Сребърни реки

8 За опасността от ниско прелитащите птица

По-късно същия следобед, за тяхно огромно облекчение, четиримата приятели най-сетне напуснаха неравните, негостоприемни Чукари. Беше им отнело известно време да открият и съберат конете си, които бяха избягали по време на ужасяващата им среща с Пегаса. Особено трудно им бе да намерят понито на Риджис. Всъщност то бе прекалено уплашено, за да търпи ездач на гърба си, а и Риджис не бе в състояние да язди, но Дризт настоя да открият и четирите животни — дължаха го на фермерите, особено като се вземеше предвид начина, по който се бяха сдобили с тях.

Риджис седеше върху жребеца на Уолфгар, а малкото му пони бе завързано отзад. Дризт и Бруенор яздеха недалеч зад тях, за да предпазват тила. Здраво хванат от яките ръце на варварина, полуръстът можеше да си позволи да поспи малко, изтощен от страховитата среща с крилатия кон.

— Нека залязващото слънце остане зад гърба ни — рече Дризт на Уолфгар.

Варваринът кимна и отново обърна поглед напред.

— Къркорещият корем не може да намери по-сигурно място в целите Царства — отбеляза Бруенор.

Дризт се усмихна:

— Уолфгар се справи отлично.

— Така си е — съгласи се джуджето, без да прикрива задоволството си. — Ама се чудя докога ли ще мога да му викам „момче“! Трябваше да видиш оназ’ пивница в Лускан, елфе! Една тълпа пирати, дето цяла година не са виждали нищо друго освен вълни и небе, не биха могли да направят по-голяма бъркотия!

— Когато напускахме Долината се тревожех дали Уолфгар е готов да тръгне по широкия свят, с всичките му различни раси и народи — отвърна Дризт. — А сега се тревожа дали светът е готов за Уолфгар. Трябва да се гордееш с него!

— Ти също! Той си е моето момче, повече дори, отколкото ако наистина му бях баща. Изобщо не се уплаши, кат’ се биехме преди малко. Не съм виждал досега по-голяма храброст от неговата, когато ти отиде в другата Равнина! Той изгаряше от нетърпение онзи звяр да се върне, за да може да отмъсти за мен и полуръста!

Дризт слушаше приятеля си с огромно удоволствие. Не му се случваше често да види джуджето да сваля безчувствената си, грубовата маска. Много рядко, само през онези нощи, които прекарваха на Възвишението на Бруенор и джуджето потъваше в блянове за Митрал Хол и чудните спомени от детските си години, Дризт виждаше и другото лице на приятеля си.

— Гордея се с него — продължи Бруенор, — и съм готов да го следвам и да се доверявам на решенията му.

Дризт не можеше да не се съгласи. Самият той отдавна се чувстваше по същия начин, още откакто Уолфгар успя да обедини всички хора на Долината — варвари и жители на Десетте града — и само благодарение на мъдрото му решение те успяха да преживеят суровата зима след войната с гоблините. Все още се притесняваше за варварина, когато се озоваваха в положения, подобни на онова в пристанищната пивница — не един и двама от най-достойните хора в Царствата бяха заплащали висока цена за първата си среща с гилдиите и сенчестите организации на големите градове. А и състрадателният и доблестен характер на Уолфгар лесно можеше да бъде използван срещу него.

Ала Дризт знаеше, че докато бяха на път из дивите земи, трудно можеше да се намери по-ценен спътник от младия варварин.

Продължиха да пътуват без да им се случи нещо лошо и на другата сутрин достигнаха главния път. Той свързваше Града на бездънните води и Мирабар. Дългата седловина се намираше между тях. Нямаше нищо, което да им подскаже къде точно са излезли, но благодарение на плана на Дризт да се движат на изток, а не право на югоизток, сега пътешествениците бяха сигурни, че трябва да поемат на юг.

Риджис вече се чувстваше много по-добре и изгаряше от нетърпение отново да види Дългата седловина. От четиримата само той бе посещавал дома на магьосниците и сега с удоволствие предвкусваше новата среща с тези ексцентрични чудаци.

Възбуденото му бъбрене още повече изнервяше бездруго притеснения Уолфгар. Варварите смятаха магьосниците за страхливи мошеници и младежът не правеше изключение.

— Колко дълго ще трябва да останем в онова място? — обърна се той към Бруенор и Дризт, които сега, когато опасните Чукари най-сетне бяха останали зад гърба им, яздеха до него.

— Докато не получим отговорите, които търсим, или не намерим по-добро място, където да отидем — отвърна джуджето и Уолфгар трябваше да се задоволи с този отговор.

Скоро достигнаха първите ферми от градчето. Облегнати на мотиките и греблата си, хората, покрай които минаваха, спираха работа и проследяваха непознатите пътници, докато не се скриеха от погледа им. Много скоро на пътя се появиха петима въоръжени мъже — войници от градската стража, наричани още Дългите конници.

— Добра среща, пътници — любезно рече един от тях. — Можем ли да разберем какво ви води по тези места?

— Можете да… — започна Бруенор, но Дризт протегна ръка и прекъсна подигравателната му забележка.

— Тук сме, за да се срещнем с магьосниците Харпъл — отвърна Риджис. — Няма да безпокоим никого от града ви, търсим само мъдрия съвет на семейството от имението.

— Добре дошли тогава — каза Дългият конник. — Хълмът, на който се намира Бръшляновото имение, е съвсем наблизо, само няколко мили надолу по пътя, току преди същинското градче — внезапно мъжът видя Дризт и млъкна.

— Бихме могли да ви придружим, ако желаете — предложи той и се прокашля, опитвайки се да прикрие неучтивото си сепване при вида на Мрачния елф.

— Няма да е необходимо — отвърна Дризт. — Уверявам ви, че сами ще открием пътя и че не мислим злото на никой от жителите на Дългата седловина.

— Щом така искате — каза конникът и се отдръпна настрани, за да могат четиримата приятели да продължат по пътя си. — Ала гледайте да се придържате към пътя, защото хората тук стават малко подозрителни, ако някой се приближи твърде много до техните земи.

— Учтиви са хората тук — обясни Риджис, когато се отдалечиха от петимата конници. — И вярват на своите магьосници.

— Учтиви, но бдителни — отвърна Дризт и посочи към фигурата на един конник, която едва се забелязваше на фона на някакви дръвчета в далечината. — Наблюдават ни.

— Ала не ни пречат — намеси се Бруенор. — А туй не може да се каже за никое от местата, дето бяхме досега.

Хълмът, върху който се намираше Бръшляновото имение, се оказа малко възвишение, където имаше три сгради. Две от тях по нищо не се различаваха от останалите ферми в градчето, но третата не приличаше на нищо, което четиримата приятели бяха виждали до този момент. Стените й завиваха по най-необичаен начин, създавайки безброй ниши, от също така неравния и ъгловат покрив стърчаха десетки кули и кулички и всяка от тях бе напълно различна от останалите. Само от тази страна се виждаха хиляди прозорци, някои огромни и двукрили, други просто миниатюрни процепи в стената.

Сградата очевидно не бе строена с планове и чертежи, по-скоро бе смесица от чудноватите хрумвания и магическите експерименти на всички, които живееха или бяха живели в нея. Ала в целия този хаос имаше истинска красота, чувство за простор и свобода, което отхвърляше ограничението, наречено „структура“ и излъчваше доброжелателност и гостоприемство.

Дървена ограда опасваше хълмчето и четиримата приятели се приближиха, изпълнени със силно любопитство. Порта нямаше, само един отвор в оградата там, където минаваше пътят. Върху малко столче от вътрешната страна на оградата, зареял празен поглед в небето, седеше дебел брадат мъж с карминеночервена мантия.

Усетил приближаването на четиримата пътешественици, човекът се сепна и рязко попита, ядосан, че го прекъсваха, когато бе потънал така дълбоко в мислите си:

— Кои сте вие и какво искате?

— Просто морни пътници — отвърна Риджис, — дошли да потърсят мъдростта на прословутите магьосници Харпъл.

Мъжът изобщо не изглеждаше впечатлен.

— И?

Риджис безпомощно се обърна към Дризт и Бруенор, ала те също не знаеха какво повече се очаква да кажат и само свиха рамене. Бруенор тъкмо се канеше да поведе понито си напред, за да се разбере съвсем ясно, че четиримата се канят да влязат, когато се появи още един мъж с мантия.

Новодошлият размени няколко тихи думи с пълния магьосник и се обърна към пътниците:

— Добре дошли! Моля ви да извините бедния Регуелд — той потупа пълничкия човек по рамото. — Напоследък има малко проблеми с едни опити… не че нещата няма да се оправят, разбира се. Просто му трябва още мъничко време.

— Регуелд наистина е много добър магьосник — продължи той и отново потупа мъжа с червената мантия. — Пък и хрумването му да кръстоса кон и жаба си го биваше… нищо, че и експлозията също си я биваше! В крайна сметка някаква си обикновена алхимическа работилница винаги може да бъде построена наново, нали така?

Четиримата приятели седяха на конете си и се мъчеха да не изглеждат прекалено слисани от словесния поток, който ги заливаше.

— Ами да, помислете си само за неоспоримите удобства при пресичането на реки! — провикна се вторият магьосник. — Но стига съм говорил само за това. Аз съм Харкъл. Какво мога да направя за вас?

— Харкъл Харпъл? — обади се Риджис и мъжът се поклони в отговор.

— Аз съм Бруенор от Долината на мразовития вятър — заяви Бруенор, когато най-сетне се съвзе от смайването и успя да си възвърне гласа. — Заедно с приятелите ми изминахме стотици мили, за да помолим за съвета на магьосниците от Дългата седловина…

Само че вниманието на Харкъл бе привлечено от елфа на мрака и той изобщо не чуваше какво му говори джуджето. Дризт бе отметнал качулката си, за да види как ще реагират прочутите мъдреци от Дългата седловина. Стражът, когото срещнаха на пътя бе изненадан, но не и разгневен и Дризт искаше да разбере дали всички жители на градчето ще се окажат толкова толерантни към расата му.

— Фантастично! — рече най-накрая Харкъл. — Абсолютно невероятно!

Регуелд също бе забелязал Мрачния елф и за първи път, откакто четиримата пътешественици бяха застанали пред него, прояви интерес към тях.

— Е, ще ни разрешите ли да влезем? — попита Дризт.

— Ама разбира се! Моля, заповядайте! — отвърна Харкъл, мъчейки се (без особен успех) да прикрие възбудата си в името на добрите обноски.

Уолфгар, който стоеше начело на групичката, се накани да продължи по пътя напред.

— Не оттук — рече Харкъл. — Не по пътя. Е, всъщност то не е път. Или по-точно път е, ама не може да се мине по него.

Уолфгар спря.

— Стига си ни разигравал, магьоснико! — изръмжа той — дългите години, през които го бяха възпитавали в недоверие към всякакви магии и тези, които се занимават с тях, най-сетне си казваха думата. — Можем ли да влезем или не?

— Ни най-малко не ви разигравам — увери го Харкъл, мъчейки се да запази дружелюбния тон на разговора, ала Регуелд го прекъсна.

— Един от онези! — с обвиняващ тон рече той и се надигна от столчето.

Уолфгар му хвърли гневен, неразбиращ поглед.

— Варварин — поясни Регуелд. — Воин, възпитан да мрази всичко, което не може да разбере. Е, хайде, давай, боецо, сваляй този грамаден чук от рамото си!

Уолфгар се поколеба и погледна към приятелите си за подкрепа — и сам разбираше, че всъщност не бе имал причини да се гневи. Не му се щеше да провали плановете на Бруенор заради глупавата си дребнавост.

— Хайде, давай! — настоя Регуелд и застана на средата на пътя. — Свали чука и го хвърли срещу мен! Задоволи най-съкровеното си желание и разобличи щуротиите и мошеничествата на магьосниците! Давам ти и възможност да удариш един от тях! И това ако не е честна сделка!

И като посочи брадичката си, пълният магьосник додаде:

— Цели се тук.

— Ех, Регуелд — въздъхна Харкъл и поклати глава. — Моля те, боецо, направи му това удоволствие! Върни усмивката на помрачнелия му лик!

Уолфгар отново погледна към приятелите си, но и този път те не знаеха какво да му кажат и Регуелд пое нещата в свои ръце:

— Давай, сине на въшлив северен елен!

Преди дебелият магьосник да успее да довърши обидата, Щитозъб вече летеше към него. Регуелд дори не трепна. Миг преди да прелети над оградата, магическият чук се удари в нещо невидимо, но осезаемо като камък. Разнесе се мощен тътен, сякаш някой с всички сили бе ударил огромен гонг, прозрачната стена потрепери, по гладката й повърхност плъзнаха безброй вълнички и от тях цялата местност зад нея се изкриви, отразена сякаш в невидимо огледало. Едва сега четиримата забелязаха, че оградата всъщност не е истинска, а бе изрисувана върху невидимата стена.

Щитозъб падна на земята и, както никога досега, не успя да се върне веднага в ръката на варварина, сякаш някой бе изпил силите му и му трябваше известно време, за да се съвземе.

Регуелд се разсмя по-скоро победоносно, отколкото весело, но Харкъл само поклати глава:

— Винаги за сметка на другите — скара му се той. — Не може да се държиш така!

— Че какво толкова съм направил! — отвърна Регуелд. — Само му дадох един урок, а смирението е много важно качество за всеки воин.

Риджис, който през цялото време знаеше за невидимата стена, най-сетне не издържа и прихна. Дризт и Бруенор се присъединиха към смеха му и дори Уолфгар, след като успя да се съвземе от смайването, се разсмя на собствената си наивност.

На Харкъл не му оставаше нищо друго, освен да спре да хока приятеля си и да се включи в общия смях.

— Моля, заповядайте — рече той най-накрая. — Третият пост е истински, там ще откриете портата. Ала първо трябва да слезете от конете и да ги разседлаете.

Подозренията на Уолфгар се завърнаха с пълна сила и веселата му усмивка бързо отстъпи място на гневна гримаса.

— Защо?

— Просто го направи — обади се Риджис, — освен ако не искаш да получиш още по-голяма изненада.

Дризт и Бруенор вече бяха слезли от конете, изпълнени с любопитство, но не и с подозрение към гостоприемния Харкъл Харпъл. Уолфгар безпомощно разпери ръце, скочи от дорестия си жребец и заедно с понито на Риджис го поведе след останалите.

Полуръстът лесно намери портата и я отвори, за да могат приятелите му да минат. Четиримата влязоха съвсем спокойно, но в мига, в който прекрачиха портата, наоколо им се посипаха ослепителни светкавици.

Когато най-сетне успяха да отворят очи, видяха, че конете и понитата бяха смалени и сега бяха не по-големи от котки!

— Какво по…! — заекна Бруенор.

Риджис отново избухна в смях, а Харкъл се държеше най-спокойно, сякаш не се бе случило нищо необичайно.

— Вземете ги и да тръгваме — рече той. — Наближава време за хапване, а тази вечер в „Мъхестата сопа“ ще има особено вкусни гозби!

С тези думи магьосникът ги поведе към един мост, който се издигаше в средата на хълма. Бруенор и Уолфгар се чувстваха страшно нелепо да носят конете си под мишница, но Дризт приемаше всичко с усмивка. Риджис пък изпитваше истинско удоволствие от всички чудновати неща, които съпътстваха посещението им в Дългата седловина. Още при първото си идване бе разбрал, че градчето е място, където човек трябва да се отпусне и да погледне с друг, по-ведър поглед на живота и забавните чудатости на магьосниците.

И извитото мостче, към което се приближаваха сега, знаеше Риджис, беше още един пример за това. То се простираше над малък ручей (всъщност просто си висеше във въздуха), но макар да не бе особено голямо, нямаше дори перила.

Още един магьосник от харпъловия род, този път невероятно стар, седеше на малко столче близо до потока и, подпрял глава с ръка, мърмореше нещо под носа си, без дори да забелязва новодошлите.

Внезапно Уолфгар, който заедно с Харкъл вървеше най-отпред, отскочи назад и рязко си пое дъх. Риджис се подсмихна развеселено — отлично знаеше какво е видял варваринът. Щом се приближиха още малко до ручея, Дризт и Бруенор също разбраха.

Потокът течеше нагоре по хълма, а малко преди да достигне върха най-неочаквано изчезваше, макар четиримата пътешественици съвсем ясно да чуваха ромоленето на водите под моста. После, сякаш нищо не се бе случило, потокът отново се появяваше от другата страна на хълма и поемаше надолу по склона.

Изведнъж възрастният магьосник скочи от столчето си и се втурна към Уолфгар.

— Какво може да означава това? — провикна се той и в отчаянието си задумка с юмруци по гърдите на варварина. — Как става?

Уолфгар безпомощно се огледа наоколо, търсейки помощ. Не смееше дори да хване ръцете на магьосника, за да го накара да спре — възрастният човечец изглеждаше толкова крехък, че варваринът се боеше да не го нарани неволно. В следващия миг, също така внезапно, както беше скочил, магьосникът отново седна на столчето си и потъна в мисли.

— Уви, горкия Шардин! — тъжно каза Харкъл. — А някога наистина бе велик магьосник! Именно той накара потока да тръгне нагоре. Ала вече трябва да има двайсет години, откак е напълно обсебен от мисълта да открие тайната на невидимите води под моста.

— А не е ли същото като със стената? — зачуди се Дризт. — Та нали заклинанието за невидимост отдавна е познато на магьосниците?

— О, не, изобщо не е същото! — възкликна Харкъл, развълнуван, че някой, който не живее в Бръшляновото имение, проявява интерес към работата им. — Невидимите предмети наистина не са никаква рядкост, но цяло едно невидимо поле — това вече е съвсем различно!

И като махна с ръка по посока на ручея, Харкъл обясни:

— Всичко, което попадне в реката, придобива нейните качества, ала това трае само докато не излезе от водата. Когато някой човек се намира в омагьосаната земя (сам съм го изпробвал и го знам от личен опит), водата и рибите в нея са си съвсем нормални, но пък всичко, което се простира отвъд полето, става невидимо. Това е в разрез с всички качества на невидимостта, които познаваме сега и може би се дължи на дупка в материята на някоя напълно непозната ни Равнина на съществуванието!

Внезапно Харкъл забеляза, че във вълнението си бе навлязъл в подробности, които ни най-малко не интересуваха спътниците на елфа, така че опита да се успокои и учтиво смени темата на разговора:

— Може да оставите конете си ето тук — рече той и посочи една от ниските дървени постройки. — Тръгнете под моста и ще стигнете право там. Аз ще ви оставя — трябва да свърша нещо друго. Сигурно ще се срещнем по-късно в гостилницата.

Уолфгар не можа да разбере какво точно искаше да каже магьосникът и предпазливо стъпи върху моста. Още преди да се опомни, някаква невидима сила го запрати назад.

— Казах под моста — провикна се Харкъл. — Не може да минете по моста, когато отивате натам, той се използва само на връщане. Така няма как да се стигне до караници, докато пресичаме реката.

Уолфгар не бе особено възхитен от идеята да тръгне по мост, който не може да види, но не искаше да изглежда страхливец в очите на приятелите си и на магьосника. Много предпазливо той застана под извития свод на моста и се опита да напипа невидимия брод. Ала там имаше само въздух и ромон на вода. Варваринът се поколеба.

— Хайде, съвсем лесно е! — увещаваше го Харкъл.

Уолфгар се хвърли напред, готов да пропадне в буйните води, които чуваше да шумят под моста. За своя огромна изненада обаче не падна надолу.

Падна право нагоре!

Чу се силен тътен и варваринът се стовари върху дъното на моста с главата напред. Известно време остана там, прекалено изумен, за да може да помръдне — лежеше по гръб от вътрешната страна на моста и гледаше надолу, вместо нагоре!

— Нали ви казах! — извика Харкъл. — Трябва само да тръгнете под моста!

Дризт нямаше нужда от втора покана и без да се колебае, скочи под омагьосания мост. С обичайната си лекота и изящество, елфът се приземи точно до приятеля си.

— Добре ли си? — обърна се той към Уолфгар.

— Пътя, приятелю! — простена Уолфгар. — Искам да се върна при пътя и орките! Там е къде-къде по-безопасно!

Дризт му помогна да се изправи на крака, понеже всяка частица от съзнанието на варварина неистово се противеше на идеята да стои нагоре с краката под някакъв си мост, докато над главата му шурти невидим поток.

Бруенор също не бе особено възхитен, но не можеше да гледа как Риджис си стои съвсем спокойно под моста и го дразни. Много скоро четиримата приятели отново усетиха тревата под краката си — бяха се озовали обратно в нормалния, видим свят. Пред тях се издигаха две сгради и те, следвайки напътствията на Харкъл, се отправиха към по-ниската.

На вратата ги посрещна жена, облечена в сини одежди.

— Четирима! — възкликна тя. — Ама наистина, трябваше да ме предупредите предварително!

— Харкъл ни изпрати — обясни Риджис. — Не сме оттук и не знаем обичаите по тези земи, затуй ви молим да простите невежеството ни!

— Е, добре! — въздъхна жената. — Влизайте! Всъщност точно в момента сме необикновено незаети, та съм сигурна, че ще се намери местенце за конете.

С тези думи тя ги поведе към най-голямото помещение в сградата. То се оказа просторна квадратна стая, чиито стени бяха плътно покрити с малки клетки, достатъчно големи, за да могат смалените коне да се чувстват удобно. Много от тях вече бяха заети, а табелките пред всяка една от тях показваха за кого от магьосниците бе запазено съответното животно. Все пак имаше и празни места и веднага щом намери четири свободни клетки, жената прибра конете на четиримата приятели.

— Може да си ги вземете, когато пожелаете — обясни тя, докато подаваше на всеки от тях ключа от клетката с коня му.

Внезапно жената млъкна и се вгледа в красивото лице на Дризт.

— Я, какво виждам! — без да променя спокойната си, монотонна реч продължи тя. — Не бях чула за пристигането ти, но съм сигурна, че мнозина ще поискат да се срещнат с теб преди да си заминете оттук! Никога досега не сме виждали някого от твоята раса.

Дризт кимна, но не каза нищо. Необикновеното внимание, което получаваше, започваше да го изнервя. То като че ли го принизяваше дори повече от обичайните обиди и заплахи, на които бе свикнал. Ала в същото време разбираше любопитството на магьосниците и знаеше, че им дължи поне няколко часа разговор.

„Мъхестата сопа“ се намираше от другата страна на Бръшляновото имение и представляваше кръгло помещение. Барът, който също бе кръгъл, се намираше точно в средата и ограждаше мъничка стая, представляваща кухнята. Космат мъж с огромни ръце и плешива глава търкаше блестящата повърхност на бара с един парцал. Явно не го правеше, защото барът бе мръсен, просто искаше да убие времето си.

Върху неголям подиум в другия край на стаята стояха няколко музикални инструмента и свиреха сами, дирижирани от белокос магьосник, облечен с черни официални одежди. Всеки път, когато музиката се издигнеше до кресчендо, той вдигаше магическата си пръчка високо въз въздуха и щракваше с пръсти и тогава от четирите ъгъла на малката сцена бликваха разноцветни искри.

Четиримата приятели се настаниха на една маса, от която можеха да виждат магьосника и инструментите. Не им бе никак трудно да си намерят хубаво местенце — всъщност в момента освен тях, в стаята нямаше други гости. Масите, които също бяха кръгли, бяха направени от хубаво, здраво дърво, а в средата им имаше сребърни поставки, върху които стояха големи, прекрасно шлифовани зелени кристали.

— Никога не съм виждал по-странно място от туй! — изръмжа Бруенор, който изобщо не бе възхитен от минаването под моста, но трябваше да се примири, защото не искаше да си тръгне преди да е поговорил с магьосниците.

— Нито пък аз! — отвърна Уолфгар. — И колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре!

— Ама че сте ограничени и двамата! — скара им се Риджис. — Това е място за веселие… пък и никаква опасност не ни дебне тук!

И като хвърли бърз, многозначителен поглед на варварина, полуръстът се подсмихна:

— Поне никаква истинска опасност.

— Дългата седловина ни дава прекрасна възможност да си починем — додаде Дризт, — а ние имаме нужда точно от това. Тук можем да решим на спокойствие накъде да поемем и да се върнем на пътя отпочинали и със свежи сили. Вървяхме две седмици от Долината до Лускан и после още една дотук, без да си отдъхнем и за миг. Умората намалява бдителността и уменията и на най-опитния воин и го кара да греши. А в тези диви земи всяка грешка може да бъде фатална.

При последните думи Дризт погледна Уолфгар.

— Така че да се отпуснем и да се насладим на гостоприемството на магьосниците — довърши Риджис.

— Прави сте — съгласи се Бруенор. — Ала само за кратко, докато отпочинем малко.

И като се огледа наоколо, продължи:

— А къде, по гоблините, е сервитьорката? Или трябва сами да идем да си донесем нещо за хапване и пийване?

— Ако искате нещо, просто кажете! — разнесе се глас от средата на масата.

Уолфгар и Бруенор скочиха на крака и започнаха да се оглеждат на всички посоки. Дризт забеляза светлинката, която проблясваше в сърцевината на зеления камък в средата на масата, и веднага се досети какво представляваше той. Наведе се, за да го разгледа по-добре, после погледна през рамото си и видя, че плешивият мъж зад бара също бе вперил очи в подобен камък.

— Магически кристал за гадаене — обясни елфът на приятелите си, макар че те вече се бяха досетили и сега се чувстваха доста глупаво, както си стояха насред празната гостилница, здраво стиснали оръжията си в ръце.

Риджис стоеше, а раменете му се тресяха от бурния смях, който вече не можеше да потиска.

— Ти си го знаел през цялото време, Къркорещ корем! — сърдито изръмжа Бруенор. — Чини ми се, че твърде много взе да се забавляваш на наш гръб, та се чудя дали все още има място за теб сред нас!

Риджис отвърна на гневния му поглед без да трепне.

— Изминахме повече от четиристотин мили заедно, добри ми Бруенор — отвърна той. — Брулиха ни ледени ветрове, нападаха ни оркски отряди, бихме се с хора и призраци, та мисля, че ми се полага да се посмея малко! А ако ти и Уолфгар престанете да подозирате всички и всичко, което срещате тук, може да се позабавлявате не по-зле от мен!

Уолфгар като че ли се вслуша в думите му. Най-неочаквано той отметна глава назад и нададе силен вик, захвърляйки гнева и предразсъдъците далеч от себе си — искаше да се вслуша в съвета на полуръста и да види Дългата седловина с нови, непредубедени очи. Дори вълшебникът, който дирижираше музиката, свали магическата си пръчка — гледката на прочистващия душата си с вик варварин заслужаваше да се види.

А когато свърши, Уолфгар избухна в смях. И то не какъв да е, а силен, гръмогласен смях, който избликна от самото му същество и проехтя из цялата стая.

— Бира! — провикна се Бруенор към зеления камък.

Почти веднага откъм бара долетя светещ син поднос и донесе силно пиво, което щеше да им стигне за цялата вечер. Няколко минути по-късно от напрежението им нямаше и следа, чуваше се звън на халби и весели наздравици.

Само Дризт остана все така нащрек. Елфът седеше на мястото си, от време на време посръбваше от чашата и наблюдаваше всичко, което ставаше около него. Не се боеше, че може да ги сполети нещо лошо, просто искаше да владее положението, когато магьосниците, тласкани от естественото си, неутолимо любопитство, започнеха да ги разпитват.

Много скоро харпъловци и техните приятели започнаха да се стичат в гостилницата. Тази вечер четиримата приятели бяха единствените странници в градчето и всички гледаха да придърпат масите си по-близо до тяхната. Не една и две истории прозвучаха тази вечер, не една и две наздравици и обещания за вечно приятелство прокънтяха в кръглата стая, докато гостите похапваха от вкусните гозби и се грееха на веселия огън в огнището. Мнозина, начело с Харкъл, седнаха встрани от останалите и заразпитваха Дризт за мрачните земи на народа му. Елфът нямаше какво да крие от дружелюбните магьосници и отговаряше с готовност.

Стана дума и за пътешествието, на което четиримата бяха поели и което ги бе довело толкова далеч от дома им. Всъщност, самият Бруенор подхвана този разговор като се покачи върху една маса и се провикна:

— Митрал Хол, ти, дом на моите предци, скоро ще се завърна при теб!

Дризт се разтревожи. Любопитните погледи, които последваха думите на джуджето, ясно показваха, че името Митрал Хол бе добре известно тук, ако не от друго, то поне от легенди и песни. Елфът не се боеше, че магьосниците могат да им сторят зло или да се опитат да им попречат, но никак не му се щеше целта на пътешествието им да се разнесе след, а може би и пред тях, когато отново тръгнат на път. Може би и други щяха да поискат да научат къде точно се намират древните земи на джуджетата, мястото, за което в песните се пееше, че „сребърни реки струят“.

Дризт отведе Харкъл настрани.

— Нощта напредва — рече той. — Има ли къде да преспим в селцето, покрай което минахме?

— Не говори глупости! — възкликна Харкъл. — Вие сте мои гости и ще останете тук. Стаите ви вече са готови.

— Колко ще струва?

Харкъл бутна кесията на елфа настрани.

— Цената в Бръшляновото имение е само някой и друг интересен разказ и малко разнообразие в ежедневието ни. Ти и твоите приятели сте си платили за година, че и повече, напред!

— Задължени сме ви — отвърна Дризт. — Ала мисля, че е време да си починем. Изморени сме от дългия път, а ни предстои да изминем още много мили.

— Що се отнася до пътя, по който ще поемете, когато си тръгнете оттук — рече Харкъл, — уредил съм ви среща с Дел Рой, най-старият от магьосниците в Дългата седловина. Той повече от всеки друг може да ви помогне да намерите правилния път.

— Прекрасно! — обади се Риджис и се приведе към тях, за да чува по-добре.

— Само че Дел Рой също има своята цена — моли за среща с теб, елфе — продължи Харкъл. — Насаме. Вече дълги години търси знания за Елфите на мрака, ала малко можем да научим за вас тук, на повърхността.

— Дадено — съгласи се Дризт. — А сега да вървим да си лягаме!

— Ще ви покажа стаите ви.

— Кога трябва да се срещнем с Дел Рой? — попита Риджис.

— Утре сутрин — отвърна Харкъл.

Риджис се разсмя и се наведе към другата страна на масата, където Бруенор седеше напълно неподвижен, стиснал здраво халба с бира във възлестите си ръце и вперил празен поглед пред себе си. Риджис лекичко побутна приятеля си и той се катурна на земята, без да издаде нито звук.

— Мисля, че утре вечер ще бъде по-удобно — отбеляза полуръстът и посочи към една маса в другия край на стаята.

Уолфгар лежеше под нея.

Харкъл погледна Дризт.

— Утре вечер — съгласи се елфът. — Ще се срещна с Дел Рой.

Четиримата приятели прекараха следващия ден в почивка, наслаждавайки се на чудесата на Бръшляновото имение. Дризт отиде да се срещне с Дел Рой, а Харкъл поведе останалите трима из голямата къща. Минаха през десетина алхимически лаборатории, залички за гадаене на бъдещето, стаи за медитация, както и през няколко помещения, специално пригодени за призоваване на същества от другите Равнини (те имаха тежки врати и здрави резета). Особено интересна бе статуята на някой си Мадърли Харпъл, която се оказа самият Мадърли — една сбъркана отвара го бе вкаменила… в буквалния смисъл на думата.

Видяха и семейното куче Бидърду, рожба на друга несполучлива отвара — преди да стане куче, Бидърду бил втори братовчед на Харкъл.

Харкъл разказа на гостите си историята на харпъловия род надълго и нашироко без да крие нищо; тримата научиха всичко за работата на магьосниците и постиженията им, както и за неуспехите, които бяха претърпявали (често пъти с катастрофални последици). Харкъл им разказа и много неща за земите, които се простираха около Дългата седловина, за Утгардите, с които пътешествениците вече се бяха срещнали, както и за много други племена, с които може би тепърва щеше да им се наложи да си имат работа.

Бруенор бе доволен, че докато си почиваха, успяха да научат и много полезни неща. Мисълта, че трябва да открие земята на предците си, не го напускаше ни денем, ни нощем и всеки миг, който не го доближаваше поне малко до заветната цел, пък бил той и прекаран в крайно необходима почивка, го изпълваше със силни угризения.

— Трябва да го искаш с цялото си сърце! — честичко се караше сам на себе си той.

Ала днес Харкъл му бе дал наистина ценна информация за земите, през които щяха да минат и много от нещата, които научи този ден, със сигурност щяха да са му от полза, когато отново тръгнеха на път. Ето защо, когато седна да вечеря в „Мъхестата сопа“, джуджето бе изпълнено със задоволство. Малко по-късно към тях се присъедини и Дризт. Елфът изглеждаше мрачен и потиснат и не каза почти нищо, когато приятелите му го заразпитваха за разговора му с Дел Рой.

— Мисли за срещата, която ни предстои — бе единственият отговор, който Бруенор получи. — Дел Рой е много стар и много мъдър. Може би той ще се окаже единствената ни надежда да открием пътя за Митрал Хол.

А Бруенор наистина мислеше за предстоящата среща, и още как!

През цялото време докато вечеряха, Дризт не проговори повече, потънал в мисли за необикновената, неповторима красота на Мензоберанзан.

И за злото, което я бе осквернило.

Малко по-късно Харкъл заведе Дризт, Бруенор и Уолфгар при стария магьосник (Риджис бе помолил да го извинят — в гостилницата току-що бе започнало ново пиршество). Дел Рой ги посрещна в малка, сумрачна стаичка, осветявана само от няколко свещи. Трептящите им пламъчета хвърляха причудливи отблясъци върху лицето на стария магьосник и му придаваха още по-загадъчен вид. Бруенор и Уолфгар не можеха да не се съгласят с описанието, които Дризт им бе дал за него — дългогодишна мъдрост и безброй приключения бяха набраздили кафеникавото, сбръчкано лице. Очевидно бе, че тялото вече не го слуша както преди, ала блясъкът на светлите очи говореше за вътрешна сила и не оставяше никакво съмнение за остротата на ума му.

Бруенор разгърна картата си върху една кръгла масичка, върху която имаше най-различни книги и пергаменти. Старият магьосник внимателно се вгледа в нея, проследявайки пътя, по който четиримата бяха пристигнали в Дългата седловина.

— Какво си спомняш от древните зали на джуджетата? — обърна се най-сетне той към Бруенор. — Някакви забележителности, или пък някой от народите, живеещи наблизо?

Джуджето поклати глава.

— В спомените си виждам единствено просторни зали и работилници и чувам песента на желязото върху наковалните. Бягството ни започна в планините, само туй знам.

— Просторни са земите на Севера — обади се Харкъл — и не са една и две планините, които биха могли да се превърнат в крепост на джуджетата.

— Именно заради това Митрал Хол, въпреки легендарната слава на съкровищата си, така и не е открит досега — отвърна Дел Рой.

— И именно заради това сега не знаем дори откъде да започнем да търсим — рече Дризт.

— Напротив — каза Дел Рой. — Та вие вече сте започнали! Съвсем правилно сте се насочили насам, на изток от морето. Повечето легенди за Митрал Хол идват от земите още по на изток. Най-вероятно онова, което търсите, се намира между Дългата седловина и голямата пустиня, но дали е на север или на юг дори и аз не знам. Ала досега сте вървели точно, накъдето трябва.

Дризт кимна, но не каза нищо и старият магьосник отново се обърна към картата на Бруенор, и се зае да отбелязва най-важните места, като често се допитваше до книгите, които бе струпал на масата. Бруенор надничаше през рамото му и тръпнеше в очакване на някое откритие или напътствие от стария магьосник. Джуджетата са известни с голямата си търпеливост, на която се дължи и голямото им умение в каменоделството и другите занаяти, в които надминават всички останали раси. Само благодарение на това Бруенор успя да потисне нетърпението си и да остави стария магьосник да помисли на спокойствие.

След известно време, когато реши, че вече знае всичко, от което се нуждае, Дел Рой най-сетне вдигна поглед от картата и се обърна към джуджето:

— Накъде щяхте да тръгнете, ако не получехте никакъв съвет тук?

Бруенор погледна разтворената карта и пръстът му се плъзна по хартията, отивайки все по на изток. Когато достигна мястото, което бяха обсъждали още преди да дойдат в Дългата седловина, джуджето спря и вдигна поглед към Дризт, който също изучаваше картата. Елфът кимна в знак на съгласие.

— Адбарската цитадела — заяви Бруенор и почука с пръст по картата.

— Крепостта на джуджетата — рече Дел Рой. — Добър избор. Крал Харбрум и неговите джуджета могат да ви помогнат. Вече дълги векове живеят те в Митралните планини. Адбарската цитадела е била прастара още по времето, когато из Митрал Хол е ехтяла песента на джуджешките чукове.

— Значи ни съветваш да тръгнем натам? — попита Дризт.

— Вие сами го решихте — отвърна старият магьосник, — но дори и аз не бих могъл да ви предложа по-подходящо място. Само че пътят дотам е дълъг, поне пет седмици, и то само, ако всичко върви добре. А щом минете Сундабар, надали ще можете да се движите особено бързо. Може и да успеете да пристигнете преди да е свършила есента, ала се съмнявам дали ще съумеете да научите всичко, което ви трябва и отново да се отправите на път преди зимата.

— Значи всичко е ясно! — заяви Бруенор. — Поемаме към Адбар!

— Има и още нещо — рече старият магьосник. — Това е истинският съвет, който ще ви дам: мамени от края на пътя и целта, която бленувате, не подминавайте възможностите, които ще срещнете по пътя си натам. Досега сте се движили без да се отклонявате никъде, от Долината до Лускан и оттам при нас, ала из онези земи живеят само чудовища, та няма какво да накара пътника да се отбие от пътя си. Ала сега ще минете покрай Града на сребърната луна, град на мъдрост и знания, града на лейди Алустриел и на Подземието на мъдреците, най-богатата библиотека в целия Север. Огромна помощ може да получите в прекрасния град, по-голяма, отколкото аз, та дори и крал Харбрум, можем да ви предложим. А отвъд Сребърния град се намира Сундабар, древната твърдина на джуджетата. Там властва Шлем, прочутият приятел на джуджетата. Отколешна е дружбата му с твоя народ, Бруенор, предава се от поколение на поколение и може би достига дори до твоя собствен род.

— Възможности! — възкликна Харкъл и на лицето му грейна щастлива усмивка.

— Ще се вслушаме в мъдрия ти съвет, магьоснико — рече Дризт.

— Наистина! — съгласи се и Бруенор. — Когато тръгнахме от Долината, изобщо не знаех какво ще правим след кат’ напуснем Лускан. Мислех си, че ще ни водят само догадки и предположения, пък не очаквах и половината от тях да са верни. И добре, че беше полуръстът да ни доведе при вас. Не една следа открихме тук, че и още ни чакат по пътя!

И той развълнувано погледна Дризт, Харкъл и Дел Рой, по чиито лица се четеше същата възбуда. Внезапно обаче забеляза Уолфгар. Варваринът седеше безмълвно в един ъгъл, скръстил ръце на гърдите си и вперил безразличен поглед пред себе си.

— Ами ти, момче? — попита джуджето. — Искаш ли да кажеш нещо?

Уолфгар се приведе напред и се облегна на масата.

— Приключението не е мое, както не са мои и земите, които търсим — обясни той. — Аз просто те следвам и ще се доверя изцяло на пътя, който избереш.

После додаде по-тихо:

— И се радвам на щастието ти, приятелю.

За Бруенор това бе достатъчно и той отново се обърна към Харкъл и Дел Рой, за да научи още подробности за пътя, по който смяташе да поеме. Дризт обаче, на когото думите на варварина не бяха прозвучали особено убедително, се вгледа в приятеля си и не пропусна да забележи странното изражение на очите му, докато наблюдаваше Бруенор.

Възможно ли бе това да е тъга?

Прекараха още два спокойни дни в Бръшляновото имение, макар че Дризт през цялото време бе преследван от любопитни магьосници, които искаха да научат повече за неговата рядко срещана на повърхността раса. Елфът не се засягаше от непрекъснатите въпроси — знаеше, че магьосниците имаха най-добри намерения — и отговаряше, колкото се може по-изчерпателно. Когато на петия ден от пристигането им Харкъл дойде, за да ги изпрати, и четиримата бяха отпочинали и готови отново да тръгнат на път. Харкъл обеща да уреди връщането на конете им на техните собственици и заяви, че това е най-малкото, което може да направи, за да се отблагодари на пътниците, които бяха внесли такъв свеж полъх в живота им.

В действителност, четиримата приятели бяха тези, които спечелиха най-много от престоя си в Дългата седловина. Дел Рой и Харкъл им бяха дали много и ценна информация и им бяха върнали надеждата в начинанието им, а това бе може би още по-важно. Последната сутрин Бруенор стана още в зори, изпълнен с приятна възбуда и изгарящ от нетърпение отново да поеме на път, сега, когато най-сетне знаеше къде точно отива.

Излязоха от имението и известно време не можеха да правят нищо друго, освен да се сбогуват с многобройните си изпращачи, а докато се отдалечаваха, хвърлиха не един и два погледа назад — дори и Уолфгар, който едва преди пет дни бе дошъл в градчето, изпълнен с неприязън и недоверие към всички магьосници и заклинания на този свят, сега се разделяше с Бръшляновото имение с истинско съжаление.

Прекосиха моста (този път отгоре) и се сбогуваха с Шардин, който отново бе така погълнат от размишленията си за невидимия поток, че дори не ги забеляза. Скоро стигнаха до миниатюрната конюшня, където разбраха, че постройката, която се издигаше до нея, е експериментална ферма.

— Това ще промени целия свят! — увери ги Харкъл и ги поведе към сградата, за да им я покаже по-отблизо.

Дризт разбра какво има предвид още преди да влезе вътре — от постройката се носеше високо, пронизително мучене, придружавано от кудкудякане, което силно наподобяваше песен на щурци. Също като конюшнята, и фермата се състоеше само от една стая, макар че част от нея нямаше покрив и беше по-скоро нещо като поляна, обградена със стени. Крави и овце, не по-големи от котки, пасяха свежата трева, а из крачката им се разхождаха кокошки с големината на полски мишки.

— Разбира се, правим го за първа година — обясни Харкъл, — затова още нямаме резултати. Обаче очакваме наистина богат добив, като се вземе предвид колко малко сме вложили във фермата.

— Висока продуктивност — засмя се Риджис. — По-малко храна, по-малко място, а когато дойде време да ги изядете, просто ги уголемявате отново.

— Именно! — възкликна Харкъл и го поведе към конюшнята, където им избра два коня и две понита.

Те бяха подарък, както обясни той, и изобщо не трябваше да се притесняват за връщането им — можеха да го направят тогава, когато вече нямаха нужда от тях.

— Това е най-малкото, което можем да направим, за да помогнем на благородното ви начинание — каза Харкъл и с лек поклон прекрати възраженията на Дризт и Бруенор.

Пътят примамливо лъкатушеше надолу по хълма. Харкъл обаче остана на мястото си и замислено се почеса по брадичката.

— Шестият пост — промърмори той. — Ама дали беше вляво или вдясно?

На помощ им се притече един мъж, който вършеше нещо, покачен на висока стълба (четиримата приятели не пропуснаха да забележат, че непознатият представляваше доста интересна гледка, както си стоеше покачен на стълбата, която се издигаше високо на фалшивата ограда, подпряна, както изглеждаше, във въздуха).

— Май пак го забрави, а? — изсмя се той. — Шестият пост вляво от теб, Харкъл!

Харкъл само сви рамене и тръгна напред.

Пътешествениците го последваха, стиснали конете си под мишница, обръщайки се от време на време, за да хвърлят любопитни погледи на човека върху стълбата. Хванал голям парцал в ръка, той чистеше някакви червеникавокафяви петна по невидимата стена.

— Ниско прелитащи птици — извинително обясни Харкъл. — Но не се безпокойте, дори и в този миг Регуелд работи по въпроса!

— Е, май е време да се разделяме — рече той малко по-късно. — Доста години ще минат преди да ви забравим! Пътят минава през Дългата седловина, та ще можете да си набавите нови припаси — вече сме уредили всичко.

— Приемете моите най-дълбоки почитания — отвърна Бруенор и се поклони ниско. — Да посетим Дългата седловина беше истински празник в едно мрачно и опасно пътуване!

Приятелите му бяха напълно съгласни.

— На добър час тогава, Търсачи на Сребърните зали! — въздъхна Харкъл. — И да знаете, че ще очакваме някое малко подаръче, когато откриете Митрал Хол и отново отворите древните ковачници!

— Съкровище достойно за крал ще получите в знак на нашата искрена благодарност! — увери го Бруенор.

Натоварени с най-различни припаси, четиримата приятели напуснаха Дългата седловина още преди пладне.

— Е, кое предпочиташ, елфе — попита Бруенор по-късно през деня, — копието на някой разярен войник или любопитния нос на някой любознателен магьосник?

Дризт се засмя и се замисли над шеговития въпрос на приятеля си. Дългата седловина бе напълно различна от всички места, които бе посетил през годините, прекарани на повърхността, ала в същото време бе и съвсем същата. И в двата случая тъмната му кожа го превръщаше в „чудатост“, а това, което го притесняваше най-много, бе не толкова враждебността на хората, колкото непрестанното напомняне, че винаги ще си остане различен.

Само Уолфгар, който яздеше до него, чу тихия му отговор:

— Пътя!

9 Безчестие

— Защо пристигате преди да се е съмнало? — обърна се нощният пазач на Северната порта към пратеника на търговския керван, който току-що бе спрял пред стените на Лускан.

Йердан, който стоеше на пост както обикновено, гледаше с особен интерес, сигурен, че търговците идваха от Десетте града.

— Нямаше да си позволим да нарушаваме правилата на града, ако нямахме извънредно важна и спешна работа — отвърна керванджията. — Вече два дни как не сме почивали!

Откъм каруците се зададе още един човек, преметнал през рамо трупа на един от другарите си.

— Убиха го по пътя — обясни първият търговец. — И отвлякоха още един от нас, Кати-Бри, дъщерята на самия Бруенор Бойния чук!

— Отвлекли са дъщерята на джуджето? — намеси се Йердан — у него се бе зародило подозрение, което трябваше да потвърди на всяка цена… само трябваше да внимава да не се издаде.

— Да, но тя не принадлежи към рода на джуджетата. Човешка жена е — отвърна търговецът и тъжно въздъхна. — Най-прекрасната жена в Долината на мразовития вятър, че и в целия Север, мен ако питате! Джуджето я осинови, когато момичето остана сираче след една битка.

— Орки ли бяха? — попита нощният пазач — повече го безпокояха опасностите, които може би дебнеха по пътя, отколкото съдбата на някаква си жена.

— Долното престъпление не беше дело на оркска ръка — отвърна търговецът. — Потайно и хитро отвлякоха Кати-Бри и убиха другаря ни. Открихме мерзкото деяние едва на другата сутрин!

Това бе предостатъчно за Йердан, не му трябваше даже и описанието на Кати-Бри, за да намести парченцата от мозайката по местата им. Връзката на момичето с Бруенор обясняваше интереса на Ентрери към нея. Йердан обърна поглед към изток, където първите лъчи на зората вече оцветяваха хоризонта в розово. Нямаше търпение да приключи със смяната си на стената и да докладва на Дендибар какво бе открил. Може би тази информация щеше да поуспокои шарения магьосник, който бе ужасно разярен, че Йердан бе изгубил следите на елфа в пристанището.

— Не ги е открил, така ли? — просъска Дендибар.

— Намерил е само отдавна изстинали следи — отвърна Сидни. — Ако все още са около пристанището, значи добре са се скрили.

Дендибар се замисли върху това, което младата магьосница му бе съобщила. Нещо не беше наред. Четирима открояващи се странници не можеха да изчезнат току-така.

— Научи ли поне нещо за палача и спътницата му? — попита Дендибар.

— Скитниците из онези квартали се боят от него. Дори разбойниците гледат да стоят настрани!

— Значи нашият приятел е доста известен сред изметта на обществото — замислено рече Дендибар.

— Наемен убиец, мен ако питаш — каза Сидни. — Най-вероятно от някой южен град, може би Градът на бездънните води, макар че ако беше оттам, щяхме да сме чували поне нещо за него. Трябва да е от някой град още по на юг, докъдето не се простира дори нашият поглед.

— Интересно — промърмори Дендибар, мъчейки се измисли теория, която да обяснява всички загадки около непознатия палач. — Ами момичето?

Сидни сви рамене.

— Не мисля, че го следва по собствена воля, макар да не се опитва да избяга от него. А и когато Моркай ти го показа, убиецът яздеше сам.

— Придобил я е — долетя неочаквано отговор откъм вратата и Йердан влезе в стаята.

По устните на Дендибар плъзна подигравателна усмивка.

— Идваш без предизвестие, така ли?

— Имам новини, които не могат да чакат — храбро отвърна войникът.

— Напуснали са града? — Сидни нарочно изрече на глас подозренията си — искаше още повече да засили гнева, който ясно личеше върху бледото лице на шарения магьосник.

Младата жена много добре разбираше колко опасни бяха кварталите около пристанището и почти съжаляваше Йердан, задето си бе навлякъл гнева на безмилостния магьосник и то не по своя вина. Ала войникът си оставаше преди всичко неин съперник за покровителството му? А тя нямаше никакво намерение да позволи на такива чувства да й попречат да осъществи целите си.

— Не! — рязко рече Йердан. — Новината, която нося, не се отнася до елфа и спътниците му. Днес в Лускан пристигна керван… търсят жената.

— Коя е тя? — гневът на Дендибар отстъпи място на жив интерес.

— Осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук — отвърна Йердан. — Кати-…

— Кати-Бри! Разбира се! — просъска Шареният, който също познаваше най-важните жители на Десетте града.

После се обърна към Сидни и добави:

— Уважението ми към загадъчния конник нараства с всеки изминал ден. Намери го и ми го доведи!

Сидни кимна, макар да се боеше, че заповедта на Дендибар може да се окаже много по-трудна, отколкото той предполагаше, прекалено трудна дори и за нея.

Младата жена прекара цялата нощ в обикаляне на кварталите около пристанището и сборищата на лусканските разбойници. Ала нито връзките, които имаше из тези среди, нито дори магическите й умения не успяха да й помогнат и тя не откри и следа от убиеца и момичето. Никой не искаше да й даде каквато и да било информация, която би могла да й помогне в търсенето.

На другия ден Сидни се върна в Домовата кула уморена и ядосана и подмина коридора, който водеше към стаята на Дендибар, въпреки че той й бе наредил да му докладва веднага щом се прибере. Само че сега младата жена изобщо не бе в настроение да слуша високопарните речи на шарения магьосник за нейния провал.

Влезе в малката си стая, която се намираше в северното разклонение на кулата, съвсем близо до централната й част и точно под стаите на Господаря на Северната кула. Веднъж озовала се вътре, тя залости вратата и, за да бъде още по-сигурна, изрече заклинание против нежелани посетители.

Току-що бе легнала, когато повърхността на скъпоценното й магическо огледало се завихри и заискри.

— Проклет да си, Дендибар! — изстена тя, предполагайки, че именно господарят й я безпокои.

Въпреки изтощението си, Сидни отиде до огледалото и се взря в глъбините му, мъчейки се да настрои ума си към вихрещата се в него светлина, за да види по-ясно образа, който се появи в средата. За нейно облекчение се оказа, че не Дендибар я бе повикал. Беше един от ухажорите й, магьосник, който живееше доста далеч от Лускан и на когото тя даваше лъжливи надежди, за да може да го използва, когато има нужда от него.

— Наистина се радвам да те видя, прекрасна Сидни! — проговори магьосникът. — Надявам се, че не обезпокоих съня ти, ала имам невероятно вълнуващи новини за теб!

По всяко друго време Сидни учтиво щеше да изслуша историята му, преструвайки се, че думите му я интересуват и после любезно щеше да се извини и да си тръгне. Ала сега, когато усещаше неотложните заповеди на Дендибар като тежък товар върху плещите си, младата жена нямаше никакво желание да си губи времето с каквото и да било.

— Не му е сега времето! — сопна се тя, ала магьосникът бе толкова погълнат от необикновената новина, която й носеше, че изобщо не я чу.

— В нашия град току-що се случи най-невероятното нещо на този свят! — възбудено говореше той.

— Харкъл! — извика Сидни, за да прекъсне неспирното му бърборене.

— Но, Сидни! — покрусено рече той.

— Друг път! — просъска жената.

— Ама колко често му се случва на човек да види Мрачен елф в наши дни? И не само да го види, ами и да говори с него!

— Не мога… — внезапно Сидни осъзна какво й бе казал Харкъл току-що и млъкна на средата на изречението си.

— Мрачен елф! — заекна тя.

— Да! — Харкъл цял грейна, горд и развълнуван, че възлюбената му Сидни очевидно бе силно впечатлена от новината, която й бе донесъл. — Казва се Дризт До’Урден. Напусна Дългата седловина само преди два дни. И по-рано щях да ти кажа, обаче всички в имението не бяхме на себе си, та беше настъпила една бъркотия.

— Разкажи ми всичко, миличък Харкъл — съблазнително измърка младата жена. — Моля те, кажи ми всичко, което се случи.

— Трябва ми информация.

При звука на неочаквания глас Шепот замръзна на мястото си. Веднага се досети кой беше неканеният посетител. Беше чула, че е в града, а и знаеше, че единствено той бе способен да се промъкне през многобройната охрана и да влезе в тайните й покои.

— Информация — повтори Ентрери и излезе от сенките зад един параван.

Шепот мушна бурканчето с лековит мехлем в джоба си и го огледа от главата до петите. Слуховете, които се носеха за него, го описваха като най-страховития от всички палачи в Царствата и тя, която бе виждала не един и двама убийци, веднага разбра, че те изобщо не бяха преувеличени. От Ентрери се излъчваше смъртоносна сила, движенията му бяха в невероятна хармония.

— Никой не идва в моите покои непоканен — храбро го предупреди тя.

Ентрери се приближи, за да я вижда по-добре. Той също бе чувал за нея, безстрашната жена, която оцелява из жестоките улици на най-страшните квартали на Лускан, красива и опасна. Сега обаче беше очевидно, че Шепот бе претърпяла поражение. Носът й бе жестоко счупен и изкривен на една страна.

Шепот разбра защо Ентрери я гледа и гордо отметна глава:

— Просто нещастна случайност! — изсъска тя.

— Изобщо не ме интересува — безстрастно рече Ентрери. — Тук съм, защото ми трябва информация.

Шепот се обърна и се захвана да подрежда някакви шишенца, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Цената е висока — хладно отвърна тя.

Когато отново се обърна към Ентрери и го погледна, разбра извън всякакво съмнение, че единственото, което щеше да получи в замяна, бе собственият й живот.

— Търся четирима пътешественици — продължи Ентрери. — Елф на мрака, джудже, млад мъж и полуръст.

Шепот никога досега не бе изпадала в подобно положение. Нямаше стрелци, които да пазят гърба й, нямаше скрита врата, зад която се криеха пазачи, готови да изскочат при най-малкия знак. Опита се да запази спокойствие, но не можеше да заблуди Ентрери — той съвсем ясно, почти осезаемо, усещаше огромния й страх. Тя се засмя и посочи носа си:

— Вече се срещнах с джуджето, което търсиш, Артемис Ентрери — нарочно наблегна на името, — може би като му покажеше, че го е разпознала, щеше да го накара да заеме отбранителна позиция.

— Къде са сега? — невъзмутимо попита Ентрери. — И какво искаха от теб?

Шепот сви рамене.

— Ако са все още в Лускан, нямам ни най-малка представа къде се крият. Най-вероятно отдавна са напуснали града, джуджето взе карта на северните земи.

Ентрери се замисли над думите й.

— Прочута си надлъж и нашир — подигравателно рече убиецът, — а пък оставяш онези, които са ти нанесли такава жестока рана, да избягат, без да са си получили заслуженото!

Шепот разгневено присви очи:

— Аз сама решавам кога да се бия! — изсъска тя. — Четиримата бяха твърде опасни, за да се занимавам с необмислено отмъщение. Да вървят където щат. Не искам да имам нищо общо с тях.

Ентрери като че ли изгуби частица от увереността си. Вече бе чул за подвизите на Уолфгар в „Кривата сабя“. А сега и това. Не бе лесно да уплашиш жена като Шепот. Може би все пак трябваше да се замисли по-сериозно срещу кого смяташе да се изправи.

— Джуджето не знае що е страх — Шепот разбра за какво си мисли убиецът, а нищо не можеше да й достави по-голямо удоволствие от това още повече да засили притесненията му.

— И гледай да не се изпречваш на пътя на елфа! — прошепна тя, опитвайки се да всее у него онзи страх, който самата тя изпитваше от четиримата приятели. — Той крачи из сенките, които нашите очи не могат да прозрат, а тъмнината скрива внезапния му удар. С магия призовава огромна котка и…

Ентрери се обърна и тръгна към вратата — нямаше никакво намерение да остави жената да спечели още по-голямо преимущество над него.

Наслаждавайки се на победата си, Шепот не успя да устои на изкушението да подхвърли още една жлъчна забележка:

— Никой не влиза в покоите ми непоканен! — повтори тя.

Ентрери мина в съседната стая и Шепот чу хлопването на вратата, която водеше към улицата.

— Аз сама решавам кога да се бия! — прошепна тя — макар вече да нямаше кой да я чуе, заплахата й помогна да си възвърне част от гордостта.

Обърна се към една малка масичка и отново извади мехлема. Доволна бе от себе си. Разгледа раните си в огледалото. Не беше твърде зле. Лекарството щеше да се справи така, както се бе справяло и с останалите белези, получени от суровия живот, който водеше.

Разбра огромната си грешка, едва когато видя сянката да преминава покрай отражението й в огледалото и почувства полъха на вятъра зад гърба си. В онова, с което се занимаваше тя, грешките не бяха позволени. Никой не получаваше втора възможност. За първи и последен път в живота си, Шепот бе позволила на гордостта да надделее над разума й и да я заслепи.

От устните й се откъсна само един стон, преди инкрустираната с изумруди кама да я прониже.

— Аз също сам решавам кога да се бия! — прошепна Ентрери в ухото й.

На следващата сутрин убиецът стоеше пред една сграда, в която изобщо не искаше да влиза — Домовата кула на мистиците. Само че нямаше друг избор. Сигурен бе, че четиримата отдавна са напуснали Лускан и сега се нуждаеше от магическа помощ, за да открие дирята, която бе изгубил. Беше му отнело почти две години докато разбере, че полуръстът се крие в Десетте града. Започваше да става нетърпелив.

Заедно с Кати-Бри, която въпреки огромното си отвращение, не можеше да се освободи от сковаващата му воля, Ентрери влезе в кулата и бе отведен при Дендибар и Сидни, които вече го очакваха.

— Напуснали са града! — рязко каза убиецът, без дори да си направи труда да поздрави.

Дендибар се усмихна — този път надмощието бе на негова страна.

— Преди повече от седмица — най-спокойно отвърна той.

— А ти знаеш къде са — безстрастно отбеляза Ентрери.

Дендибар кимна и тънка усмивка изкриви изпитото му лице.

Ентрери изобщо не харесваше игричките, които Дендибар играеше. Известно време остана на мястото си без да каже нищо, впил поглед в магьосника, мъчейки се да разбере какво точно си е наумил той. Дендибар също го изгледа изпитателно. Все още му се искаше да се съюзи със страховития убиец… разбира се, само ако условията му се понравеха.

— Колко струва тази информация? — попита Ентрери.

— Та аз дори не знам името ти! — отвърна пъстрият магьосник.

Напълно справедливо, помисли си убиецът и се поклони ниско:

— Артемис Ентрери — каза той — чувстваше се достатъчно сигурен, за да каже истинското си име.

— И защо търсиш четиримата пътешественици, повел дъщерята на джуджето със себе си? — Дендибар трябваше на всяка цена да накара самоуверения убиец да се разтревожи.

— Това засяга само мен! — изсъска Ентрери.

Единствено гневно присвитите му очи издаваха смущението от това, че магьосникът бе открил самоличността на Кати-Бри.

— Засяга и мен, ако ще бъдем съюзници в това преследване! — извика Дендибар и се изправи застрашително, мъчейки се да притесни убиеца.

Ентрери не обърна ни най-малко внимание на перченето му — мислеше си за онова, което би спечелил от един такъв съюз.

— Не ме интересува защо ги търсиш — рече той най-сетне. — Кажи ми само кой от четиримата те интересува!

Сега бе ред на Дендибар да се замисли. Искаше му се да привлече Ентрери на своя страна, дори и само, за да не му се налага да го има за противник. А и идеята да не казва на този опасен човек нищо за магическия предмет, който търсеше, му се нравеше.

— Елфът на мрака носи със себе си нещо мое, или поне знае къде мога да го открия — рече той. — Нещо, което си искам обратно.

— На мен ми трябва единствено полуръста — отвърна Ентрери. — Къде са те сега?

Дендибар кимна към Сидни.

— Минали са през Дългата седловина — каза тя, — и сега отиват към Града на сребърната луна, който се намира на около две седмици път на изток от тук.

Тези имена не говореха нищо на Кати-Бри, но тя се зарадва, че приятелите й имат добра преднина. Трябваше й време, за да успее да измисли някакъв план, макар че силно се съмняваше дали ще може да направи каквото и да било, заобиколена от толкова могъщи противници.

— Какво предлагаш? — попита Ентрери.

— Да се съюзим! — незабавно отвърна магьосникът.

— Но аз вече получих информацията, от която се нуждаех — изсмя се убиецът. — Какво повече мога да спечеля, ако се съюзя с теб?

— Силата ми може да те пренесе при тях и да ти помогне да ги победиш. Четиримата са опасни противници. Мисля, че един съюз ще бъде от полза и за двама ни.

— Аз и ти да тръгнем след тях? Та ти ставаш само да се ровиш в книгите, магьоснико!

Дендибар хвърли изпепеляващ поглед на дръзкия убиец.

— Уверявам те, че мога да отида, където си поискам много по-бързо, отколкото предполагаш! — изръмжа той, ала гневът му бързо се изпари — работата, която искаше да свърши, бе много по-важна. — Само че аз нямам намерение да тръгвам с теб. Сидни ще отиде вместо мен, а войникът Йердан ще я придружи.

Идеята да пътува с лусканския войник изобщо не му се понрави, но Ентрери не каза нищо. Да тръгне на лов заедно с Домовата кула на Лускан може би щеше да се окаже не само интересно, но и полезно, и той прие условията.

— Ами тя? — рече Сидни и посочи Кати-Бри.

— Тя идва с мен! — отсече Ентрери.

— Ама разбира се! — съгласи се Дендибар. — Би било жалко да похабим една толкова ценна заложница!

— Ще бъдем трима срещу петима — не отстъпваше Сидни. — Ако нещата не потръгнат така, както очакваме, това момиче може да се окаже нашата гибел.

— Тя идва с мен!

Дендибар вече бе успял да измисли решение и на този проблем. Странна усмивка разкриви устните му.

— Вземете Бок с вас! — каза той на Сидни и развеселено се разсмя.

Лицето на Сидни помръкна, сякаш думите на Дендибар й бяха отнели удоволствието от преследването.

Ентрери не бе сигурен дали това ново развитие на нещата му харесва или не.

Магьосникът усети притеснението на убиеца и даде знак на Сидни да го последва в другия край на стаята, където имаше една малка ниша, отделена със завеси.

— Бок! — тихичко го повика младата жена и гласът й потрепери.

Съществото излезе иззад завесите. Високо поне два метра и половина и с рамене широки повече от метър, чудовището сковано пристъпи напред и застана до Сидни. Приличаше на огромен човек и наистина, Дендибар бе използвал именно човешки части, за да го направи. Бок, обаче, беше по-висок и по-едър от който и да било човек. Всъщност, по ръст той приличаше много повече на великан, а силата, която Дендибар му бе вдъхнал по магически път, надвишаваше силата и на най-могъщия обитател на тази Равнина.

— Голем — гордо обясни шареният магьосник. — Аз го създадох. Бок може да ни убие преди да успеем да направим каквото и да било. Дори твоите страховити оръжия са безсилни пред него, Артемис Ентрери.

Ентрери не бе толкова сигурен, ала въпреки това не можа да прикрие напълно притеснението си. Дендибар току-що бе наклонил везните на съюзничеството им в своя полза, но убиецът знаеше, че ако сега се откаже от уговорката си с него, само ще настрои слугите на магьосника срещу себе си и ще му се наложи да се бори с него, за да се добере пръв до джуджето и приятелите му. Освен това, ако се опиташе да настигне четиримата пътешественици сам, без помощта на магия, това щеше да му отнеме седмици, може би дори месеци, а беше сигурен, че Дендибар ще успее да ги пренесе там много по-бързо.

Силно притеснена, Кати-Бри си мислеше същото. Изобщо не изгаряше от желание да пътува заедно с отвратителното чудовище, ала не искаше дори да мисли каква касапница ще завари, когато най-сетне се добере до приятелите си, ако Ентрери откажеше помощта на Дендибар.

— Не се страхувай — успокоително рече Дендибар. — Бок е напълно безопасен, защото няма собствени мисли. Нали разбирате, той всъщност няма мозък. Подчинява се безпрекословно на моите заповеди или на заповедите на Сидни и ако му наредя, би влязъл и в огъня!

— Трябва да свърша още няколко неща в града — Ентрери вярваше на думите на магьосника, но изобщо не искаше да научава повече за гнусното чудовище. — Кога тръгваме?

— Най-добре е да потеглите през нощта — отвърна Дендибар. — Ела при горичката пред Кулата, когато слънцето залезе. Ще те чакам там, за да ви изпратя на път.

Когато Ентрери, Кати-Бри и Сидни си тръгнаха, Дендибар потупа яките рамене на чудовището с дълбока привързаност. Бок беше скритото му оръжие, неговата защита срещу съпротивата на четиримата пътешественици и срещу измяната на Артемис Ентрери. Никак не му бе лесно да се раздели с творението си, което го пазеше от домогващите се до мястото му магьосници. Макар никога да не го бе изричал направо, Дендибар ясно бе дал да се разбере, че всеки, който се осмели да го нападне, ще трябва да се разправя с Бок, дори и той самият да е мъртъв.

Ала пътят, който водеше до елфа и спътниците му, можеше да се окаже дълъг, а Господарят на Северната кула не можеше да си позволи да изостави задълженията си, ако искаше да запази своята титла. Особено като се имаше предвид, че Главният чародей, който прекрасно разбираше опасността от съвсем явните домогвания на Шарения до Централната кула, нямаше да пропусне да се възползва и от най-малката възможност да се освободи от него.

— Нищо не може да те спре, приятелю! — рече Дендибар на чудовището.

В действителност, магьосникът успокояваше сам себе си и се опитваше да се убеди, че наистина бе взел правилното решение. Не се съмняваше във верността на Сидни и Йердан, ала Ентрери и четиримата герои от Долината на мразовития вятър в никакъв случай не биваше да бъдат подценявани.

— Дадох ти ловна сила — обясни Дендибар и захвърли безполезния вече пергамент на пода. — Целта ти е Елфът на мрака и сега можеш да усетиш присъствието му, колкото и далеч да се намира той от теб. Открий го! Не се връщай без Дризт До’Урден!

От сините устни на Бок долетя гърлено ръмжене — единственият звук, който безмозъчното същество можеше да издава.

Когато по-късно същата вечер Ентрери и Кати-Бри пристигнаха в горичката пред Домовата кула, магьосникът и останалите вече ги очакваха.

Йердан стоеше малко встрани — очевидно никак не му се щеше да се впусне в това приключение, но нямаше друг избор. Войникът се боеше от чудовището, не изпитваше особена симпатия (нито пък доверие) и към Ентрери. Още повече обаче, се боеше от Дендибар и опасностите, които щеше да срещне по пътя, бяха нищо в сравнение с онова, което го очакваше от ръцете на шарения магьосник, ако откажеше да се подчини.

Сидни се отдели от малката групичка и се отправи към Ентрери и Кати-Бри.

— Добре дошли! — сега не му бе времето да се съревновава със страховития си партньор. — Дендибар вече приготвя жребците. Бързо ще стигнем до Сребърния град, дума да няма!

Ентрери и Кати-Бри погледнаха към шарения магьосник. Бок стоеше до него и държеше някакъв пергамент пред очите му. На земята лежеше бяло перо и Дендибар изливаше върху него димяща течност от една стъкленица, а от устата му се носеше напевът на заклинание.

В краката му се надигна гъста мъгла, сгъсти се и се изви във въздуха, придобивайки все по-ясни очертания. Дендибар я остави да се трансформира и се премести няколко крачки встрани, където повтори цялата магия. Когато първият магически кон се материализира, Дендибар тъкмо сътворяваше четвъртия, последен жребец.

Ентрери вдигна вежди:

— Четири? — обърна се той към Сидни. — Но ние сме петима.

— Бок не язди — отвърна тя и се засмя при мисълта, че чудовището може да се качи върху някой кон. — Той ще тича.

С тези думи тя се обърна и тръгна към Дендибар, оставяйки Ентрери сам с мислите му.

— Разбира се — промърмори на себе си той и по-силно от всякога усети, че присъствието на чудовището изобщо не му харесва.

Ала Кати-Бри гледаше на нещата по малко по-различен начин. Очевидно бе, че Дендибар изпращаше Бок с тях не толкова, за да се бие с приятелите й, колкото, за да му даде преимущество над палача. Ентрери също го знаеше.

Без дори да подозира, магьосникът бе създал точно онзи тип атмосфера, изпълнена с недоверие и подозрения, от която Кати-Бри се нуждаеше и от която можеше да извлече полза за себе си.

10 Лоша слава

Яркото слънце осветяваше пътя им, докато се отдалечаваха от Дългата седловина. Освежени от посещението си при магьосниците, четиримата приятели яздеха бързо, но в същото време успяваха да се насладят на прекрасното време и хубавия път. Земята наоколо бе равна, никъде не се виждаше нито дърво, нито възвишение.

— Остават ни три, най-много четири дни, докато пристигнем в Несме — обади се Риджис.

— По-скоро три, ако времето се задържи така — отвърна Уолфгар.

Дризт неспокойно се размърда. Колкото и приятна да бе ездата в ранната сутрин, все още се намираха в дивите земи. Тези три дни можеха да се окажат много време.

— Какво знаеш за туй място — Несме? — обърна се Бруенор към полуръста.

— Само онова, което Харкъл ни каза. Голям град, в който живеят предимно търговци. Доста са предпазливи. Не съм бил там, ала едва ли има човек от северните земи, който да не е чувал за храбрите хора, които живеят до самите Вечни блата.

— Вечните блата ме озадачават — рече Уолфгар. — Харкъл така и не поиска да ми каже кой знае какво и всеки път, когато го питах за тях, той само поклащаше глава и потреперваше.

— Без съмнение още едно място, дето името му е по-страшно от него самото — засмя се Бруенор, който явно не бе особено впечатлен. — Може ли да бъде по-зле от Долината?

Не особено убеден, Риджис сви рамене.

— Разказите за Троловите блата, както ги наричат, може да са попреувеличени, ала и така да е, не вещаят нищо добро. Всички градове на Севера се възхищават от смелостта на жителите на Несме, които въпреки трудностите и опасностите, успяват да поддържат търговския път покрай Сурбрин.

— А дали не е възможно тез’ разкази да тръгват от самите жители на Несме — отново се изсмя Бруенор, — та да се изкарат по-смели, отколкото са?

Риджис не каза нищо.

Когато спряха, за да обядват, във въздуха затрептя лека мъглица и потопи всичко в неяснота. Далеч на север се бяха появили тъмни облаци и с трескава бързина се приближаваха към тях. Дризт изобщо не беше учуден. В дивите земи дори и времето се превръщаше във враг.

Бурята ги връхлетя по-късно следобед. Дъждът се сипеше, гъст като завеса, едър град трополеше около тях и отскачаше от очукания шлем на Бруенор. Ярки светкавици прорязваха потъмнялото небе, мощните гръмотевици замалко не ги повалиха от конете им. Ала четиримата продължаваха напред, затъвайки все по-дълбоко в гъстата кал.

— Това е истинското изпитание на пътя! — опита се Дризт да надвика виещия вятър. — Много повече пътници стават жертва на бури, отколкото на орки, защото забравят да се подготвят за тях, когато тръгват на път!

— Ха! — предизвикателно изсумтя джуджето. — Малко пролетен дъждец, нищо повече!

Сякаш в отговор на дръзките му думи, току до тях падна ослепителна мълния. Конете се изправиха на задните си крака и запръхтяха уплашено. Разперило крака, понито на Бруенор падна в калта и замалко не премаза изуменото джудже.

Понито на Риджис също побесня, но полуръстът успя да скочи от седлото и се претърколи встрани.

Бруенор се изправи на колене и изтри калта от очите си, без нито за миг да спира да ругае.

— Гоблините да го вземат! — изплю се той и се вгледа в понито си. — Проклетото животно куца!

Уолфгар успя някак да овладее коня си и се опита да настигне подивялото пони на Риджис, ала едрият град плющеше с всичка сила, заслепяваше го, удряше яростно жребеца му и той отново започна да се бори с уплашеното животно.

Изтрещя гръм. После още един. И още един.

Дризт покри главата на своя кон с наметката си и като зашепна успокоително в ухото му, бавно го поведе до джуджето.

— Куца! — повторно изкрещя Бруенор, макар че Дризт едва ли можеше да го чуе.

Елфът безпомощно поклати глава и посочи към секирата на приятеля си.

Мълниите все така раздираха небето без да спират, свирепият вятър свистеше във въздуха. Дризт се наклони на една страна, за да се предпази от вихъра, ала знаеше, че няма да успее да удържа жребеца си още дълго.

Ледените парчета на градушката ставаха все по-едри и по-тежки и се стоварваха със силата на огромни куршуми.

Ужасеният кон на Дризт събори ездача си на земята и се опита да избяга извън обсега на жестоката буря.

Елфът светкавично се изправи на крака и застана до Бруенор, но каквото и да бяха възнамерявали да правят, то отстъпи място на нещо многократно по-важно — препъвайки се на всяка крачка, Уолфгар с мъка си пробиваше път към тях.

Вървеше с последни сили, като се облягаше на насрещния вятър, очевидно бе, че сам не би могъл да се задържи на краката си. Очите му бяха полузатворени, сякаш не можеше да повдигне клепачите си, челюстта му потреперваше, по бузата му се стичаше дъжд, примесен със собствената му кръв. Помътнелите очи се втренчиха с отчаяно усилие в приятелите му? В празния поглед се четеше ням въпрос — какво става?

Преди Дризт и Бруенор да успеят да направят каквото и да било, младежът се строполи в разкаляната земя пред краката им.

Пронизително изсвирване надви жестокия вятър — мъничка надежда за спасение от засилващата се ярост на бурята. Острият слух на елфа веднага долови звука, докато той и Бруенор вдигаха младия си приятел от земята. Изсвирването сякаш бе дошло от много далече, но Дризт знаеше, че бурята променя всичко наоколо и ги заблуждава.

— Какво? — попита Бруенор, който не бе чул звука, но бе видял сепването на Дризт.

— Риджис! — отвърна елфът и, придържайки изгубилия свяст Уолфгар, тръгна по посока на звука.

Бруенор го последва. Нямаха и миг за губене, нямаха време дори да проверят дали младият варварин бе още жив.

Този ден ги спасиха единствено бързите действия на полуръста. Той добре знаеше колко опасни могат да бъдат бурите, идващи от Гръбнака на света, и пълзейки бе тръгнал да търси местенце, където да се скрият от жестокия вятър и поройния дъжд. Зад едно малко възвишение откри точно това, от което имаха нужда — дупка в склона, най-вероятно старо вълче леговище, което сега, за щастие, бе празно.

Водени от виковете и свиренето му, Дризт и Бруенор скоро го намериха.

— Ще се напълни с вода и ще се издавим кат’ плъхове! — извика джуджето, но помогна на Дризт да внесат припадналия Уолфгар.

После се втурнаха да помагат на полуръста да построи стена от кал и останалите раници, за да попречат на дъжда да наводни пещерата им.

Внезапно Уолфгар простена и Риджис се втурна към него.

— Жив е! — провикна се той. — А и раните му не изглеждат особено опасни!

— По-жилав е от язовец дето са го притиснали в дупката му! — зарадвано каза джуджето.

Много скоро малката дупка придоби сносен, почти удобен вид и дори Бруенор спря да се оплаква.

— Истинското изпитание на пътя! — повтори Дризт, мъчейки се да повдигне духа на унилия полуръст.

Двамата седяха в калта и се опитваха да прогонят нощта и бурята навън, ала непрестанният грохот на гръмотевиците и плющенето на градушката не им позволяваха да забравят и за миг колко тънка е преградата, която ги делеше от бушуващите стихии.

Вместо отговор, Риджис обърна единия си ботуш и от него се изсипа солидно количество вода.

— Колко мили мислиш, че успяхме да изминем? — изръмжа Бруенор.

— Около десет — отвърна елфът.

— С тази скорост ще ни трябват две седмици, за да стигнем до Несме! — промърмори джуджето и скръсти ръце на гърдите си.

— Бурята ще отмине — опита се да го успокои Дризт, но приятелят му вече не го слушаше.

Следващият ден започна без дъжд, макар че над земята бяха надвиснали гъсти сиви облаци. Уолфгар се чувстваше добре, но все още не можеше да разбере какво му се бе случило. Бруенор настояваше да тръгнат веднага, макар че Риджис би предпочел да си останат в малката пещера, докато се убедят, че бурята наистина е отминала.

— Загубихме по-голямата част от припасите — напомни му Дризт. — Докато не стигнем Несме, може да ти се наложи да се задоволяваш само с корички сух хляб.

Риджис бе първият, който напусна малката пещера.

Непоносимата влага и калният път забавяха крачката им, от постоянното затъване скоро ги заболяха коленете. Подгизналите им дрехи тежаха неимоверно и неприятно прилепваха до телата, забавяйки ги още повече.

Скоро стигнаха до коня на Уолфгар, от който бе останала само една обгорена, тлееща купчинка, полузарита в калта.

— Светкавица — обади се Риджис.

Тримата изумено зяпнаха младия варварин, смаяни, че бе оцелял след такъв удар. Уолфгар също стоеше слисан и се взираше в коня си — сега вече разбираше какво го бе повалило на земята.

— По-жилав от язовец! — гордо повтори джуджето.

През надвисналите облаци от време на време се прокрадваше слънчев лъч, ала от него изобщо не ставаше по-светло. Всъщност по пладне като че ли бе по-тъмно, отколкото когато тръгнаха на път. Тътенът на далечни гръмотевици предвещаваше още един ужасяващ следобед.

Бурята вече не бе толкова силна, но тази нощ четиримата не намериха друг подслон, освен прогизналите си дрехи. Всеки път, когато някоя мълния прорязваше небето и осветяваше за миг полето, ярката светлина разкриваше четири фигури, свити в калта и свели глави в безпомощно примирение със съдбата си.

Още два дни се бориха с дъжда и вятъра, вървейки все напред — нямаше къде другаде да отидат. Уолфгар правеше всичко възможно, за да повдигне духа на унилите си приятели. Той вдигна Риджис от разкаляната земя и го метна на гърба си като перце — имаше нужда от допълнителната тежест, за да си оправи равновесието, както им обясни. Така не само успя да спаси гордостта на полуръста, но и убеди свъсеното джудже да се качи на понито си. И през цялото време настроението му не помръкна и за миг:

— Това си е същинска благословия! — говореше той. — Бурята държи гадините — пък и орките — далеч от нас! А и знаете ли колко месеци ще минат преди да ни свърши водата?

Варваринът измисляше какво ли не, за да ги разведри. Веднъж започна да следи внимателно мълниите и времето, за което се чуваше гръмотевицата и когато достигнаха черния дънер на едно отдавна изсъхнало дърво, Уолфгар изчака светкавицата и изигра номера си. С името на Темпос на уста, той извади магическия си чук и с всички сили го запрати към дървото. В мига, в който изтрещя оглушителната гръмотевица, Щитозъб се стовари върху изсъхналия дънер и го повали на земята. Когато развеселените му приятели се обърнаха към него, Уолфгар стоеше с протегнати нагоре ръце, вдигнал поглед към небето, сякаш самите богове току-що бяха отговорили на неговия зов.

Дризт, който понасяше и тези трудности с типичната си твърдост, мълчаливо изръкопляска на младия си приятел и за пореден път си помисли колко добре бяха направили като го взеха със себе си. Неговото задължение в това тежко време бе да продължава да бди над приятелите си, въпреки твърденията на Уолфгар, че всички са се изпокрили от бурята.

Най-сетне и последният буреносен облак бе отвян от същия свеж вятър, който го бе довел. Ярката слънчева светлина и ясното синьо небе бързо оправиха настроението на четиримата, мислите им отново се отправиха към онова, което ги очакваше занапред.

Най-доволен от всички бе Бруенор, който отново бързаше напред със същия устрем, с който бе тръгнал от Долината на мразовития вятър.

Рижата му брада се поклащаше от енергичната крачка, очите му пак бяха неотклонно вперени в пътя пред тях, без да виждат нищо друго. Копнежът по родната земя отново изпълни ума му, пред очите му заискриха трепкащите светлинки на факлите и отраженията, които те хвърляха по изгладените от сребърните потоци стени на древните подземия и приказните предмети, излезли изпод ръцете на изкусните майстори. През последните няколко месеца той почти не бе мислил за друго, освен за Митрал Хол и си припомняше все повече и повече от красотите на древното царство на предците си. Сега, за първи път от цяло столетие насам, отново си спомни за Залата на Думатоин.

Джуджетата от Митрал Хол търгуваха с предметите, които изработваха, ала винаги запазваха за себе си най-прекрасните произведения, които излизаха изпод чуковете им, както и най-скъпоценните дарове, които получаваха от гостите си. В една просторна, богато украсена зала, изложени пред очите на всеки, който влезеше в подземието, стояха богатствата на бруеноровите предци, оставени там, за да вдъхновяват бъдните поколения.

Джуджето тихичко се засмя при спомена за великолепната зала и прекрасните предмети (най-вече доспехи и оръжия) в нея. Хвърли поглед към крачещия до него Уолфгар и могъщия боен чук, който то самото бе изработило преди една година. Ако родът на Бруенор все още владееше Митрал Хол, сега Щитозъб щеше да виси в Залата на Думатоин и да обезсмърти делото на ръцете му, наравно с произведенията на най-изкусните майстори от древността.

Но видът на Уолфгар, размахващ прекрасното оръжие с лекотата, с която вдигаше собствената си ръка, бе напълно достатъчен, за да прогони всяко съжаление, дори и ако Бруенор наистина изпитваше такова.

Следващият ден им донесе още добри новини. Малко след като напуснаха бивака си, четиримата приятели установиха, че докато бе траяла бурята, са изминали повече, отколкото предполагаха — земите около тях постепенно, но сигурно, започнаха да се променят. Хилавите бурени, които стърчаха тук-там върху земята, превърната от проливния дъжд в същинско море от кал, отстъпиха място на тучна зеленина, ветрецът полюшваше клоните на високи брястове. След като изкачиха едно малко възвишение, четиримата приятели разбраха, че предположенията им са верни — пред тях се простираше долината на река Десарин. От върха на хълма те съвсем ясно видяха ръкава на голямата река. Придошъл от пролетното топене на снеговете и от скорошната буря, той бързаше на юг.

Зимата бе неоспоримата повелителка на тези земи, ала когато най-сетне успееха да разцъфтят, растенията, които ги покриваха, компенсираха краткото си съществуване с жизненост, несравнима с нищо друго на този свят. Заобиколени от пищните багри на пролетта, четиримата пътешественици заслизаха по склона на невисокото възвишение. Килимът от свежа, зелена трева бе толкова гъст, че те свалиха ботушите си и тръгнаха боси по меката, галеща краката растителност. От всичко наоколо бликаше заразителна жизнерадост.

— Само почакайте да видите подземните зали — обади се внезапно Бруенор. — Жили най-чист митрал, по-големи от човешка длан! Истински сребърни потоци, красиви кат’ приказка и само онуй, което ръката на някой майстор — джудже извае от тях, може да се мери с прелестта им!

— Копнежът да видим тази красота ни кара да продължаваме напред, въпреки всички трудности и опасности! — отвърна Дризт.

— Ха! — добродушно се изсмя джуджето. — Тук си, защото те надхитрих, елфе! Не можа да измислиш причина да не дойдеш с мен на туй приключение!

Уолфгар се разсмя. Самият той също бе участвал в хитрината, с чиято помощ Дризт бе подлъган да се съгласи да тръгне да търси Митрал Хол. След голямата битка на Десетте града с Акар Кесел, Бруенор се бе престорил на тежко ранен и на „смъртния“ си одър бе помолил елфа да се впусне с него в търсене на древното царство на джуджетата. Убеден, че приятелят му всеки миг ще издъхне, Дризт се бе съгласил.

— А ти! — рече Бруенор на Уолфгар. — Знам защо ти си тук, даже и ако собствената ти глава е прекалено корава, за да го проумее!

— О, моля те, кажи ми! — засмя се варваринът.

— Опитваш се да избягаш — провикна се джуджето. — Ала не можеш!

Веселието на младежа отстъпи място на смущение.

— Момичето го е уплашило, елфе — обясни Бруенор на Дризт. — Кати-Бри го е хванала в мрежа, дето дори и неговите железни мускули не могат да разкъсат!

Уолфгар ни най-малко не се засегна от безцеремонните заключения на джуджето и избухна във весел смях. Ала думите на Бруенор събудиха у него спомена за дългите часове, прекарани в разговор с Кати-Бри при Възвишението на Бруенор, пред очите му изплува ликът й, гален от нежната светлина на гаснещото слънце. В думите на джуджето, помисли си младият варварин леко обезпокоен, като че ли имаше голяма доза истина.

— Ами Риджис? — попита Дризт. — Знаеш ли защо той дойде с нас? Може би заради огромната си любов към гъстата кал, в която пропада до коленете?

Бруенор спря да се смее и изпитателно погледна полуръста, за да види как ще реагира на думите на елфа.

— Не, не знам — сериозно отвърна джуджето, след като не успя да прочете нищо по лицето му. — Ала в едно съм сигурен — ако Къркорещият корем избере да поеме на път, това може да означава единствено, че калта и орките са за предпочитане пред онова, което оставя зад себе си.

При тези думи той отново се вгледа в дребния си приятел, търсейки потвърждение на своето предположение.

Риджис не каза нищо и продължи да върви напред по меката трева, свел глава и вперил поглед в косматите си крака, които за първи път от много месеци насам се виждаха под доста намалелия му корем. Артемис Ентрери бе много далеч от тях, мислеше си той. А да се говори за отминала опасност, просто нямаше смисъл.

След още няколко мили по брега, четиримата достигнаха първия от по-големите притоци, мястото, където идващата от североизток Сурбрин се вливаше в северния ръкав на голямата река.

Пътниците се огледаха за място, където можеха да прекосят Десарин, за да навлязат в малката долина между нея и Сурбрин. Несме, следващата им и последна цел преди Града на сребърната луна, се намираше нагоре по течението на Сурбрин и макар че градът всъщност бе построен на източния бряг на реката, приятелите решиха да последват съвета на Харкъл Харпъл и да тръгнат по западния бряг, за да избегнат опасностите, които дебнеха из Вечните блата.

Благодарение на невероятната пъргавина на Дризт, те прекосиха Десаринската река без особени трудности. Елфът пробяга до другия бряг по един надвиснал клон и успя да свърже двата бряга със здравото си въже. Не след дълго, четиримата приятели вече крачеха край Сурбрин и се наслаждаваха на слънцето, на топлия ветрец и на неспирния ромон на реката. Дризт дори успя да убие една кошута с лъка си и така им осигури вкусна вечеря и пълни раници за пътя, който им предстоеше.

Бивакуваха до самата река и за първи път от четири дни насам небето над тях бе ясно. Приятелите седяха край пращащия огън под приглушената светлина на хилядите звезди и слушаха разказите на Бруенор за сребърните зали и невероятните чудеса, които ги очакваха в края на дългия им път.

Утринта, която последва тази спокойна нощ обаче, ни най-малко не бе такава — събудиха се от шума на битка. Уолфгар незабавно се покатери на едно дърво, за да разбере какво става.

— Конници! — провикна се той и скочи от дървото; Щитозъб бе в ръката му още преди краката му да докоснат земята. — Някои вече са паднали! Бият се с чудовища, каквито не съм виждал досега!

С тези думи той се втурна на север, където се водеше битката. Бруенор го следваше плътно по петите, а Дризт зави, за да може да нападне чудовищата по фланга. С много по-малко желание, Риджис извади малкия си боздуган и тръгна след тях, макар да не възнамеряваше да влиза в бой.

Уолфгар пристигна пръв на мястото. Седем от ездачите все още се държаха мъчейки се (без особен успех) да подредят конете си така, че да могат да се защитават. Съществата, с които се биеха, бяха бързи и всячески се опитваха да съборят ездачите на земята, без изобщо да се боят от развилнелите се коне. Чудовищата не бяха по-високи от метър, а ръцете им бяха два пъти по-дълги. Приличаха на малки дръвчета, но очевидно бяха живи. Те тичаха насам-натам, размахвайки подобните си на тояги ръце и (както един нещастен ездач разбра точно, когато Уолфгар се втурна в битката) можеха не само да нанасят страховити удари с тях, но и да ги увиват около телата на противниците си, за да ги повалят на земята.

Варваринът се втурна да помогне на падналия ездач, събаряйки две от съществата, които стояха на пътя му. Оказа се обаче, че бе подценил чудовищата. С помощта на своите кореноподобни стъпала и дълги ръце, те бързо се изправиха на крака и се вкопчиха в него, мъчейки се да го спрат.

В този миг Бруенор връхлетя върху тях. Секирата му посече едното надве, сякаш бе изсъхнал дънер, после се заби в другото, запращайки голям къс от тялото му във въздуха.

Дризт също се включи в боя, нетърпелив, ала в същото време изпълнен с онова хладнокръвие, благодарение на което бе оцелял в стотици битки. Над Сурбрин бе прехвърлен разнебитен мост, дело на чудовищата. Очевидно бе, че това са разумни същества.

Дризт надникна над брега. Конниците се бяха събрали около неочакваните подкрепления, ала точно пред него един от тях се бореше с всички сили с вкопчилото се в него чудовище, което се мъчеше да го събори на земята. При вида на странните, подобни на дървета същества, Дризт веднага разбра защо конниците носеха брадви и се зачуди какво ли би могъл да направи с тънките си ятагани.

Ала време за губене нямаше и като изскочи от прикритието си, той с всички сили заби двете оръжия в тялото на създанието. Те само го одраскаха, все едно се бяха опитали да прободат дънера на някое дърво.

Но и това бе достатъчно, за да спаси живота на ездача. С един последен удар, целящ да го зашемети, странното същество пусна конника и се обърна към Дризт. Бърз, както винаги, елфът промени тактиката си. Използвайки безполезните ятагани само за да отбива ударите, той изчака неприятеля да се нахвърли върху него и се хвърли в краката му. Съществото загуби равновесие и залитна назад. Само с един удар на двата ятагана, Дризт запрати чудовището към водите на Сурбрин. Още преди да успее да си възвърне равновесието, върху него се посипаха ритниците на елфа и то падна в реката, която бързо го отнесе надалеч.

По това време конникът вече се бе съвзел и сега насочи жребеца си към брега, за да благодари на непознатия си спасител.

Тогава видя черната кожа.

— Елф на мрака! — изкрещя той.

Свистящата секира свари Дризт напълно неподготвен. Благодарение на бързите си реакции той успя да отклони острието на брадвата, ала тъпата й страна го удари по главата и го зашемети. Залитна назад, но успя да се претърколи на земята, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от конника — знаеше, че човекът може да го убие, преди да успее да се съвземе от удара.

— Уолфгар! — изпищя Риджис, който се бе скрил недалеч.

Само с един страховит удар, от който тялото на чудовището се пропука по цялата дължина, варваринът довърши своя противник и се обърна точно навреме, за да види как ездачът се кани да пришпори коня си срещу Дризт.

Уолфгар изрева от ярост и се втурна натам. Сграбчи юздата на коня още преди животното да е успяло да се обърне напълно и вложи всичката си сила. В следващия миг и конят, и ездачът му лежаха безпомощно на земята. Животното успя да се изправи и нервно запристъпя напред-назад. Мъжът обаче остана да лежи — при падането си бе счупил крака.

Останалите петима ездачи продължаваха да се бият с чудовищата, последователно разпръсвайки малките им групички една след друга. Страховитата секира на Бруенор свистеше във въздуха, докато той си припяваше една песничка, която бе научил като момче и която дърво секачите пееха.

Това пееше джуджето, а брадвата му не спираше нито за миг.

Уолфгар закри падналия елф с тялото си. Всяко чудовище, което се осмелеше да се приближи, незабавно рухваше под удара на могъщия чук.

Разгромът бе пълен и само след няколко минути малцината оцелели същества ужасено побягнаха към моста на Сурбрин.

Трима от конниците бяха мъртви, четвърти бе тежко ранен и едва се държеше на гърба на коня, а онзи, когото Уолфгар бе съборил, лежеше на земята, изгубил свяст от болка. Ала петимата оцелели не отидоха при ранените си другари. Вместо това образуваха полукръг около Уолфгар и Дризт, който едва сега успя да се изправи на крака, и с брадви в ръка ги притиснаха до брега на реката.

— Така ли се отблагодарявате на тез’, дето ви спасиха живота! — сопна се Бруенор и бутна един от конете настрани, за да се присъедини към двамата си приятели. — Бас ловя, че никой не ви се притичва на помощ два пъти!

— С лоши спътници се движиш, страннико! — отвърна му един от ездачите.

— Приятелят ви отдавна щеше да е мъртъв, ако не беше „лошият“ ни спътник! — намеси се и Уолфгар и посочи към припадналия конник. — А как се отблагодари той на елфа? С брадвата си!

— Ние сме Конници на Несме! Това е нашата участ — да защитаваме близките си, дори и с цената на собствения си живот. Готови сме да умрем на драго сърце, ако се наложи.

— Направи само още една крачка и желанието ти ще се сбъдне по-скоро, отколкото си очаквал! — предупреди го джуджето.

— Не ни съдете прибързано! — рече Уолфгар. — Самите ние сме тръгнали към Несме. Идваме с мир и приятелство.

— Никога няма да ви пуснем в града! Не и с него! — изплю се конникът срещу тях. — Та нима има някой, който да не е чувал за долните дела на подлите Елфи на мрака! И вие ни молите да пуснем него в града си?

— Ти си проклет глупак! — изръмжа Бруенор. — И ти, и твойта майка!

— Мери си думите, джудже! — предупреди го мъжът. — Ние сме петима, и то на коне, а вие сте само трима.

— Давай да те видим, де! И без това лешоядите надали ще се зарадват много на тез’ танцуващи дървета — Бруенор прокара пръсти по острието на секирата си, — та мисля, че няма да е зле да им дадем да си клъвнат нещо по-вкусничко.

Уолфгар заплашително стисна магическия чук. Дризт дори не помръдна, ала неговото спокойствие като че ли най-много ужасяваше конниците.

След като не успя да ги сплаши, говорителят на ездачите вече не изглеждаше толкова сигурен, но все още се държеше така, сякаш имаше преимущество над противниците си:

— Все пак ние не сме неблагодарни за помощта, която ни оказахте и ще ви оставим да си идете необезпокоявани. Вървете си по пътя и никога вече не се връщайте по нашите земи!

— Сами решаваме къде да отидем! — сопна се Бруенор.

— И пак ние решаваме кога и с кого да се бием… или да не се бием — обади се най-сетне Дризт. — Нямаме нито намерение, нито желание да навредим на града ви, конници на Несме! Искаме просто да минем оттам — ние ще гледаме нашата собствена работа, а вас ще оставим да вършите вашата.

— Ти изобщо няма да се доближаваш до града ми, черен елфе! — провикна се друг от конниците. — Нас може и да убиете, ала още сто конника идват зад нас и още триста — след тях. Махайте се!

Тези думи като че ли окуражиха другарите му. Конете неспокойно запристъпваха на място, притеснени от внезапното подръпване на юздите.

— Ала ние трябва да минем оттам! — настоя Уолфгар.

— Я ги остави! — обади се ненадейно Бруенор. — Видях повече от достатъчно от таз’ смрадлива шайка! Градът им може да върви по гоблините! Нека реката го отнесе!

И като се обърна към приятелите си, продължи:

— Така даже ни правят услуга. Като тръгнем направо към Сребърния град ще си спестим цял ден, че и повече, вместо да следваме завоите на реката.

— Направо? — попита Дризт. — Искаш да кажеш през Вечните блата?

— Едва ли е по-лошо от Долината на мразовития вятър — отвърна Бруенор и отново се обърна към конниците. — Задръжте си града и главите… засега. Ще прекосим реката тук, та веднъж завинаги да се отървем и от вас, и от Несме!

— Из Тролови блата се скитат много по-опасни твари от блатните хора, глупаво джудже — със зла усмивка рече конникът. — Тук сме, за да разрушим моста. Ще го изгорим щом прекосите реката.

Бруенор кимна и му се ухили в отговор.

— И гледайте наистина да вървите само на изток! — предупреди ги мъжът. — Ще съобщим за вас на всички Конници. Ще бъдете убити в мига, в който ви забележат близо до Несме.

— Взимайте гнусния си приятел и се махайте, преди брадвата ми да се е окъпала в кръвта на един черен елф! — подигравателно се обади друг от ездачите. — Макар че след това ще ми се наложи да изхвърля омърсеното оръжие!

При тези думи другарите му избухнаха в шумен смях.

Дризт дори не ги чу. Цялото му внимание бе насочено към един от конниците. Полузакрит от останалите, той не бе казал нищо по време на разговора и сега се опитваше да се възползва от позицията си, за да се сдобие с преимущество над нищо неподозиращия враг.

Вече бе успял да свали лъка от рамото си, а пръстите му предпазливо се прокрадваха към колчана със стрелите.

Бруенор млъкна и заедно с Уолфгар обърнаха гръб на конниците и се отправиха към моста.

— Хайде, елфе! — подкани той приятеля си. — Ще мога да си отдъхна едва когато тез’ оркски синове останат далеч зад нас.

Ала Дризт искаше да им даде един последен урок преди да си тръгне. Само за миг той свали лъка си, извади стрела от колчана и я запрати във въздуха. Преди някой да успее да направи каквото и да било, стрелата се заби в кожената шапка на мъжа с лъка, премина през косата му и се заби в едно дърво точно зад гърба му. Перата й още дълго трептяха там в безмълвно предупреждение към конниците.

— Мога да приема несправедливите ви обиди, свикнал съм с тях — спокойно се обърна Дризт към ужасените мъже. — Ала няма да търпя някой да се опитва да нарани приятелите ми. Ще защитавам както техния, така и собствения си живот. Предупреждавам ви, за първи и последен път — ако отново се опитате да ни сторите зло, ще умрете.

И като се обърна рязко, той тръгна към моста, без да се обръща назад.

Слисаните конници нямаха ни най-малко намерение да се опитват да попречат на елфа и другарите му. Стрелецът дори и не помисли да потърси шапката си.

Дризт горчиво се засмя при поредното доказателство за това колко трудно, дори невъзможно, бе да се отърве от славата на расата си. Каква ирония! Вярно е, че почти всички го избягваха и заплашваха, но в същото време страхът от тайнствените умения на Мрачните елфи му даваше възможност да сплаши и най-опасните си врагове.

Риджис се присъедини към тях при моста, стиснал в ръката си неголям камък.

— Бях ги взел на мушка — обясни той импровизираното оръжие, после го метна в реката. — Ако започнеше битка, аз щях да нанеса първия удар.

— Ако започнеше битка — поправи го Бруенор, — ти щеше да подмокриш земята в дупката дет’ се беше окопал в нея!

Уолфгар още мислеше върху предупреждението на конника за пътя, по който се канеха да поемат.

— Тролови блата — мрачно повтори той и погледът му се отправи към стръмния път, който водеше към отвратителните земи.

Харкъл им бе описал това място. Говорил им бе за опожарената земя и за бездънните тресавища. Разказвал им бе за троловете и още по-ужасяващите безименни създания, които се скитаха тук.

— Ще ни спести цял ден, че и повече — упорито повтори джуджето.

Уолфгар обаче съвсем не бе убеден.

— Свободен си — каза Дендибар на духа.

Докато пламъците отново се разгаряха в мангала и му отнемаха материалната форма, Моркай си мислеше за повторната среща с шарения магьосник. Колко често възнамеряваше да го вика Дендибар, чудеше се той. Шареният още не бе успял да се възстанови напълно от последната им среща, а ето че пак го викаше и то толкова скоро. Явно работата, която имаше да върши с джуджето и другарите му, не търпеше отлагане! Тази мисъл го изпълни с още по-голямо отвращение от натрапената му роля на шпионин.

Когато остана сам в стаята си, Дендибар се протегна и зла усмивка изкриви устните му при спомена за онова, което Моркай му бе показал. Четиримата бяха изгубили конете си и сега вървяха из най-ужасните земи на Севера. Само след ден-два неговият отряд, носен от крилатите магически жребци, щеше да се изравни с тях, макар и тридесетина мили на север.

Сидни щеше да стигне в града на Сребърната луна много преди Елфа на мрака.

11 Градът на сребърната луна

Ездачите от Лускан наистина се движеха със светкавична бързина. В очите на малцината, които ги видяха, Ентрери и останалите не бяха нищо повече от искрящо проблясване в нощния вятър. Магическите жребци не оставяха никакви дири след себе си и нямаше същество на този свят, което може да ги догони. С големи, сковани крачки, Бок ги следваше неуморно.

Толкова леко и удобно ги носеха магическите създания на Дендибар, че четиримата яздиха до зори, както и през целия следващ ден, спирайки съвсем за кратко, колкото да се нахранят. Когато най-сетне се установиха на лагер в края на първия ден, Чукарите бяха останали зад гърба им.

През този първи ден Кати-Бри водеше своя вътрешна битка. Изобщо не се съмняваше, че Ентрери и новите му съюзници бързо ще настигнат Бруенор. Така, както стояха нещата сега, тя можеше само да навреди на приятелите си, щеше да бъде само пионка в пъклените планове на убиеца.

И докато не успееше да се освободи (ако не напълно, то поне донякъде) от сковаващия ужас, който я подчиняваше на Ентрери, с нищо нямаше да може да промени нещата. Момичето прекара първия ден от пътуването, мъчейки се да се съсредоточи, да се откъсне от онова, което я заобикаля и да потърси у себе си силата и смелостта, от които така отчаяно се нуждаеше.

През годините, които бе прекарала с него, Бруенор бе успял да я научи как да води тази битка и да я спечели, научил я бе на самоконтрол и увереност в собствените сили, които й бяха помагали в не едно и две трудни положения. На втория ден след като тръгнаха от Лускан, Кати-Бри вече си бе възвърнала самообладанието и увереността и успя да се съсредоточи върху останалите трима. Най-силно я заинтригуваха яростните погледи, които Ентрери и Йердан си разменяха. Гордият лускански войник очевидно не можеше да преглътне унижението, което бе преживял в онази нощ, когато за пръв път бе срещнал палача в полето извън града. Ентрери ясно долавяше неприязънта на войника и, сякаш искаше да го предизвика, не отделяше недоверчивия си поглед от него.

Това изострящо се съперничество можеше да се окаже най-голямата — и навярно единствената й — надежда за бягство, мислеше си момичето. Очевидно бе, че никога не би могла да повлияе по какъвто и да било начин на безмозъчния Бок, който бе просто една могъща машина за разруха, а, както бързо разбра, със Сидни също нямаше да успее да постигне нищо.

Още на втория ден Кати-Бри се бе опитала да заговори младата магьосница, ала тя бе погълната единствено от целта си и никой не можеше да я отклони от пътя й или да я спре. Когато седнаха да обядват, тя дори не отвърна на поздрава на момичето, а когато Кати-Бри продължи да се мъчи да я заговори, Сидни безстрастно нареди на Ентрери да „държи кучката си настрана“.

Ала дори и така, без да иска, младата магьосница помогна на Кати-Бри по начин, за който нито тя, нито момичето все още подозираха. Откритото й презрение и грозните обиди подействаха на Кати-Бри като плесница и разбудиха още едно чувство, с чиято помощ можеше да надвие ужаса — гняв.

В края на втория ден вече бяха оставили повече от половината път зад гърба си. Земите наоколо се сменяха с бясна скорост, създавайки усещане за нереалност. Установиха се на лагер на едно от малките възвишения, североизточно от Несме. Лускан вече се намираше на повече от двеста мили от тях.

В далечината проблясваха огньовете на часовоите от Несме, както им обясни Сидни.

— Да идем там и да научим, каквото можем — предложи Ентрери, нетърпелив да разбере нещо за жертвата си.

— Ти и аз — съгласи се Сидни. — Можем да стигнем дотам и да се върнем преди да се съмне.

Ентрери погледна към Кати-Бри.

— Ами тя? Не мога да я оставя сама с Йердан.

— Боиш се, че войникът може да се възползва от нея? — отвърна Сидни. — Уверявам те, че е напълно почтен.

— Това изобщо не ме притеснява — подсмихна се палачът. — Не се страхувам за дъщерята на Бруенор Бойния чук. Тя може да се справи с почтения ти войник и да изчезне в нощта преди да сме успели да се върнем.

Кати-Бри никак не се зарадва на похвалата. Прекрасно разбираше, че думите на Ентрери бяха по-скоро обида, насочена към Йердан, който бе отишъл да събира дърва, отколкото израз на възхищение от уменията й. Въпреки това неочакваното уважение към способностите й само още повече щеше да утежни нейната задача. Не й се искаше Ентрери да я смята за опасна, или дори за находчива, защото това щеше да го накара да бъде нащрек и тя нямаше да може да предприеме нищо.

Сидни погледна към Бок.

— Аз тръгвам — рече тя достатъчно силно, за да може Кати-Бри да я чуе. — Ако пленницата се опита да избяга, настигни я и я убий!

И със зла усмивка, младата магьосница се обърна към убиеца:

— Доволен ли си сега?

Той отвърна на усмивката й и махна с ръка по посока на далечните огньове.

Точно тогава Йердан се върна и Сидни му съобщи за плана им. Войникът не изглеждаше особено щастлив, че тя и Ентрери ще отидат заедно, ала не каза нищо, за да я разубеди. Това не убягна от погледа на Кати-Бри. Момичето знаеше, че го притеснява не това, че ще трябва да остане сам с нея и с чудовището. Войникът се боеше да не би Сидни и Ентрери да се сближат твърде много по пътя и да се съюзят срещу него. Кати-Бри го разбираше прекрасно, дори очакваше нещо подобно, защото Йердан беше в най-лошо положение от тримата — трябваше да се подчинява на Сидни, а убиецът го плашеше. Ако двамата се съюзяха, можеха да измамят дори Дендибар и Домовата кула. Той със сигурност нямаше да бъде допуснат в плановете им, а това щеше да подпише смъртната му присъда.

— Самата същност на долната им задача работи срещу тях — прошепна си Кати-Бри, когато Сидни и Ентрери напуснаха лагера.

Думите й вдъхнаха смелост и тя се обърна към Йердан, който още се занимаваше с приготовленията около бивака им:

— Бих могла да ти помогна, ако искаш — предложи тя.

Войникът й хвърли гневен поглед.

— Да ми помогнеш? — присмя й се той. — Та ако искам, мога да те накарам да свършиш цялата работа!

— Разбирам гнева ти — съчувствено отвърна момичето. — Аз също пострадах от ръцете на долния палач.

Съжалението още повече вбеси лусканеца и той се втурна към нея, но тя дори не трепна.

— Тази работа не подхожда на положението ти — спокойно рече Кати-Бри.

Йердан рязко спря, заинтригуван от комплимента й, а гневът му се изпари. Номерът бе прекалено плитък, но за нараненото самочувствие на войника уважението на младата жена идваше съвсем навреме и не можеше да бъде пренебрегнато току-така.

— Какво знаеш пък ти за моето положение?

— Знам, че си лускански войник — отвърна Кати-Бри. — Принадлежиш към една армия, която всява уважение и страх из целия Север. Не бива ти да вършиш черната работа, докато магьосницата и ловецът на мрака взимат най-приятните задължения за себе си.

— Само се опитваш да ни създаваш проблеми! — изръмжа Йердан, ала въпреки това се замисли над думите й.

— Погрижи се за лагера! — нареди най-сетне той.

Властта, която имаше над нея, му помогна да си възвърне поне част от себеуважението. Не че Кати-Бри имаше нещо против. Тя веднага се зае за работа, без да се оплаква от подчиненото си положение. В ума й започваше да се оформя план и ако искаше да го изпълни, щеше да й се наложи да се съюзи с някой от противниците си, или поне да посее семената на завистта у Йердан.

Изпълнена с безмълвно задоволство, тя слушаше как войникът си тръгна, мърморейки под носа си.

Преди Ентрери и Сидни да успеят да се приближат достатъчно, за да видят какво става в лагера, до тях долетяха звуците на ритуална песен и им дадоха да разберат, че хората пред тях не бяха никакви Конници на Несме. Двамата се запромъкваха предпазливо напред.

Група тъмни и високи, дългокоси варвари, облечени в ритуални одежди, танцуваха около огромен дървен тотем, изобразяващ грифон.

— Утгарди — обясни Сидни. — Племето на грифона. Близо сме до Искрящо бялата могила, древно светилище на народа им.

И като се обърна, прошепна:

— Да вървим! Тук няма да научим нищо.

Ентрери я последва.

— Не трябва ли да си тръгнем, за да оставим варварите колкото се може по-далеч от себе си? — попита той, когато се отдалечиха достатъчно.

— Няма нужда — отвърна Сидни. — Утгардите ще танцуват до сутринта. Всички воини взимат участие в ритуала, съмнявам се дали изобщо са поставили постове около лагера си.

— Доста знаеш за тях — каза убиецът с обвинителен тон, който издаваше подозрението му, че във всичко, което става около него, може би се крият и задни мотиви.

— Подготвих се за пътуването — спокойно отвърна младата жена. — Утгардите нямат кой знае какви тайни. Обичаите им са известни на всички, дори са записани. Онзи, който реши да тръгне на път из земите на Севера, ще направи добре, ако се научи да разбира тези хора.

— Значи съм късметлия щом имам толкова начетен спътник! — подигравателно се поклони Ентрери.

Сидни не отвърна, дори не го погледна.

Ала убиецът нямаше никакво намерение да остави разговора да замре току-така. Думите му изобщо не бяха случайни, както и подозренията му не бяха от вчера. Съвсем съзнателно бе избрал времето, когато да изиграе картите си — още преди да достигнат лагера на варварите бе взел решение да разкрие подозренията си. За първи път оставаше насаме с младата магьосница и сега, когато Кати-Бри и Йердан не можеха да направят сблъсъка между двамата още по-сложен, Ентрери бе твърдо решен да сложи край на съмненията… или на Сидни.

— Кога ще умра? — рязко попита той.

Сидни дори не трепна.

— Когато съдбата реши, както и всички ние.

— Нека да задам въпроса по друг начин — рече убиецът и като я сграбчи за ръката, я накара да го погледне. — Кога ти е наредено да ме убиеш? Защо иначе Дендибар ще изпраща чудовището? Господарят ти не се доверява на обикновени споразумения, нито пък на честта на съюзниците си. Прави каквото трябва, за да постигне целта си по най-бързия начин и после се освобождава от онези, които вече не са му нужни. Щом свърша работата, която той иска, трябва да умра. Задача, която може да се окаже по-трудна, отколкото подозираш.

— Не си глупав — хладно отвърна Сидни. — Прекрасно си преценил Дендибар. Спокойно би те убил, само за да избегне по-нататъшни усложнения. Ала грешиш за моята роля във всичко това. По мое настояване Дендибар остави решението за съдбата ти в моите ръце.

Младата жена замълча за миг, за да му даде време да помисли върху думите й. И двамата прекрасно знаеха, че Ентрери съвсем лесно може да я убие и именно хладнокръвната откровеност, с която тя му разкри плана за собственото му убийство, го възпря да направи каквото и да било и го накара да я изслуша.

— Убедена съм, че двамата имаме съвсем различни причини да преследваме джуджето и спътниците му — продължи Сидни. — Затова нямам никакво намерение да загубя един настоящ, а защо не и бъдещ, съюзник.

Въпреки недоверчивостта, която се бе превърнала в негова втора природа, Ентрери не можеше да не признае, че в думите й има логика. Всъщност, мислеше си убиецът, младата магьосница доста приличаше на него самия. Сурова и безжалостна, тя не оставяше нищо да я отклони от пътя й; нищо, пък било то и най-силното чувство, не можеше да я накара да се откаже от набелязаната цел. Той пусна ръката й.

— И все пак, чудовището пътува с нас — замислено промълви той, сякаш говореше на нощната тъма. — Нима Дендибар смята, че ще имаме нужда от него, за да победим джуджето и спътниците му?

— Господарят ми не обича да оставя нищо на случайността — отвърна Сидни. — Искаше да е сигурен, че ще получи онова, което желае и затова изпрати Бок. За да се предпази от усложненията, които биха могли да се очакват от джуджето и неговите спътници. И от теб.

Ентрери продължи мисълта й:

— Онова, което търси, трябва да е наистина ценно.

Сидни кимна.

— И навярно доста блазнещо за някой млад магьосник…

— Какво намекваш? — рязко попита Сидни, ядосана, че Ентрери поставя под съмнение верността й към Дендибар.

Студената усмивка на убиеца я накара да се свие под погледа му.

— Чудовището е тук, за да го предпази от неочаквани проблеми… от твоя страна!

Младата жена искаше да каже нещо, но не можа да измисли какво да отговори. Никога досега не се бе замисляла над подобна възможност. Опита се да обори предположението на Ентрери — та какво ли разбираше той в крайна сметка, дори не беше тукашен! Ала следващата му забележка й отне всяка възможност да разсъждава ясно.

— За да се предпази от всички възможни усложнения — сериозно рече той, перифразирайки собствените й думи.

Логиката на предположенията му я зашлеви като шамар. Как бе могла да си въобрази, че в пъклените планове на Дендибар не се предвижда всичко и че той се съмнява дори в нея! От тази мисъл я побиха тръпки, ала нямаше никакво намерение да се опитва да търси отговор на съмненията, които я раздираха. Поне не сега, когато Ентрери бе до нея.

— Трябва да си имаме доверие — рече тя на убиеца. — Трябва веднъж завинаги да разберем, че и двамата печелим от съюза помежду ни. Съюз, който не ни струва нищо.

— Тогава отпрати чудовището — отвърна Ентрери.

Сидни бе обзета от внезапна тревога. А може би палачът се опитваше да всее съмнения, за да се сдобие с преимущество над нея?

— Нямаме нужда от него — продължи той. — Имаме момичето. А дори ако четиримата откажат да изпълнят нашите искания, ние сме достатъчно силни, за да вземем онова, за което сме тръгнали.

И като отвърна на нейния изпълнен с подозрение поглед, добави:

— Нали ти самата говореше за доверие!

Сидни не отвърна нищо и тръгна към лагера. Може би наистина щеше да отпрати Бок. Това щеше да разсее съмненията на Ентрери, макар че със сигурност щеше да му даде преимущество пред нея, ако се случеше нещо лошо. Ала ако отпратеше чудовището, щеше да получи отговор на един много по-важен въпрос, който я безпокоеше сега. Въпросът за Дендибар.

Следващият ден бе най-спокойният и най-ползотворният от пътуването им. Сидни се бореше с объркването и смесените чувства, които присъствието на Бок пораждаше у нея. Стигнала бе до извода, че трябва да го отпрати, та дори и само за да се убеди в доверието, което господарят й храни към нея.

Ентрери наблюдаваше вътрешната й борба с интерес — знаеше, че бе успял да разхлаби връзката, която свързваше младата жена и шарения магьосник достатъчно, за да затвърди собственото си положение. Сега му оставаше единствено да чака, докато отново му се удаде възможност да промени разположението на силите в малката им групичка.

От своя страна, Кати-Бри не пропускаше и най-малката възможност да подхрани семената на завист, които бе посяла у Йердан. Гневните погледи, които той се опитваше да скрие от Сидни и Ентрери, показваха, че засега планът й се развива прекрасно.

Достигнаха Града на сребърната луна малко след пладне на следващия ден. Ако Ентрери все още хранеше някакви съмнения по отношение на решението си да се присъедини към групичката от Домовата кула, те бяха напълно разсеяни, когато видя колко невероятно успешно се бе оказало пътешествието им. На гърба на неуморните магически жребци бяха изминали почти петстотин мили само за четири дни. Леката, удобна езда бе запазила силите им и когато пристигнаха в подножието на планините, които се намираха на запад от вълшебния град, и четиримата бяха съвсем свежи.

— Реката Раувин! — провикна се Йердан, който яздеше най-отпред. — Има и часовой!

— Да го заобиколим — рече Ентрери.

— Не! — обади се Сидни. — Това са стражите на Лунния мост. Те ще ни пуснат, а помощта им само ще ни улесни.

Ентрери се обърна, за да погледне Бок, който тромаво крачеше зад тях.

— Всички? — невярващо попита той.

Сидни не беше забравила за чудовището.

— Бок! — рече тя, когато съществото се изравни с тях. — Вече нямаме нужда от теб. Върви при Дендибар и му кажи, че всичко е наред.

Очите на Кати-Бри проблеснаха при мисълта, че може да се отърват от чудовището. Йердан стреснато се обърна назад, усещайки как притеснението му нараства. Кати-Бри, която нито за миг не го изпускаше от очи, веднага разбра, че този неочакван развой на събитията, бе в нейна полза. Като отпращаше чудовището, Сидни още по-силно затвърждаваше подозренията на войника за съюз между нея и убиеца. Подозрения, които самата Кати-Бри бе посяла у него.

Бок не помръдна.

— Казах да си вървиш! — нареди Сидни.

Ентрери, както не пропусна да забележи тя, изобщо не бе изненадан.

— О, проклятие! — прошепна младата жена.

Бок все така не помръдваше.

— Наистина си умен! — сопна се тя на Ентрери.

— Остани тогава! — изсъска най-сетне тя на чудовището. — Ще отседнем в града за няколко дни.

С тези думи Сидни скочи от седлото и се отдалечи, а подигравателната усмивка на Ентрери сякаш пробиваше дупка в гърба й.

— Ами конете? — обади се Йердан.

— Те бяха създадени, само за да ни пренесат до Сребърния град, нищо повече — отвърна Сидни.

Четиримата не се бяха отдалечили кой знае колко, когато искрящите фигури на жребците се превърнаха в бледосиньо сияние и се стопиха във въздуха.

Съвсем лесно минаха през градския пост, особено след като Сидни каза на часовоя, че е представител на Домовата кула на мистиците в Лускан. За разлика от повечето градове на враждебния Север, чийто страх от чужденците граничи с параноята, Градът на сребърната луна не беше обграден от заплашителни стени, или пък редици от бдителни войници. Жителите на града не смятаха чужденците за заплаха за своя начин на живот, а ги посрещаха с отворени обятия, радвайки се на новите знания, които гостите носеха със себе си.

Един от Сребърните рицари, стражите, които пазеха поста на река Раувин, отведе четиримата пътници до Лунния мост — извития, невидим брод, който свързваше двата бряга на реката и извеждаше точно пред градската порта. Четиримата пристъпваха предпазливо, несвикнали със странното усещане да не виждат онова, върху което стъпват. Много скоро се озоваха в магическия град и тръгнаха по криволичещите му улички. Неволно забавиха крачка, повлияни от неговия заразителен покой и дори вечно напрегнатият Ентрери, когото нищо не можеше да отклони от тесния път, водещ до целта, усети как спокойната, съзерцателна атмосфера разсейва напрежението му.

На всяка крачка пред тях се изправяха високи, причудливо извити кули и чудновати постройки. Сградите в Сребърния град не бяха подчинени на една мисъл или едно архитектурно течение, обединяваше ги само това, че всички даваха израз на представите за красота и удобство на онези, които ги бяха строили, без страх, че някой друг може да не ги хареса или да им се присмее. В резултат се бе получил град, който непрестанно изненадваше с неочакваните си чудеса. По богатство Сребърният град далеч не можеше да се мери с Мирабар и Градът на бездънните води, двата си най-могъщи съседи, ала когато ставаше дума за красота и изящество, нямаше равен на себе си. Тук още бе жив споменът за най-древните дни на Царствата, когато белият свят все още бе достатъчно широк, за да има място за всички, а елфи, хора и джуджета се скитаха необезпокоявани под слънцето и звездите, без да се боят, че могат да прекосят невидимите граници на някое враждебно настроено владение. Сребърният град съществуваше напук на всички тирани и завоеватели, като място, където никой не можеше да налага волята си на другите.

Тук имаше представители на всички добри раси, никакъв страх или ограничения не възпираха онези, които се разхождаха из лъкатушещите улички дори и посред нощ и ако се случеше някой да не поздрави четиримата пътешественици с добре дошли, то това бе само, защото този някой бе прекалено погълнат от мислите си.

— Джуджето и останалите са напуснали Дългата седловина преди по-малко от седмица — обади се Сидни, докато вървяха из града. — Сигурно ще ни се наложи да почакаме няколко дни.

— Къде ще отидем? — попита Ентрери, който се чувстваше доста не на място тук.

Нещата, които се ценяха най-високо в града, бяха различни от всичко, което бе срещал в останалите градове, в които някога бе ходил, и бяха напълно чужди на собствената му представа за алчния, ненаситен свят.

— Пълно е със странноприемници — отвърна Сидни. — Градът всеки ден приема много гости.

— Никак няма да ни е лесно да открием джуджето и приятелите му, когато пристигнат! — простена Йердан.

— Напротив — гласеше сухият отговор на Сидни. — Джуджето идва в Сребърния град, защото иска да научи нещо. Много скоро след като пристигнат, Бруенор и приятелите му ще отидат в Подземието на мъдреците, най-прочутата библиотека из северните земи.

Ентрери присви очи и добави:

— А ние вече ще ги чакаме там!

12 Троловите блата

Из черната земя бяха пръснати безброй мочурища, над които вечно висеше тежка, непрогледна мъгла. Неравната местност ту се издигаше, ту се спускаше надолу и всеки път, когато случайният пътник, имал неблагоразумието да навлезе из тези земи, достигнеше върха на някое от многобройните възвишения, надеждата му най-сетне да зърне края на отвратителните тресавища, рухваше при вида на безкрайните хълмове, които се простираха във всички посоки.

Всяка пролет безстрашните Конници на Несме навлизаха в блатата и запалваха огромни клади по протежение на много мили, за да прогонят чудовищата от тези враждебни земи далече от границите си. Пролетта вече наближаваше своя край и от последното подпалване на блатата бяха минали няколко седмици. Въпреки това, над по-ниските долчинки все още се стелеше гъст дим, а около най-големите купчини пепел и полуизгорени дърва се носеха горещи вълни.

Напук на конниците, Бруенор поведе приятелите си през Троловите блата и бе твърдо решен да си пробие път до Сребърния град, каквото и да му струва това. Ала само един ден път из тези черни земи бе достатъчен, за да го накара да се замисли дали решението му бе правилно. Тук трябваше да бъдат постоянно нащрек, а всеки път щом минеха край някоя горичка, трябваше да спират, за да се уверят, че онова, което виждат, са просто обгорени дънери и изпочупени клони, а не Блатни хора. Неведнъж меката почва под краката на някой от тях ненадейно се превръщаше в кална яма и само бързата реакция на другарите му го спасяваше от потъване.

Подхранван от непрестанния сблъсък на топлата, опожарена земя и хладните тресавища, лекият ветрец носеше противна миризма, по-неприятна от мириса на пушека и саждите. Дризт До’Урден твърде добре познаваше тази сладникава миризма на разложение — вонята на тролове.

Това бе тяхното царство и никой от разказите за Вечните блата, над които се бяха надсмивали, докато седяха на чаша медовина и си бъбреха с добродушните посетители на „Мъхестата сопа“, не ги бе подготвил за отвратителното чувство, което ги връхлетя щом навлязоха в тези скверни земи.

Бруенор бе пресметнал, че ако се движат достатъчно бързо, биха могли да прекосят блатата за пет дни. През първия ден успяха да изминат предвиденото от него разстояние, но се оказа, че джуджето не бе предвидило непрестанното заобикаляне, което им се налагаше да правят, за да избегнат мочурливите части. В края на деня се оказа, че макар да бяха изминали двадесет мили, от мястото, от което бяха потеглили сутринта, ги деляха по-малко от десет мили.

Все пак, поне не бяха срещнали нито тролове, нито някое от другите чудовища, които се скитаха из тези земи и когато вечерта се установиха на лагер, приятелите бяха изпълнени с тих оптимизъм.

— Ще останеш на пост, нали? — рече Бруенор на Дризт — единствено невероятно изострените сетива на елфа можеха да им помогнат да оцелеят тази нощ.

— През цялата нощ — кимна Дризт.

Бруенор дори не се опита да спори — прекрасно знаеше, че никой нямаше да успее да заспи, независимо дали беше на пост, или не.

Нощта се спусна внезапно и потопи всичко в непрогледен мрак. Уолфгар, Риджис и Бруенор не можеха да видят собствените си ръце, дори ако ги вдигнеха на сантиметри от очите си. Заедно с тъмнината дойде и звукът на един пробуждащ се кошмар. Отвсякъде се чуваха тежките, шляпащи крачки на десетки тролове. Димът се смеси с нощните изпарения и плъзна около дънерите на голите дървета. Вятърът все така подухваше едва-едва, ала смрадта, която носеше, се засили, а с нея долетяха и измъчените стонове на скверните обитатели на тресавищата.

— Съберете нещата си! — едва чуто прошепна Дризт на приятелите си.

— Какво виждаш? — също така тихо попита джуджето.

— Нищо — долетя отговорът на елфа. — Ала усещам присъствието им около нас, както го усещате и вие. Не бива да им позволим да ни намерят седнали тук. Трябва да се движим между тях, за да не им дадем възможност да ни обградят.

— Краката ме болят! — проплака Риджис. — И се подуха! Не знам дали изобщо ще мога да си обуя ботушите!

— Помогни му, момче! — рече Бруенор на Уолфгар. — Елфът е прав. Ако трябва ще те носим, Къркорещ корем, но не бива да оставаме тук.

Дризт поведе малката групичка напред. За да не се отклонят от пътя, който бе избрал, елфът неведнъж трябваше да хваща ръката на плътно следващия го Бруенор, който от своя страна също протягаше ръка назад и така чак до вървящия в края Уолфгар.

И четиримата усещаха тъмните сенки, които се движеха около тях, струваше им се, че ще се задушат от смрадта, която се носеше във въздуха. Единствено Дризт, който съвършено ясно различаваше телата на чудовищата, които се събираха наоколо, разбираше точно колко голяма бе дебнещата ги опасност и непрекъснато караше приятелите си да вървят по-бързо.

Тази нощ късметът бе на тяхна страна — много скоро луната изплува на небето и превърна непрогледната мъгла в сребрист воал — сега вече и останалите трима видяха огромната опасност, в която се намираха. Приятелите побягнаха.

Огромни, приведени напред силуети изплуваха от мъглата наоколо, протегнали хищни пръсти, за да сграбчат четиримата бегълци, които тичаха с всички сили, в отчаян опит да спасят живота си. Уолфгар застана до Дризт и докато елфът избираше пътя, Щитозъб неуморно свистеше във въздуха и покосяваше отвратителните чудовища.

Бягаха ли, бягаха, часове наред, а троловете все така прииждаха. Не чувстваха изтощение, отдавна вече бяха престанали да усещат раздиращата гърдите болка, далеч зад тях бе останало и вцепенението. Единствената мисъл, която пулсираше в слепоочията им, бе мисълта за страшната смърт, която ги очакваше, ако забавеха крачка дори и за миг и само ужасът ги караше да продължават, надмогвайки отчаяния вопъл на телата си. Дори и Риджис, въпреки че бе прекалено закръглен и отпуснат, а краката му — твърде къси, успяваше да не изостава от приятелите си и дори ги караше да бързат още повече.

Дризт разбираше, че така нямат никакъв шанс да се спасят. С всяка изминала минута Уолфгар вдигаше Щитозъб все по-трудно, все по-често започнаха да се препъват и да залитат. Нощта щеше да продължи още дълги часове, а дори и когато се съмнеше, не можеха да бъдат сигурни, че троловете ще се откажат от преследването. Колко още можеха да бягат? Кога ли пътеката пред тях щеше да свърши в някое бездънно тресавище и щеше да им се наложи да избират между него и десетките чудовища, напиращи зад тях?

Дризт промени стратегията си. Сега той не търсеше просто какъв да е път, а такъв, който да ги отведе до място, където да могат да се отбраняват. Недалеч видя малка могила, висока не повече от три-четири метра. Три от склоновете й, които се виждаха от мястото му, бяха стръмни, почти отвесни, а на един от тях растеше самотно дръвче. Елфът посочи възвишението на Уолфгар, който веднага разбра какво си бе наумил приятелят му и се насочи натам. Двама трола им препречиха пътя, ала варваринът с яростен вик стовари Щитозъб върху тях и само след миг тримата му приятели успяха да се промушат покрай него и се изкачиха върху височинката.

Уолфгар се обърна и хукна след тях. Чудовищата го следваха по петите.

Учудващо пъргав въпреки закръгления си корем, Риджис светкавично се покатери на дървото. Бруенор обаче, чието набито тяло не бе създадено, за да се катери по дърветата, напредваше съвсем бавно.

— Помогни му! — провикна се Дризт към Уолфгар и като извади двата си ятагана, опря гръб о дънера. — После се качвай и ти! Аз ще ги задържа.

Уолфгар дишаше на пресекулки, по челото му се стичаше струйка кръв. Запрепъва се към дървото и се закатери след джуджето. Корените започнаха да поддават под тежестта на тримата, стъблото се приведе, струваше им се, че вместо да се изкачват, слизат все по-надолу. Най-сетне Риджис успя да достигне Бруенор и му помогна да се изкатери. Сега, когато пътят пред него бе свободен, Уолфгар бързо се присъедини към тях. Щом успяха да се позакрепят, тримата веднага се обърнаха назад, уплашени за живота на приятеля си.

Дризт се биеше с трима тролове, а зад гърба му напираха нови и нови чудовища. Уолфгар се накани да се върне обратно долу и да умре рамо до рамо с елфа, ала Дризт, който непрекъснато поглеждаше към тях, за да види как напредват, видя колебанието на приятеля си и разбра какво става в главата му.

— Продължавай! — изкрещя той. — Бавенето само ни пречи!

За миг Уолфгар се замисли. Вярата и уважението, които изпитваше към Дризт, надвиха инстинктивното му желание да се втурне обратно в битката и, макар и с нежелание, той се изкатери до малкото плато, където Бруенор и Риджис вече го чакаха.

Троловете започнаха да обграждат Дризт, от всички страни към него се запротягаха грабливи нокти. Чуваше как приятелите му го молят да прекрати неравната битка и да се присъедини към тях, ала знаеше, че чудовищата вече бяха пресекли пътя за бягство натам.

По лицето му се разля широка усмивка. В лавандуловите му очи загоря странен пламък.

Дризт се втурна право към най-голямата група тролове, далеч от недостъпната могила и ужасените си приятели.

Те обаче нямаха много време да се чудят какво ще стане с него — много скоро от всички страни заприиждаха тролове и се закатериха по стръмните склонове на малката височинка.

Всеки от тримата се зае да защитава по един от подстъпите на възвишението. За щастие, четвъртият склон бе твърде стръмен и троловете не можеха да ги нападнат изотзад.

Уолфгар бе най-страшен от тримата. Всеки удар на магическия чук запращаше по едно чудовище надолу по хълма. Ала преди да успее да си поеме дъх, на мястото на падналия трол изникваше нов.

Риджис съвсем не се справяше толкова добре с малкия си боздуган. Стоварваше го с всичка сила върху краката, ръцете, дори главите на троловете, ако успееха да се приближат достатъчно, ала нито един негов удар не можеше да събори някое чудовище на земята. Всеки път, когато някое от тях успееше да се изкачи до върха на могилата, Уолфгар или Бруенор трябваше да оставят собствения си противник и да запратят трола обратно долу.

И двамата знаеха, че ако не успеят да го сторят само с един удар, когато се обърнат, на върха на хълмчето вече ще ги чака друг трол, готов да се бие.

Катастрофата ги връхлетя само след няколко минути. Бруенор се обърна, за да помогне на Риджис в момента, в който още едно чудовище издърпваше огромното си туловище над върха. Секирата на джуджето се стовари върху него със страховита точност.

Прекалена точност. Оръжието обезглави трола само с един удар и запрати главата му надолу по могилата. Тялото обаче продължи напред. Риджис отскочи назад, прекалено ужасен, за да направи каквото и да било.

— Уолфгар! — извика Бруенор.

Варваринът се обърна и светкавично, без дори да трепне при вида на страховитата, безглава фигура, която крачеше към него, стовари чука си право върху гърдите й и я събори от височинката.

Още две ръце се вкопчиха в ръба — едно чудовище се бе изкачило почти до върха по склона, който Уолфгар защитаваше. Зад тях, там, където допреди малко се биеше Бруенор, сега лежеше безпомощният полуръст, притиснат от още един трол.

Уолфгар и Бруенор не знаеха откъде да започнат. Могилата беше загубена. Варваринът дори се замисли дали да не скочи сред троловете там, където редиците им бяха най-гъсти и да умре като истински воин, погубвайки колкото се може повече от враговете си. Освен това, така нямаше да му се наложи да гледа безпомощно как чудовищата разкъсват приятелите му, без той да може да им помогне.

Внезапно тролът, който се бе надвесил над Риджис, се олюля, сякаш нещо го дърпаше изотзад. Единият му крак се изви неестествено и чудовището полетя с главата надолу.

Дризт До’Урден измъкна оръжието си от прасеца на прелитащия над него трол и като се преметна пъргаво, застана на върха на могилата до смаяния полуръст. Наметката му бе изпокъсана, самият той бе опръскан с кръв от главата до петите.

Ала усмивката не бе напуснала лицето му, а огънят в лавандуловите очи говореше, че с Елфа на мрака съвсем не бе свършено. Той се втурна покрай Бруенор и Уолфгар, които все още не можеха да повярват на очите си и посече катерещия се трол. Чудовището се сгромоляса в подножието на хълма.

— К-к-как? — заекна Бруенор докато тичаше към другия край на възвишението, макар да знаеше, че елфът е прекалено зает, за да му отговори.

Дръзкият ход на Дризт при дървото му бе дал преимущество над чудовищата. Те бяха два пъти по-високи от него и троловете, които се намираха зад онези, с които той се биеше в момента, дори не подозираха за присъствието му. Знаеше, че не беше нанесъл сериозни поражения сред редиците на чудовищата — раните от ятаганите му щяха бързо да зараснат, дори отсечените крайници щяха да израстат наново — ала така бе успял да си спечели времето, от което се нуждаеше, за да разкъса обръча на прииждащите врагове и да избяга в мрака. Когато най-сетне остави и последното чудовище зад гърба си, Дризт бързо се насочи към могилата, посичайки със същата светкавична бързина всички тролове, които срещнеше по пътя си. Само невероятната му пъргавина го спаси, когато достигна подножието на малката височина. Изтичал бе нагоре по хълма с трескава скорост и дори се бе изкатерил по гърба на един трол, който тъкмо се изкачваше към върха — всичко бе станало толкова бързо, че чудовищата изобщо не бяха успели да реагират.

Сега вече беше много по-лесно да защитават могилата. Свирепата брадва на Бруенор, страховитият чук на Уолфгар и свистящите ятагани на Дризт удържаха трите склона и пречеха на троловете да се доберат до върха. Риджис стоеше в средата на малкото плато и се втурваше на помощ всеки път, когато някое от чудовищата се приближеше прекалено много.

Ала троловете прииждаха ли, прииждаха и ставаха все повече и повече с всяка изминала минута. Приятелите вече ясно виждаха какъв ще бъде изходът от неравната битка. Единствената им възможност бе да разкъсат обръча на противника и да избягат, но бяха прекалено заети да изтласкват чудовищата от върха, за да успеят да измислят какъвто и да било план.

С изключение на Риджис.

Всичко стана почти случайно. С гнусно гърчене, ръката на един трол, която Дризт току-що бе отсякъл, допълзя до средата на малкото плато. Напълно отвратен, Риджис я заудря с малкото си оръжие.

— Не иска да умира! — изпищя той, когато видя как гнусното нещо продължава да пълзи и дори се вкопчва в собствения му боздуган. — Не иска да умира! Някой да го удари! Някой да го съсече! Някой да го изгори!

Приятелите му бяха прекалено заети, за да отвърнат на отчаяните му молби за помощ, ала думите, които бе изкрещял в ужаса и погнусата си, го наведоха на нова мисъл. Той скочи върху гърчещата се ръка и я прикова към земята, докато в същото време ровеше в раницата си, за да извади кремък и огниво.

Ръцете му трепереха толкова силно, че почти не можеше да държи камъка, ала още първата искрица изпълни смъртоносната задача. Тролската ръка избухна в пламъци. Риджис нямаше никакво намерение да изпуска открилата се пред него възможност и като сграбчи огнената ръка, се затича към Бруенор. Полуръстът хвана брадвата, която точно замахваше, за да съсече следващия трол, и каза на джуджето да остави чудовището да се изкачи.

Когато тролът почти бе стигнал върха на възвишението, Риджис тикна горящата ръка в лицето му. Главата на чудовището буквално избухна, то нададе агонизиращ вик и политна надолу — огромна жива факла, която се сгромоляса право върху редиците на събратята си.

Троловете не се боят от остриета и чукове. Раните, нанесени от такива оръжия заздравяват бързо, а отсечените части — пък били те и глави — израстват наново. Подобни битки дори им помагат да се размножават, понеже на ранените тролове порастват нови крайници, а от отсечените крайници пораства нов трол! Не един и двама хищника са имали злощастието да пируват с трупа на някой трол. Така те сами стават причина за собствената си ужасяваща смърт, когато в корема им израства нов трол.

Ала дори и троловете знаят що е страх. Онова, от което те се боят най-много на този свят, е огънят, а чудовищата, населяващи Вечните блата, го познават прекалено добре. Раните, причинени от пламъци, не заздравяват и когато някой трол бъде убит с огън, той не може да се съживи. Освен това, сякаш боговете са го направили нарочно, огънят обхваща сухата тролска кожа с бързината, с която пламва прахан.

Чудовищата, които се тълпяха под склона, където беше джуджето, се разбягаха ужасени, голяма част от тях се превърнаха в купчина обгорени останки. При вида на разрухата, която се ширеше под тях, Бруенор потупа Риджис по гърба и в изтощения му поглед просветна нова надежда.

— Дърва! — рече Риджис. — Имаме нужда от дърва.

Бруенор свали раницата от гърба си.

— Ще ти намерим дърва, Къркорещ корем! — щастливо се разсмя той и посочи дръвчето, което растеше в другия край на възвишението. — А тук имам и още нещо — масло!

После изтича към Уолфгар и застана пред него. Единственото обяснение, което му даде, бе:

— Дървото, момче! Помогни на полуръста!

Младежът се обърна и щом видя Риджис с огнивото и мазнината в ръце, веднага разбра какво се иска от него. Никакви тролове не се катереха вече по онзи склон, а миризмата на изгоряла плът, която се носеше откъм подножието, едва не го задуши. Само с един напън, варваринът измъкна дръвчето с корените му и го подаде на Риджис. После отиде да отмени Бруенор от битката, за да му даде възможност да насече дървото с брадвата си.

Много скоро от върха на могилата полетяха десетки факли и се врязаха в редиците на троловете, разпръсквайки смъртоносни искри навсякъде. Риджис изтича до ръба на възвишението и поръси най-близките чудовища с мазнина. Ужасени, троловете панически побягнаха. Това бе краят на битката. Пламъците се разпространяваха със светкавична бързина и много скоро около могилата нямаше нищо друго, освен купчини потръпващи, изгорени тела и гърчещи се крайници, които не спряха ужасяващото си движение още дълги часове. Привлечен против волята си от страховитата гледка, Дризт се зачуди колко ли дълго щяха да оцелеят съществата сега, когато вече не можеха да се излекуват от нараняванията, които ги бяха осакатили.

Колкото и да бяха изтощени, никой от четиримата приятели не заспа тази нощ. Щом се съмна и видяха, че наоколо няма и следа от тролове, макар тежкият, смрадлив дим все още да се стелеше около тях, Дризт настоя да тръгнат.

Изоставиха импровизираната си крепост и отново поеха на път — нямаха друг избор и отказваха да се предадат там, където мнозина други биха се отчаяли. Вървяха без да срещат никого, ала и четиримата усещаха погледите на блатата върху себе си, усещаха неестествената тишина, която не вещаеше нищо добро.

По-късно същата сутрин, докато с мъка крачеха по мекия торф, Уолфгар внезапно спря и запрати Щитозъб към близката опожарена горичка. Блатният човек, защото именно натам летеше оръжието, само скръсти ръце пред себе си, ала магическият чук връхлетя върху него с всички сили и го разполови надве. Ужасените му другари, поне десетина, побягнаха и изчезнаха в тресавищата.

— Как разбра? — попита Риджис, сигурен, че варваринът също бе видял само група дървета.

Уолфгар поклати глава — самият той не знаеше какво го бе накарало да хвърли чука. Дризт и Бруенор обаче разбираха и това можеше само да ги радва. Сега вече и четиримата действаха инстинктивно, изтощението отдавна им бе отнело способността да разсъждават логично и свързано. Рефлексите им обаче работеха по-точно от всякога. Уолфгар най-вероятно бе зърнал някакво движение с крайчеца на окото си, толкова дребно и незначително, че съзнанието му дори не го бе усетило. Ала инстинктът му за самосъхранение бе реагирал незабавно. Дризт и Бруенор си размениха погледи, изпълнени с одобрение — воинската зрелост на младежа отдавна вече не ги изненадваше.

Денят вече бе непоносимо горещ и това още повече отслабваше силите им. Сега всичко, което искаха да направят, бе да се строполят на земята и да оставят изтощението да ги залее като вълна.

Ала Дризт ги караше да вървят напред в търсене на ново място, където да могат да се защитават, макар да се съмняваше, че ще открие нещо толкова подходящо за тази цел, колкото могилата. Все още имаха достатъчно мазнина, която да ги опази през нощта, стига да успееха да намерят място, където да запалят неголяма огнена ивица, която да ги предпазва. И най-малкото възвишение, дори някоя горичка, щяха да им свършат работа.

Онова, което намериха обаче, бе ново тресавище, огромно блато, което се простираше във всички посоки, докъдето стигаше погледът.

— Можем да тръгнем на север — предложи Дризт на Бруенор. — Мисля, че вече навлязохме достатъчно навътре на изток, за да излезем извън границите на Несме, когато напуснем пределите на блатата.

— Нощта ще ни свари край брега — мрачно рече джуджето.

— Можем да прекосим водата — обади се Уолфгар.

— Троловете дали обичат вода? — попита Бруенор, заинтригуван от възможностите, които се разкриваха пред тях.

Дризт само сви рамене.

— Е, може би си струва да се опита! — заяви Бруенор.

— Да съберем дърва — нареди елфът. — И не губете време да ги завързвате едно за друго, това можем да свършим и във водата.

Бутайки трупите край себе си, подобно на шамандури, четиримата навлязоха в студените, неподвижни води на огромното блато.

Въпреки че усещането от калната, лепкава вода, която ги дърпаше на всяка крачка, изобщо не им се понрави, Дризт и Уолфгар бързо откриха, че на много места могат да вървят, влачейки набързо направените салове след себе си. Риджис и Бруенор, които бяха твърде ниски, за да ходят, лежаха върху дървените трупи. Скоро свикнаха със зловещото шумолене на блатото и се отпуснаха, приемайки пътя по водата като възможност за така жадуваната почивка.

Завръщането към действителността бе наистина жестоко.

Водата около тях избухна и три тролоподобни фигури се нахвърлиха върху им от засада. Риджис, който почти бе заспал върху своя сал, бе отхвърлен настрани и падна във водата. Уолфгар получи жесток удар в гърдите още преди да успее да вдигне Щитозъб, ала той не бе полуръст и дори значителната сила на чудовището не можа да го повали. Още преди да успее да покаже главата си над водата, тролът, който се бе скрил пред бдителния елф, бе посрещнат от двата ятагана.

Битката бе също толкова кратка и свирепа, колкото и началото й. Яростта от непрестанните заплахи, които тази скверна земя изправяше на пътя им, вля нови сили във вените на тримата приятели и те отвърнаха на нападението с удвоена мощ. Тролът на Дризт падна посечен, още преди да успее да се изправи напълно, Бруенор светкавично се нахвърли върху чудовището, което бе съборило Риджис във водата.

Тролът на Уолфгар, въпреки че успя да му нанесе втори удар, бе поразен с мощ, която изобщо не бе очаквал. Чудовището не бе особено умно и ограниченото му мислене и недостатъчният опит в битките, го караха да вярва, че никой враг не би могъл да остане прав, след като току-що е получил два жестоки удара.

Когато най-сетне разбра истината, вече бе твърде късно — Щитозъб го запрати под водата.

Риджис отново се показа на повърхността и се вкопчи в сала си. Едната страна на лицето му бе посиняла от удара, върху бузата му имаше огромна драскотина, която изглеждаше доста болезнена.

— Какви бяха тези същества? — обърна се Уолфгар към Дризт.

— Някакъв вид тролове — предположи елфът, все още зает да забива и изважда ятагана си от тялото на падналото чудовище.

Уолфгар и Бруенор бързо разбраха защо приятелят им продължава да удря трупа на противника си. Обзети от внезапен страх, те също започнаха да стоварват оръжията си върху телата на мъртвите тролове, надявайки се да ги осакатят достатъчно, за да успеят да се отдалечат на доста мили, преди скверните същества отново да се съживят.

Дълбоко под повърхността на тресавището, в неподвижната самота на водите, в които никога не проникваше слънчева светлина, яростното думкане на чука и брадвата извадиха и други жители на блатото от дълбокия им сън. Един от тях спеше вече повече от десет години без да се притеснява от многобройните опасности, които се таяха в мрачните дълбини, сигурен, че из цялото мочурище няма по-могъщо същество от него.

Замаян и изтощен от удара, който бе получил, Риджис с мъка се покатери върху сала и се зачуди дали са му останали още някакви сили — имаше чувството, че неочакваната засада беше скъсала и последната нишка, на която се крепеше духът му. Той дори не забеляза как, тласкан от горещия ветрец, салът бавно се понесе напред. Дървените трупи заобиколиха издадените корени на малка група дръвчета и заплуваха в спокойните, покрити с водни лилии, води на една лагуна.

Риджис се протегна лениво, съзнавайки само отчасти, че пейзажът наоколо се бе променил. Думите на приятелите му едва-едва достигаха до ушите му, сякаш идваха от много далеч.

Внезапно водата около него закипя и той запроклина небрежността си, мъчейки се отчаяно да се изтръгне от лапите на летаргията и изтощението. Гладкото мораво туловище на някакво чудовище проряза спокойните води и се показа над повърхността. В следващия миг пред очите на ужасения полуръст изникна огромна кръгла паст, в която стърчаха десетки, подобни на ками, зъби.

Риджис, който междувременно бе успял да се изправи, дори не успя да извика — гледката на надвисналата над главата му смърт му отне възможността да направи каквото и да било.

Гигантски червей.

— Мислех си, че водата ще ни предпази поне малко от тези гнусни твари! — простена Уолфгар и за последен път стовари Щитозъб върху потъналия труп на трола.

— Поне придвижването е по-лесно — обади се Бруенор. — Давай да съберем дърветата заедно и да потегляме. Кой знае колко от другарите на тез’ тримата дебнат наоколо.

— Изобщо нямам намерение да стоя и да ги броя — отвърна Уолфгар.

После учудено се огледа около себе си и попита:

— А къде е Риджис?

В цялата суматоха приятелите дори не бяха забелязали, че полуръстът го няма. Бруенор се накани да извика, но Дризт сложи ръка върху устата му.

— Слушай! — прошепна той.

Уолфгар и Бруенор застинаха по местата си и целите се превърнаха в слух. Почти веднага, от посоката, в която се взираше елфът, долетя треперещият гласец на полуръста.

— … наистина много хубав камък — точно казваше той и приятелите му разбраха, че Риджис за кой ли път използва рубинения медальон, за да си спаси кожата.

Много скоро им стана ясно и колко огромна бе опасността, която грозеше полуръста — въпреки дръвчетата, които ги деляха от приятеля им, Дризт успя да различи какво става в малката лагуна, на около тридесетина метра на запад от тях.

— Червей! — тихо каза той на останалите. — По-огромен, отколкото можете да си представите!

И като посочи на Уолфгар едно високо дърво, елфът пое на юг, за да нападне чудовището отстрани. Преди да тръгне от лагера, успя да извади малката ониксова статуетка от раницата си и сега повика Гуенивар — щяха да имат нужда от всички сили, които можеха да съберат, за да се справят със страховития звяр.

Уолфгар се приведе ниско и се насочи към лагуната. Щом се приближи достатъчно, за да може да вижда какво става, варваринът се покатери на едно дърво. Следващият го по петите Бруенор се провря между дърветата и като се потопи почти напълно във водите на блатото, успя да се добере до другия край на малката лагуна.

— Имам още като него — Риджис леко повиши глас, докато се пазареше с чудовището, надявайки се, че останалите ще го чуят и ще му се притекат на помощ.

Рубиненият медальон примамливо се поклащаше на верижката си. Риджис изобщо не мислеше, че примитивното чудовище разбира думите му, но поне засега изглеждаше достатъчно озадачено от искрящия камък, за да не се нахвърли отгоре му. В действителност, магията нямаше никакво влияние върху чудовището. Гигантските червеи нямат мозък и затова няма заклинание, което може да ги подчини. Ала този червей не бе особено гладен, а и хипнотизиращият танц на светлината му харесваше и засега нямаше нищо против да остави малкото същество да продължи играта си.

Дризт зае позиция малко встрани от дърветата, пантерата безшумно се промъкна още по-напред и се приготви за нападение откъм гърба на чудовището.