Среднощни тайни

ПЪРВА ГЛАВА

Обявата на последната страница на книжарския каталог беше мъничка и дискретна. Единствено познавач и колекционер на редки книги би разбрал, че изложеният за продан том е уникат, великолепен екземпляр с еротична литература от осемнайсети век.

От доста време Крофт Фалконър изучаваше тези късички четири реда, но за всеки случай прочете обявата още веднъж, като че ли тя можеше по някакъв начин да му разкрие загадката на забележителния факт, че книгата се бе появила след толкова много години.

Изобщо не обърна внимание на изписания телефонен номер. В къщата му на крайбрежието нямаше телефон; там нямаше ни телевизор, ни радио, ни микровълнова печка. И макар че можеше да слезе до града, за да използва някой уличен автомат, вече бе решил, че усилието ще е съвсем безполезно.

Трябваше да види книгата със собствените си очи, за да е сигурен, че е точно това, което го интересува, а искаше и лично да се запознае с тази Мърси Пенингтън. Трябваше да разбере коя е тя, какво знае и откъде се е сдобила с ценния том.

Единственото нещо, в което беше напълно сигурен на този етап, бе всъщност най-обезпокоителният факт: книгата не би трябвало да съществува на бял свят.

„Долината“ трябваше да е унищожена заедно с всичко останало в пламъците, които погълнаха укрепения остров на Егън Грейвз преди три години. Крофт лично беше свидетел на пожара. Усетил беше адската жега от него, видял бе всепоглъщащите огнени езици и бе чул сърцераздирателните писъци на жертвите.

Как може нещо, което трябваше да е изпепелено от огъня, да се появи отново в каталога на някакъв си почти неизвестен букинист? Съществуването на книгата късаше важна брънка във веригата на един случай, с който Крофт смяташе, че отдавна е приключил. Ако книгата е била пощадена от огъня, то Крофт трябваше да се изправи пред друга възможност: нейният собственик, Егън Грейвз, може също да е избягал и да е още жив.

А това означаваше провал от страна на Крофт.

Обявата за „Долината“ повдигаше въпроси, които изискваха отговор. Сочеше пътека, която трябваше внимателно да се преброди.

Пътеката започваше с някоя си госпожица Мърси Пенингтън от Игнейшъс Кав, Вашингтон.

Крофт се загледа в осветените от зората води на Тихия океан, които се виждаха от прозорците на кабинета му, и се замисли за Мърси Пенингтън. Преди да стигне до нещо определено в разсъжденията си, ротвайлерът тихо изскимтя зад него. Крофт се извърна към якото куче. Животното му отвърна с умолителен взор.

— Прав си, време е да потичаме — рече Крофт. — Дай да слезем към плажа. Явно няма да излезе нищо с медитацията тази сутрин.

Кучето безмълвно се съгласи с отговора и пое към вратата.

Ако някой го беше попитал защо толкова харесва ротвайлера, Крофт просто щеше да каже, че е от онези хора, които добре се разбират с кучета. И действително между него и съществото, което го следваше по петите, имаше много общи неща. Древните, диви ловни инстинкти още дремеха в жилите на ротвайлера, макар че животното се държеше достатъчно добре, за да не е заплаха за обществото. Но ако някой предизвикаше мъжа или кучето, учтивата фасада би изчезнала за секунди, разкривайки спотайващия се хищник.

Крофт разтвори плъзгащия се японски параван от оризова хартия и пристъпи в коридора. Прииска му се да влезе за малко в стаята в дъното. Надникна вътре, привлечен от изисканата простота на подредбата. Изстърганото до бяло дюшеме, рогозката на пода и елегантно строгият букет в ниската черна керамична ваза — всичко таеше обещание за плодотворни и щастливи часове, прекарани там. Времето, което Крофт всеки ден отделяше за тихото си сутрешно самовглъбяване, беше неотменна част от ежедневието му — също както и бягането и трудните упражнения за поддържане на физическа форма, нужни му за източните бойни изкуства.

Крофт си имаше скъпи ритуали. Всичките — от сутрешната медитация до чашата идеално запарен чай, който изпиваше по-късно предобед, бяха неотменна част от внимателно организирания затворен негов свят. Не обичаше да пропуска и най-дребните си навици.

Но тази сутрин почти нямаше надежда да успокои съзнанието си до такава степен, че да премине в състояние на медитационен транс. Твърде много въпроси се въртяха в главата му, твърде много опасни възможности се явяваха като на живо пред очите му.

Трябваше да се задоволи само със сутрешното тичане. Излезе през задната врата на крайбрежната си къща; ротвайлерът го следваше по петите.

Крофт беше облечен само с дънки и ако отнякъде можеше да го види жена, сигурно много щяха да й харесат плавното поклащане на раменете му и потрепващите гъвкави мускули. От този човек се излъчваха здраве и мощ. Но нямаше кой да види мъжествената елегантност в движенията на Крофт. Никога женски крак не беше стъпвал в усамотения му дом на брега на Орегон.

Пет минути по-късно мъжът и кучето вече тичаха по блесналия пясък покрай океана. Въздухът трептеше от светлината и силата на новия ден — Крофт и кучето се наслаждаваха и се „зареждаха“ от тази слънчева мощ.

Докато тялото му влизаше в обичайния силен, спонтанен ритъм, Крофт откри, че мисълта му е заета с този съвсем неизвестен и непредсказуем елемент от новата загадка — госпожица Мърси Пенингтън.

Мърси прецени с поглед огромния куп любовни и криминални романи, които току-що бяха струпани на тезгяха близо до касовия апарат. Опита се да скрие блесналата в очите й радост от печелившата сделка и се усмихна на жената от другата страна на щанда. Кристина Ситън беше отлична клиентка. Всеки месец тя купуваше поне двадесетина от тези леки романчета. Винаги, когато Кристина влизаше през вратата на книжарница „Втори шанс“, Мърси усещаше приятно вълнение. Помисли си, че само дребен търговец като нея би разбрал защо е толкова привързана точно към тази своя клиентка.

— Това ли е всичко за днес, Кристина?

Кристина се усмихна лъчезарно. Тридесетгодишна, тя бе само няколко години по-голяма от Мърси и добре поддържаните й лице и фигура изцяло подхождаха на марковите дънки, свободния плетен пуловер и скъпите мокасини.

— Шегуваш ли се? Децата ми ще трябва да минат без нови обувки и този месец даже и само с това, което съм избрала дотук.

Мърси се засмя. Много малко деца в Игнейшъс Кав бяха заплашени да останат без обувки или без каквото и да е от нещата, които им се искаше да имат. Градчето на север от Сиатъл беше убежище на една процъфтяваща прослойка издигащи се в кариерата хора, повечето от които работеха в Сиатъл, но предпочитаха да отглеждат децата си в по-спокойната атмосфера на малкия град. Игнейшъс Кав им предлагаше едновременно провинциална тишина и градски удобства. Бяха достатъчно близо до Сиатъл, за да се възползват от кипящия там културен живот, а същевременно имаха предимството и удоволствието да живеят в приятното старомодно селце на брега на океана.

Мърси много добре беше схванала отличителните черти на Игнейшъс Кав от момента, в който го откри. Когато преди две години започна да търси подходящо място, за да отвори книжарница, тя знаеше точно какво иска: селище, където живеят заможни и образовани хора — потенциални купувачи на книги, които имат достатъчно пари да угаждат на интелектуалните си капризи. Игнейшъс Кав отговаряше на всичките й условия.

Мърси не се опита даже да конкурира единствената друга книжарница в градчето, която се бе специализирала в продажбата на луксозни томове с най-последните бестселъри и книги за изкуството. Вместо това се захвана с процъфтяващия пазар на книги втора ръка и същевременно попълваше богатата си, добре подредена сбирка с популярни нови издания с меки корици.

Тази формула се бе оказала печеливша. До края на първата година от откриването си „Втори шанс“ вече й беше донесла достатъчно пари, за да е сигурна в оцеляването на начинанието. До края на втората година книжарницата вече си бе създала добро име и имаше стабилен кръг редовни клиенти. Мърси преценяваше успеха си по това, че вечер у дома отваряше бутилка хубаво скъпо вино, а не евтините марки, които купуваше преди.

— Дори казва, че следващата седмица най-сетне си щяла да заминеш за ваканция — рече Кристина, докато Мърси маркираше книгите на касовия апарат. — Отдавна ти беше време.

Мърси се усмихна и леко дръпнатите й зелени очи радостно заискриха. Неволно вдигна ръка и прибра зад ухото си непослушна златистокестенява къдрица.

— Наполовина делово пътуване, наполовина ваканция. Така се радвам, че заминавам. Попаднах на интересна стара книга в един сандък с вехтории, който купих от битпазара миналия месец. Оказа се, че има известна стойност. Пуснах обява в малък каталог на букинисти и само след няколко дни ми се обади един мъж от Колорадо и ми каза, че иска да я купи. Ще му я доставя следващата седмица, докато съм във ваканция.

— Ще я занесеш лично до Колорадо? Но това не надхвърля ли значително служебните ти задължения? Защо просто не му я изпратиш по пощата?

— Настоява да му я предам на ръка. Каза, че не вярва на пощите, а тази книга била много важна за неговата колекция. Доколкото разбирам, от доста време я търси. Както и да е, той смята пътните ми разходи до Денвър за част от цената на книгата. Казва, че предпочитал да не пътува.

— Ще ти плати пътя?

Мърси кимна, докато приключваше с пресмятането на стойността на купените книги.

— Каза да пътувам първа класа, но аз естествено няма да го направя. Вече прояви предостатъчна щедрост към мен. Ще пристигна със самолет в Денвър и ще наема кола, за да стигна до дома му в планините. Доколкото разбирам, май е на доста отдалечено място. Покани ме да погостувам в дома му няколко дни. След това ще си направя едно екскурзионно пътуване през Скалистите планини пак до Денвър. И оттам ще се прибера у дома със самолет.

— Хм. Звучи интересно. Млад или стар е?

— Кой?

— Клиентът ти — нетърпеливо каза Кристина. — Млад ли е, или стар?

— Ами… — Мърси се замисли. — Честно да ти кажа, не съм сигурна. Звучи много очарователно по телефона. Има страхотен глас, но не мога със сигурност да преценя на колко години е. Може би на четиридесет, четиридесет и няколко.

— Малко старичък за теб, но не и извън границите на възможното. В днешно време жената трябва да има по-широки виждания по тези въпроси.

Мърси се усмихна.

— На колкото и години да е, определено не е твърде престарял, за да е готов да похарчи цяло състояние за една книга. Още вчера ми изпрати парите по банкова сметка.

Кристина избухна в смях.

— Твърде млада си още, за да оставиш парите да заместят любовната тръпка в живота ти.

— Ами, ами. Човек остарява преждевременно, като се захване със собствен бизнес. Сумата, която той плати за „Долината на тайните съкровища“, ще стигне за наема на този магазин за няколко месеца напред. Освен това намекна, че е склонен да прибави някоя и друга книга от личната си колекция като част от цената. Бих могла да ги обявя в каталога, както направих с тази книга. Всъщност ще мога сериозно да се захвана с търговия на антикварни книги, с букинизъм. Букинистите са аристократите в бизнеса с книги втора ръка.

— Вече го виждам. — Кристина присви очи, като че ли се взираше в някакъв знак в далечината. — Мърси Пенингтън, търговец на редки книги.

— Хубаво звучи, нали? — весело отбеляза Мърси. — Първи издания, лични тиражи, красиви подвързии от осемнайсети век, оригинални литографски илюстрации. Направо говорим за съвсем друга класа!

— Това значи ли, че ще трябва да си търся някъде другаде моите любовни романи и криминалета?

Мърси се засмя.

— Още дълго време не трябва да се притесняваш за това. Много пари и време са нужни, за да навлезе човек сериозно в бизнеса с редките книги. Даже и продажбата на тази книга да мине като по ноти, още дълго ще ми се налага да продавам евтините книжлета с меки корици. Търговията с редки книги ще бъде като странично занимание. За много хора от нашия занаят тя това си и остава.

— Е, тогава късмет. И приятно пътуване до Колорадо. Дори ли ще се грижи за книжарницата, докато те няма?

Мърси кимна.

— Според мен тя с нетърпение очаква да се оправя сама с магазина в продължение на цяла седмица. Никога не е оставала без мен повече от няколко часа. — Всъщност дори това беше меко казано. Дори Джефърс направо умираше от радост при мисълта, че сама ще се справя с работата във „Втори шанс“. С нетърпение очакваше този момент, след като вече няколко месеца бе работила тук на половин ден.

— Точно затова ти трябва тази ваканция. Грижиш се за това място като за първородно чедо. Прекалено си всеотдайна. Трябва да се махнеш оттук за малко. — Кристина взе пълната с книги торба от щанда и тръгна да излиза. — Пожелавам ти страхотно прекарване. И да внимаваш, като караш. Пътищата в Скалистите планини не били като нашите тук.

— Ще внимавам.

— И хубаво да го поогледаш този твой клиент. Помогни си сама, за да ти помогне и Господ. Опитай се да не виждаш в негово лице единствено трамплин, който ще те изстреля във висините на търговията с редки книги. Човек никога не знае. Може пък да се окаже някой привлекателен отшелник, който само чака да се появи подходящата жена и да го изведе от горите тилилейски.

— Съмнявам се да е така. Защо толкова много ти се ще да ме видиш омъжена, Кристина? Не си ли чела изследванията, според които неомъжените жени са по-щастливи от омъжените?

Кристина дяволито се усмихна.

— Ние, омъжените нещастнички, направо не можем да понасяме да ви гледаме вас, неомъжените, така щастливи, процъфтяващи и независими. Това проваля имиджа на брачната институция. Освен това нещастните хора хич не обичат да са сами. Всичко хубаво, Мърси. Ще се видим, като се върнеш.

Тя отвори вратата и малкото звънче отгоре весело иззвъня.

Мърси изчака звукът му да замлъкне и после мина зад щанда да приключи с оправянето на няколко рафта в дъното на книжарницата. Вътре нямаше никого, а и вече почти бе време да затваря. Започна да си мисли какво ще вечеря.

В шкафа у дома имаше пакет макарони от черно брашно. А и беше почти сигурна, че е останал още малко от онзи чеснов сос с босилек в хладилника. Освен това на поставката за вино в ъгъла на кухнята й имаше бутилка хубаво червено калифорнийско… Чакаше я дълга лятна вечер, пък и беше петък в края на краищата, независимо че на следващия ден пак щеше да бъде на работа. Шестдневната работна седмица бе нормална за дребните предприемачи като нея. След две години работа вече беше свикнала с такъв режим.

Животът й се бе променил много, доволно разсъждаваше Мърси. Точно преди две години бе преживяла едно огромно разочароване от мъжкия пол, бе отменила плановете за собствената си сватба и бе напуснала работата си в обществената библиотека. Сега беше много по-предпазлива с мъжете, „щастливо неомъжена“ и ангажирана с новата си кариера.

Мислите й пак се завъртяха около вечерята, докато се протягаше на пръсти да стигне до една книга високо на лавицата. Вече беше хванала тома в ръка, когато внезапно изпита странното усещане, че някой я наблюдава. Мърси замръзна на мястото си.

— Търся Мърси Пенингтън.

Мърси хлъцна изненадано и се завъртя. На края на пътечката между редиците с рафтове стоеше някакъв мъж. Първото й впечатление от него беше, че е тъмен… смущаващо, завладяващо тъмен. В магазина й бе проникнал среднощен фантом, един строен, мрачен призрак с гарваново-черна коса. Беше облечен в черни памучни панталони, ниски черни ботуши и черна риза, разкопчана около шията. Даже и гласът му й напомни за нощта и всичките й потайности. Собственото й име отекна тъмно и дълбоко като океанското дъно.

Само в очите му имаше искрица светлина. Бяха с особен цвят на лешник и изпъкваха на бронзовия тен на лицето му.

Помисли си, че трябва да е на тридесет-тридесет и пет години, може би дори по-възрастен. Лицето му бе изсечено като от гранит, но той стоеше пред нея със спокойна, почти еротична грациозност, която направо я покоряваше.

Тя се отърси от парализиращото му влияние.

— Аз съм Мърси Пенингтън. Стреснахте ме. Не ви чух на влизане. — Опита се да превъзмогне обзелото я смущение. — Звънецът над вратата трябва да се е развалил.

Мъжът хвърли поглед към вратата.

— Не е развален.

— Но той винаги звъни, когато се отваря вратата.

Той сви рамене.

— Този път не звънна. — И явно реши, че вече всичко е казано по въпроса. Очевидно мистерията на смълчания звънец не беше никаква загадка за него. — Ако вие сте Мърси Пенингтън, значи имате една книга за продан. Бих искал да я разгледам и ако е тази, която търся, ще ви платя исканата цена, независимо колко е висока.

— Книга? — За момент тя съвсем се обърка. Имаше нещо ужасно смущаващо в този посетител. Питаше я за книга, но бе обзета от изключително странно усещане — че двамата ще си говорят за далеч по-лични, далеч по-важни неща. Чувството, че между двамата протича ток, я порази мигновено. Като че ли го познаваше — на някакво подсъзнателно равнище — макар в действителност още да не знаеше дори името му. — Имам стотици книги за продан.

— „Долината на тайните съкровища“ от Бърли. Много път бих, за да я получа.

Каза го така, все едно идва едва ли не от последните кръгове на ада.

— А, онази книга. — Зарадвана, че с цялата история ще се приключи съвсем бързо, Мърси му съобщи важната новина: — Съжалявам, вече я продадох. — Тя го дари с лъчезарна усмивка. — Колко жалко, че сте изминали толкова път за нищо.

Лешниковите очи се присвиха.

— Кога я продадохте?

— Преди няколко дни. Един човек от Колорадо се обади по телефона и каза, че я купува, без дори да я е виждал.

— Той взе ли я вече?

— Ами, всъщност не, но…

— Аз ще ви дам повече от него.

Това, изглежда, не впечатли Мърси особено.

— Не мога да я продам, след като вече съм я обещала. Би било неетично. Той вече ми плати за „Долината“ и аз обещах да му я доставя.

— Смятате, че ще бъде… неетично да продадете на по-висока цена?

— Точно така — бързо отвърна Мърси, на която никак не се нравеше новият, още по-голям интерес, който той проявяваше. Търсеше някакъв начин да се отърси от странното му очарование, което, изглежда, я беше грабнало във властта си. — А сега, ако ме извините, имам да свърша още няколко неща, преди да затворя магазина. Вече минава пет часа. — Нарочно тръгна към него между редиците с рафтове, като се надяваше, че той ще възприеме намека, ще се дръпне от пътя й и ще напусне магазина, фактът, че се беше озовала сама с него, я караше да се чувства нервна.

Той даже не се помръдна, докато тя смело пристъпваше към него. Стоеше на края на тясната пътечка и я наблюдаваше. Стойката му беше едновременно небрежна и уравновесена, но също толкова плашеща, колкото и всичко друго у него. На по-малко от две стъпки разстояние от него Мърси спря. Стисна още по-здраво няколкото книги, които беше понесла, за да ги подреди по рафтовете, и вече сериозно си мислеше колко ли опасен може да се окаже този човек. В Игнейшъс Кав имаше много ниска престъпност, но един отдалечен от центъра магазин винаги бе уязвима мишена в края на работния ден.

— Казах, бихте ли ме извинили? — Тя вложи колкото може повече увереност в това само на пръв поглед учтиво питане. Някъде беше чела, че човек трябва да е самоуверен и да си сдържа нервите, когато попадне в такава ситуация. — Застанали сте на пътя ми.

— Бих искал да видя книгата.

— Не е тук.

— Къде е? — попита той с дразнещо търпение. Мърси преглътна.

— Държа я у дома. Не исках да рискувам нещо да й се случи тук. Доста е ценна.

Той се взря в нея за минута, приковавайки я с лешниковите си очи. После кимна веднъж, очевидно решил нещо.

— Добре. Ще отидем до вас. Колко е далеч?

Мърси се поколеба, докато се опитваше да измисли кой е най-безопасният ход в момента.

— Не е далеч. Стига се пеша. — Вън имаше коли и пешеходци и щеше да се чувства много по-сигурна. — Ако обичате, изчакайте ме отвън. Няма да се бавя.

Той пак кимна с твърде пестеливо движение на главата, после се обърна и изчезна.

Мърси усилено се взираше след него и не смееше да си поеме дъх, докато чакаше да чуе звука на звънчето, който да покаже, че той наистина е напуснал магазина. Направо не можеше да повярва, че всичко ще се окаже толкова лесно в крайна сметка. Но част от нея се чувстваше разочарована, че непознатият е напуснал. Беше срещнала мъж, който бе повлиял на всичките й възприятия — едно очарователно, макар и опасно изживяване.

Звънецът не прозвуча и тя не чу вратата да се отваря или затваря, но вече знаеше, че е сама в книжарницата. Предпазливо пристъпи към края на пътечката и хвърли поглед през прозореца.

Тъмният непознат беше на тротоара и удобно се бе облегнал на калника на едно черно „Порше“. Погледът му беше прикован върху вратата на книжарницата, докато чакаше Мърси да се появи. Приличаше на ловец, който дебне плячката си.

Мърси пое дъх и остави книгите, които държеше. Спусна се към вратата и посегна към резето. Ако успее да го заключи отвън, ще може или да се измъкне през задния изход, или да извика полицията.

Като че ли разбрал намеренията й, мъжът стигна до вратата преди нея и провря върха на ботуша си. Мърси знаеше, че е загубила кратката схватка. Звънецът над главите им звънна този път, което по някаква неизвестна причина й прозвуча успокоително. Именно тази увереност и адреналинът в кръвта й изведнъж разпалиха гнева на Мърси.

— Ако нямате нищо против — сопна му се тя и блъсна вратата срещу крака му, — това е моята книжарница и бих искала да я затворя. Напуснете.

Той изпитателно се взря в нея.

— Страх ви е от мен, нали?

— Нека просто да кажем, че не сте от типа клиенти, които посрещам с хляб и сол.

— Няма страшно, Мърси Пенингтън, няма защо да се страхувате от мен. Само искам да видя книгата. Нищо няма да ви направя.

И по някаква абсолютно нелогична причина тя наистина му повярва.

Преминаха няколко тревожни секунди, докато двамата напрегнато се взираха един в друг. Никой не помръдваше. Нищо лошо няма да стане, ако му покаже ценния си том на „Долината“, внезапно си помисли Мърси и пусна дръжката.

— Ще си взема чантата — промълви тя и се върна обратно към щанда.

Когато се появи на тротоара само няколко минути по-късно и плътно затвори вратата зад себе си, звънчето прозвуча весело, както винаги. Нейният необичаен посетител заговори, докато тя завърташе ключа в ключалката.

— Този проклет звънец не ви ли лази по нервите?

Тя изненадано се обърна към него.

— Така разбирам, когато някой влиза или излиза от магазина. Не ме изнервя, предупреждава ме.

— Аз определено не бих могъл да го трая. Не е нужен. И звукът, който произвежда, не е много приятен. Има и други начини човек да разбере, когато някой е дошъл.

— Това, което ми се ще да разбера — обяви Мърси, заела леко агресивна поза, докато бързо крачеха по улицата към дома й, — е защо звънецът изобщо не се чу, когато влизахте и излизахте.

— Казах ви — отвърна той, докато мълчаливо вървеше до нея. — Не ми харесва звукът, който произвежда.

Мърси му хвърли рязък поглед, но той не й обърна никакво внимание. В момента разглеждаше залесените улици на този преуспяващ град. Повечето от бутиците и магазините вече бяха затворени, фасадите на магазините бяха издържани в елегантен, изкуствено „провинциален“ изглед, стоките във витрините бяха дискретно подредени и много скъпи. Малкото коли, които още бяха паркирани край бордюрите, бяха все от класата на БМВ, „Волво“ и „Мерцедес“. Хората по тротоарите бяха небрежно елегантни в полоблузите си с малки животинки, избродирани по тях, в марковите си шорти и спортни обувки все от известни фирми. Изглеждаха сити и здрави.

— Като че ли не се запознахме както му е редът — заяви Мърси.

— Казвам се Крофт Фалконър.

— Откъде сте, господин Фалконър?

— Наричай ме Крофт или Фалконър, ако така предпочиташ, но това „господин“ просто го пропускай. От Орегон съм.

— Разбирам. Значи излиза, че не сте били чак толкова много път, за да вземете „Долината“, нали така? Орегон е само на три-четири часа път с кола оттук.

— Не всички разстояния могат да се измерват с километри.

Тъй като не знаеше как точно да отвърне на този коментар, Мърси реши да смени темата на разговор. Осъзна, че вече не се страхува, но определено беше започнало да й омръзва от него. Той не попадаше нито в една категория мъже, която би могла да разпознае и класифицира. Този факт бе едновременно обезпокоителен и интригуващ.

— Ами колата ви? Сигурен ли сте, че искате да я оставите тук на улицата?

— Тук е доста безопасно място, ако не я оставиш за дълго време, нали така? Игнейшъс Кав не ми прилича на едно от онези места, където бандитите започват да разглобяват колата ти на главната улица пет минути след залез-слънце.

— Е, да, така е, но…

— Не се притеснявайте за колата, Мърси.

— Нямам и намерение — троснато му отвърна тя. — В края на краищата е ваша, а не моя.

Мърси го отведе две преки по-нататък, покрай малкото площадче и фонтана на края на улицата, а после зави наляво, отдалечавайки се от изгледа с малкото заливче, и се заизкачва по едно възвишение към апартамента си. Докато стигнаха края на доста стръмната улица, тя вече се беше позадъхала, както обикновено. Прибирането до дома си беше истинско физическо упражнение. Като спряха пред нейната кооперация, тя изведнъж разбра, че дишането на Крофт изобщо не се е променило. Това я раздразни. Този мъж все трябва да има някаква слабост, помисли си Мърси.

— В каква област са интересите ви, Крофт? — попита тя, докато търсеше ключовете си из чантата.

Той я изгледа въпросително.

— В каква област са интересите ми ли?

— Колекцията ви с книги имам предвид — нетърпеливо му рече и се заизкачва по стълбите, водещи към апартамента й на втория етаж. — Дошли сте чак дотук, за да видите „Долината“, значи трябва да сте колекционер. От какво главно се интересувате?

Той за първи път се усмихна. Не беше бог знае каква усмивка, просто леко движение в краищата на стиснатите му устни.

— Искате да кажете, че ви се ще да разберете защо се опитвам да получа „Долината на тайните съкровища“? — Леко развеселен я попита той.

Мърси леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, и отвори входната врата.

— Ами тя е образец от един доста необичаен жанр.

— Еротика, да си го кажем ясно и точно — безочливо отвърна той. — Една от най-добрите книги, които изобщо са създавани в тази област.

— Да. — Мърси не беше съвсем сигурна какво друго да каже. Тя се насили да зададе логичния въпрос: — Това ли колекционирате? Еротика?

— Не, Мърси. Интересите ми са насочени в друга област.

— В коя област? — Вече прекрачила прага, тя се обърна да го погледне, осъзнавайки, че старото безпокойство се завръща. Бързо се опита да анализира собствените си реакции и стигна до извода, че макар физически да не се страхуваше от него, просто не можеше да се отърве от опасната тръпка на чувственост, която той събуждаше у нея.

— Ами би могло да се каже, че областта, в която главно са съсредоточени моите интереси, е философията на насилието.

Той мина през вратата и я затвори зад себе си, преди Мърси да успее да асимилира значението на тези думи. Тя отстъпи назад и уплашено му направи място. Очите й се бяха разширили от уплаха.

— На насилието?

— Нещо като специалист по този въпрос съм.