Старлет

Глава 12

Топлите слънчеви лъчи нахлуваха през широко отворения прозорец и трептяха по дългото, стройно тяло на мъжа, който лежеше заспал. Разбърканите, влажни от пот чаршафи се бяха увили около голите му мускулести крака, сякаш той непрекъснато се бе въртял.

С лек стон той се превъртя и легна по гръб, след което застина в абсолютно неподвижна поза. Усети клепачите си така натежали, сякаш никога нямаше да има сили отново да ги отвори. В момента бе твърде слаб, за да опита отново. Искаше да се измъкне от непрогледната тъмнина, която го бе стиснала като в менгеме, и да прогони кикота на демоните от коридорите на мисълта.

Мисленето му бе замъглено и той се чудеше защо, мъчеше се да си спомни какво се беше случило с него. Не можеше да си отговори нищо свързано. Бе стъписан, объркан и просто нищо не си спомняше. Въздъхна леко. Сега дори мисленето му струваше големи усилия и му се струваше, че е по-добре да се остави до го понесе сънят и за нищо да не се безпокои.

Седейки на един стол до него, Старлет бе чула промяната в дишането му и се наведе над него, преценявайки с поглед състоянието му. Очакваше да долови и друга въздишка, която да й подскаже, че той вече се събужда. Тя тихо се молеше със свити от мъка гърди.

— Хайде… можеш да го направиш. Опитай се по-силно.

Усилията й бяха възнаградени, когато той раздвижи устни, но прошепна само неразбираеми звуци.

— Чуй ме… ти си жив, ще се оправиш — каза му тя.

Той нищо не отговори.

— Можеш ли да ме чуеш? Ако можеш, но нямаш сили да ми отговориш, мръдни само с ръка. Аз ще разбера.

Тя се загледа. Но нищо не стана. Прехапала долната си устна, със сълзи, напиращи в очите, тя седна обратно на стола.

Раните му бяха жестоки, опасни за живота. Един куршум се бе приплъзнал по черепа му, като бе издълбал дълбока бразда над дясното му ухо. Той беше така контузен, че лицето му бе насиняло и охлузено до неузнаваемост. За щастие нямаше счупени кости. Тя не разбираше как е могъл да извади такъв късмет.

В началото бе доволна, че раната се оказа „чиста“, което значеше, че куршумът не беше минал през черепа му. Но не беше сигурна дали черепът не е счупен и бе започнала да си мисли, че най-вероятно беше. Щеше да бъде голяма изненада, ако не е.

Господи, тя не бе искала да поема отговорността да се грижи за него, защото не беше сигурна, че ще може да му осигури необходимото равнище на медицинска помощ, от която той очевидно се нуждаеше. Но това не променяше много нещата. Сама си бе поставила за цел да спаси живота на този човек. Просто нямаше кой друг да направи това.

Тъй че бе седяла тук с дни наред — чакайки, наблюдавайки. Без никога да престава да се надява. Като същевременно бе установила, че е станала твърде загрижена за него.

Той отново беше буден, но този път мисли те му бяха по-свързани, макар да се чувствуваше все още твърде замаян. Къде беше? Все още не знаеше, но сега си спомни един сън, който му се бе присънил, макар и не много ясно.

Нещо болезнено щракаше в мозъка му. Или имаше нещо повече от това? Наемните убийци на Алек Тримейн бяха на път да го застрелят, заедно с още някой. Деър се мъчеше да си спомни кой беше с него, но в паметта му не се появяваше нито едно лице. Но си спомняше добре болката.

Той отново си спомни тежките им удари, спомни си тълпата от лица и размахани юмруци. Адреналинът им се бе покачил много. Те успяха най-после да го свалят на колене. Дивашка жажда за кръв бе обхванала всичките. Бе разбрал, че те го искат мъртъв, но не желаеха това да стане бързо и лесно. Беше се заклел да не издаде нито звук.

И той не издаде, макар усилията му да бяха по-големи от понесения побой.

Лицето му беше многократно размазвано — както с юмруци, така и с ботуши. Главата му бе сякаш размекната от раздиращата агония и вътрешно той крещеше отвратителни ругатни към мъчителите си.

Непрекъснатият побой продължаваше.

Той се сражаваше с тежките им юмруци, успявайки понякога да нанесе и той по някой добър ъперкът, когато изведнъж почувства смазващ удар. Нещо твърдо като желязо проблесна отстрани и в главата му експлодира нова вълна от болка.

Той сляпо се препъна, падна и бе повлечен отново нанякъде. Мъжете го изправиха и като го крепяха, блъснаха напред пребитото му тяло от една висока скала.

Господи, това беше страхотно дълго падане. Той си припомни как шокиран стискаше зъби, когато се потопи в ледената вода, как пляскаше безпомощно, повлечен от бързото течение, разбирайки, че ще се удави, ако не заплува или не се добере до някаква опора. За съжаление крайниците му отказваха да се подчинят.

Водата се затвори над главата му, изпълвайки ноздрите и отнемайки въздуха в дробовете. Той беше потопен в абсолютна тъмнина.

Тогава Деър разбра, че ще умре.

Смъртта не му беше непозната. Бе чувствал нейното присъствие и преди, но никога не си беше представял, че ще свърши живота си на дъното на някаква река. Инстинктът му за самосъхранение надделя над всичко. Той направи това, което беше най-естествено за него. Впрягайки упорития си характер, накара ръцете и краката си да се движат, пробивайки път през водата, измъквайки се нагоре, докато главата му достигна повърхността.

Не можеше да си припомни тази животворна първа глътка въздух, си мислеше той отпаднало, все още объркан. И тъй, той жив ли беше или не? Болката му беше почти нетърпима, но в този момент я посрещна с радост. Това беше ясно указание, че все пак е жив.

Накрая успя да принуди посинените си, охлузени клепачи да се отворят. За своя изненада разбра, че не може да види нищо. Нищо, дори лъч светлина.

Беше сляп!

Тогава почти изпадна в паника. Беше съгласен всичко да му се случи през живота, но не и да загуби зрението си! В този момент повече от всичко друго на света му се прииска да е мъртъв.

Някакъв ангел шепнеше успокоителни думи до ухото му.

— Всичко е наред… ти не си сам. Аз съм тук заради теб и няма да те изоставя.

Пръстите му сграбчиха колосаните чаршафи под голото му тяло. Платното беше гладко и прохладно при допир, и въпреки обърканите си мисли го възприе като приятно усещане; първото, откакто бе отворил очи. Той се принуди да се отпусне, да мисли въпреки обхваналата го паника и изгарящата топлина, която сякаш бе обхванала отвсякъде цялото му тяло и го изгаряше.

„Мисли, асимилирай фактите и разбери къде си!“ — заповяда той на притъпеното си съзнание.

Поемайки затруднено дъх, той стигна до извода, че би трябвало да лежи гол в някакво легло, покрит само с одеяло. Главата му пулсираше безмилостно. Но в чие легло? Наостри слух, за да чуе, ако е възможно, някакви други звуци.

За свое удовлетворение не чу някаква глъч от сърдити гласове — едно от последните неща, което си спомни, преди да се гмурне в реката, — както нямаше и някакъв друг белег за непосредствена опасност.

Всъщност остана с впечатлението, че е сам, с изключение на ангела с кадифения глас.

Той бе в безопасност и бе защитен. Напрежението в гърдите му спадна. Мъртвите хора нямат такива усещания, нали?

Един по един, той се напрегна да раздвижи пръстите си, след това размърда и пръстите на краката. И тук нямаше нищо счупено. Дотук всичко беше много добре.

Предишните преживявания продължаваха да се промъкват в съзнанието му и той смътно си спомни един друг глас, който го караше да плува и се бореше да го спаси. Или това беше част от неговия сън?

Не. Имаше още някой с него във водата, който го убеждаваше непрекъснато, че няма да се удави и че заедно щяха да доплуват в безопасност до брега. Този човек ли го беше спасил, беше го измъкнал от реката и се бе погрижил за него, когато бе изпаднал в безсъзнание? Но кой беше този човек? И къде беше той сега?

Деър внимателно се заслуша, но не можа да долови нищо, което да му се стори познато. Нямаше също така и нещо друго, което би могло да свърже неговия спасител с Алек Тримейн или с който и да е от онези мъже, които така настървено се мъчеха да го убият. Без съмнение те нямаха никаква причина да си мислят, че не са успели. Най-малкото поне се надяваше, че те вече не се мъчат да открият следите му. Последното нещо, което той би искал, бе да излага на опасност тези хора, които се бяха погрижили за него и му бяха осигурили подслон, от който толкова се нуждаеше.

Деър лежеше със затворени очи и въпреки изгарящата болка зад притворените си клепачи напрягаше сетива да опознае новата среда, в която бе попаднал, поглъщаше приглушените звуци на птича песен, плахото трептене на силно колосаните пердета, разлюлени от лекия бриз, сладкия, чист глас на някаква жена, която тананикаше оттатък в другата стая.

Изглежда, че наоколо нямаше никой друг. Само тя. Той се досети, че това беше гласът, който бе чул преди малко. Започна да брои на ум стъпките, които тя правеше. Те бяха съвсем малко на брой, така че, ако мажеше да се уповава на собствената си преценка за разстояние, то стаичката, в която тя шеташе, бе много малка. След това чу как няколко тенджери изтракаха, на общия фон на непрекъснатото свистене от кипящия чайник.

Минутите се нижеха, докато бе оставил съзнанието си да се скита между стените на собственото му убежище. Дълго потисканите емоции го заляха като приливна вълна. Гърлото му изведнъж се сви. Той бе завладян от необикновена радост, каквато никога преди това не беше изпитвал.

Господи, беше толкова хубаво да си жив! Защо досега никога не бе имал време да забележи онези малки неща, които предлага животът?

Спомените му станаха по-контрастни и го върнаха в средата на полурационалното мислене. Деър започна да си припомня някои смътни впечатления и рязко поемайки въздух, изведнъж пред него се очерта силуета на облечения в кожи следотърсач.

Деър започна да се пита дали Рейвън бе успял да се спаси или са го убили. Той се бе спасил въпреки всичко и най-вероятно бе Рейвън също да е успял. Тогава Деър осъзна чий беше гласът, който го беше подканял да се бори в реката.

Той почувства странна тъга по оня наконтен, дързък младеж, който вероятно беше загинал в студената, мрачна река. Едва ли е било приятна смърт за човек, който така се страхуваше от водата. Рейвън бе толкова млад и толкова решителен в намерението си да поправи всички злини на света.

Деър си спомни, че той бе този, който го бе накарал насила да скочи в реката, въпреки искрените молби на момчето. Той само се бе старал да спаси живота на Рейвън, но неволно може би бе причинил смъртта му. Изведнъж върху него се стовари непосилното бреме на вина. И по-рано бе изпитвал подобно чувство, но някак си досега то никога не бе толкова тежко.

Деър проклинаше задъхано и очите му се разтвориха широко в отчаяния му опит да избяга от болезнените спомени, но пред тях се изправи само заплашителна тъмнина. Не можеше да вижда, почти не можеше да се движи, но това, което го изкарваше от равновесие, бе вероятността да остане сляп за цял живот. Беше нещо твърде ужасно, за да може да го понесе. Дори не смееше да мисли за това, защото щеше да полудее! Няма по-жестока присъда за един човек на револвера, когото непрекъснато преследваха и предизвикваха, да оцелее след подобно изпитание без зрение. Сляп… инвалид, оставен сам на милостта на своите врагове.

В този момент, изпаднал в емоционален шок, Деър не можеше да осъзнае колко беше смазан. Струваше му се, че пред него стои само черната бездна на нищото и студената реалност, пред която трябва да се изправи. Не можа да осъзнае дали бе произнесъл някакъв звук, но изведнъж почувства нечие присъствие до себе си. Някой, чиято усмивка бе като люляк през пролетта. Жената. Дали това беше същата жена, която беше чул да тананика в съседната стая?

Една хладна ръка докосна челото и веждите му.

Подейства му успокоително. Това докосване бе толкова приятно. В нейното присъствия нямаше нищо заплашително, нито в нежните звуци, които тя тихо нашепваше, докато бършеше веждите му с влажна кърпа. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че може да й се довери, и че тя отчаяно се мъчеше да му спаси живота.

Сухите му, напукани устни се опитаха да очертаят думите, които искаше да й каже, но едва можа само да прошепне дрезгаво:

— Така… ми е хубаво.

— Радвам се, че най-после се съвземаш, но моля те, не се опитвай все още да говориш — отвърна мекият глас. — Трябва да пазиш силите си. Просто си почивай и знай, че тук си в безопасност до мен.

Той искаше да продължи да говори, за да остане тя при него, но му бе трудно да се концентрира върху нещо друго, освен ръцете й и нейното измъчващо го ухание. Полата й прошумоля, когато се обърна да се отдалечи и Деър се напрегна, за да протегне ръка и я хване за китката.

— Ос… тани… не си… отивай… още.

След като бе толкова близо до смъртта, той имаше чувството, че тя все още чакаше някъде тук, спотаена в сянката, готова да го прегърне, докато той лежи затворен в тъмнината. За първи път от много време насам Деър Маккалистър разбра, че се нуждае от някого. Това бе изненадващо откритие.

Той почувства леката тежест на жената, когато тя приседна на леглото до него.

— Ако искаш, ще остана при теб, докато заспиш. Трябва да почиваш колкото може повече, мистър Маккалистър. Така ще се възстановиш по-бързо.

— Защо не мога да виждам?… — изхриптя той, прекарвайки с усилие думите си през сухото гърло. Твърдите му пръсти стискаха нейните, отказвайки да я пуснат. Въпреки тежкото си нараняване той много добре контролираше движенията си.

— Не знам със сигурност, но се надявам, че това е временно състояние. Бе прострелян и много сериозно ранен. Мястото се е подуло много. Вероятно след като се оправи, ще може да се каже нещо повече.

— Колко… е сериозно?…

— Доста, но можеше да бъде и по-лошо.

Гласът й беше спокоен и всеки път, когато заговорваше, той се чувстваше по-добре и не толкова самотен. Това беше познат глас; той някак си я бе разпознал веднага, но отдаваше това на обстоятелството, че бе чувал този глас, докато беше в безсъзнание.

— А момчето… то спаси ли се? — запита Деър.

— Рейвън, искаш да кажеш?

Той стисна ръката й в знак на потвърждение.

— Да… измъкна се.

Деър въздъхна с облекчение.

— Радвам се… Разкажи ми каквото знаеш… за онази нощ.

След като прочисти гърло, тя започна да му разказва за нощта, когато Рейвън бе довел Деър тук, в колибата й. Как той бил почти в безсъзнание, когато следотърсачът го качил с огромни усилия на коня си. Двамата успели да се измъкнат и след неколкочасова езда се натъкнали на колибата.

— Май че това е всичко, което знам — в заключение каза тя. — Освен това, че Рейвън не беше ранен сериозно, и че на другата сутрин си отиде.

Пръстите й се сключиха около неговите.

— Мисля, че Рейвън е разбрал, че ви дължи живота си, мистър Маккалистър.

— Бих казал, че си е платил дълга — изхриптя Деър.

Искаше да се концентрира, но болката отново го теглеше надолу, към онази дълбока черна яма. Имаше още само един въпрос, на който той се нуждаеше от отговор и след това можеше да си почива.

— Ко… коя… си ти?

— След това ще има достатъчно време да се запознаваме — отвърна тя. — Не трябва да се изморяваш, като задаваш толкова много въпроси. Просто си почивай. Аз съм наблизо, ако ти потрябва нещо.

Неочаквано прозвуча неговият тих и горчив смях.

— Ако наистина искаш да направиш нещо за мен, измъкни ме от това положение. Един… сляп стрелец, сляп професионалист. Вече не съм нищо друго, освен… едно идиотско посмешище.

Тя го докосна по ръката и я стисна внимателно.

— Съжалявам. Наистина не знам просто какво да кажа. Разбирам колко ужасно е това за теб.

В момента Деър не се нуждаеше от нейното състрадание. Това бе нещо повече, отколкото той би могъл да понесе. А и не знаеше въобще какво повече да каже. Всъщност не можеше повече да понася никого около себе си. Дори нея.

— Просто… си върви — едва прекара думите през яростно стиснатите си зъби. — Остави ме… на мира.

Деър се чувстваше сразен, слаб, никому ненужен. И никога така презрително поруган, както в този момент. Утехата, която намираше в съня, го обори и той започна да потъва надолу, надолу към нея.

Старлет се плъзна тихо към вратата на голямата стая на колибата, като го гледаше напрегнато. Съзерцаваше тъмното му мъжествено лице с уважение. Дори пребит, насинен и охлузен, той все пак бе един изключително красив мъж. Косата му лъщеше черна като абанос, донякъде благодарение на нейните ежедневни грижи да я сресва и поддържа чиста. Тя неведнъж се бе изкушавала да прекара пръсти през тези гъсти вълни. До този момент бе устоявала на изкушението, но не знаеше още колко дълго ще може да издържи.

Синините около очите му бяха огромни, но скоро щяха да започнат да изчезват. На носа му личеше следа от удар, без съмнение бе счупен при някоя кръчмарска свада. Устата му беше твърдо очертана и когато беше буден, тя изглеждаше като излята в безмилостна гримаса. От дясната страна на челюстта се виждаха няколко неприятни драскотини, но тя ги беше намазала с мехлем и не очакваше да останат белези. Беше брадясал, което само засилваше страховития му вид, но бръсненето можеше да почака още няколко дни.

Накрая тя се загледа в ритмичното повдигане на гърдите му и когато чу тихото му дишане, разбра, че отново беше заспал.

Едва тогава Старлет си позволи да го напусне. Обърна се, прекоси стаята до каменното огнище и застана с невиждащ поглед, зареян в пламъците.

Можеше само да се надява за положителното решение на неговата дилема, както и на нейната собствена.

И Старлет знаеше, че колкото по-бързо станеше това, толкова по-добре щеше да бъде и за двамата.

През следващите няколко дни тя непрекъснато трябваше да бъде около него, като крадеше по малко сън, когато беше възможно, най-често, когато седеше на стола до него. Старлет очакваше той да развие треска, като се молеше тя да не продължи дълго. С големи усилия успа да прекара през свитото му гърло чай от върбова кора, като му държеше носа, докато той плюеше, проклинаше и накрая погълна едва една чаена лъжичка.

Беше вечерта на четвъртия ден, когато започна да си мисли, че молитвите й бяха отишли напразно. Едрото му тяло гореше цялото, кожата му излъчваше топлина с такава сила, че тя започна да си мисли, че той няма да изкара нощта, ако не свали температурата му по някакъв начин.

Цветът на кожата му бе сив като пепел и макар да спеше почти през цялото време, дори когато се събудеше, той пак не беше на себе си. Старлет знаеше, че трябва да се качи на коня и да отиде до Текила Бенд, за да извика доктор Снайдър. Но как щеше да обясни на оня касапин присъствието на професионалния убиец в колибата й?

Никой не знаеше, че това място съществува, освен Джейд. Знаеше, че ще трябва да даде страшно много обяснения, ако докараше доктора тук. И какво щеше да стане, ако срещнеше някой от телохранителите на Алек в града и някой от тях я видеше как излиза с доктора? Това можеше да им се стори подозрително и те щяха да ги проследят. Нещата можеха да станат много неприятни. Стрелецът съвсем не беше във форма, за да посрещне нежеланите гости.

Но тя имаше вяра в собствените си сили да го излекува сама.

Истината — ако тя имаше смелостта да признае истината пред себе си — беше, че Старлет не искаше да го оставя сам. Не и след всичко това, което бяха преживели заедно.

Отчаяно желаеше Джейд да е с нея, но нямаше никакъв начин да й изпрати дори и една дума. Никой дори не знаеше, че е тука. Нямаше никакво съмнение, че още един чифт ръце щяха да бъдат от голяма полза, някой, който би се чувствал по-непринудено около едно мъжко тяло и който познаваше по-добре неговите потребности.

Старлет затвори очи, като се олюляваше. Господи, как бе изморена. Погледна към него и въздъхна отчаяно, като видя неконтролируемите му конвулсии.

Измъкна една ръчно изработена кувертюра от чекмеджето на скрина, покри го с нея, като я втъкна по краищата под дюшека. В противен случай, така както се тресеше, той не би останал и за момент завит.

Деър шепнеше нещо в делириум.

„Помогни ми!“

„Ще ти помогна! Тук съм!“ — ожесточено си мислеше тя, като не смееше да произнесе думите на глас, защото се страхуваше да не избухне в сълзи.

Ръцете, които го докосваха, бяха нежни и познати при контакта с голата кожа. Те се местеха по него внимателно, сякаш знаеха къде изнуреното му тяло го болеше най-много и там докосванията бяха най-леки. Той се размърда и успокояващите ръце го накараха да стои неподвижно. Отново усети липсата на каквато и да било заплаха в този жест. Това беше жената, която миришеше на люляк, и отново му стана приятно от нейното присъствие.

Изправена до леглото, Старлет гледаше надолу и цялата се изпълни с жалост към него, макар да знаеше, че щеше да я ненавижда за това. Той беше изпълнен с гордост мъж, твърд като кремък, който не можеше да понася симпатии или нежност и който бе принуден да се осланя на една жена. Нещо, което той, изглежда, никога не беше правил през живота си.

Образът на грубия непознат, който бе срещнала преди две седмици горе в планината, застана пред очите й. Едва не се бяха избили през онази нощ и без съмнения тяхната първа среща бе твърде враждебна. Определено тогава тя не беше оня тип желана жена, който си представяше, когато си мечтаеше за срещата си с мъжа, в който един ден щеше да се влюби. Главата й рязко се повдигна, когато осъзна за какво си мислеше. Любов! Наистина ли бе започнала да се влюбва в този мъж?

Така както стояха нещата, тя сигурно за цял живот щеше да носи грозен белег на рамото си, там, където неговият куршум се бе врязал в плътта й, като освен това Деър я бе лишил и от последната надежда да открие скритото завещание.

Тя все още бе озадачена защо все пак той се бе помъчил да спаси живота й през онази нощ, поемайки риска да загуби своя заради това. За него щеше да бъде много по-лесно да остави картите на съдбата да се раздадат така както могат.

Вместо това той се беше опитал да я защити. Зад притворените си очи тя виждаше тъмнозеления му поглед, лек като лятна буря, който тогава пламтеше в огън, преди да я блъсне от онази урва над реката. Сега тези очи може би никога нямаше да я погледнат с разбиращ поглед. Беше много възможно той да умре още тази нощ.

Старлет едва преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й.

— Така си много по-опасен, отколкото когато беше насочил револвера си срещу мен — прошепна тя и едва тогава осъзна, че би произнесла думите си на глас. Очите й се разтвориха широко и тя се загледа внимателно в лицето му. Той не беше помръднал, нито пък можеше да разбере, какво бе казала — осъзна тя с голямо облекчение. Старлет изведнъж си даде сметка, че трябва да бъде много по-внимателна за в бъдеще.