Сребърният каньон

Глава двадесета

Джонатан Бенарас се втренчи в лицето ми, после извърна поглед, не желаейки да ме притеснява с въпроси.

— Голям бой падна… но накрая опра пешкира.

Бенарас се захили с бавната си усмивка и лукав присмех надзърна от сивите му очи.

— Ако видът му е по-лош и от твоя, струва си да го погледне човек.

Разказах им накратко случилото се докато свалях седлото от коня. Слушаха ме с видима наслада. Джоли се показа иззад хамбара и ме загледа.

— Татко ще остане доволен като чуе… Морган Парк му беше много неприятен.

— Трябваше и аз да присъствам — развесели се Мълвейни. — Трябва да е било много весело.

Влязохме в къщата, където вечерята вече беше сервирана, седнахме на масата и за пръв път се нахранихме като хората — а не край огъня. Но от ума ми не излизаше момичето, което исках да седи на тази маса, и животът, който исках да изградя с нея, и как тя отхвърляше и двете неща.

Никой не говореше. Огънят пукаше в камината, и се разнасяше приглушеното дрънчене на съдове. След като се нахранихме, Джоли Бенарас изчезна в мрака с пушката си. Излязох на верандата и се загледах в тъмната алея.

Първото нещо, което ни предстоеше да разучим, беше какво са замислили Букър и Морган Парк, а единствената улика до този момент беше онзи доклад на пробирера за среброто.

Реших, че трябва да огледаме мястото, където граничеха Ту-Бар и Бокс М. На следващия ден ми предстоеше да мина оттам и да огледам собственолично мястото. Не откриех ли нищо там, трябваше да обиколя околността, защото непременно трябваше да има някакви следи.

На разсъмване потеглихме двамата с Мълвейни. Ирландецът беше находчив и хитър мъж. При такъв оглед не беше лошо да имам до себе си човек като него. Освен това беше работил и в мините и имаше известна представа от руди.

Утрото настъпи когато ние вече бяхме открили следата по пътя към платото на Тъмния каньон и я загубихме близо до Приказния каньон. Вдясно, но далеч от нас, лежаха хълмовете Сладката Алис.

Маранята караше всичко около нас да танцува… Избърсах лицето и врата си с кърпа. Срещнахме само следи от елен, и веднъж едни на пустинен вълк.

Кръстосвахме пустинята наляво и дясно, като се взирахме за още следи. Попаднахме на още еленови отпечатъци… на следи от планинска овца, на една изсъхнала и сбръчкана кожа на антилопа, придружена с няколко разхвърляни кости, оглозгани от вълчи зъби. И в този момент видях още нещо…

Пресни следи на подкован кон.

Извъртях се на седлото, вдигнах шапката си и я размахах. Измина цяла минута преди Мълвейни да зърне знака ми, след което сбута мулето си и препусна към мен. Показах му следите.

— Най-много отпреди два часа са — каза той.

— Дали не е човек от бандата на Слейд? — предположих аз, но сам не си повярвах.

Тръгнахме по следата без да говорим. На едно място конят се бе подхлъзнал и обърната от подкованото копито земя още не беше изсъхнала. Очевидно конят бе минал след като слънцето бе подминало следата, най-вероятно през последния час. Земята беше поизсъхнала, но не съвсем.

Яздехме бързо, но с повишено внимание. След един час вече усещахме, че сме съвсем близо. В мястото, където каньонът се разделяше на два ръкава, открихме къде си беше налял манерката и приготвил непознатият ездач.

Огледахме добре оставения огън и научихме още нещо за него. Този мъж не беше Слейд, защото неговите хора бяха добри в заличаването на следите; бандата му беше съставено от сурови мъже които прекарваха целия си живот сред суровата прерия. Този, който беше напалил огънят, беше използвал неподходящи за това дърва, а в мястото, което беше избрал, и най-лекият повей на вятъра щеше да издуха пушека право в лицето му.

Следите от ботушите бяха дребни. Край тях се валяха угарка от пура, малко сдъвкана и изпушена едва до половината.

Краварите рядко пушеха пури, като при това много добре знаеха кои дървета горят добре и кои не. А що се отнася до огньовете, те бяха израснали край тях.

След малко се наканихме да продължим, но изведнъж спряхме. Следите бяха изчезнали.

Този мъж бе дошъл дотук, напоил коня си, приготвил вечерята си, и после изведнъж бе изчезнал.

Скалните скали около нас не предлагаха никакъв изход за бягство. Земята около извора беше недокосната с изключение на няколко квадратни ярда. Следите водеха до тях… и после изчезваха.

— Преследвали сме призрак — подхвърли Мълвейни и малко остана да се съглася с него.

— Нека да си мислим, че е човек. Как би постъпил един мъж?

— Дори и змия не може да изпълзи по тези скали, така че както е дошъл, така трябва и да е тръгнал.

Нямаше никакви следи, земята беше недокосната навред. Обиколихме и двата каньона, но без резултат. Мълвейни провери единия ръкав, аз другия.

Водех коня си за юздата и оглеждах внимателно земята. Дивите коне бяха пасли из каньона, като са напредвали бавно, на стада най-малко по двадесетина коня във всяко. И изведнъж видът на следите рязко се променяше. Конете бяха препуснали като луди!

Колкото и да гледах отпечатъците на копитата, не можах да зърна никакви други следи освен тези на дивите коне.

Какво ли би могло да ги изплаши? Някоя гризли? Може би, но тук на юг гигантските мечки бяха доста голяма рядкост. Вълк… едва ли. Дивият жребец трудно можеше да се изплаши от вълк, дори и от някой едър представител. А и един вълк трудно би подгонил див жребец в такова тясно място. Тогава може би лъв? Разбира се, един лъв стъпал на близките скали лесно можеше да докопа плячката си. Но дори и лъв не би ги накарал да побягнат толкова бързо. Биха препуснали, разбира се, но и толкова бясно.

Имаше само едно нещо, което беше способно да подплаши до такава степен дивите коне… и то беше човек.

Следите бяха оставени най-много преди няколко часа. Дори беше възможно и час.

И в този момент съзрях нещо, което веднага ме накара да застана нащрек. При проследяване следотърсачът търси за признаци, които не са присъщи на оглежданото място. И на един мансанитов храст видях откъснат кичур овча вълна.

Скочих от коня и измъкнах кичура от храста. Не беше нито на дива овца, нито на бигхорн. Вълната принадлежеше на мериносова овца, от добра порода.

Никоя овца не би успяла да стигне сама до този отдалечен каньон, а пък и кой ли би си довел овцете и защо?

Изведнъж всичко стана ясно. Мъжът, когото бяхме проследили, беше обвил копитата на коня си с овнешка кожа, за да не оставят следи.

Върнах се при Мълвейни и му показах вълната, като му обясних с няколко думи замисъла на непознатия.

— Добра идея… но и това нямяа да го спаси.

Пътят, който извеждаше от каньона, водеше на североизток, като накрая ни отведе до едно високо пронизвано от ветровете плато, на което се извисяваха самотни скални кули и няколко тревисти храсти. Възседнахме конете си и потеглихме.

В далечината Сините планини издигаха могъщите си хребети на десет хиляди фута в небето, но дори и около тези склонове не се събираха никакви облаци. А между нас и тези гигантски скални образования се намираше Дантевия Ад с неподозирани огромни размери, безплодни и безлюдни.

— Може никога да не го открием — произнесе накрая Мълвейни. — Тук можеш да се разминеш с цяла армия и пак да не забележиш нищо.

— Ще го открием.

Смъкнах шапката и избърсах веждите си от потта, после изтрих и шапката си. Очите ми примижаха под палещите лъчи на слънцето. Потта бе проникнала в ъгълчето на едното ми око и ме смъдеше. Лицето ми беше изпръхнало и ме болеше. Яздехме сред жегата; единствените звуци които се разнасяха в тишината беше тропотът от копитата на конете ни. Променяха се единствено далечните сенки в каньона и кухините в отдалечените склонове.

Имах известна представа за местността, по-голямата част от която дължах на стария Бол или момчетата на Бенарас, които бяха сред малцината бели хора дръзнали да яздят в тази пустош. Много надалеч пред нас, някъде около планинските подстъпи, видях някакъв скален ръб. Това можеше да бъде единствено платото Солената река, над което се възвисяваше Катедралния хълм. А някъде вече съвсем далеч, толкова далеч, че едва се различаваха на хоризонта, се издигаше планината Шей.

Мъжът, когото преследвахме, се намираше нейде из този гигантски лабиринт от каньони. Но не беше отишъл много навътре.

Вярно, сега конят му не оставяше преки следи, но след като вече знаехме какво да гледаме, все щяхме да забележим признаци от минаването. А конят му не можеше да се движи бързо.

Продължихме напред. Жегата ставаше убийствена, а монотонната крачка на конете почти хипнотична. Поклатих глава и изтрих ръцете си в ризата.

Лицето на Мълвейни беше обтегнато и обляно в пот. Скулите и челюстта му бяха силно изгорели от слънцето. Той си сви цигара и я запали, като я захапа плътно между равните си устни покрити със стари белези.

— Дяволска местност!

Очите му се обърнаха към мен.

— Даа.

Разклати манерката да прецени колко вода ни оставаше, после си изплакна устата, като задържа известно време водата в устата си преди да я погълне. Моята жажда се беше усилила неимоверно от дочутия плисък на водата в манерката му. Отворих моята и направих дълбока глътка.

След като я затворих, обходих с поглед околността, като го местех последователно от по-далечните предмети към по-близките.

И нищо…

Продължихме напред, зърнахме още няколко дървета, и след малко едно гладко петно в праха.

— Не може да е далече…

Мълвейни имаше право. Наближавахме целта си. Но кого преследвахме? Що за човек беше той? Не беше равнинец, нито кравар. Но въпреки това имаше представа за околната пустош, и освен това беше хитър и предпазлив.

Изтрих отново челото си, и изпсувах тихо жегата. Потта се стичаше по ребрата ми и аз разтрих врата на коня като му проговорих успокоително.

— Ще имаме нужда от вода — каза Мълвейни.

— Да.

— Той също.

— Може би той знае къде се намира близкия извор. Едва ли е тръгнал като някакъв слепец.

— Едва ли.

Разговорът ни секна и ние продължихме да яздим, а телата ни се поклащаха в ритъма на крачещите коне… Слънцето бавно започна да клони към залез. Трябваше да е някъде към късен следобед. Исках да пийна още вода, но не се осмелих. Щеше ми се да сляза от коня, за да взема някакво камъче да го посмуча, но усилието ми се стори прекалено голямо.

Бяхме като унесени от жегата и монотонното движение. И двамата изпаднахме в полудрямка върху седлата.

И в този момент се разнесе изстрел.

Той ни сепна и ние мигновено опънахме поводите, за да се раздалечим един от друг.

Не усетихме да просвистява куршум покрай нас, чухме само равния и тъп удар от сблъсъка на куршума не много далеч от нас. След миг последва още един.

— Той не стреля в нас.

— Да се скрием някъде… бързо!

Изстрелите се бяха разнесли от каньона, следата водеше натам, така че ние се приближихме плътно до ръба над бездните, и тръгнахме надолу като се придържахме непрекъснато вдясно от следата.

Само да ни зърнеше някой и бяхме мъртви; щяхме да се озовем в капана на планините подобно на хартиени птици забодени върху стената.