Сребърни реки

13 С последни сили

Когато мрачният облак най-сетне се разпръсна, Риджис отново лежеше върху почернелия си, полуизгорял сал.

— Достигнахме предела на силите си — въздъхна той и поклати глава. — Няма да успеем да го прекосим.

— Не губи надежда, Къркорещ корем! — опита се да го успокои Бруенор, докато газеше през тинестите води, за да отиде при него. — Ще разказваме за туй на внуците си, пък и други ще възпяват подвига ни, когато нас вече няма да ни има!

— А, имаш предвид днес? — вметна полуръстът. — Или пък ще преживеем някак си днешния ден и утре вече няма да ни има?

Бруенор се засмя и хвана сала.

— Още не, приятелю — увери го той с усмивка, зад която прозираше неутолимата му жажда за приключения. — Не и докат’ не свърша онуй, зарад’ което съм тръгнал на път!

Дризт, който обикаляше наоколо и събираше стрелите си, не пропусна да забележи колко тежко се обляга Уолфгар върху тялото на мъртвия червей. Отначало си помисли, че варваринът е просто изморен, но когато се приближи, го обзе подозрението, че става дума за нещо по-сериозно. Младежът като че ли гледаше да използва само единия си крак, сякаш другият, или пък кръстът му, беше наранен.

Щом улови притеснения поглед на приятеля си, Уолфгар се изправи с усилие.

— Да тръгваме! — предложи той и се запъти към Бруенор и Риджис, мъчейки се да прикрие накуцването си.

Дризт не го попита нищо. Тестото, от което бе замесен младия мъж, бе по-жилаво от суровите земи на родната му тундра, а гордостта и загрижеността за другите, нямаше да му позволят да си признае, че е ранен, когато и сам знаеше, че няма да спечели нищо от това. Приятелите му не можеха да си позволят да загубят и миг, а със сигурност не можеха и да го носят. Не му оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и да продължи напред, колкото и да го болеше.

Ала Уолфгар наистина беше ранен. Когато падна в блатото след скока от дървото, беше навехнал гръбнака си. Възбудата от битката и пулсиращият във вените му адреналин бяха притъпили раздиращата болка, но сега всяка крачка му струваше неимоверни усилия.

Дризт виждаше всичко това, точно както виждаше и отчаянието, изписано върху обичайно веселото лице на Риджис и изтощението, сковаващо тялото на Бруенор, въпреки самоуверените му думи. Елфът се огледа наоколо, но погледът му срещна само черни тресавища, които сякаш нямаха край. За първи път се зачуди дали приятелите му наистина не бяха достигнали предела на силите си.

Гуенивар не бе пострадала в битката, ударът, който бе получила, когато падна от тялото на червея, само я бе поразтърсил леко, ала Дризт виждаше, че движението из мочурливата местност е прекалено трудно за нея и я отпрати в собствената й Равнина. Точно в този момент бдителната пантера щеше да им е от голяма полза, но водата бе прекалено дълбока за нея и ако искаше да ги следва, щеше да й се наложи да прескача от дърво на дърво. Не, сега трябваше да продължат сами.

Призовавайки цялата си воля, четиримата приятели заставиха изтощените си тела да продължат. Елфът се зае да събере колкото се може повече от стрелите, които стърчаха от главата на мъртвия червей — знаеше, че сигурно ще му потрябват отново, преди да са напуснали Вечните блата. Останалите трима прибраха оцелелите дъски и провизии.

Много скоро приятелите отново поеха на път през тресавището, мъчейки се да се щадят, колкото се може повече. Всяка минута, през която с огромни усилия успяваха да останат нащрек, бе истинско мъчение. Ала парещите лъчи на слънцето (това бе най-горещият ден от началото на пътуването) и нежното поклащане на сала върху спокойната вода постепенно приспаха всички, освен Дризт.

Елфът неуморно тласкаше импровизирания сал напред, бдителен както винаги — не можеха да си позволят да изгубят нито час, нямаха право на никакви грешки. За щастие, щом излязоха от лагуната, водата потече по-леко и на Дризт не му се налагаше да преодолява сериозни препятствия. Много скоро блатото се превърна в мъгляво петно, уморените му очи не виждаха подробностите, а само очертанията на черната вода и случайното помръдване на тръстиката.

Ала елфът бе истински воин, със светкавични рефлекси и желязна самодисциплина. Водните тролове нападнаха отново, но мъждукащата искрица съзнание, която все още му оставаше, успя да го върне към действителността навреме, за да не позволи на чудовищата да ги изненадат.

Уолфгар и Бруенор се събудиха от вика на елфа и скочиха, стиснали оръжия в ръка. Този път троловете бяха само двама и тримата приятели ги победиха за секунди.

Риджис дори не се събуди.

Най-сетне се спусна хладна нощ и милостиво прогони тегнещата горещина. Бруенор взе решение да продължат да се движат и през нощта — щяха да бутат сала на двойки, докато другите двама почиват.

— Риджис не може да бута — рече Дризт. — Прекалено е дребен за блатото.

— Може да седи и да пази, докато аз бутам — храбро предложи Уолфгар. — Ще се справя и сам.

— Тогава вие двамата вземете първата смяна — отвърна Бруенор. — Къркорещият корем спи вече цял ден. Все ще издържи час-два!

За първи път през този ден, Дризт се покачи върху сала и отпусна глава върху раницата си. Все още обаче не можеше да си позволи да затвори очи. Планът на Бруенор да бдят на смени звучеше добре, но всъщност беше неосъществим. В тъмата на нощта единствено той можеше да ги води и да види опасностите, които дебнеха по пътя. Неведнъж по време на смяната на Уолфгар и Риджис, елфът вдигаше глава от раницата и казваше на полуръста през каква местност минават и какво е най-добре да направят.

И тази нощ нямаше да има сън за Дризт. Зарече се да си почине на сутринта, но когато най-сетне съмна, елфът видя, че дърветата и тръстиките отново бяха надвиснали прекалено близо. Във въздуха витаеше зловещо чувство и тегнеше над тях, сякаш самите блата бяха някакво разумно същество, което ги наблюдаваше и с всички сили се мъчеше да им попречи.

Всъщност водата (която сега бе станала доста широка) се оказа повече техен съюзник, отколкото техен враг. Плаването по гладката й повърхност бе по-лесно, отколкото ходенето пеша из неравната местност и въпреки дебнещите опасности, не срещнаха никакви врагове след повторното нападение на водните тролове. Когато пътят им отново ги изведе до черната, опожарена земя, приятелите бяха прекарали няколко дни и нощи върху сала и подозираха, че са успели да прекосят по-голямата част от Вечните блата. Риджис, който бе най-лек от четиримата (особено след като последните седмици бяха стопили почти напълно закръгления му корем) и единствен можеше да достигне най-високите клони, се изкатери до върха на едно дърво и потвърди онова, което всички вече предполагаха. На източния хоризонт, на не повече от ден-два път, тъмнееха дървета. Но това не бяха малките брезови горички и покритите с мъх блатни дръвчета на мочурливите земи — това бяха истински дъбрави от високи брястове и вековни дъбове.

Когато отново продължиха напред, в походката на четиримата приятели, въпреки изтощението, се усещаше прилив на надежда и нови сили. Вярно е, че отново вървяха по суша и щеше да им се наложи да прекарат още една нощ, заобиколени от дебнещи тролове, ала знаеха също така, че изпитанието на Вечните блата наближава своя край и нямаха никакво намерение да позволят на скверните им обитатели да ги спрат точно сега, когато почти се бяха спасили.

— Най-добре да спрем за днес — обади се Дризт, въпреки че до залез-слънце оставаше поне час.

Само че елфът усещаше как троловете, които току-що бяха станали от дневния си сън и бяха надушили непозната миризма, вече се събират около тях.

— Трябва много внимателно да си изберем място за лагеруване. Блатата още не са ни пуснали от жестоката си прегръдка.

— Ще изгубим цял час ходене, че и повече — отвърна Бруенор.

Всъщност джуджето го правеше не за да спори, а защото искаше да преценят и отрицателните страни на плана, преди да го приемат. То прекрасно си спомняше страховитата битка при могилата и нямаше никакво желание отново да изживява същото.

— Ще наваксаме утре — отвърна Дризт. — В момента единствената ни цел е да оцелеем до сутринта.

Уолфгар бе напълно съгласен:

— Смрадта на скверните твари става все по-силна — намеси се той — и ни залива от всички страни. Вече не можем да избягаме. Ще се бием.

— Само че този път ние ще решим как и къде — довърши Дризт вместо него.

— Защо не ей там? — обади се Риджис и посочи вляво от тях, където се издигаше невисоко възвишение, обрасло с гъсти храсталаци и дръвчета.

— Прекалено е открито — отвърна Бруенор. — Троловете ще се изкачат по него съвсем лесно и ще бъдат прекалено много наведнъж, та няма да можем да ги удържаме.

По устните на полуръста се разля лукава усмивка:

— Не и докато гори! — рече той и приятелите му не можеха да не се съгласят с простата логика в думите му.

Прекараха остатъка от деня, подготвяйки отбраната си. Уолфгар и Бруенор донесоха всичките изсъхнали клони, които успяха да намерят, и ги подредиха на стратегически места така, че да увеличат още повече периметъра на огъня, който щяха да запалят. Риджис прокара широка бразда на върха на хълмчето, за да спре настъпването на пламъците. Дризт наблюдаваше приготовленията на другарите си с интерес. Планът им бе прост — щяха да оставят троловете да се доближат достатъчно и тогава щяха да подпалят цялото възвишение с изключение на лагера си.

Единствено елфът виждаше слабостта на този план, но не можеше да предложи нещо по-добро. Беше се бил с тролове и преди да навлезе в блатата и прекрасно познаваше упоритата природа на тези същества. Когато пламъците на засадата изтлееха (много преди пукването на зората), той и приятелите му щяха да се окажат обградени от оцелелите тролове и този път нямаше да има какво да ги предпази. Единствената им надежда бе гибелта, която огънят щеше да донесе на чудовищата, да уплаши останалите.

Уолфгар и Бруенор искаха да направят и други неща — споменът за битката при могилата бе твърде жив, за да може дори и най-внимателно подготвената защита да им се стори достатъчно сигурна в блатата. Ала със спускането на вечерния сумрак дойдоха и десетките гладни очи, приковани върху тях. Двамата се присъединиха към Дризт и Риджис на върха на възвишението, приклекнаха ниско и зачакаха, изпълнени с притеснение.

Мина един час, който им се стори цяла вечност. Нощният мрак се сгъсти.

— Къде са? — не се стърпя накрая Бруенор.

Брадвата му нервно подскачаше и издаваше притеснението му — нещо необичайно за каленото в десетки битки джудже.

— Да! — съгласи се и Риджис, чиято тревога граничеше с паника. — Защо не идват?

— Имайте търпение и се радвайте, че още не са дошли — отвърна Дризт. — Колкото повече напредне нощта преди да е почнала битката, толкова по-голяма надежда имаме да дочакаме утрото. Може би още не са ни открили.

— Мен ако питаш, сега точно се събират, та да ни връхлетят с цялата си мощ — мрачно рече Бруенор.

— Още по-добре! — обади се Уолфгар, който се бе разположил удобно и се взираше в мрака. — Така огънят ще вкуси още повече от гнусната им кръв!

Дризт не пропусна да забележи успокоителният ефект, който думите на варварина оказаха върху Риджис и Бруенор. Брадвата на джуджето спря нервния си танц и спокойно легна до Бруенор, готова да нанесе удар, щом се появеше първото чудовище. Дори и Риджис, който се биеше, само когато нямаше друг изход, извади малкия си боздуган със заплашителна гримаса и го стисна така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Мина още един безкраен час.

Чакането ни най-малко не намали бдителността им. И четиримата знаеха, че опасността е съвсем наблизо — от мъглата и мрака около тях се носеше все по-силна смрад.

— Запали факлите! — обърна се Дризт към Риджис.

— Та да докараме всички чудовища право тук! — възпротиви се Бруенор.

— Те вече са тук — отвърна елфът и посочи към ръба на възвишението, макар че приятелите му не можеха да видят онова, което острото му зрение вече съзираше — цяла орда приближаващи тролове. — Факлите могат да ги отблъснат за малко и да ни дадат още мъничко време.

Още докато говореше, първият трол се заизкачва към върха на възвишението. Бруенор и Уолфгар го изчакаха да се приближи и скочиха като един. Секирата и магическият чук затанцуваха във въздуха, нанасяйки удар след удар. Миг по-късно чудовището се строполи на земята.

Риджис вече бе запалил факлите и сега хвърли една на Уолфгар. Гърчещото се тяло на падналия трол избухна в пламъци. По това време още две чудовища бяха достигнали подножието на хълма и сега побягнаха назад при вида на омразния огън.

— Издадохме се прекалено рано! — изстена Бруенор. — Сега, като видяха факлите, няма да хванем нищо.

— Ако факлите успеят да ги задържат далеч от нас, значи огънят е изпълнил задачата си — отвърна Дризт, макар да знаеше, че надали ще се отърват толкова леко.

Изведнъж, сякаш блатата изплюха цялата си отрова срещу тях, огромна орда тролове обгради цялото възвишение. Прокрадваха се предпазливо, разтревожени от мисълта, че там горе има огън. Ала тласкани от изгарящо желание, което бе по-силно от страха им, те продължаваха напред.

— Почакайте — прошепна Дризт, усетил нетърпеливото безпокойство на приятелите се. — Не бива да преминат браздата, но нека оставим колкото се може повече от тях да навлязат в обсега на огъня.

Уолфгар се втурна към края на браздата, заплашително размахал една факла.

Бруенор извади двете си последни бутилки с мазнина, запушени с намазнени парцали, и по лицето му плъзна опасна усмивка.

— Доста зеленичко ми се струва наоколо — смигна той на Дризт, — та не знам дали огънят няма да има нужда от малко помощ.

Земята около възвишението вече гъмжеше от настървени тролове, редиците им непрекъснато набъбваха.

Дризт пръв пристъпи към действие. Стиснал една факла, той се затича към купчините с подпалки, които бяха приготвили, и ги запали. Уолфгар и Риджис го последваха и скоро между тях и прииждащите чудовища запламтяха десетки огньове. Бруенор с всички сили запрати факлата си към редиците на троловете, после запокити и двете бутилки натам, където редиците на чудовищата бяха най-гъсти.

Огромни огнени езици се извиха в нощното небе. Отвъд малкия кръг светлина, който хвърлиха наоколо, земята потъна в още по-плътен мрак. Троловете бяха прекалено много, за да могат просто да се обърнат и да побегнат и огънят сякаш също го знаеше.

Когато някое от чудовищата пламнеше, обезумелият му танц бързо разпръскваше искри и върху другарите му.

Навсякъде из обширните тресавища обитателите на Вечните блата се спираха, смаяни от огромния огнен стълб, който се издигаше все по-високо в небето. Вятърът подхвана писъците на умиращите тролове и ги разнесе на десетки мили.

Четиримата приятели се сгушиха на върха на възвишението, колкото се може по-далеч от убийствената горещина. Известно време тролската плът подхранваше танца на пламъците, после огънят започна да гасне, напластявайки тежка смрад във въздуха. Още едно опожарено парче земя, осеяно с тролски трупове, остана да се чернее във Вечните блата.

Четиримата приготвиха още факли и се приготвиха да побегнат. Дори и след гибелния пожар навсякъде бе пълно с тролове и приятелите знаеха, че без помощта на огъня няма да могат да удържат върха. По настояване на Дризт изчакаха удобен момент и когато редиците на троловете откъм източния склон поизтъняха, четиримата се хвърлиха напред в черната нощ, разпръсквайки нищо неподозиращите си противници. Неколцина от чудовищата бяха обхванати от пламъци.

Стремглаво бягаха те в мрака, през тиня и трънаци, оставили живота си в ръцете на съдбата — единствено късметът им можеше да ги спаси от хищната прегръдка на някое бездънно тресавище. И толкова голяма бе изненадата на троловете, че още дълго никой от тях не се втурна след бегълците.

Ала блатата не закъсняха да отвърнат. Из въздуха заехтяха стонове и крясъци.

Дризт поведе приятелите си. Осланяйки се колкото на острото си зрение, толкова и на инстинкта си, той свиваше ту надясно, ту наляво, натам, откъдето му се струваше, че ще им бъде най-лесно да минат, макар в същото време да гледаше да се движи само на изток. Знаеха, че единственото, от което се боят троловете, е огънят и затова подпалваха всичко по пътя си.

Нощта бавно наближаваше края си, а приятелите все така не срещаха никакво препятствие по своя път, макар тежките стъпки и отвратителните стенания зад тях да бяха все така близо. Скоро започнаха да подозират, че срещу тях действа някаква обща воля — очевидно се откъсваха от преследвачите си, ала въпреки това навсякъде като че ли се появяваха нови и нови тролове, готови да заемат мястото на изостаналите си събратя. Някакво зло витаеше из въздуха, сякаш самите Вечни блата се изправяха срещу тях. Навсякъде бе пълно с тролове, те си оставаха най-непосредствената заплаха, ала приятелите имаха чувството, че дори да успеят да погубят или прогонят всички отвратителни твари, които се криеха из тези земи, това пак щеше да си остане скверно място.

Развидели се, но и зората не донесе никакво облекчение.

— Разгневихме самите Блата! — извика Бруенор, когато разбра, че този път преследването няма да свърши така лесно. — Няма да има покой за нас, докат’ не оставим и последното мочурище далеч зад гърба си!

Все така неспирно бягаха те и едва успяваха да се измъкнат от протегнатите пръсти на огромните чудовища. Около тях и по петите им се тълпяха десетки тролове, които само чакаха някой да се препъне. Във въздуха натегнаха гъсти мъгли и потопиха всичко наоколо в непрогледна сивота. Вече не знаеха откъде минават и накъде отиват — още едно доказателство, че самите Вечни блата се надигаха срещу тях.

Забравили планове и стратегии, забравили надежди и страхове те бягаха, отдавна преминали границите на възможностите си. Сега вече нямаха друг избор, освен да продължават напред.

Почти загубил свяст, Риджис се препъна и се строполи на земята. Факлата се изтърколи от ръката му, но той дори не забеляза — не знаеше как да се изправи отново на крака, не знаеше дори, че е паднал. Няколко чифта хищни ръце се протегнаха към него, от устата на чудовищата, които вече предвкусваха предстоящото пиршество, потекоха лиги.

Ала в този миг плячката им бе измъкната изпод носа. Уолфгар връхлетя върху тях, събаряйки един от троловете, сграбчи полуръста в огромните си ръце и продължи лудия си бяг без да спира.

Дризт се отказа от всякакви тактики и хитрини — всичко около него се развиваше прекалено бързо. Все по-често му се налагаше да забавя крачка, заради Бруенор, който едва се държеше на краката си, а се съмняваше, че Уолфгар ще издържи още дълго и то сега, когато носеше и полуръста. Изтощеният младеж вече не можеше дори да вдигне Щитозъб, за да се защити. Единственият им шанс бе бягството — право напред, към границата на Вечните блата. Едно по-голямо тресавище щеше да ги победи, някой блатен човек щеше да ги препъне и залови, а дори и ако пътят не изпречеше никакви препятствия пред тях, надали щяха да успеят да се опазят от троловете още дълго. Дризт вече усещаше как го обзема страх от трудното решение, което съвсем скоро щеше да му се наложи да вземе. Дали да избяга и да се спаси (сега само той все още можеше да го направи), или да остане и да се бие рамо до рамо с обречените си приятели в една битка, която не можеха да спечелят.

Продължаваха напред. Измина още един час. Сега и времето се бе превърнало в техен враг, изпивайки и последните им сили. Зад себе си Дризт чуваше неясното мърморене на Бруенор, който вече не знаеше къде се намира и бродеше из света на бляновете си и земите на своите предци. Уолфгар, стиснал здраво тялото на изгубилия свяст полуръст, мълвеше молитва към своите богове, а ритъмът на древния напев като че ли бе единственото, което все още караше краката му да продължават да се движат.

И тогава Бруенор се строполи на земята, ударен в тила от един трол, който се бе приближил до тях, без никой да го усети.

На Дризт дори не му се наложи да взема съдбоносното решение — то отдавна бе взето. Без да се поколебае и за миг, той се обърна назад, здраво стиснал двата ятагана в ръце. Не би могъл да носи тежкото джудже, нямаше да успее да победи и прииждащите орди на троловете.

— Това е краят на нашата история, Бруенор Боен Чук! — провикна се той. — Подобаващ край… в бой!

Изуменият Уолфгар реагира съвсем несъзнателно. Воден не от разума, нито от чувствата си, а от инстинкта на човек, който отказва да се предаде, той се запрепъва към падналото джудже, което междувременно бе успяло да застане на четири крака, и го вдигна със свободната си ръка. Два от троловете попаднаха в капан.

Дризт До’Урден бе съвсем наблизо. Героичната постъпка на младия варварин вля у него нови сили, в лавандуловите очи отново затрептя опасен пламък, двата ятагана полетяха в смъртоносния си танц.

Двата трола се приближиха, готови да сграбчат безпомощната си жертва, ала ятаганите проблеснаха светкавично и чудовищата останаха без ръце, с които да хванат враговете си.

— Напред! — провикна се Дризт, прикривайки тила на Уолфгар.

Окуражителните му думи подтикваха варварина да продължава. Изтощението се свлече от плещите на елфа, отстъпвайки място на една сетна жажда за битка. Без да спира на едно място дори за миг, той тичаше насам-натам, сипейки предизвикателства към троловете.

При всяка болезнена крачка от гърдите на Уолфгар се откъсваше дълбок стон. Гореща пот се стичаше като поток от челото му и го заслепяваше, докато той, с последно усилие на волята, принуждаваше тялото си да продължава напред. Не мислеше колко още ще успее да издържи, борейки се с изтощението и нарамил тежкия си товар. Не мислеше за сигурната, ужасяваща смърт, която го дебнеше на всяка крачка и която навярно вече бе отрязала и пътя за отстъпление. Не мислеше за раздиращата болка в ранения си гръб, нито пък за новата пронизваща болка зад коляното. Единствената мисъл в главата му бе, че на всяка цена трябва да продължава да поставя единия си натежал крак пред другия… и пак, и пак, и пак.

Промушиха се през някакви храсталаци, преминаха през едно възвишение, заобиколиха друго. В сърцата им затрептяха едновременно надежда и отчаяние — пред тях се простираше дъбравата, която Риджис бе видял от върха на дървото, краят на Вечните блата. Ала между тях и гората стояха тролове, наредени в гъсти редици.

Смъртоносната прегръдка на Вечните блата не можеше да бъде разкъсана толкова лесно.

— Продължавай! — прошепна Дризт в ухото на приятеля си, сякаш се боеше, че Блатата могат да го чуят. — Остана ми още една карта.

Уолфгар ясно виждаше гъстите редици на троловете пред себе си, ала дори и в състоянието, в което се намираше сега, абсолютната му вяра в Дризт и в неговите решения, се оказа по-силна от здравия му разум. Премятайки Бруенор и Риджис така, че да му е по-удобно да ги носи, той приведе глава и сляпата ярост, която бушуваше в гърдите му, изтръгна силен рев от глъбините на самото му същество.

Само няколко крачки го деляха от чудовищата, които, предвкусвайки плячката, се бяха струпали на едно място, за да го спрат. Тогава Дризт изигра последната си карта.

От тялото на варварина изскочиха магически пламъци и го обвиха целия. Те не можеха да изгорят нито троловете, нито Уолфгар, ала гледката на обгърнатия от огромни пламъци исполин вся панически ужас в сърцата на иначе безстрашните чудовища.

Дризт бе изчислил времето, в което да направи магията, съвършено точно, давайки на чудовищата само един миг, в който да реагират на приближаването на страховития враг. Като вода пред порещ морските вълни нос на кораб се разделиха редиците на троловете и Уолфгар се втурна между тях, повлечен от устрема си така, че за малко не падна. Дризт го следваше по петите с меката си, елфическа стъпка.

Когато чудовищата най-сетне успяха да се прегрупират и да хукнат след бегълците, двамата приятели вече се изкачваха по последното възвишение на Вечните блата. След него омразните земи свършваха и започваше дъбравата — гора, която се намираше под бдителната закрила на лейди Алустриел и доблестните Сребърни рицари.

Дризт спря под клоните на първото дърво и се огледа за следи от преследване. Над блатата се виеха гъсти, сиви мъгли, сякаш скверната земя бе затръшнала тежка врата зад гърба им. Нито един трол не премина през нея.

Елфът се свлече на земята, опрял гръб в дървото, а изтощението задуши усмивката му.

14 Звездна светлина

Уолфгар внимателно положи Бруенор и Риджис върху мекия мъх на една полянка малко по-навътре в гората, после рухна на земята, повален от жестоката болка. Дризт го настигна няколко минути по-късно.

— Ще трябва да лагеруваме тук — каза той, — макар че ми се щеше да се отдалечим още мъничко…

Внезапно спря по средата на изречението при вида на младия си приятел, който се гърчеше на земята почти в несвяст, вкопчил пръсти в ранения си крак. Дризт се втурна към него, за да прегледа коляното му. Отблъскващата гледка го накара да потръпне от ужас и отвращение.

Една тролска ръка (вероятно на някое от чудовищата, които самият той бе посякъл, докато Уолфгар спасяваше падналия Бруенор) се бе впила в коляното на варварина. Един от хищните й пръсти вече се бе забил дълбоко в плътта, други два в момента раздираха месото му.

— По-добре не гледай — посъветва го Дризт, докато вадеше торбичката с прахан от раницата си.

После запали една малка пръчка и побутна отвратителната ръка с нея. Щом гнусното нещо започна да пуши и да се гърчи, Дризт го издърпа от крака и го хвърли на земята. Ръката се опита да избяга, но елфът я закова на земята с ятагана си и я подпали с горящата пръчка.

После се обърна към младия си приятел, а в погледа му се четеше огромно изумление — каква сила на волята го бе накарала да продължи напред с такава жестока рана! Ала сега, когато битката бе свършила, Уолфгар най-сетне се бе предал на болката и изтощението. Загубил свяст, младият варварин, лежеше на земята до Бруенор и Риджис.

— Спете спокойно! — меко прошепна Дризт. — Заслужихте си го.

Безшумно се наведе над всеки от тримата, за да се увери, че не са сериозно ранени. После, спокоен, че приятелите му ще се оправят, Дризт застана на пост.

Ала дори и жилавият елф бе достигнал отвъд предела на издръжливостта си в отчаяното бягство през Вечните блата — скоро главата му клюмна и той потъна в дълбок сън.

Късно на другата сутрин мърморенето на Бруенор ги събуди:

— Забравили сте ми брадвата! — сърдито се провикна той. — Как мога да сека главите на гнусните орки без брадвата си!

Дризт се протегна. Сънят го бе освежил, но съвсем не му бе възвърнал всичките сили.

— Казах ти да я вземеш! — престорено сериозно се скара той на Уолфгар, който също се отърсваше от прегръдката на съня. — Съвсем ясно ти казах — вземи брадвата и остави неблагодарното джудже!

— Носът — отвърна младежът, — носът ме обърка. Прилича на острието на брадва повече от всеки друг нос, който съм виждал!

Бруенор несъзнателно погледна надолу към дългия си нос.

— Ха! — изръмжа той. — Ще ида да си намеря някоя хубава тояга!

И с тези думи се отправи към гората.

— Не може ли малко по-тихичко! — простена Риджис, опитвайки се да задържи още мъничко приятните сънища, от които шумните му приятели така безцеремонно го откъснаха.

Според него бе прекалено рано за ставане и като се обърна на другата страна, той демонстративно се покри с наметката си.

Можеха да достигнат Сребърния град още този ден, ала една-единствена нощ почивка не бе достатъчна, за да заличи умората от прехода през Вечните блата и тежкия път преди това. Още повече, че заради раните на крака и на гърба си, Уолфгар имаше нужда от пръчка, на която да се подпира, докато ходи, а Дризт чак сега бе успял да поспи за първи път от почти седмица насам. За разлика от блатата, въздухът на дъбравата излъчваше усещане за благотворна чистота. И макар да знаеха, че все още се намират в диви земи, приятелите се чувстваха достатъчно сигурни, за да не бързат и да се насладят (за първи път, откакто бяха потеглили от Десетте града) на приятната разходка.

Излязоха от гората по пладне на другия ден. Сега вече от Сребърния град ги деляха само няколко мили. Още преди залез-слънце изкачиха последното възвишение и се вгледаха надолу, където се лееха водите на Раувин и се издигаха безчетните кули на вълшебния град.

Вълна на облекчение и надежда заля и четиримата, ала никой не го почувства така силно, както Дризт До’Урден. Още докато крояха плановете си за това накъде да поемат, елфът се бе надявал пътят им да ги отведе в Града на сребърната луна, макар нито веднъж да не се бе опитал да повлияе на решението на Бруенор. След пристигането си в Десетте града, Дризт на няколко пъти бе чувал за Сребърния град и ако не беше уважението, което донякъде бе успял да си извоюва сред суровите обитатели на пограничните селища, отдавна щеше да е напуснал Долината, на път към него. Прочути с радушния прием, който оказваха на всеки, дошъл да търси знание при тях, жителите на Сребърния град можеха да предложат на отхвърляния от всички Елф на мрака възможност най-сетне да открие място, което да нарече свой дом.

Той неведнъж си бе мислил да дойде тук поне за малко, ала нещо, може би страхът, че надеждите му ще се окажат напразни, а очакванията — жестоко излъгани, го задържаше в сигурните граници на Долината. Ето как, когато в Дългата седловина решиха, че ще тръгнат към Града на сребърната луна, Дризт се оказа изправен пред действителността на онова, за което не се бе осмелявал и да мечтае. Сега пред него стоеше единствената му надежда да бъде приет сред жителите на повърхността и той храбро се опита да прогони притеснението си.

— Лунният мост — обади се Бруенор, когато една каруца прекоси водите на Раувин, носейки се във въздуха.

Като момче Бруенор бе чувал за невидимия мост, ала никога не го беше виждал.

Уолфгар и Риджис гледаха „летящата“ каруца с широко отворени очи. По време на престоя в Дългата седловина варваринът бе превъзмогнал голяма част от неприязънта си към магиите и сега с нетърпение очакваше възможността да разгледа прочутия град. Риджис вече бе идвал тук веднъж, ала това ни най-малко не намаляваше приятната му възбуда.

Нетърпеливи, въпреки умората, четиримата приятели се отправиха към стражите. Това бе същият пост, покрай който Ентрери и спътниците му бяха минали преди четири дни, със същите часовои, които бяха разрешили на зловещите гости да влязат в града.

— Добра среща! — обърна се Бруенор към тях с тон, който за едно сопнато джудже си бе направо приветлив. — И да знаете, че гледката на красивия ви град вля нов живот във вените на умореното ми тяло!

Часовоите почти не го чуха — всички до един бяха насочили цялото си внимание към Елфа на мрака, който бе отметнал качулката от главата си. На лицата им бе изписано любопитство, явно никога преди не бяха виждали Мрачен елф, ала не изглеждаха особено изненадани от пристигането му.

— Дали ще може да ни проводите до Лунния мост? — обади се най-сетне Риджис, когато мълчанието започна да става неловко. — Не можете да си представите с какво нетърпение очакваме да видим града, за който сме слушали толкова много!

Дризт вече знаеше какво ще стане и усети как някаква горчива буца заседна в гърлото му.

— Вървете си! — тихо рече часовоят. — Не може да минете.

Лицето на Бруенор пламна от едва сдържана ярост, но Риджис го прекъсна, преди да е избухнал:

— С нищо не сме заслужили такова рязко отношение — меко се възпротиви полуръстът. — Ние сме само едни обикновени пътници и не кроим нищо срещу града ви.

Ръката му се провря под жилетката, там, където бе скрит рубинения медальон, ала изражението, което се изписа върху лицето на Дризт, го накара да се откаже.

— Действията ви петнят славата на Сребърния град! — намеси се и Уолфгар.

— Съжалявам! — отвърна един от стражите. — Ала аз си имам задължения и трябва да ги изпълнявам.

— Ние или елфът? — рязко попита Бруенор.

— Елфът — отвърна стражът. — Останалите сте добре дошли в града, но елфът не може да влезе.

Нещо в сърцето на Дризт се прекърши, надеждата му рухна. Ръцете му затрепериха. Никога досега не бе усещал такава болка, защото никога досега не бе идвал в някое място без да очаква да бъде отритнат. Въпреки това успя да потисне гнева си — това бе приключението на Бруенор, а не неговото собствено… за добро или за зло.

— Долни псета! — изкрещя джуджето. — Елфът струва колкото една дузина такива кат’ вас, че и повече! Спасявал ми е живота стотици пъти, а вие смеете да ми казвате в очите, че не е достатъчно добър за смрадливия ви град! Колко тролове са паднали под вашите мечове, ето туй ще ви попитам аз!

— Успокой се, приятелю — спокойно го прекъсна Дризт. — Очаквах нещо такова. Та те няма как да познават Дризт До’Урден. Заслужена е черната слава на моя народ, не мога да ги виня. Вървете, идете в Сребърния град, а аз ще ви чакам.

— Не! — отсече Бруенор, а гласът му недвусмислено говореше, че няма да позволи на никой да оспорва решението му. — Ако ти не можеш да влезеш, никой от нас няма да влезе!

— Помисли за целта ни, твърдоглаво джудже! — скара му се Дризт. — Та тук се намира Подземието на мъдреците! Може би единствената ни надежда!

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Вдън Бездната да пропадне тоз’ проклет град и всичките му жители с него! Сундабар се намира на по-малко от една седмица път оттук. Шлем, приятелят на джуджетата, ще бъде по-гостоприемен или аз съм голобрад гном!

— Трябва да влезеш — обади се и Уолфгар. — Нека не позволяваме на гнева да ни попречи. Ала аз оставам с Дризт. Там, където той не може да влезе, Уолфгар, син на Беорнегар, отказва да отиде!

Бруенор изобщо не обърна внимание на съвета му — с тежки, решителни стъпки той вече се отдалечаваше по пътя, по който бяха дошли. Риджис сви рамене и го последва — той също бе предан на елфа.

— Може да лагерувате, където поискате, без да се боите от нищо — почти извинително рече стражът. — Сребърните рицари няма да ви закачат, нито ще оставят някое чудовище да се доближи до земите на Сребърния град.

Дризт кимна — болката, че отново го бяха отхвърлили, бе все така силна, ала също така разбираше, че злощастната случка не бе станала по вина на стража и че мъжът с нищо не можеше да промени нещата. Той се обърна и бавно последва приятелите си. Тревожните въпроси, за които бе избягвал да мисли през всички тези години, го заляха като вълна, от която не можеше да избяга.

Уолфгар обаче съвсем не беше толкова снизходителен.

— Постъпихте несправедливо с него — заяви той, когато Дризт се отдалечи. — Никога не е вдигал оръжието си срещу някой, който не го заслужава, и този свят — и моят, и вашият — би бил много по-ужасно място, ако го нямаше Дризт До’Урден!

Стражът гледаше встрани — нямаше какво да отговори на заслужените упреци.

— Не ще да е благороден онзи, който може да издава толкова несправедливи заповеди! — отсече младият варварин.

Часовоят му хвърли гневен поглед.

— Никой не може да оспорва мъдрите решения на нашата господарка! — отвърна той, а ръката му стисна дръжката на сабята.

Съчувстваше на пътешествениците и разбираше гнева им, ала нямаше да търпи някой да осъжда лейди Алустриел, обичната господарка на Сребърния град.

— Заповедите й са справедливи и мъдри и не е по силите на нас, обикновените хора, да ги разберем! — ядосано изръмжа той.

Уолфгар изобщо не се впечатли — нито от думите, нито от заплахата. Той просто се обърна и пое след приятелите си.

Бруенор нарочно реши да се установят на лагер едва на двеста-триста метра надолу по течението на Раувин, така че стражите да могат да ги виждат. Усетил бе неудобството на часовоя от това, че трябваше да затвори вратите на града пред лицата им и сега бе решен да го кара да се чувства виновен, колкото се може по-дълго.

— Сундабар ще ни покаже пътя — повтори той за кой ли път, след като хапнаха; навярно се опитваше да убеди колкото останалите, толкова и себе си, че провалът в Сребърния град няма да попречи на целта му. — А отвъд него се намира Адбарската цитадела. Ако изобщо има някой из целите Царства, който знае нещо за Митрал Хол, то туй ще да са крал Харбром и адбарските джуджета!

— Доста е далечко — обади се Риджис. — Лятото може и да свърши докато достигнем твърдината на крал Харбром.

— Към Сундабар! — упорито повтори Бруенор. — Ще идем и в Адбар, ако се наложи!

Двамата продължиха да обсъждат пътя още известно време, ала Уолфгар не се включи в разговора. Цялото му внимание бе насочено към елфа, който веднага след вечерята (която едва докосна) безмълвно се отдалечи от лагера и сега стоеше встрани от тях, отправил поглед към града над Раувинската река.

Най-сетне Бруенор и Риджис се приготвиха да си лягат. Все още бяха разгневени, но, спокойни, че най-сетне се намират на сигурно място, двамата позволиха на изтощението да ги завладее. Уолфгар застана до Дризт.

— Ще открием Митрал Хол — опита се да го успокои той, макар прекрасно да знаеше, че болката на приятеля му няма нищо общо с целта на тяхното пътешествие.

Дризт кимна, но не каза нищо.

— Боли те, задето те прогониха — продължи младият варварин. — Мислех, че вече си приел тази съдба. Защо този път бе различно?

Елфът все така мълчеше.

Уолфгар уважи желанието му да остане сам.

— Горе главата, Дризт До’Урден, благородни скиталецо и верни приятелю! — каза той и сложи ръка върху рамото му. — И знай, че онези, които те познават, са готови да дадат живота си за теб!

После се обърна и го остави насаме със себе си. Дризт не отвърна нищо, макар че думите на младежа и неговата загриженост бяха сгрели сърцето му. Двамата отдавна вече се разбираха и без думи и докато се връщаше в лагера, Уолфгар се надяваше единствено, че бе успял поне малко да облекчи болката на приятеля си.

Звездите изгряха, а Дризт все така стоеше край водите на Раувин. Не се бе чувствал толкова уязвим от времето на първите си дни, прекарани на повърхността, и сега разочарованието пробуди старите съмнения, които си мислеше, че е решил преди много години, още преди да напусне Мензоберанзан. Как би могъл да се надява, че някога ще може да води нормален живот в света на Светлите елфи! В Десетте града, където неведнъж се бе случвало престъпници и убийци да се издигнат в обществото и да се радват на уважение и власт, едва понасяха присъствието му. В Дългата седловина, където предразсъдъците отстъпваха пред огромното любопитство на магьосниците, го възприемаха като някакъв природен феномен, сякаш бе експонат, който трябва да бъде разчленен и изследван най-внимателно. И макар че хората там не му мислеха злото, те не изпитваха никаква съпричастност или съчувствие към него, за тях той бе просто нещо чудновато и необикновено, което предизвикваше любопитството им.

А ето че и Градът на сребърната луна — град, основан на справедливостта и зачитането на личността, където приемаха представители на всички раси, стига да идваха с добри намерения — току-що бе затръшнал вратите си пред лицето му. Представители на всички раси, както изглеждаше, с изключение на Мрачните елфи.

Никога досега неизбежността на изгнаническия живот — единственият, който щеше да познае на повърхността — не се бе изправяла така заплашително пред него. В целите Забравени царства нямаше град, дори и най-малкото селце, който да го приюти. Единственото място, в което можеше да живее — не приет и обичан, а просто изтърпяван — бяха най-затънтените и отдалечени земи на Царствата, местата, където цивилизацията отстъпваше пред пустошта и дивите нрави. Липсата на какъвто и да било избор и най-вече на надежда, че по-късно нещо би могло да се промени, го ужаси.

Стоеше под звездите и ги съзерцаваше със същата дълбока любов и страхопочитание, които изпълваха сърцето и на най-благородния Светъл елф, ала въпросът дали бе взел правилното решение, когато напусна подземния свят, звучеше в сърцето му по-настоятелно, от когато и да било.

Дали не се бе възпротивил срещу някакъв божествен план? Дали не бе прекрачил границите на някакъв непознат нему естествен порядък? Може би е трябвало да приеме съдбата си и да остане сред мрака на подземния град, в който живееше неговият народ?

Неочаквано блещукане в небето го изтръгна от мислите му. Една звезда над него започна да пулсира и да нараства. Все по-голяма и по-голяма ставаше тя и скоро всичко наоколо бе обляно в мека светлина. Звездата продължаваше да тупти.

В следващия миг вълшебната светлина изчезна и Дризт видя, че пред него стои жена. Косата й се разливаше по раменете като сребърна река, а в искрящите й очи, обвита в блясъка на вечна младост, се таеше мъдростта на опита и дългите години. Жената бе стройна и висока (по-висока дори и от него) и бе облечена в дрехи, изтъкани от най-изящна коприна. На главата си носеше висока златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни.

В погледа й имаше искрено съчувствие, сякаш четеше най-съкровените му мисли и прекрасно разбираше противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите му и които самият той все още не бе успял да проумее напълно.

— Идвам с добро, Дризт До’Урден — като сребърна камбанка прозвънтя нежният й глас. — Аз съм Алустриел, господарката на Сребърния град.

Дризт се вгледа още по-внимателно в нея, макар че поведението и красотата й не оставяха никакво съмнение, че наистина бе тази, за която се представя.

— Ти ме познаваш? — попита той.

— Мнозина вече знаят за Търсачите на Сребърните зали, както ви нарече Харкъл Харпъл. Едно джудже, тръгнало да търси древния дом на предците си, не е нещо необичайно за Царствата, ала когато с него потегли и Елф на мрака, двамата не могат да не привлекат вниманието на всички, които срещнат по пътя си.

И като преглътна с мъка, сякаш нещо й тежеше, тя се вгледа в лавандуловите му очи.

— Аз бях тази, която нареди да не те допуснат в града.

— Защо тогава сама идваш при мен? — попита Дризт, по-скоро заинтригуван, отколкото разгневен — някак си не можеше да свърже болезнения отказ, който го бе наранил така дълбоко, с жената, която стоеше пред него сега.

Справедливостта и добротата на лейди Алустриел бяха добре известни из земите на Севера, макар че след срещата си със стражите, Дризт бе започнал да се чуди каква част от онова, което се говореше за нея, бе истина. Ала сега, когато я видя да стои пред него без да се срамува и да крие искреното си съчувствие не можеше да не повярва на всичко, което бе чул.

— Почувствах, че трябва да ти обясня — отвърна тя.

— Не си длъжна да оправдаваш решенията си пред мен.

— Напротив! — каза Алустриел. — Колкото заради теб, толкова и заради мен самата и моя град. Отказът те нарани повече, отколкото искаш да си признаеш.

Прекрасната господарка на Сребърния град направи още една крачка към него.

— Той нарани и мен — меко каза тя.

— Тогава защо го направи? — гневът на Дризт най-сетне пропука спокойната му маска. — Ако си чувала за мен, не може да не знаеш, че не съм заплаха за жителите на града ти!

Хладната й длан докосна лицето му.

— Заради мнението на другите — обясни тя. — Напоследък из земите на Севера се случват неща, които правят мнението на другите за града ми жизненоважно… понякога дори по-важно и от справедливостта. И ти стана тяхна жертва.

— Твърде често съм служил за изкупителна жертва — горчиво отвърна Дризт.

— Знам — прошепна Алустриел. — Научихме какво се е разиграло пред портите на Несме… нещо, което се е превърнало в твоя съдба тук, на повърхността.

— Научих се да го очаквам — студено рече Дризт.

— Но не и тук! Не го очакваше от Сребърния град… и бе напълно прав.

Съчувствието й го трогна. Гневът му отшумя и той зачака обяснението й, сигурен, че само нещо наистина важно би могло да я накара да извърши подобно нещо.

— Тук стават неща, които нямат нищо общо с теб и не би трябвало да имат — започна тя. — Заплахи за война и тайни съюзничества, слухове и безпочвени подозрения, които биха изглеждали нелепи в очите на всеки разумен човек. Не мога да кажа, че обичам търговците кой знае колко, макар че винаги съм им позволявала да минават свободно през Сребърния град. Те се боят от нещата, в които ние вярваме и ги смятат за заплаха за начина, по който са устроени техните общества… и навярно с основание. Те са наистина могъщи и биха се радвали, ако Сребърният град споделяше поне част от техните виждания. Ала стига съм говорила за това. Както казах, всички тези неща нямат нищо общо с теб. Единственото, за което те моля, е да ме разбереш. Като господарка на своя град понякога се оказвам изправена пред труден избор — и тогава ми се налага да избера доброто на хората си, дори и ако със своите действия се налага да навредя на някой отделен човек.

— Боиш се от лъжите и подозренията, които могат да се разпространят за теб, ако един Мрачен елф получи правото да влезе в града ти? — промълви Дризт, без да може да повярва на ушите си. — Нима самото присъствие на един Елф на мрака в града ти е достатъчно, за да накара хората да вярват, че си сключила някакво зловещо съюзничество с подземния свят?

— Ти не си просто „един Мрачен елф“ — поправи го Алустриел. — Ти си Дризт До’Урден, име, което е предопределено да проехти и в най-затънтените кътчета на Царствата. Ала засега ти си един Елф на мрака, който все по-често започва да се набива в очите на северните владетели, а те все още не знаят, че си се отрекъл от народа си.

След малко Алустриел продължи:

— Нещата са дори още по-сложни. Знаеш ли, че имам две сестри?

Дризт поклати глава.

— Буря, тя е прочут менестрел и Ястреборъката Чучулига, която избра скиталческия живот. И за двете името на Дризт До’Урден означава много. За Буря то е името на една надигаща се легенда, която трябва да бъде възпята по подобаващ начин. Що се отнася до Чучулига… за нея все още не съм много сигурна. Мисля, че в нейните очи ти си герой, въплъщение на всички онези качества, които тя, като скиталец, се опитва да развие и усъвършенства у себе си. Тя пристигна тази сутрин и научи, че ти също се каниш да посетиш Сребърния град.

— Тя е много по-млада от мен — добави Алустриел след малко. — И не разбира много от политически машинации и планове.

— Боиш се, че би могла да ме потърси? — попита Дризт, разбирайки опасенията й.

— Тя ще го направи, рано или късно — отвърна Алустриел. — Ала сега не му е времето, не и в Града на сребърната луна.

Тя се вгледа в него и нещо в очите й загатна за по-дълбоки — и по-лични — съображения.

— Нещо повече — по всяко друго време самата аз бих поискала да се срещна с теб.

Сега, когато бе научил за политическите борби, с които Алустриел трябваше да се справя, Дризт прекрасно разбра как би изглеждала една такава среща в очите на външния свят.

— По друго време, на друго място, може би? — отвърна той. — Ако ти е удобно, разбира се.

— За мен ще бъде чест — усмихна се тя.

Приятен трепет пробяга по тялото на елфа. Той вдигна поглед към звездите и се замисли дали ще дойде ден, в който няма да се чуди дали решението му да дойде на повърхността е било правилно или не, или животът му щеше да си остане една безкрайна поредица от крехки надежди и разбити очаквания.

— Дойдохте заради Подземието на мъдреците, нали? — най-сетне наруши мълчанието тя. — За да се опитате да откриете нещо за Митрал Хол.

— Опитах се да накарам джуджето да влезе — отвърна Дризт. — Само че той е доста твърдоглав.

— Така и предположих — засмя се Алустриел. — Но не бих искала с действията си да попреча на благородното ви дело. Сама изчетох книгите в Подземието. Дори не можете да си представите колко е огромно то! Стените му са отрупани с десетки хиляди книги и нямаше да знаете откъде да започнете. Ала аз го познавам по-добре от всеки друг на този свят и успях да науча неща, които вие бихте търсили седмици наред. Малко е писано за Митрал Хол, за съжаление, та не открих почти нищо. Успях единствено да получа съвсем бегла представа за местността, в която се намират Сребърните зали.

— Тогава като че ли е по-добре, че ни прогониха.

Алустриел се изчерви от неудобство, макар че Дризт изобщо не бе искал думите му да прозвучат саркастично.

— Стражите ми съобщиха, че се каните да продължите към Сундабар — рече тя.

— Така е — отвърна елфът. — А ако се наложи, оттам ще поемем към Адбарската цитадела.

— Моят съвет е да не тръгвате натам. Всичко, което успях да открия в Подземието, както и онова, което помня от легендите за дните, когато среброто и скъпоценните камъни са се леели като река в Митрал Хол — всичко това ме кара да мисля, че Сребърните зали се намират на запад, а не на изток.

— Ала ние идваме от запад — учуди се Дризт. — И нашият път към онези, които знаят нещо за древните земи на джуджетата, ни води все на изток. Единствената надежда, която имаме след Сребърния град, са Шлем и Харбром… а земите и на двамата се намират на изток.

— Шлем може и да ви помогне — съгласи се Алустриел. — Но няма да може да научите много от крал Харбром и адбарските джуджета. Самите те се опитаха да открият Митрал Хол и то само преди няколко години. Минаха и през Сребърния град, докато следваха пътя си на запад. Така и не намериха древното царство на джуджетата и се завърнаха у дома си, убедени, че Сребърните зали отдавна са разрушени и сега лежат погребани в недрата на някоя планина без нищо, което да намеква за съществуването им. Мнозина дори мислеха, че домът на бруеноровите предци никога не е съществувал, сметнаха го за измислица на търговците от южните земи, съчинена, за да заблуди жителите на Севера.

— В думите ти няма много надежда — рече Дризт.

— Напротив — отвърна Алустриел. — На запад оттук, на по-малко от един ден път покрай водите на Раувин, се намира Твърдината на вестителите, древна крепост на мъдростта и познанието. Ако има някой, който би могъл да ви помогне, това е Старата нощ, вестителят, който живее там. Вече говорих с него и той се съгласи да ви приеме, въпреки че десетилетия наред не се е срещал с никого, освен с мен и неколцина мъдреци.

— Задължени сме ти — поклони се Дризт.

— Не хранете големи надежди — предупреди го Алустриел. — Съвсем за малко се появи Митрал Хол на света, само за да изчезне след миг. Едва три поколения джуджета са копали мините й, макар че едно тяхно поколение е все пак доста дълъг период от време. А и доста потайни са били майсторите от Сребърните зали, ако легендите са верни. Рядко са допускали те чужди хора в мините си; прекрасните творения на чуковете им напускали подземното царство в най-тъмните часове на нощта и минавали през много ръце, преди да се появят най-сетне пред очите на търговците.

— Добре трябва да са се защитавали от алчността на външния свят — отбеляза Дризт.

— Ала гибелта им дошла от самите мини — рече Алустриел. — Незнайно зло, което може би все още дебне там!

Дризт кимна.

— И въпреки това все още искаш да отидеш?

— Не се интересувам от богатствата, макар че, ако наистина са така прекрасни, както Бруенор ги описва, бих се радвал да видя красотата им. Ала желанието на Бруенор да открие земите на дедите си е огромно, това е неговото приключение и няма да бъда достоен да се нарека негов приятел, ако не направя всичко по силите си, за да му помогна.

— Надали някой би могъл да те нарече „недостоен“, Дризт До’Урден! — рече Алустриел.

После извади малка стъкленица от дрехите си и му я подаде:

— Вземи я.

— Какво е това?

— Отвара на спомена — обясни тя. — Дай я на джуджето, когато сметнеш, че търсенето ви наближава своя край. Ала внимавай! Отварата е много силна. Известно време Бруенор ще бъде не само в настоящето, но ще броди из спомените си за отдавна отминалите дни.

— А това — добави тя и извади една малка кесийка, — е за всички вас. Лекарство за рани и хляб, който влива нови сили във вените на морните пътешественици.

— Задължени сме ти — рече Дризт.

— Нищожна отплата са те, сравнени с жестоката несправедливост, която понесохте заради мен.

— Ала загрижеността на онази, която ни ги даде, сама по себе си е безценен дар — отвърна Дризт и се вгледа в очите й. — Ти ми даде нова надежда, Сребърна лейди, и ми припомни, че онези, които следват пътя на съвестта, рано или късно биват богато възнаградени… със съкровище, хилядократно по-прекрасно от дрънкулките, които често попадат в ръцете на онези, които най-малко ги заслужават.

— Така е — съгласи се Алустриел. — И още много такива съкровища те чакат занапред, благородни скиталецо! Ала нощта напредна, а ти се нуждаеш от почивка. Спи спокойно, тази нощ има кой да бди над вас. На добър час, Дризт До’Урден, и дано пътят ти те отведе там, накъдето си тръгнал!

И като махна с ръка, тя потъна в звездната нощ, оставяйки Дризт да се чуди дали цялата среща не бе просто сън. В този миг нежният ветрец довя прощалните й думи:

— На добър час, Дризт До’Урден! Не се оставяй на отчаянието и знай, че безстрашието и доблестта ти не са останали незабелязани!

Дризт остана на мястото си още дълго време. После се наведе и откъсна едно полско цвете от брега на реката. Докато си играеше с нежното растение, се зачуди дали някога ще срещне лейди Алустриел в по-подходящо време и какво ли би станало тогава.

После хвърли цветето в реката.

— Да става каквото ще — решително каза той, а погледът му се отправи към лагера, където спяха най-близките му приятели. — Нямам нужда от блянове, които да засенчват огромното богатство, което вече притежавам.

И като си пое дълбоко въздух, Дризт прогони и последните останки от самосъжалението си.

Така, възвърнал вярата си, той най-сетне заспа.

15 Очите на чудовището

Дризт съвсем лесно успя да убеди Бруенор да променят посоката и да поемат обратно на запад. Макар че джуджето гореше от нетърпение да отиде в Сундабар и да научи онова, което Шлем би могъл да му каже, възможността да получи полезна информация още този ден, бе достатъчна, за да го накара да се втурне натам.

Що се отнася до това как бе научил за това място, Дризт не им обясни почти нищо — единственото, което им каза, бе, че през нощта е срещнал самотен пътешественик, който отивал към Сребърния град. Тази история не се стори особено убедителна на приятелите му, но понеже му имаха пълно доверие, а и не искаха да го карат да говори за нещо, за което той явно предпочиташе да мълчи, те не го разпитваха повече. След като закусиха обаче, Риджис започна да проявява доста силен интерес към непознатия — хлябът, който пътешественикът им бе дал, се оказа не само много вкусен, но и вля нови сили във вените им. Само няколко хапки бяха достатъчни, за да накарат полуръста да се чувства така, сякаш бе прекарал цяла седмица в сън и почивка. А пък магическото лекарство излекува наранения гръб и крака на Уолфгар само за миг и за първи път, откакто бяха напуснали Вечните блата, той можеше да ходи без помощта на тояга.

Още преди елфът да извади даровете на непознатия, варваринът се бе досетил, че онзи, с когото се бе срещнал Дризт през нощта, не ще да е бил случаен пътник. В очите на приятеля си младежът отново бе видял да гори — и то с всичка сила — блясъкът на надеждата, онзи несломим дух, който му бе помогнал да понесе удари, които малцина смъртни биха издържали. Уолфгар не се интересуваше кой бе този човек. Единственото, което имаше значение сега, бе, че той бе помогнал на Дризт да победи болката и отчаянието.

Когато малко по-късно отново потеглиха на път, четиримата приятели изглеждаха много повече като пътешественици, току-що тръгнали на ново приключение, отколкото като морни пътници. Вървяха на запад покрай водите на Раувин и си подсвиркваха безгрижно. От време на време си разменяха по някоя весела дума. Въпреки големите опасности, от които се бяха измъквали на косъм, не само бяха останали почти невредими, но и напреднаха доста по пътя към заветната си цел. Топлото лятно слънце ги сгряваше, струваше им се, че трябва само да се протегнат, за да се сдобият с всички парченца от мозайката, наречена Митрал Хол.

И дори не подозираха, че единствената мисъл в съзнанието на онзи, чиито очи ги следяха в този момент, бе да ги погуби.

От възвишенията, които се издигаха на север от Раувин, чудовището надуши Елфа на мрака. Воден от силата на заклинанието, с което Дендибар го бе изпратил да търси елфа, в далечината под себе си Бок видя четиримата приятели, които отиваха на запад. Без да се поколебае и за миг, той се подчини на нарежданията, които бе получил в Лускан, и тръгна да търси Сидни.

Някакъв камък лежеше на пътя му и той го захвърли настрани, по-нататък пред него се изпречи скален къс, който бе прекалено голям, за да го премести и той се покатери по него — безмозъчното същество не разбираше колко по-лесно би му било просто да ги заобиколи. Пътят му водеше право напред и той нямаше да се отклони от него дори на милиметър.

— Доста е големичък този приятел! — засмя се един от стражите край Раувин, когато Бок се запъти към техния пост.

Ала още докато говореше разбра, че ги грози опасност — това съвсем не бе обикновен пътник!

Мъжът извади оръжието си и се втурна безстрашно срещу чудовището, следван плътно от другаря си.

Ала в съзнанието на чудовището имаше една-едничка мисъл — да достигне целта си на всяка цена — и той не обърна никакво внимание на техните предупреждения.

— Спри! — за последен път се разнесе заповедническият глас на часовоя, преди Бок да измине последните метри, които ги деляха.

Чудовището нямаше чувства, затова и не изпита гняв, когато двамата стражи го нападнаха. Само че те бяха застанали на пътя му и без да се замисли, той замахна. Оръжията им се оказаха безполезни срещу страховитата мощ на огромните му ръце и двамата мъже полетяха във въздуха. Без да спира и за миг, чудовището продължи към реката и изчезна под буйните й води.

Пазачите на портата срещу реката видяха какво се случи с другарите им и вдигнаха тревога. Сребърните рицари затвориха огромните крила на портата и ги залостиха. После се обърнаха към реката и зачакаха появата на чудовището изпод водите й.

Бок продължаваше да върви право напред, газейки тинята, която покриваше дъното на реката. Дори могъщото течение не можеше да го отклони от пътя му. Рицарите, които пазеха портата, с изумление видяха как малко по-късно чудовището отново се показа на повърхността, точно пред крепостните стени, ала успяха да запазят самообладание и с мрачно изражение и голи оръжия в ръка, зачакаха приближаването му.

Портата бе малко встрани от пътя на Бок, но той се насочи право към стената, без да се отклонява дори на сантиметър.

Чудовището проби огромна дупка в нея и влезе в града.

В „Странноприемницата на опакия мъдрец“, която се намираше в центъра на Сребърния град, Ентрери нервно кръстосваше стаята си.

— Вече трябваше да са тук! — сопна се той на Сидни, която седеше на леглото и пристягаше ремъците, с които бе завързана Кати-Бри.

Преди младата магьосница да успее да отговори, в средата на стаята се появи огнено кълбо. Всъщност това не бяха истински пламъци, а само техен образ, отражение на огъня, който гореше в една друга част на Равнината. С последен мощен порив пламъците подскочиха високо във въздуха и се превърнаха в призрака на мъж, наметнат с червена мантия.

— Моркай! — ахна Сидни.

— Приемете моите почитания — отвърна духът. — Както и почитанията на Дендибар Шарения.

Ентрери се отдръпна в другия край на стаята, гледайки да стои колкото се може по-далеч от призрака. Здраво завързана, Кати-Бри не можеше да помръдне.

Само Сидни, която бе добре запозната с тънкостите на призоваващата магия и знаеше, че духът се намира под пълната власт на Дендибар, остана спокойна.

— Защо моят господар ти нареди да дойдеш тук? — безстрашно попита тя.

— Нося вести — отвърна Моркай. — Четиримата, които търсите, преди една седмица навлязоха във Вечните блата, на юг от Несме.

Сидни прехапа устни и зачака следващите думи на Червения, ала призракът млъкна и също зачака.

— И къде се намират сега? — Сидни бе нетърпелива.

По лицето на Моркай се разля усмивка.

— Два пъти вече ми задават същия въпрос, но нито веднъж не ме принудиха да му отговоря!

Пламъците отново се разгоряха и призракът на Червения изчезна.

— Вечните блата — обади си Ентрери. — Това обяснява закъснението им.

Сидни разсеяно кимна, ала умът й бе зает с други неща.

— Нито веднъж не ме принудиха — повтори тя прощалните думи на Моркай.

Тревожни въпроси не й даваха мира. Защо Дендибар бе изчакал цяла седмица, преди да изпрати Моркай при нея? И защо не бе успял да накара призрака да му разкрие къде се намира елфът сега? Сидни знаеше колко опасно бе призоваването на духове, знаеше и колко бързо изцежда то силите на призоваващия магьосник. Напоследък Дендибар трябва да бе викал духа на Моркай най-малко три пъти — веднъж, когато елфът и приятелите му влязоха в Лускан и поне два пъти, откакто тя и останалите бяха тръгнали на път. Нима Дендибар бе толкова обсебен от кристалния отломък, че бе забравил всякаква предпазливост? Сидни усещаше, че властта на господаря й над духа на Моркай бе отслабнала значително и можеше само да се надява, че занапред Дендибар ще бъде по-предпазлив, когато призовава призрака на Червения, поне докато не си възвърне силите.

— Могат да минат седмици преди да дойдат! — изплю се Ентрери. — Ако изобщо някога дойдат.

— Може и да си прав — съгласи се Сидни. — Кой знае дали не са срещнали смъртта си в блатата.

— И ако наистина са?

Младата жена не се поколеба дори за миг:

— Тогава ще ги последваме в блатата.

Изпитателният поглед на Ентрери я задържа няколко секунди във властта си.

— Голяма трябва да е наградата, която преследваш!

— Поела съм това задължение и няма да подведа господаря си! — остро отвърна тя. — Бок ще ги открие, дори и да лежат на дъното на най-дълбокото тресавище!

— Нямаме много време, трябва да решим какво ще правим — каза убиецът, а злите му очи се впиха в Кати-Бри. — Започнах да се уморявам да я следя да не избяга.

— И аз й нямам никакво доверие — съгласи се Сидни. — Макар че наистина може да ни бъде от огромна полза, когато се срещнем с джуджето. Ще изчакаме още три дни. След това тръгваме към Несме. Ако се наложи, ще влезем и във Вечните блата.

Ентрери с нежелание кимна в знак на съгласие с този план. После се обърна към Кати-Бри:

— Чу ли? — просъска той. — Остават ти още три дни живот, освен ако приятелите ти не пристигнат. Ако труповете им гният някъде из блатата, ти вече не си ни нужна.

През цялото време, докато Сидни и убиецът говореха, Кати-Бри седеше на леглото с безизразно лице, твърдо решена да не позволи на Ентрери да се възползва от слабостта… или силата й. Защото тя твърдо вярваше, че приятелите й не са мъртви. Воини като Бруенор Бойния чук и Дризт До’Урден не можеха да свършат като храна за гнусните твари в някое никому неизвестно мочурище. И никога не би повярвала, че Уолфгар е мъртъв, ако нямаше неоспорими доказателства за това. Ето защо, въпреки думите на магьосницата и убиеца, Кати-Бри твърдо вярваше, че приятелите й са живи и знаеше, че заради тях трябва да запази безизразната си маска. Освен това усещаше, че постепенно започва да надделява в своята лична битка — сковаващият ужас, който Ентрери всяваше в нея, отслабваше с всеки изминал ден. Когато настанеше мигът, тя щеше да е готова да действа. Сега й оставаше единствено да не позволи на Сидни и Ентрери да го разберат.

Беше забелязала, че трудностите по пътя и най-вече новите спътници, бяха оказали своето въздействие върху убиеца. Ентрери вече не бе онзи невъзмутим палач, чието самообладание не можеше да бъде разклатено от нищо; нетърпението му да приключи с тази работа, колкото се може по-скоро, ставаше все по-очевидно. Възможно ли бе всичко това да го накара да допусне грешка?

— Тук е! — дочу се вик от коридора и тримата се сепнаха, разпознавайки гласа на Йердан, който бе останал да наблюдава Подземието на мъдреците.

Няколко секунди по-късно вратата се отвори с трясък и войникът нахлу в стаята, останал без дъх.

— Джуджето? — попита Сидни и го хвана, за да не падне.

— Не! — извика Йердан. — Чудовището! Бок влезе в Сребърния град! Успяха да го обградят край източната порта. Извикали са и магьосник!

— Проклятие! — бе единственото, което успя да каже Сидни и се втурна навън.

Преди да я последва, Ентрери сграбчи войника и го обърна така, че да го погледне в лицето.

— Оставаш с момичето — нареди той.

— Тя си е твой проблем — озъби се Йердан.

В този миг нищо не би попречило на Ентрери да го убие, както разбра и Кати-Бри, надявайки се, че Йердан също бе забелязал смъртоносния пламък в очите на палача.

— Прави, каквото ти се казва! — извика Сидни и сложи край на спора, после двамата с Ентрери излязоха, затръшвайки вратата след себе си.

— Щеше да те убие — обърна се Кати-Бри към Йердан, когато останаха сами. — И ти го знаеш.

— Млъквай! — изръмжа лусканецът. — Наслушах се на отровните ти думи!

Стиснал яростно юмруци, той се приближи заплашително към нея.

— Удари ме! — предизвика го момичето, знаейки, че дори ако собствената му съвест не се възпротивеше, то войнишката чест никога не би му позволила да удари някого, който не може да се защити. — Удари ме, макар че на този прокълнат път аз съм единственият ти приятел!

Йердан спря.

— Приятел? — сепна се той.

— По-добър от всеки друг, който би могъл да намериш тук — отвърна Кати-Бри. — Та тук ти си пленник точно толкова, колкото и аз!

Тя прекрасно разбираше къде е слабото място на този горд воин, когото високомерието на Сидни и Ентрери бе превърнало в техен слуга. Следващите й думи знаеха точно къде да се целят.

— Възнамеряват да те убият, не може да не си го разбрал вече, а дори и да успееш да избягаш от тях, няма да има къде да отидеш. Ти изостави другарите си в Лускан, но магьосникът от кулата бездруго ще те погуби, ако се върнеш в пристанищния град!

Тялото на Йердан се напрегна от едва сдържана ярост, ала той остана на мястото си.

— Моите приятели са наблизо — продължи Кати-Бри, въпреки заплашителния му вид. — Те са живи, сигурна съм в това. Може да се срещнем с тях още утре. И тогава ще дойде нашето време, войнико — време да живеем или време да умрем! Моето положение не е безнадеждно. Независимо дали приятелите ми ще победят, или ще се споразумеят с онези двамата, аз ще спася живота си. Ала за теб… за теб бъдещето изглежда черно! Ако моите приятели победят, ще убият и теб, а ако победят твоите спътници…

Тя замълча за миг, оставяйки мрачните картини на онова, което му предстоеше, да завладее изцяло въображението на Йердан.

— Когато получат това, което търсят, ти вече няма да си им нужен — рече тя.

И като забеляза, че войникът вече трепери — не от страх, а от едва сдържана ярост — тя го тласна отвъд границите на самообладанието му.

— А може и да те пожалят — подигравателно каза тя. — Кой знае, може да имат нужда от лакей!

Той я удари. Само веднъж. След това се отдръпна ужасен.

Кати-Бри дори не изохка. Въпреки болката, тя се усмихваше, макар да внимаваше да не издаде задоволството си. Това, че войникът най-сетне бе загубил самообладание, ясно говореше, че постоянното пренебрежение на Сидни и най-вече на Ентрери така бе разпалило пламъка на недоволството му, че той можеше да избухне всеки миг.

Знаеше също така, че когато Ентрери се върне и види бузата й, върху която ясно личаха следите от ръката на войника, този пламък щеше да загори още по-силно.

Сидни и Ентрери бързаха из улиците на Сребърния град, следвайки шума от суматохата, който долиташе от западната част на града. Когато стигнаха до стената, веднага съзряха Бок, обгърнат от ярка зелена светлина. Десетина коня нервно пристъпваха напред-назад, във въздуха се носеха стоновете на падналите им ездачи. Някакъв стар мъж, очевидно магьосникът, за когото им бе казал Йердан, стоеше пред сферата от зелена светлина, почесваше се по брадата и замислено изучаваше плененото чудовище. До него стоеше високопоставен Сребърен рицар и потръпваше нервно, здраво стиснал дръжката на сабята, която стърчеше от ножницата му. Нетърпението му бе повече от явно.

— Довърши чудовището и да приключваме с това — чу го Сидни да казва на магьосника.

— Ама как така! — възкликна старият мъж. — Та то е просто великолепно!

— Да не мислиш да го държиш тук вечно! — сопна се рицарят. — Само се огледай наоколо…

— Моля за извинение, почтени господа — прекъсна ги Сидни. — Аз съм Сидни, от Домовата кула на мистиците в Лускан. Навярно бих могла да ви помогна?

— Добра среща! — отвърна магьосникът — Аз съм Мизън, от Втората школа на познанието. Може би знаеш кой е собственикът на това великолепно създание?

— Бок е мой — призна младата жена.

Рицарят впери изумен поглед в нея, смаян, че обикновено човешко същество, още повече пък една жена, би могла да държи под властта си чудовището, което бе повалило толкова много от най-добрите му бойци и бе разрушило част от яката крепостна стена.

— Висока ще е цената за онова, което току-що стана, Сидни от Лускан! — изръмжа той.

— Домовата кула ще ви обезщети за вашите загуби — съгласи се тя. — А сега ще го освободите ли? Бок ще ми се подчини.

— Не! — отсече рицарят, макар че Сидни се бе обърнала към магьосника. — Няма да разреша това същество отново да се разхожда из града!

— Успокой се, Гавин — намеси се магьосникът.

После се обърна към Сидни:

— Бих искал да разгледам това великолепно създание по-отблизо, ако е възможно. Не съм виждал толкова добре направено тяло, а мощта му превъзхожда дори онова, което бихме могли да очакваме от книгите с магии за сътворение.

— За съжаление времето ми е прекалено скъпо — отвърна Сидни. — Чака ме дълъг път. Кажете ми какви са щетите, които Бок нанесе и моят господар ще се погрижи за това. Имате думата ми на магьосница от Домовата кула.

— Ще платиш сега! — възпротиви се рицарят, ала Мизън отново го накара да замълчи.

— Прости гнева на Гавин — рече той на младата жена и се огледа наоколо. — Смятам, че лесно ще се споразумеем. Не мисля, че някой е сериозно ранен.

— Трима мъже бяха отнесени, за да ги лекуват! — ядосано каза Гавин. — И най-малко един кон окуця и ще трябва да бъде убит!

Мизън махна с ръка, сякаш искаше да омаловажи исканията на рицаря.

— Воините ще се оправят — отсече той. — А стената бездруго се нуждаеше от поправка.

После отново погледна към Сидни и се почеса по брадата.

— Ето какво ти предлагам — рече той най-сетне, — и мисля, че е справедливо. Дай ми голема за една нощ, само една, а аз ще се погрижа за щетите, които той нанесе. Само за една нощ!

— Но няма да разчленяваш тялото му!

— Дори и главата? — примоли се Мизън.

— Дори и главата! — не отстъпи Сидни. — И ще си го получа обратно утре призори.

Мизън отново се почеса по брадата и надникна в магическата сфера.

— Прекрасна изработка… — промърмори той под носа си. — Дадено!

— Ако това чудовище… — гневно започна рицарят.

— О, къде остана приключенският ти дух, Гавин! — прекъсна го магьосникът. — Не забравяй в кой град живееш! Тук сме, за да се учим. Само ако можеше да разбереш какви неограничени възможности предлага това създание!

И без да обръщат повече внимание на Сидни, те се отдалечиха. Магьосникът продължаваше да говори нещо на Гавин. Ентрери излезе от сянката на близката сграда, където бе стоял до този момент, и застана до Сидни.

— Какво го е накарало да дойде? — попита той.

— Има само един отговор.

— Елфът?

— Да — отвърна младата магьосница. — Бок трябва да ги е последвал в града.

— Не мисля така — поклати глава Ентрери. — Макар че сигурно ги е видял. Ако Бок бе нахлул в града по петите на елфа и безстрашните му приятели, сега те щяха да са тук и да помагат на рицарите да прогонят чудовището.

— Значи още не са влезли.

— Или пък вече са напускали града, когато Бок ги е видял — предположи Ентрери. — Ще разпитам пазачите на портата. Не се бой, жертвите ни не може да са отишли далеч!

Няколко часа по-късно двамата се върнаха в стаята си. Бяха разбрали от пазачите на портата, че елфът и приятелите му не са били пуснати в града и сега нямаха търпение да си вземат Бок и да потеглят.

Сидни се зае да дава безкрайни заповеди на Йердан за утрешното им заминаване, но вниманието на Ентрери бе привлечено от синината около окото на Кати-Бри. Той се приближи, за да провери дали все още е здраво завързана, после се обърна към Йердан и голата кама в ръката му заплашително проблесна.

Сидни веднага разбра какво става и сложи край на разпрата, преди още да е започнала:

— Не сега! — нареди тя. — Имаме по-важна работа. Не можем да си го позволим!

Злият смях на Ентрери отекна в стаята, но той прибра камата си.

— Пак ще си поговорим! — процеди той към войника. — Да не си посмял да я докоснеш отново!

Прекрасно, помисли си Кати-Бри. От гледна точка на Йердан, палачът надали би могъл да заяви по-ясно, че се кани да го убие.

Още храна за пламъците.

Когато на следващата сутрин си взеха Бок от Мизън, подозренията на Сидни, че чудовището е видяло елфа, се потвърдиха. Петимата незабавно напуснаха Града на сребърната луна и Бок ги поведе по същия път, по който Бруенор и останалите бяха поели предишната сутрин.

И точно както тях, тази малка групичка също не знаеше, че я наблюдават.

Алустриел отметна косата, която падаше върху прекрасното й лице, а меките лъчи на утринното слънце се отразиха в зелените й очи, докато наблюдаваше отдалечаващите се пътници с нарастващо любопитство. Пазачите на портата вече й бяха съобщили, че някой се е интересувал от Елфа на мрака.

Все още не можеше да разбере каква бе ролята на този отряд в похода към Митрал Хол, макар да подозираше, че тези хора надали имат добри намерения. Прекрасната господарка на Сребърния град много отдавна бе задоволила жаждата си за приключения, ала въпреки това й се искаше да може да помогне на елфа и приятелите му в благородното им начинание. Само че не можеше да си позволи да изгуби и минутка от времето си — прекалено важни бяха делата на града й. За миг се замисли дали да не изпрати стражи, които да заловят втория отряд и да разберат какво са си наумили.

После обаче се обърна към града — не биваше да забравя, че тя играеше съвсем малка роля в похода за откриването на Митрал Хол. Единственото, което й оставаше, бе да се уповава в уменията на Дризт До’Урден и приятелите му.