Среднощни тайни

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мърси беше направо бясна. Край на хитроумните тактики.

— Откъде знаеш, че блъфирам? — попита тя и се спусна по полегатия склон зад него.

Той я погледна през рамо.

— Внимавай къде вървиш. Цветята на тези ливади са много нежни и цъфтят съвсем кратко време. Лятото тук не е дълго.

— Знам всичко за крехкостта на планинската флора и фауна — хладно го информира тя. — Не съм глупава.

Той се усмихна и седна на някакъв кръгъл камък наблизо — един от многото, нехайно нахвърляни на малка купчинка в този край на ливадата.

— Знам, че не си глупава, Мърси, но понякога действаш много прибързано и наивно. Ела тук и седни да погледаме цветята. Такова нещо не се вижда често — високопланинска ливада в пълен цъфтеж.

— Казвала ли съм ти, че изобщо не ми се нрави, когато започнеш да ми се правиш на покровителствен, интелектуално по-извисен мъжкар?

— Вероятно си го споменавала, но не през последните пет минути.

Мърси го изгледа войнствено, след което се доближи и седна на една напечена от слънцето скала. Лекият ветрец бе разрошил гарвановата коса на Крофт. Беше с черните си панталони, и както винаги, с тъмна риза. Беше вдигнал едното си коляно и бе сложил ръка върху него, докато се взираше в прекрасните простори, ширнали се пред тях.

Тъмните цветове по него контрастираха на слънчевата светлина и всички ярки нюанси, които ги заобикаляха.

Мърси откъсна поглед от Крофт и се насили да разгледа пейзажа. Трябваше да признае, че е великолепен. Купчинки крехки диви цветя цъфтяха в невероятно изобилие, като се опитваха да дадат всичко от себе си в краткото време, което им бе отредено от природата. Тревистият килим, в който растяха, беше тучно зелен. Върху далечните върхове блестеше сняг. Слънцето топлеше раменете им.

— Принципите на Фалконър — с въздишка рече Мърси.

— Това пък какво означава?

Тя сви рамене.

— Единствено това, че е типично от твоя страна повече да се притесняваш от вероятността да смажа някое диво цвете, отколкото от вероятността наистина да те изнудя.

— Мърси, и двамата знаем, че не можеш да ме изнудиш. Недей да отправяш заплахи, които няма да изпълниш.

— Значи няма да ми разкажеш за миналото си?

— Не сега. Може би никога няма да ти разкажа. Повярвай ми, скъпа, наистина не ти трябва и да чуваш за него.

Тя се замисли върху този въпрос.

— Може би си прав. Добре, приемам правото ти да запазиш мълчание. Но искам да ми отговориш на някои въпроси във връзка с Гладстоун. Те засягат и мен и искам да знам какви са твоите планове.

— Казах ти плановете си. Искам да намеря нещо, каквото и да е, което би могло да свърже Гладстоун с Еган Грейвз.

— Мислиш, че ще намериш доказателства в хранилището?

Крофт кимна.

— Това е най-вероятното място. Ако не са там, тогава може би в кабинета му. Трябва да проверя и двете места тази вечер, докато тече тържеството. Изабел каза, че очакват близо петдесет гости.

— Толкова повече се увеличават шансовете да те открият.

Той поклати глава.

— Не, толкова по-лесно ще ми бъде да изчезна.

Мърси потрепера.

— Как ми се иска да се откажеш от тази работа, Крофт.

— Не мога.

Тя осъзна простата истина в тези му думи и въздъхна.

— Не, не можеш просто да се откажеш, нали? Ти си Крофт Фалконър и това значи, че трябва да затвориш всички страници, да попълниш всички празноти в това, което знаеш, да си сто процента сигурен. Нищо не бива да се оставя в ръцете на случайността. Нито един въпрос не бива да остане без отговор.

— Един затворен кръг.

— Каква беше тя, Крофт? Младата жена, която си отишъл да спасиш там, на Карибите?

Той се поколеба, а после, за най-голямо учудване на Мърси, отвърна на въпроса й.

— Осемнайсетгодишна. Хубава. Руса. Добре сложена. Жизнена. Когато я измъкнах от онзи остров, тя вече не беше осемнайсетгодишна, хубава, руса, добре сложена и жизнена. Беше се побъркала от наркотиците, вярваше, че Еган Грейвз е местният месия на небесното спасение и смяташе, че изпълнява своя дълг към църквата, като спи с деловите приятели на Еган.

— Тъжна история.

— Да.

Мърси прехапа долната си устна и се замисли за миг.

— Как е сега?

— Баща й казва, че му трябвала цяла година, за да я откаже от наркотиците и да я убеди, че Грейвз не е нищо повече от сутеньор и наркопласьор. Но преди две години влезе в колеж и още е там.

Мърси неволно въздъхна с облекчение.

— Значи ще се оправи.

— Така изглежда.

— Ти си я спасил — тихо каза Мърси. — Сигурно вече щеше да е мъртва, ако не беше й се притекъл на помощ. Говорите ли си понякога? Виждаш ли я от време на време?

— Не. Тя не ме помни. Онази нощ беше изпаднала в истерия. Също като останалите, които успях да възпра, за да не се хвърлят в пламъците. Предадох ги на Рей още преди да съмне. Той ме чакаше в една лодка на няколко километра от брега. Така и не видях нито едно от децата тогава, а и те не успяха да ме огледат добре. Казах на Рей, че Грейвз е мъртъв.

— Рей?

— Рей Чандлър. Именно неговата дъщеря трябваше да спася от онзи остров. Той е човекът, който искаше най-много Грейвз да му падне в ръцете.

— Той те е помолил да отидеш?

— Да.

— Не си получил пари за услугата?

Крофт я изгледа странно.

— Не и от Рей Чандлър — тихо отвърна той. — Бях му длъжник.

— Защо?

— Рей работи за правителството. Едно време ми направи услуга. Затвори си очите, когато ми трябваха няколко отговора от една папка с етикет „Строго секретно“.

— Тъй че когато Рей дойде при теб за помощ, ти му върна услугата?

— Някои хора наричат това да пазиш честта си неопетнена. Аз го наричам „да поддържаш кръга затворен“. Вече ти казах, бях му длъжник.

Тя го погледна.

— Така живееш целия си живот, нали? Всичко трябва да се държи под пълен контрол. Включително и аз.

— Мисля, че изобщо не разбираш какво главоболие ми създаваш ти, Мърси, а колко си важна за играта. Точно когато реша, че вече съм успял да те укротя, правиш нещо, което направо ми изкарва ума. Например дето ме последва снощи на долния етаж. Повече не прави никога така.

Главоболие? Мърси изведнъж забрави всякаква предпазливост.

— Знаеш ли какво си мисля, Крофт? Че някой трябва да те пораздрусва от време на време. Въобразяваш си, че начинът, по който ти вършиш всичко, е единственият правилен, и ставаш истински тиранин, ако някой се опита да го оспори. Мисленето ти е закостеняло. Може би именно това не ти позволява да се влюбиш. — Мърси мъдро поклати глава. — На мен изобщо не ми звучи като особено здравословен начин на живот.

— И си мислиш, че твоят е по-добър? Ти си наивна, прибързана и непредсказуема. Нарочно се опитваш да ме изкараш от релси и да ме ядосаш. Да, точно така — натъртено рече той, когато тя понечи да отрече обвиненията. — Снощи беше един класически пример. Не дойдох в спалнята ти, за да си играем по нервите.

— О, не, ти си мислеше, че просто ще влетиш и страхотно ще ме развълнуваш с едно бързо импровизирано примерче за уменията ти като прелъстител. И междувременно ще провериш дали още съм ти в ръцете. Знам как се опитваш да използваш секса срещу мен. Не съм чак толкова наивна. Мислиш си, че ако си ме обвързал със себе си сексуално, не бих поставила под съмнение твоите заповеди и молби. Не ти се нрави да мисля със собствената си глава, нали? Притесняваш се, че мога да погледна на тази ситуация с Гладстоун съвсем безпристрастно. Това е опасно за теб, защото означава, че мога да сметна човека за съвсем невинен. В което, за сведение, вече съм почти убедена.

Устата му се изкриви в горчива гримаса.

— Значи съм пълен провал, що се отнася до сексуалното обвързване.

— По-добре е да си наясно, че не върши работа.

— Високо ценя предупреждението.

— О, моля, за нищо. — Усети, че в момента тя е дразнената и провокираната, а не той.

Настъпи дълга тишина, а после Крофт тихо каза:

— За снощи…

— Ако ще ми се извиняваш, постарай се повече. Не съм в настроение да слушам разни неискрени опити за оправдание.

— Искаш ме на колене ли?

— Звучи идеално.

— Май си спомням, че бях на колене пред теб снощи, в един момент — замислено започна той. — Онова не се ли брои?

— Ах, ти… Снощи ти казах, че ще те удуша. Днес ще го направя. — Мърси изхвърча от скалата със скоростта на експлодираща граната и се нахвърли върху нищо неподозиращия Крофт.

Той я хвана с лекота и с якото си тяло я предпази от нараняване върху камъните. Силно притисна Мърси до себе си и се претърколи от камъка върху тревата.

Мърси усети непоклатимата сигурност в прегръдката на Крофт, затвори очи, когато небето се завъртя пред очите й, и се намери на земята. Крофт беше върху нея. Когато пак вдигна ресници, в непосредствена близост до лицето й грееха засмените му очи с цвят на лешник.

Точно смехът в тези златисти очи разсея пламналия у нея гняв. Тези очи я привличаха и очароваха както нищо друго. Мърси си помисли, че обича да вижда Крофт засмян.

— Мислиш се за най-големия бързак на света, нали? — попита тя и не можа да устои на изкушението да прокара пръсти през косата му.

Той се усмихна широко.

— Ако имахме достатъчно време, бих те любил тук, на слънце. Толкова си хубава върху килим от цветя!

— Не се ли страхуваш, че ще смачкам едно-две от тях?

— Жертвата си струва, за да видя косите ти разпилени по тревата.

— Да разбирам ли, че нямаме достатъчно време?

— Разочарована ли си?

— Даже и да бях, никога нямаше да си призная — отвърна тя. — И бездруго вече си достатъчно самоуверен. Освен това знам защо искаш да се върнем в къщата колкото може по-бързо. В момента изпълняваш мисия и нищо не бива да ти пречи. Най-важните неща са с приоритет, работата стои преди удоволствието и така нататък, и така нататък.

Устните му помилваха нейните.

— Защо трябва да се караме на всеки две минути, мила? Защо просто не можеш да ме приемеш, какъвто съм?

— Преди всичко защото досега не съм успяла да разбера какъв си всъщност. — Мърси изтласка раменете му и Крофт бавно се изправи и седна. Тя се обърна да погледне колко от хубавите маргаритки и нежните сини кошнички е смачкала. Но с типичната си сръчност Крофт я беше сложил на тревата така, че под нея да не попадне нито едно цвете.

— Още в самото начало ти казах, че с мен няма от какво да се страхуваш — рече Крофт. Той посегна към венчелистчетата на малкото цвете, наподобяващо звездичка, което бе израсло между няколко камъка. Докосването му бе тъй леко, че синьо-лилавото цветенце едва потрепна. — И си мисля, че ти ми имаш доверие от самото начало. Защо тогава не спираш да спориш с мен и да ме провокираш?

— Тук не става въпрос за доверие. Е… може би в известен смисъл и да става дума. Изобщо не ми се ще да го признавам, но наистина ти имам доверие, Крофт. Вярвам ти, че си верен на себе си и на собствената си философия. Но не съм сигурна докъде ще ме доведе всичко това. Не мога да се отърся от чувството, че ме използваш. Последния път, когато бях използвана от мъж, ми беше лесно да го намразя и да изпитвам абсолютно отвращение от него и от всичко, което бе направил. Лесно ми беше да го напусна. Но с теб като че ли съм попаднала в капан.

— И не ме мразиш?

Мърси изпусна тъжна въздишка, като си помисли за предишната нощ.

— Това като че ли е съвсем очевидно.

Погледът му изведнъж стана някак далечен и суров.

— Знам, че независимо от изхода, когато всичко това свърши, аз ще ти бъда длъжник. Винаги си плащам дълговете, Мърси, и този ще платя. Кълна се.

— Колко мило. — Тя скочи на крака и изтърси дънките си. — Ще трябва да помисля дълго и усилено какво точно да поискам от теб като изплащане на този дълг, нали? Ще ми се да съм сигурна, че съм била подходящо компенсирана.

Тя тръгна през ливадата, като знаеше, че Крофт я следва с обичайните си тихи стъпки. Слънцето още беше топло и цветята приличаха на разпръснати малки брилянти, но денят вече не бе тъй ярък. Мърси поне разбра, че що се отнася до Крофт, той ще излезе от цялата тази история, съзнавайки, че е длъжник.

Неин длъжник.

— Мърси, почакай!

Крофт я хвана за ръката и я спря мигновено. Тя погледна нагоре към него.

— Какво има, Крофт?

— Преди малко сгреших — дрезгаво рече той и силните му ръце я обгърнаха от две страни. — Имаме достатъчно време. Та цялата тази планинска ливада е наша сега. Това е цяла вселена.

Денят отново стана ярък за нея, когато Крофт внимателно я положи на тревата. Тя го прегърна през врата и си помисли колко много наистина трябва да я желае, за да промени решението си за това дали да се любят. Усмихна му се.

Крофт видя тази усмивка и изстена, изтягайки се до нея.

— Ти наистина трябва да си вещица. Губя всякакъв контрол, когато си наблизо.

Мърси прокара пръсти през гъстата му коса, а очите й бяха замъглени от любовна покана.

— Тези неща се случват и с двамата. Виж какво става с мен.

— По-скоро бих искал да почувствам какво става. Толкова е хубаво, когато те докосвам. — Той смъкна ризата от раменете й и се захвана с джинсите. Нетърпението му се усещаше в бързите, сигурни движения, с които я разсъблече. Няколко минути по-късно Мърси лежеше гола сред дивите цветя и слънцето топлеше кожата й.

— Ами твоите дрехи? — промърмори тя, тъй като той изобщо не си направи труда да се съблече. Треперещите й пръсти се вдигнаха към копчетата на ризата му.

— Забрави за моите дрехи — промълви той. — Аз ще се справя с тях.

Очите му блестяха от възбуда, когато я вдигна върху себе си.

Не след дълго виковете им на несдържано удоволствие се понесоха заедно над ливадата.

Когато всичко свърши, те се сгушиха в обятията си, докато свежият въздух и слънчевата светлина възстановиха силите им.

Изабел Аскейниъс стоеше до прозореца и наблюдаваше как Крофт и Мърси влизат в двора. Видя как Фалконър спря за момент и махна няколко стръкчета трева и сухи листенца от косата на приятелката си. Не беше нужно особено въображение, за да разбере, че в даден момент от сутрешната им разходка Мърси се е оказала легнала по гръб в планинските ливади. Изведнъж Изабел усети, че я изпълва странна завист.

Не можеше да си спомни кога за последен път някой мъж я бе любил на тревата под слънчево небе. Изабел изключително внимателно поддържаше екзотичната си красота. Видът й бе прекрасен, самоуверен, чувствено предизвикателен и винаги успяваше да завърти главата на мъжете. Държеше любовниците й да бъдат опитни и изтънчени. Очевидно не изглеждаше като жена, която би понесла някакво си търкаляне из треволяците. Малко мъже биха си позволили дори да й го предложат. Например Еразмъс Гладстоун — даже не можеше да си представи, че такова нещо би му минало през ума. Гладстоун бе умел любовник, но понякога я отблъскваше. Неговата страст бе студена и механична, задоволяваща я, но не и удовлетворяваща.

Изабел си каза, че лишеният от чувства секс с Гладстоун е напълно достатъчен. Сексът не бе сред първите неща в нейния личен списък от нужди и желания. Всъщност най-голямо удоволствие изпитваше от това да знае, че Гладстоун уважава уменията й като професионален консултант по безопасността и бодигард. Смяташе да го впечатли и с дарбите си като стратег. Ще намери начини да го убеди, че има нужда от нея.

Беше започнала да работи за Гладстоун, защото бе усетила, че един ден той ще бъде достатъчно влиятелен, за да даде и на нея власт, за която копнее. Някой ден и тя ще застане начело на доходоносна мрежа за доставка на опияняващите незаконни продукти, търсени от разглезената, егоцентрична, късогледа клиентела. Ще бъде по-богата, отколкото изобщо някога е мечтала — жена с власт над живота и смъртта на другите. Целите й бяха ясни и бляскави, за нищо на света не би ги изоставила.

Но докато гледаше как Мърси влиза в къщата, Изабел усети, че мозъкът й се занимава с един въпрос: какво ли трябва да е било там, на ливадата, с Крофт Фалконър?

— Всичко под контрол ли е за тази вечер? — попита Еразмъс зад гърба й.

— Разбира се. Сигурен ли си, че е нужно да се отървем от Фалконър?

— Вържи попа, да е мирно селото — промърмори Гладстоун. — На пръв поглед той изглежда най-обикновен и безинтересен мъж. Идеалният любовник за нашата скучна малка госпожица Пенингтън според мен. Но нещо у него не ми дава мира. Движи се много добре, забелязала ли си това?

Изабел пак погледна през прозореца.

— Забелязах.

— Не ми харесва и това, че нещата в мотела се объркаха първата вечер. По някаква причина Фалконър извади книгата от сейфа, преди Далас да я вземе. Не ми харесва и фактът, че откри Фалконър и Мърси в градината снощи. Прекалено близо бяха до хранилището. Но най-вече не ми допада мисълта, че не си успяла да проследиш Фалконър.

— Знам — тихо се съгласи Изабел. — Трябваше да съм разбрала повече неща за него досега.

— Абсолютно точно. Като се имат предвид тези факти, както и подозрителната липса на информация, смятам, че е най-добре да се отървем от този човек.

— А госпожица Пенингтън?

Гладстоун махна пренебрежително с ръка.

— Настоявах тя да дойде дотук с книгата, за да имам възможност да я преценя и да реша какво знае. Винаги съществува вероятност да е научила за истинската стойност на „Долината“ и да подготвя капан или да планира някакво изнудване. Ако нещата стояха така, щеше да бъде много по-лесно да се отървем от нея тук, отколкото на нейна територия. Но е съвсем ясно, че тя не крие нищо. Наивна малка глупачка. И все пак, ако Фалконър знае повече, отколкото изглежда на пръв поглед, вероятно би било най-добре госпожица Пенингтън също да пострада от някой фатален инцидент. Не искам нищо и никой да свързва „Долината“ с мен.

Изабел пое дълбоко въздух и отново се почуди какво ли ще бъде усещането да убие някого заради Гладстоун. Вече се бе обвързала с него. Хладно и логично бе решила да го следва и нямаше намерение да се отказва. Цялото й обучение бе насочено към това от нея да излезе идеалната жена наемник, идеалният консултант по въпросите на сигурността за един богат влиятелен мъж. Нямаше да се стресне от първото убийство. Това беше пътят към властта, която искаше да получи. Ако някой ден плановете й се осъществяха, тя щеше да наема хора, за да й вършат мръсната работа.

Но този необичаен страх доста я тревожеше. Без съмнение за нея щеше да е много по-лесно, ако не бе нужно да се „отърве“ от Фалконър и онази жена. Логично погледнато, така би било и много по-безопасно. Нечия смърт винаги води до въпроси, а въпросите винаги поставят човек в уязвима позиция.

— Ако госпожица Пенингтън е толкова глупава и наивна, то би могъл да я накараш да ти каже нещо за Фалконър. Бихме могли да разберем доколко опасен е той, преди да предприемем някакви действия. Виждала съм какви успехи постигаш с хипноза.

Гладстоун се усмихна.

— Добра идея. Би било интересно да знаем повече, въпреки че скоро ще се отървем от него. Знанието винаги е полезно. Например би било интересно да се знае дали работи за някой друг, или е сам. — Той млъкна за момент и се замисли. — Права си, драга моя. Хубаво ще е да си поприказваме малко с госпожица Пенингтън и най-добре да го направим този следобед. Ти ще трябва да измислиш някакво забавление за Фалконър.

— Това няма да е проблем — веднага отвърна Изабел. — Ланс спомена, че госпожица Пенингтън изпитвала ужас от малки самолети и хеликоптери, Фалконър, от друга страна, ми прилича на човек, който би се заинтересувал от един полет с хеликоптер из околностите.

Сините очи на Гладстоун бяха непроницаеми.

— Ще разчитам на теб, драга моя, да осигуриш интересен следобед и за двамата.

Изабел пак погледна през прозореца. Вероятно ако Гладстоун се увереше, че Фалконър е безобиден, би могла да го уговори да се откаже от „нещастните случаи“, които бе запланувал за Крофт и Мърси.

Но независимо от изхода на разговора между Гладстоун и Мърси, рече си Изабела, аз ще трябва да направя всичко необходимо, за да осигуря собственото си бъдеще.

Човек все някога трябва да направи нещо за първи път. Да убие например.

Скоро след като приключиха с обяда, Мърси стоеше до огромния прозорец в хола и наблюдаваше как Изабел Аскейниъс вдига малкия хеликоптер от площадката и го насочва на юг. Крофт бе на седалката до нея. Дори не си направи труда да се обърне и да помаха на Мърси.

Изобщо не я изненада фактът, че Изабел е пилотът на Гладстоун. Тази жена изглеждаше така, сякаш на света няма нещо, с което да не би могла да се справи.

Мърси още не беше съвсем сигурна защо ги разделиха с Крофт, но подозираше, че всичко е по идея на Изабел. Изглеждаше толкова самоуверена и привлекателна в кафеникавия летателен костюм с безбройни джобове по него, с кожените боти и огледалните слънчеви очила.

Поканата за въздушна обиколка бе отправена по време на обяда от студена пушена сьомга и замразени аспержи с холандско сирене. Крофт бе приел с ентусиазъм. Мърси бе потреперила при мисълта как ще минават на косъм от върховете в хеликоптер, голям колкото консервена кутия, и с натежало сърце бе отказала. Така че сега бе останала съвсем сама и никой не й беше виновен.

— А, ето ви и вас, скъпа — чу се гласът на Еразмъс Гладстоун от вратата зад нея. — Не се притеснявайте, че ще пропуснете разходката. Всички си имаме по някаква фобия. Изабел е отличен пилот, но честно да ви кажа, и аз самият не съм чак толкова луд по летенето. Използвам хеликоптера само когато е нужно. Някой път посред зима това е единственият начин за придвижване.

Мърси се извърна от прозореца и от учтивост се усмихна на домакина си.

— Сигурна съм, че погледнат от въздуха, пейзажът ще е великолепен, но както казахте, всички си имаме нашите малки страхове.

Гладстоун се усмихна изключително чаровно. Необикновените му сини очи като че ли бяха озарени от силата на този чар.

— На мен пък ми мина през ума дали ние двамата да не направим свое опознавателно пътешествие. Пътешествие, което само хора, заинтересовани от нашите неща, биха могли да оценят по достойнство. Бихте ли желали да слезем в хранилището, Мърси, и да прекараме следобеда, заровени в моите съкровища? Трябва да ви призная, че нищо не ми харесва толкова, колкото да се хваля с тях пред някой познавач.

Настроението на Мърси веднага се подобри.

— С най-голямо удоволствие.

— Добре. — Гладстоун погледна към часовника си. — Имаме поне два часа на разположение. Далан и Ланс са приготвили всичко за тазвечершното тържество, а гостите няма да започнат да пристигат преди четири часа. Ще потегляме ли към мястото, което и двамата смятаме за истински земен рай, Мърси?

Колко жалко, че Крофт не й бе доверил по-конкретно какво би могло да го заинтересува в хранилището, ядно си помисли Мърси. Не че и тя му бе дала възможност да го направи — това бе готова да си признае. Още от самото начало бе започнала да се противопоставя на неговите предположения, че Гладстоун е мошеник. И все пак това би била идеалната възможност да разучи някои неща в полза на Крофт. Той обаче не й беше казал какво точно да търси.

Въпреки това Мърси реши да прехвърли колкото е възможно повече заглавия. Може би щеше да успее да помогне на Крофт в разузнавателната му мисия.

Четиридесет минути по-късно Мърси внимателно прелистваше страниците на едно прекрасно издание на „Достойнствата на Англия“ от Фулър, отпечатано през 1662-а, когато започна да усеща нарастващата топлина в хранилището. Беше й се сторило почти студено, когато влязоха с Гладстоун. Може би това, че вратата бе отворена, затормози вътрешната климатична инсталация.

Тя сериозно разглеждаше заглавната страница на трудолюбиво събраната национална биография на Фулър, изучавайки датата, изписана с римски цифри, и илюстрацията с лицето на автора. Доктор Томас Фулър, изглежда, е бил жизнен, сериозен човек. Погледът от портрета му сякаш казваше на читателя, че трябва да обърне подходящо внимание на биографиите, които е сътворил.

— А сега само дано да го намеря — като че ли на себе си говореше Гладстоун. — Имам един първокласен екземпляр на „Естествената история на Селбърн“ от Уайт. Прекрасна подвързия. Но къде съм я… ах, да, ето я. — Измъкна един том от полицата и понечи да го подаде на Мърси. Направи загрижена физиономия.

— Да не би нещо да не е наред, скъпа?

— Не, не, абсолютно нищо. Просто ми се стори, че тук се постопли.

— Боя се, че това се случва, когато вратата постои малко отворена. Нещо става с климатика. Като затворим вратата, температурата се нормализира. Позволете ми да затворя.

Преди Мърси да успее да протестира, Еразмъс се пресегна и с едно движение затвори тежката врата на хранилището. Внезапно малката стая като че ли стана още по-малка, едва ли не с размерите на ковчег. Мърси за първи път забеляза заключващия механизъм от вътрешната страна на вратата и се почуди на кого ли пък му е притрябвал.

— Хм, май е по-добре да оставим вратата отворена — със слаб глас проговори Мърси.

— Не е нужно. Ей сега температурата ще стане нормална и ще се почувствате по-добре. — Гладстоун се върна обратно между рафтовете. — Искам да погледнете това. Изключително хубава колекция от книги от личната печатница на Уилям Морис. Особено се гордея с неговото издание на Чосър. Прекрасно е, нали? След като го разгледате, държа да ви покажа моите безценни екземпляри в областта на медицината.

Думите му звучат почти като песен, смаяно си помисли Мърси. Гладстоун имаше прекрасен глас. В затвореното пространство на хранилището той като че ли звучеше още по-мелодично. От него струяха мъдрост, разбиране и чувственост. Вече не й правеше впечатление теснотата.

— Боя се, че моята страст към книгите понякога ме обсебва напълно. От време на време Изабел се оплаква, че през дългите зимни месеци прекарвам повече време в библиотеката, отколкото с нея. — Гладстоун се пресегна за друг том. — Но предполагам, че вие ме разбирате, нали, Мърси?

— Е, аз също прекарвам доста време в книжарницата си — съгласи се тя, но не бе съвсем сигурна, че някога ще стигне до подобно увлечение в събирането на стари книги. Харесваше й идеята да търгува с тях, но не смяташе, че може да се увлече чак дотолкова. В крайна сметка животът предлагаше и толкова други неща. — Хранилището ще бъде ли отворено за вашите гости тази вечер?

Гладстоун поклати решително глава.

— Не, боя се, че само аз лично мога да показвам колекцията си. Далас и Ланс държат под око картините и скулптурите, но книгите са прекалено малки и твърде лесни за пренасяне. Тази вечер тук ще има близо петдесет души и не искам да изкушавам никого прекалено много. Някои от тези художници едва свързват двата края — добави Гладстоун с двусмислена усмивка. — И макар да са ми благодарни за минали услуги, на някого от тях може да му хрумне, че като продаде само една от тези книги, ще си плати боите и наркотиците за няколко години напред.

Той продължи да говори за своето хоби и Мърси се опита да запомни този богат поток от информация, предназначен за нея, но по някаква причина й се струваше все по-трудно и по-трудно да се съсредоточи. Всеки път, когато Гладстоун погледнеше към нея, очите му сякаш я приковаваха. Започваше да осъзнава, че те й напомнят нещо синьо, което бе видяла наскоро, странно, сияйно синьо, което не можеше точно да определи.

— … изключително много се зарадвах, когато този прекрасен образец акватинта на Рудолф Акерман ми попадна на един търг в Англия преди две години. — Гладстоун изрече тези думи с гласа на любовник, който описва най-прекрасното еротично преживяване. — Толкова много велики английски художници са чиракували, рисувайки за книгите на Акерман.

Думата акватинта — водносиньо, я разтърси и за момент отвлече мислите на Мърси от приспивния глас на Гладстоун. Тази дума я накара да си представи вода. Сини плувни басейни, по-точно. Тя хвърли поглед към картините в книгата, която Гладстоун току-що й бе подал.

— Много са красиви.

— Много. Сигурна ли сте, че не ви е твърде топло, Мърси? Можем да излезем от хранилището и да пийнем по един чай с лед5 ако искате.

— Не, не искам нищо да пропусна. — Тя слабо се усмихна. — Това място трябва да е много приятно през студените зимни вечери. Не се ли притеснявате, че токът може да спре през зимата? Забелязах, че никъде нямате камини.

— Нито една. — За първи път гласът на Гладстоун позагуби от мелодичния си блясък. — Както казах по-рано, всички си имаме своите малки страхове. Не обичам камините или… всъщност, никакви източници на открит огън.

— Сигурно би било опасно и за вашите колекции — бързо изрече Мърси, като разбра, че явно е подхванала неудобна тема.

— Да. Доста опасно дори. Човек в моето положение трябва да взема много предохранителни мерки. Не, много съм внимателен с огъня, Мърси. Изпитвам някакво страхопочитание. Той е нещо много сигурно, много неизбежно.

Мърси хвърли поглед към вратата и й се прииска да беше отворена. Хранилището изобщо не ставаше по-хладно.

— Притеснявали ли сте се някога, че можете да останете затворен тук?

Гладстоун се усмихна широко и гласът му отново си възвърна очарователните, красиво модулирани хипнотични тонове.

— Повярвайте ми, не сте в никаква опасност. Това хранилище би могло да се окаже капан за някой друг, но не за мен. Има много начини за бягство, Мърси, интелектуални, емоционални и физически. В това хранилище за мен съществуват и трите вида. А сега, нека да ви покажа няколко от другите ми хубавици. Защо не седнете на онази малка табуретка — ето там? Някои от книгите са доста тежки. Просто ще ги поставям в скута ви.

Мърси послушно седна и се насили да слуша всяка дума, която той изрече. Направи отчаян опит да проумее всичко казано от Гладстоун, но просто не можеше да се съсредоточи.

Звукът на гласа му и сънливата топлина като че ли я обгръщаха отвсякъде. Откри, че се опитва да го гледа постоянно в очите, привлечена от живия им син цвят. Беше сигурна, че никога преди не е виждала човек с такъв цвят на очите. Навярно носеше лещи.

И все пак точно този нюанс на синьото й изглеждаше толкова познат.

Тя затвори очи и се опита да си припомни къде е виждала точно този нюанс. Някак неясно чуваше гласа на Гладстоун. Той продължаваше да говори все така монотонно. Стори й се, че я пита нещо, но тя не можеше да намери сили да отвори очи и да му отговори.

Много невъзпитано. Да задреме, докато около нея е цялата тази прекрасна колекция. Та какво ли ще си помисли нейният домакин за поведението й?

Сини очи. Странни сини очи. Някъде беше виждала този цвят обаче.

Той я питаше нещо. Не можеше напълно да разбере въпроса.

— … Фалконър, скъпа?

Името на Крофт я стресна.

— Моля? — прошепна Мърси.

— Фалконър. — Гладстоун я питаше нещо за Крофт. Нещо не се връзваше. Трябваше да пита Крофт, ако искаше да узнае нещо за него. Много късмет ще му трябва, помисли си тя. Гладстоун нямаше да чуе нито един отговор от Крофт, освен ако Крофт не решеше да му го даде. Също така нямаше никакъв смисъл да пита и нея. Би било предателство да говори за любимия мъж пред Гладстоун. А тя никога, за нищо на света не би предала Крофт.

— … толкова съм любопитен за него, Мърси. От много време ли го познавате?

Мърси се намръщи смаяна. Не, не го познаваше от дълго време, макар че никога не би го признала. Тя не обърна внимание на въпроса и се замисли за Крофт, съсредоточи мислите си върху него. Не беше съвсем сигурна защо така изведнъж реши, че е важно да се съсредоточи върху своя любим, но тя се подчини на инстинкта си, без да го поставя под съмнение.

Образът на Фалконър изпълни съзнанието й, блокира всички въпроси на Гладстоун и неутрализира омагьосващия глас на нейния домакин. В същия този момент Крофт лети през сините небеса на Колорадо с Изабел Аскейниъс, спомни си Крофт. И точно в този момент Изабела вероятно кроеше планове да го приобщи към хората, правили любов на километър и половина над земята. Отвратително! Освен това невъзможно!

— … изглежда много интересен мъж…

— Аз… — Какъв цвят са очите на Гладстоун все пак? Мърси не отклоняваше мислите си от Крофт, но част от вниманието й се насочи към цвета на очите на събеседника й.

Злокобна синя светлина.

Вода, която сияе от светлините под повърхността.

Плувният басейн в тропическата градина.

Внезапно очите на Мърси се отвориха широко. В стаята бе все така топло, но на нея вече не й се спеше. Всъщност дори й стана много забавно от това, че откри отговора на въпроса си за цвета на очите на Еразмъс Гладстоун. Имаха същия цвят като плувния басейн в съседната зала. Трябваше да каже на Крофт.

Мърси се усмихна. Образът на Крофт все още бе здраво запечатан в главата й, но тя като че ли вече не се нуждаеше от него. За известно време й бе послужил като щит, като защита, макар да не беше съвсем сигурна от какво точно я бе защитавал и предпазвал. Но сега бе отново в безопасност.

— Божичко, и представа нямах, че толкова ми се е доспало. Моля ви да ми простите, Еразмъс. Ужасно ме е срам. Май имам нужда от малко чист въздух и чаша чай с лед.

— Разбира се — рече Гладстоун. В гласа му имаше една особена нотка на съжаление или може би на раздразнение. — Ще помоля Далас да направи по една чаша и за двама ни. Аз самият с удоволствие бих пийнал. Можем да прекараме още малко време в хранилището утре, преди вие с Крофт да си тръгнете. Още ви предстои да решите коя от тези книги ще вземете като част от цената на „Долината“.

— Би било чудесно. — Мърси побърза да излезе от хранилището, обхваната почти от чувство на облекчение. Все едно бе успяла да се измъкне от стоманен капан, в който по случайност бе попаднала.

Не, не по случайност, напомни си тя, изведнъж силно притеснена. Беше я примамил Еразмъс Гладстоун, бе я държал зад затворената врата с хипнотичния си глас. Ако не бе успяла да се съсредоточи по някакъв начин върху образа на Крофт и върху собствената си вътрешна увереност, че не трябва при никакви обстоятелства да го предава, тя съвсем не бе сигурна какво можеше да каже и какво можеше да се случи.

Надяваше се Изабел да не държи Крофт във въздуха още дълго време. Мърси реши, че ако ще се остави някой да я омае, то по-добре да стане доброволна жертва на южняшката чувственост на Крофт, отколкото нищо неподозираща плячка на едни очи с неприятен син оттенък и на един глас, който бе прекалено очарователен, в една прекалено гореща стая.

Добре се справих с атаките на Изабел, помисли си Крофт. Мърси би се гордяла с него. Всъщност доста трудно му беше да реши какво точно ще си помисли Мърси за цялата ситуация.

Естествено, справянето със сексуалните намеци от страна на Изабел бе улеснено от факта, че тя не му се хвърли открито на врата. Не стори нищо невъзпитано или злепоставящо. Нищо прекалено прямо и искрено. И помен нямаше от изконната нужда от човешка топлота. Това би било прекалено просташко според нея.

Накратко казано, изобщо не приличаше на това, което Мърси би направила при подобни обстоятелства, ако все пак се приемеше, че би имала куража да предприеме такава очебийна сексуална атака.

Крофт се усмихна, като си представи как Мърси се опитва да съблазни някой мъж. Би била много искрена и страстна, вероятно дори безразсъдна. Въпросният мъж изобщо не би се усъмнил в нейните намерения.

Безкористността пълното й отдаване — това би било твърде, твърде изкусително.

Но поканата, която му отправи Изабел, бе от съвсем различно естество. Много изпипана, много изтънчена, много непринудена. Освен това много лесна за отхвърляне без нито единият, нито другият да се почувства засегнат. Чисто интелектуално погледнато, Крофт нямаше как да не й се възхити. Тя беше невероятно добър пилот, а се искаше значително умение да управлява хеликоптер из тези планини и в същото време да прелъстява мъж.

— Еразмъс е очарователен, много богат, изтънчен и умен. Но се боя, че той ме смята само за поредния екземпляр в колекцията си. — Изабел извиси глас над рева на въртящите се перки.

Дава ми още един шанс като застраховка, в случай че предишните опити са били прекалено трудно разгадаеми, реши Крофт.

— Доколкото разбирам, неговите главни интереси са изкуството и книгите му.

Огледалните очила прикриваха погледа на Изабел.

— Изключително много му се възхищавам. Но има някои физически проблеми. За голямо нещастие.

— Физически проблеми?

— Известни мъжки проблеми. Сигурна съм, че ме разбирате — с равен глас рече тя. — От доста време страда от тях. Преживял е един нещастен случай, нали разбирате? Така и не се е възстановил напълно. Това понякога прави живота ми доста труден.

— Разбирам за какво става дума. — Крофт се приведе напред, за да огледа терена под хеликоптера. Зачуди се дали Гладстоун наистина е импотентен, както явно намекваше Изабел, и дали „нещастният случай“, довел до този проблем, не е бил свързан с пожар. — Тази местност е абсолютно невероятна, не смятате ли?

— Фантастична — тихо изрече Изабел. — Най-хубавото нещо на тази машина е, че мога да кацна с нея едва ли не навсякъде. Ето там има една идеална ливада. — Изгледа го въпросително и безмълвно го попита дали би искал да кацнат с хеликоптера на посоченото място.

— Ако имахме време, щях да заведа Мърси там — каза Крофт, преструвайки се, че не е разбрал намека й. — Но като че ли няма да имаме време за такава екскурзия. Заминаваме утре.

— Разбирам — рече Изабел и тренираният й глас добре прикри нотките на съжаление.

— Вие сте отличен пилот, Изабел.

— Благодаря.

— Гладстоун също ли може да лети?

— Накара ме да му дам няколко основни урока преди няколко месеца, но още не е много добър. Просто искаше да знае достатъчно, за да може да поеме контрола над машината в спешен случай. Идеята му беше много полезна.

Докато Изабел обръщаше малкия хеликоптер към имението на Гладстоун, Крофт започна да се притеснява дали Мърси би оценила прекомерната му преданост. Изобщо не му бе харесала идеята да тръгва без нея, но искаше да види тези пейзажи от въздуха, както Изабел му бе предложила. Хубаво бе да познава местността. Освен това Крофт искаше да научи още за интересните и разнообразни таланти на Изабел Аскейниъс.

Доволен беше от това как постигна първата си цел. Вече имаше доста добра представа за местността, заобикаляща планинската крепост на Гладстоун.

Що се отнася до втората цел, Крофт не беше толкова сигурен. Но нямаше никакво съмнение, че Изабел е изключително опасна жена.