Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

Хитроумният Прометей

Как да се разпределят местата между богове и хора? За прилагане на груба сила тук не може да става и дума. Хората са прекалено слаби, на боговете им стига да ги бутнат с пръст, за да ги унищожат. Безсмъртните не могат също и да търсят съгласие със смъртните, както биха сторили със себеподобни. Тогава се налага решение, което не произтича нито от силово надмощие, нито от разбирателство с равни. За да осъществи такава процедура, по необходимост двойствена и измамна, Зевс привиква един персонаж на име Прометей. Той също е във връзка със странния метод, който ще се приложи, за да се разпределят нещата между боговете и хората, за да се уреди съревнованието помежду им. Защо Прометей е подходящият в този случай герой? Защото в света на боговете той има двойствен, недоопределен, парадоксален статут. Наричат го титан. Всъщност той е син на Япет, брата на Кронос. Следователно титан е баща му. Прометей в действителност не е титан, но същевременно не е и олимпиец, защото не принадлежи на същия клон от рода. Той има титанска природа подобно на брат си Атлант, който също ще бъде наказан от Зевс.

Прометей има бунтовен, хитър и недисциплиниран дух и е винаги готов да критикува. Защо тогава Зевс му заръчва тази работа? Защото, тъй както е титан; без да е напълно такъв, Прометей не се е сражавал на страната на титаните срещу Зевс. Той е заел неутрална позиция и не е взел страна в борбата. В много от преданията дори се казва, че Прометей е помагал на Зевс и че без щедрите му съвети — защото той е мошеник, хитрец — олимпиецът е нямало да може да се справи. В този смисъл той е съюзник на Зевс. Съюзник, но не обвързан с него: Прометей не е в лагера на Зевс, а е автономен и действа за своя сметка.

Зевс и Прометей споделят много общи черти по отношение на ума и интелигентността си. И двамата се характеризират с тънък, изобретателен ум, с онова качество, което Атина ще представлява сред боговете, а Одисей въплъщава сред хората, хитроумието. Хитроумникът успява да се измъкне невредим дори в случаите, когато положението изглежда съвсем безнадеждно, да намери изход там, където всеки отвор е запушен, и за да преуспее в намеренията си не се колебае да лъже, да крои клопки, за да залови противника си, и използва всички мислими хитрини. Такъв е Зевс, такъв е и Прометей. Това свойство им е общо. Същевременно между тях има безкрайно разстояние. Зевс е цар, господар, събрал всичката власт в ръцете си. По тази линия Прометей изобщо не може да си съперничи с него. Титаните са били съперници на олимпийците, а Кронос е бил съперник на Зевс, понеже искал да остане господар, когато Зевс имал намерение да му заеме мястото. А на Прометей никога не му идва на ум да стане цар, в нито един момент той не се надпреварва със Зевс в това отношение. В света, който Зевс е създал, този свят на разпределение, този йерархичен свят, подреден по етажи, разлики в статута и почестите — Прометей е част от този свят, но заема в него едно трудно за определяне място. Още повече, че Зевс ще го осъди, ще го окове, а после ще го освободи и ще се помири с него, което показва в личната му съдба едно махалообразно колебание между враждебност и съгласие. С две думи можем да кажем, че Прометей изразява в този подреден свят вътрешното несъгласие. Той не иска да заема мястото на Зевс, но в порядъка, който последният е установил, той е самотният гласец на протеста, нещо като май 1968 на Олимп, вътре в лоното на божествения свят.

Прометей има съзаклятнически, родствени отношения с хората. Статутът му се доближава до този на хората, защото и те са двойствени същества, притежаващи някаква божествена страна — отначало те споделят живота си с боговете — и същевременно и някаква животинска, зверска страна. Следователно у хората, както у Прометей, има противоречиви аспекти.

Партия шах

Да разгледаме сцената. Боговете и хората са се събрали както обикновено. Зевс е там на председателското място и кара Прометей да разпредели угощението. Как ще постъпи последният? Той довежда един грамаден хубав бик, заколва го и го нарязва на парчета. Разделя говеждото месо тъкмо на две части. Всяка една от тези порции, във вида, в който я е приготвил Прометей, ще изрази разликата в статута на боговете и хората. Тъй да се каже, по линията на разреза се очертава това, което разделя хората и боговете.

Как действа Прометей? Както се прави при обичайното гръцко жертвоприношение: животното се коли, после се одира, после започва рязането. В частност първото действие е оголването на дългите кости на предните и задни крака, т.нар. ostea leuka (бели кости), които се обрязват отвсякъде, за да не остане по тях никакво месо. След като свършва тази работа, Прометей събира всичките бели кости на добичето. Той прави от тях едната порция и я обвива с тънък слой апетитна бяла тлъстина. След това приготвя втория дял. В него Прометей слага всичките krea, меса, всичко, което става за ядене. Тези вкусни части на животното са обвити в кожата му. Този пакет, включващ всичко годно за ядене, на свой ред е пъхнат в gaster на животното, стомаха, лигавото, грозно и непривлекателно шкембе на бика.

Така се поднасят тези порции: от една страна апетитната бяла тлъстинка, в която има само бели голи кости, и от друга противен стомах, в който се намира всичко годно за ядене. Прометей представя тези два пакета на трапезата пред Зевс. Изборът на последния ще очертае границата между хора и богове. Зевс поглежда порциите и казва: „Ах, Прометее, колко си хитър и коварен, ти си направил много неравна подялба.“ Прометей го гледа с лукава усмивчица. Разбира се, Зевс е видял предварително измамата, но приема правилата на играта. Предлагат му да избира пръв, той приема. С много доволен вид той взема по-хубавия дял, пакета със съблазнителна бяла тлъстина. Всички го гледат; той разтваря пакета и намира напълно оголените бели кости. Тогава Зевс се разгневява ужасно срещу онзи, който се е опитал да го измами.

Ето как завършва първото действие на този разказ, който се състои поне от три действия. В заключение на този първи епизод е определен начинът, по който хората влизат в общуване с боговете чрез жертвоприношение, подобно на онова, което е извършил Прометей, разделяйки говедото. На олтара, вън от храма, се горят благовония, изпускащи уханен дим, после там се поставят белите кости. Делът на боговете са тези бели кости, покрити с бяла тлъстина, издигащи се към небето под формата на дим. А хората получават останалата част от жертвеното животно, която изяждат печена или варена. На дълги железни или бронзови шишове те нанизват парчета месо, в частност черния дроб и други приятни части, които ще опекат направо на огъня. Други парчета пък се пускат да се варят в големи котли. Да опекат едни части и да сварят други — така хората трябва да ядат месото на жертвените животни и да изпратят на боговете техния дял, сиреч ароматния дим.

Чудното на тази история е, че като че ли Прометей е успял да измами Зевс, поднасяйки на хората по-добрата част от жертвата. Прометей подарява на хората хранителната част, замаскирана, скрита под нехранителна и отвратителна покривка, а на боговете — негодната за ядене част, обвита, скрита под завивка от апетитна и блестяща тлъстинка. При деленето той действа с измама, защото външният вид се оказва престорен. Хубавото е скрито под грозното, а лошото приема вида на красиво. Но дал ли е той наистина по-добрата част на хората? И тук всичко е двузначно. Наистина, хората получават дела от жертвеното животно, който става за ядене, но това е защото смъртните имат нужда да ядат. Положението им е противоположно на божественото, те не могат да живеят без постоянно да се хранят. Хората не са самодостатъчни, те трябва да черпят енергийни ресурси от околния свят, а ако не го правят, ще загинат. Това, което определя хората като такива, е, че ядат хляба и месото на жертвите и пият виното на лозите. Боговете нямат нужда от храна. Те не познават нито хляба, нито виното, нито плътта на жертвените животни. Те живеят без да се хранят, приемат само псевдо-храни, нектар и амброзия, храните на безсмъртието. Следователно жизнеността на боговете е различна от тази на хората. Последната представлява по-ниска жизненост, по-ниско съществувание, по-ниска сила: непостоянна енергия. Тя има нужда от постоянно подхранване. Щом човешкото същество направи някакво усилие, то се чувства уморено, изтощено, гладно. Иначе казано, в направеното от Прометей разпределение най-добрата част наистина е онази, която под най-апетитен вид крие оголени кокали. И действително, белите кости са истински ценното, не-смъртното, което притежава животното или човешкото същество; костите не гният, те образуват архитектурата на тялото. Плътта се разваля, разлага се, а скелетът е непроменящият се елемент. Това, което не е годно за ядене в животното, е това, което не е смъртно — неизменното, което по този начин се доближава най-много до божественото. В очите на хората, измислили тези истории, костите имат такова голямо значение още и защото съдържат костния мозък, който според гърците има връзка с главния мозък и с мъжкото семе. Костният мозък представлява виталността на едно животно в процес на приемственост, от поколение в поколение, той осигурява плодовитостта и потомството. Той е знак, че съществото не е само отделен индивид, но и носител на деца.

Това, което в последна сметка е поднесено на боговете чрез измисленото от Прометей замаскиране, е самата виталност на животното, докато онова, което получават хората, месото, е просто умрялото животно. Хората трябва да се засищат с парче от умряло животно; чрез това делене свойството им да са смъртни става необратимо. Оттогава насетне хората са смъртни, ефимерни, обратно на боговете, които са безсмъртни. Така чрез това разпределение на храната хората са белязани с печата на смъртността, а боговете — с печата на вечността. Това Зевс го е разбрал добре.

Ако Прометей просто беше разделил два дяла — от една страна костите, от друга месото — Зевс би могъл да избере костите и живота на животното. Но тъй като всичко е поднесено в измамна опаковка, тъй като месото е скрито в gaster, стомаха, а костите са покрити с лъскава тлъстина, Зевс вижда, че Прометей се е опитал да го измами. Затова той решава да го накаже. Естествено, в това надхитряване, което започва между Зевс и титана, всеки се опитва да изпързаля другия, всеки играе срещу другия своеобразна партия шах, разменя кръстосани удари, опитва се да направи шах и мат. В крайна сметка в този конфликт надделява Зевс, при все че хитрините на титана го разклащат.

Смъртният огън

Прометей ще си плати едва през второто действие. От този ден нататък Зевс решава да скрие огъня от хората заедно с житото. Както при шаха всеки ход съответства на предишния: Прометей е скрил месото в нещо отблъскващо, а костите в нещо, което напротив изглежда привлекателно, а сега Зевс ще си отмъсти. В рамките на разпределението между богове и хора Зевс иска да скрие от хората това, което по-рано им е било на разположение. Преди хората разполагали свободно с огъня, защото огънят на Зевс, огънят от мълнията, често се намирал по върховете на ясените, откъдето хората можели просто да си го вземат. Същият огън циркулирал между боговете и хората с посредничеството на тези големи дървета, върху които Зевс го поставял. Така хората имали на разположение огъня по същия начин, по който разполагали с храната, житните култури, които тогава си растели сами, и с месо, вече сготвено в момента на появата си. Зевс скрива огъня и положението става неприятно, още повече, че хората имат месото на жертвеното животно и биха искали да могат да си го сготвят. Смъртните не са нито канибали, нито диви зверове, които ядат сурово месо. Те могат да го ядат само сготвено, печено или варено.

За хората е същинска катастрофа да останат без огъня. Зевс се радва в сърцето си. Тогава Прометей намира с какво да отговори на удара. Без да дава вид, че нещо крои, той се качва на небето, разхожда се със стръкче в ръка — клонка резене, зелена отвън. Резенето има особено разположение на частите си, устройството му в някакъв смисъл е обратното на другите дървета. Дърветата са сухи отвън, откъм кората, и влажни отвътре, където текат соковете им. А пък резенето е влажно и зелено отвън, но напълно сухо отвътре. Прометей задига семе от огъня на Зевс, sperma puros, и го пъхва във вътрешността на резенето. То започва да гори отвътре по цялата дължина на стъблото си. Прометей се връща на земята, като продължава да се прави на равнодушен пътешественик, разхождащ се под сянката на клончето си. Но вътре в растението огънят пламти. Прометей дава този огън, извлечен от семе на небесния огън. Тогава те запалват огнищата си и си сготвят месото. Зевс, изтегнал се в небето, много доволен от номера, който е направил, като е скрил огъня, изведнъж забелязва отблясъка във всички къщи. Обзема го бяс. Виждаме, че Прометей използва същия ход, който и при разпределението на жертвеното животно. Той отново играе с противопоставянето на вън и вътре, с разликата между външния изглед и вътрешната реалност.

Едноврменно с огъня Зевс е скрил от хората и bios, живота. Живот, това ще рече насъщна храна, житни култури, пшеница, ечемик. Той не дава огъня, но не дава и житото. По времето на Кронос, в света на Мекона, огънят е бил на разположени на хората по върховете на ясените, житото растяло самичко, не било нужно да се оре земята. Работата не съществувала, никой не познавал труда. Не било нужно хората да участват активно в добиването на храната. Те не са били подложени на усилия, умора, изтощение, за да придобият храните, от които именно жизнеността им има нужда. Сега поради избора на Зевс онова, което е било естествено, става труднодостъпно, свързано с работа. Житото е скрито.

Така, както Прометей е скрил семе от огъня в цевта на растението си, за да го занесе при хората, така ще трябва нещастните хора да крият семето на житото и ечемика в търбуха на земята. В почвата трябва да се издълбае бразда, да се зарови в нея зърното, за да покълне житният клас. Накратко, това, което изведнъж се оказва необходимо, е земеделието. Става нужно да си изкарваш хляба с пот на чело, леейки пот в браздите, хвърляйки в тях семена. Но хората ще трябва също и да си запазят семена за следващата година, да не изядат всичко, което са произвели. Необходими стават делвите, в които да се складира в дома на земеделеца реколтата, която не трябва да се консумира до край. Неизбежно става да се прави запас до пролетта, до трудния преход между зимата и новата реколта, за да не се окажат хората без провизии.

Както имаше sperma на огъня, така има и sperma на житото. Оттук нататък хората са принудени да живеят с работа. Те получават огъня отново, но този огън, както и житото, не е това, което е бил преди. Огънят, който Зевс е скрил, е небесният огън, който той непрестанно държи при себе си, който никога не отслабва и никога не липсва: това е безсмъртният огън. Огънят, с който разполагат сега хората и който идва от огненото семе, е „роден“, щом като се е появил от семе, и следователно е огън, който умира. Ще трябва да го пазят, да бдят над него. Затова този огън има апетит, подобен на този на смъртните. Ако не го подхранват непрекъснато, той изгасва. Хората имат нужда от него не само за да се топлят, но и за да ядат. За разлика от зверовете те не поглъщат сурово месо, а готвят. Готвенето следва свой ритуал, има правила, с които човек трябва да се съобразява и които включват необходимостта храната да бъде обработена на огън.

В представите на гърците житото е растение, готвено от горещината на слънцето, но също и от труда на хората. След това трябва да се приготви при хлебаря, като се опече в пещта. Следователно огънят наистина е белег на човешката култура. Този Прометеевски огън, задигнат с хитрина, е действително „технически“ огън, интелектуална процедура, отграничаваща хората от животните и затвърждаваща характера им на цивилизовани същества. Обаче дотолкова, доколкото този човешки огън, противно на божествения, има нужда да се подхранва, за да живее, той съдържа в себе си и облика на дивия звяр, който не може да се спре, когато се развихри. Той изпепелява всичко, не само храната, която му дават, но също и къщи, градове, гори; той е нещо като пламтящ изгладнял звяр, който никога не се засища. С изключително двузначния си характер огънят подчертава спецификата на човека, той постоянно напомня за божествения му произход и животинското в него, той произлиза от две страни, както самия човек.

Пандора или изобретяването на жената

Сега бихме могли да помислим, че историята е приключила. Но това съвсем не е така. Започва трето действие. Разбира се, хората имат цивилизацията, Прометей им е дал всичките техники. Преди неговата намеса те живеели като мравки в пещерите, гледали, без да виждат, слушали, без да чуват, не представлявали нищо, а после, благодарение на него, те стават цивилизовани същества, различни от животните и различни от боговете. Но надхитряването между Зевс и Прометей не е свършило. Зевс е скрил огъня, Прометей го е откраднал; Зевс е скрил житото, хората работят, за да си изкарат хляба. Но Зевс все още не е удовлетворен, той смята, че поражението на противника му не е пълно. С гръмовен смях, какъвто обича да издава, Зевс му подготвя нов провал. Трето действие.

Зевс свиква Хефест, Атина, Афродита и някои второстепенни божества като Хорите. Нарежда на Хефест да намокри с вода глина и да извае нещо като манекен, изображение на parthenos — жена, или по-точно младо момиче, готово за женене, но още неомъжено и със сигурност още нямащо деца. Тогава Хефест изработва нещо като статуя с изящни черти на девойка. Идва ред на Хермес да й вдъхне живот, да й даде сила и глас на човешко същество, а също и други особености, за които ще стане дума по-нататък в разказа. После Зевс иска от Атина и Афродита да я облекат, да умножат красотата й чрез накити, бижута, сутиени, диадеми. Атина й дава бляскава, сияйна дреха — подобно на бялата тлъстинка, която обвиваше костите от първата част на разказа. Младата девойка засиява с целия си блясък. Хефест поставя на главата й диадема с було на младоженка. Тази диадема е украсена с животински мотив — на нея са изобразени всички живи същества, населяващи земята, птици, риби, тигри, лъвове. Тя е приказна на вид, thauma idesthai, и може да накара човек да се влюби безпаметно.

Първата жена стои пред все още обединените богове и хора. Тя е изкуствено изработен манекен, но не по образа на жена, защото такива още няма. Тя е първата жена, архетипът на жена. Женското начало вече съществува, защото има богини. Това женско същество е оформено като parthenos по образа на безсмъртните богини. Боговете създават творение, направено от кал и вода, в което те са вложили човешка сила, sthenos, и човешки глас, phone. Но Хермес поставя в устата й и лъжовните думи, придава й ум на кучка и темперамент на крадец. Този манекен, който представлява първата жена, от който произтича цялото „женско племе“, се представя, подобно на частите на жертвеното животно и на резенето, с измамна външност. Човек не може да я съзерцава, без да бъде очарован, пленен. Тя притежава красотата на безсмъртните богини, видът й е божествен. Хезиод го твърди — от гледката човек е потресен. Красотата й, подчертана от накитите, диадемата, дрехата и булото, е самото очарование. Тя излъчва charis, безкраен чар, блясък, овладяващ и покоряващ всеки, който я зърне. Нейната скат е безпределна, многостранна, polle charis. Богове и хора се поддават на този чар. Но отвътре се крие друго нещо. Гласът й ще й позволи да стане другарка на мъжа, негова двойничка. Те ще разговарят помежду си. Но словото е дадено на тази жена не за да говори истината и да изразява чувствата си, а за да лъже и да крие емоциите си.

В потомството на Нощта са родени всички злини, смъртта, убийствата, Ериниите, разбира се, но и същности, които могат да се нарекат „лъжливи или съблазнителски думи“, „любовна връзка или нежност“. Така че Афродита още от рождението си е съпроводена от измамни думи и любовна привлекателност. Най-нощното и най-сияйното, това, което прелива от щастие и най-мрачната битка се обединяват под формата на тези лъжи, на тази любовна привлекателност. И ето я Пандора, блестяща като Афродита, но и подобна на дете на Нощта, изтъкана от лъжи и кокетство. Зевс сътворява тази parthenos не за боговете, а само за смъртните. По същия начин, по който той се е отървал от раздора и насилието, като ги е пратил при смъртните, Зевс предназначава за тях този женски образ.

Прометей разбира, че отново е победен. Той веднага осъзнава какво се пише на нещастния човешки род, който се е опитал да облагодетелства. Както посочва името му, Прометей, той е този, който разбира предварително, който предвижда, а пък брат му, който се нарича Епиметей, е онзи, който разбира със закъснение, epi, прекалено късно, който винаги е измамен и разочарован, който нищо не е усетил навреме. Ние, нещастните смъртни, винаги сме едновременно и прометееви, и епиметееви, предвиждаме, правим си планове, но често ходът на нещата е противоположен на очакванията ни, хваща ни неподготвени и беззащитни. Прочее, Прометей разбира какво ще се случи и предупреждава брат си: „Слушай ме, Епиметее, ако някога боговете ти изпратят подарък, в никакъв случай не го приемай и го отпрати откъдето е дошъл.“ Епиметей, разбира се, се заклева, че няма да се остави да го измамят. Но ето че боговете му изпращат най-чаровното същество на света. Пред него се явява Пандора, дарът на боговете за хората. Тя чука на вратата му; Епиметей, възхитен, заслепен, й отваря вратата и я поканва в дома си. На следващия ден се жени за нея и Пандора се установява при хората в качеството на съпруга. Така започват всички беди.

Сега вече човечеството е двойно, а не е съставено единствено от мъжки род. То се състои от два различни пола, еднакво необходими, за да имат хората потомство. От момента, в който жената е създадена от боговете, хората не се появяват просто така, а се раждат от жени. За да се възпроизвеждат, хората трябва да се съвкупляват. Това дава началото на съвсем различно течение на времето.

Защо според гръцките разкази първата жена Пандора има сърце на кучка и нрав на крадла? Явно е, че това има връзка с първите две части на разказа. Хората вече не разполагат с житото и с огъня както преди, естествено, без усилие и непрестанно. Оттук нататък трудът е част от съществуването; хората живеят труден, стеснен, несигурен живот. Те трябва постоянно да се ограничават. Селянинът превива гръб над нивата си, но не изкарва кой знае колко. Хората вече нямат никое благо в изобилие, затова трябва да са пестеливи, да внимават да не похарчат повече от необходимото. Обаче тази Пандора, както и целият genos, целият „род“ на женски жени, който произхожда от нея, се характеризира именно с това, че е вечно неудовлетворена, искаща, невъздържана. Тя не се задоволява с малкото, което има. Тя иска да бъде заситена, удовлетворена. Тъкмо това изразява разказът с уточнението, че Хермес й е вложил ум на кучка. Кучешкото в нея има две страни. Преди всичко това е кучешки апетит. Пандора има зверски апетит, не спира да яде, трябва постоянно да е на трапезата. Може би тя има някакъв смътен спомен или мечта за онази благословена епоха на златния век в Мекона, където хората наистина непрестанно се намирали на трапеза, без да е необходимо да работят. Във всеки дом, в който се намира жена, се настанява ненаситен глад, всепоглъщащ глад. В това отношение положението наподобява кошерите. От една страна са пчелите работнички, които от зори излитат в полята, кацат по всички цветя, събират мед и го донасят в кошера. От друга страна са търтеите, които никога не напускат жилището и които също така никога не се засищат. Те поглъщат всичкия мед, който работничките търпеливо са събирали навън. Същото става и в хорските къщи — от една страна са мъжете, които леят пот по нивите, превиват гръб да разорават браздите, да пазят и събират зърното, а от друга, вътре в къщата, се намират жените, които изяждат цялата реколта подобно на търтеи.

Не само че поглъщат и изразходват всички запаси, но там е и главната причина една жена да се мъчи да съблазни мъжа. Това, което иска жената, е хамбарът. С умелите си изкусителни приказки, с усмивките си и „натруфения си задник“, по думите на Хезиод, тя разиграва пред младия ерген играта на съблазняването, тъй като в действителност е хвърлила око на житните му запаси. И всеки мъж, както преди това Епиметей, смаян и очарован от външния вид, се оставя да бъде завладян.

Не само че жените имат този апетит за ядене, който съсипва здравето на мъжете им, защото никога не успяват да донесат достатъчно храна в къщи, но освен това те притежават и изключително хищен сексуален апетит. Клитемнестра, както и други съпруги, прочути с това, че са изневерили на мъжа си, не пропускат да кажат, че са били кучките, бдящи над дома. Разбира се, темпераментът на кучка трябва да се разбира в сексуалния му смисъл.

Според гърците жените, дори най-добрите от тях, които имат умерен характер, имат тази особеност, че понеже са били направени от глина и вода, темпераментът им принадлежи на влажността. А мъжете имат темперамент, свързан по-скоро със сухото, горещото, огъня.

През някои сезони, а особено през най-горещия, сезона на кучето, т.е. когато Сириус, Кучето, се вижда на небето съвсем близо до земята, когато слънцето и земята са във връзка, когато е ужасен зной, мъжете се изтощават и отслабват, защото са сухи. Напротив, жените благодарение на своята влажност са в пълна форма. Те искат от съпрузите си брачно усърдие, което ги докарва до пълно изнемощение.

Ако Прометей е скроил номер, състоящ се в открадването на Зевсовия огън, то той е предизвикал отговор, въплътен в жената, синоним на крадлив огън, създадена от Зевс да тормози мъжете. И наистина жената, съпругата, е огън, който непрестанно изгаря мъжа си, изсушава го ден след ден и го кара да старее преждевременно. Пандора е огън, който Зевс е въвел в къщите и който изгаря хората, без да има нужда да запалва пламък. Крадлив огън в отговор на откраднатия огън. При това положение какво да се прави? Ако действително жената не беше нищо друго, освен тези кучешки мисли, тази лъжкиня, мислеща само за хамбара, с нейния „натруфен задник“, жена, която съсипва мъжа си и го превръща в старец, тогава мъжете щяха да предпочитат да минат без съпруги. Но и тук има противопоставяне на външно и вътрешно. Жената със своя апетит, хранителен и сексуален, е gaster, стомах, корем. Тя представлява в някакъв смисъл животинската природа на човешкия вид, зверската й страна. В качеството си на gaster тя поглъща всички богатства на съпруга си. Когато Прометей обвива дела от жертвата, предназначен за хората, в gaster. бика, той дори не подозира колко е прав. Тук отново го изиграват със собствените му хитрини. От този момент нататък дилемата е следната: ако човек се ожени, животът му почти сигурно ще се превърне в ад, освен ако не попадне на много добра съпруга, което е голяма рядкост. Следователно семейният живот е ад, едни злини се прибавят към други. Напротив, ако човек не се ожени, той би могъл да живее щастливо, да има всичко в изобилие, нищо да не му липсва, но когато дойде време да умре, на кого ще се падне събраното от него имущество? То ще се разпръсне по далечни роднини, към които той не е особено привързан. Ако се ожени, следва катастрофа, а ако не се ожени — друга форма на катастрофа.

Жената е двойствена. Тя е този търбух, този корем, който поглъща всичко създадено от съпруга с цената на мъки, труд и умора, но този корем е и единственият, който може да създаде продължението на живота на мъжа — детето. Женският корем противоречиво представлява нощната страна на човешкия живот, изтощението, но също и страната на Афродита, която носи раждането на нови хора. Съпругата въплъщава разрушителната хищност и създаващото плодородие. Тя обобщава всички противоречия в нашия живот. Подобно на огъня, тя е едновременно белег на чисто човешкото, защото само хората се женят. Бракът разграничава хората от животните, които се съвкупляват така, както се хранят, при случайни срещи, както дойде. Следователно жената е белег на цивилизован живот; същевременно тя е създадена по образ и подобие на безсмъртните богини. Когато гледаме жена, виждаме Афродита, Хера, Атина. В определен смисъл тя е присъствието на божественото тук на земята чрез красотата си, чрез способността си да прелъстява, чрез своята скат. Жената обединява кучешкото и божественото в човешкия живот. Тя се колебае между боговете и животните, което именно е характерно за човешкия род.

Отминаващото време

Да подхванем историята откъм по-анекдотичната й страна. Пандора влиза в дома на Епиметей и става първата човешка съпруга. Зевс й подшушва на ушенцето какво трябва да стори. В къщата на Епиметей, както в дома на всеки гръцки земеделец, се намират известен брой делви, а сред тях има една по-голяма, скрита, която не бива да се пипа. Откъде се е взела? Разправят, че са я донесли сатирите, но това не е сигурно. Един ден, когато съпругът й не е в къщи, Зевс подучва Пандора да отвори тази делва, а после веднага да постави обратно капака, без да се бави. Тя прави точно така. Доближава се до многобройните делви. В някои има вино, в други жито или зехтин, в тях са сбрани всичките хранителни запаси. Пандора надига капака на скритата делва и в същия миг всички злини, всички лоши неща се пръсват по света. В момента, в който Пандора захлупва обратно капака, вътре остава elpis, надеждата, очакването на бъдещето, която не успява да излезе от делвата.

И тъй, всички злини са на света заради Пандора. Самото присъствие на Пандора въплъщаваше всички злини, а сега отворената делва ги е увеличила още повече. Какви са тези злини? Има хиляди такива: умората, болестите, смъртта, нещастните случаи. Нещастията са изключително подвижни, те шават непрестанно, разпръсват се на всички посоки, никога не стоят на едно място. Те са невидими, нямат форма, не се чуват, обратно на Пандора, която е приятна за гледане и за слушане. Зевс е отказал на злините да имат лице и глас, за да не могат хората да се застраховат срещу тях, нито пък да ги отстранят. Нещастията, които хората се опитват да избегнат, защото знаят, че са ужасни, остават закътани в невидимост, неразличими. Злината, която се вижда и чува, жената, маскирана зад прелъстителската си хубост, нежността си, думите си, ви привлича и ви омайва, вместо да ви ужаси. Една от чертите на човешкото съществуване е разминаването между видимостите и онова, което се чува, от една страна, и реалността, от друга. Ето условията на живот на хората, такива, каквито ги е скроил Зевс в отговор на Прометеевите лукавства.

Последният никак не се отърва леко — Зевс го приковава между небето и земята, на средата на една планина, нещо като стълб, и го връзва там с вериги. Прометей, който е дал на хората смъртната храна — месото, сега сам служи за храна на птицата на Зевс, орела, носача на мълнията му и вестителя на непобедимата му мощ. Той, Прометей, се превръща в жертва, парче месо, отрязано от плътта. Всеки ден орелът на Зевс разкъсва и изяжда напълно черния му дроб, така че не остава нищо от него. През нощта дробът пораства отново. Всеки ден орелът се храни с Прометеевата плът и всеки ден тя се възстановява, за да може орелът всяка сутрин отново да си намери дажбата. И така ще бъде до деня, когато Херакъл ще освободи Прометей със съгласието на Зевс. Прометей получава един вид безсмъртие в замяна на смъртта на кентавъра Хирон. Последният, герой просветител, обучил Ахил и мнозина други да бъдат безупречни герои, е бил ранен, страда от неизлечимата си рана и не може да умре, въпреки че го желае. Така че става замяна. Смъртта е дадена на Хирон, а неговото безсмъртие е поднесено на Прометей. И двамата са освободени.

Прометей е наказан по заслуга. Той е поискал да поднесе на смъртните месото, в частност черния дроб, който представлява най-хубавият дял от жертвеното животно, защото тъкмо по този орган може да се гадае дали боговете приемат жертвата. На свой ред Прометей става чрез черния си дроб любима храна за Зевсовия орел. Този орел е символ на божествената светкавица, огненосец на Зевс, мълниеносен. По някакъв начин огънят, откраднат от титана, се завръща върху черния му дроб, за да си откъсне парче за вечно подновявана гощавка.

Освен това има една нелишена от значение подробност. Прометей е двузначно същество, мястото му в света на боговете не е ясно. Историята на черния дроб, който е изяждан всеки ден и пониква отново подобен на себе си през нощта, показва, че има поне три типа време и виталност. Съществува времето на боговете, вечността, през която нищо не се случва, всичко си е вече на мястото, нищо не изчезва. Има времето на хората, линейно време, течащо все в една посока, човек се ражда, расте, става възрастен, старее и умира. Всички живи същества са подчинени на това течение. Както казва Платон, това е време, вървящо в права линия. И накрая, съществува трето време, на мисълта за което ни навежда Прометеевият черен дроб — циклично или зигзагообразно. То обозначава живот, подобен например на луната, която расте, умира и после се възражда, и така неопределено дълго. Това Прометеево време наподобява движението на небесните тела, т.е. кръгообразните движения, които се вписват във времето и дават възможност времето да бъде измервано чрез тях. То не е вечността на боговете, не е и земното време, смъртното време, което тече все в една посока. Това е време, за което философите биха рекли, че е подвижен образ на неподвижната вечност. Личността на Прометей също е разтеглена, подобно на черния му дроб, между линейното време на хората и вечното съществуване на боговете, функцията му на посредник в тази история става очевидна. Неслучайно той е прикован между небето и земята, на средата на височината на стълб, в междинното. Той представлява връзката между много далечната епоха, когато в един подреден космос още не е имало време, когато боговете и хората са били смесени, когато е царувала не-смъртта, безсмъртието, и епохата на смъртните, вече разделени от боговете, подвластни на смъртта и на отминаващото време. Черният дроб на Прометей е по образа на небесните тела, подобен на онова, което влага ритъм и мяра в божествената вечност и играе също роля на посредник между света на боговете и света на хората.