Старлет

Глава 13

Старлет бдеше непрекъснато до леглото му, без да го напуска и за миг повече, отколкото бе наложително. Той спеше по-спокойно, което беше добре. Сънят му осигуряваше почивка от болката и бягство от грижите.

На Старлет й се искаше понякога да може и тя така да поспи, но това беше невъзможно. По-рано проблемите й изглеждаха по-лесно разрешими с пукването на зората, но сега нищо, дори изгревът на слънцето, не поправяше настроението й. Сенките от миналото закриваха слънцето от погледа й и оставаха в съзнанието й през целия ден. Безпокоеше я мисълта, че нищо в живота й повече нямаше да е същото като преди. И всичко бе заради него, осъзна тя и след като си го помисли, изпита същото безпокойство, което винаги усещаше, когато той нахлуеше в мислите й.

Макар че, кога ли всъщност не мислеше за него напоследък? Мислите за него изпълваха всеки час от деня и тревожеха сънищата й през нощта. Разбира се, най-голямата й грижа бе да спаси живота на Деър Маккалистър. Твърдо бе взела това решение.

Деър бе толкова слаб, че нямаше никакъв шанс да оздравее сам, ако не беше до него, здрава и силна, водеща битката за неговия живот, която той сам не би могъл да спечели.

Седейки до него така, час подир час, тя имаше възможност да го наблюдава и сега той й изглеждаше толкова различен. Не беше оня твърд, непобедим мъж на револвера; просто се бе превърнал в човек, направен от плът и кръв, като всеки друг, със същите възможности и слабости. И въпреки това, макар и бледен, а лицето му изтощено от болка, той все още излъчваше аура на вътрешна сила.

Тя възприемаше неговото присъствие като нещо осезаемо. Без съмнение, той ще си остане един от онези мъже, които, когато влезеха в една стая, караха всички хора да обръщат глави към тях. Старлет си спомни как погледът й бе привлечен към него там, на улицата пред театъра. Погледнато в ретроспектива, събитията от онази вечер сякаш бяха се случили преди години, докато всъщност бяха изминали само няколко дни.

Тя тръсна глава. Имаше прекалено много време за мисли, но без възможността да стигне до някакво решение. Искаше й се, ако може, да заключи мислите и чувствата си. Плашеше се от осъзнаването на факта, че с всеки изминат ден той ставаше все по-значим за нея. Времето бе престанало да има някакво значение за нея. Откога бяха гука? Два дни? Три? Или повече?

Отново бе настъпил съшият кошмар и когато сенките се сгъстиха в стаята, тя стана да запали лампата, която бе поставена на чамовата маса до леглото. Бледият жълт пламък заигра по грубо издяланите стени на колибата, плъзна се нагоре и затанцува по не особено добре подредените греди на тавана. Имаше участъци от покрива, откъдето в колибата надничаха тесни ивици небе.

Пълната луна хвърляше призрачна светлина между гредите, проникваше в сенките и привлече погледа й там, където блестеше една ярка звезда. Тя се усмихна и си направи пожелание. Бе нещо, което не беше правила от много отдавна.

„Нека да остане жив.“

В момента нямаше нищо друго, което да желаеше повече.

Старлет уморено се отпусна на стола, опирайки глава назад върху дървената рамка. Тук, ето така, само те двамата. Светът, какъвто го познаваха, бе толкова далеч.

Но той не бе чак толкова далеч, разбира се, и беше по-добре тя да не забраня това, си каза Старлет.

Нейният живот, нейната идентичност, всичко, за което се бе старала и планирала да спечели, всичко беше заплашено от провал поради решението й да изправи този човек на крака. Опасностите съществуваха за нея вече на съвсем друго ниво.

В ролята си на Рейвън тя се бе сблъсквала с най-долните представители на мъжкото съсловие и винаги бе успявала да се измъкне невредима. Този път не беше така уверена.

Деър бе един от най-добрите мъже на револвера, когото се бе заклела да повали. Бе имала тази възможност. Вместо това тя правеше всичко възможно да спаси живота му.

Старлет притвори очи и мислите й се върнаха назад в годините, когато в ролята си на Рейвън се бе сблъсквала с някои от онези мъже извън закона. Те бяха доста. С болка осъзна това. Толкова много кръвопролития, толкова много страдания. Рейвън бе видяла и чула почти всичко на този свят. Но това не правеше задачата й по-лека.

Западът бе място на насилие, което, изглежда, привличаше невероятно много от лошите мъже.

Някои от тях просто бяха родени подлеци, докато други бяха попаднали извън закона просто от отчаяние през онези тежки времена.

Големия Боби Карвър беше един от най-злите сред цялата тази пасмина. Спомняше си го много добре. Беше едно огромно брутално животно, чието морално равнище съперничеше е корема на змия. Най-голямото му удоволствие в живота бе да пребива онези жени, които той считаше за „опетнени ангели“ — така наричаше момичетата, които работеха при Розалия. Когато либидото го подгонеше, Големия Боби бързо оставяше колибата си и пришпорваше към града с джобове, пълни със сребърници. Там директно се отправяше към публичния дом.

През онази съботна вечер, преди пет години, се бе случило изборът му да падне на Джейд. Розалия преди това го била предупредила, че няма да понася повече грубото му отношение към момичетата. Той й бил обещал, че ще се държи най-прилично, но след няколко чаши уиски прикритата злоба на Боби към жените изплувала.

Старлет още си спомняше смразяващите писъци на Джейд. Това щеше да остане запечатано завинаги в съзнанието й. Там щеше да остане и изуменият поглед на Големия Боби, когато вдигайки го нагоре, той видя Рейвън да връхлита върху него като черен ангел на отмъщението, долетял от ада. Тя току-що беше влязла в тайния коридор след среднощна езда, когато болезнените писъци на Джейд прокънтяха през стените.

Големия Боби бе яхнал крехката фигура на Джейд върху леглото, с ръце, обхванали гърлото й, когато Рейвън влезе в спалнята на приятелката си през един плъзгащ се панел в стената. Нямаше време за много мислене, трябваше да действа.

Рейвън изгърмя с воловарския бич на разстояние от десет фуга, кожената ивица на бича захапа дясното ухо на Големия Боби, точно както тя се бе прицелила, и го откъсна. Кръвта шурна по мръсната му риза.

Той изви от болка и гняв, но съвсем не мислеше да се предава. Вместо това в него експлодира неописуема ярост, устата му изригна мръсен поток от псувни, той скочи от леглото и се обърна към фигурата, облечена изцяло в черно, с прихлупена ниско над очите тъмна шапка тип Стетсън.

Погледът му блестеше с убийствена светлина. Той гледаше с дивите очи на чудовище. Сякаш от нищото, изведнъж в дебелата му ръка се появи нож и той изпръхтя към Рейвън, като пристъпваше към нея.

— Ще те надялкам на парченца за храна на враните, мистър, и когато приключа с теб, ще довърша и курвата, като преди това си направя всичкия кеф. Обичам да започвам от хубавичките им личица и да ги обработвам до пръстите на краката — той се захили като побесняло куче, оголвайки зъбите си зад повдигнатата горна устна. — И ти въобще няма да можеш да ме спреш, защото вече ще си накълцан на много малки парченца.

— Не се приближавай повече — предупреди го Рейвън, но Големия Боби не слушаше въобще. Хора като него никога не го правеха. Те се ръководеха от грубата си сила и никога не им минаваше през ум, че един ден ще се намери някой по-ловък от тях.

Той изтрополи по пода, скъсявайки бързо разстоянието между тях. Дори и на такава дистанция той смърдеше на коне, пот и застоял дъх на уиски.

— Ти, черни дяволе, вече си мъртъв — изхриптя той, хвърляйки се напред, и ножът проблесна, когато острието се насочи към гърдите на Рейвън.

Беше много късно да издърпа с ръка бича и отново да замахне, така че на Рейвън й оставаше единствената възможност, която винаги се бе надявала, че няма да й се налага да използва. Тя измъкна малкия пистолет от ботуша си и стреля, без да се цели, прострелвайки го право в сърцето. За неин ужас той трепна, но след това политна напред към нея.

Джейд скочи от леглото да помага на приятелката си и скочи върху гърба му като разярена котка. Тя го сграбчи за гърлото в мъртва хватка и пръстите й хванаха трахеята. Това бе бойно изкуство, което бе усвоила още в родината си. Мъжът извика само веднъж със странен, гъргорещ звук, след това се повали на колене, а Джейд продължаваше да го стиска за гърлото. Големия Боби се строполи по лице и трясъкът от огромното му тяло върху пода накара всичко живо от вертепа да се втурне към спалнята на Джейд.

Джейд вдигна поглед към Рейвън, така както стоеше приклекнала до огромното тяло. Лицето й бе бледо.

— Трябваше да го спрем — каза тя с безизразен глас. — Хайде, изчезвай оттук, преди да са разбили вратата и те намерят.

Рейвън коленичи до нея, впила поглед в струйките кръв, които се стичаха в малка локва на пода до тялото на мъжа. Тя сви рамене.

— Не мога да те оставя да поемеш вината сама — каза тя.

Джейд я побутна с ръка.

— Трябва да го направиш. Не можеш да рискуваш да те разкрият. Аз ще кажа на шерифа как Боби се опитваше да ме убие. Той ще ми повярва. Всички знаеха, че Боби го очаква лош край. Беше просто въпрос на време да се види кога и къде, това е всичко.

Тя потръпна и извърна поглед встрани от тялото.

— Поне няма повече да има други жени, които да страдат от него. Но не мога да кажа, че се чувствам добре, след като отнехме човешки живот. Дори и неговия, колкото и безполезен да беше.

Рейвън изправи приятелката си на крака.

— Слушай, Джейд, никога не е лесно да убиеш, когото и да било, независимо от това колко лош е той. Аз знам по-добре от когото и да било как се чувстваш сега. Но това, което направи, бе неизбежно. Той щеше да убие мен, а след това да се нахвърли отново върху теб.

Неизплакани сълзи блестяха в развълнуваните очи на Джейд.

— Знам — подсмръкна тя, — но не съм сигурна, че ще си го простя някога. Сега тръгвай, хайде. Твоето присъствие тук ще си остане наша тайна, както винаги.

— Ти си най-добрата приятелка, която може да има едно момиче — отвърна Рейвън, като я стискаше за ръката.

— Същото се отнася и за тебе — отвърна Джейд, като слабо се усмихваше. — Той ме изненада. Сигурно досега щях да съм мъртва, ако не беше ти.

По вратата на Джейд думтяха юмруци и, изглежда, всички крещяха едновременно.

— Ще се върна по-късно, когато нещата се поуспокоят — каза Рейвън и се отправи с резки крачки към тайния панелен вход на стената.

След тази нощ дружбата й с Джейд укрепна още повече. Както Рейвън, и тя се нуждаеше от всяка помощ, която можеше да получи отнякъде. В лицето на Джейд имаше непоклатим съюзник, който подкрепяше нейната кауза.

Старлет никога не бе копняла така за успокоителното присъствие на Джейд, както в този момент. Деър Маккалистър бе я изправил пред нов вид опасност, с каквато тя никога не беше се сблъсквала преди, нито пък разбираше напълно. Но едно нещо ставаше изненадващо ясно: ако останеше тук с него прекалено дълго, никога нямаше да бъде отново в безопасност. Опасността, която се изправяше пред нея и която я подмамваше, бе страстта.

Това откритие бушуваше в съзнанието й със застрашителна сила и несигурно овладените емоции напираха още по-силно.

„Не можеш дори да си представиш какъв ще бъде животът ти, след като той оздравее и напусне това място. А този ден ще дойде, ти го знаеш, и затова не се влюбвай в него. Ти не можеш да останеш тук завинаги и запомни, той ще те зареже веднага щом бъде в състояние да го направи, оставяйки те сама с рухналите ти мечти и горчивите ти спомени за една любов, която не може да просъществува.“

— Не мога да си позволя това да се случи… Няма — си каза тя тихо, като предупреждение към себе си.

Въпреки това, колкото по-дълго оставаше с него, толкова по-трудно й беше да си представи бъдеще, в което те да не са заедно. Някаква връзка, независимо колко крехка, съществуваше между тях. Не можеше да й позволи да укрепне, но как можеше да я спре? Тяхната потребност един от друг, изглежда, нарастваше с всеки изминал час. Всъщност, не беше ли започнала тя в онзи миг, когато го бе измъкнала от реката, беше се погрижила бързо за раните му и бе решила да го доведе тук? Тогава нямаше друг избор. Не можеше да го изостави, когато той се нуждаеше от нея. Той би умрял без нейната помощ.

Скоро тя ще може да постави известна дистанция между тях и след като се откъсне веднъж от него, ще може да установи контрол над чувствата си. Той няма повече да доминира над всяка нейна мисъл и действие. Тя ще се освободи от него още веднъж. Именно това искаше, си каза тя, и колкото по-бързо, толкова по-добре.

Въпреки това, когато го чу да стене в делириум, тя моментално застана до него, веждите й загрижено се събраха и всички други грижи отпаднаха.

— Не си и помисляй да се предадеш — му каза тя, мъчейки се да влее живот в неговото тяло чрез гласа си и докосване с ръце.

През цялата тази така дълга нощ, когато непрекъснато бдеше над него, тя обтриваше тялото му с влажна, хладка кърпа и го караше да поема малко течности. Треската му беше още много силна, но той непрекъснато й повтаряше колко му беше студено… колко ужасно студено.

Беше решила твърдо да го спаси, на всяка цена. Знаеше какво трябва да направи, но дори когато изрита встрани чехлите си, онзи мъничък глас в нея започна да подава предупредителни сигнали. Тя се поколеба, разбирайки, че това, което се готви да направи, ще я сближи още повече с него. Но в следващия миг тя се гушна в леглото до него, като сърцето й биеше лудо, подобно крилцата на малката птица колибри.

Стройното му тяло беше твърдо, мускулесто и… голо.

Тя преглътна, след като легна до него, слагайки внимателно глава в твърдата падина, която се образуваше на неговото рамо. В старанието си да затопли тялото му, тя се обърна към него и започна да потупва треперещата му снага, като внимаваше, много внимаваше пръстите й да не отиват много надолу, там… на онова място.

Пъхвайки крака между неговите, тя започна да разтрива с ходило прасците му, след това с ръце коленете, и набирайки смелост — бедрата му.

Старлет не смяташе, че трябва да се безпокои за това, че може да го възбуди в това му физическо състояние, но въпреки това, много внимаваше къде се разхожда ръката й.

Все по-ясно усещаше, че дишането й някак странно се ускорява и всеки път, когато усетеше как мускулите му потръпват под върховете на пръстите й, в гърлото й пропълзяваха тихи звуци.

Клепачите на Старлет се спуснаха от само себе си. Тя го докосна успокоително, упоена от аромата и мекотата на кожата му. Пръстите й, които не преставаха да се движат, откриха стегнат мускул точно над коляното му и тя започна да меси това втвърдено място.

Неочаквано той се размърда, прехвърляйки крак върху бедрото й, премести ръката си върху нейните рамене и изведнъж, преди да разбере какво става, тя се озова в капан.

Нещо топло и сатенено гладко се притискаше към него и пулсът му се ускори. Аромат на пролетни цветя и… още нещо… на жена, измъчваше сетивата му. Нежни, женски очертания. Тънки ръце, твърди гърди и дълги гъвкави крака го бяха прегърнали. Това беше тя. Бе легнала в леглото с него.

Той се нуждаеше от тази жена повече, от когото и да било, повече от когато и да било. Нейното тяло бе топло и жизнено; караше го да се чувства сигурно, далеч от онова място, където съзнанието му се бе отдръпнало. Имаше нужда от нея, за да може да преодолее дългите студени часове на нощта до сутринта, когато земята изглеждаше преродена и въздухът отново бе изпълнен със сладките звуци на живота.

Деър зарови пръсти в гънките на нощницата й. Мекият муселин бе приятен на допир и странно: доставяше утеха на измъченото му съзнание. Жената бе наистина истинска; тя не беше плод на сънищата му, когато бе започнал да се чуди в унеса на делириума, в който бе изпаднал. Тя беше тук и трябваше да остане. С нея бе настъпила ведрина. Нищо друго нямаше за него такова значение, както да я задържи до себе си… и така близо, както бе сега.

— Не си… отивай — изхриптя той.

Тя нежно допря буза до неговата, като някакво силно чувство извираше от нея.

— Няма, обещавам ти — прошепна тя в ухото му.

Старлет лежеше до него с нощница, усукана около коленете, и всяка нейна част долепена плътно до него, и усети с изненада, че ръката му се плъзна по гръбнака й до онази част, където той се сливаше с бедрата й, като я притискаше по-близо до себе си.

Натискът на пръстите му бе уверен и силен, предизвиквайки трепет, който пробяга по целия й гръб. Той се плъзна надолу, отзад по бедрата и след това нагоре между краката й.

Този първи контакт бе наелектризиращ и очите на Старлет се отвориха широко.

— О… не… не трябва — запротестира тя.

— Ти си толкова нежна… толкова топла. — Той завъртя пръсти и тя се изви към него. — О, Боже, толкова е хубаво. Имам нужда от твоята топлина… не се отдръпвай — шепнеше той, гласът му бе дрезгав, а пръстите поемаха топлата й влага.

Тя не мислеше, че той разбира какво казва, камо ли какво върши, но цялата трепереше. Чувствата й се бореха и тя разбираше, че нещата се движат в много опасна посока. Трябваше да го накара да спре. Но въпреки най-добрите си намерения думите засядаха в гърлото й. Клепачите й натежаха още веднъж и изгарящото удоволствие пропълзя нагоре оттам, където я докосваше, стопляйки корема й, гърдите, и зърната им се напрегнаха от желание устните му да ги засмучат.

Това я удиви и изплаши — че той беше толкова силен, когато бе очаквала противното. Тя повдигна ръце нагоре и го отблъсна, но ръцете му бяха като стоманени обръчи. Нямаше никакъв начин да се измъкне от прегръдката му, освен ако той не поискаше да я пусна.

— Не… не искам да си отиваш — той дишаше в косата й и тя конвулсивно потрепери, но остана неподвижна в прегръдките му. — Добро момиче… искам само да те подържа. Няма да ти причиня болка.

Не след дълго силите му го напуснаха и тялото му се отпусна до нейното. Скоро той задиша нормално и се унесе в сън.

Тя разбра, че сега беше моментът да се измъкне от него, но си спомни колко студен беше той преди това и си каза, че най-добре ще е за него, ако тя остане тук през нощта.

„Само за да му спася живота — си повтаряше тя на ум, като се притискаше до него, сложила глава на широките му гърди. — Само да спася живота му.“

През останалата част от нощта тя го държеше в прегръдките си.

Когато първите лъчи на зората се плиснаха през прозореца, тя се събуди първа, за да открие, че бяха сплели ръце и крака, пръстите му — заровени в дългата й коса, която се бе освободила от стегнатия възел и разкошът на нейното бледо сребро се бе пръснал по възглавницата в изненадващ контраст със загорялата му от слънце кожа.

Съвсем леко обърна глава и пред нея се разкри интимна гледка. Тогава нещо стана с нея, нещо, което тя не можеше да разбере напълно. Ето, те лежаха тук само двамата и светът, който познаваше, бе някъде много далеч. Кръвта й нахлуваше гореща във вените, а дишането й се ускори обезпокоително. Боже мой, какво ставаше с мислите й? Той беше ранен; от нея се искаше да се грижи за него, докато се възстанови, а не да си мисли какво би могло да бъде, ако го почувства вътре в себе си, горещ и тръпнещ, и подвижен.

Нямаше никакъв смисъл повече да отрича. Тя го желаеше, и то отдавна, ако трябваше да бъде откровена със себе си. Тя сама се заблуждаваше, когато отказваше да приеме този факт. След предишната вечер никога не би могла да бъде близо до него, без между тях да пламне страстно желание. Трябваше да се махне от него, трябваше, ако не искаше да се превърне отново в глупачка.

В момента се чудеше как да измъкне косата си от пръстите му, без да го събуди, и тогава ръката му се раздвижи и тя го чу да прошепва тихо:

— Винаги миришеш така дяволски хубаво.

Тя едва не падна от леглото, толкова се беше изплашила. Не беше разбрала, че е буден. Разбира се, надяваше се той да е достатъчно джентълмен и сам да отдръпне пръсти от косата й. Изглежда, той бе този, който лежеше, без да мръдне, за да не я събуди. Беше ли му приятно да я прегръща, заровил пръсти в косата й? Сега беше неин ред да се чувства така, сякаш самата тя гори от треска.

— Пусни ме. Моля те — каза тя твърдо.

Той я пусна без повече уговорки.

В следващия миг тя бе станала на крака.

— Можеше по-рано да ми кажеш… да ми кажеш, че си буден, вместо… вместо… — Тя объркано търсеше подходящата дума.

— Вместо да лежа тук като долен развратник и да се наслаждавам на удоволствието да те прегръщам — думите му бяха произнесени с мръсничък подтекст и нотка на хумор. — Можех, но реших да не го правя. Надявам се, че няма да ми се сърдиш за това.

Тя се понесе с плавна грациозност към вратата.

— Изглежда, треската ти премина и тази сутрин се чувстваш добре… Ще отида да ти приготвя закуска. — Тя се спря и полуобърната, запита: — какво ще искаш?

— Остави закуската. — Гласът му стана примамващ. — Върни се пак тука. Мисля, че започваме да се опознаваме.

Дъхът и спря, след което тя бързо отвърна:

— Наистина ли, мистър Маккалистър! За каква жена ме мислите вие? — изстреля тя, но бе повече подразнена от собствената си реакция и от факта, че неговото предложение накара пулса й да подскочи.

— Няма да ви компрометирам, мадам — каза сухо той, след това добави, — щом вие не желаете.

Тя се овладя.

— Съвсем определено не желая.

— Хъм-м-м, така ли? — измърка той. — Преди останах с впечатлението, че ви доставя удоволствие да ви прегръщам.

— Е, много грешите, мистър — отвърна хладно тя с вдигната глава.

Извъртайки се, Старлет си наложи да излезе бавно от стаята. Никога не бе искала той да придобие такова значение за нея, че да не може да понесе раздялата с него.

В очите й блеснаха сълзи; едва стигна до люлеещия се стол пред огнището и се строполи в него, преди кристалните сълзи да потекат по лицето й.

Целия ден той прекара в сън. Тя отново се докосваше до него, избърсвайки влажното му чело. Деър се размърда в съня си, усещайки кой е до него, без дори да отвори очи. Всеки път той се будеше с надеждата, че ще може да вижда отново, но засега състоянието му оставаше почти същото.

Все пак той не беше изцяло в плен на пълната тъмнина, както бе преди това.

Не й беше казал за това все още, но зрението му постепенно се възвръщаше; вече можеше да различи дали е ден или нощ по яркостта на светлината в стаята. През прозореца до леглото му се процеждаха, според него, само нюанси в сиво и той предполагаше, че сега тъкмо се зазорява.

Беше открил, че тя е от хората, които стават рано. Той също беше от тях. В края на краищата имаха някои общи черти, но той разбираше, че те са несъществен фактор и една истинска дама с нейното потекло никога не би се заинтересувала от човек с неговия произход. Вчера тя му го беше показала твърде ясно.

Поглеждайки нагоре към нея, той упорито се мъчеше да различи чертите й. Деър много искаше да разбере как изглеждаше тази жена. Малко пламъче на възбуда трепваше у него всеки път, когато тя заставаше наблизо. С изненада установи, че никога през целия си живот не е искал толкова много тя да погледне надолу към него с нещо повече от загриженост в очите.

За негово горчиво съжаление той виждаше само размазани очертания. Можеше да разпознае, че има светла коса и очите й са красиви. Е, не беше сигурен дали очите й бяха красиви, но просто знаеше, че трябва да бъдат такива. Всеки път, когато го погледнеше, той чувстваше тяхната топлина и всяко чувство, което те излъчваха. Прозорци към душата й. Ето това бяха нейните очи, макар че тя едва ли осъзнаваше това.

Тогава започваше да се чуди ще дойде ли някога този ден, когато ще може да погледне лицето й и да види всяка нейна черта. Вероятно скоро, но не достатъчно бързо, както му се искаше. Въпреки всичко днес щеше да бъде много важен ден. Тя трябваше да му каже името си. Нямаше да я пусне, докато не му го кажеше.

Поне се надяваше, че ще му го каже. Бе започнал да осъзнава и някои други нейни качества, някои от които не бяха толкова приятни. Имаше упорит характер и понякога нещата трябваше да станат така, както тя искаше, или те въобще не ставаха. Не смяташе, че много мъже биха понасяли такова своеволие, но въпреки това винаги се бе възхищавал от силните жени. За себе си беше открил, че те винаги имат нежни сърца. Тя също бе такава, дори и в своя вреда. Или поне към него беше такава.

Хващайки се колко много бе започнал да мисли за нея, Деър въздъхна с досада. Дни, часове. Тя беше в мислите му всяка минута, когато беше буден. Господи, колко добре му беше влязла под кожата, няма що.

Тя възприе отчаяната му въздишка като вик на болка.

— Боли ли те? — запита Старлет, като го докосна с ръка.

Усещайки болка в слабините, породена от желание, на него му идваше да й откъсне главата и едва се въздържа от рязък отговор. Беше дяволски права, но не по начина, по който тя си мислеше. А той хич и не искаше тя да разбере това, което той си мислеше… колко много би значело за него да може да погледне лицето й, да може ясно да го види. Но не каза нищо за истинското си усещане.

— Не по начина, по който ти си мислиш. Просто съм уморен от лежане и знам, че вече би трябвало да ти е омръзнало да се грижиш за мен.

Тя рядко се отдалечаваше от леглото му. Бе научил вече звука от стъпките й, начина, по който дишаше, нейния аромат. Малките неща, които човек върши ежедневно в движение както всички хора и които обикновено остават незабелязани. Всичко, което се отнасяше до нея, му бе толкова познато, както и неговото тяло. Всичко, с изключение на цвета на очите, формата на устата и как нейните устни се разтягат в усмивка, предназначена за него. А тя му се усмихваше; той го бе доловил по гласа й.

— Глупости — отвърна тя. — Въобще не си ми създавал проблеми. А това, че се чувстваш отегчен, че си затворен, е добре. Това означава, че се оправяш. Може би след седмица ще започнеш да се чувстваш добре както по-рано.

— Ще се оправя. Ще направя всичко възможно — заяви той с мрачна решителност.

— Точно това очаквах да чуя от тебе — отвърна топло тя. След това протегна чаша към него.

— Приготвила съм ти закуска. Съжалявам, не е шунка с яйца, но не след дълго ще можеш и това да си поръчаш, когато си тръгнеш от тука.

Той отвори уста прилежно. Беше овесена каша, но като никога толкова вкусна. Апетитът му се оправяше и той вече очакваше времето за храна с нетърпение. Трябваше да признае, че тя беше добра готвачка. Миналата вечер за първи път бе поел твърда храна: задушен заек, шпикован с моркови, дребни лукчета и картофи. Успя да вкуси само няколко хапки и се почувства сит, макар че храната бе много възбуждаща.

Хранейки се почти само с бульони и чай, откакто бе тук, сега той не си спомняше да се е наслаждавал на нещо друго така, както на тази каша. С изключение, може би, на примамливата закръгленост на гърдите й, притиснати до него миналата нощ. Господи, ще трябва да престане да мисли по този начин!

Когато привърши с храненето, тя махна салфетката изпод брадата му и прибра празната чаша и лъжицата.

— Всъщност, аз досега никога не съм ви благодарил, мадам, за всичко, което направихте за мене — каза припряно той, като се стараеше да изрази своята благодарност.

— Няма нужда. Беше ранен и не можех да те изоставя.

— Знаеш ли, бих искал да мога да те наричам някак другояче, освен „мадам“. Ти имаш някакво име, нали?

Тя знаеше, че рано или късно този момент ще дойде, но въпреки това не беше подготвена да отговори.

— Кажи ми как ти е името — повтори той. — Наистина искам да знам.

Старлет пое дъх и след това меко каза:

— Да, имам име. Казвам се Старлет, Старлет Тримейн.

Когато той се стрелна към нея и прикова китката й с железните си пръсти, тя веднага съжали, че му бе казала истината.

— Лейди, не се шегувай с мен, по дяволите!