Среднощни тайни

ДЕСЕТА ГЛАВА

Мърси се събуди посреднощ с чувството, че нещо не е наред. Успя да разбере какъв е проблемът в момента, в който протегна крак под завивките.

Крофт го нямаше.

Мърси веднага седна, побесняла от яд. За кой, по дяволите, се мисли той, че влиза в спалнята й когато намери за добре, преминава през леглото й с бръснещ полет и после се измъква пак, още преди да се е зазорило?

След като се измъкна от завивките, тя прекоси стаята, грабна лекия си пеньоар и се запъти с бързи крачки към затворената свързваща врата. Премина от другата страна и спря, за да даде възможност на очите си да свикнат с различните сенки в стаята. Не й трябваше дълго време да разбере, че Крофт го няма.

Раздразнението й премина в ужас. Мърси посегна към вратата за опора. Беше забравила, че Крофт все още смята мисията си за незавършена. Тя може и да не се съмняваше действително в честността и почтеността на Гладстоун, но Крофт не бе толкова лесен за убеждаване. Вероятно бе тръгнал да търси доказателства.

В главата й нахлуха картини на това как той ще бъде унизително хванат на местопрестъплението и какви срамни, неудобни обяснения ще последват. Добре можеше да си представи какво ще се случи, ако Далас или Ланс го заловяха да ровичка из чекмеджетата в писалището или да се опитва да отвори ключалката на хранилището с книгите.

Хранилището.

Там трябва да бе отишъл. Ако Крофт бе навън и дебнеше из къщата, той без съмнение се бе отправил точно към хранилището. Веднъж й бе казал, че първия път проследил Еган Грейвз благодарение на слабостта му към колекционирането на книги. Освен това бе пояснил, че смята да започне сегашните си разследвания, като се опита да разгледа по-добре колекцията на Гладстоун, за да може да я сравни с това, което му бе известно за предпочитанията на Грейвз при купуването на книги. Но само Господ можеше да им помогне, ако домакините го заловяха да рови из хранилището. Мърси знаеше със сигурност, че няма да проявят особено разбиране.

Затова реши да не губи повече време в напразно безпокойство. Трябваше да открие Крофт и да го довлече обратно в стаята му, преди и двамата да се озоват в неудобното положение да обясняват на Гладстоун, че не са се опитвали да го ограбят под носа му.

Така или иначе, изглежда, Крофт бе твърдо решен да прекрати едва започналата й кариера в търговията с редки книги. Вероятно би бил готов да пожертва всичко, само за да довърши глупавата си отмъстителна мисия.

Крофт прекалено много държи на думата си, реши Мърси, когато излезе в коридора и на пръсти заслиза по стълбите. При определени обстоятелства това не би било никак лошо. Ако я обикнеше, например.

Понякога се държеше ужасно, но тя в никакъв случай не се съмняваше в почтеността на мотивите му. Той не беше като Аарон Сандърс, решил да краде от нищо неподозиращите си, доверчиви жертви. Крофт приключваше мисията си на отмъщение, продължила цели три години.

Нито от първия, нито от втория етаж се чуваше някакъв звук. Мърси облекчено въздъхна и за момент остана на първото стъпало, което водеше към тропическата градина с басейна. Като се увери, че никой не я е чул да върви по коридора, тя заслиза по стълбите. Слава богу, че доберманите не бяха домашни кучета. Сигурно сега сновяха на стража по двора.

Стъклените врати към тъмната градина се отвориха в момента, в който хвана дръжката. Мърси премина през тях и стъпи върху малката платформа. Осветлението в самия басейн бе все още включено, но гъстите растения тънеха в непроницаема тъма. Дори нямаше никакви прозорци, които да пропускат поне малко лунна светлина. Виждаше се само зловещото сияние на плувния басейн. От мястото си върху платформата Мърси различаваше части от басейна, който се виеше сред надвисналите върху него папрати и широколистни палми. Синият оттенък на светлината изглеждаше странно неестествен.

Ароматът на гъстата растителност бе главозамайващ и дори убиваше натрапчивия мирис на хлор, който се носеше от басейна. Всичко изглеждаше като смълчана през нощта джунгла и едва сега Мърси си помисли, че няма да й бъде много лесно да намери пътя към хранилището. През деня това не би представлявало трудност заради обилното осветление на тавана и между растенията. Тази вечер бе съвсем различно.

Не знаеше къде е ключът за осветлението, а и не би посмяла да го включи даже и да можеше да го намери.

Нямаше време за губене. Трябваше да разчита на предположението си, че Крофт вече е успял да стигне до хранилището. Почуди се как ли е намислил да проникне в него. Мърси събра всичкия си кураж и чувството си за ориентация и заслиза по стълбите в потъналата в мрак градина.

Тя стигна до една от тесните пътечки, покрита с чакъл, по-скоро благодарение на късмет, отколкото на някакви съзнателни усилия. Опита се да използва мекото сияние от басейна като средство за ориентация, но и това не бе много лесно. В няколко участъка светлината от басейна беше абсолютно скрита от избуялата растителност между пътеката и ръба на басейна.

Правя глупости, реши Мърси след няколко минути. Напредваше прекалено бавно и дори болезнено. Чакълът не се оказа най-подходящата настилка за боси стъпала. Ами ако Крофт изобщо не е отишъл в хранилището? — ядосана си зададе този ужасяващ въпрос. Импулсивната й разходка може да се окаже едно съвсем излишно приключение.

Глупаво, ненормално, смехотворно и унизително. Като намери Крофт, ще му каже какво точно мисли по въпроса.

Даже не можа да усети движението във въздуха зад себе си. Когато една голяма мъжка ръка я хвана през устата, Мърси изобщо не успя да реагира.

Понечи да извика, но не се получи. Понечи да се бори, но не успя да помръдне. Ужасена осъзна, че е неспособна да се защити.

— Малка наивница. Какво, по дяволите, правиш тук посреднощ? — Гласът на Крофт прозвуча като гневен порив на вятъра. Той очевидно разбра, че не би могла да му отговори, докато държи дланта си притисната към устата й, и бавно я дръпна. — Говори тихо.

Мърси с мъка си пое дъх.

— О, божичко, изкара ми ума от страх. Да не си посмял пак да ме стряскаш така! Чуваш ли ме?

— Мътните да го вземат. Трябваше да си горе и да спиш.

— Аз спях, докато не разбрах, че си тръгнал нанякъде. Нямаш причина да се мотаеш из къщата на Гладстоун посреднощ. Към хранилището беше тръгнал, нали?

— Преди колко време излезе от спалнята?

Тя примигна, опитвайки се да види лицето му в сенките. Едва успя да различи смътните очертания на рамото му. Той беше просто като част от тъмнината наоколо.

— Не знам. Не погледнах часовника. Сигурно преди няколко минути. Защо?

— Само си затвори устата и прави, каквото ти се каже. Сигурно не разполагаме с повече от няколко секунди. Ела насам. — Стисна китката й като с железни клещи и я поведе право към гъсталака край пътеката.

— Какво правиш? Какво става? — Тя се препъна в една палма, а после се озова на друга пътека. Крофт я повлече по нея, без изобщо да помисли за босите й стъпала. Мърси се почуди как може да вижда толкова добре в тъмнината.

— Събличай този пеньоар.

— Откажи се. Нямам намерение да се правим на Тарзан и Джейн.

— Зарежи тези приказки за Тарзан. Сега отиваме да по-плуваме.

Теглейки Мърси след себе си, той се промуши през листака, който обграждаше басейна. Изведнъж се оказаха на покрития с плочки ръб, на метри от сияйната вода.

— Не, благодаря — измърмори тя в момента, в който осъзна какво възнамерява да правят. — Не ми се плува тази вечер. Искам да се върнеш в стаята си горе, преди да си забъркал и двама ни в неприятности. Представяш ли си само в какво конфузно положение ще се окажа, ако някой те открие да се мотаеш около хранилището посреднощ?

— Твоето конфузно положение ще бъде най-малкият ни проблем. — Ръката му вече беше на пеньоара й, развързваше колана и сваляше дрехата от раменете й. Тя бе гола отдолу. Тази гледка очевидно изобщо не разпали любовна страст у него. Като че ли не обръщаше внимание на голотата й.

— Хайде в басейна — заповяда с тих, но заплашителен глас. — Веднага.

Крофт вече разкопчаваше дънките си и ги смъкваше с бързи движения. Мърси престана да спори. Нямаше смисъл. Може и да се беше побъркал, но беше дяволски сериозен. Тя коленичи край басейна и предпазливо се вмъкна във водата. Крофт веднага я последва.

— О! — въздъхна Мърси и веднага се отпусна в приятната вода. — Тук е прекрасно. Какво правим в басейна, Крофт?

— Познай.

Тя изстена.

— Точно от това се страхувах. Това е само прикритие, нали? В случай че някой ни е чул да слизаме по стълбите.

— Не „нас“. Теб. Никой не ме е чул как слизам по стълбите.

— Защо? Да не би да си се движил над земята?

— Говори по-тихо!

— Звучиш ядосан.

— Може би защото точно така се чувствам.

Мърси кимна.

— Като че ли вече знам по какъв начин да изтръгвам искрени чувства от теб. — Плесна с ръка във водата и изпрати малка вълничка в неговата посока. Тя веднага се разби в широките му гърди. — Мислех си, че тук ще е доста хладно, но това е като вода за вана. Страхотно. Знаеш ли какво? Никога не съм се къпала без дрехи в басейн.

Крофт я погледна любопитно и с леки движения заплува към далечния край на басейна.

— Като малка са били строги с теб, нали?

— Заради леля ми и чичо ми. Малко старомодни бяха. — Лениво се обърна по гръб във водата, наслаждавайки се на новото усещане за безгрижие.

— Те ли те отгледаха?

Бе леко изненадана от интереса му към този въпрос, особено в момент като сегашния. Досега не бе проявявал голямо любопитство към миналото й.

— Оставили са ме на тях, след като родителите ми загинали в самолетната катастрофа. Тогава съм била на три години. Леля Рут и чичо Сид си имаха две момчета, които вече бяха в пубертета, когато пристигнах аз. Трябваше да започнат всичко отначало. Мисля, че бяха малко по-строги с мен, защото никога преди това не бяха имали момиче. От доста неща трябваше да се откажат, за да се заемат да отглеждат и мен.

— Това обяснява всичко — тихо рече Крофт.

— За какво намекваш? — Отново си говореха шепнешком. Може би й бе съдено да провежда така всички важни разговори с този мъж.

— За благодарността ти към тях. Мислиш, че им дължиш нещо, нали? И много съвестно се отнасяш към този свой дълг. Това ми направи впечатление онзи ден, когато ми разказа как бившият ти годеник се опитал да те използва, за да измами леля ти и чичо ти. Не си се чувствала само лично обидена, макар че именно твоят годеж е отишъл по дяволите. В крайна сметка повече си се притеснявала за това, което е било на път да се случи с роднините ти. Чувствала си се отговорна за него, нали така? Чувствала си, че вината е твоя.

— Вината наистина беше моя. Аз бях тази, която се хвана на въдицата на Аарон Сандърс. Аз бях тази, която го запозна с тях. А и наистина дължа много на леля си и чичо си. Не бяха длъжни да ме прибират. Можеха да ме оставят на държавата за осиновяване. Нямаха никакви задължения към мен.

— Когато Сандърс се е опитал да ги измами, ти си винила себе си за глупостта да повярваш, че той те обича.

— Наистина беше глупаво от моя страна да му повярвам. — Мърси не харесваше особено посоката, в която тръгваше този разговор. От една страна, се радваше на един по-честен разговор с този загадъчен мъж. Но от друга, не й се искаше точно тя да е тази, която ще прави всичките честни разкрития.

— Това, което се опитвам да кажа, Мърси, е че си реагирала по този начин, защото си се чувствала отговорна, макар самата ти също да си била жертва. За теб е било въпрос на чест.

Мърси спря да плува и се задържа над повърхността на водата.

— За какво точно подхванахме този разговор?

Крофт също спря да плува и се издигна над водата съвсем близо до нея. Неземната синя светлина изпод развълнуваната повърхност на басейна осветяваше острите черти на лицето му по един доста застрашителен начин.

— Искам да разбереш, че тази вечер направих това, воден от подобно чувство на отговорност.

Мърси повдигна вежди.

— Да не би случайно да се опитваш да се оправдаеш пред мен?

Той се намръщи.

— Само се опитвах да ти обясня.

— Вече ми обясни — сухо рече тя. — Знам защо слезе тук тази вечер. Знам, че трябва да направиш всичко това, макар че лесно би могъл да поставиш на карта моето бъдеще в бизнеса с редки книги и да предизвикаш ареста и на двама ни за проникване в чужда собственост.

— Ако греша, ще поема пълна отговорност — предизвикателно заяви той.

— Страхотно. Когато бъдещите ми клиенти откажат да работят с мен, тъй като репутацията ми на надежден търговец е отишла по дяволите и имам съдебно досие, аз просто така между другото ще спомена, че всъщност всичко е по твоя вина и ти поемаш пълна отговорност. Това сто на сто ще реши всички проблеми.

— Мърси, аз…

Каквото и да бе започнал да казва, то бе рязко прекъснато, когато лампите по тавана и между растенията светнаха едновременно без всякакво предупреждение. Мърси ахна изненадано и веднага се извъртя във водата, вперила поглед във вратата. За беда листата бяха прекалено гъсти, за да види кой е застанал на платформата.

— Има ли някой тук долу? — Гласът беше на Изабел.

— Да — веднага отвърна Крофт, — в басейна.

— За бога, Крофт — промълви Мърси, — гола-голеничка съм.

— Казах ти, че това е за прикритие — прошепна той в отговор.

— Да стоя чисто гола във водата при всичките тези светлини? Като че ли не съм си представяла така идеалното прикритие. — Мърси се хвърли към ръба на басейна с намерение да грабне халата си. Вече чуваше стъпки по покритата с чакъл пътека и знаеше, че Изабел си проправя път през гъстата зеленина. Щеше да се появи всяка минута.

Така се случи, че тя се появи тъкмо в момента, когато Мърси се беше издигнала наполовина над водата. Изабел изскочи от гъсталака край басейна с доста притеснено изражение на лицето. Беше облечена в широка роба от сребрист сатен, а дългите й черни коси се стелеха по раменете й. Мърси имаше достатъчно време, за да забележи, че екзотичната черна грива се спуска чак до кръста й, и тогава разбра, че Изабел не е сама. Ланс бе точно зад гърба й.

Мърси ахна приглушено и се спусна обратно във водата. Ланс веднага погледна към нея и очите му се плъзнаха от изчервеното й лице към изкривения образ на голото й тяло под водната повърхност.

Мърси отвори уста, за да помоли да ги оставят сами, но преди да намери точните думи, във водата пред нея се мерна един широк гол мъжки гръб и в следващия миг Крофт се издигна между нея и любопитния поглед на Ланс.

— Съжалявам за случката, Изабел — хладнокръвно изрече Крофт. — Толкова много ни се прииска да поплуваме посреднощ. Нали казахте да се чувстваме поканени да използваме басейна, когато намерим за добре, и ние приехме думите ви буквално. Имате ли нещо против да ни оставите за малко насаме, докато Мърси и аз се облечем?

— Разбира се, че не. Аз трябва да ви се извиня. — Тя кимна към Ланс. — Както виждаш, няма никакъв проблем. Благодаря ти, че ме събуди. Можеш да се връщаш в леглото.

Ланс безмълвно се оттегли и изчезна между храстите.

Изабел се усмихна на Крофт, който още стоеше изправен пред Мърси. Тъмните й очи се плъзнаха по голото му тяло с изражение, което Мърси можеше да определи единствено като професионален интерес.

— Нека не прекъсвам плуването ви — каза Изабел. — Не се притеснявайте и го довършете на спокойствие. Ланс и Далас имат стаи в задната част на къщата точно на горния етаж. Ланс бил станал, за да си налее чаша вода, и му се сторило, че чува шум. Тук в планината сме длъжни да се отнасяме сериозно към подозрителни шумове. Доста сме изолирани, а Еразмъс има толкова много ценни неща тук в къщата. Но сега, като знам, че няма проблем, няма повече да ви притеснявам. Лека нощ и приятно плуване. Ще изгася централното осветление на излизане. Да оставя ли включени лампите по пътеката? Малко ще ви е трудно да се ориентирате по нея, когато са изключени.

— Много мило от ваша страна — отвърна Крофт. — Благодаря. И пак извинявайте, че събудихме всички.

— Няма проблем. Ще се видим на закуска, освен ако не предпочитате да я проспите.

— Ще слезем на закуска — увери я Крофт.

Мърси облекчено въздъхна, когато Изабел изчезна по пътеката на градината.

— Божичко. Такова унижение.

— Ако искаш да си спестиш още унижения в бъдеще, постарай се да не се разголваш така пред Ланс.

— Да не си посмял да ме обвиняваш за това! Всичко, което стана тази вечер, е по твоя вина. — Мърси се измъкна от басейна и грабна халата си. — А и не съм аз единствената, която оглеждаха тази вечер. Видях какви очи беше вперила Изабел в теб. Водата не може да скрие много. Съвсем ясно стана, че нямаш бански.

Крофт се хвана с две ръце за ръба на басейна и се измъкна от водата с едно-единствено грациозно движение. После изненада Мърси с широка усмивка.

— Ти можеш да ме оглеждаш колкото си искаш, мила. Нищо против нямам.

— Хиляди благодарности! — Тя благовъзпитано се обърна настрани и завърза колана на халата си. — За тази вечер ми стига.

Крофт сви рамене. Със съжаление хвърли поглед към далечния край на залата.

— Аз не успях да видя всичко, което исках, но доколкото разбирам, за тази вечер повече е невъзможно — тихо промърмори той. — Сега, когато телохранителите са будни и нащрек, не мога да рискувам да се върна в хранилището. Този път някой може би ще ни държи под око. Ще трябва да опитам пак по-късно. — Последва я през градината и по стълбите.

Когато Мърси се върна в стаята си и затвори свързващата врата, той не се опита да я отвори.

Тя поседя дълго на ръба на леглото, загледана в безкрайното небе над планините. Утре щеше да си поговори сериозно с Крофт. Щеше да настоява двамата да се поразходят до някое място, където няма да й се налага да говори тихо и да следи всяка дума, която произнася.

Хрумна й, че тази история с подслушвателните устройства в спалнята сигурно е много удобна за Крофт — добър начин да не й позволява да задава прекалено много въпроси и да иска прекалено много неща. Този мъж определено умееше да получава винаги своето.

Крофт не мислеше за умението си да получава винаги своето на следващата сутрин обаче, когато седнаха край масата за закуска с Изабел, Гладстоун и Мърси. Сериозно се бе замислил за това колко малко време му остава да прекара в планинската крепост на Гладстоун. Тържеството бе запланувано за тази вечер. На следващия ден двамата с Мърси щяха да си заминат. Оставаше единствено тази вечер да се опита да постигне нещо полезно.

Закуската бе много вкусна и бе сервирана в стая със стъклени стени, от която се откриваше прекрасна гледка в три посоки. Далас и Ланс поднесоха пресни плодове, предварително затоплени сребърни поставки с препечени филийки, колумбийско кафе и омлети от козе сирене. На Крофт бе сервиран чай, идеално приготвен и поставен в предварителна затоплен керамичен съд. Чаят представляваше изключително добре подбрана смес от цейлонски и индийски листа с отличен цвят и аромат.

Стаята преливаше от утринната светлина на слънцето, която по много приятен начин се отразяваше от кристалните и сребърните съдове. Покривката с цвят на праскова и изискано подреденият букет от гладиоли с прасковен цвят придаваха най-подходящия нюанс на трапезарията, издържана в светли тонове.

Крофт бе наясно, че от чисто естетична гледна точка би трябвало да остане възхитен от тъй подредения букет. Беше почти идеален, едновременно строг и деликатен. Без съмнение бе дело на Изабел. Но колкото повече го гледаше, толкова повече се замисляше по какъв начин би подредила Мърси същите тези цветя. Първо, според него тя би подбрала много по-ярки цветове. Освен това щеше да даде пълна възможност на разкошните цветя да блеснат. Крайният ефект щеше да бъде ярък, дързък, интригуващ контрапункт на елегантната стая. Крофт бе убеден, че щеше да е очарован от резултата, макар да би бил готов да го критикува.

Гладстоун беше изключително общителен тази сутрин и оживено разговаряше с Мърси за книги. Нямаше никакво съмнение, че е страстен колекционер, който си разбира от работата. Мърси отново попиваше всяка негова дума и с готовност участваше в разговора, докато Крофт и Изабел учтиво слушаха отстрани.

— Трябва да ми кажете как сте попаднали на „Долината“ — рече Гладстоун, докато си похапваше от печените филийки. — Не искам да ви обидя, драга, но по-скоро очаквах да се появи на някоя скъпа разпродажба по Източното крайбрежие или в Англия, отколкото в книжарница за книги втора ръка в щата Вашингтон. Доста ценен екземпляр е.

— Това му е най-хубавото в търговията с книги, нали? — щастливо се усмихна Мърси. — Никога не знаеш кога ще откриеш заровено съкровище. Намерих „Долината“ в един сандък с книги, които купих от пазара на вехтошарите. Представа даже си нямах какво има вътре. Мислех си, че целият сандък е пълен с използвани евтини романчета и разни събрани боклуци.

— Трябва много да сте се зарадвали, като сте видели какво има вътре.

Мърси кимна.

— Отначало не бях сигурна, но благодарение на опита си като библиотекарка подразбрах, че тази книга може да се окаже ценна. А и знаех по какъв начин да науча дали изобщо струва нещо. Щом се уверих, че е оригинал, а не просто майсторски направена репродукция, публикувах обявата в каталога, която вие случайно сте видели.

— Обади ли се някой друг във връзка с обявата? — попита Гладстоун, сякаш между другото.

Крофт видя как Мърси трепна, но тя изобщо не загуби смелост и веднага отвърна:

— Не. Никой друг не се е обаждал. Много се зарадвах, когато получих вашата оферта, повярвайте ми.

— Сигурно трябва да сте се почудили доста на моите, хм, интереси, когато се обадих. Да не сте си помислили, че съм някой с нечестиви помисли?

— Разбира се, че не — веднага отвърна Мърси. — Съвсем очевидно е, че „Долината“ не може да бъде класифицирана като обикновена порнография. Медните литографии са много красиво изработени и текстът е литературно издържан. Собственикът й трябва да е похарчил цяло състояние, за да я подвърже в тази хубава кожа. Много колекционери, които имат всякакви други книги, биха желали такъв хубав екземпляр на, хм, любопитна литература в библиотеката си. Тя се среща тъй рядко.

— Да, наистина. Онази вечер нямахме време да ви ги покажа, но долу в хранилището имам някои още по-ценни екземпляри от такива, да ги наречем, любопитни издания. Притежавам един-два изключително добре изрисувани японски свитъка от седемнайсети век. Не са книги в истинския смисъл на думата, но не можах да устоя да не ги купя, когато се появиха на пазара. Японците са сътворили изключително изтънчено еротично изкуство, също както индийците и китайците. Тази част от моята колекция не е главната област на интереса ми, но искам да бъде колкото е възможно по-прекрасна. Принципът ми е: само най-доброто.

Крофт забеляза как погледът на Мърси се стрелна за миг към Изабел, която явно не забеляза.

— Вие сте късметлия, че можете да си позволите да се отдадете на хобито си. Не всички можем да си го позволим.

Гладстоун се усмихна дяволито.

— Да наследи човек пари от няколко поколения прозорливи предци е изключително полезно. — Без всякакво предупреждение се обърна към Крофт. — Кажете ми, Крофт, и вие ли като Мърси се интересувате от редки и ценни неща?

Крофт погледна към Мърси.

— От време на време се поддавам на очарованието на редки и ценни неща. — Може би това обясняваше все по-силното му увлечение по Мърси Пенингтън, помисли си Крофт. Тя бе толкова рядка и толкова ценна, а нямаше абсолютно никаква представа за собствената си неповторимост. За него бе разцъфтяла като едно от онези прекрасни цветчета в планинските ливади, които не съзнават собствената си хубост.

— Винаги съм се заобикалял с предмети, които са красиви, редки и ценни — разговорливо продължи Гладстоун. — Според мен човек се влияе от средата, в която се намира. Съгласен ли сте?

В този момент Крофт наблюдаваше как Мърси яде една ягода. С огромна охота си хапваше от плода и това й личеше. Той осъзна какво огромно удоволствие му доставя да я гледа тъй доволна. Неохотно откъсна очи от едрата червена ягода, която изчезваше между устните на Мърси, и погледна към Гладстоун.

— Способността да се цени по достойнство рядкото, екзотичното или красивото е до голяма степен въпрос на образование и на развиване на определен вид чувствителност. Тя няма нищо общо с това дали ценителят притежава някоя от съответстващите човешки добродетели. Ако оградиш един зъл по душа човек с произведения на изящното изкуство и с голяма красота, това не би променило неговата природа.

— С други думи — рече Мърси и се пресегна за още една ягода, — не можеш да направиш копринена чанта от свинска кожа.

— Точно така — промърмори Крофт. Но човек би могъл така да маскира свинската кожа, че малко хора да я разпознаят, наум добави той.

Мърси присви кокетно устни.

— Като заговорихме за ценни неща, не се ли притеснявате, че тази вечер къщата направо ще гъмжи от хора? Дали е достатъчно обезопасена? Няма ли да се безпокоите от присъствието на толкова хора в къщата по едно и също време?

— Далас и Ланс се занимават с охраната — обясни Изабел. — Но наистина няма причина да се притесняваме, че е възможна кражба. Художниците от тази колония са много благодарни на Еразмъс за неговото меценатство. Не вярвам някой от тях да злоупотреби с щедростта му.

— Разбирам. — Мърси се захвана със своя омлет от козе сирене.

— Какво бихте искали да правите днес вие двамата? — любезно запита Гладстоун. — Искаме да прекарате чудесно.

— Ще ми се да се поразходя тази сутрин — каза Мърси и решително погледна към Крофт. — Всъщност още не съм имала възможност да се порадвам по-отблизо на пейзажа.

— Отлична идея — одобри Гладстоун. — Имаме няколко ливади алпийски тип, до които може да се стигне пеша, а панорамата е невероятна. Предлагам ви обаче да вземете топографска карта и компас или в противен случай да не се отдалечавате много от къщата. Човек лесно може да се загуби тук. Не бива да се забравя, че това си е истинска пустош, една от последните останали в Щатите.

— Ще тръгнем веднага след закуска — ентусиазирано заяви Мърси. После мило се усмихна на Крофт. — Сигурна съм, че Крофт знае как да разчита топографска карта и да се ориентира по компаса, нали, Крофт?

Той видя закачливите искрици в широко отворените й невинни очи и изведнъж осъзна колко много беше започнала да му харесва точно тази черта от характера й. И за секунда не успя да го заблуди обаче. Сладката, съблазнителна малка вещица бе решила да го измъкне от къщата, за да го укорява на воля. Крофт се примири с неизбежната съдба. Напоследък доста често му се налагаше да се примирява с нея, когато беше с Мърси.

— Няма да се загубим — каза той и се върна към омлета си.

Час по-късно тръгнаха от къщата, следвайки упътването на Далас да вървят към една ливада, която според неговите уверения била цялата разцъфнала. Мърси беше облякла дънки, бели маратонки „Найк“ и дълга риза с някакъв пъстър десен. Беше си вързала косата на къса плитчица и Крофт си помисли, че изглежда много свежа и привлекателна. Чудна сутрин за разходка с жена като нея!

— Разбира се, че няма да се загубим — предизвикателно измърмори Мърси, крачейки рамо до рамо с него. — Веднага разбрах, че ще се окажеш експерт по разходки из пущинаците, точно както си експерт по почти всичко останало.

— Не съм експерт по всичко и освен това няма да ходим много надалеч. — Не му харесаха подигравателните нотки в гласа й. Тя просто търсеше начин пак да го предизвика. Беше сигурен в това. — Недей — посъветва я той.

— Недей какво?

— Недей да разваляш цялата сутрин, като се опитваш да ме провокираш. Знам, че според теб това е единственият начин да ми отмъстиш, но не съм в настроение за закачки.

— Да ти отмъстя? — Дари го с най-невинния си поглед. — Защо пък ще искам да ти отмъщавам? Единствено защото цялото ми бъдеще виси на косъм и се страхувам до смърт, че ще направиш нещо, за да го провалиш изцяло?

— Не преувеличавай. Няма да проваля цялото ти бъдеще.

— О, напротив. Използвай цялата предпазливост, на която си способен, докато провеждаш разследването си във връзка с Гладстоун, защото накрая аз ще съм тази, която ще плати за всичко. Не искам повече срамни сцени като онази снощи.

— Тя изобщо нямаше да се случи, ако си беше останала горе, където ти е мястото. — Хвърли й убийствен поглед, но тя явно не го забеляза.

— Няма да поема на свой гръб отговорността за снощи. Ти беше виновен за всичко. Сигурно готвиш още един опит за тази вечер, докато трае тържеството.

Той повдигна вежди, леко изненадан от проницателното й предположение.

— Нямам голям избор. Утре си тръгваме. Ако изобщо искам да получа нужните ми доказателства, ще трябва да стане тази вечер.

— Да разбирам ли, че така и не можа да влезеш в хранилището снощи?

— Не ми се удаде възможност. Чух те да се препъваш през градината точно когато започвах да отварям ключалката.

— Значи си и касоразбивач, така ли? Отваряш ключалки? Боже, какъв талантлив мъж!

Реши да не обърне внимание на сарказма й.

— Не съм касоразбивач, но ми се е налагало в миналото да понауча това-онова за ключалките.

— А-а-а, забравих. Твоето минало — с мрачна сериозност рече Мърси. — Това е едно от нещата, които от доста време искам да обсъдим двамата. Мисля, че дойде моментът да го направим.

Изведнъж се почувства притеснен.

— И дума да не става, Мърси. Миналото ми не е сред нещата, които обсъждам с когото и да е.

— Но ще го обсъдиш с мен. Сега.

— Така ли? И защо?

— Защото — със злорадо задоволство заяви тя — ще те изнудя да го сториш.

Крофт се закова на каменистата пътека.

— Пак ли ще опиташ номерата си?

— Добре ме чу. Ще те изнудя да отговориш на някои от въпросите ми. Или ще говориш, или веднага ще сложа край на разследването ти. Гладстоун ще те изрита от къщата толкова бързо, че изобщо няма и да разбереш за какво става дума.

Той буквално зяпна в нея. Можеше да я вдигне с една ръка и да я провеси над ръба на някоя пропаст, докато запищи от ужас, без да е в състояние да стори нещо, за да го спре. Беше крехка и нежна като цвете, но като че ли изобщо не изпитваше и капка страх от него. Мърси явно не осъзнаваше колко уязвима е всъщност.

Крофт се подсмихна. Тя вероятно не осъзнаваше и колко вярна му е всъщност. Не би го предала, защото дълбоко в душата си не бе способна да го стори. Освен това тя му вярваше.

— Само блъфираш — най-сетне отвърна той. И с тези думи продължи по тясната пътека надолу към ливадата.