Среднощни тайни

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мърси се сгуши в сенките на разрушената къща и се заслуша в шума от връщащия се джип. Както обикновено, Крофт се оказа прав.

Страшно й се прииска да може да изчезне. При тези обстоятелства това като че ли бе най-добрият изход от непоносимата ситуация. Тя предпазливо се доближи до стената, тъй като се страхуваше от разни невидими предмети, скрити в мрака и готови да я препънат. Имаше един прозорец, но той отдавна бе закован с дъски, както разбра сама, след като го опипа. За щастие в дървените стени имаше достатъчно цепнатини и дупки. Като притисна лице до дъските, Мърси видя няколко полуразпаднали се сгради, които се издигаха в сенките отвън. Техните очертания изглеждаха по-ясни сега, отколкото преди малко. Може би очите й свикваха с тъмнината.

Тя обгърна с ръце раменете си, за да се стопли. В Дрифтърс Крийк не беше само студено. Имаше и нещо друго. Припомни си неясното безпокойство, което изпита, когато с Крофт първия път минаха през този мъртъв град. Крофт като че ли не забеляза нищо, спомни си тя.

Вероятно защото странните й усещания не му се бяха сторили необичайни, помисли си Мърси. Той е истинска загадка. Трудно е да си влюбена в загадка…

Мърси зърна блясъка от фаровете на джипа между редиците паянтови сгради и видя как колата спря точно на средата на пътя. Шофьорът явно не се притесняваше, че може да блокира движението на други автомобили. Нямаше голяма вероятност да се появят коли по този път, особено в този час на нощта.

Фаровете на джипа останаха включени, за да осветяват пространството между старите порутени здания. Самата кола се намираше в дълбока сянка, но на Мърси й се стори, че някаква фигура изскочи от предната врата и приклекна до калника. Може би дори бяха две фигури. Много вероятно бе Ланс и Далас да се движат винаги в комплект. Беше чувала, че змиите правят точно така.

Знаеше, че не могат да я видят, но Мърси инстинктивно се отдръпна и се зачуди къде ли е Крофт в този момент. Хвърли невиждащ поглед наоколо, като отчаяно се опитваше да потисне паниката, която заплашваше да я завладее напълно. Мразеше да стои затворена. Чувстваше се като попаднало в капан животно, което чака пристигането на ловците.

Трябваше да излезе.

При нормални обстоятелства бе възможно Крофт да се справи със ситуацията вън.

Но тази вечер силите му бяха отслабени от отровата или дрогата, която му бяха дали. Ужасяваше я самата мисъл, че би опитал да се справи с двете яки момчета на Гладстоун.

Крофт можеше да бъде убит в мрака, а тя даже нямаше да го узнае, докато Далас и Ланс най-сетне не проследяха и нея до жалкото й скривалище.

Мърси потрепера. Мразеше тази тъмна студена стая. Почуди се каква ли е била тя, когато Дрифтърс Крийк е представлявал процъфтяващо миньорско селище. Не би се учудила, ако точно тази сграда някога е служила за морга.

От тази мисъл направо й се повдигна. Опита да се убеди сама, че селища от мащаба на Дрифтърс Крийк не биха имали морги, но по някаква причина от главата й не можеше да излезе картината на едно мъртво тяло, проснато на масата до нея.

Много ясно виждаше това тяло в съзнанието си. Мъртвецът е облечен в миньорски дрехи, мръсната му риза е покрита с ръждивокафеникави петна от куршумената рана на гърдите, фелдшерът се навежда над него и клати глава — твърде късно е вече. Поредната жертва на делба в ново находище.

Малкото лични вещи на миньора са струпани на другата маса: пистолет в кобура, желязна кирка с дървена дръжка, омърляна шапка.

Изобщо не е имал възможност да извади пистолета.

Мърси си пое въздух и стреснато дойде отново на себе си. Щеше сама да се докара до пълна лудост. Даже и Крофт да оцелееше, като се върне, тук щеше да го посрещне една побъркана жена. Нямаше смисъл. Трябваше да излезе.

Мърси се спусна към вратата и едва не се просна в цял ръст на пода, когато се спъна в нещо в тъмницата. Трескаво опипващите й ръце попаднаха на дълъг дървен предмет и инстинктивно го сграбчиха. Беше парче дърво, учудващо кръгло по форма.

Мърси се изправи и тръгна към вратата. Здраво стиснала дървената тояга, тя излезе навън в мрака. Не беше бог знае какво, но тоягата й даваше усещането, че е все пак въоръжена.

На открито се чувстваше малко по-добре. Напоследък като че ли бе развила сериозна клаустрофобия. Първо страхът да не остане заключена в хранилището на Гладстоун, а преди няколко минути и тези кошмарни видения на мъртвец в старата хижа. Съжителството с Крофт се оказваше вреден фактор за въображението й. Явно неговата склонност да фантазира прихващаше и нея.

Мърси предпазливо тръгна покрай стената на изкорубената сграда, в която се бе крила досега, като се опитваше да остане незабелязана от пътя. Слабо клокочене я предупреди за поточето в краката й секунди преди да нацапа в него. Взирайки се надолу, успя да различи тъмната ивица вода. Сигурно е толкова ледена, че чак щипе. Това я накара да си спомни за Крофт, който се придвижваше в студената нощ без обувки.

Над главата й вятърът въздишаше из върхарите — един зловещ отчаян звук. Мразеше този шептящ плач. За нея той бе истинско олицетворение на самотата и отдалечеността. Също като Крофт. И той е тук някъде, наоколо, и върху плещите му е легнала отговорността да защити и нея, и себе си. Тя инстинктивно усещаше, че е свикнал да се изправя срещу подобни опасности сам. Сигурно не би искал да получава помощ от аматьор като нея.

Но той бе пострадал сериозно. Трябваше му нейната помощ. И тя имаше принос в събитията тази вечер. Мърси бе убедена, че двамата е Крофт сега се борят да спасят кожите си.

Изстрелът, проехтял в нощта само секунди по-късно, стресна Мърси, която изведнъж осъзна колко сериозни са станали нещата. Замръзна на място и със свито от ужас сърце зачака да чуе вик от някой от тримата мъже, които сега се дебнеха един друг между развалините.

— Ей там е, мамка му. Видях го. — Това бе гласът на Ланс.

Мърси затвори очи и мислено си каза, че Крофт няма как да е убит. Не би позволил да се случи. После, стиснала тоягата, тя се измъкна от прикритието на хижата и се запромъква към другата руина. До ушите й достигнаха откъслечни реплики между Ланс и Далас. Свежият нощен въздух разнасяше много добре звуците.

— Ами жената?

— Няма проблем. Ще я намерим по-късно. Сега Фалконър ни е първата грижа. Сигурен ли си, че го видя? — Далас звучеше ядосан и нетърпелив. Освен това и малко разтревожен. Може би тази история с преследването посреднощ не бе много по вкуса му.

— Нещо се размърда.

— Може да е било какво ли не — измърмори Далас.

— Той не е въоръжен. Това го знаем. Освен това си има проблеми от онова нещо, което му сложих във виното. Видя го в какво състояние беше, когато онази го измъкна от басейна. Няма как да издържи още дълго. Досега трябва да е заспал мъртвешки сън. — Далас звучеше така, сякаш се опитва да убеди сам себе си.

— Не бъди толкова сигурен. Той трябваше да пукне още в градината, но не го направи. Не го знам как се държеше на крака. Късмет имах, че успях да го бутна в басейна. Едва не ме надви. Казвам ти, Далас, тоя е бърз и силен.

— Трябваше по-добре да се погрижиш за онзи инцидент в басейна. Ако беше го направил, сега нямаше да сме тук. Гладстоун хич не е доволен. Стига си се притеснявал за това колко бързо е копелето му с копеле. С онази гадост в кръвта си Фалконър трябва вече едва да се влачи. — Ланс, изглежда, беше много доволен от умозаключението си.

— Това ми харесва. Едва да се влачи. Да, точно така трябва да е. Искаш ли да се разделим, или заедно ще се оправим с него?

— Дай да се разделим. Така можем да покрием по-голям терен. Но внимавай, ако използваш пистолета. Тъмно е и не бива да правим разни досадни грешки. Гледай да се целиш във Фалконър или жената, не в мен.

— Гладстоун иска всичко да изглежда като нещастен случай, нали не си забравил? После трябва да ги хвърлим в някоя пропаст, а не да ги напълним тук е олово.

— Мислиш, че местните ченгета ще тръгнат да търсят куршуми, ако намерят две овъглени тела в останките от изгоряла кола? — презрително изсумтя Ланс. — Само да намерят фалшивия алкохол в кръвта на Фалконър, и ще спрат веднага да задават въпроси.

— Да, ама Гладстоун…

— Стига си се притеснявал за Гладстоун… Ще се справим с това, както ние си знаем.

Студен вятър размърда клоните отгоре. Още по-силното стенание на дърветата заглуши отговора на Далас след тези думи на Ланс. Мърси се спотаи зад друга барака и клекна ниско, напрягайки слух евентуално да чуе шум от стъпки. Много неловко би се получило, ако глупашки заобиколи някоя от тези стари сгради и се озове право в ръцете на един от двамата. Или дори на Крофт, наум добави тя. В сегашното си състояние съвсем лесно би могъл да я сбърка с врага.

За първи път осъзна, че това си е много реална опасност. Вероятно трябваше да остане на онова ужасно място, където Крофт я бе скрил.

Тези злощастни угризения бяха прекъснати от мъжки глас, след бързото изстрелване на още два куршума.

— Ударих го. Ей тук съм, Далас. Ударих го, копелето.

Със свито от уплаха сърце Мърси чу шума на бягащи крака. Някой тичаше право към нея по тясната уличка между хижите, но, изглежда, я подмина. Първата й реакция бе на пълно отричане. Ланс не може да е застрелял Крофт, не бе възможно. Но и по-рано тази вечер бе готова да се закълне, че е невъзможно Крофт Фалконър да се е напил и удавил в басейна.

Втората реакция на Мърси бе да последва Ланс. Ако Крофт бе ранен, тя бе единствената му надежда. Сграбчила тоягата си, тя се изправи несигурно и се заослушва как Далас вика приятеля си.

— Ланс? Къде си? Сигурен ли си, че си го улучил? Ами жената?

Но от Ланс не се чу никакъв отговор. Мърси войнствено излезе на тясната ивица неравна земя, която разделяше двете редици от бараки.

Не се чу възклицание на триумф или гняв. Нито вик за помощ. Нищо. Никакъв звук освен стенанието на вятъра. Явно Ланс бе изтичал между бараките и бе изчезнал в тъмнината в далечния край.

Дървените къщи от двете страни на Мърси изведнъж й се сториха не толкова реални, колкото преди няколко минути, и отново придобиха онзи призрачен вид, сякаш наполовина принадлежаха на този свят и наполовина на друг, нереален. Звездната светлина тук, в Скалистите планини, явно погаждаше неприятни шеги на очите.

— Ланс? Къде, по дяволите, се дяна, човече?

Гласът на Далас прозвуча зад Мърси. Тя автоматично отстъпи от осветеното от звездите място обратно в тъмата. Все още нямаше никакъв отговор на повикването на Далас.

— Хайде, Ланс, какво става, по дяволите?

Сега в гласа му се усещаше истински страх. Това й се стори странно. Та нали Далас имаше пистолет, не врагът му. Интересно защо бе започнал да изпада в паника. Преследването на призраци в Дрифтърс Крийк явно не се оказа спорт, както си бе мислил в началото.

Чуха се колебливи стъпки наблизо, а после трясък, когато той отвори с ритник провисналата врата. Далас се появи на разбитата веранда точно отдясно на Мърси. Фенерчето, което държеше, очерта криволичеща пътека през тъмнината. Мърси трепна, когато той стреля напосоки вътре в бараката. Хрумна й, че Крофт бе прав. Беше живяла много защитен живот. Никога например не бе чувала пистолетен изстрел от толкова близо. Ушите й заглъхнаха от него.

— Мамка му! Къде си, копеле такова? — просъска Далас с объркан, яден шепот. — Къде си? — Не бе ясно дали говори на замлъкналия си партньор или на Крофт.

Мърси чу стъпките му по верандата, а после тупване, когато гнилото дърво поддаде под крака на Далас. Той изпсува вбесен, издърпа крака си от дъсчения капан и скочи от верандата.

След този скок се намери право на тясната пътека между бараките, където Мърси се криеше, фенерчето му я освети почти веднага.

В продължение на секунда Далас я изгледа смаяно.

— Проклета кучка! — Ръката с пистолета се издигна в бърза плавна дъга.

Но Мърси вече тичаше право срещу него, затворила очи заради заслепяващия блясък на фенерчето. Беше хванала тоягата с две ръце, сякаш бе меч, насочен към гърдите му.

Чу се приглушено „тряс“ и силно възклицание, когато Мърси улучи целта си. Далас се олюля неестествено и политна назад, загубил равновесие от удара. Пистолетът в ръката му гръмна и този път Мърси си помисли, че наистина ще оглушее от силата на звука.

Без всякакво предупреждение Крофт изникна на пътеката зад Далас, който се мъчеше с всички сили да запази равновесие, но веднага усети, че освен Мърси в тясното пространство между бараките има и друг неприятел. Той непохватно се извърна, опитвайки се да вдигне дулото и да се прицели в Крофт, но бе твърде късно. Крофт вече посягаше към него.

Всичко стана буквално пред очите на Мърси, но по-късно тя не можа да опише точно какво се случи. В един момент Далас се опитваше да насочи пистолета към Крофт, а в следващия вече лежеше проснат в безсъзнание на студената земя.

Крофт стоеше безмълвно, леко разтворил босите си крака в спокойна стойка и отпуснал ръце отстрани на тялото си. Хвърли бегъл поглед към мъжа на земята, а после вдигна очи към Мърси.

— Добре ли си? — попита я с неестествено равен глас. Мърси преглътна и кимна, без да отделя поглед от него.

— А ти?

— Тук вън е студено…

Той се изненада, сякаш за първи път усети планинския хлад. Мърси погледна босите му крака.

— Да — потвърди тя, — студено е. — Но тръпките, които я пронизаха, нямаха нищо общо с планинския въздух.

— Трябваше да си стоиш в хижата, където те оставих. — В тези думи нямаше мъжки гняв или укорително оплакване; нямаше яд заради това, че не се е подчинила на заповедта му. Изобщо нямаше и помен от някаква емоция. Само идеално спокойствие.

Мърси не бе съвсем сигурна как да реагира. Не й се караха, затова нямаше причина да се впуска в пламенна самозащита, макар че това бе първият й импулс. Идеше й да се разкрещи на Крофт, за да се опита да наруши неестественото спокойствие, което го бе обхванало. Искаше да се хвърли в обятията му, за да бъде утешавана, а и тя, на свой ред, да го успокоява. Искаше й се да го чуе как я укорява заради това, че не се е подчинила на нарежданията му, за да може и тя да му се разкрещи в отговор.

Но само един поглед към равнодушното, прекалено спокойно изражение на Крофт бе достатъчен, за да я накара да замълчи. Стори й се някак безсмислено да използва каквато и да е емоция като оръжие срещу тази непроницаема крепост от самоконтрол и сдържаност. Почти не познаваше човека, застанал пред нея сега.

Крофт коленичи до изпадналия в безсъзнание Далас. Започна да пребърква джобовете на жертвата си. Правеше го спокойно, методично, напълно равнодушно.

— Най-добре е да се измъкваме оттук — предложи Мърси. Усети как с усилие търси думи, за да осъществи някакъв контакт с този непознат пред себе си.

— Да — съгласи се той и измъкна портфейла на Далас от задния му джоб. Отвори го със замах.

— Какво търсиш?

Крофт не си направи труда да й отговори. В момента вадеше една кредитна карта от найлоновото й калъфче. Взе фенерчето и освети името върху документа.

— Тази кредитна карта не е на името на Далас — каза най-сетне той.

Тя се намръщи.

— Чия е?

— Според мен е дошла от портфейла на някого от гостите на мотела, в който преспахме на път за дома на Гладстоун.

Очите на Мърси се разшириха от уплаха. Тя клекна, за да види картата. На нея с релефни букви бе изписано името Майкъл Дж. Фарингтън.

— И според теб Фарингтън не може да е истинското име на Далас?

Крофт измъкна още една карта.

— Тази е на името на някой си Андрю Барне. Бас държа, че Гладстоун би побеснял, ако разбере, че горилата му е поспестила малко и за себе си след обира. Сигурно на Далас и Ланс им е било наредено да се отърват от всички улики, но са били прекалено алчни, за да хвърлят и кредитните карти.

Мърси кимна.

— Стига само да не превишават един определен минимум от покупки, могат да използват картите дълго време, преди някой да провери дали са валидни. Прав си, Крофт — мрачно рече Мърси и се изправи, — човек с основание би казал, че тези карти не са на Далас. Сигурно Ланс също има но някой такъв скъп сувенир в портфейла си. — Тя прехапа устни. — Къде е Ланс всъщност?

Крофт плавно се изправи до нея. Кимна в посока на мястото, към което Ланс бе тичал преди малко, стреляйки с пистолета.

— В другия край на редицата от бараки.

— В безсъзнание или?… — Мърси огледа разтревожено тясната пътека. Усети, че изпитва страх да довърши въпроса.

— В безсъзнание — отвърна Крофт.

— Слава богу. — Мърси не разбра, че е изрекла последните думи на глас, докато не чу отговора на Крофт, все така безстрастен.

— Да не си помисли, че съм го убил?

— Не знаех какво да мисля. Той просто профуча по тази тясна пътека и изчезна. Ти ми беше споменал за интереса си към философията на насилието и аз…

— Мен ме интересува насилието. Не смъртта.

— Има ли разлика? — попита тя раздразнено.

Той я погледна.

— Те често са свързани, но да, има разлика. Огромна разлика.

Знаеше, че той вижда нейното лице много по-добре, отколкото тя неговото. Мърси се извърна притеснено и понечи да обгърне раменете си, за да се предпази от пронизващия студ. Тогава разбра, че още държи тоягата, която бе използвала, за да се защити.

— Къде намери това? — попита Крофт, като взе тоягата и я огледа.

— В онази ужасна хижа, където ме скри. Не можех да остана на онова място, Крофт. Беше страшно. И секунда повече не можех да издържа там.

Изобщо не я слушаше.

— Прилича на дръжка от кирка.

Мърси се втренчи в парчето дърво, което Крофт небрежно бе захвърлил. Образът на мъртвия миньор нахлу в съзнанието й. Личните му вещи, скупчени на масата. Лагерни принадлежности. Омърляна шапка. Кирка.

— Хайде да се махаме оттук, Крофт.

— Веднага, щом вържем тези двамата и ги оставим в една от бараките. Бакалницата според мен ще свърши работа.

— Какво смяташ да правиш с тях? Би трябвало да се обадим на шерифа.

— Ще го направим. Анонимен сигнал. Ще кажем на властите, че ако искат да разрешат случая с грабежа в мотела, могат да проверят в бакалницата на Дрифтърс Крийк. Ще оставим шерифа да си свърши работата.

— Като добри граждани, би трябвало да идем право при властите. Не да подаваме анонимен сигнал по телефона.

— В момента най-важната ми задача не е да се правя на добър гражданин. Имам други неща за вършене.

— Крофт, не можеш сам да се справиш с това. Човек вика ченгетата, когато попадне в такава ситуация. — Мърси забърза след него, когато той тръгна надолу по уличката. — Имаме доказателства, че Далас и Ланс вероятно са били замесени в онзи грабеж в мотела, и известни улики, които сочат, че Еразмъс Гладстоун може да е Еган Грейвз или поне да е свързан с него. Би трябвало да предадем всичко, което имаме, на шерифа и да го оставим да се захване…

— С какво да се захване? Може и да успее да привлече под отговорност Далас и Ланс, но те не са важни в играта. Гладстоун е голямата риба, а Гладстоун е твърде добре защитен, за да пострада от Далас и Ланс. Той никога не би се поставил в уязвима позиция. Ако шерифът го разпита, просто ще каже, че е потресен от новината, че за него са работили двама долни крадци. Никой няма да повярва, че Гладстоун е изпратил телохранителите си, за да откраднат два-три портфейла и да отворят сейфа на някакъв си затънтен мотел. Очевидно е, че не са му дотрябвали няколкото долара и откраднатите кредитни карти.

— Като че ли си прав — тъжно рече Мърси. — А и Гладстоун вече бе платил книгата. Кой би си помислил, че ще иска да я краде? Всички ще решат, че Ланс и Далас са действали на своя глава. Никой няма да допусне, че Гладстоун е най-обикновен крадец. Но това, което се случи с теб тази вечер?

— Аз се напих и паднах в басейна.

— Ти беше отровен или дрогиран с нещо.

— В имението на Гладстоун има четиридесет-петдесет художници, които ще кажат, че съм бил пиян, когато са ме видели за последен път.

Мърси прехапа замислено устни.

— Може би изследвания на кръвта ще докажат наличието на отрова или наркотик.

— Съмнявам се. Каквото и да е използвал Гладстоун, то вероятно ще наподобява алкохол в кръвта ми, ако изобщо е останало достатъчно, за да бъде уловено при кръвна проба. Тези нови наркотици стават все по-сложни за откриване от ден на ден. И би било съвсем в стила на Гладстоун да е в крак с модерната технология.

— Търсиш си оправдание. Не искаш да се обърнеш към властите.

— Права си. Аз не работя с властите. Предпочитам сам да се оправям.

— Да, но не си сам — през стиснати зъби изрече тя, — и аз съм тук. Или си забравил?

Той спря и се обърна толкова бързо, че тя едва не се блъсна в него.

— Повярвай ми, много добре усещам присъствието ти.

Мърси отвори уста да каже нещо, но се отказа. Крофт й бе казал, че никога не заплашва, затова изражението му трябваше да й е достатъчно, за да разбере, че той не иска да слуша повече аргументи. Така че реши да замълчи.

Крофт я погледна в лицето, кимна доволно и продължи по уличката.

Тя запази мълчание, докато той прибра безжизнените тела на Далас и Ланс, върза краката и ръцете им с някакво въже, което намери в джипа, и ги остави в някогашната бакалница на Дрифтърс Крийк.

Мърси мълчеше, докато Крофт бързо огледа всичко в джипа, изключи фаровете и го откара встрани от пътя, за да го скрие между дърветата. Избърса внимателно волана и дръжките на вратите и излезе от колата.

Тя не пророни дума и когато тойотата бе внимателно изкарана от скривалището й между дърветата. Крофт беше този, който най-сетне наруши мълчанието.

— Ще се наложи ти да шофираш. Трябва ми почивка. Карай, докъдето стигнеш преди да е съмнало, и тогава намери мотел. — Не изчака дори да чуе отговора й. Подаде ключовете и заобиколи към мястото до шофьора.

Закопча си колана, облегна глава на седалката и затвори очи.

Мърси би могла да се закълне, че Крофт заспа още преди да излязат от Дрифтърс Крийк.

Тя шофираше неуморно цялата нощ, вперила поглед в мъчително виещия се пред очите й павиран път, който изникваше от тъмнината пред фаровете. Ръцете й бяха като залепени за волана. Нервите й все още бяха изопнати докрай заради адреналиновата атака по-рано. Усещаше, че преумората само чака сгоден момент, за да я сграбчи в лапите си, но мозъкът и тялото й бяха прекалено напрегнати, за да й се поддадат.

Така или иначе нямаше да може да заспи. Крофт й беше казал, че трябва да кара. Той никога не би й наредил такова нещо, ако не беше необходимо. Някой трябваше да ги изведе от тези планини, а той не бе в състояние да го стори.

Първата слаба промяна в цвета на небето се появи в момента, когато пътят стана по-широк и започна да се разклонява. Тя избра напосоки едно от страничните шосета и се озова в малко градче на няколко километра от междущатската магистрала.

Имаше два мотела. Мърси избра по-големия, който, изглежда, бе предпочитан от тираджиите. На паркинга имаше спрени три големи камиона. Тя паркира тойотата до един от тях.

Крофт проговори, без да отваря очи.

— Използвай фалшиво име, фалшив номер на колата и плащай в брой.

— Как да излъжа за номера на колата? Могат да проверят.

— Няма да го направят.

Прав е, помисли си Мърси. Хотелските администратори много рядко проверяват лично дали номерата на колите са вярно вписани.

Няколко ранобудници вече предаваха ключовете на рецепцията и изнасяха чантите си към колите. Администраторът изобщо не се учуди, че търсят стая толкова рано сутринта. Сигурно беше свикнал с необичайните часове, в които пристигаха шофьорите.

Мърси прибра ключовете и се върна до колата, чудейки се как ще заведе Крофт в стаята. Ако не можеше да го разбуди, за да го изведе от колата, щеше да се наложи да го остави там. Със сигурност нямаше да може да го пренесе.

Той изобщо не помръдна, когато тя заобиколи колата от страната на шофьора, но очите му внезапно се отвориха.

— Регистрирах се — тихо каза Мърси, докато отключваше вратата. — Ще можеш ли да издържиш догоре?

Той хвърли поглед към двуетажната сграда пред себе си.

— Да.

Излезе от колата и мълчаливо последва спътницата си нагоре към стаята. Тежките му стъпки показваха колко изтощен е още. Обикновено и звук не издаваше, когато се движеше. Тя отключи вратата и той влезе.

— Ще донеса багажа — рече Мърси.

Когато се върна в стаята, намери го проснат на леглото, потънал в дълбок сън.

И тя самата се нуждаеше от сън. Остави багажа, усещайки колко изтерзано от умора е тялото й. Отиде до банята и се взря в изопнатото от напрежение лице в огледалото. Гледката не бе от най-прекрасните.

След малко се сгуши до Крофт и затвори очи; страшно й се искаше да може да потъне в същия дълбок сън като него.

Двадесет минути по-късно тя още будуваше. Зачуди се дали изобщо ще може пак да заспи някога.