Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

И така, декорът е разположен в театъра на света. Пространството е отворено, времето тече, поколенията се следват. Долу има подземен свят, има просторна земя, море, потокът Океан, който опасва всичко, и най-горе неподвижно небе. Така, както земята е стабилна опора за хората, животните, високо горе небето на етера е обиталище за божествата. Титаните, които са първите богове в истинския смисъл на думата, децата на Небето, са господари на този свят. Те се настаняват на най-високото, на земните планини, където се установява и обиталището на второстепенните божества — наядите, горските нимфи, планинските нимфи. Всеки заема мястото, където може да действа.

Най-горе в небето се намират боговете титани, които се наричат Ураниди, деца на Уран, момчета и момичета. Начело стои най-малкият от боговете, който е хитро, коварно, жестоко божество. Именно той, Кронос, не се поколебава да отсече гениталиите на баща си. Осмелявайки се на това действие, той разблокира вселената, създава пространството, слага начало на един диференциран, подреден свят. Това положително действие има и своята мрачна страна, то е същевременно престъпление, което ще трябва да бъде платено. Защото в момента, когато се оттегля към окончателното си местоположение, Небето не пропуска да отправи срещу децата си, първите индивидуализирани божества, проклятие, което ще се осъществи и за което ще се погрижат родените от осакатяването Еринии. Един ден Кронос ще трябва да плати дълга си на Ериниите — отмъстителки за баща му.

И така, най-младият, но и най-дързък между синовете му, този, който осъществява хитрината на Гея, за да откъсне и отдалечи Небето от нея, Кронос, ще бъде цар на боговете и на света. С него, около него са боговете титани, подчинени, но единни с него. Кронос ги е освободил, те са негови подопечни. Съществуват още две тройки същества, родени от прегръдките на Уран и Гея, които отначало са затворени в лоното на Земята, както и братята им титаните — а именно тримата циклопи и тримата хекатонхейри. Какво става с тях? По всичко изглежда, че този ревнив, зъл и вечно мнителен и дебнещ бог Кронос, от страх да не му кроят някаква клопка, ги оковава във вериги. Той омотава тримата циклопи и тримата хекатонхейри и ги праща в подземния свят. Напротив, титаните и титанидите, братя и сестри, се събират; в частност Кронос заживява с една от тях, Рея. Тя се явява нещо като двойничка на Гея. Рея и Гея са две близки първични сили. Обаче нещо ги различава: Гея носи име, понятно за всеки грък, Гея се казва Земя и е земята; а пък Рея има собствено, индивидуално име, което не включва в себе си никаква природна стихия. Рея има по-антропоморфен, по-човешки, по-специфичен облик от Гея. Но в последна сметка Гея и Рея са като майка и дъщеря, те са много близки и си приличат.

В бащиния корем

Кронос се съвкупява с Рея и, следователно, също ще има деца, които от своя страна ще породят други деца. Те ще образуват ново поколение божества, второто поколение на индивидуализирани богове, със свои имена, отношения и сфери на влияние. Но мнителният и ревнив Кронос, загрижен за властта си, няма доверие на децата си. Още повече, че Гея го е предупредила. Тъй като е майка на всички първични божества, тя знае тайните на времето и улавя онова, което е скътано в гънките му и малко по малко се показва наяве. Тя знае бъдещето предварително. Гея предупреждава сина си, че рискува сам да стане жертва на едно от децата си. Един от синовете му, по-силен от него, ще го свали от престола. Следователно господството на Кронос е временно. Затова той, изпълнен с тревога, ще вземе предпазни мерки. Щом като му се роди дете, той го глътва, прибира го в стомаха си. Така всички деца на Кронос и Рея са погълнати в бащиния корем.

Разбира се, Рея е също тъй недоволна от това поведение, както е била и Гея от държанието на Уран, който пречел на децата си да излязат на светло. Уран и Кронос по някакъв начин хвърлят потомството си в мрака на пред-раждането. Те не искат то да разцъфти под светлината, както дървото пробива почвата и живее между небето и земята. По съвет на Земята Рея решава да се противопостави на скандалното поведение на Кронос. Затова тя замисля хитрина, коварство, измама, лъжа. По този начин тя противопоставя на Кронос тъкмо онова, което го определя, защото той е бог на хитрината, на лъжата и двойствеността. Когато последното му дете, Зевс, най-малкото момче — така, както и Кронос е най-малкото момче на Уран — ще се роди всеки момент, Рея отива на Крит и ражда там тайно. Тя поверява бебето на божествени същества, наядите, които ще се наемат да го отгледат в една пещера, така че Кронос нищо да не заподозре и да не чуе плача на новороденото. По-късно, понеже виковете на детето бързо набират сила, Рея се обръща към мъжки божества — куретите, и ги моли да останат пред входа на пещерата и да танцуват бойни танци, тъй че дрънченето на оръжието и разни шумове и песни да заглушават гласа на малкия Зевс. И така, Кронос не се усъмнява в нищо. Но тъй като знае, че Рея е била бременна, той чака да види последното си дете, което тя е родила и трябва да му покаже. Тогава какво му носи тя? Камък. Камък, увит в бебешки пелени. Тя казва на Кронос: „Полека, то е крехко, то е мъничко“, и хоп, Кронос глътва на една хапка повития камък. И тъй, цялото потомство на Кронос и Рея е в корема на Кронос, а най-отгоре е камъкът.

През това време Зевс на Крит пораства и възмъжава. Когато достига зрелост, взема решение да накара Кронос да се отплати за престъпленията си спрямо собствените си деца, а също и спрямо баща си Уран, когото е осакатил ужасно. Как обаче да го стори? Зевс е сам. Той иска Кронос да избълва, да повърне върволицата деца, които държи в корема си. Той ще постигне целта си отново чрез хитрина, която гърците наричат metis, т.е. този вид ум, който умее да съгласува предварително всякакви ходове, за да измами човека насреща. Хитрината на Зевс е да накара Кронос да изпие един pharmakon, билка, която му представя за вълшебна, а всъщност е средство за повръщане. Щом Кронос я поглъща, той започва да повръща първо камъка, после Хестия, която се появява първа, след това всичките богове и богини в обратен ред на възрастта им. На дъното се намира най-възрастният, а най-младата идва веднага след камъка. Кронос по свой начин повтаря раждането на всичките родени от Рея деца, като ги изхвърля навън.

Храната на безсмъртието

И тъй, ето една група богове и богини, които се нареждат до Зевс. Тогава започва онова, което можем да наречем война на боговете, т.е. сблъсъкът им в един конфликт, който дълго време остава без превес на някоя от страните и продължава около десет „големи години“, т.е. много хилядолетия, защото голямата година е равна на сто години, а може би и на хиляда.

На едната страна, около Кронос, се групират останалите божества титани, а на другата, около Зевс, застават Кронидите или олимпийците. Всяка страна си установява позиция, лагер на върха на планина, и се бият в течение на дълго време, без победата явно да се очертае на едната от двете страни. Така че театърът на света сега не е само разгърнат, но и завзет, разкъсван от безкрайната война между първото поколение богове и децата им. Тук отново се намесва хитрината. В тази странна битка между божествени сили има много отклонения. Сигурното е, че победата ще бъде в ръцете на този лагер, който ще има на своя страна не само грубата сила, но и гъвкавия ум. Определяща роля в тази неопределена битка играят не насилието и силовото превъзходство, а хитроумието и коварството. Затова един герой, който също е наричан титан, въпреки че принадлежи на второто поколение — син е на титана Япет, — Прометей, минава на страната на Зевс и донася на младия бог тъкмо това, което още не му достига: хитрината. Тази metis, изобретателният и подъл ум, позволява преди всичко да се нагласят събитията предварително, тъй че да се случат според желанието на бога.

Гея, тази велика майка, едновременно мрачна и сияйна, няма и изключително словоохотлива, обяснява на Зевс, че за да победи, трябва да се съюзи със същества, близки до титаните, но които не са в лагера на титаните; тя има предвид тримата циклопи и тримата хекатонхейри. Тъй като боговете титани са първични божества, които притежават още грубостта на природните сили, за да победи и подчини силите на безпорядъка, той трябва сам да усвои мощта на безпорядъка. Напълно рационални, напълно подредени същества не биха се справили. Зевс има нужда в лагера си от създания, въплъщаващи мощта на грубото насилие и страстното безредие, което представляват титаните.

Затова Зевс развързва и освобождава циклопите и хекатонхейрите, които оттогава насетне са готови да му помагат. Но конфликтът не се изчерпва с това. За да намери в тях верни съюзници, Зевс трябва не само да им върне свободата на движение, измъквайки ги от затвора на мрака, където са били тикнати от Кронос, но трябва също и да им даде увереност, че ако се бият на негова страна, ще получат право на нектар и амброзия, т.е. на храната на безсмъртието.

Тук отново възниква темата за храната, която вече е изиграла важна роля: Кронос е изгълтал децата си с бесен апетит и е направил от тях своя храна; той толкова се стреми да си натъпче корема, че когато вместо бебе му поднасят камък, поглъща и него. Хекатонхейрите и циклопите, които са от поколението на титаните, са превърнати от Зевс в истински олимпийци, понеже той им е дал привилегията на храната на безсмъртието. Защото характерното за олимпийските богове е това, че противно на животните, хранещи се с каквото им падне, противно на хората, ядящи хляб, вино и месо на ритуално заклани животни, боговете не се хранят, или поточно консумират храна на безсмъртието, свързана с вътрешната им жизненост, която за разлика от човешката не се изчерпва никога и не познава умората. Хората, след като направят някакво усилие, огладняват и ожадняват. Те трябва наново да си заредят батериите. Боговете нямат тази постоянна грижа. Напротив, тяхното съществуване е непрекъснато. Нектарът и амброзията, поднесени на хекатонхейрите и циклопите, е потвърждение, че те наистина принадлежат на света на боговете, в пълния смисъл на думата. От една страна тънката хитрина, от друга — грубата сила, насилие и развихряне на безредието, обърнати чрез циклопите и хекатонхейрите срещу титаните, които го въплъщават. В крайна сметка след десет големи години битка с променлив успех везната се накланя в полза на тези, които се наричат олимпийци, защото водят битката от върха на Олимп.

Кои са циклопите? Как донасят те победата на Зевс? Като му предоставят непобедимо оръжие, мълнията. Отново Гея, която следи всичко, им дава средствата да го изработят, така, както е извлякла от недрата си белия метал на сърпа, с който е въоръжила Кронос. Сега отново тя предоставя материала. Еднооките циклопи, ковачи, едни предварителни Хефестовци, са господари на гръмотевицата и я дават на разположение на Зевс, за да си служи с нея. В ръката на Зевс тя е невероятно мощна и действена наситена светлина и огън. Сега става ясно защо циклопите са еднооки: защото самото око сякаш е огън. Вътре в недрата на съществата погледът е за древните — онези, които са измислили тези истории — лъч светлина, излизащ от окото. А светлината, избликваща от окото на Зевс, е именно светкавицата. Всеки път, когато той е наистина в опасност, окото му изпепелява противниците. Окото — от една страна за циклопите, а от друга за хекатонхейрите, тези огромни чудовища с умножена по сто сила на ръцете, cheires на гръцки. Хекатонхейри значи сторъки: те са силата на сграбчването. С тези два коза, изпепеляващото око на циклопите и мощта на побеждаващата ръка, Зевс става наистина непобедим.

В тази битка има връхна точка. В разгара на сражението между божествата, когато Зевс мята гръмотевицата си и хекатонхейрите се втурват срещу титаните, светът се връща в хаотично състояние. Планините рухват, земята се нацепва и от дъното на Тартара, където царува Нощта, изведнъж се издига мъгла от дълбините. Небето се срутва върху земята, светът се завръща в Хаоса, най-старото състояние на изначално безредие, когато още нищо не е имало форма. Победата на Зевс не е само начин да се наложи над своя противник и баща Кронос, а е и начин да се пресътвори светът, да се възсъздаде подреден свят въз основа на Хаос, на Зев, в който нищо не се вижда, в който всичко е безредие.

Става ясно, че една от силите на Зевс, независимо дали ползва ръката на хекатонхейрите или окото на циклопите, се дължи на способността му да покори противника си, да му наложи подчинение. Господството на Зевс е господство на царя, който владее вълшебството на завързването. Щом някой се изправи срещу него, Зевс мята бляскавия камшик на погледа си и го обвива с него. Сила на окото, сила на ръката — и врагът пада покорен. В момента на този зловещ апотеоз на зевсовото могъщество, който включва като необходим етап временно завръщане в Хаоса, титаните са сринати на земята. Зевс ги събаря с камшичните удари на мълнията си и със здравата хватка на хекатонхейрите. Те падат, а сторъките стоварват отгоре им планина от огромни камъни, под която титаните повече не могат да помръднат. Тези богове, чиято мощ се проявява чрез подвижността им, чрез постоянното им присъствие, са омаломощени, сковани и обездвижени под камара, от която не могат да се измъкнат. Силата им вече не може да действа. Сторъките Кот, Бриарей и Гий ги грабват и ги отнасят в подземния свят. Титаните не могат да бъдат убити, защото са безсмъртни, но са изпратени в подземния Хаос, в обвития в мъгла Тартар, където нищо не може да се разграничи, няма посоки — тази зейнала бездна в дъното на земята. За да не могат да се измъкнат на повърхността, Посейдон получава задачата да построи крепост край това гърло, което образува тесния проход надолу под земята към сенчестия свят на Тартар. През това гърло, като през гърло на делва, се спускат всички корени, които земята засажда в мрака, за да осигури стабилността си. На това място Посейдон издига тройни бронзови укрепления и поставя сторъките за верни стражи на Зевс. Със запушването на този отвор са взети всички предпазни мерки, за да не може никога поколението на титаните да излезе на светлина.

Господството на Зевс

Ето, първото действие е завършило. Сега Зевс е победител. Той е получил подкрепата на циклопите и сторъките, но се е съюзил и с някои титанични сили. В частност тази богиня, която представлява цялата страшна мощ, която могат да имат подземният свят, светът на ада, а също и водният свят — богинята Стикс. Тя тече в недрата на земята, тече в Тартара, после на едно място избликва на повърхността. Водите на Стикс са толкова могъщи, че всеки смъртен, който пийне от тях, пада мъртъв на място. Стикс решава по време на битката да напусне лагера на титаните, на който принадлежи по рождение, и да мине на страната на Зевс. Тя застава в неговите редици, водейки със себе си двете си деца на име Кратос и Биа (Власт и Сила). Кратос олицетворява властта на надмощието, способността да наложиш волята си на противниците. Биа въплъщава грубото насилие, противопоставящо се на хитрината. След победата над титаните Зевс постоянно държи в обкръжението си Кратос, властта на световното господство, и Биа, способността да отприщи насилие, срещу което няма защита. Когато Зевс пътува, където и да отива, Кратос и Биа винаги го съпровождат, застанали от двете му страни.

Като виждат това, олимпийските богове, негови братя и сестри, решават, че властта се пада на Зевс. Титаните са платили за подлостта си и ето че Зевс получава господството. Той разпределя между боговете почестите и привилегиите. Той въвежда един йерархичен божествен свят, подреден, организиран и поради това устойчив за в бъдеще. Театърът на света е установен, декорите са разположени в него. На върха му царува Зевс, разпореждайки се в един свят, който е произлязъл първоначално от Хаоса.

Идва ред на други въпроси. Уран и Кронос в много отношения като че ли си приличат. И двамата се характеризират с това, че не са пожелали да бъдат наследени от децата си. И двамата пречат на потомството си да излезе на светлина. Тези първи богове представляват пласт на божественото, който не желае друг божествен пласт да заеме мястото му при смяната на поколенията. Ако оставим настрана тези аналогии, личността на Уран няма нищо общо с личността на Кронос от гледна точка на легендата и разказа. Уран, роден от Гея, след това неопределено се съвкупява с нея; той няма друга цел, освен да се слива с тази, която го е породила, в непрекъснат любовен акт. Уран е лишен от хитрост, той е безоръжен. Той не си представя нито за момент, че Гея може да иска да му отмъщава.

За разлика от Уран Кронос не затваря потомството си в корема на майка му, а в собствения си корем. Уран се подчинява на подтика на първичния Ерос, който го заковава, обездвижва над Гея; напротив, всичко, което прави Кронос, е определено от волята му да си запази властта, да остане господар. Кронос е първият политик. Той е не само първият цар на боговете, първият цар на вселената, но е и първият, който мисли хитро и политически от страх да не бъде лишен от царството.

С идването на Зевс се очертава един съвсем различен свят. Равните на него правят избора да го направят цар. Той разпределя с пълна справедливост почестите, които всеки е заслужил. Той дори оставя привилегиите на някои титанични сили, които са ги притежавали преди идването му на власт, и които не са взели ясна страна в конфликта на боговете. Например Океан не се произнася нито в полза на титаните, нито в полза на олимпийците. Но въпреки че е останал неутрален, той продължава да бди над външните граници на света, обтичайки го с водния си пояс.

Зевс оставя и дори разширява всички привилегии на Хеката, женско божество, което също така не се намесва в раздора. Вярно е, че при разпределението на правата, дирижирано от Зевс, Хеката заема периферно място. Това божество не е специфично небесно или земно, а представлява в един много стриктно подреден мъжки божествен свят една форма на игра, на забавление, на случай. Тя може да облагодетелства някого или, напротив, да му навреди, без да е много ясно защо. Хеката поднася щастие или нещастие според хрумванията си. Тя прави, или пък не прави да изобилстват рибите във водата, птиците в небето и стадата в полето. Тя въплъщава момент на случайност в божествения свят, въвежда в него мъничко каприз на случая. Зевс и Гея се издигат над времето, те знаят предварително как то ще протече; Хеката налива малко смазка в механизмите, дава на света възможност да действа по-свободно, с простор за непредвиденото. Привилегиите й са огромни.

Бихме могли да си помислим, че сега вече всичко е уредено, но разбира се нещата не стоят така. Новото поколение божества е заело мястото си. Начело стои Зевс, царят на боговете, който не просто е сменил Кронос, а представлява негова противоположност. Кронос бе несправедливостта, той не зачиташе съюзниците си, а Зевс основава господството си на известна справедливост и се грижи за равно разпределение на благосклонността към другите божества. Той изправя това, в което господството на Кронос е било едностранчиво, субективно, злосторно. Зевс въвежда една по-умерена, по-уравновесена форма на власт.

Времето минава. Зевс има деца и, разбира се, тези деца бързо ще пораснат, ще станат много силни и могъщи. Така че нещо в начина на съществуване на света представлява заплаха за божествената вселена. За да станат възрастни, съществата трябва да пораснат, и времето изхабява всяко нещо: самият Зевс е бил бебе, хленчещо в пелените си в тайната пещера, пазено от пазачи. Ето го в разцвета на силите, но няма ли и за него да настане залез? Дали за боговете, както и за хората, идва момент, в който старият цар усеща, че вече не е онова, което е бил, в който вижда как младият му син, когото е защищавал, сега става по-силен от него и има успехи там, където той самият претърпява провал? Няма ли това да се случи и на самия Зевс? По същия начин, по който Кронос детронира баща си Уран, а после Зевс детронира баща си Кронос, ще бъде ли и Зевс на свой ред детрониран от свой син? Ами да, това може или дори трябва да се случи, то сякаш предварително е записано в реда на времето. Гея го знае; Рея също го знае. И Зевс, предупреден, трябва да вземе мерки срещу тази евентуалност. Порядъкът, който той е установил, трябва да бъде такъв, че да не може да бъде преразгледан в борба за наследяване на царската власт. След като е станал цар на боговете, господар на света, Зевс не може да бъде господар като всеки друг. Той трябва да въплъти в себе си господството като такова, постоянна и окончателна властова мощ. Един от ключовете към тази стабилност на непоклатимо царуване, идваща на мястото на поредица последователни царства, се крие в брака на бога господар.

Хитрините на властта

Първата съпруга на Зевс носи името Метида, което значи онази форма на интелигентност, която, както видяхме, му даде възможност да завземе властта: metis, хитрината, способността да предвидиш всичко, което има да става, да не бъдеш изненадан или объркан от нищо, никога да не оставяш възможност да те нападнат неочаквано. И така, Зевс се оженва за Метида и скоро тя забременява с Атина. Зевс се страхува, че ще се роди син, който на свой ред ще го детронира. Как да избегне това? Тук отново се явява темата на поглъщането. Кронос поглъщаше децата си, но не бе намерил корена на злото, тъй като именно чрез една metis, една хитрина, една билка го накара да повърне всичките си деца. Зевс иска да реши проблема по по-радикален начин. Той си казва, че има само едно решение: не е достатъчно съпругата му Метида да е постоянно край него, а трябва той да стане самата metis. Как да постъпи? Метида има способността да се превъплъщава, тя може да приема различни форми, както Тетида и други морски божества. Тя може да се превърне в див звяр, мравка, скала, всичко, каквото си пожелае. Започва надхитряване между съпругата Метида и съпруга Зевс. Кой ще надделее?

Можем да предположим с не малко основания, че Зевс използва метод, който познаваме и от други случаи. В какво се състои той? За да си премери някой силите с изключително надарена вещица или магьосник, естествено сблъсъкът лице в лице е обречен на неуспех. Обратно, ако се приложи хитрост, може би има шанс за победа. Зевс пита Метида: „Наистина ли можеш да приемаш всякакви форми, можеш ли да се превърнеш в огнедишащ лъв?“ Тутакси Метида се превръща в бълваща огън лъвица. Ужасяваща гледка. После Зевс пита: „А можеш ли да станеш капка вода? — Да, разбира се. — Покажи ми!“ И щом тя се превръща в капка вода, той я глътва. Ето че Метида е в корема на Зевс. Отново хитростта е изиграла ролята си. Господарят не се ограничава с това да поглъща евентуалните си наследници; оттук насетне той въплъщава в течението на времето, в неговия поток онова хитроумно изпреварващо знание, което дава възможност предварително да осуети плановете на всеки, който би искал да го свари неподготвен, да го изпревари. Съпругата му Метида, бременна с Атина, се намира в корема му. Така че Атина ще излезе не от лоното на майка си, а от голямата глава на баща си, която се е превърнала в нещо като корем на Метида. Зевс започва да крещи от болка. Прометей и Хефест се притичват на помощ. Те носят двойна брадва, удрят с нея Зевс по черепа и със силен вик от главата на бога изскача Атина, девица в пълно въоръжение, с шлем, копие, щит и бронзова ризница. Атина, изобретателната богиня, изпълнена с лукавство. Същевременно цялата хитрост на света е съсредоточена от този момент нататък в личността на Зевс. Той е в безопасност, никой вече не ще може да го свари неподготвен. Ето че големият въпрос за господството е решен. Божественият свят има господар, чиито права никой не може да оспори, защото той е самото господство. Оттук насетне нищо не може да застраши световния ред. Всичко се урежда в момента, в който Зевс поглъща Метида и по този начин става Metioeis, богът, изтъкан от metis, олицетворение на Предвидливостта.

Всеобщата майка и Хаосът

И тъй, войната на боговете е приключила. Титаните са победени, олимпийците са победители. Но всъщност нищо не е решено, защото след победата на Зевс в момента, когато изглежда, че светът най-сетне е в покой, че се е установил окончателен, непоклатим и справедлив ред, тъкмо в този момент Гея ражда ново по-младо същество, което едни наричат Тифей, други Тифон. Тя го зачева от любовната си връзка, подтикната според преданието от „златната Афродита“, с едно мъжко същество на име Тартар. Той е онази бездна в нея, под нея, която се явява нещо като заместител, отзвук на първосъзданния Хаос. Подземен, мъглив, нощен, Тартар принадлежи към един клон, напълно различен от клона на небесните божества, каквито са олимпийците и дори титаните.

Щом като последните са изгонени от небето и изпратени в Тартар, за да останат завинаги затворени там, Гея решава, за да създаде ново и последно дете, да се слее именно с въпросния Тартар, който е противоположен на небето. Гея, тъй като е под на света, е разположена на равно разстояние от небето със сияещия етер и потъналия в мрак Тартар. Ако от върха на небето някой хвърли бронзова наковалня, ще й са нужни девет дена и девет нощи, за да падне на земята на десетия ден. На същата тази наковалня, ако пада надолу от земята, ще й трябва също толкова време, за да достигне Тартар. Създавайки Уран, съвкуплявайки се с него, Гея създава цялото поколение небесни божества. Тя е всеобща майка, създава всичко, предвижда всичко. Тя притежава прорицателски способности и един вид изпреварващо знание, което й дава възможност да разкрива на когото пожелае по време на сраженията тайните, скрити, хитроумни пътища към победата. Но Гея е също така черната земя, мрачната земя. В нея остава нещо хаотично, нещо първично. Тя не се приобщава напълно към боговете, живеещи в блестящия етер, където няма никакви сенки. Тя смята, че не получава дължимото уважение от тези същества, които се сражават безмилостно от върха на Отрий до върха на Олимп, за да управляват света.

В началото, както си спомняме, е Хаос. После Земята. Гея, всеобщата майка, всъщност е противоположна на Хаос, но същевременно е свързана с Хаос; не само защото в дълбините си чрез Тартар и Ереб тя има хаотичен елемент в себе си, но също и защото тя възниква непосредствено след него. По онова време извън нея не съществува нищо във всемира, освен Хаос.

Съществото, което тя ще породи и което ще постави под въпрос не само Зевс, но цялата олимпийска божествена система, е хтонично същество в смисъл на земно: Хтон е земята от мрачната й, нощна страна, а не земята като майка, сигурна опора за съществата, които ходят по нея и се облягат на нея. Това чудовищно, огромно и първично същество във вида, в който го създава Гея, представлява особена фигура, нещо като чудовищен звяр, който има и човешки, и нечовешки черти. Той е надарен със страховита сила, могъществото на Хаоса, на първичното, на безредното. Има силни мускули като на сторъките — ръце, свързани с раменете с огромна гъвкавост, жизненост и мощ. Краката му здраво се опират на земята, те са неуморни и в постоянно движение. Това е същество на движението, на подвижността. То не е, подобно на съществата в някои митове от Близкия Изток, тежка инертна маса, която нараства само в определени моменти и действа само като съпротивителна сила, заплашвайки да заеме цялото пространство между земята и небето. Напротив, Тифон е непрекъснато в движение, удря, размахва ръце и крака. Той не просто има сто змийски глави, ами тези глави постоянно плезят черните си езици. Всяка от тези сто глави има по две очи, хвърлящи горещи пламъци, огън, който озарява змийските глави и същевременно изгаря всичко, което се изпречи пред погледите му.

Ами какво разправя това ужасно чудовище? То издава различни гласове: от време на време говори на езика на боговете, а понякога на човешки. В други случаи издава крясъците на всички възможни диви животни: реве като лъв, мучи като бик. Гласът му, начинът му на говорене са толкова многообразни, разнородни и пъстри, колкото целият му облик е чудовищен. Съществото му изразява в по-малка степен една изключителна същност, отколкото една разбъркана смесица от всички неща, обединяване в едно лице на най-противоречиви особености и най-несъвместими черти. И ако тази хаотична във вида си, говора си, подвижността си, мощта си чудовищност беше победила, порядъкът на Зевс щеше да бъде унищожен.

След войната на боговете и издигането на Зевс на власт раждането на Тифей или Тифон представлява опасност за олимпийския порядък. Победата му би отпратила света обратно към първичното и хаотично състояние. Какво щеше да стане тогава? Дългата борба на боговете помежду им щеше да бъде заличена. Светът щеше да се възвърне към някакъв вид хаос. И то не като се върне към изначалния първичен хаос, защото от него се е родил подреден свят, а като затъне във всеобща бъркотия.

Тифон или кризата на върховната власт

Тифон напада Зевс. Битката е ужасяваща. Както по времето на борбата на титаните и олимпийците, Зевс достига победа чрез нещо като земетресение, разбъркване на стихиите. Морските вълни заливат сушата, планините рухват в момента, в който Зевс пуска гръмотевица, за да разбие, да покори с мълнията си чудовището. Чак в недрата на Хадес, бездната на мъртвите и нощта, всичко се обърква и става хаотично. Борбата на Тифон срещу Зевс е битка на чудовището със стотици пламтящи очи срещу мълниеносния поглед на бога. Разбира се, изпепеляващото око на Зевс със светлината, която хвърля, ще надделее над пламъците на стоте чудовищни глави. Очи срещу око. Зевс побеждава.

Един анекдот разказва, че Зевс допуска грешката да отслаби бдителността си и да заспи в палата си — той, чието око би трябвало непрестанно да будува; Тифон се приближава, вижда мястото, където Зевс си е оставил мълнията и се кани да я грабне; но тъкмо в момента, когато ще сложи ръка върху победното оръжие, Зевс отваря око и тутакси поразява с мълнията противника си. Противопоставят се две могъщества: хаотичното и олимпийското, кое от тях ще превари другото по бдителност и поразяваща сила? В крайна сметка и при този вариант Тифон е победен. Жилите на ръцете и краката му, въплъщаващи в него жизнената сила и борбеността й, са поразени от мълнията. Ето че той е парализиран, затрупан с камъни и отправен обратно в мрачния Тартар, който го е породил.

Други твърде любопитни разкази излагат по различен начин чудовищното естество на Тифей. Тези истории са късни, от II в. от нашата ера. Различията между Тифей на Хезиод от VII в. пр.н.е. и този, за когото ще стане дума сега, се дължат до голяма степен на източни влияния.

Гея, уморена от олимпийските богове, създава с Тартар чудовище. То е описано като огромен великан, с мощно опрени на земята крака, с тяло, което сякаш няма край, тъй че главата му се удря в небето. Когато простре ръце встрани, едната му ръка допира крайния изток, другата докосва крайния запад. По самата си природа той обединява и обърква горе и долу, небе и земя, ляво и дясно, изток и запад. Тази хаотична маса се втурва да напада Олимп. Щом олимпийците го съзират, ги обзема непобедим ужас; те се превръщат в птици и отлитат. Зевс, останал сам, се изпречва срещу това огромно грубо същество, високо като света и широко като всемира. Зевс прогърмява и удря Тифон, като го принуждава да отстъпи. След това грабва harpe, сърпа, и се опитва да го победи, но при ръкопашната атака надделява Тифон, защото благодарение на масата си успява да обвие отвсякъде Зевс и да го обездвижи. После Тифей прерязва жилите на ръцете и краката му. Заминава си, метнал на гръб тялото на Зевс, и го скрива в една пещера в Сицилия. Чудовището скрива и жилите, и мълнията на Зевс.

Човек би си рекъл, че всичко е загубено и този път е победил светът на пълното безредие. И наистина чудовището, напълно удовлетворено, стои пред нещастния Зевс, затворен в пещерата, неспособен да се помръдне, без сила, с прерязани жили на ръцете и краката, лишен от мълнията. Но както и по-рано, на страната на олимпийците и Зевс стоят хитрината, коварството, лъжата, измамата, интелигентността, и тъкмо те ще победят. Двама персонажи, Хермес и Египан, успяват с такива средства да приберат жилите на Зевс, без Тифон да разбере. Зевс си ги слага обратно на мястото, както човек би си сложил тиранти, и отново грабва мълнията. Когато заспалият Тифон се събужда и открива, че Зевс вече го няма в пещерата, битката се развихря с нова сила и стига до окончателното поражение на чудовището.

Други аналогични версии разказват как Зевс е временно победен, заловен и оставен без сили и без гръмотевица. Лукавият Кадъм надхитрява козните на чудовището. Тифон, който си мисли, че въпросът вече е решен, се самопровъзгласява за цар на вселената и обявява, че ще върне най-старите богове на власт. Той иска да освободи титаните и да изличи следите от управлението на Зевс. Цар, породен от долна връзка, цар с куци крака, Тифон е царят на безредието, който детронира Зевс, царя на справедливостта. В този момент Кадъм започва да свири на флейта. Тифон е очарован от музиката. Той слуша, задрямва и накрая заспива дълбоко. Спомня си разказите за това как Зевс отвлякъл някои смъртни, за да го омайват с музика и поезия. Той иска да направи същото и предлага на Кадъм да стане негов песнопоец, за да възпява не порядъка на олимпийците, а хаоса на Тифон. Кадъм приема, при условие че получи по-хубав музикален инструмент, с който да може едновременно и да пее. „Какво ти трябва? — пита Тифон. — Нужни са ми струни за лирата. — Имам това, което искаш, прекрасни струни“, заявява Тифон и веднага му донася жилите на Зевс. Кадъм засвирва напълно възхитително. Тифон заспива. Зевс се възползва от щастливия случай, взема струните на лирата, по-точно жилите си, слага си ги на място, грабва мълнията и се готви за ново сражение. Когато Тифон, анти-царят, противовесът на господаря на света, се събужда, Зевс може да го нападне отново с пълни сили. И да го победи.

Има още една версия, в която хитрината се включва по същия начин, но където Тифон не се представя като твар с различни форми или великан, а като морско животно, великолепен кит, заел цялото морско пространство. Тифон живее в морска пещера, в която е невъзможно да бъде победен, защото гръмотевицата на Зевс не може да достигне дъното на морето. Отново хитрина довежда до обрат. Тъй като чудовището е много лакомо, Хермес, защитникът на рибарите — той научава сина си Пан как се лови риба, — та Хермес приготвя рибено блюдо, за да примами морското чудовище. И действително, Тифон излиза от бърлогата си и се натъпква така, че когато иска да се прибере обратно в убежището си, не може да влезе, защото е раздут. Легнал на брега, той представлява идеална мишена за Зевс, който може без усилие да го унищожи.

Тези разкази, може би малко чудновати, съдържат един и същ урок. Тъкмо в момента, в който господството като че ли е окончателно установено, настава криза на върховната власт. Могъща сила, представляваща всичко, срещу което е установен порядъкът — хаос, смесица, безредие — изниква и заплашва господаря на света. Зевс изглежда обезоръжен. За да се върне на трона, трябва да потърси второстепенни персонажи. Те не са внушителни, не правят впечатление на опасни и силите на безпорядъка не изпитват нито страх, нито съмнение в тях. Обаче благодарение на хитростите си тези второстепенни божества, а понякога обикновени смъртни, дават на Зевс възможността да надделее и да запази върховната власт.

Дали Зевс окончателно е взел властта в свои ръце? Все още не. И наистина, историята на установяване на върховенството на Зевс съдържа още едно продължение под формата на битка с персонажи, наречени гиганти.

Победа над гигантите

Тези същества не са нито напълно човешки, нито напълно божествени. Те имат междинен статут. Гигантите са млади воини. Във всемира те символизират воинската функция, военния ред, опълчен срещу царския ред на Зевс. Те са подобни на сторъките, които също притежават елементи на воинска мощ със силата и бруталността, които проявяват. Видяхме, че сторъките минаха на страната на Зевс, че те му се подчиняват и приемат властта му. Но гигантите, които представляват мощта на оръжието, насилието в чист вид, жизнеността на тялото и физическата младост, си задават въпроса защо пък да не са те тези, които ще притежават върховната власт. Това е главната тема на войната с гигантите.

Тази война е много опасна, защото и те са родени от Земята. В голяма част от разказите се показва, че гигантите изникват направо от Земята във вид на зрели воини. Те не са нито бебета, нито малки момчета, нито пък старци: щом излизат от Земята, те се явяват в завършения си вид на млади воини. Появяват се в пълно бойно въоръжение, с шлемове, ризници на хоплити, копие в едната ръка и меч в другата. Едва родени, те се сбиват помежду си, после се съюзяват и започват война срещу боговете. В тази борба, многократно описвана и изобразявана, виждаме олимпийците срещу гигантите. Атина, Аполон, Дионис, Хера, Артемида, Зевс — всеки се бие със своето оръжие. Но Гея обяснява на Зевс, че боговете няма да могат да победят противниците си. И наистина, въпреки че олимпийците причиняват големи щети на враговете си, те не успяват да ги унищожат. И независимо от раните и загубите гигантите продължават да нападат.

Могъществото на гигантите е в силата на една непрестанно обновявана възрастова категория: младите в зората на военния живот. За да ги победят, олимпийските богове имат нужда от небожествено същество. Зевс отново се оказва принуден да разчита на обикновен смъртен, за да се справи с гигантите. Навярно му трябва смъртен, тъкмо защото тези млади гиганти, които никога не са били деца и никога няма да станат старци, имат вид на човешки същества. Те се сражават с боговете без последните да могат да ги ликвидират. Те са на средата на пътя между смъртността и безсмъртието. Статутът им е неопределен както на юношата в разцвета на младостта му: той още не е зрял мъж, но вече не е дете. Такива са и гигантите.

Ефимерните плодове

За да доведат действията си до успешен завършек, олимпийците си осигуряват съдействието на Херакъл. Той все още не е бог, не се е издигнал на Олимп, а е просто син от връзката на Зевс със смъртната Алкмена. Той самият е смъртен. Именно Херакъл ще предприеме набези срещу рода, племето, phule, народа на гигантите. Но въпреки тези набези борбата не свършва. За пореден път Гея изиграва двусмислена роля, защото не иска нейните създания, които са изникнали от нея в пълно въоръжение, да бъдат унищожени. И тъй, тя тръгва да търси една билка, средство за безсмъртие, която расте през нощта. Тя иска да я набере призори, за да я поднесе на гигантите и те да станат безсмъртни. Защото земята иска олимпийците да се съобразяват с тези бунтовни младежи, да се разберат с тях и вече да не могат да ги унищожат. Но Зевс, предвиждайки намерението на Гея, успява да я изпревари. Тъкмо преди да се пукне зората и светлината да залее земята, преди билката да започне да се вижда лесно, той я обира. Оттук насетне на земята няма дори помен от това безсмъртно биле. Следователно гигантите няма да могат да го пият. Тяхната гибел става неизбежна.

Този детайл има съответствие с друг един елемент, който се приписва ту на историята на гигантите, ту на разказа за Тифон. Разправя се, че Тифон търсел един pharmakon, билка, едновременно лекарство и отрова. Тази отвара, която може и да убие, и да спаси от болест, е в ръцете на Мойрите, женски божества, отговорни за изготвянето на съдбите. Те дават на Тифон някаква билка, като му твърдят, че тя дарява безсмъртие. Обещават му могъщество, удесеторяване на силите и победа над Зевс. Тифон изпива отварата, но вместо безсмъртно биле богините са му дали така наречения „ефимерен плод“, т.е. билка, предназначена за смъртните. Това е храната на човешките същества, които живеят ден за ден и чиито сили се изчерпват. Ефимерните плодове са белег на смъртността. Вместо нектара и амброзията, вместо жертвения дим, който хората изпращат на боговете, тази ефимерна храна прави Тифон уязвим, крехък като човек. По същия начин гигантите познават умората и ранимостта, те не притежават постоянната и вечно действена жизненост на боговете.

Във всички тези истории ясно прозира на заден план идеята за божествен свят със собствени привилегии. Нектарът и амброзията са хранителният белег на безсмъртните. Зевс дава на циклопите и сторъките безсмъртната храна, за да станат пълноценни богове и да застанат край него. Напротив, на всички претенденти за върховна власт Зевс поднася ефимерна храна, каквато ядат смъртните и уязвимите същества. Когато в борбата изходът изглежда несигурен, за да се наклони везната в полза на олимпийците, Зевс не се колебае да накара противниците си да изядат такава храна, която ще ги направи слаби като хора.

На съд на Олимп

След победата над гигантите може да се каже, че царската власт на Зевс е наистина осигурена; боговете, които са се сражавали редом с него, завинаги разполагат с придобитите привилегии. Тяхно е небето, място, което познава само светлината, чистата светлина. В най-долната част на света цари нощта, мракът, там е Тартар или Хадес: тамошните богове са победени, чудовищата са овладени, гигантите сковани в неподвижност, завързани или приспани както Кронос. Те са някак си вън от играта, вън от вселената. Освен боговете, светът съдържа животните и хората. Тези същества познават едновременно и нощта и деня, и доброто и злото, и живота и смъртта. Животът им е преплетен със смърт подобно на нетрайните храни, които поглъщат.

Наблюдавайки развитието на тази история, можем да си помислим следното: за да съществува диференциран свят, с йерархии и подредба, е бил нужен първоначален акт на бунт — този, който е направил Кронос, скопявайки Уран. В този момент Уран е произнесъл към децата си проклятия, заплашващи ги с възмездие за сторена грешка — tisis. Така течението на времето е противоречиво, в него има място и за злото, и за отмъщението, за Ериниите, които носят възмездие, за Керите. Не друго, а капките кръв от отсечения член на Уран са породили мощта на насилието в целия всемир. Но нещата са по-сложни, по-нееднозначни. Между нощните сили, създаващи света в резултат на първия акт на основаване на подреден космос — осакатяването на Уран — и силите на съгласието има своеобразна връзка. От една страна Ериниите, гигантите и нимфите на войната, а от друга — Афродита.

Хаос поражда Нощта, а Нощта създава всички сили на злото. Тези лоши сили са преди всичко смъртта, Мойрите, Керите, убийството, клането; там са и всички нещастия: Отчаянието, Гладът, Умората, Борбата, Старостта. Сред проклятията, които тежат над света, трябва да прибавим Apate, Измамата, и Philotes, Любовното единение. Нощта ги поражда заедно с Убийството и Клането. Всички тези черни жени връхлитат света и на мястото на едно хармонично пространство правят от света място на ужаси, престъпления, отмъщения и измамност. Но ако се обърнем към потомството на Афродита, ще намерим редом с положителните сили отрицателни. Там са Ерос и Химер, Копнеж и Нежна любов — от тази страна всичко е наред, — но също и лъжите и измамите, exapatai, клопките на изкусителството, скрити в невинното бърборене на девойките, и отново филотес, Любовната нежност.

Между подвижността на силите на единство, съгласие и нежност, които управлява Афродита, и в потомството на една нощна сила, пораждаща всички възможни злини, има засичания, съвпадения, повторения: сред децата на Нощта са съблазнителските думи и любовното единение, тъй както в свитата на Афродита редом с очарователните девически усмивки се намират и любовните лъжи. Мъжът, измамен и подигран, може да намери в тях нещастието си. Така че всичко не е просто бяло от едната страна и черно от другата. Този свят произтича непрестанно от смес на противоположностите.

Възбуждайки гнева на отмъстителните сили, Нощта помага да се възстанови яснотата на порядъка, който е бил замъглен от простъпките. От своя страна сияйната Афродита, златната Афродита има за своя двойничка една черна Афродита, Melainis, нощна, тъмна Афродита, плетяща интригите си в мрака.

При уреждането на всемира Зевс се постарава да отстрани от божествения свят нощта, мрака, раздора. Той създава царство, в което, дори ако боговете се скарат, разправията им не може да прерасне в открит конфликт. Той е пропъдил войната от територията на боговете и я е отпратил при хората. Всичките зли сили, които Зевс е изтикал от олимпийския свят, ще образуват ежедневната тъкан на човешкия живот. Той поисква от Посейдон да построи тройна бронзова стена, за да остане затворена вратата на Тартара и Нощта и силите на злото да не могат вече да се издигат до небето. Разбира се, те продължават да съществуват на света, но Зевс е взел предпазни мерки.

Ако между боговете пламне свада, която може да прерасне в нещо сериозно, те веднага биват поканени на щедро пиршество. Поканена е и Стикс, която пристига със златна кана с вода от адската река. Двете божества, които са се скарали, вземат тази кана, поливат вода на земята, правят възлияние, пият от нея и заявяват под клетва, че не са виновни за свадата, че каузата им е справедлива. Естествено, едно от двете божества лъже. Веднага след като пие от божествената вода, излъгалото божество припада, потъва в нещо като пълна летаргия. То се намира в състояние, наподобяващо положението на победените богове. Както Тифон или титаните то остава без дъх, без топлина, без жизненост. То не е умряло, защото божествата са безсмъртни, но е изгубило всичко свързано с божествените му свойства, не може да помръдне, не може да упражнява властта си, то е извън играта. По някакъв начин то се намира вън от космоса, затворено в летаргия, която го огражда от живота на боговете. То остава в това състояние в течение на много дълъг период, който гърците наричат голяма година. Когато се събуди, божеството все още няма право да участва в пира и да пие нектар и амброзия. Това божество не е нито смъртно, нито напълно безсмъртно. То се оказва в положение, подобно на титаните, гигантите или Тифон. То е изключено.

Иначе казано, в този многостранен и разнообразен божествен свят Зевс е предвидил опасността от конфликт. Той бдително е установил не само политически ред, но и нещо като юридически ред, тъй че щом се надигне свада, тя да не представлява опасност за устоите на света. Прегрешилите божества са изпъдени от Олимп, докато си изтърпят наказанието. След това те се събуждат от летаргията си, но все още нямат право на нектар и амброзия, а трябва да изчакат десет пъти по-дълъг период от времетраенето на наказанието. Такъв е редът при боговете, но не и при хората.

Неизцеримо зло

И тъй, Тифон е победен, неподвижен под всичко, с което Зевс го е затрупал. Може би останките му са пратени там, където са затворени титаните, т.е. в Тартара, което би било в реда на нещата, тъй като Тифон е син на Тартар. А може би той ще остане да лежи под струпаните върху него огромни планини, в частност под Етна. Тифон се оказва оплетен в корените на Етна, завързан под вулкана, който от време на време изпуска дим, вряща лава или огън. Дали това са останки от зевсовата мълния, които продължават да горят? Или проява на безредие, каквато е природата на Тифон? Ако наистина той се проявява в сътресенията на Етна, в лавата, в тези дълбини, от които нещо горещо извира на повърхността, това би доказало, че онова, което представлява Тифон като сила на безредието, не е унищожено из основи след поражението му, нито дори след парализирането или смъртта му.

Една от версиите на разказа, която заслужава да бъде изтъкната, твърди, че от тялото на Тифон излизат ветрове и бури — над повърхността на земята и най-вече над морето те са прояви на онова, което Тифон щеше да представлява в света, ако беше победил. Ако Тифон беше надделял над Зевс, едно неизцеримо зло, абсолютно зло, щеше да завладее света. Сега, макар и да е победен, елиминиран, все пак нещо от него остава, но вече не при боговете, а при нещастните хора. От Тифон извират ненадейно и непредвидимо ужасни ветрове, които никога не духат само в една посока подобно на другите ветрове. Нот, Борей или Зефир са редовни ветрове, свързани със зорницата или с вечерницата. В този смисъл те са деца на боговете. Тези ветрове посочват на моряците морските пътища, очертават нещо като огромни въздушни улици на повърхността на земята или на морето. Над водата, която е безкрайно пространство, нещо подобно на течен Хаос, редовните ветрове показват посоките, благодарение на които мореплавателите пътуват благополучно. Тези ветрове духат не само винаги в една и съща посока, но са и сезонни. Борей духа в определен период, Зефир в друг, така че мореплавателите, когато се канят да отплават, знаят кой сезон е благоприятен за пътешествие в една или в друга посока.

Напълно противоположни на тях са бурните ветрове, носещи мъгла. Когато връхлетят морето, вече нищо не може да се види. Отведнъж настава объркваща нощ. Няма вече посоки, няма стабилни ориентири. Това са вихри, разбъркващи всичко. Няма вече ни изток, ни запад, ни горе, ни долу. Заклещени в това хаотично морско пространство, корабите загиват, потъват. Та именно тези ветрове произлизат направо от Тифон, те са белегът, който Тифон продължава да налага на света, отначало по морските пътища, а после и по сушата. И действително тези урагани, напълно неразбираеми и непредвидими, духат не само над морето. Някои от тях унищожават цялата реколта, изкореняват дървета, разрушават труда на хората. Посевите и реколтата, подготвяни и събирани търпеливо, са унищожени: Тифон наистина е неизцеримо зло.

Така че става ясно, че победата на Зевс не премахва от корен онова, което Тифон олицетворява като сила на хаоса във вселената. Олимпийците са го пропъдили от своята божествена сфера, но са го изпратили при хората, където той се присъединява към раздора, войната и смъртта. И ако боговете са изхвърлили от своята област всичко принадлежащо на света на първичното и безредното, то те не са го унищожили, а само са го отдалечили от себе си. Сега Тифон развихря грубото си насилие сред хората и ги лишава от всичко. Той е неизцеримо зло, срещу което, по думите на гърците, няма никакво средство.

Златният век: хора и богове

Зевс е заел престола на всемира. Светът вече е подреден. Боговете са се били, едни от тях са победили. Всяко зло, което се е намирало в етера на небето, е пропъдено оттам, като или е заключено в Тартара, или е изпратено на земята, при смъртните. А хората, какво става с тях, какви са те?

Историята започва не съвсем от началото на света, а в момента, когато Зевс вече е цар, т.е. по времето, когато божественият свят е стабилизиран. Боговете не живеят само на Олимп, те споделят с хората някои области на земята. В частност има едно местенце в Гърция, близо до Коринт, равнина в Мекона, където богове и хора живеят заедно, смесено. Те ядат на едни и същи пиршества, сядат на едни и същи маси, празнуват заедно. Това значи, че сред смесените хора и богове всеки ден е празник, ден на радост. Всички ядат, пият, забавляват се, слушат как Музите възпяват Зевс и приключенията на боговете. Накратко, всичко е наред.

Равнината Мекона е земя на богатство и изобилие. Всичко расте там само по себе си. Според поговорката достатъчно е да имаш една леха земя в тази долина, за да забогатееш, защото тя не зависи от капризите на климата и сезоните. Златен век, когато хората и боговете още не са били разделени, златен век, който понякога наричат също време на Кронос, време, предхождащо началото на борбата между Кронос и титаните срещу Зевс и олимпийците, когато божественият свят още не се е отдал на грубо насилие. Цари мир; това е време преди времето. И хората имат там своето място. Как живеят те? Не само, както стана ясно, пируват заедно с боговете, а при това и не познават нито една от злините, които днес са бреме за човешкия род, рода на еднодневките, живеещи ден за ден без да знаят какво ще стане утре, нито да усетят истински връзката със станалото вчера, които непрестанно се сменят, раждат се, растат, влизат в сили, губят сили, умират.

По онова време хората остават млади, с ръце и крака, които изглеждат постоянно еднакво от самото начало. За тях няма раждане в буквалния смисъл на думата. Може би те са пониквали от Земята. Може би Гея, майката земя, ги е родила така, както е родила и боговете. Може би просто, без да се задава въпросът за произхода им, те са си били там, смесени с боговете, както боговете. Та по онези времена хората, вечно млади, не познавали нито раждането, нито смъртта. Те не са били изложени на действието на времето, което изхабява силите и те прави да старееш. След стотици, а може би десетки хиляди години те, изглеждайки все така, както в разцвета на младостта си, са заспивали и изчезвали така, както са се появили. Вече ги нямало, но това не било истинска смърт. Тогава също не съществувал нито труд, нито болести, нито страдание. Хората нямало нужда да обработват земята: в Мекона всички храни, всички блага им били на разположение. Животът им приличал на това, което се говори в някои разкази за етиопците: всяка сутрин под слънцето ги чака трапеза, където намират храна и питиета, готови и поднесени. Не само храната, месото е винаги налице и житото расте без да го сеят, но освен това блюдата се представят вече сготвени. Природата поднася спонтанно, естествено всички благини на най-изтънчения, най-цивилизования домашен живот. Така живеят хората в онези далечни времена. Те познават щастието.

Жените още не са били сътворени. Женското съществува, съществуват богини, но няма смъртни жени. Хората са само мъже: така, както не познават болестите, старостта, смъртта и труда, те не познават и връзката с жени. Откакто един мъж, за да има дете, трябва да се свърже с жена, която му е едновременно подобна и различна, раждането и смъртта стават жребий на човечеството. Раждането и смъртта образуват две фази на съществуването. За да няма смърт, трябва да няма и раждане.

В Мекона хората и боговете живеят заедно, те са събрани, но настава време да се разделят. Това става след като боговете се разделят помежду си. Отначало те решават с насилие въпроса за полагащите се на всеки от тях почести и привилегии. Разпределянето между титани и олимпийци в е резултат на битка, в която водеща роля имат силата и грубото налагане на воля. Щом като първото разпределение приключва, олимпийците изпращат титаните в Тартара и заключват зад гърба им портите на този мрачен подземен затвор, а самите те се настаняват в най-горната част на небето. Трябвало е да уредят проблемите помежду си. Зевс има за задача да извърши разпределението на пълномощията, без вече да използва груба сила, но благодарение на консенсус между всички олимпийци. Сред боговете разпределението става или в резултат на открит конфликт, или със съгласие, ако не между равни, то поне между съюзници и роднини, солидарни за една и съща кауза, участници в една и съща битка.