Сребърният каньон

Глава осма

Дръпнах поводите на коня и го изтеглих сред дърветата, като зачаках. Дали ме бяха видели? И ако беше така, дали щеше да се приближи?

Конникът продължи… с приведена глава търсеше по земята следи. Зачаках положил ръка върху револвера.

Денят беше топъл и небето ясно. Конникът вече беше близо и аз различавах цветовете на дрехите му, коня му… Това беше Мойра Макларън!

Измъкнах се от сенките на дърветата и зачаках да ме види. И тя ме съзря в същия миг.

Ризата ми беше превърната на парцали от куршума и от отпраните парчета, с които бях запушвал раните си, лицето ми бе обрасло с двуседмична брада, бузите ми бяха изпити и хлътнали, но въпреки това бях щастлив да зърна върху лицето й израза на искрено облекчение при вида ми.

— Мат? Жив ли си? — Тя направо не вярваше на очите си.

Жребецът ми се приближи до кобилата й.

— Да не си мислиш, че ще се отървеш толкова лесно преди да си ми родила синовете които ти обещах?

— Не се шегувай.

— Не се шегувам.

Очите й търсеха моите; тя поруменя слабо и побърза да смени темата.

— Трябва да си ходиш. Върнеш ли се, ще те убият.

— Няма да бягам. Ще се върна.

— Не бива да го правиш! Те те считат за мъртъв. Остави ги да си мислят така. Отивай си, докато можеш. Преровиха всички околности, но не можаха да те открият. Джим Пайндър се е заклел, че ще те убие на място още щом те зърне, а Боди Милър те мрази до смърт.

— Ще се върна.

Тя изглежда, че вдигна ръце, а аз не вярвах, че тя действително си мислеше, че аз ще подвия опашка. И тази мисъл ме правеше щастлив.

— Джим Пайндър се е настанил в Ту-Бар.

— Тогава може да си ходи.

Тя забеляза пълната ми манерка, после махна с ръка към долината където бяха застанали конете ни.

— Татко ще бъде изумен като научи, че тук има вода и трева. Никой не вярваше, че човек може да оживее в тая пустош. Мисля, че си открил единственото място където има и вода и трева.

— Не преувеличавай чак толкова възможностите ми. Конят ми го откри.

— Много тежко ли беше ранен?

— Не беше много весело. — Хвърлих поглед към пътя откъдето беше дошла. — Да не са те проследили?

— Не… взех мерки.

— Отдавна ли ме търсиш?

Тя кимна.

— Да, Мат. Страхувах се, че някъде умираш сам. Не можех да понеса тази мисъл.

— Роли си го биваше. Дори много.

— Значи ти си го убил?

— Че кой друг?

— Канавал и Боди го намериха. Канавал беше сигурен, че си бил ти, но някои от другите решиха, че са били момчетата на Бенарас.

— Те нямат нищо общо с войната ми.

Замълчахме няколко минути, всеки потънал в мислите си. Нямах представа какво се въртеше из главата й, но умът ми беше единствено с нея. Сега, когато вече можех спокойно да я огледам, видях, че беше отслабнала и с хлътнали бузи. Мисълта, че някоя жена би могла да се тревожи за мен, още ми беше много непривична. Отдавна беше минало времето, когато някой се бе притеснявал за мен.

— Май сме на доста мили от всяко населено място, нали?

Тя се огледа, а очите й търсеха моите.

— Иска ми се да не се налагаше да се връщаме.

— Трябва.

Тя се поколеба за миг и после изрече:

— Мат, ти ми каза, че ме желаеш. Вярвам ти. Ще дойда с теб където кажеш, Мат, само не се връщай. Веднага… където кажеш.

Значи ето каква беше работата… имах всичко, което би могъл да иска един мъж. Момиче толкова прекрасно, че всеки път дъхът ми секваше, когато очите ми се спираха върху нея, и непресъхващото желание да я стискам в прегръдките си. Обичах дъщерята на Макларън.

— Не — произнесох аз, — знаеш, че трябва да се върна. Бол ми заръча никога да не се предавам, и аз съм длъжен да изпълня заръката му.

— Но ти не можеш! Болен си, беше ранен!

— Така е… раниха ме. Но раната вече зарасна и се поправям бързо. Оттогава минаха шестнайсет дни, а това е напълно достатъчна почивка.

Тя извърна коня си до моя, и ние яздихме известно време в мълчание.

— Кажи на баща си да изтегли добитъка си от пасището ми — казах аз. — Не искам да имаме никакви проблеми с него.

— Няма да го направи.

— Трябва.

— Забравяш на кого съм дъщеря.

— И съпруга… много скоро.

Този път тя не се отметна. Но и не го потвърди.

Вече към края на пустинната област, след дълъг спор, аз се завъртях в седлото си.

— Оттук нататък продължавам сам. За теб става много опасно. Но ти можеш да предадеш на Морган Парк, че…

Спрях и проследих с поглед как се отдалечава към пътя за имението на баща си, като си мислех колко щастлив ще бъда когато се оженим.

Тя седеше на седлото си гордо като кралица, с изправен гръб и рамене, прекрасна. Сякаш усети погледа ми и се извърна, но не ми махна с ръка, нито аз на нея.

После дръпнах поводите на коня и поех пътя към града.

Често щях да си спомням тази раздяла и дългото ми спускане от планините. Често щяха да ме спохождат мислите за нея и как беше изглеждала този ден, защото такива дни са много редки в живота на мъжа. Вярно, бяхме спорили оживено, но разумно и без оскърбителни думи.

А сега пред мен ме чакаха тревожни часове. Имаше само един път за мен. Някой друг на мое място сигурно би имал избор, но не и аз. Бях длъжен да стигна дотам и да хвана бика за рогата, и точно това възнамерявах да направя. В града, защото пътят ми към Ту-Бар минаваше оттам.

Те вече бяха научили, че съм жив. Вече знаеха и подробностите от битката и оцеляването ми.

Не бях от хората, които подвиват опашка, а това беше мястото, където бях пожелал да изградя бъдещето си, и това бяха хората, сред които щях да живея отсега нататък. Беше много важно и те да го разберат.

Така че отивах право в града. Ако Джим Пайндър беше там, един от двама ни щеше да умре.

Ако заварех Боди Милър там, трябваше да го убия или да легна сам в пръстта.

Всеки от хората на Макларън и Пайндър можеше да си опита късмета с мен. Бях една чудесна възможност за себеутвърждаването на всеки един от тях.

Съдбата ми лежеше пред мен, а аз не бях от колебливите. Насочих коня си в пътеката и поех по нея в лек тръс. Имаше много време… Не бързах особено да убивам когото и да било или да бъда убит самия аз.

Руд Макларън не беше лош човек, бях убеден в това. Също като повечето хора, той поставяше ранчото си на първо място, като искаше то да бъде най-доброто от всички. Не беше трудно да се разбере защо толкова искаше да се докопа до водата на Ту-Бар; на негово място вероятно и аз бих бил обзет от същото желание.

Но Руд Макларън беше свикнал с мисълта, че всичко, което разхубавяваше ранчото му, разхубавяваше и всичко останало. Подобно на много мъже, издигнали се благодарение единствено на качествата си, той беше силно егоцентричен. Беше стъпал върху цялата земя и всичко случило се върху нея беше от изключителна важност за него.

Той беше добър човек, но притежаваше власт, а от онези отдавна отминали дни, когато бях имал време да чета книги, бях научил, че властта развращава.

И сега ми предстоеше да се изправя лице в лице срещу тази власт.

Пътят беше пуст, а следобедът клонеше към залез. Конят ми поддържаше добър ход и ние бързо напредвахме. Няколко комина пушеха, чух някъде да бие брадва, врата се затръшна.

Отклоних се от пътя и срязах напряко през пустинята към предградията на града, представляваше хаотично нахвърляни колиби и навеси, които предлагаха известно прикритие докато се приближа.

Дръпнах поводите на коня зад един изоставен навес. Свих си цигара, запалих я и запуших.

Имах нужда от бръснар… Припомних си месторазположението на бръснарницата спрямо другите сгради. Имаше вероятност да се добера до него и да се обръсна без някой да ме забележи или обърне внимание.

Веднага след като приведях в ред външния си вид, щях да отида в ресторанта на Майка О’Хара. Щях да избягвам салоните където можеха да са отседнали хората на Пайндър или Макларън, щях да хапна и да опитам да поговоря с Кий Чейпин. С Майка О’Хара също имах да провеждам един разговор.

И двамата бяха влиятелни хора и потенциални ценни съюзници. Не ми трябваше помощта им; исках само да ме разберат.

Избърсах праха от револверите си и проверих барабаните. Във всеки револвер имаше заредени по шест патрона. Изтупах шапката си от праха, сресах брадата си и се опитах да приведа ризата си поне в някакво подобие на спретнатост.

— Спокойно, Бък — изрекох аз тихо. — Стигнахме.

Заобиколихме ъгъла и минахме покрай един двор където младо момиче хранеше пилета, подминахме два спънати коня, и после излязохме на гърба на бръснарския салон. Там имаше една запусната конюшня и аз скочих от коня, след което го въведох вътре и го завързах.

Беше продълговато здание с нисък покрив от стара тръстика. Имаше останало малко сено, и аз загребах с вилата и му хвърлих в яслата, след което подпрях вилата на стената и нахлупих шапката ниско над очите си.

Ръцете ми се потяха, а устата ми беше пресъхнала. Казах си, че съм глупак, и после прекрачих на улицата. Наоколо нямаше жива душа.

Крачейки бавно, за да не привлека нечие внимание, аз прекосих улицата към задната врата на бръснарския салон.

Тревата в задния двор беше стъпкана и изсъхнала, нащърбените и посивели стари стъпала бяха счупени и изскърцаха когато стъпих върху тях. Погледнах през стъклото на вратата; единственият мъж в салона беше самият бръснар. Отворих и прекрачих вътре.

Той вдигна поглед, после се изправи с безизразно лице и застана зад стола.

— Подстригване и бръснене — казах аз. — Скитах доста време.

— Кравар ли сте?

— Да… и ще се радвам пак да се върна при тях.

Той се изкикоти и започна да работи.

— Голям майтап изтървахте — каза той. — Доста весело стана напоследък.

— Да?

— Роли Пайндър беше убит… явно не е предполагал, че другият отсреща ще е по-бърз от него. Някои твърдят, че това е работа на момчетата Бенарас, но те използват пушки. Мисля, че е бил онзи момък Бренан.

Кълцаше здраво с ножицата. След малко продължи.

— Най-вероятно никога няма да разберем. Вече е мъртъв.

— Кой, Бренан ли?

— Аха… хората казват, че Роли успял и той да му пусне малко олово под кожата. Намерили следи от кръв.

Чувствах се много удобно на стола и притворих очи. Не беше лошо да подремна малко, да събера сили. Доста време беше минало откак бях спал за последен път в легло. Спокойното жужене на гласа на бръснаря и удобният стол ме отпуснаха и аз само кимах унасяйки се.

— Трябва да седнете изправен, мистър. Иначе няма да мога да ви подстрижа.

И аз седнах с изправен гръб, но когато той свали облегалката на стола назад, за да ме обръсне, очите ми отново се притвориха, и тялото ми се отпусна. Изпитвах истинско наслаждение от горещата кърпа върху лицето си. Вслушвах се в стърженето на бръснача и пляскането му върху коженото точило. Скоро и аз щях да пляскам така по някоя волска кожа.

Усмихнат и полуунесен усещах как бръснарят ловко сапунисва брадата ми. Не бях нито заспал, нито буден. Някакъв конник мина по улицата. Бръсначът беше остър и се плъзгаше без да скубе по кожата ми… унесох се…

Някаква ръка ме разтърси за рамото, и то здраво. Очите ми мигновено се отвориха; лицето на бръснаря беше само на инч от моето.

— Вижте, мистър, по-добре си тръгвайте оттук. Направо изчезвайте от града.

— Познавате ли ме? — Вече бях без брада.

— виждал съм ви веднъж… в ресторанта на Майка О’Хара. По-добре си тръгвайте.

Още бях като замаян след краткия сън. Станах от стола и проверих револверите си. Едва ли беше моментът да се доверявам на първия срещнат.

— Не искаш да ме убият тук, така ли? Не искаш да оплискам с кръвта си пода ти, нали?

— Не е това, което си мислиш. Нямам нищо против теб. Познах те едва когато свалих брадата ти. Не, просто изчезвай. Тук не си в безопасност. Бандата на Пайндър…

Пръстите ми напипаха парите в джоба ми.

— Благодаря ти — казах аз. — Беше ми приятно да се обръсна при теб.

После се приближих до предната врата и огледах улицата. Пред магазина бяха седнали двама мъже. Нахлупих шапката и махнах с ръка на бръснаря, след което пристъпих на улицата.

До заведението на Майка О’Хара имаше само някакви си шейсет фута, които сигурно щяха да ми се сторят най-дългите в моя живот.