Старлет

Глава 3

— Няма да мине много време, Маккалистър — прошепна един пресипнал глас, — и ти ще бъдеш мой.

Високият, облечен в черна кожа човек пусна врания си кон да върви пред него и внимателно огледа тясната пътека, осветена от слабите лъчи на луната.

Мразовитата нощ като че ли се оглеждаше в тюркоазните очи, но скоро чувствените устни бяха стоплени от усмивка. Ездачът се наведе над шията на коня си, за да огледа следите от конски копита, оставени по песъчливата пътека. Изглежда, Маккалистър бе минал по този път, и то преди не повече от половин час.

Най-после бе наблизо.

Самотният ездач бе известен под прозвището Рейвън и всички бяха съгласни, че това име подхожда на славата му, както и черният жребец подхождаше на самия него. Славата на Рейвън се носеше в Текила Бенд и околностите му, които се намираха на около седемдесет и пет мили от Санта Фе.

Щом някой престъпеше закона, дори и само с едно погрешно действие, Рейвън веднага взимаше мерки нещастникът да не повтори грешката си. Положението на престъпника се влошаваше, ако беше плячкосал и някакви пари, макар че това никога не играеше основна роля. Западът бе жестоко, далеч от закона място, но дори и тук справедливостта побеждаваше понякога.

Основната цел на Рейвън бе сигурността да се възцари напълно в този край, населяван от добри хора. За главата на Маккалистър не беше обявена награда, но това не означаваше, че не е злосторник. Той беше наемен убиец и Рейвън знаеше, че за професионалиста не е нужно да мрази някого, за да отнеме живота му. Той убиваше за сребърници, убиваше хладнокръвно. Рейвън не искаше този човек да се установява в Текила Бенд.

Рейвън изкачи без труд стръмното било и не се изненада, че Маккалистър никъде не се виждаше. Въпреки това той бе тук, скрит в мрака, и несъмнено чакаше някъде по-нагоре.

Маккалистър не се тревожеше за предстоящата схватка. Тревогите си той оставяше на револвера си и на плитките гробове.

Рейвън мрачно сви устни. Питаше се дали някой от Текила Бенд не го е повикал. Може би го бяха наели да свърши някоя работа. А може би само смяташе да поеме ранчото на баща си след погребението на стария.

Кап бе умрял по много тъжен начин. Съвсем сам, с разбито сърце, далеч навътре в пущинака. Алек Тримейн бе открил тялото му, след като конят му се беше върнал в ранчото без господаря си. Очевидно беше излязъл с коня си и беше паднал от него или пък животното го беше хвърлило от гърба си.

Алек предполагаше, че е получил инфаркт. Може би. Рейвън се замисли и отново се учуди какво ли би могъл да прави Алек в ранчото на Маккалистър, като със сигурност знаеше, че двамата мъже никога преди това не са били близки. Алек като че ли винаги се намираше точно там, където неприятностите се надигаха, за да покажат грозното си лице.

Е, сега може и да си намери майстора с Деър Маккалистър. Синът на Кап не се беше мяркал насам от години. Не даваше вид, че се интересува от баща си. Но сега май на всяка цена бе решил да стигне до Текила Бенд.

Всички знаеха, че Кап остави голямо ранчо и стадо отбрани мустанги. Синът му беше единственият възможен наследник. Парите и земята бяха силен мотив. Дори и най-почтени хора убиваха за по-малък имот. Рейвън знаеше много добре това.

Вълнуваха я много въпроси, чиито отговори не знаеше. Фактът, че за Деър Маккалистър бе известно съвсем малко, бе доста обезпокоителен.

Изведнъж наоколо стана съвсем тихо. Въздишките на вятъра, шумоленето на листата, чаткането на отронените от скалата камъчета, падащи надолу по каньона, бяха престанали. Преследвачът се скри в гъстата дъбрава и предпазливо се огледа. Маккалистър сигурна се спотайваше в някое скривалище, но Рейвън възнамеряваше да го измъкне на открито. Предпазливо слезе от коня си и се запромъква крадешком в сенките на дърветата. Беше вперила поглед в тъмнината. Всеки нерв от тялото й бе опънат до краен предел.

След няколко минути тишината бе нарушена от зловещ, смразяващ кръвта звук. Тъжен стон се понесе между дърветата и се сля с воя на вятъра. Като че ли в пущинака се скиташе загубено дете.

Възможно ли беше това, помисли си Рейвън вцепенена.

Тихият звук се чу отново. Самотен, безнадежден плач, който смразяваше сърцето. Въпреки ледения въздух по челото на Рейвън избиха капки пот и сребристосините очи се изпълниха с нерешителност, но тя бързо отстъпи място на съмнението.

Разбира се, Маккалистър много добре знаеше как да играе по нервите и това беше някакъв хитър номер. Стоновете на вятъра и тревожните стенания зазвучаха в канон, който разми границата между илюзия и реалност. Рейвън можеше да разбере само по един начин какво става. Дългите, ловки пръсти стиснаха дръжката на добре поддържаното оръжие, което владееше до съвършенство.

Беше дошъл моментът, в който ловецът трябваше да се надигне и да пропълзи.

Деър Маккалистър знаеше, че само след няколко минути преследвачът му щеше да изкачи билото, и смяташе да се възползва от тъмнината, за да го причака в засада. Той обичаше да играе честно и открито да се изправя срещу врага, но не беше и глупак. Отдавна бе разбрал колко е важно да можеш да изненадаш противника. Беше му ясно, че може да издебне преследвача си от скривалището и да стреля в него, а после да продължи пътя си, но той никога не убиваше непочтено. Не беше ловец, който стреля в гръб, и не възнамеряваше и да започва. Не беше екзекутор и приемаше предложена задача само ако вярваше, че тя е справедлива. Естествено, че услугите му бяха добре платени. Но да вземеш на прицел живота на някой заради някой друг, често пъти непознат, не беше лесно и си заслужаваше съответната компенсация. Деър знаеше, че така осигурява спокоен живот на много семейства, които в противен случай щяха да се страхуват да вървят по улицата. Понякога дори беше доволен от себе си заради делата си.

Той огледа местността и спря погледа си на всеки бор в каньона. Погледът му падна на сламения кош, завързан за седлото му. Успокои се, когато плачът на сирачето се превърна в писукане. Надяваше се, че не си поема дъх, за да започне отново. Известно му беше, че е голяма глупост да го води толкова дълго със себе си, но не можеше да го остави гладно и уплашено на брега на Рио Хондо, свито до безжизненото тяло на майка си. Деър знаеше, че ще загине само в пущинака. Разчувства се и реши да го откара в най-близкия град. Не знаеше какво точно ще прави с него, но със сигурност жадуваше да се отърве от досадния вързоп, както и да прекара приятно останалата част от нощта в голямото легло на Джейд Су Линг, винаги готова да му достави удоволствие. Заради това забавяне сега щеше да пристигне в Текила Бенд по-късно, отколкото му се искаше, но не чак толкова късно, че да не може да прекара нощта така, както му се искаше. В този момент нищо не му се струваше по-прекрасно от една гореща баня и желаеща го жена, но нямаше изгледи да получи скоро нито едното, нито другото. Поне докато не се измъкнеше от този забравен от Бога каньон.

Ушите на жребеца му Сегуро помръднаха неспокойно и конят нетърпеливо изпръхтя. Деър погали успокояващо гладката шия на дорестия кон и измърмори:

— Потрай, приятелю! Обещавам ти, че няма още дълго да си играеш на детегледачка.

Големият кон завря с обич муцуната си в рамото на Деър, като че ли искаше да увери господаря си, че никога няма да го изостави в беда. Той беше великолепно животно. Много по-смело от десет като него, взети заедно. Сегуро му беше подарък от кръвния му брат, Нощния Сокол, вожд на едно племе команчи. Нямаше друг кон, по-добре гледан и повече обичан от него.

Едно леко изтракване на тока на ботуш, стъпил на каменната пътека пред него, го откъсна от размишленията му. Сетивата му се изостриха. Шестото му чувство, на което той винаги разчиташе, се засили още повече в мрака. Той се отдръпна на няколко стъпки сред няколкото клонести бора. Сенките на дърветата го скриха от вражия поглед и той зачака. Всеки як като стомана мускул се напрегна в готовност.

Както очакваше, само след няколко минути от сенките изникна тъмна фигура и предпазливо запристъпва към скривалището му. Преследвачът стигна до едно голо място сред дърветата. Лунен лъч освети едно младо лице, очерта нежната извивка на челото и челюстта и падна върху високите скули.

Деър усети как кръвта му кипна. „Господи! — помисли си той, — само не още едно хлапе.“ Спомни си другите младоци с подобни мераци. Спомни си колко уверени бяха, че ще го хванат, и колко разколебани, когато смелостта им ги напускаше, умиращи от неговата ръка. Трябваше също така да си спомни, че нито един от тях не беше толкова невинен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Принуди се да научи този урок, ако искаше да оцелее.

Деър пое дълбоко въздух и излезе от скривалището си.

— Мен ли търсиш, хлапако? — попита той.

Преследвачът го изгледа и продължи да върви към него.

— Ако имаш малко ум в главата си, спри — заповяда Деър. Не получи отговор, изруга тихо и му изръмжа: — Ти май наистина си намислил да се самоубиваш. Или си решил на всяка цена да ме изкараш от кожата.

— Не дрънкай толкова, Маккалистър — отвърна преследвачът и спря на няколко метра. Погледна колана със сребърната тока и револвера, пъхнат в кобура, който висеше на бедрото на Деър, и добави: — Същият си, нали?

Лицето на Деър стана сурово. Толкова беше безсмислено и ненужно да отнема човешки живот, но той никога на получаваше право на избор по този въпрос. Тази мисъл го разстрои, но лицето му остана каменно. Той се обърна към младежа:

— Мисля, че си намерил твоя човек, синко.

Не зададе други въпроси. Нямаше смисъл. Отдавна бе разбрал, че колкото по-малко знаеше за тях, толкова по-лесно му беше да ги повали с изстрела си. Не искаше нощем да лежи буден, заобиколен от призраци, идващи от миналото му. Има някои неща, за които е по-добре да се премълчава. Предпочиташе мъртвите необезпокоявани да лежат в гробовете си, да не се връщат при него и да го преследват в сънищата му.

— Отдавна те чакам, Маккалистър — каза младежът. — Името ми е Рейвън. Ще го запомниш след тази нощ.

Деър не знаеше дали да се засмее или да се престори, че трепери. Това значи беше Рейвън, за когото толкова много бе слушал. Хлапето наистина изглеждаше така, като че ли чака краката му да се подкосят от страх.

— Виж сега. Рядко давам на някого шанса, който ще предоставя на теб. Но мисля, че си много млад и глупав, и дори и не подозираш колко близо си до смъртта от мястото, където си застанал. И да ти кажа право, не знам коя чавка ти е изпила ума, но заради нея не си струва да умираш. Защо не вземеш да се обърнеш и да изчезнеш сега и да забравим, че някога изобщо сме се виждали.

— Не възнамерявам да умирам скоро, Маккалистър — подметна преследвачът с упорито вирната брадичка. — И няма да изчезна. Не и докато не свърша това, което съм намислил.

Деър въздъхна. Нямаше настроение да се стреля с момчето. То имаше още незасъхнало мляко около устата си, а шансовете му да оцелее бяха изключително малки. Реши, че някой друг път ще потърси удовлетворение, но сега точно му бе дошло до гуша да убива. В него се надигна безсилен гняв. Вгледа се по-добре и различи тънка фигура, облечена в дълго, черно палто, кожени панталони, хубави ботуши и омачкан Стетсън,1 дръпнат ниско над очите му. Не можеше да определи цвета на косата, тъй като тя не се виждаше от шапката, но не можеше да отрече, че светлите му очи блестяха като късове сребрист лед. „Ако погледът можеше да убива — помисли си Деър, — сега да съм труп.“ Разбра, че през цялото време е бил прав. И този бе тръгнал на лов за слава и беше готов да умре за нея. Тогава защо, като знаеше, че няма смисъл, искаше да му даде шанс? Не можеше да си отговори наистина. Само знаеше, че е уморен да убива тези млади глупаци, загубили невинността си. А може би се бе възхитил от куража на младежа, втренчил очи в него. Но каквато и да бе причината, той не помръдна силните си опитни пръсти от излъсканата абаносова дръжка на револвера си. По-късно щеше да си спомня за това мигновено колебание и как то едва не му бе струвало живота.

За няколко секунди се възцари гробна тишина. Деър видя как ръката на противника му едва забележимо трепна. В момента, в който забеляза светкавичното движение на другия, той инстинктивно посегна към лявата си страна. Този път не стреля направо от бедрото си. Изчака. За негова огромна изненада преследвачът му грациозно пречупи китката си, в резултат на което се изви един кожен камшик, който изсвистя опасно близо. Деър бързо отскочи назад. Краят на камшика, вързан на възел, падна на косъм от целта си и безобидно вдигна облак прах около обутите му в ботуши крака.

— Не си желан в Текила Бенд, Маккалистър — каза преследвачът и камшикът му отново изсъска заплашително като смъртоносна змия. — Затова е по-добре да промениш плановете си и да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Деър разбра, че няма друг избор. Камшикът заплашително се извиваше между двамата. После бързо, за да убие, изсвистя отново. Само котешките рефлекси на Деър го спасяваха. Трябваше да признае, че досега никога не беше виждал някой да върти така мълниеносно и ловко камшика, с който обикновено се подкарваха говеда.

Той погледна непознатия. Явно бе решил да докаже цената си. В очите му се долавяше решителност и Маккалистър добре познаваше този блясък.

— Виж какво, не искам да се карам с теб. Защо не потърсиш някой друг, на когото да си изкараш яда — извика Деър.

Търпението му се бе изчерпало. Беше абсолютно сигурен в намерението си да не рискува нито секунда повече, за да не го посекат жив на парчета.

Преследвачът му тихо се изсмя:

— Ако мислиш, че ще се измъкнеш, преди да те разсека на две, много се лъжеш, наемнико!

Деър и за минута не би се усъмнил в това. Той се хвърли на земята, завъртя се няколко пъти, после протегна ръка към колана си, измъкна я с желязото и откри огън. Но когато лютивият барутен дим се разсея, той се вцепени от изненада. Противникът му в черно бе изчезнал вдън земя.

Той се повдигна на коляно, огледа местността, но не откри и следа от него. Нарочно се беше целил ниско, но не беше възможно да не го е улучил. Беше взел хлапака точно на мушката си. Вторачен в мястото, където противникът му преди секунди беше стоял, Деър изруга грозно. Беше си получил това, което заслужаваше, задето даде на хлапака време да се ориентира. Спомни си ледения блясък в очите му, сигурен беше, че онзи отново ще го потърси. Едва ли щеше да си спомня колко близо се е намирал до смъртта. Рейвън щеше да мисли само за това как Деър се бе опитвал да се измъкне от схватката. За първи път от много време насам нещата не бяха изцяло в негови ръце. Той скочи бързо на крака и се затича към коня си. Сега той бе преследвачът. Това бе единственият жесток изход — от опит би трябвало да знае, че друг начин нямаше.