Среднощни тайни

ОСМА ГЛАВА

Когато след малко зърна планинското имение на Еразмъс Гладстоун, Мърси реши, че Крофт не е единственият, който проявява мелодраматични наклонности. Очевидно Еразмъс Гладстоун също залиташе в тази посока.

Просторният дом на два етажа се отличаваше с драматично модерен дизайн, състоящ се от чисти, искрящо бели стени и затъмнени стъкла, и бе ограден с високи дувари. На пръв поглед доста неприятно напомни на Мърси футуристична планинска крепост. Каменните зидове бяха поне метър по-високи от човешки бой. Широка порта от стоманени прътове представляваше единственият начин за достъп в двора.

Сега портата бе гостоприемно отворена и един мускулест симпатичен млад мъж, облечен в памучни панталони и пуловер с къси ръкави, стоеше там в очакване да поздрави гостите.

Мърси се почуди откъде набира прислугата си Гладстоун. Човекът до вратата не бе първият привлекателен представител на мъжкия пол, който двамата с Крофт видяха този ден. Младежът, посрещнал ги с един джип надолу по пътя, също хващаше окото. Хората на Гладстоун биха изглеждали добре с гирички в ръце в открит салон за бодибилдинг на някой калифорнийски плаж. Представи си само Крофт на същия този плаж и реши, че ще изглежда като излязла от джунглата пума, която елегантно се разхожда между тези напомпани юначаги.

Симпатичният шофьор на джипа спря в двора, излезе и направи знак на Крофт да паркира тойотата в единия край.

— Господин Гладстоун поръча да влизате направо в къщата. Далас ще ви заведе. Аз ще внеса багажа и ще го оставя във вашата стая.

— Благодаря ви, Ланс — учтиво рече Мърси, слизайки от предната седалка на тойотата. Тя се почувства задължена да го дари с една особено красива благодарствена усмивка, когато стана ясно, че Крофт изобщо няма намерение да обърне внимание на Ланс.

Крофт забеляза усмивката и й хвърли сърдит поглед, когато с лекота се измъкна от тойотата. После хвана здраво ръката на Мърси и я поведе към къщата.

— Ама наистина, Крофт, макар да се смяташ за човек с изискани маниери, понякога се държиш направо грубо.

Това нейно наблюдение, изглежда, го развесели.

— Ще се старая занапред.

Едно остро излайване се чу от задната част на двора. Мърси автоматично погледна в тази посока. Там имаше дълъг, ограден с тел участък, където два стройни добермана неспокойно подтичваха напред-назад, явно привлечени от новодошлите.

— Не приличат на галеници, нали? — тихо попита Мърси.

— Не — съгласи се Крофт, докато замислено наблюдаваше кучетата, — наистина не приличат.

— Няма защо да се страхувате от кучетата. Пускаме ги навън само през нощта, за да обикалят двора — каза мъжът, когото бяха нарекли Далас, и се доближи до тях. Той се усмихна — чудесната момчешка усмивка разкри идеалните му бели зъби. — Малко сме усамотени тук горе. Кучетата са просто една предохранителна мярка. Ето оттук, госпожице Пенингтън. Господин Гладстоун ви очаква. И вашия приятел също, разбира се. — Далас учтиво кимна към Крофт, който явно изобщо не забеляза оказаното му внимание.

Мърси побърза да компенсира липсата му на маниери.

— Какъв чудесен дом има господин Гладстоун! Фантастична гледка! Въздухът тук в планините е толкова чист. Върховете и долината изглеждат тъй близо, когато ги гледаш отвисоко.

— Далечината е измамно нещо тук горе. Надморското равнище и липсата на смог са основните причини — информира я Далас. — Много туристи и катерачи тръгват към някаква цел, която изглежда на прилично близко разстояние, а накрая им се налага да вървят с часове, даже с дни повече, отколкото са планирали.

— Местоположението наистина е неповторимо. Но сигурно сте съвсем откъснати през зимата. Как се справяте?

Далас посочи към другия край на двора и Мърси видя един малък хеликоптер върху бетонна площадка за излитане.

— Хеликоптерът е един от начините за превоз. Освен това имаме снегоходи, джипове. Никога не оставаме съвсем изолирани тук горе в планините.

— Хеликоптер! — Мърси бе направо смаяна. — Май никога не съм познавала лично някой, който си има свой собствен хеликоптер.

Далас я дари с една прекрасна усмивка.

— Повярвайте ми, доста е трудно да шофираш по този път, особено през зимата. Господин Гладстоун обикновено не пропуска да повози гостите си с хеликоптера, докато са тук. От него се открива страхотна гледка към планините.

Мърси потрепера.

— Не, благодаря. Не ми харесват малките самолети и съм сигурна, че и в хеликоптер бих се притеснявала също толкова. За нищо на света не можете да ме убедите да се кача в такава машина.

Това привлече вниманието на Крофт.

— Страх те е от пътуване с малък самолет?

— Родителите ми загинали в самолета на баща ми. Летели над планината по време на някаква буря, така ми бе казано по-късно.

— Значи оттам си получила тази фобия?

— Сигурно. Никога не съм се замисляла защо не харесвам малките самолети. Просто знам, че не ми харесват. Нито пък хеликоптерите. Изглеждат толкова крехки и уязвими. — Мърси решително смени темата: — Вижте, това трябва да е нашият домакин.

Вече бяха пред входа на огромната къща. Широките врати с цвят на аквамарин бяха отворени и през тях се виждаше фоайе, покрито със светъл италиански мрамор. Един висок, елегантен и привлекателен мъж към петдесетте стоеше на прага. Във вида му имаше нещо европейско, някакъв неопределим стил и усещане за богатство, което напомняше за скъпи швейцарски курорти, Париж, Сен Тропе и Лазурния бряг. Мърси никога не бе ходила по тези места, но пък имаше живо въображение. Нещо й подсказваше, че това трябва да е Еразмъс Гладстоун.

Косата му някога трябва да е била руса, но сега бързо бе започнала да преминава в прекрасен нюанс на сребристосиво. Комбинацията от сребристо и златисто бе зашеметяваща. Тя подчертаваше най-сините очи, които Мърси бе виждала в живота си. Не можеше да определи точно каква отсянка на синьото са, но й напомняха нещо, вероятно цвят, който бе постигнала с акварелите си в даден момент.

Носът и устата на Гладстоун бяха фино очертани. Беше облечен във всекидневни, но очевидно скъпи дрехи: копринена спортна риза, тъмни панталони и италиански кожени обувки.

Какъвто и да е, реши Мърси, Гладстоун в никакъв случай не прилича на гуру. Още по-малко пък приличаше на човек, който би се замесил в нещо толкова долно като проституция, събиране на бели роби и наркотрафик. Този мъж определено беше от сой. Когато й се усмихна, от него заструи главозамайващо мъжествено очарование. После заговори и тя осъзна, че гласът му звучи още по-приятно на живо, отколкото по телефона. Чудесен глас за изразително четене на поезия и за рецитиране на героични балади.

Глас, който също би могъл да свърши добра работа при омайване на група наивни вярващи. Мърси нарочно прогони от главата си тази мисъл. Няма да остави мелодраматичните изводи на Крофт да повлияят и на нея!

— Госпожице Пенингтън, изключително съм щастлив да се запозная с вас. Казвам се Еразмъс Гладстоун. Моля да ме наричате Еразмъс. — Той извърна патрицианската си глава към Крофт и протегна изящната си ръка с дълги пръсти. Малък пръстен с монограм проблясваше на един от тях. — Вие трябва да сте приятелят, за когото ми бе казано. Как точно ви беше името?

— Фалконър. — Крофт пое протегнатата ръка, но се здрависа бързо и делово. — Крофт Фалконър. Щом чух, че Мърси планира да прекара няколко дни в Скалистите планини като гостенка на мъж, когото не познавам, реших да се самопоканя. Сигурен съм, че влизате в положението ми. Разбирам, че бизнесът си е бизнес, но… — Остави изречението красноречиво недовършено. Мъжки разговор, така да се каже.

Гладстоун се усмихна.

— Абсолютно, Крофт. Един мъж трябва да се грижи за всичко, което е негова собственост. Наоколо винаги се навъртат хора, които само чакат да откраднат нещо скъпоценно. А трябва да призная, че госпожица Пенингтън изглежда изключително скъпоценна.

— Госпожица Пенингтън — прекъсна ги Мърси с изпепеляващ поглед към Крофт — по-скоро би предпочела да не се говори за нея като за неодушевен предмет.

Крофт просто сви рамене в отговор, но Гладстоун широко се усмихна и погледна назад през рамо.

— Уверявам ви, че напълно разбирам как се чувства Крофт. Ако моята Изабел получи покана от неизвестен за мен мъж на няколко хиляди километра от дома, и аз бих реагирал с една подобна загриженост. Ела тук да се запознаеш с нашите гости, скъпа моя. Винаги се оплакваш, че не ни гостуват достатъчно често хора. Трябва да се наслаждаваш на следващите няколко дни. Мърси, Крофт, позволете ми да ви представя моята приятелка Изабел Аскейниъс. Без нея бих бил много самотен тук в планините.

Мърси забеляза някакво движение във фоайето зад Гладстоун и само миг по-късно оттам се появи една поразително красива жена. На ръст бе почти колкото Гладстоун, което значеше поне десетина сантиметра по-висока от Мърси. Като се приближи още повече, Мърси разбра, че жената, която бяха нарекли Изабел, е само десетина сантиметра по-ниска от Крофт.

Изабел Аскейниъс изглеждаше тридесет и няколко годишна, но с такова телосложение би заблудила за възрастта си даже на осемдесет. Косата й бе черна и лъскава като обсидиан и тя я носеше свита в елегантен кок, който подчертаваше високите скули и прекрасните тъмни очи. Устата й беше като излязла от реклама за червило, с бляскав коралов оттенък, по-подходящ от него не би могъл и да се намери. Същият коралов цвят бе нанесен върху дългите й, внимателно оформени нокти.

Мърси даже и за миг не се усъмни, че Изабел и Гладстоун са любовници. Дамата на Гладстоун бе облечена също тъй елегантно като приятеля си. Бялата копринена риза и белите й панталони очертаваха приятно силното, очевидно здраво тяло. Имаше пищни форми, но не изглеждаше закръглена. Талията й бе много тънка и стегната в черен кожен колан.

Мърси неволно погледна собствените си дрехи и й се прищя да беше облякла нещо — каквото и да е — по-представително от дънките, които бе намъкнала сутринта.

Когато Изабел излезе на слънце, за да протегне елегантната си ръка към Крофт, Мърси изведнъж бе осенена от неприятната мисъл каква поразителна двойка представляват двамата. Високият ръст, тъмните коси и очи на другата жена бяха прекрасно женско копие на ръста и тена на Крофт. Стегнатите, искрящо бели дрехи на Изабел като че ли подчертаваха тъмните тонове на спортния му панталон и на свободната му памучна риза. Когато Изабел постави ръката си в неговата длан, Мърси си помисли, че ноктите й изглеждат като червени ками на фона на загорялата кожа на Крофт.

Мърси преглътна с мъка и се опита да обмисли трезво факта, че в момента я терзаеше свиреп пристъп на чувство, което можеше да бъде наречено единствено собственическа ревност. И там, в кристално ясната светлина на планините, погледна към Крофт и разбра какво всъщност става с нея.

Тя се влюбваше в този мъж.

В момента, в който пусна ръката на Изабел, той извърна глава към Мърси. Тя на секундата разбра, че несъмнено е прочел мислите й.

— Няма ли да заповядате вътре? — учтиво ги покани Изабел и ги поведе към залата с мраморни плочки.

В единия й край имаше широко стълбище, което водеше към някакво подземно ниво, както и нагоре. Мърси за първи път забеляза, че къщата има и подземен етаж, който, изглежда, бе с размерите на всички останали.

— Помолих да подготвят стаите ви на втория етаж — казваше Изабел в момента. — Имат чудесен изглед на югозапад. Като се поосвежите, слезте долу, за да ви разведа из къщата. Еразмъс е изключително горд с дома си. И естествено библиотеката ще ви заинтересува.

Мърси внезапно си спомни същинската причина за идването си тук.

— „Долината на тайните съкровища“ е у мен, в багажа ми. Сигурна съм, че сте нетърпелив да я видите, господин Гладстоун.

— Еразмъс, моля ви.

Тя се усмихна.

— Еразмъс. Ще извадя книгата от багажа си и ще ви я донеса след няколко минути.

— Не бързайте толкова — усмихна й се той. — Чакам я от доста време. Сега, като знам, че е вече тук, мога да почакам и още малко. И все пак наистина искам да я зърна, а предполагам, че и вас не по-малко ви интересуват последните подробности около сделката, преди да си стиснем ръцете.

— Вашето предложение за книгата бе доста щедро — рече Мърси.

— Аз бях съвсем сериозен, когато ви предложих да вземете един-два интересни екземпляра от колекцията ми като част от цената.

Мърси широко се усмихна.

— С голямо нетърпение чакам да ги видя. Ще ги използвам като начало за новата си кариера в търговията с редки книги.

— С нетърпение очаквам двамата да обсъдим взаимната си страст — с меден глас изрече Еразмъс Гладстоун. — И вие ли се интересувате от същите неща, Крофт?

— Предпочитам книгите ми да са право от списъка на последните бестселъри. — Крофт посегна към китката на Мърси. — Можете да си поговорите за книги по-късно. Мърси, хайде да се качваме горе. — Той я дръпна към широкото стълбище и към Изабел, която вече беше застанала на площадката между етажите, и изръмжа съвсем тихо в ухото й: — Тук си, за да говориш за книги, не за „взаимни страсти“. Това да не ти излиза от главата!

— Какво да не ми излиза от главата? Взаимната страст ли? — също тъй тихо му отвърна тя.

Пръстите му предупредително се сключиха над китката й, защото този път Крофт нямаше как да й отговори. Изабел сочеше на гостите пътя по един коридор с високи тавани. Стените бяха чисто бели — като тези отвън, — а безкомпромисната им белота бе прекъсвана тук-там от произведения на изкуството. Мърси не беше голям специалист, но една от картините й напомни Пикасо, а друга я накара да се почуди дали не е Мондриан.

Тя се приведе към Крофт и прошепна в ухото му:

— Мислиш ли, че са оригинали?

— Да — веднага отвърна Крофт, без изобщо да си направи труда да снижи глас. — Мисля, че са оригинали.

Мърси се изчерви като рак, когато Изабел се обърна и доволно се усмихна.

— Напълно сте прав, Крофт. Картините са оригинали. Всичко в този дом е от най-високо качество, включително и произведенията на изкуството. Еразмъс обича да бъде заобиколен от красиви неща.

— И хора — добави Мърси, без много да помисли.

— Да — кимна Изабел. — Еразмъс предпочита да има привлекателни хора около себе си, точно както предпочита красотата в прякото си обкръжение.

Мърси вдигна театрално ръка, уж че я моли за нещо важно.

— Моля ви, не казвайте и дума повече по този въпрос, Изабел, и без това съм достатъчно притеснена как да се облека за вечеря. Като че ли оставих смарагдовата си огърлица у дома заедно с роклята от Сен Лоран, а и на всичкото отгоре от авиокомпанията ми загубиха онази прекрасна рокля от Унгаро…

— Не бива да се безпокоите за такива неща — рече Изабел. — С най-голяма радост бих ви дала да облечете нещо.

Божичко, помисли си Мърси. Да не би да прие думите ми на сериозно?

— Хм, аз само се шегувах.

Изабел кротко кимна.

— Независимо от това трябва да знаете, че с удоволствие бих отворила гардероба си за вас.

Именно Крофт сложи край на това обсъждане, като без много такт рече:

— Оставете, няма смисъл. Вашите дрехи няма да станат на Мърси. Това ли е нашата стая?

Мърси мълчаливо стисна зъби от яд, а Изабел ги въведе в апартамент, издържан в семплите фини линии на арт деко. Всеки предмет в слънчевата стая, в която се озоваха, се намираше в подходящата геометрична пропорция спрямо останалите. В малката гола статуя, поставена до широкото легло, се усещаше нещо от претруфеността на 30-те години, но като цяло дизайнът бе изчистен и много съвременен. От прозореца се виждаха заснежените планински върхове и безкрайните зелени долини, които се губеха в далечината.

— Мърси, когато споменахте пред Далас, че сте придружена от приятел, ние предположихме, че става дума за близък приятел. Да се надявам, че сме подразбрали правилно.

— Правилно сте подразбрали — направо отвърна Крофт, преди Мърси да успее да измисли по-изискан отговор.

Тя му хвърли унищожителен поглед, докато Изабел му се усмихваше.

— Тогава се надявам, че този апартамент ще ви хареса. Има свързваща врата между тази стая и следващата, което би ви дало възможност да бъдете заедно или разделени, както пожелаете. Наредих на Ланс да занесе вашия багаж в другата стая, Крофт. Моля ви, не се безпокойте да промените каквото и да е в стаята, за да ви е по-удобно. Еразмъс и аз единствено искаме гостите ни да се чувстват като у дома си. А сега, ако ме извините, ще сляза долу да проверя дали всичко е готово за вечеря. Елате и вие, когато се приготвите. Коктейлите ще бъдат сервирани след час.

Мърси облекчено въздъхна, когато вратата се затвори зад Изабел.

— Виж да не е източила малко кръв от китките ти, докато се ръкувахте. Чудя се как поддържа такива идеални маникюри. Най-близкият козметичен салон трябва да е на триста километра оттук.

— Имам чувството, че Изабел не се занимава много с домакинска работа — разсеяно рече Крофт и бавно се заразхожда из стаята.

— Меко казано — намръщи се Мърси. — Кой ли я върши всъщност? Домакинската работа имам предвид.

— Вероятно Далас и Ланс.

— Явно са много надарени млади хора.

— Явно е така. — Крофт се отпусна на едно коляно, за да огледа контакта в стената.

Мърси го наблюдаваше със свъсени вежди — знаеше какво прави, защото й бе обяснил всичко, докато чакаха пристигането на посрещачите си. В момента проверяваше за подслушвателни устройства. Беше й казал, че може и да не успее да ги открие, ако са поставени от много добър професионалист, и че ще трябва да внимават какво говорят, когато са в къщата. Мърси се съгласи със строгите му инструкции най-вече защото беше започнала да осъзнава, че няма смисъл да спори с него, когато е в едно от онези особени настроения.

— Е, какво? — Без да издава звук, тя оформи с устни въпроса си, като видя, че огледът на стаята е приключен.

— Смятам да си взема един душ. — Крофт спокойно започна да разкопчава ризата си. Кимна по посока на банята, която разделяше двете спални помещения.

— Добре. — Мърси се доближи до прозореца, за да разгледа вълнуващия пейзаж навън. — Гледката е невероятна, нали?

Без всякакво предупреждение той се оказа точно зад нея и ръката му се плъзна по врата й. Мърси подскочи от изненада.

— Ама наистина, Крофт! Винаги ли трябва така да изскачаш иззад гърба ми?

— Казах, че смятам да си взема душ — прошепна право в ухото й. — Имах предвид и ти да ме последваш.

— Не, Крофт — разгорещено започна Мърси с намерението да му разясни как точно стоят нещата помежду им. Но така и не успя да довърши тирадата си. Крофт сложи голямата си длан пред устата й и я повлече към банята.

— Тихо, скъпа — прошепна той, докато я дърпаше през прага на просторната баня, — понякога говориш много. — Затвори вратата с крак и тръгна към облицованата с плочки душ-кабина. После пусна Мърси и завъртя кранчето на водата. — Така. Сега можеш да говориш каквото си искаш.

Шумът от водата под душа заглушаваше тихия му глас. Мърси го изгледа ядосано и понечи да излезе заднешком.

— Какво?

— Казах, че сега можеш да говориш каквото си искаш. — Той посегна и отново хвана ръката й, за да я спре. — Шумът от душа би трябвало да заглуши всичко, което кажем тук.

Мърси най-сетне проумя.

— Аха. — За момент я обзе особено разочарование. Крофт явно действаше съвсем делово. Не бе имал намерение да я завлече под душа, за да я люби страстно под водната струя. Тя вирна брадичка. — Е, по една случайност нямам какво да ти кажа. Имам си много по-голям проблем в момента, за да ми е до тайни съвещания в банята.

— Какъв проблем?

— Трябва да намеря нещо, което да облека за вечеря. — Мърси се врътна и напусна замъглената от пара баня. Но на вратата се спря смръщена. — Той дали… дали прилича на него, Крофт?

Крофт разбра какво точно го пита.

— Не.

Мърси се усмихна, явно зарадвана, и тръгна да провери дали багажът й е донесен в стаята. Първата пречка бе преодоляна. Еразмъс Гладстоун не приличаше външно на човека с име Еган Грейвз. Всичко ще се нареди, весело си рече Мърси.

Крофт последва Мърси надолу по стълбите до една стая, в която единственото разноцветно нещо бе пейзажът отвъд прозореца. Ниските мебели с изчистени линии имаха най-бледите нюанси на прасковено, морскозелено и слонова кост. Той по принцип харесваше ненатрапващите се, убити цветове, но като влезе в тази стая, изведнъж му се прииска да стои между ярките еклектични цветове в апартамента на Мърси.

Далас приготвяше коктейлите на малкия бар в ъгъла. Изабел и Еразмъс седяха близо до прозореца и тихо си говореха. И двамата се усмихнаха приветливо към Крофт и Мърси, когато ги зърнаха да влизат.

Докато се поздравяваха, Крофт критично огледа тоалета на Мърси и реши, че напразно се бе притеснявала преди малко. Беше облякла тясна рокля от лек летен плат на едри жълти и бели петна. Дрехата изглеждаше семпла, но изискана, особено в комбинация с вдигнатата й коса и високите сандали. Дългата до глезена тъмноморава рокля на Изабел несъмнено бе струвала много повече, но Крофт отдавна се бе научил да не съди за стойността на нещо по етикета с цената.

— О, виждам, че носите моя трофей, Мърси. — Еразмъс Гладстоун посегна да вземе вече разопакования том на „Долината на тайните съкровища“ от гостенката си. — Днес се ознаменува краят на едно дълго търсене. Честно да ви кажа, едва не пропуснах малката ви обява в онзи каталог. Никога не съм имал особен късмет точно с това издание и направо бях решил да се откажа от абонамента му.

— Човекът, който го издава, бе много мил да приеме моята обява. Едва ли бих могла да си позволя свой собствен каталог. — Мърси се усмихна и му подаде книгата. — „Долината“ е моята първа и единствена книга, която може да заинтересува истинския колекционер.

Гладстоун огледа томчето. Изабел го наблюдаваше как прелиства страниците с напрегнато изражение. Когато най-накрая затвори подвързаните с кожа корици, той изглеждаше много доволен и попита Мърси:

— Нямаше никакъв проблем с парите, които прехвърлих на ваша сметка, нали?

— О, не, никакъв — увери го тя.

— Отлично. Елате с мен и ще намерим място за „Долината“ в библиотеката ми.

Гладстоун поведе останалите трима през коридора и надолу по стълбите към приземния етаж. Като отвори стъклените врати, оттам ги лъхна миризмата на хлорирана вода, примесена с тежкия мирис на буйна зеленина. Малката група пристъпи на една малка площадка и всички се намериха посред тропическа градина. Единственото нещо, което разваляше илюзията, бе странният цвят на осветлението. Липсваше му златистата топлина на истинските слънчеви лъчи. Крофт видя как Мърси широко отвори очи, възхитена от видяното зад вратата.

— Божичко, закрит басейн и градина. Разкошно е! Прилича на туристическите реклами за Таити или Хавайските острови.

Гладстоун се усмихна доволно и с грациозен жест посочи на Мърси да слезе по няколкото стъпала от площадката.

Залата с басейна беше огромна, а тропическата зеленина заемаше по-голямата част от приземния етаж на обширната къща. Отвсякъде се виждаха растения с широки листа и различни екзотични папрати. Осветлението бе доста приглушено и майсторски прикрито. Ако не беше липсата на небето над главите им, всичко това можеше да мине за тропически рай, особено с великолепното решение на архитекта за водопад в единия край на басейна.

— Човек не може да поддържа формата си само със ски — обясни Гладстоун, слизайки по стълбите. — С Изабел смятаме басейна за много приятно развлечение. Посред зима само няколко часа тук могат да направят чудеса за настроението на човек.

— Представям си. — Мърси тръгна по пътеката, която се виеше през гъстия листак към ръба на басейна. Само след миг изчезна от погледите им. После ясно се чу гласът й. — Ела тук да видиш нещо, Крофт. Невероятно е!

Той бавно продължи нататък, придържайки се към тясната каменна пътека, над която висяха буйни растения. Навсякъде зеленината бе много гъста. Повечето от растенията бяха по-високи от човешки бой. От площадката до входа можеше да се види виещата се пътека, но стъпеше ли веднъж в градината, човек се чувстваше като в джунгла. Крофт любопитно се огледа, автоматично преценявайки доколко реалистичен е ефектът от интериора.

Тук човек можеше да се скрие. Или да ловува.

Подмина завоя на пътеката й видя Мърси, застанала на ръба на басейна, да наднича във водата. Басейнът беше осветен от подводни лампи. Мърси явно бе очарована. Очите й блестяха от вълнение.

— Невероятно е. Толкова истински и толкова огромен! Виждал ли си такова нещо преди?

— Да, но последното място, което напомняше на това, гъмжеше от насекоми и змии. Това е холивудският вариант на истинска джунгла.

— Повече ми харесва този вариант, отколкото онзи с насекомите и змиите. Дявол да го вземе, как ми се ще да си бях взела банските.

Изабел се появи иззад листата на едно дърво с думите:

— Винаги държим подръка бански за гостите си. В кабинките близо до сауната ще намерите такъв, който да ви става. Елате. Ще ви покажа къде са съблекалните. Моля ви, чувствайте се поканени да поплувате, когато пожелаете.

Крофт бавно вървеше след двете жени и продължаваше внимателния оглед на тропическия басейн. Ефектът на илюзията не успяваше да прикрие факта, че всъщност се намират в едно огромно мазе. Никъде нямаше прозорци. При угасени светлини това място щеше да прилича на черна пещера.

Няколко минути по-късно Изабел ги изведе от градината и посочи към голяма дървена сауна и две кабинки.

— Вижте в дясната кабинка за дамските бански костюми. В другата пък има няколко чифта мъжки. — Изабел се усмихна на Крофт.

Мърси се престори, че не забеляза усмивката, която бе предназначена за Крофт, но той видя как ядно се бяха присвили очите й, когато се извърна да отвори вратата на кабината. За втори път този ден той се почуди дали не го ревнува от Изабел Аскейниъс. Доста интригуваща мисъл.

Нямаше време обаче да разсъждава върху това. Изабел вече извеждаше гостите си от залата с басейна през друга стъклена врата, от която се влизаше в съвсем различна стая.

— Еразмъс отиде напред, за да отвори библиотеката. Толкова е нетърпелив — леко развеселена им обясняваше Изабел. — Едва се стърпява да се похвали с колекцията си на хора, които разбират от тези неща. Толкова рядко ни идват гости.

Стаята от другата страна на вторите стъклени врати бе мебелирана като лична библиотека в стар европейски стил. Имаше малки настолни лампи с абажури от зелено стъкло, пухкави канапета и полирани дървени масички. Единственото нещо, което липсваше, бяха книгите. В средата на стената бе вкопано голямо хранилище, в което човек можеше да влиза спокойно прав. Вратата бе направена от тежка стомана и бе снабдена със сложен механизъм за заключване. Крофт с интерес разгледа механизма.

Свеж хладен въздух се понесе към тях през отворената врата на хранилището. Еразмъс Гладстоун ги чакаше вътре. Като прекрачиха високия праг, Крофт и Мърси се озоваха в стая, чиито стени от тавана до пода представляваха полици с книги. Не бе нужно човек да е голям специалист, за да разбере веднага, че повечето, ако не и всички, от тези книги са много стари и изключително ценни. Мърси направо изпадна във възторг. Крофт я гледаше как се приближава до един от рафтовете и чете имената на авторите и заглавията по кориците на книгите.

— Чосър, Марлоу… — Тя изговаряше тихо и почтително великите имена, а пръстите й се движеха над повърхността на кожените подвързии, сякаш не смееше да докосне книгите. — Никъде не съм виждала такава сбирка освен в музей, Еразмъс.

Той се усмихна доволно.

— Човек трябва да притежава поне няколко книги, отпечатани преди 1500, ако иска да рече, че има достойна библиотека. Трябва да призная, че все още работя по тази част от колекцията си.

— Но да имате толкова много прекрасни екземпляри — рече Мърси с леко поклащане на глава, — направо умът ми не го побира!

— Парите преодоляват много препятствия по разпродажбите, драга моя. Аз лично съм по-горд с първото си издание на Дарвиновата „Теория за произхода на видовете“, отколкото с книгата на Чосър. Много беше трудно да намеря това копие на Дарвин, макар че книгата е била отпечатана през 1859-а и следователно е сравнително нова. — Той прекоси стаята към друг рафт. — Ей тук имам някои много интересни неща на Хенри Филдинг, включително оригинален комплект на шестте тома на „Том Джоунс“ от 1749-а. Освен това имах достатъчно късмет съвсем наскоро да купя първите два тома на „Памела“ от Ричардсън. Издадени са през 1741 година.

— Човек бих убила, за да се сдобия с книгите на Филинг или Ричардсън.

Гладстоун одобрително се усмихна.

— Обичам търговците на книги, които не са загубили хъса си. Ще слезем пак тук, преди да тръгнете, и ще си поговорим кои книги бихте искали да вземете като част от цената на „Долината“.

— Прекалено сте щедър. — Мърси очевидно бе искрено шокирана. — Дори не мога да си помисля да взема някоя от тези. Не и в добавка към това, което вече ми платихте.

— В света на колекционирането на книги абсолютно всичко е относително. Бе почти невъзможно да намеря „Долината на тайните съкровища“, а аз толкова много исках да я притежавам. Издирвах я от доста време. Готов съм да проявя щедрост, защото вие ми дадохте нещо, което иначе можех да не получа.

— Затруднявате ме — отвърна Мърси с колеблива усмивка.

— Хайде да поставим „Долината“ на мястото й. Колекцията си с еротика държа ето там. — Гладстоун отиде до далечния край на стаята, където една малка редичка книги бе отделена от всички останали. Те изглеждаха доста по-овехтели от по-благоприличните си събратя. — Благодаря ви, Мърси Пенингтън, че ми дадохте възможност да добавя възхитителната творба на Бърли към библиотеката си. Това е един много щастлив момент за мен. — И той внимателно положи книгата върху рафта. После остана дълго загледан в нея. Когато отново се обърна към тях, Гладстоун бе широко усмихнат, а необичайните му сини очи бяха светнали от удоволствие. От него като че ли се излъчваше щастие, което увличаше и околните.

Този човек определено има омаен чар, ядно си помисли Крофт. Доколкото знаеше, същото се бе отнасяло и за Еган Грейвз.

— Добре е да се върнем към питиетата си, Еразмъс — тихо проговори Изабел от вратата. — Ланс е определил вечерята за седем часа.

— Разбира се. — Гладстоун тръгна към тях и елегантно улови Мърси за ръката. — Не се притеснявайте, скъпа. Ще имате достатъчно възможности да поразгледате библиотеката ми, докато сте тук. Но сега като че ли Изабел е права. Най-добре е да се връщаме горе. Предстоят ни няколко доста оживени дни. Изабел спомена ли ви вече за малкото тържество, което даваме утре вечер в чест на моя успех с „Долината“?

Крофт тъкмо си мислеше, че му трябва повече време в това хранилище, за да проучи съдържанието му. Беглият му оглед не бе достатъчен. Той чу въпроса на Гладстоун точно в момента, в който прекрачваше вратата на хранилището.

— Тържество? Тук?

— Доста рядко организираме партита. Както сигурно се досещате, доста е сложно — със съжаление рече Гладстоун, след което изведе Мърси от хранилището и се обърна, за да го запечата. — Изисква много внимателно планиране. Но се боя, че станах нещо като покровител, меценат на една колония доста талантливи млади художници, която се намира на около тридесетина километра оттук. Веднъж годишно ги каня да ми гостуват за една вечер. Аз осигурявам всичко, включително и транспорта. Художниците могат да бъдат изключително приятни и интересни събеседници, стига на човек да не му се налага всеки ден да се занимава с тях. Доста са темпераментни. Може би това върви заедно с таланта. Тази година ще бъдете тук за събитието. Надявам се да ви хареса.

Крофт стрелна поглед към Мърси и видя изражението на възхита в очите й. Изведнъж го обхвана гняв, който бързо потисна. Съвсем очевидно беше, че тя никога не е срещала човек като Еразмъс Гладстоун и с най-голямо удоволствие би се оставила да бъде очарована от него.

Крофт знаеше, че ще му се наложи да предприеме нещо, за да е сигурен, че Мърси няма да попадне под магията на Гладстоун.

Тази вечер, реши той, Мърси няма да спи сама. Време беше да се подсилят отново връзките от онази нощ, когато тя за първи път стана негова.