Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

В гръцкия пантеон Дионис е особен бог. Той е скитащ, блуждаещ бог, от никъде и от всякъде. Същевременно той иска да бъде признат безрезервно навсякъде, където мине, иска да има свое място, свои привилегии, и в частност иска да осигури култа си в Тива, защото е роден там. Той влиза в града като някой, дошъл отдалече, като странен странник. Той се връща в Тива, своето родно място, за да бъде приет и признат, за да установи в нея нещо като официално свое седалище. Едновременно скитащ и уседнал, той представлява сред гръцките богове, според определението на Луи Жерне, образа на другия, на различното, отклоняващото, объркващото, беззаконното. Той е също, както пише Марсел Детиен, епидемичен бог. Подобно на заразна болест, когато нахълтва в област, в която е слабо познат, той се налага едва щом пристигне и култът му се разпростира като вълна.

Внезапно другостта, различното от нас разкрива присъствието си в най-познатите и обичайни места. Епидемична зараза. Скитащ и неподвижен бог, близък до хората, създаващ с тях контакти, не прилични на преобладаващия тип в гръцката религия, едни много по-интимни, по-лични, по-близки отношения, Дионис установява с поклонника си нещо като връзка лице в лице. Той потапя погледа си в очите на поклонника, а поклонникът сам се вглежда с хипнотизирани очи в лицето, маската на Дионис. Тъй както при него я има тази близост до хората, той е може би най-отдалеченият от хората бог, най-недостижимият, най-тайнственият, неуловим, невместваем в рамка. Можем да кажем за Афродита, че тя е богиня на любовта, за Атина — че е богиня на войната и знанието, за Хефест — че е бог занаятчия, ковач. Но Дионис не може да бъде затворен в рамка. Той едновременно не е в нито една и е във всичките, едновременно присъстващ и отсъстващ. Разказите за него придобиват особен смисъл, когато се замислим за това напрежение между скитането, странстванията, това да си винаги временно пребиваващ някъде, на път, пътешественик, и да искаш да имаш дом, където си си на мястото, установен, където си повече от приет: където си избран.

Скитащата Европа

Цялата история започва с един персонаж, когото вече сме споменавали: Кадъм, първият господар на Тива. Кадъм, героят основател на този голям класически полис, сам е чужденец, азиат, финикиец, който идва отдалеч. Той е син на Агенор, царя на Тир или на Сидон, и на Телефаса. Това са лица от Близкия Изток, от днешна Сирия. Тази царска двойка, господстваща в Тир, има няколко сина — Кадъм, братята му Феникс, Киликс, Тас, и една дъщеря Европа, от която е получил своето име нашият континент.

Европа е възхитителна млада девойка, която си играе на морския бряг на Тир с дружките си. От небесните висини Зевс я вижда как се къпе, може би гола; тя не се занимава с бране на букети цветя, както се казва в други разкази, където нейни женски съответствия събуждат копнежа на бога с красотата си, берейки зюмбюли, лилии или нарциси. Зевс я вижда и тутакси я пожелава. Той се превръща в разкошен бял бик с рога като полумесец. Пристига на брега и ляга в краката на Европа. Отпърво малко стресната, впечатлена от великолепното животно, Европа малко по малко се приближава. С поведението си бикът й дава всички основания да не се страхува. Тя го гали по главата, потупва го по хълбоците, а той не мърда, само малко си извръща главата към нея, само дето не близва бялата й кожа; тогава тя сяда на широкия му гръб, хваща се за рогата му, и в този момент бикът се впуска, мята се във водата и преплува морето.

Зевс и Европа-пътничка преминават от Азия на Крит. Там Зевс се съединява с Европа, и след като връзката е консумирана, той я настанява на Крит. Тя ражда деца, Радамант и Минос, които ще господстват над Крит. Зевс поднася на господарите на острова подарък. Това е едно странно същество, Тал, нещо като бронзов великан, чиято роля е да пази Крит, да го превърне в подобие на крепост, откъснат от останалия свят остров, да пречи едновременно на чужденците да пристигат там и на жителите на острова да се измъкнат навън. Три пъти на ден Тал обикаля острова като страж, пречейки на всички да акостират или да потеглят. Той е безсмъртен, непобедим, железен. Има само едно слабо място на петата, където една вена е снабдена с ключе, с което е заключен. Цялата му металическа мощ ще рухне, ако някой отключи резето му. Според едни магьосницата Медея по време на пътешествието на Аргонавтите успява с магии да превърти ключето, а според други друг герой, Херакъл, успява да рани със стрела Тал по това жизненоважно място и да го убие.

Така или иначе, още в епизода с Европа имаме история с отвличане, преминаване от един свят към друг и нещо като ограда за този затварящ се в себе си Крит. Дори можем да го наречем по-скоро странстване, отколкото преминаване: когато Агенор научава от дружките на девойката, че Европа е била отвлечена от бик, той вдига на крак жена си и синовете си и им дава задача да открият дъщеря си и сестра си. И ето че тримата братя и майката заминават на свой ред да странстват, да напуснат родното си място, семейството си, царството си, да се роят по цял свят. По време на тези непрестанни пътешествия те основават цяла поредица градове. Кадъм заминава с майка си и пристига в Тракия, все така търсейки сестра си Европа, защото Агенор е предупредил жена си и синовете си да не се прибират у дома, без да доведат девойката в двореца. Майката на Кадъм Телефаса умира в Тракия, където получава почести.

В това време Кадъм отива в Делфи, за да разбере как трябва да постъпи. Оракулът му казва: „Край на странстванията, трябва да се спреш, да се установиш, защото няма да намериш сестра си.“ Европа е изчезнала, тя е пътница, за която никой не знае какво е станало, всъщност тя е затворена на Крит, но кой би могъл да знае това, освен Делфийския оракул? Впрочем той уточнява: „Ще тръгнеш подир една крава, която сама е скитница, ще я следваш навсякъде. Европа е била отвлечена от бик скитник, който сега е уседнал. А ти следвай тази крава; докато тя върви, ще крачиш по следите й, но в деня, когато тя легне и не стане обратно, ще основеш там град и ще намериш корена си, ти, Кадъм, човек от Тир.“ Кадъм така и прави, съпроводен от неколцина младежи. Те виждат една изключително красива крава с петна с форма на луна, които й предопределят особена роля. Те я следват и в даден момент, след като скитат до мястото на разположени на бъдещата Тива в Беотия, кравата остава неподвижна в една ливада. Скитницата не мърда, странстването е приключило. Кадъм разбира, че тъкмо на това място трябва да основе град.

Чужденецът и автохтонните жители

Преди да основе града, той иска да направи жертвоприношение на Атина, богинята, с която се чувства близък. За да направи жертва, му трябва вода. Той изпраща другарите си до един извор, наречен извор на Арес, защото този бог му е господар, с нареждане да напълнят съдовете си — хидриите — с вода. Но този извор е пазен от дракон, изключително свирепа змия, която убива всичките младежи, дошли да си налеят вода. Кадъм сам отива при извора и убива дракона. Атина му нарежда да направи обещаното жертвоприношение, после да събере зъбите на убития лежащ на земята дракон, да ги засее в гладко поле, pedion, сякаш са житни семена за посев. Кадъм изпълнява всичките заповеди, донася вода, жертва кравата на Атина, благочестиво се отправя в равното поле и засява зъбите на дракона. Щом направя това, от всеки зъб изниква воин, направо възрастен, в пълно въоръжение, с облекло на хоплит, с шлем, щит, меч, копие, наколенници, ризница. Едва излезли от земята, те се поглеждат едни други предизвикателно, както е естествено за същества, създадени за клане и бой, за воинско насилие, воини от глава до пети. Кадъм разбира, че има опасност да се обърнат срещу него. Той грабва камък, и в момента, в който воините се предизвикват взаимно с поглед, го хвърля насред тях. Всеки помисля, че другият му е хвърлил камък, и между воините започва битка. Те се избиват взаимно, всички загиват с изключение на петима, които оцеляват. Тези воини се наричат Spartoi, Спарти, т.е. Посети. Те са родени от земята, те са автохтонни. Не са скитници, а са вкоренени в земята, те представляват дълбоката връзка с тиванската почва и са изцяло посветени на воинската си роля. Те носят имена, говорещи твърде много за същността им: Хтоний, Удей, Пелор, Хиперенор, Ехион — чудовищни, земни, нощни, мрачни, войнствени.

Обаче срещу Кадъм се обръща отмъстителният гняв на Арес, защото е убил дракона, за който разправят, че бил един от неговите синове. В течение на седем години Кадъм ще му бъде на служба, така както самият Херакъл при други обстоятелства е поствен в услуга на лица, герои и богове, които е оскърбил. След седем години го освобождават. Добронамерените към него богове, в частност Атина, смятат да го направят господар на Тива. Но първоначално този чужденец трябва да се вкорени — той, който е накарал да излезе наяве всичко вкоренено и местно, което тиванската земя е крила в себе си. Отново боговете и хората се оказват временно сближени по повод сватбата на Кадъм. Той се жени за богинята Хармония, дъщеря на Афродита и Арес. Дъщеря на бога, комуто той служи, за да изкупи вината си, и който бдеше да не допусне никого при тиванския извор, водата, избликваща от земята; същият войнствен дух се връща и се възражда чрез Спартите и рода им на „родени от земята“, gegenes.

Но Хармония по линия на майка си Афродита е богиня на съгласието, разбирателството, помирението. Всички богове идват в крепостта на Тива, за да отпразнуват сватбата, в която булката е една от тях. Музите запяват сватбената песен. Според обичая боговете поднасят дарове. Някои от даровете ще се окажат гибелни, ще повлекат гибелта на онези, които ги наследят. Кадъм ще има много деца, сред които са Семела, Автоноя, Ино, която ще се омъжи за Атамант и ще се превърне в морската богиня Левкотея. Има и още една дъщеря, която се казва Агава. Тя ще се ожени за един от Спартите, Ехион, и ще има от него син Пентей. Иначе казано, началото на Тива представлява равновесие и единство между една личност, която пристига отдалеч — Кадъм, определен поради подвига си и по волята на боговете за владетел, и от друга страна същества, врасли в почвата, изникнали от земята, автохтонни жители, с тиванската земя, полепнала по обувките им, които са чистокръвни воини. Първото поколение на тиванските царе ще остави впечатлението, че между тези две течения, две форми на род би трябвало да има някакво съгласие, но би могло да има също и напрежения, неразбирателства, конфликти.

Утробното бедро

И тъй, една от дъщерите е Семела, очарователно създание, каквото беше и Европа. С нея Зевс поддържа връзка, не еднодневна, а доста трайна. Тази Семела, която всяка вечер вижда как Зевс си ляга до нея в човешки облик, но знае, че това е Зевс, пожелава богът да й се появи в целия си блясък, във великолепието си на господар на блажените безсмъртни. Тя не престава да го умолява да й се покаже. Разбира се, за хората, дори ако боговете понякога идват на сватбите им, желанието да ги видят разбулени, подобно на смъртни събратя, не е безопасно. Когато Зевс се поддава на молбите на Семела и се появява с гръмотевичния си блясък, Семела е изгорена от сиянието и огъня, божествения блясък на своя любовник. Тя е изпепелена. Тъй като вече е бременна от Зевс с Дионис, Зевс не се колебае нито миг, измъква от горящото тяло на Семела малкия Дионис, прави разрез на бедрото си, превръща го в нещо като женска утроба и поставя вътре мъничкия Дионис, който в този момент е шестмесечен плод. Така Дионис ще бъде двойно син на Зевс, ще бъде „два пъти роденият“. Когато му идва времето, Зевс отново разтваря бедрото си и малкият Дионис излиза оттам така, както е излязъл от утробата на Семела. Детето е странно, ненормално от божествена гледна точка, защото едновременно е син на смъртна жена и син на Зевс в целия му блясък. Странно е, защото е отрасло отчасти в женска утроба, отчасти в Зевсовото бедро. Дионис ще трябва да се бори с упоритата ревност на Хера, която не прощава лесно на Зевс лудориите му и която винаги си го изкарва на децата на незаконните му любови. Една от големите грижи на Зевс е да скрие Дионис от очите на Хера, да го повери на тайни дойки.

Едва поотраснал, той на свой ред ще трябва да странства и много често да става предмет на преследване от страна на добре уседнали на своя територия хора. Например когато е още съвсем млад му се случва да слезе на тракийския бряг със свитата си от млади вакханки. Царят на страната Ликург гледа с много лошо око на този чужденец, за когото не е много ясно откъде се е взел, но който претендира, че е бог, и тези млади жени в транс, фанатични привърженички на ново божество. Ликург нарежда да арестуват вакханките и ги хвърля в затвора. Мощта на Дионис е достатъчна, за да ги освободи. Ликург преследва бога и го принуждава да избяга. Дионис, това двойствено божество, двусмислено в женския си аспект, умира от страх по време на преследването; в крайна сметка, за да избяга от Ликург, той се хвърля във водата. Тогава богинята Тетида, бъдеща майка на Ахил, го крие за известно време в дълбините на морето. Като излиза оттам след нещо като тайно посвещение, той изчезва от Гърция и преминава в Азия. Започва голямото завоюване на Азия. Той обхожда всичките й земи с цяло войнство поклонници, предимно жени, които нямат класическото въоръжение на воини, а се бият с тирсове, т.е. дълги заострени пръчки, на върха на които е закрепена шишарка, и които имат свръхестествени свойства. Дионис и последователите му обръщат в бягство всички изправили се срещу тях в напразно усилие да ги спрат войски; той обхожда Азия като победител. След това богът се завръща в Гърция.

Странстващ жрец и подивели жени

В този момент става завръщането му в Тива. Той, скитникът, преследваното от злобата на мащехата детенце, младият бог, принуден да скочи във водата и да се крие в морските дълбини, за да избегне гнева на тракийски цар, сега е възмъжал и се връща в Тива. Пристига в момента, когато Пентей, синът на леля му Агава, сестрата на Семела, царува в Тива. Семела е мъртва. Агава се е омъжила за един от петимата Посети, Ехион, който умира, след като й е създал син. Този потомък има царската власт от дядо си по майчина линия Кадъм, който е още жив, но е прекалено стар, за да царува. От баща си е наследил тясната връзка с тиванската земя, местното си вкореняване, насилническия си темперамент, непримиримостта и надменността на воина.

В този град Тива, който е нещо като образец на архаичен гръцки полис, Дионис пристига преоблечен. Той не се представя като бога Дионис, а като жрец на бога. Странстващ жрец, облечен по женски, с дълга спусната на гърба коса, той по всичко прилича на източен преселник, с тъмни очи, с изкусителен вид, с хубави речи… всичко, което може да смути и вбеси „Посетия“ от земята на Тива Пентей. Двамата са приблизително връстници. Пентей е съвсем млад цар, също така и този така наречен жрец е съвсем млад бог. Край този жрец се върти цяла свита млади и по-възрастни жени, лидийки, сиреч жени от Изтока. Изтока като физически тип, като начин на живот. Те вдигат врява по улиците на Тива, сядат, ядат и спят под открито небе. Пентей вижда това и побеснява. Какви са тия скитници тук? Той иска да ги изгони. Всички тивански майки на семейства, на които Дионис е пратил безумие, защото не може да прости на сестрите на майка си, дъщерите на Кадъм, и в частност на Агава, че са твърдели, че Семела никога не е имала връзка със Зевс, че тя е била истеричка и се е любила кой знае с кого, че е загинала при пожар поради непредпазливостта си и че ако е имала син, то той е изчезнал; при всяко положение не е било възможно да е бил син на Зевс. Цялата тази част от семейната сага, в която участва Семела, самият факт, че тя е имала отношения с божественото — дори ако е направила грешката да поиска тези отношения да са прекалено близки — всичко това тиванците го отричат: те го смятат за празни приказки. Е, има брак на Кадъм и Хармония, това да, било е наистина, но работата тогава е била в основаването на човешки град, организиран според съвсем човешки критерии. А пък Дионис иска — но по съвсем различен начин от сватбата на Кадъм и Хармония — да възстанови връзката с божественото. Да я възстанови не по повод някакъв празник, някакъв ритуал, при който боговете се канят, за да си отидат веднага след това, а в самия човешки живот, в политическия и гражданския живот на Тива, такава, каквато е. Той иска да прибави закваска, разкриваща ново измерение във всекидневния живот на всеки. За тази цел трябва да подлуди тиванските жени, тези матрони, стабилно установени в положението си на съпруги и майки, чийто начин на живот е антипод на живота на лидийките в свитата на Дионис. Тъкмо тези тиванки побърква богът със своето безумие.

Те изоставят децата си, зарязват си къщната работа, напускат съпрузите си и тръгват по планините, угарите, горичките. Там се разхождат, облечени в странно за уважавани дами облекло, отдават се на всякакви безумства, които селяните наблюдават със смесени чувства, едновременно потресени, очаровани и възмутени. Пентей научава за ставащото. Гневът му се удвоява. Като начало той се насочва срещу почитателките на бога, преданата му свита, смятана за отговорна за разпрострелите се в града женски безредици. Той нарежда на стражите си да залови всичките тези бесни лидийки от новия култ и да ги хвърлят в тъмница. Служителите на градския ред така и правят. Но още щом вакханките се оказват в затвора, Дионис ги освобождава с магия. Ето че те отново танцуват и пеят по улиците, дрънкат с кроталите си и вдигат шум. Пентей решава да атакува този странстващ жрец, този скитник изкусител. Той заповядва да го арестуват, да го оковат в железа, да го затворят в царските конюшни при воловете и конете. Отвеждат там жреца, който не оказва никаква съпротива, продължава да се усмихва, остава все така спокоен и малко ироничен и ги оставя да действат както искат. Затварят го в царските конюшни. Пентей смята, че въпросът е уреден, и нарежда на хората си да се стягат за военна операция, да заминат извън града и да приберат всички онези жени, които там се отдават на ексцеси. Войниците се нареждат в колона по четирима и напускат града, за да се пръснат в полята и горите и да обкръжат там групата жени. През това време Дионис се намира в конюшнята. Но изведнъж оковите му се свличат и царският дворец се подпалва. Стените рухват и той излиза невредим. Пентей е силно потресен, още повече, че в момента, в който стават тези събития и той вижда как дворецът му се разпада, изведнъж пред него изниква същият този жрец, все така усмихнат, невредим, безупречно зле облечен, който го гледа. Пристигат воините му, окървавени, разчорлени, с изпотрошено оръжие. „Какво ви се е случило?“ Те рапортуват: ония жени, докато не ги закачал никой, сякаш били потънали в блаженство, не били нито агресивни, нито застрашителни; напротив, в тях, между тях и покрай тях, по полянките и горите, всичко било потънало в приказна кротост; виждали ги как прегръщат малките на разни животни от всякакви видове и как ги кърмят като собствени деца, като дивите животни не им правели нищо лошо. Според твърденията на селяните и както на самите войници им се сторило, те живеели сякаш в друг свят с преоткрита съвършена хармония между всички живи същества, смесени ведно хора и животни, диви зверове, хищници, помирени с плячката си, редом едни до други, в обща радост, със сринати прегради, в дружба и мир. Самата земя била в съзвучие с тях. Щом я ударели с тирс, от нея избликвали извори с чиста вода, мляко, вино. Завърнал се златен век. Но щом се появили войниците, щом се опитали да проявят срещу жените насилие, веднага тези ангелски жени се превърнали в смъртоносни фурии. Пак с тирсовете си те се втурнали срещу войниците, разпръснали редиците им, удряли ги, убивали ги, настанала пълна паника.

Победа на благостта над насилието, на жените над мъжете, на дивото над гражданския ред. Пентей научава за това поражение в момента, когато Дионис е застанал усмихнат пред него. Пентей въплъщава гърка в най-добрата му форма, уверен в това кое е важно, с нещо като аристократично поведение, контрол над себе си, способност да разсъждава. С добавка на намерението, изразено пред самия себе си, никога да не прави нещо долно, да умее да се владее, да не бъде роб нито на копнежите си, нито на страстите си — поведение, което предполага от друга страна известно пренебрежение към жените, разглеждани напротив като същества, които лесно се отдават на емоциите. И най-сетне, презрение към всичко негръцко, идващо от варварите в Азия, похотливи, с прекалено бяла кожа, защото не излизат да се тренират на стадиона, които не са готови да понесат необходимите страдания, водещи до господството над себе си. Иначе казано, Пентей подхранва мисълта, че ролята на монарха е да поддържа един йерархичен ред, в който мъжете заемат полагаемото се място, в който жените си стоят в къщи, в който чужденците не се допускат, в който Азия, ориентът се смята за населен с изнежени люде, привикнали да се подчиняват на заповедите на тиранин, а пък Гърция е населена от свободни хора.

Младежът, застанал срещу Пентей, е по някакъв начин неговото лице и неговият двойник: те са първи братовчеди, от един и същи род, и двамата са родени в Тива, въпреки че единият от тях има зад гърба си богато минало на странник. Те са връстници. Ако някой свалеше от Пентей онази черупка, която си е изработил, за да се чувства наистина мъж, aner, човек, който знае какво дължи на себе си и какво дължи на общността си, винаги готов да командва и наказва, когато е нужно, тогава под нея щяхме да открием тъкмо Дионис.

Видях го как ме вижда

Жрецът Дионис ще действа с хитроумието на софист, с въпроси, двусмислени отговори, за да пробуди интереса на Пентей към ставащото в един свят, който той не познава, не желае да познава, този объркан женски свят. Човек знае горе-долу какво правят жените в гинекея — никога не се знае съвсем точно с какво се занимават тези хитруши, но общо взето те са под контрол — а пък там, оставени на самите себе си, вън от града, вече не сред храмовете и улиците, в които всичко е точно определено, а там, насред природата, без свидетели, знае ли човек докъде могат да стигнат. В този диалог между Пентей и Дионис Пентей малко по малко започва да разпитва: „Кой е този бог? Как го познават? Виждал ли си го? Нощем насън ли? — Не, не, видях го съвсем буден, отвръща жрецът. Видях го как ме вижда. Гледах го, докато ме гледаше.“ Пентей се мъчи да разбере какво значи тази фраза: „Видях го как ме вижда.“

Тази идея за погледа, за окото, идеята, че има неща, които човек не може да разбере, но ги познава само ако ги вижда. Малко по малко тази идея пуска кълнове в ума на уседналия човек, на градския жител, на монарха, на гърка. Той си помисля, че може би няма да е зле да отиде да види. Той ще прояви желание, което не е подозирал в себе си: да бъде воайор. Още повече, че той предполага, че жените, всъщност жени от неговото семейство, по време на безпорядъка в полята се отдават на чудновати сексуални оргии. Пентей е свенлив, неженен младеж, би трябвало да се стреми да бъде крайно порядъчен в това отношение, но нещо го гъделичка отвътре, иска му се да види какво става там. Жрецът му казва: „Нищо по-лесно от това, войниците ти бяха обърнати в бягство, защото отидоха там с оръжие в колона по четирима, те чисто и просто се показаха пред очите на жените: а ти можеш да отидеш там без някой да те види, тайничко, ще присъстваш на транса им, на лудостта им, ще седиш на първия ред и никой няма да те забележи. Достатъчно е да се облечеш като мене.“ Изведнъж царят, гражданинът, гъркът. мъжът се облича като скитащия жрец на Дионис, облича се като жена. разпуска си косите, феминизира се, заприличва на този азиат. В някакъв момент те стоят един срещу друг, сякаш се гледат в огледало, очи в очи. Дионис хваща Пентей за ръка и го отвежда на Китерон, където се намират жените. Единият следва другия, вкорененият в земята човек, човекът на идентичността — и идващият отдалеч, представителят на другостта — заедно се отдалечават от града, отправят се към планината, към склоновете на Китерон.

Жрецът посочва на Пентей един много висок бор и му казва да се покатери и да се скрие в короната му. Оттам ще може да наблюдава всичко, ще вижда без да бъде видян. Пентей се изкатерва на върха на бора. Там, на високото, той чака и вижда как пристигат майка му Агава и всичките тивански момичета, които Дионис е подлудил, и които следователно се намират в едно двойствено състояние на екстаз. Да, наистина, той ги е подлудил, но те не са истински поклоннички на бога. Те не са „посветени“ в дионисизъм. Напротив, Агава и другите жени твърдят, че такова нещо не съществува. Тази лудост, която не е плод на убеждение или верска конверсия, а се явява въпреки волята им, е симптом на болестно състояние. Заради това, че не са приели, че не са повярвали, те са болни от дионисизъм. При среща с поверието дионисизмът се проявява под формата на заразна болест. В лудостта си те ту са като поклоннички на бога, в блаженството на едно завръщане към златния век, братството, при което всички живи същества, богове, хора и животни, живеят ведно; ту, напротив, ги обзема кръвожаден бяс; така, както са разкъсали на парчета войската, те могат също да разкъсат собствените си деца, способни са на всичко. В такова състояние на халюцинации и умопобъркване. на „дионисова епидемия“, се намират тиванските жени.

Дионис още не се е установил в града, не е бил приет, той все още е чужденецът, когото гледат с недоверие. Пентей, кацнал на бора, вижда разпръснатите в горичката жени. Те се отдават на миролюбивите дейности, които са им свойствени, докато никой не ги преследва, докато не ги гонят. В един момент Пентей се навежда прекалено много, за да вижда по-добре, тъй че жените забелязват на върха на дървото съгледвач, наблюдател, воайор. Внезапно те изпадат в ярост и всичките се втурват, за да наведат дървото. Не успяват и започват да се мъчат да го изкоренят. Пентей започва опасно да се люлее на високия клон и извиква: „Майко, аз съм, Пентей, внимавай, ще ме съборите“. Но екстазът вече ги е обзел напълно, те успяват да огънат дървото. Пентей пада на земята, те връхлитат върху него и го разкъсват на парчета. Раздират го така, както в някои дионисови жертвоприношения са разкъсвали жертвата жива. Така Пентей е разчленен. Майка му грабва главата на сина си, набучва я на тирса си и се разхожда радостно с тази глава, която тя в безумието си смята за главата на младо лъвче или биче, нанизана на пръчка. Тя е във възторг. Тъй като дори в дионисовото си безумие Агава остава това, което е, дъщеря на Ехион, потомка на воин, тя се гордее, че е била на лов с мъжете като мъж, че дори се е проявила като по-добра ловджийка от тях. Заедно с тази група развилнели се, окървавени жени Агава отива при Дионис, който още е преоблечен като жрец.

Там са старият Кадъм, основателят на Тива, баща на Агава и дядо на Пентей, на когото е отстъпил трона си, и Тирезий, стар предсказател, който представя в града посредствената мъдрост на старостта, една малко ритуалистка мъдрост. Те не искат да се ангажират прекалено много, но въпреки всичко и двамата не изпитват тази енергична омраза, тази тотална ненавист по адрес на Дионис. Кадъм — защото е Кадъм и е баща на Семела, Тирезий — защото службата му е да установява връзка с небето. И двамата усещат нещо като предвидливо боговдъхновение. Затова те са взели решение, въпреки напредналата си възраст и затруднението да следват ритъма, също да облекат ритуалните реещи се одежди и да грабнат тирса, за да се присъединят към жените в гората, да танцуват с тях така, сякаш почестите за бога не признават нито разликите във възрастта, нито разликите в пола. Та двамата старци са там в момента, когато Агава в транс размахва главата на Пентей на върха на тирса си. Агава познава Кадъм и му показва приказния си улов, хвали се, че е най-добрата ловджийка в града, по-добра дори от мъжете. „Виж, улових тези диви зверове, убих ги.“ Ужасен от тази гледка, Кадъм се опитва малко по малко да я върне в съзнание и предпазливо я разпитва: „Какво стана? Погледни лъвската глава, погледни тези коси, не ги ли познаваш?“ Постепенно Агава излиза от състоянието на транс. Откъслеци от реалност бавно се връщат в този свят на сънища, едновременно кървав и приказно красив, в който тя се е потопила. В крайна сметка вижда, че главата, забучена на тирса й, е главата на сина й. О ужас!

Отказ от другостта, загуба на идентичността

Завръщането на Дионис у дома, в Тива, се е сблъскало с неразбиране и е предизвикало драма, когато градът не е бил способен да установи връзката между местните хора и чужденеца, между уседналите и пътника, между волята му да бъде винаги един и същ, да остане идентичен на себе си. да се откаже от промени, и от друга страна чужденеца, различния, другия. Докато няма възможност да се нагодят тези противоположности, става ужасно нещо: тези, които са въплъщавали безусловната привързаност към непоклатимото, които са заявявали неизбежното постоянство на традиционните ценности пред лицето на нещо различно от тях, което ги поставя под съмнение, което ги принуждава да погледнат самите себе си с различен поглед, тъкмо те, привържениците на идентичността, гръцките граждани, уверени в превъзходството си. се сгромолясват в абсолютната другост, в ужасното и чудовищното. Що се отнася до тиванските жени, безупречни в поведението си, примери на сдържаност и скромност в домашния си живот, всички те начело с Агава, царицата майка, която убива сина си, разпарчетосва го, издига главата му като трофей, всички те изведнъж приемат облика на Горгоната Медуза: те носят смъртта в очите си. Пентей пък загива с ужасна смърт, разкъсан като див звяр, той, цивилизованият, гъркът, винаги владеещ себе си, който веднъж се е поддал на очарованието на нещо, което е смятал за Другото и което е осъждал. Ужасът се простира върху неизменното, което не е съумяло да стори място на другото.

След тези събития Агава отива в изгнание, Кадъм също, а Дионис продължава пътуванията си по лицето на земята, след като си е осигурил статута на небето. Гой ще има култ в самата Тива, завладял е града, не за да изгони оттам другите богове, не за да наложи религията си против другите, но за да може в центъра на Тива, в сърцето на града чрез храма му, празниците му, култа му да бъдат, представени маргиналното, скитническото, чуждото, беззаконното. Сякаш дотолкова, доколкото една човешка група отказва да признае другото, да му стори място, самата тази група става чудовищно друга.

Завръщането на Дионис в Тива припомня съгласието с божественото, скрепено по един изначално двусмислен начин в крепостта на града, когато всички богове дават на Кадъм Хармония, дъщерята на Арес и Афродита. Там, поне като обещание, съществува възможността за един помирен свят. но същевременно, във всеки един момент, рискът от пречупване, разделение и клане. Знаем добре, че го потвърждава не само историята на Дионис; в потомството на Кадъм е и родът на Лабдакидите. който свидетелства, че най-доброто и най-лошото могат да се смесят. В легендата за Лабдакидите, която свършва с историята на Едип, отново откриваме постоянното напрежение между тези, които наистина са господари, и тези, които, в недрата на самото господство, всъщност много повече приличат на рода на Посетите, воините, легендарните Спарти, обречени на насилие и ненавист.