стрела политаха към галерията и покосяваха все повече и повече дуергари. Боецът у Кати-Бри бе взел връх над цялото й същество и сега тя действаше инстинктивно, без да се замисля и без да се колебае и за миг. Магическият колчан на Анариел не се изпразваше, а Таулмарил пееше своята песен, която оставяше след себе си обгорените тела на все повече и повече дуергари.

През цялото време Риджис се държеше настрани от битката. Знаеше, че вместо да бъде от полза на приятелите си, само ще им пречи, добавяйки още някого, за когото да се грижат, все едно си нямаха предостатъчно работа да защитават самите себе си. Явно бе, че преимуществото, което Уолфгар и Бруенор бяха успели да си спечелят още в началото, щеше да им е достатъчно, за да победят, дори и след като в битката се бяха включили нови дуергари. Ето защо полуръстът се зае със задачата да провери дали всички сиви джуджета в стаичката бяха мъртви — никак не му се щеше някое от тях да нападне приятелите му изотзад.

А и искаше да е сигурен, че никоя от скъпоценностите, които тези сиви джуджета притежаваха, няма да се похаби върху някакъв си труп.

Внезапно зад него се разнесоха тежки стъпки. Риджис успя да се претърколи встрани и да се сгуши в ъгъла, само миг преди Бок да нахлуе в стаята. Чудовището не забеляза присъствието му, а продължи право напред. Веднага щом успя да си възвърне гласа, Риджис отвори уста, за да предупреди приятелите си.

В този миг се появи Сидни.

С мощен замах Уолфгар поваляше по двама дуергари наведнъж. От време на време до ушите му долиташе яростният глас на Бруенор „… за бащата на бащата на бащата на бащата на бащата…“ — и тогава по устните му плъзваше заплашителна усмивка, докато продължаваше да разрежда редиците на дуергарите, в които вече цареше пълен хаос. Сребърни стрели, полетели с всички сили към жертвите си, свистяха покрай него, ала младежът имаше пълно доверие на Кати-Бри и не се боеше, че някой заблуден удар би могъл да го застигне. Мускулите му се напрегнаха, за да нанесат поредния страховит удар и толкова голяма бе исполинската му сила, че дори бляскавите митрални доспехи на дуергарите не можеха да й устоят.

В този миг отзад се протегнаха две ръце, по-яки и от неговите, и го сграбчиха в желязна хватка.

Неколцината оцелели дуергари не видяха съюзник в лицето на Бок и, обзети от неистов ужас, хукнаха към моста, с отчаяната надежда да го прекосят и да го срутят след себе си, откъсвайки по този начин пътя на преследвачите си.

Стрелите на Кати-Бри ги покосиха много преди да достигнат спасителния мост.

Риджис, който прекрасно познаваше силата на Сидни още от срещата им в овалната стая, не смееше да помръдне. След като бе видял какво бе сторил с Уолфгар и Бруенор лъчът, изпратен от пръчката й, дребният полуръст изтръпваше само при мисълта да изпита силата му върху себе си.

Сега единственият му шанс да се спаси, знаеше той, бе рубиненият медальон. Ако успееше да омае Сидни с магията на рубина, може би щеше да успее да я задържи, докато приятелите му се върнат при него. Той бръкна под дрехата си съвсем бавно, без и за миг да откъсва очи от магьосницата, в очакване всеки миг да бъде покосен от някой страховит лъч.

Пръчката на Сидни все така си стоеше в пояса й. Тя също бе подготвила малък номер за полуръста. Младата жена прошепна думите на едно заклинание, после протегна ръка към Риджис и като духна върху отворената си длан, запрати срещу него неясен облак от сребристи нишки.

Риджис разбра каква бе тази магия, едва когато около него затрептяха безброй паяжинни нишки — лепкави и здрави като въжета. Те полепваха по цялото му тяло и забавяха движенията му. Успя да се добере до медальона, ала паяжината вече го бе омотала напълно в лепкавата си прегръдка.

Доволна, че уменията й са все така силни, Сидни се обърна към вратата и битката, която кипеше отвън. Предпочиташе да, се осланя на собствената си вътрешна сила, ала познаваше могъществото на противниците, срещу които щеше да се изправи, и за всеки случай извади магическата си пръчка.

Бруенор довърши последния дуергар пред себе си. Беше получил не един удар, някои от тях нелеки, и голяма част от кръвта, която го покриваше, изтичаше от собствените му рани. Но яростта, която бе назрявала у него почти два века, бе обхванала цялото му същество и притъпяваше всичко друго — болка, умора, страх. Жаждата му за кръв бе утолена… или поне той си мислеше така. Ала тогава се върна в преддверието и видя Уолфгар, стиснат здраво в огромните ръце на чудовището, което бавно изцеждаше живота от тялото на младежа.

Кати-Бри също го видя. Обзета от ужас, тя вдигна Таулмарил, ала отчаяните опити на Уолфгар да се измъкне от желязната хватка на голема й пречеха да се прицели и тя не посмя да рискува — и най-малката грешка щеше да бъде фатална.

— Помогни му! — мълвеше тя в отчаяна молба към Бруенор — това бе единственото, което можеше да прави, докато стоеше и гледаше безпомощно.

Едната половина от тялото на Уолфгар се бе вцепенила в нечовешката прегръдка на чудовището, надарено с магическа сила. Въпреки това, той успя да се извърти така, че да се озове лице в лице с голема и с всички сили бръкна в окото му, мъчейки се да отслаби страховитата хватка поне малко.

Бок сякаш не забеляза нищо.

Варваринът стовари Щитозъб в лицето на звяра с цялата сила, на която бе способен в това положение — ударът можеше да повали и великан.

Бок отново не забеляза нищо.

Ужасяващата хватка се затягаше все повече и повече. Младежът усети как му се завива свят. Пръстите му изтръпнаха. Щитозъб тупна на земята.

Съвсем малко делеше Бруенор от приятеля му и чудовището. Митралната брадва проблясваше във въздуха, високо вдигната и готова да посече плътта на голема. В мига, в който прекрачи прага на преддверието, срещу него полетя мощен заслепяващ лъч. За щастие, магическият лъч срещна щита му и отскочи към тавана, ала силата му бе толкова голяма, че запрати джуджето на земята. Без да може да повярва на онова, което току-що му се бе случило, то разтърси глава и се опита да се изправи.

Кати-Бри видя лъча и си спомни какво се бе случило в овалната стая. Инстинктивно, без да се поколебае и за миг или да се уплаши за собствения си живот, тя се втурна към коридора, който щеше да я отведе до преддверието, тласкана от мисълта, че ако не успее да се добере до магьосницата, приятелите й бяха обречени.

Когато вторият лъч полетя към него, Бруенор вече бе готов. Той видя как Сидни насочва магическата си пръчка към него и се хвърли по корем, покривайки глава с щита си. Митралът отново издържа на удара, ала Бруенор усети как металът отслабва под страховитата мощ на лъча и разбра, че следващия път дори щитът няма да успее да го предпази.

Само несломимият инстинкт за оцеляване успя да извади съзнанието на Уолфгар от бездната на вцепенението и да го насочи към битката. Не повика магическия си чук — знаеше, че той няма да му бъде от голяма полза срещу голема, а и се съмняваше дали ще успее да го задържи с вцепенената си ръка. Събра всичката сила, която му бе останала и вкопчи яките си ръце във врата на чудовището. Железните му мускули се напрегнаха до краен предел… и отвъд него. Вече не можеше да си поеме дъх, Бруенор нямаше да успее да му се притече на помощ навреме. От устата му се откъсна гърлено ръмжене, докато се мъчеше да прогони болката, страха и слабостта, която пълзеше по тялото му.

После с всички сили завъртя главата на звяра.

Риджис най-сетне успя да освободи ръката, която стискаше медальона и да я извади над дрехата си.

— Почакай, магьоснице! — провикна се той.

Не се надяваше да я накара да се вслуша в думите му, единственото, за което се молеше, бе да успее да задържи вниманието й достатъчно дълго, за да може тя да зърне рубина. Дано само Ентрери не й бе казал за магическите способности на камъка!

За пореден път недоверчивостта и потайността на злите съюзници им изиграха лоша шега. Без да знае какви опасности крие рубинът на полуръста, Сидни го погледна с крайчеца на окото си — не че искаше да чуе какво има да й казва той, искаше само да се увери, че паяжините още го държат в прегръдката си.

Ала тогава проблесна червена светлинка и прикова цялото й внимание.

Ниско приведена, Кати-Бри тичаше с всичка сила. И тогава чу лая.

Страховитото ръмжене на хрътките на мрака изпълни тунелите и вся леден ужас в сърцето й. Зверовете все още бяха далеч, ала момичето усети как колената й се разтреперват, когато свръхестественият звук, многократно отразен и усилен от плетеницата от стени, се спусна над нея и я обви в смразяващия си покров. Кати-Бри стисна зъби и продължи напред. Бруенор имаше нужда от нея, Уолфгар имаше нужда от нея. Нямаше да ги предаде.

Успя да достигне терасата и се втурна надолу по стълбата. Вратата на преддверието се оказа затворена и Кати-Бри прокле лошия си късмет — надявала се бе да използва лъка си. Тя преметна Таулмарил през рамо, извади меча си и смело се хвърли напред — не знаеше какво я очаква там, но не се боеше от него.

Вкопчени в смъртоносна прегръдка, Уолфгар и Бок пристъпваха ту напред, ту назад, все по-близо до страховитата бездна. Варваринът бе впрегнал цялата си исполинска сила срещу магическата мощ на голема — никога досега не се бе изправял срещу подобен противник. Впил ръце в грамадната глава на звяра, младежът яростно я разтърсваше, мъчейки се да пречупи съпротивата му. После, като събра всичката сила, която му бе останала, започна да я извива настрани. Вече не помнеше кога за последен път бе успял да си поеме дъх, не помнеше къде се намира, не помнеше кой е.

Държеше се само благодарение на несломимия си дух.

Чу изпукване на строшена кост, ала не знаеше дали бе собственият му гръбнак, или вратът на голема. Бок дори не трепна, нито отслаби желязната си хватка.

Кожата на чудовището се разкъса. Онова, което течеше във вените на творението на Дендибар, рукна върху ръцете и гърдите на Уолфгар, главата на звяра се откъсна и полетя към земята. С огромно изумление Уолфгар реши, че е победил.

Бок не забеляза нищо.

Магията на рубинения медальон се разпръсна, когато вратата се отвори с трясък, ала Риджис вече бе изиграл своята роля. Когато Сидни най-сетне успя да забележи приближаващата опасност, Кати-Бри бе прекалено близо, за да бъде спряна със заклинание.

Сидни отвори широко очи, слисана и невярваща на онова, което се случва. Само в един миг всичките й надежди и планове за бъдещето рухнаха. Опита се да извика, сигурна, че боговете й бяха отредили по-важна роля в своите планове за Вселената, убедена, че те няма да позволят изгряващата звезда на още неразцъфналото й могъщество да угасне, преди да е успяла да заблести с пълната си яркост.

Ала една тънка, дървена пръчка не е от голяма полза срещу острието на меч.

Кати-Бри не виждаше друго, освен целта си, не усещаше друго, освен отчаяна необходимост да направи онова, което трябва. Мечът й отби безсилната пръчка и се заби дълбоко в плътта.

И тогава момичето за първи път погледна към лицето на магьосницата. Времето спря.

Изражението на Сидни не се бе променило, очите и устата й все още бяха отворени в ням протест срещу онова, което се случваше.

Обзета от безпомощен ужас, Кати-Бри гледаше как последните искрици надежда и амбиция напускат очите на Сидни. По ръката й шурна топла кръв. Последната глътка въздух напусна гърдите на магьосницата със стон, който се заби като нож в Кати-Бри.

Сидни полетя назад — далеч от оръжието и право в хладната прегръдка на смъртта.

Един-единствен свиреп удар на митралната брадва отсече ръката на чудовището и Уолфгар падна на земята. Почти в несвяст, той успя да се приземи на едно коляно. Гърдите му се надигнаха и поеха огромна глътка съживяващ кислород.

Безглавото чудовище усети присъствието на джуджето и се нахвърли върху него, ала вече нямаше очи, с които да го види и пропусна целта.

Бруенор нямаше никаква представа за магическите сили, които водеха голема и му вдъхваха живот, а и нямаше никакво желание да изпробва уменията си срещу него. Не и когато имаше друг начин.

— Ела де, купчина оркски тор! — провикна се той и се насочи към пропастта.

После, изоставяйки подигравателния тон, извика на Уолфгар:

— Приготви чука, момче!

Трябваше да повтори няколко пъти и когато варваринът най-сетне започна да идва на себе си, Бок вече бе притиснал джуджето до ръба на бездната.

Без да съзнава напълно какво прави, Уолфгар усети, че Щитозъб се завръща в ръката му.

Бруенор спря, здраво стъпил на каменния под, а усмивката, която плъзна по устните му, предизвикваше смъртта. Големът също спря — някак си разбираше, че джуджето вече няма накъде да бяга.

Чудовището скочи към него, но Бруенор беше по-бърз и се хвърли на земята. Щитозъб се стовари върху гърба на звяра и го запрати в пропастта. Чудовището полетя в бездната напълно безшумно и, останало без уши, дори не чу вятъра, който свистеше покрай него.

Когато Уолфгар и Бруенор се върнаха в преддверието, Кати-Бри все още стоеше неподвижно над мъртвото тяло на магьосницата. Очите и устата на Сидни бяха все така полуотворени в ням протест — безсилен опит да опровергае жестоката истинност на локвата кръв, която бавно нарастваше.

По бузите на момичето се стичаха сълзи. Беше убивала гоблини и сиви джуджета, веднъж под оръжието й бе паднал великан, друг път — снежен човек, ала никога досега не бе погубвала човешко същество. Никога досега не се бе вглеждала в очите на някой като нея, само за да види как и последната светлина ги напуска завинаги. Никога досега не й се бе налагало да се замисля за характера на жертвата си, или затова, че животът, който беше отнела, не се ограничава единствено в тясната рамка на битката.

Уолфгар се приближи до нея и силно я прегърна, изпълнен с дълбока жал. Бруенор се зае да освободи Риджис от последните паяжинни нишки.

Именно джуджето бе обучило Кати-Бри в бойните умения и пак то се бе радвало на победите й над орки и останалите долни същества, с които тя се бе била — все скверни твари, които несъмнено заслужаваха смърт. Ала винаги се бе надявал, че обичната му Кати-Бри никога няма да изживее ужаса, пред който бе изправена сега.

За пореден път Митрал Хол се бе превърнал в източник на страдания за най-скъпите му приятели.

Откъм коридорите отвъд вратата се разнесе далечен лай. Кати-Бри прибра меча в ножницата, без дори да го избърше от кръвта, и се опита да се стегне.

— Преследването още не е свършило — решително заяви тя. — Крайно време е да се махаме оттук.

И тя ги поведе навън. Ала частица от нея — рухналият пиедестал на невинността й — остана завинаги в малкото преддверие.

23 Очуканият шлем

Като протяжен тътен на далечен гръм отекна из тунелите вихърът, който свистеше покрай черните крила, когато драконът на мрака изскочи от тунела и връхлетя в Клисурата на Гарумн, използвайки същия коридор, през който Дризт и Ентрери бяха минали само няколко минути по-рано. Сега елфът и палачът, които се намираха на около два-три метра над него, стояха неподвижни без да смеят да си поемат дъх. И двамата знаеха, че мрачният владетел на Митрал Хол бе дошъл.

Черният облак, който обгръщаше Мракометния, прелетя съвсем близо до тях, ала без да усети присъствието им, драконът се понесе напред и изскочи от пропастта. Дризт се закатери по стената на бездната с трескава скорост, вкопчвайки се и в най-малките издатинки, които успяваше да намери — в отчаяния си порив да изпълзи догоре, дори не се замисляше, че те могат и да не го издържат. Още в мига, в който излезе в галерията, елфът чу шума от битката, която се водеше високо над него и разбра, че дори ако приятелите му успееха да се справят с противниците си, много скоро щеше да им се наложи да се изправят срещу враг по-могъщ от всичко, което бяха срещали през живота си.

И той бе твърдо решен да се бие рамо до рамо с тях.

Ентрери се движеше със същата бързина — не искаше да изостава от елфа, макар все още да не бе решил какво точно ще прави, когато стигнат горе.

Уолфгар и Кати-Бри вървяха напред, подкрепяйки се един друг. Риджис крачеше до Бруенор, притеснен заради раните на джуджето, макар самото то да не се тревожеше.

— Пази притесненията за собствената си кожа, Къркорещ корем! — отсичаше Бруенор, щом Риджис се опиташе да каже нещо, ала бе очевидно, че голяма част от грубоватостта на джуджето се бе изпарила и то като че ли съжаляваше за начина, по който се бе държало с полуръста по-рано през деня. — Раните ми ще заздравеят, хич и не си мисли, че толкоз лесно ще се отървеш от мен! Ще се погрижа и за тях, ама първо да оставим туй проклето място зад себе си!

Внезапно Риджис спря и на лицето му се появи озадачено изражение. Бруенор, който не бе усетил, че приятелят му е изостанал, се обърна назад объркано — дали пак не го бе обидил по някакъв начин? Уолфгар и Кати-Бри също спряха и понеже не знаеха какво си бяха казали джуджето и полуръстът, притеснено зачакаха да разберат какво не е наред.

— Какво има? — попита Бруенор.

Риджис изобщо не се притесняваше от нещо, което джуджето бе казало, всъщност в момента въобще не мислеше за него. Беше усетил приближаването на Мракометния, внезапен хлад, който повя в галерията, скверен лъх, който сякаш омърсяваше дори изпълнената с обич и привързаност връзка между четиримата приятели.

Бруенор тъкмо се канеше да каже още нещо, когато и той почувства идването на дракона на мрака. Обърна очи към бездната точно в мига, в който черният облак се показа над ръба й. Все още се намираше в другия край на пещерата, но летеше право към тях.

Кати-Бри дръпна Уолфгар след себе си, ала само миг по-късно варваринът беше този, който й помагаше да продължи напред. Риджис се втурна към преддверието.

И тогава Бруенор си спомни.

Драконът на мрака, скверното чудовище, което бе избило събратята му и ги бе накарало да побегнат към горното ниво, търсейки защитата на тесните коридори. И като стъпи здраво на пода, той вдигна митралната брадва и зачака.

Черният мрак се плъзна под каменния мост и се насочи към тераската. Огромни, копиевидни нокти се вкопчиха в ръба на бездната и Мракометният застана пред Бруенор в цялото си ужасяващо великолепие — червеят, който бе заграбил Сребърните зали, се изправи срещу законния им крал.

— Бруенор! — изкрещя Риджис и като извади малкия си боздуган, се обърна към галерията — знаеше, че най-доброто, което може да направи, е да умре рамо до рамо с обречения си приятел.

Уолфгар остави Кати-Бри и се хвърли срещу дракона.

Червеят, впил поглед в джуджето, което не откъсваше очи от него, не забеляза нито летящия към него Щитозъб, нито безстрашното нападение на огромния варварин.

Могъщият боен чук се стовари върху гарвановочерната броня и безсилно тупна на земята. Разярен, че някой се бе осмелил да го прекъсне, докато се наслаждава на победата си, Мракометният впери изпепеляващия си поглед в Уолфгар.

И си пое дъх.

Непрогледен мрак обгърна младия варварин и изпи силите от самите глъбини на съществото му. Стори му се, че пада все по-надолу и по-надолу, а каменният под все така не идваше.

Кати-Бри изпищя и се втурна към черния мрак, без да се замисля за опасността, която я грозеше.

Бруенор потрепера от ярост — за отдавна убитите си събратя и за приятеля си.

— Махай се от моя дом! — изкрещя той на дракона и се нахвърли върху него, нанасяйки свирепи удари с брадвата си в отчаян опит да събори чудовището от моста.

Митралното острие не бе така безсилно срещу твърдите люспи, както Щитозъб, ала драконът не можеше да бъде победен толкова лесно.

Тежкият му крак събори Бруенор на земята и преди джуджето да успее да се изправи, змиевидната шия се уви около него и го повдигна към огромната паст на звяра.

Разтреперан от страх, Риджис отново се дръпна към нищожната защита, която му предлагаше преддверието.

— Бруенор! — опита се да извика той, ала успя само да прошепне името на приятеля си.

Черният облак около Кати-Бри и Уолфгар се разпръсна, но младежът вече бе поел цялата сила на скверната драконова отрова. Сега искаше единствено да избяга, дори и ако това означаваше да се хвърли в бездната. Свирепият лай на хрътките на сенките го обграждаше отвсякъде, макар че зловещите създания все още бяха далеч от клисурата. Цялото тяло го болеше. Костите, които големът почти бе натрошил, многобройните рани, които остриетата на сивите джуджета му бяха нанесли — всичко това сякаш раздираше тялото му и го караше да се сгърчва от болка при всяка крачка, макар че преди адреналинът на битката му бе помагал да отминава с насмешка много по-жестоки наранявания.

Сега драконът му изглеждаше десетократно по-могъщ, не би могъл да вдигне оръжието си срещу него — та Мракометният, вярваше Уолфгар, бе непобедим!

Отчаянието го бе надвило, него, когото не можеха да победят нито с огън, нито с меч. Подпирайки се тежко на Кати-Бри, той закуцука към някаква стая — не знаеше къде отива, просто следваше пътя, който момичето бе избрало.

Бруенор усети как страховитата челюст се впива в тялото му, изкарвайки всичкия кислород от дробовете му. Отказвайки да се предаде, той все още размахваше митралната секира, мъчейки се да рани чудовището.

Кати-Бри отведе Уолфгар до някаква стая и щом го остави на сигурно място, се втурна обратно в галерията.

— Ти, най-скверно изчадие на мерзък гущер! — провикна се тя и опъна тетивата на Таулмарил.

Сребърните стрели полетяха във въздуха, пробивайки големи дупки в черната броня на дракона. Кати-Бри бързо видя силата на оръжието си и в ума й се зароди отчаян план. Без да спира и за миг, тя запращаше стрела след стрела в краката на чудовището, с надеждата да го събори в пропастта.

Мракометният подскочи от болка и объркване, когато магическите стрели започнаха да пробиват грозни рани в краката му. Злите му очи се присвиха и запламтяха с люта ненавист, докато се насочваха към безстрашната млада жена. Той изплю джуджето и изрева:

— Сега ще познаеш що е страх, глупаво момиче! Ще почувстваш моето дихание и ще разбереш, че си обречена!

Люспестите гърди се издуха, превръщайки чистия въздух в скверен облак най-черно отчаяние.

И тогава от ръба на бездната се отчупи огромен скален къс.

Драконът рухна в пропастта, ала това донесе малка радост на Риджис. Полуръстът успя да довлече тялото на Бруенор обратно в преддверието, но нямаше никаква представа какво да прави оттук нататък. Свирепият лай на демоничните хрътки се приближаваше безмилостно, Кати-Бри и Уолфгар бяха далече от него, не знаеше дали драконът е жив, но не смееше да излезе в галерията. Погледна към израненото, обляно с кръв тяло на най-стария си приятел — не знаеше как да му помогне, не знаеше дори дали Бруенор е още жив.

Единствено огромната изненада забави радостните му викове, когато Бруенор отвори сивите си очи и му намигна.

Големи скални късове от отчупения ръб полетяха в опасна близост до тях и Дризт и Ентрери трябваше да се долепят плътно до стената, за да не бъдат премазани. Каменният дъжд свърши за няколко мига и Дризт отново се закатери нагоре с трескава бързина — на всяка цена трябваше да стигне при приятелите си.

Едва бе тръгнал нагоре, когато отново му се наложи да спре, макар да изгаряше от нетърпение. Огромното туловище на дракона прелетя покрай него и Дризт едва го изчака да изчезне в мрака на бездната, за да продължи стремглавия си път нагоре.

Риджис не можеше да повярва на очите си при вида на съвзелия се Бруенор:

— Но как? — ахна той изумено.

Бруенор се размърда неспокойно и с мъка се изправи на крака. Митралната ризница бе устояла на страховитата захапка на дракона, макар че тялото на джуджето бе лошо премазано, имаше огромни синини и поне няколко счупени ребра. Въпреки това, коравото джудже беше живо и готово за нова битка, ако се наложеше. Жестоката болка можеше да почака, сега трябваше да се погрижи за нещо много по-важно — безопасността на приятелите си.

— Къде са момчето и Кати-Бри? — трескаво попита той, а далечният вой на демоничните хрътки още повече засили отчаянието в гласа му.

— В друга стая са — отвърна Риджис и махна с ръка по посока на галерията.

— Кати! — провикна се Бруенор. — Как сте?

Малко по-късно, когато Кати-Бри най-сетне успя да се съвземе от изненадата (тя също не бе очаквала някога отново да чуе гласа на джуджето), долетя отговорът й:

— Уолфгар не може да се бие повече! Драконова магия, доколкото разбирам нещо от това! Мисля, че трябва да се махаме, кучетата ще бъдат тук съвсем скоро!

— Права си! — съгласи се Бруенор, комуто дори усилието да говори причиняваше силна болка. — А червея? Виждала ли си го?

— Не съм го виждала, нито чувала — чу той несигурния й отговор.

Бруенор се обърна към Риджис.

— Падна в клисурата и оттогава не се е показвал — отвърна полуръстът на неизречения въпрос, макар че и на него не му се вярваше, че толкова лесно могат да победят Мракометния.

— Значи не ни остава друго, освен да се опитаме да прекосим моста! — провикна се Бруенор. — Можеш ли да доведеш момчето?

— Само куражът му е пострадал, нищо повече! Да тръгваме!

Бруенор потупа Риджис по рамото, мъчейки се да вдъхне кураж на приятеля си.

— Да вървим! — рече той и в гласа му прозвучаха познатите самоуверени нотки.

Това отново бе онзи Бруенор, когото Риджис познаваше, и той се усмихна, въпреки смразяващия страх, който го сковаваше. Нямаше нужда да го придумват повече и той последва приятеля си в галерията.

Не бяха направили и две крачки, когато черният облак отново се показа над ръба на бездната.

— Виждате ли го? — изпищя Кати-Бри.

Бруенор бързо се върна обратно в стаичката — виждаше го и то прекалено добре. Бяха обречени. Черно отчаяние плъзна във вените му. Не се страхуваше да умре — той просто бе следвал пътя си, единствения, който се простираше пред него, още откакто събратята му бяха избити преди почти двеста години, и този път водеше към Митрал Хол. Ала приятелите му не биваше да загинат така! Не и полуръста, който винаги досега успяваше да се измъкне и от най-опасното положение. Не и момчето — та на него му предстояха толкова много славни приключения и доблестни дела!

И преди всичко, момичето. Кати-Бри, неговата обична дъщеря. Не и тя, която бе огрявала мините на рода Боен чук в Долината на мразовития вятър със слънчевата си усмивка и ведрия си смях.

Дори само гибелта на елфа — верен спътник и най-скъп приятел — бе прекалено висока цена за егоистичното му начинание. Жестоката загуба, която сега изглеждаше неизбежна, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Очите му трескаво обходиха малката стаичка. Трябваше да има някакъв изход! Сърцето му се издигна в отчаяна молитва към боговете на джуджетата, които бе почитал през целия си живот — трябваше да му дадат шанс, един-едничък шанс!

На една от стените в преддверието висеше малка завеска.

— Просто склад — сви рамене Риджис, в отговор на немия въпрос на Бруенор. — Няма нищо ценно. Дори и оръжия няма.

Бруенор обаче не можеше да се примири с този отговор. Той отметна завеската и започна да хвърля по пода многобройните кутии и сандъци, които се намираха там. Суха храна. Парчета дърво. Плащ. Мях за вода.

Буренце с мазнина.

Крилата на Мракометния плющяха, докато той летеше над бездната и чакаше. Натрапниците скоро щяха да се появят в галерията, сигурен бе той, хрътките на сенките щяха да се погрижат за това.

Дризт почти бе достигнал звяра и продължаваше да се катери с трескава бързина, забравил всичко друго, освен тревогата за приятелите си.

— Спри! — извика Ентрери, който се намираше недалече под него. — Нима искаш да умреш?

— Не ме е страх от дракона! — изсъска Дризт. — Няма да се крия в сенките, докато гледам как приятелите ми загиват!

— О, значи е по-добре да умреш заедно с тях! — долетя подигравателният отговор на палача. — Глупак си ти, елфе! Та ти струваш повече от всичките си жалки приятелчета взети заедно!

— Жалки? — повтори Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Ти заслужаваш съжаление, убиецо!

Неодобрението на елфа го засегна повече, отколкото очакваше:

— Запази съжалението за себе си, елфе! — яростно се сопна той. — Защото ти и аз си приличаме много повече, отколкото ти се ще да признаеш!

— Ако не ида при тях сега — спокойно отвърна Дризт, — тогава думите ти наистина ще са верни. Тогава животът ми наистина няма да струва нищо, по-малко дори от твоя. Ако прегърна безжалостната пустота, която изпълва и ръководи твоя свят, целият ми живот ще бъде просто една огромна лъжа.

И той отново се заизкачва нагоре, сигурен, че там го чака жестока смърт, ала спокоен — най-сетне знаеше, че е напълно различен от мерзкия убиец, който го следваше по петите.

Знаеше също така, че бе успял да победи кръвта си на Мрачен елф.

Когато Бруенор отново се върна в преддверието, наметнал намазнен плащ и завързал малкото буренце за гърба си, на устните му играеше странна усмивка. Риджис впери смаян поглед в него — не знаеше какво си бе наумил приятелят му, но онова, за което се досещаше, го разтревожи.

— Какво си ме зяпнал, а? — шеговито смигна Бруенор.

— Ти си полудял! — ахна полуръстът — колкото по-дълго изучаваше странното облекло на джуджето, толкова по-ясно му ставаше какво се кани да направи то.

— Тъй си е! — изръмжа то. — Туй го разбрахме още преди да тръгнем на път!

После тонът му внезапно омекна, а дивият блясък в очите му отстъпи място на искрена загриженост за дребния му приятел.

— Ти заслужаваш повече от онуй, което си получил от мен, Къркорещ корем — рече Бруенор и за първи път изобщо не му бе трудно да се извини.

— Никога не съм имал по-верен приятел от Бруенор Бойния чук! — възкликна Риджис.

Бруенор свали обточения със скъпоценни камъни шлем и го подхвърли на полуръста, който още повече се обърка. После се протегна и отвърза стария шлем от кръста си. Прокара пръсти по счупения рог и се засмя при спомена за лудите приключения, които бяха очукали верния му шлем така. Там беше и вдлъбнатината, която бе получил от тоягата на Уолфгар, когато преди няколко години се срещнаха за първи път като врагове.

Бруенор сложи шлема на главата си — почти бе забравил колко е удобен. В очите на Риджис той отново се превърна в стария приятел, когото полуръстът познаваше.

— Пази този шлем добре — обърна се Бруенор към него. — Това е короната на краля на Митрал Хол!

— Значи принадлежи на теб — възрази Риджис й му подаде скъпоценната вещ.

— Не! Не ми принадлежи, нито я искам! Митрал Хол вече не съществува, Кърко… Риджис. Бруенор от Долината на мразовития вятър — това съм аз вече почти двеста години, макар главата ми да беше твърде корава, за да го проумее! Прости ми за всичко. Прекалено дълго живях в миналото.

Риджис кимна.

— Какво смяташ да правиш? — притеснено попита той.

— Ти гледай да си свършиш твойта работа в туй, дето се каня да направя! — сопна се Бруенор и отново се превърна в сприхавото джудже, което ги бе предвождало дотук. — Никак няма да ви е лесно да се измъкнете от тез’ проклети зали, когато свърша!

И като изръмжа заплашително, Бруенор грабна една факла от стената и изскочи в галерията, преди смаяният полуръст да успее да му попречи.

Драконът се носеше над бездната, като ту се гмурваше под моста, ту отново се издигаше високо във въздуха. За миг Бруенор остана загледан в него, за да улови ритъма на движенията му.

— С теб е свършено, скверно изчадие! — изръмжа джуджето и се хвърли напред.

— Ето един от твоите номера, момче! — провикна се той към стаята, в която се намираха Уолфгар и Кати-Бри. — Ама когато аз реша да яхна някой червей, няма начин да пропусна!

— Бруенор! — изпищя Кати-Бри, когато го видя да се втурва към пропастта.

Ала вече бе твърде късно. Бруенор поднесе факлата към напоения с мазнина плащ и вдигна митралната брадва високо над главата си. Драконът чу приближаването му и се приближи до ръба на бездната, за да провери какво става. Неговото изумление бе не по-малко от ужаса на бруеноровите приятели, когато джуджето, обхванато от високи пламъци, скочи от ръба и полетя към него.

С огромна сила, сякаш по някакъв невероятен начин мощта на предците му се бе вляла във вените му, Бруенор замахна и митралната брадва се заби дълбоко в гърба на дракона. Джуджето полетя надолу, ала се вкопчи с всички сили в дръжката на секирата си, която сега стърчеше от тялото на чудовището, и успя да се задържи. Буренцето на гърба му се строши и по люспестото туловище избухнаха пламъци.

Мракометният изрева от ярост и в болезнените си конвулсии се блъсна в стената на бездната.

Ала Бруенор нямаше да се остави да бъде съборен толкова лесно. Той сграбчи оръжието си и зачака възможност да го извади от драконовото тяло и да нанесе нов страховит удар.

Кати-Бри и Риджис се втурнаха към ръба на пропастта, зовейки обречения си приятел. Дори Уолфгар, който още се бореше със скверната отрова на драконовото отчаяние, най-сетне успя да дойде на себе си.

При вида на обхванатия от пламъци Бруенор, той прогони и последните останки от магията на дракона и без да се колебае и за миг, запрати Щитозъб към чудовището. Чукът се стовари върху главата на Мракометния и звярът полетя към другата стена.

— Да не си полудял! — изкрещя Кати-Бри на Уолфгар.

— Вземи лъка — каза младежът. — Ако наистина обичаш Бруенор, не го оставяй да загине напразно!

Щитозъб се завърна в ръката му, само за да полети отново след миг. И този път ударът на младия варварин беше безпогрешен.

Кати-Бри най-сетне трябваше да приеме горчивата истина. Не можеше да спаси Бруенор от съдбата, която сам си бе избрал. Уолфгар беше прав — трябваше да помогне на джуджето да постигне целта си. Преглъщайки парещите сълзи, които я заслепяваха, тя грабна Таулмарил и запрати порой от сребърни стрели срещу чудовището.

Огромно изумление обзе Дризт и Ентрери, когато Бруенор скочи. Проклинайки безпомощното си положение, елфът се закатери с още по-трескава бързина — от ръба вече го деляха само няколко метра. Опита се да извика на останалите си приятели, ала шумът от битката и гръмогласният рев на Мракометния заглушиха думите му.

Ентрери го следваше по петите. Знаеше, че това беше последната му възможност и бе твърдо решен да се възползва от нея, дори и това да означаваше да загуби единственото истинско предизвикателство, срещу което се бе изправял в живота си. В мига, в който Дризт се канеше да стъпи върху следващата издатина по пътя си, палачът го сграбчи за глезена и го дръпна надолу с всички сили.

Мазнината се просмука през черните люспи на дракона и огънят започна да прогаря дупки в беззащитната плът. Драконът изрева, пронизан от болка, каквато никога не бе мислил, че ще изпита грохота на бойния чук! Неспирното жилене на сребърните стрели! И най-вече джуджето! Ударите на митралната му брадва бяха безпощадни, то сякаш не усещаше изгарящата прегръдка на огъня.

Мракометният ту политаше нагоре, ту се спускаше надолу, а тялото му през цялото време се мяташе в конвулсии. Ала каквото и да правеше, стрелите на Кати-Бри попадаха право в целта. Уолфгар, който се поучаваше от всеки нов удар, изчакваше най-подходящия момент и всеки път, когато драконът минеше покрай някоя стърчаща скала, магическият чук се стоварваше върху него и го запращаше върху острите камъни.

Пламъци, камък и прах се сливаха в едно при всяко страховито нападение на приятелите.

Бруенор още се държеше. Той пееше в прослава на своя баща и гордия род Боен чук — най-сетне бе успял да смъкне товара на вината от плещите си, доволен, че се бе изправил и бе победил призраците от своето минало и че бе дал на приятелите си възможност да се спасят. Не усещаше хапещия огън, нито ударите в коравите скали. Единственото, което усещаше, бе болезненото гърчене на драконовото туловище, когато митралната брадва потъваше дълбоко в плътта, и страховития рев на раненото чудовище.

Дризт летеше към дъното на бездната и отчаяно се мъчеше да се залови някъде. На около десетина метра под краката на убиеца имаше неголяма издатина и елфът най-сетне успя да спре главоломното падане.

Ентрери одобрително кимна — надявал се бе, че Дризт ще се приземи точно там.

— Сбогом, доверчиви глупако! — провикна се той към падналия елф и се закатери нагоре.

Дризт никога не бе изпитвал вяра в честността на палача, но вярваше в неговия прагматизъм. Ала това нападение бе напълно безсмислено.

— Защо? — извика той. — Никой нямаше да ти попречи да получиш медальона!

— Аз и без това ще го получа — отвърна Ентрери.

— Но ще трябва да платиш за него! Знаеш, че ще тръгна след теб, убиецо!

Ентрери погледна надолу към елфа и по устните му заигра развеселена усмивка.

— Нима не разбираш, Дризт До’Урден? Аз искам точно това!

Убиецът достигна ръба на бездната и предпазливо надникна в галерията. Вляво от него, Кати-Бри и Уолфгар продължаваха страховитата битка с дракона. Вдясно, напълно погълнат от ужасяващата гледка, без да вижда нищо друго около себе си, стоеше Риджис.

Изненадата замалко не го повали на земята, а по лицето му се разля мъртвешка бледност, когато най-страшният му кошмар изникна пред него. Полуръстът изпусна скъпоценния шлем на земята и се разтрепера като лист, когато Ентрери го вдигна и безшумно се насочи към моста.

Напълно изтощен, драконът се опита да измисли друг начин да се защити. Ала яростта и болката вече бяха свършили своята работа и сега връщане назад нямаше. Беше понесъл твърде много удари, а сребърните стрели не спираха да валят и да се впиват в тялото му.

Вкопчено в гърба му, неуморното джудже продължаваше да му нанася удар след удар. За последен път драконът спря насред полета си и изви змиевидната си шия, опитвайки се поне да достигне джуджето и да си отмъсти. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди. Напълно достатъчно, за да може Щитозъб да се стовари в окото му.

Заслепено от ярост, чудовището се преметна през глава и полетя в прегръдките на свирепата болка… право към един остър ръб, който стърчеше от скалата.

Грохотът разтърси самите основи на галерията и за малко не събори Кати-Бри на земята. Дризт, който с мъка се крепеше върху малката издатинка, едва успя да се задържи върху нея.

Последното, което Бруенор видя, накара сърцето му да подскочи от безгранична радост — в мрака на бездната проблясваха лавандуловите очи на Дризт До’Урден и се прощаваха с него.

Покрит с тежки рани, обвит в смъртоносната прегръдка на пламъците, драконът на сенките пропадаше все по-дълбоко и по-дълбоко; потъваше в най-черния мрак, който някога щеше да познае, мрак, от който нямаше да има завръщане. Право към сърцето на Клисурата на Гарумн.

И повлече със себе си законния крал на Митрал Хол.

24 Възхвала за Митрал Хол

Обгърнат от пламъци, драконът пропадаше надолу, докато най-сетне единственото, което остана от него бе едно съвсем дребно петънце, което проблясваше на дъното на Клисурата.

Дризт се изкатери по стената и се озова точно зад Кати-Бри и Уолфгар. Момичето стискаше скъпоценния шлем в ръце, докато заедно с младия варварин се взираха безпомощно към другата страна на пропастта. Двамата замалко не паднаха в нея, когато се обърнаха и видяха до себе си Дризт До’Урден. Дори появата на Артемис Ентрери не ги бе подготвила отново да видят приятеля си, завърнал се като по чудо сред тях.

— Как? — ахна Уолфгар, ала Дризт го прекъсна — обясненията можеха да почакат, сега имаха много по-важна работа.

От другата страна на бездната, точно до нивото, на което се намираше лостът, стоеше Артемис Ентрери, стиснал Риджис за гърлото. По устата му играеше зла усмивка, рубиненият медальон висеше на гърдите му.

— Пусни го да си иде — разнесе се равният глас на Дризт. — Както се разбрахме. Вече получи рубина.

Ентрери избухна в леден смях и дръпна лоста. Каменният мост потрепери и се срути, политайки към мрака на бездната.

До този момент Дризт си мислеше, че е започнал да разбира подбудите на палача за това долно предателство — той бе отвлякъл Риджис, сякаш за да бъде сигурен, че ще го преследват, твърдо решен да доведе предизвикателството между него и елфа докрай. Ала сега, когато мостът бе срутен, отрязвайки пътя на Дризт и приятелите му, а неспирният лай на демоничните хрътки се приближаваше с всеки изминал миг, и тази теория като че ли рухваше. Разгневен, че не може да разбере постъпките на убиеца, Дризт реагира светкавично. Беше загубил своя лък в овалната стая, затова сега грабна Таулмарил от ръцете на Кати-Бри и постави стрела в тетивата.

Ентрери бе също толкова бърз. Той се втурна към ръба на пропастта и провеси Риджис оттам надолу с главата. Уолфгар и Кати-Бри инстинктивно усетиха необичайната нишка, която свързваше Дризт и убиеца, и бързо разбраха, че елфът най-добре знае как да се справи с това положение. Те отстъпиха назад и се притиснаха един до друг.

Дризт все така стоеше с лък в ръка, опънал тетивата до краен предел, а погледът му не се откъсваше от убиеца, опитвайки се да открие слабото му място.

Ентрери раздруса тялото на Риджис и леденият му смях отново огласи пещерата.

— Дълъг е пътят до Калимпорт, елфе. Ще имаш предостатъчно възможности да ме заловиш!

— Ти отряза пътя ни — отвърна Дризт.

— Необходимо зло — обясни Ентрери. — Но не се съмнявам, че ще успееш да се измъкнеш и от това положение… дори и ако останалите ти приятели не успеят. И тогава ще те чакам.

— Ще дойда! — обеща Дризт. — Нямаш нужда от полуръста, за да ме накараш да те преследвам, мерзък убиецо!

— Така си е — съгласи се Ентрери и като бръкна в кесийката, която висеше на кръста му, извади някакъв малък предмет и го подхвърли във въздуха.

Предметът се издигна над главата му, после започна да пада. Ентрери го улови точно преди да се изплъзне и да полети в бездната. После отново го хвърли нависоко. Нещо малко, нещо черно.

Палачът предизвикателно подхвърли малкия предмет за трети път и усмивката му се разтегна, когато видя, че Дризт сваля лъка си.

Гуенивар.

— Нямам нужда от полуръста — повтори той студено и протегна ръка, така че Риджис сега изцяло висеше над бездната.

Дризт остави магическия лък зад себе си, без да откъсва поглед от убиеца.

Ентрери прибра ръката си и пусна Риджис върху тераската до себе си.

— Ала онзи, комуто служа, държи сам да убие малкия крадец. Не се бави, елфе, хрътките скоро ще бъдат тук. Сам имаш много по-голям шанс да се спасиш. Остави тези двамата и спаси собствения си живот! Аз ще те чакам, Дризт До’Урден — трябва да довършим онова, което започнахме!

Той се изсмя още веднъж, после потъна в мрака на последния тунел.

— Ще се спаси — обади се Кати-Бри. — Бруенор каза, че този коридор води право навън.

Дризт се огледа наоколо, търсейки нещо, което да им помогне да прекосят бездната.

— Освен това каза, че има и още един път — продължи Кати-Бри и посочи надясно, към южния край на галерията. — Тераса, така каза той, ала дотам се вървяло часове наред.

— Тогава ще тичаме! — отвърна Дризт, без да откъсва очи от тунела, в който бе изчезнал Ентрери.

Когато тримата приятели най-сетне достигнаха тераската, далеч зад себе си чуха свиреп лай и видяха малки светлинки — дуергарите и хрътките на мрака бяха достигнали галерията. Дризт поведе другарите си по тясната пътечка, притиснал гръб до стената, напредвайки бавно към другия край на бездната. Под краката му се простираше Клисурата и пламъците, които все още горяха на дъното й, непрестанно напомняха за съдбата на падналия му приятел. Може би това наистина бе подобаващ гроб за Бруенор, мислеше си той, тук, в дома на славните му предци. Може би джуджето най-сетне бе утолило копнежа, който го бе измъчвал през по-голямата част от живота му.

Ала загубата си оставаше непоносимо болезнена. През годините, прекарани с Бруенор, Дризт бе опознал един състрадателен и внимателен приятел, на който можеше да разчита по всяко време и във всичко. Можеше да си повтаря до безкрай, че Бруенор най-сетне бе намерил покой, че джуджето бе изкачило своя връх и бе спечелило своята битка, ала единственото, което чувстваше сега, бе раздираща болка от смъртта на приятеля си, и тези мисли бяха безсилни да разсеят скръбта му.

Кати-Бри с мъка преглъщаше горчивите сълзи, които напираха в очите й, а тежките въздишки на Уолфгар издаваха болката, която го разкъсваше, докато минаваха над пропастта, превърнала се в гробница на Бруенор. За Кати-Бри Бруенор бе едновременно баща и приятел, онзи, която я бе научил да бъде корава, и който я бе дарил с безгранична обич. Всичко, което й бе давало сигурност в този живот — нейният дом и нейното семейство — сега гореше на дъното на пропастта, върху гърба на един дракон, заченат в недрата на самия пъкъл.

Мъчително вцепенение бе обхванало Уолфгар, вледеняващият полъх на смъртта и внезапното осъзнаване на безкрайната крехкост на живота. Дризт се бе завърнал при него, ала му бяха отнели Бруенор. Варваринът усещаше как, по-силна от радост и скръб, го залива вълна от несигурност, трагично преосмисляне на всички легенди за героични подвизи и предания за славна смърт, за които бе мечтал някога. Бруенор бе загинал храбро и достойно и разказът за огнения му скок щеше да се предава от поколение на поколение и да се пее край не едно огнище. Ала това никога нямаше да запълни огромната пустота, която младежът усещаше в този момент.

Прекосиха клисурата и се втурнаха на север — към последния тунел, който най-сетне щеше да ги изведе от мрачните сенки на Митрал Хол. Забелязаха ги в мига, в който достигнаха галерията. Дуергарите закрещяха и запроклинаха, а хрътките на мрака се разлаяха яростно и заподскачаха по ръба на бездната. Ала враговете им вече не можеха да ги хванат, нямаха и време да използват пътя, по който бяха дошли тримата приятели, и Дризт необезпокоявано навлезе в тунела, по който бе поел и Ентрери няколко часа по-рано.

Уолфгар го последва, но Кати-Бри поспря за миг на входа и обърна поглед към сивите джуджета, които се тълпяха от другата страна на пропастта.

— Хайде — повика я Дризт. — Тук вече не можем да направим нищо, а Риджис има нужда от нашата помощ.

Кати-Бри присви очи и стисна зъби, докато опъваше тетивата на магическия си лък. Сребърната стрела изсвистя във въздуха. Едно от джуджетата се строполи мъртво, а останалите панически побягнаха.

— Нищо не е това! — мрачно промълви Кати-Бри. — Ала аз ще се върна! Нека сивите псета бъдат сигурни — аз ще се върна!