Сребърният каньон

Глава тринадесета

Мойра бързо се изправи с разпиляни кичури черна коса по врата си; ситни капчици пот бе избила по горната й устна, защото денят беше много горещ.

— Мат, това е татко. По-добре да тръгваш.

Тя беше пристъпила до мени и аз я улових за ръцете, като я притеглих към мен. Тя понечи да се дръпне, но я хванах за брадичката и извих лицето й към мен. Тя беше уплашена и се опита да се дръпне назад, но не много упорито. Очите й внезапно станаха широки и тъмни… и тогава я целунах.

За миг останахме притиснати заедно и след това тя рязко се дръпна. Остана така няколко секунди, безмълвна, и после изведнъж пристъпи към мен и бързо ме целуна отново. Останахме така докато чухме стъпките отвън.

Разделихме се миг преди Руд Макларън и Морган Парк да влязат през вратата.

Парк ни зърна и нещо в държането на Мойра трябва да му беше подсказало представата какво беше станало преди малко. Лицето му потъмня от гняв и той тръгна към мен.

— Изчезвай оттук! Изчезвай, казвам ти! — изхърка той с дрезгав глас.

Погледнах през рамото му към Макларън.

— Мислех, че това е твоят дом, Руд.

— Достатъчно, Морган! — На Макларън не му се понрави присъствието ми тук, но още по-малко му допадаше представата Морган да издава команди в дома му. — Тук аз казвам кой да остава и кой не.

Лицето на Морган Парк се изкриви още повече. Беше готов на всичко, но точно преди да отвори уста, Канавал пристъпи в стаята зад гърба му.

— Шефе, Бренан каза, че той само идва на гости, не търси никакви неприятности. Каза, че ще си тръгне веднага щом му кажа, и че няма никакви намерения да се заяжда с Парк.

Мойра се намеси бързо.

— Татко, мистър Бренан е мой гост. Когато настане времето за тръгване, той ще си отиде. А дотогава искам да остане.

— Не го искам у дома! — заяви гневно Макларън. — Проклет да си, Бренан! Имаш смелостта да стъпиш в къщата ми след като стреля по моите хора, открадна ми от участъка който ми принадлежи по право, и прогони кравите ми от Котънууд!

— Между нас няма различия, които да не можем да разрешим по мирен път — уверих го спокойно аз. — Никога не съм желаел каквото и да било препирни с теб и считам, че можем да се разберем.

Това охлади гнева му. Той беше още напушен, готов всеки момент да избухне, но първоначалната му пара вече я нямаше. И точно в този момент усетих какво представляваше з действителност Руд Макларън. Него не го вълнуваха толкова много земята и имотът, колкото желанието да бъде прочут като най-крупният земевладелец в цялата страна. Той просто не познаваше друг начин да завоюва уважение и възхищение освен чрез силата и богатството.

Проумяването на тази истина ми даде онова оръжие, от което толкова много се нуждаех. Имах голяма нужда от мир, и то мир специално с Макларън. А той беше само на една ръка разстояние, ако успеех да намеря необходимите думи.

— Днес говорих с Чейпин. Този сблъсък може да бъде прекратен единствено когато начело застане най-подходящият човек. И аз мисля, че именно ти си този човек, Макларън.

Той ме слушаше и това, което чуваха ушите му, му харесваше много. Той охотно се виждаше в ролята си на миротворец. Освен това той беше и пресметлив човек и не можеше да не си дава сметка, че тази война му струваше хора, добитък, пари. Когато хората му се биеха или обикаляха околностите, те не можеха да се грижат за добитъка му.

— Ти си влиятелният човек тук. Направиш ли тази стъпка, и другите ще те последват.

— Не и Пайндърс. Ти уби Роли, и те няма да се примирят докато не те видят мъртъв. А и освен това той ме ненавижда, мен и всичко онова, което за мен е свято.

Морган Парк внезапно се заслуша с внимание в разговора ни. Едва ли някога беше очаквал ние двамата с Макларън да се сближим толкова, че да разговаряме приятелски. Успеехме ли да стигнем до споразумение, щяхме да осуетим всичките му планове.

— Ако Пайндър се опитат да продължат войната — предположих аз, — тогава ще се окажат извън закона. Ще загубят абсолютно всякакъв авторитет в очите на всички. Освен това, ако войната не приключи, тук ще се стекат крадци на добитък от цялата страна, за да се възползват от хаоса и ще крадат масово животни без да се съобразяват кое на кого е.

Мойра ме слушаше силно изненадана, и бих казал, с респект. Моите собствени инстинкти винаги ме бяха призовавали на бой, но аз винаги бях преценявал безполезността от него. Успеехме ли да си уредим взаимоотношенията мирно и цивилизовано, Пайндър щяха да се видят принудени да свият платната. Неизвестната карта в колодата обаче беше Морган Парк. Ако, както аз считах, той имаше причина да желае продължаването на сблъсъка за да осъществи плановете си, то тогава прекратяването на враждата щеше да нанесе смъртен удар на замислите му с Букър.

Руд наистина беше впечатлен от думите ми, това беше очевидно и за Мойра и за Морган Парк, както и за мен. Макларън замислено разтри челюстта си, изправен пред желязната логика на ситуацията така, както му я бях представил.

Руд Макларън беше внимателен и пресметлив човек, който беше дошъл отдавна тук, беше работил упорито и планирал добре. Едва през последните няколко години бе успял да се сдобие с влияние и власт. Но той не можеше да не проумее, че повечето от съседите му гледаха на него с безразличие. И тъй като той не будеше интерес у окръжаващите го, беше повече от очевидно, че възможността да стане широко известен го изкушаваше много.

Парк внезапно се намеси.

— Не се хващай на тия приказки, Руд. Бренан го изкарва всичко по мед и масло, но той си има нещо наум. Какво планове крои? Какво прикрива той?

Мойра бурно запротестира.

— Морган! Изненадана съм от теб! Мат е искрен, и ти го знаеш много добре.

— Не знам нищо такова. И въпреки това, ти защитаваш този… този убиец.

Той не откъсна погледа си от мен докато произнасяше думите си, сякаш предизвиквайки ме да му възразя. Беше ми ясно, че само търсеше повод да се счепка с мен. А едно сбиване щеше да разруши всичко постигнато от мен до този момент.

И тогава изведнъж ми хрумна как да постъпя в този момент. И го направих, макар и не без колебание.

— Убивал съм, но никога не съм застрелвал човек без оръжие. Мъж, който би бил безпомощен срещу мен във всеки случай.

Сега аз на свой ред не откъсвах погледа си от него докато произнесох думите и нещо трепна в очите му; мярна се израз който до този момент не бях виждал. Убедих се, че присъдата ми в очите му не подлежеше на обжалване. Морган Парк щеше да се възползва и от най-малката възможност да я произнесе.

Бях имал предвид Д’Арси… защото бях стрелял напосоки в мрака единствено допускайки, че той е бил убит.

Но това беше нещо повече от изстрел напосоки. Д’Арси е бил човек който никога не би пропуснал да благодари на домакините си за гостоприемството им. Никога не би си тръгнал без да се сбогува с тях. А нещо му беше попречило да го стори. Но аз не разполагах с никакви доказателства. Само това мъгляво предположение, и фактът, че Д’Арси бе изчезнал много скоро след като Морган Парк бе проявил внезапен интерес към него.

Веднъж вече потеглил по този път, нямах никакво намерение да се връщам или спирам. Възнамерявах да направя всичко възможно, за да накарам Руд Макларън да се замисли.

— Не става въпрос само за крадците на добитък — продължих аз, — но и за онези, които кроят други планове също така, планове, осъществими само в случай че войната продължи.

Лицето на Морган Парк застина неподвижно. В действителност не ми беше известно почти нищо, но въпреки това бях успял да докосна някой негов оголен нерв, и той внезапно се разтревожи. Ако моето предположение беше правилно, то той сега вече беше наясно, че аз знаех нещо, и отсега нататък щеше да ме подозира, че крия далеч повече от онова, което споделях пред него.

— Ще обмисля предложението ти — изрече накрая Макларън. — Не мога да взема веднага решение.

— Разбира се. — Обърнах се към мойра и я улових за ръката. — А сега ви моля да ни извините.

Тръгнахме към вратата и гневът на Морган Парк изведнъж избухна. Той рязко тръгна напред с алено лице. Бутнах Мойра настрани и застанах готов пред него.

— Спрете!

Канавал се вмъкна между двама ни спирайки хода на Морган Парк.

— Край, Парк. Тук няма да има никакви престрелки.

— Какво има? Да не би Бренан да се нуждае от бавачка?

— Не. — Канавал беше много напрегнат. — Бренан ми обеща, че няма да създава никакви неприятности, и аз не ще ти позволя да го провокираш.

Настъпи тишина и Мойра пристъпи до мен. Нямах представа какво можех да очаквам от Морган Парк, но бях нащрек за всичко. Никога до този момент не бях изпитвал по-силно желание да размажа нечие лице или да застрелям някого повече от човека застанал пред мен. Пред очите ми беше как ме беше възседнал на земята и ме налагаше с гигантските си юмруци.

— Бренан — проговори изведнъж Макларън, — нямам причина да те обичам, но ти говориш прямо, и си гост на дъщеря ми. Остани толкова, колкото искаш.

По-късно щях да проумея, че точно в този момент Парк бе взел своето решение. За него повече нямаше друга алтернатива. Той се отдръпна и видимо се отпусна, без да каже нито дума повече.

Мойра ме съпроводи до коня ми. Беше силно разтревожена.

— Той вече ти е смъртен враг, Мат. Съжалявам, че стана така.

— Той вече беше мой враг. А това, че е смъртен, мога и сам да се досетя. Мисля, че един твой приятел скоро го е разбрал.

Тя вдигна бързо очи с вече съвсем ясно изписан страх в тях.

— Не те разбирам.

— Да ти е оставял Д’Арси прощална бележка?

— Не… но какво общо може да има това с…

— Не е ли малко странно? Бих предположил, че мъж с неговото възпитание не би могъл да пропусне нещо толкова естествено.

Сигурен бях, че подобна мисъл е преминавала и през нейната глава. Бях го усетил още първия път когато бях споменал този друг приятел. Беше напълно необяснимо как може мъж като Д’Арси да си тръгне така внезапно без предизвестие.

Останахме безмълвни няколко минути; не се нуждаехме от думи. Сърцата ни биеха заедно, кръвта ни пулсираше общо, един и същ вятър галеше нежно лицата ни.

— Това ще премине — казах аз — както ще отмине и нощта, и когато всичко свърши, аз ще те отведа в Котънууд Уош.

— Странен човек си ти, Мат. Изглеждаш като някой съвсем обикновен фермер, но говориш с език на образован човек.

— На времето ми се случи да прочета една книга, да не бяха и две — ухилих й се аз. — А колкото се отнася за фермерите, не се оставяй външният им вид да те заблуди.

Стегнах подпръга и завъртя коня да го възседна.

— Денят, в който пристигнах в Хатън Поинт и те видях, аз разбрах, че ще остана завинаги тук. Защо всъщност скита един мъж? Само защото търси нещо. Пари, дом, жена.

Нощта се бе спуснала от планините, предвождайки батальоните си от сенки под дърветата и в пазвите на сградите, простирайки се да обгърне и ранчото в обятията си. Появиха се и първите звезди.

Приведох се от коня и улових Мойра за ръката, като я дръпнах към мен, и кракът й стъпа на стремето. Дъхът й секна в мига в който я притеглих в обятията си, после се съвзе бързо, и устните й леко се разтвориха когато я стиснах в прегръдката си. Усетих топлото й тяло да се отпуска в моето, а устните й затърсиха, настойчиво и страстно моите. Зарових пръсти в косите й цялото чакане, всичкият сблъсък, всичките ни тревоги се разтвориха в нищото.

Изведнъж тя рязко се дръпна, изплашена и възбудена едновременно, а гърдите й бурно се вдигаха и спускаха сякаш се мъчеше да се овладее.

— Това не е хубаво, Мат! Ние сме прекалено… прекалено буйни! Трябва да бъдем малко по-разумни.

Изсмях се при тия думи изпълнен целият от соковете на живота, стиснал в прегръдките си любимата жена в ранната нощ.

— Ти не си точно от най-разумните.

— Аз ли? — Тя сякаш се поколеба. — Добре, така да е. Никой от двама ни не е достатъчно разумен.

— А трябва ли да бъдем?

В този момент дочухме някой да идва откъм къщата, и леко да подсвирва. Нечии ботуши заскърцаха върху чакълестата пътека и аз бързо пуснах Мойра на земята.

Беше Канавал.

— По-добре да тръгваш… Морган Парк ще излезе всеки момент. Не искам патаклами.

Улових поводите на коня.

— Вече ме няма.

— Ти наистина ли беше искрен одеве, когато разправяше онези неща? За мира и всичко останало?

— Какво можем да спечелим от битките?

Канавал се извърна към Мойра.

— Ще ме оставиш ли да си поговорим само двамата с Бренан? Трябва да му съобщя нещо.

Канавал я изчака да се прибере в къщата и после се извърна към мен.

— Напомня ми за майка й.

Изгледах го изненадан.

— Познавал си майка й?

— Тя беше моя сестра.

— Но… Мойра знае ли?

— На времето Руд и аз яздехме заедно. Бях много бърз с револвера и убих един човек с прекалено много роднини, така че се наложи да напусна областта където живеехме. Руд се ожени за сестра ми след като аз се махнах, и от време на време поддържахме връзка. После му потрябва помощ срещу крадците на добитък и ме повика. Убеди ме да остана при него. — Той се поколеба, но после добави. — Мойра не знае за това.

Замълчахме и двамата, заслушани в нощта, както само мъже като нас можеха да го правят. Сега вече разбрах, че Канавал ме одобряваше, защото в противен случай никога не би споделил това с мен.