Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

Гърците са победители. След толкова години обсада и битки пред стените на Троя градът най-сетне пада. На гърците не им стига да го победят и завземат, но го разграбват и опожаряват благодарение на една хитрост, прословутия дървен кон, който троянците вкарват в града си, убедени, че той е благочестив дар за боговете. От търбуха на коня излиза авангарден отряд, отваря портите на крепостта и пуска гръцката войска да нахлуе в града и да изколи всичко по пътя си. Мъжете са убити, жените и децата — отведени в робство, остават само руини. Гърците си въобразяват, че въпросът най-сетне е решен, но едва тогава откриват обратната страна на тази голяма военна авантюра. По един или по друг начин гърците ще трябва да платят за престъпленията, ексцесите, hybris, с които са се обременили още по време на победата. Още на тръгване възниква спор между Агамемнон и Менелай. Последният иска да замине незабавно, да се прибере възможно по-бързо. Агамемнон, напротив, иска да остане на място, за да направи жертвоприношение на Атина, която е подкрепяла тяхната кауза пред боговете и е определила победата им. Одисей, с дванадесетте кораба, които е докарал със себе си, избира да замине, без да чака, в посока към Итака. Той се качва заедно с Менелай на кораба, който носи и стария Нестор. Но при остров Тенедос Одисей се скарва с Менелай и се завръща в Троя, за да се присъедини към Агамемнон. Те заминават в пакет в надеждата да достигнат едновременно континентална Гърция. Но боговете решават иначе. Развихрят се ветрове, бури, вихрушки, флотата е разпръсната; много кораби потъват, като отнасят към гибелта моряците и воините. Малцина са гърците, на които провървява да се приберат у дома. А сред тези, които морето е пощадило, някои ще намерят смъртта си на прага на своите домове. Така става с Агамемнон. Едва стъпил на родния бряг, той попада в клопката, скроена от жена му Клитемнестра и Егист, любовника на тази невярна съпруга. Агамемнон, изпълнен с доверие, се прибира доволен като вол в родния обор. Там той е убит безмилостно от двамата заговорници.

И тъй, бурята разделя корабите на Агамемнон, които представляват голямата част от флотата, и корабите на Одисей. Така че Одисей се намира откъснат от другите със своята флота. Той се сблъсква със същите изпитания, същите бури, каквито срещат и неговите другари в нещастието. Когато най-сетне слиза на брега на киконите в Тракия, те го посрещат враждебно. Одисей превзема града им Исмар. Той се държи с победените така, както постъпват много гръцки герои. Избива мнозинството жители на този град, но пощадява един от тях: жреца на Аполон на име Марон. От благодарност Марон му дава много мехове с вино, което не е обикновено питие, а е нещо като божествен нектар. Одисей пренася и складира меховете на корабите си. Много доволни, гърците издигат лагера си край брега с намерение да отплават призори. Но киконите от селата, известени за пристигането на враг, ги нападат сутринта и избиват мнозина от тях. Оцелелите припряно се качват на корабите и избягват колкото могат по-бързо в открито море.

В страната на забравата

И тъй, те отново са на път, в силно намален състав. Малко по-нататък Одисей стига до нос Малея, после го заобикаля. Оттам вече може да съзре бреговете на своята родина Итака. Той се чувства почти като у дома си. И тъкмо в момента, когато си мисли, че пътят му е завършил, се отварят вратите към друга част от плаването на Одисей: до този момент той просто е изминал пътя на мореплавател, завръщащ се от военна експедиция отвъд морето. Но когато задминават нос Малея, върху гърците внезапно се стоварва буря. Тя ще духа седем дни и ще отнесе флотилията в пространство, напълно различно от онова, в което е плавала досега. От този момент нататък Одисей няма да знае къде се намира, няма да среща хора, подобни на киконите, които са вражески воини, но все пак прилични на него хора. Някак си той излиза извън границите на познатия свят, на човешкия oikumenos, за да проникне в територията на не-човешкото, един свят на другото.

От сега нататък Одисей ще среща само същества, които са или от почти божествено естество, хранещи се с нектар и амброзия както Кирка или Калипсо, или същества, по-нисши от човека, като циклопа или лестригоните, тези канибали, хранещи се с човешка плът. За гърците собствено човешкото, това, което определя човека като такъв, е яденето на хляб и пиенето на вино, да яде определен тип храна и да познава законите на гостоприемството, да посреща чужденеца в дома си, вместо да го разкъса и изяде. Светът, в който страшната буря хвърля Одисей и моряците му, е напълно противоположен на този нормален човешки свят. Едва щом бурята утихва, гърците съглеждат бряг и акостират до тази земя, за която не знаят нищо. За да узнае кой живее там, а също и за да потърси провизии, Одисей избира неколцина моряци и ги праща като челен отряд да влязат в контакт с местните жители. Последните ги приемат изключително любезно. Туземците са целите в усмивки. Те веднага предлагат на чуждоземските мореплаватели да споделят с тях обичайната им храна. И тъй, жителите на тази страна са лотофагите, ядящите лотос. Така, както хората се хранят с хляб и вино, те употребяват едно изискано растение, лотос. Ако човек погълне тази прекрасна на вкус храна, той забравя всичко. Не си спомня вече миналото си, губи всякаква представа кой е, откъде е дошъл и къде отива. Който приеме лотос, престава да живее така, както живеят хората, носещи в себе си спомена за миналото и съзнанието за това, което са.

Пратениците на Одисей, когато се завръщат при другарите си, отказват да отплават и не са в състояние да разкажат какво им се е случило. Те са като анестезирани в нещо като блаженство, парализиращо всякакво спомняне. Те искат само да останат там, където са си, както са си, без привързаности, без минало, без планове: без желание за завръщане. Одисей ги хваща за ушите, качва ги на корабите и си заминава. И така, първа спирка: земя, която е страната на забравата.

През дългото плаване, което ще последва, във всеки един миг именно забравата, заличаването на спомена за родината и на желанието за завръщане, тъкмо това, прозиращо през всички приключения на Одисей и спътниците му, винаги представлява опасността и злото. Да бъдеш в човешкия свят, това значи да си жив под лъчите на слънцето, да виждаш другите и те да те виждат, да живееш във взаимност, да си спомняш за себе си и за другите. Напротив, тук те попадат в свят, където нощните сили, децата на Нощта, както ги нарича Хезиод, малко по малко разпростират зловещата си сянка над екипажа на Одисей и над самия Одисей. Над мореплавателите постоянно надвисва облак тъмнина, който заплашва да ги унищожи, ако се оставят на забравата за завръщане.

Одисей в ролята на Никой срещу циклопа

Те напускат острова на лотофагите. Корабът на Одисей продължава пътя си, но ето, че цялата флотилия се оказва обвита от някаква мъгла, в която нищо не се вижда. Вечер е, корабът се носи напред, без моряците да трябва да гребат или да могат да предвидят какво ги чака. Ето че пристигат на едно островче, което не са забелязали и на което не могат нищо да различат. Самото море, или боговете, тласка кораба към този остров, при който те пристигат в пълна тъмнина. Дори луната не се показва. Нищо не може да се различи. Те са там, без да са имали възможността да предвидят това, което им се случва. Сякаш след острова на забравата пред тях са се открехнали портите на мрака, на нощта. В този улей те ще срещнат нови приключения. Те слизат на сушата. Това малко островче завършва с височина — хълма на онези чудовищни великани с едно единствено око по средата на челото, които се наричат циклопи.

Одисей прибира кораба си в едно заливче и, придружен от дванадесет души, се качва до върха на хълма, където е забелязал пещера и откъдето се надява да си набави провизии. Те влизат в тази огромна куха пещера, намират там съдове със сирене и разкриват цяла една селскостопанска култура. Няма жито, но има стада, сирена, може би дори малко диви лозя в долината. Естествено, спътниците на Одисей имат само една мисъл в главата: да задигнат няколко сирена и да бягат колкото им държат краката надалеч от тази огромна пещера, която не им внушава нищо приятно. Те казват на Одисей: „Хайде да си вървим!“ Последният отказва. Той иска да остане, защото иска да види. Иска да разбере кой живее на това място. Одисей е човекът, който не само трябва да си спомня, но и който иска да види, да узнае, да изпробва всичко, което светът може да му поднесе, дори и този подчовешки свят, насред който е захвърлен. Любопитството на Одисей го тласка постоянно отвъд, нещо, което този път за малко не довежда до гибелта му. Във всеки случай това любопитство ще предизвика смъртта на много от другарите му. Циклопът скоро пристига с козите си, с овцете и овена си, и всички те влизат в пещерата.

Циклопът е огромен, гигантски. Той не веднага забелязва тези мънички хорица, които са като бълхи и са се изпокрили по ъглите на пещерата и треперят от страх. Внезапно ги открива и се обръща към Одисей, който стои малко пред другите, с въпрос: „Ама кой си ти?“ Одисей, естествено, започва да разправя врели-некипели. Първа лъжа — казва му: „Нямам вече кораб“ — въпреки че корабът му го чака, „корабът ми се разби, така че съм напълно в ръцете ти, идвам тук с моите хора да умолявам за гостоприемството ти, ние сме гърци, храбро се бихме заедно с Агамемнон на брега на Троя, завзехме града и сега сме тук нещастни корабокрушенци“. Циклопът отвръща: „Добре де, добре, много хубаво, ама на мен изобщо не ми пука.“ Хваща двама другари на Одисей за краката, удря ги о скалата, разбива им главите и ги изяжда сурови. Останалите моряци замръзват от ужас и Одисей се чуди в каква беля се е вкарал. Още повече, че няма надежда да се измъкне, защото за нощта циклопът затваря входа на леговището си с огромен камък, който никой грък и дори голяма група не би могла да помръдне. На следващата сутрин се повтаря същият сценарий, циклопът изяжда още четирима — двама сутринта, двама вечерта. Общо вече е погълнал шестима, половината от групата. Циклопът е много доволен. Когато Одисей се опитва да му се подмаже с изключително сладникави речи, между тях се установяват нещо като отношения на гостоприемство. Одисей казва: „Ще ти направя подарък, който сигурно ще ти достави голямо удоволствие.“ Започва диалог, в течение на който се набелязват лични, гостоприемни отношения.

Циклопът се представя, казва се Полифем. Многоречив е и се ползва с добра слава. Той пита Одисей за името му. За да се установи връзка на гостоприемство, обичаят изисква всеки да каже на другия кой е, откъде идва, кои са родителите му и родината му. Одисей заявява, че се казва Outis, т.е. Никой. Той му казва: „Името, с което ме наричат приятелите и родителите ми, е Утис.“ Тук има игра на думи, защото двете срички на ou-tis могат да се заместят с друга форма на същата дума, me-tis. Ou и me на гръцки са двете отрицателни частици, но ако outis означава никой, то metis значи също и хитрина. Разбира се, когато става дума за metis, веднага се сещаме за Одисей, който е тъкмо героят на metis, на хитрината, на способността да намери изход в безизходицата, да лъже, да изпързалва хората, да им разправя врели-некипели и да се измъква от всяко положение. „Outis, Никой — възкликва циклопът, — щом като ти си Никой, и аз ще ти направя подарък. Ще те изям последен.“ Тук Одисей му дава подаръка си — част от виното, което му е дал Марон и което е като божествен нектар. Циклопът го опитва, харесва го много, сипва си отново. Натъпкан със сирене, с двамата моряци, които току-що е погълнал, и опиянен от виното, той заспива.

Одисей успява да заостри един як кол от маслиново дърво и да го нажежи на огъня. Всичките оцелели моряци се включват в дърводелската му работа, а после забиват горящия кол в окото на циклопа, който се събужда с вопъл. Единственото око му е ослепено. Ето че и той е потопен в мрака, в тъмнината. Тогава, естествено, той вика за помощ и другите циклопи дотичват. Циклопите живеят всеки за своя сметка, всеки е господар у дома си, не признават ни богове, ни господари вън от това, което смятат за свой дом, но все пак се притичват и извикват отвън, понеже пещерата е затворена: „Полифеме, Полифеме, какво ти става? — Ах, ужас, убиват ме! — Кой ти стори зло? — Никой, Outis! — Ами щом никой, metis, не ти е направил нищо, какво си се развикал?“ И си отиват.

Следователно Одисей, който се е измъкнал, изнизал, заличил зад името, с което се е накичил, донякъде се оказва спасен. Не напълно, защото трябва още и да излезе от запушената с огромна скала бърлога. За да се измъкне от пещерата той се сеща, че единственият начин е да завърже всеки един от оцелелите шестима гърци с върбови клонки за коремите на овцете. Сам той се вкопчва в рунтавата вълна на любимия овен на циклопа. Когато последният застава пред отвора на пещерата и измества скалата, която запушва входа, той прокарва между краката си всяка овца, като й опипва гърба, за да е сигурен, че никой грък няма да се възползва да се промъкне навън. Но не забелязва, че гърците са скрити отдолу. В момента, в който излиза овенът с Одисей, циклопът се обръща към добичето, което всъщност му е единствен събеседник, и казва: „Виж на какво ме направи това ужасно същество Никой, ще ми плати той за това.“ Овенът се насочва към изхода и Одисей излиза с него.

Циклопът връща на мястото скалата, убеден, че гърците са останали в бърлогата, а те вече са отвън: те бягат колкото ги държат краката надолу по каменистите пътеки чак до залива, където е скрит корабът им. Те се мятат на него, вдигат котви и отплават. Горе на върха на скалата, край пещерата, съглеждат циклопа, който слепешката хвърля по тях огромни камъни. В този миг Одисей не устоява на удоволствието от самохвалството и суетата. Той му изкрещява: „Циклопе, ако те питат кой ти е ослепил окото, кажи, че беше Одисей, син на Лаерт, Одисей от Итака, грабителят на градове, победителят на Троя, хитроумният Одисей.“ Естествено когато човек плюе срещу вятъра, му се връща тъпкано. Защото циклопът е син на Посейдон, великия бог на всички талази, но също и на всичко подземно; земетресенията, както и бурите, ги предизвиква Посейдон. Циклопът изрича по адрес на Одисей тържествено проклятие, което действа само ако се спомене името на този, срещу когото е насочено. Ако беше рекъл „никой“, може би проклятието щеше да остане без последствия, но циклопът предава името на Одисей на баща си Посейдон и иска възмездие: нека Одисей да не може да се върне в родината си, преди да е изтърпял хиляди страдания, да загинат всичките му другари, корабът му да потъне и да го остави сам, изгубен в морето корабокрушенец. И ако изобщо някога Одисей се измъкне, да се прибере като чужденец, на чужд кораб, а не като дългоочакван мореплавател, който се завръща у дома си на собствения си кораб.

Посейдон чува проклятието на сина си. Този епизод стои в началото на желанието му, съпътстващо всички по-късни приключения на Одисей, последният да бъде докаран до предела на мрака и смъртта и изпитанията му да бъдат възможно най-ужасни. Както по-късно ще обясни Атина, голямата покровителка на Одисей, тъй като Посейдон не може да преглътне злото, сторено на циклопското му синче, тя не е могла да се намеси и се е включила едва на края, на самия финал на скитанията му, когато вече почти е пристигнал. Защо? Защото това, че е потопил окото на Полифем в мрака, че го е ослепил, води до там, че Одисей на свой ред се намира по пътя на всичко нощно, мрачно и зловещо.

Идилия с Кирка

Корабът се отдалечава от острова на Полифем и оттам стига до острова на Еол. Това е едно от посетените от Одисей места, които някои хора са се опитвали да локализират, но които имат тъкмо тази особеност, че не се поддават на локализация. Островът на Еол е напълно изолиран и обкръжен с високи скали, подобни на бронзово укрепление. Там живее Еол със семейството си без никакви връзки с никого. Следователно родът на Еол се размножава кръвосмесителски по една затворена матримониална система. Те са в пълна самота, в съвършена изолация. Островът е диспечерски пост на морските пътища, възелът, в който са съсредоточени всичките посоки на водното пространство. Еол е господар на ветровете, които според посоката на духане отварят или затварят, а понякога и объркват и смесват пътищата на морето. Той посреща Одисей особено гостоприемно и любезно, защото последният е герой от Троянската война, един от онези, които ще бъдат възпети в „Илиада“. Това, което Одисей му донася, е разказът за събитията по земята, световната мълва, от която той е напълно откъснат. Той е господар на ветровете, но няма друга власт. Одисей говори, разказва, Еол слуша и е много щастлив. След няколко дни Еол казва: „Ще ти дам това, което ти е нужно, за да заминеш от моя остров и да стигнеш право в Итака без проблеми по пътя.“ Дава му мях, но не с вино като Марон — в него са затворени изворите на всички ветрове, семената на всички бури. Този мях е грижливо затворен, Еол е прибрал в него началата, основите на всеки морски полъх, освен онзи, който води от неговия остров право към Итака. Той заръчва на Одисей в никакъв случай да не пипа този мях. Ако ветровете излязат оттам, вече никой не може да овладее това, което ще се случи. „Виж, единственият вятър, който сега духа на света, е вятърът, който те води от моя дом към Итака.“ Оцелелите от екипажа се настаняват на кораба и отплават право към Итака.

Привечер Одисей съглежда от кораба си бреговете на Итака в далечината. Той вижда с очите си родните земи и заспива щастлив. Клепачите му натежават, очите му се затварят така, както той е затворил окото на циклопа. Ето, че се намира в нощния свят, в света на Hypnos, Съня; той спи на кораба си, плаващ към Итака, той забравя да бди. Моряците, останали без началник, се питат какво ли пък е сложил Еол за Одисей в тоя мях, сигурно разни скъпоценности. Те искат просто да надзърнат и после да го затворят обратно. В крайна сметка, на две крачки от бреговете на Итака, те отварят меха, ветровете се втурват навън, морето се разбунва, талазите се развихрят, корабът обръща посоката и минава обратно пътя, който току-що е изминал. Одисей, много огорчен, се оказва отново там, откъдето е заминал — при Еол. Последният го пита какво прави там. „Не бях аз, заспал съм, сбъркал съм, допуснал съм нощта на съня да ме надвие, не бях бдителен, и в резултат другарите ми отворили меха.“ Този път Еол не е никак любезен с него. Одисей удря на молба: „Пусни ме да отплавам пак, дай ми още един шанс.“ Еол се разгневява, нарича го най-долен от долните, вика му, че вече не е никой, не е нищо, че боговете го мразят. „За да ти се случи такава беда, сигурно си прокълнат, не желая да те зная.“ И ето че Одисей и моряците му си заминават, без да получат от Еол подкрепата, на която са разчитали.

Тогава по пътя си флотилията на Одисей достига до ново място — острова на лестригоните. Те акостират там, на острова има оформени пристанища, град. Одисей, както винаги по-хитър от останалите, вместо да закотви кораба си там, където се очертава нещо като естествено пристанище, решава да го сложи по встрани, в едно отдалечено заливче. И тъй като приключенията му са го направили предпазлив, вместо да отиде да провери сам, той изпраща група моряци да разберат какви са местните жители. Моряците се качват към града и срещат по пътя една огромна девойка, някаква селянка, матрона, много по-висока и яка от тях, която много ги впечатлява. Тя ги поканва да дойдат с нея. „Баща ми, който е царят, е готов да ви приеме и ще ви даде всичко, каквото поискате.“ Моряците са твърде доволни, още повече, че размерите на тази очарователна особа не престават да ги впечатляват. Тя им се вижда доста якичка и голяма. Пристигат при царя на лестригоните, който, щом ги вижда, сграбчва единия от тях и го изяжда. Хората на Одисей удрят на бяг, слизат към корабите и крещят: „Бягайте, да се махаме оттук!“ Междувременно всички лестригони, вдигнати на крак от царя, се втурват навън. Те забелязват долу гърците, които се суетят край корабите, за да отплават възможно по-бързо. Хващат ги като риби и ги ядат. Всички другари на Одисей, освен тези, които са на скрития от него кораб, всички загиват. Одисей заминава с един единствен кораб и неговия екипаж.

Този самотен кораб пристига до остров Еея, който е средиземноморски остров. Одисей и спътниците му намират местенце да оставят кораба, след това навлизат полека на сушата. Има скали, гора, растителност. Но моряците, както и Одисей, са станали мнителни. Един от тях дори отказва да помръдне. Одисей насърчава другите да огледат острова. Двадесетина моряци тръгват на разузнаване и намират красива къща, дворец, обкръжен от цветя, в който всичко изглежда спокойно. Единственото нещо, което малко ги тревожи, което им се вижда странно, е, че наоколо в градините се намират множество диви зверове, лъвове, вълци, които много мило се приближават към тях и почти се отъркват в краката им. Моряците се учудват, но си казват, че може би се намират в един обратен свят, свят отникъде, в който дивите зверове са питомни, а пък хората са изключително опасни. Те похлопват на вратата и им отваря една много красива млада жена. Тя тъкмо тъче и преде и си пее с хубав глас. Жената ги поканва, настанява ги да седнат и ги почерпва с питие. В това питие тя добавя биле, от което те, щом пийват глътка, се превръщат в свине. Целите, от главата до петите, придобиват облик на прасета, със съответната четина, глас, походка, храна. Кирка — така се казва магьосницата — се радва на тези прасета, новодошли в зверилника й. Тя бързо ги затваря в свинарник и им дава обичайната за тези животни храна.

Одисей и останалите му другари, които чакат завръщането на тръгналите на разузнаване моряци, започват да се безпокоят. Тогава Одисей на свой ред навлиза във вътрешността на острова да види дали няма да открие някого от тях. Изведнъж му се явява Хермес, този хитър и измамен бог, и му обяснява какво е станало. „Тя е магьосница и превърна хората ти в свине, сигурно ще поиска да поднесе и на теб същото питие, но на теб ще дам противоотрова, която ще направи да избегнеш превръщането и да останеш самия себе си. Ти ще останеш постоянният Одисей, самият Одисей.“ След това Хермес му подава парче от някакво растение. Одисей се връща да съобщи на другарите си решението си да отиде там, но всички се опитват да го разубедят: „Не ходи там, щом другите не са се върнали, значи са загинали. — Не, казва Одисей, аз ще ги освободя.“ И тъй, той гълта противоотровата, която му е дал Хермес, и отива при магьосницата. Тя го поканва веднага да влезе, както е въоръжен. Настанява го на красив позлатен стол. Той изобщо не отваря приказка за другарите си и влиза в играта, когато тя му поднася питието с билето. Одисей го изпива, тя чака, наблюдава го, но той не се превръща на прасе, все си е Одисей, който я гледа с любезна усмивка, след което грабва меча си и връхлита върху нея. Тя разбира и му казва: „Ти си Одисей, знаех, че на теб моето вълшебство няма да подейства, какво искаш от мен? — Първо освободи другарите ми“, нарежда той.

В този сблъсък между магьосницата, която е леля на Медея, и Одисей — а през него Хермес, бог магьосник и създател на фантасмагории — ще се установи нещо като състезание, а в крайна сметка ще се стигне до съгласие. Одисей и Кирка ще изживеят заедно една много щастлива любов. Но като начало трябва да освободи спътниците си. Защо Кирка ги е превърнала в свине? Тя подготвя подобна участ на всички пътешественици, достигнали до нейния остров. Защо? Защото е самотна и иска да се обкръжи с живи същества, които не могат да й избягат. Казано е напълно ясно, че когато превръща пътешествениците в прасета или други животни, единственото, което иска, е те да забравят мисълта за връщане, миналото си, да забравят, че са хора. И това е, което става с другарите на Одисей, но те все пак запазват известна яснота на съзнанието, съхраняват някаква форма на разум, тъй че, когато го виждат, му се радват. Те го познават. Кирка ги докосва с жезъла си. Тутакси те се превръщат отново в хора и дори след това изпитание са станали по-красиви, по-млади, по-приятни за гледане, отколкото са били преди. Това преминаване през свинско състояние е било нещо като инициация, така, сякаш е изобразило пътя към смъртта, за да се окаже човекът след този опит по-млад, по-хубав, по-жив. Именно това става с тях, когато пак стават хора. Кирка би могла да ги убие и тогава те не биха имали вече nous, разум: мъртвите са напълно потопени в нощта; те вече нямат nous, с изключение на един единствен, Тирезий, с когото скоро пак ще се срещнем. Но с другарите на Одисей това не е било съвсем смърт, а само едно превръщане в животни, което ги откъсва от човешкия свят, което ги кара да забравят миналото си, но което им дава, когато излизат от него, блясъка на възродена младост.

След това Одисей и Кирка изживяват същинска идилия. Може би дори имат деца, както твърдят някои, но това никак не е сигурно. Чисто и просто те се обичат и се любят. Кирка пее с прекрасния си глас и Одисей, естествено, повиква останалите навън моряци, които отначало се отнасят с подозрение, но той бързо ги убеждава: „Елате, елате, вече няма никаква опасност.“ Те остават там задълго. Кирка, тази магьосница, която е сторила злото да превръща всички идващи при нея хора в прасета и диви зверове, всъщност не е нито чудовище, нито вещица. Когато са там, при нея, тя прави всичко необходимо, за да са щастливи. При все това другарите на Одисей, които разбира се не получават същите удоволствия като него, защото нямат достъп до леглото на Кирка, започват да изпитват досада. Когато напомнят на Одисей, че би трябвало вече да помисли за завръщане, Кирка не протестира, не се опитва да го задържи. Тя само му казва: „Ако искате да си заминете, разбира се, тръгвайте си“, и му дава всички сведения, които са му нужни, за да завърши път-шествието му благополучно. Между другото тя казва на Одисей: „Слушай, следващата спирка в плаването ти ще бъде в страната на кимерийците, там, където никога не идва денят, в страната на нощта, на непрестанната мъгла, където е входът за подземното царство.“ Този път вече не става въпрос да се окаже до крайната граница на човешкото с риск да забрави миналото си и човешкото в себе си, но да стигне до самите предели на света на мъртвите. Кирка обяснява на Одисей по какъв път ще трябва да мине: „Ще спреш кораба си на еди-кое си място, ще тръгнеш пеша, там ще видиш яма, ще носиш със себе си брашно, ще вземеш овен, ще го заколиш, ще разлееш кръвта му и ще видиш как от земята се издига тълпа eidola, двойници, призраци, души на умрели. Тогава трябва да разпознаеш и задържиш душата на Тирезий, да й дадеш да пие кръвта на овена, за да придобие известна жизненост и да ти каже какво трябва да сториш.“

Безименните, безликите

И тъй, Одисей и спътниците му заминават отново и отиват там. Одисей извършва необходимите ритуали. Той се намира пред ямата, разсипва брашното, заколва овена, кръвта е готова за пиене. Тогава към него връхлита тълпата на онези, които не са никой, outis, за какъвто той се е представял, безименните, nonumnoi, безликите, невидимите, които вече са нищо. Те образуват неразличима маса от същества, които някога са били личности, но за които вече нищо не се знае. От тази маса, преминаваща пред него, се издига ужасяваща и неразграничима глъчка. Те нямат имена, не говорят, а издават хаотичен шум. Одисей е обзет от ужасен страх пред тази гледка, представяща на зрението и слуха му заплахата от пълно разтваряне в безформена магма; неговите тъй умели речи, потънали в неразбираема гълчава; забрава за славата му, името му, известността му, риска да се изгуби в този мрак. Все пак се появява Тирезий.

Одисей му дава да пие и Тирезий му съобщава, че ще се върне у дома, където го чака Пенелопа, и му дава сведения за всички. Агамемнон е загинал, и Одисей вижда още и сенките на някои герои, вижда майка си, разпознава Ахил и го разпитва. След като пийва от тази кръв, която му връща част от жизнеността, Ахил заговаря. Какво казва той, в това време, когато цял свят възпява неговата слава, когато неговото kleos, известността му, блести с ярка светлина в целия свят, когато той е образец за герой и когато се твърди, че дори в подземния свят признават превъзходството му? Нека го чуем: „Бих предпочел да съм последният селянин, жалък, потънал в кал и тор, най-бедният от живеещите под слънчевите лъчи хора, отколкото да съм Ахил в този свят на мрака Хадес.“ Това, което казва Ахил в „Одисея“, е противоположното на онова, което проповядва „Илиада“: Ахил, се казва там, е трябвало да направи избор между кратък и славен живот и дълъг живот, лишен от слава и не е имал никакви колебания и съмнения: трябвало да избере славния живот, героичната смърт в разцвета на младостта, защото славата на един кратък живот, осъществена в една прекрасна смърт, струва много повече от всичко останало. Сега той казва точно обратното. След като е умрял, ако все още би имал избор, човек би предпочел да бъде мизерен и въшлив селянин в най-жалките области на Гърция, вместо великия Ахил в света на мъртвите.

Одисей изслушва тази изповед, след което си заминава. Отново се отбива при Кирка, която пак го посреща, нахранва го заедно с другарите му, дава му хляб и вино и му посочва пътя, по който трябва да продължи. В частност му обяснява начина, по който ще трябва да се справят с много опасните Блуждаещи скали, Планктите — тези подвижни скали, които се събират в момента, в който минаваш между тях. За да ги избегнат, ще трябва да минат между Харибда и Сцила. Харибда е бездънна пропаст, която може да ги погълне, а Сцила е издигната към небето скала с чудовище, което може да ги улови и изяде. Кирка им разказва също, че те ще срещнат не само гигантските скали и трудния избор между двете опасности Харибда и Сцила, но че ще минат и покрай малкото островче на сирените. Всеки кораб, който мине оттам и чуе пеенето на сирените, е загубен, защото моряците не могат да устоят на очарованието на песента и корабът им се разбива о скалите. Одисей с кораба си се приближава към скалата, където стоят певиците.

Какво прави изобретателният Одисей? Той се е запасил с восък и в момента, в който забелязва островчето с накацалите по него сирени, които са птици-жени или жени-птици, прекрасногласни певици, той запушва с восък ушите на всички членове на екипажа си, за да не чуят нищо, но сам той не се отказва да слуша. Одисей не е само човекът на верността и паметта, но както в епизода с циклопа той е човекът, който иска да знае дори и онова, което не трябва да познава. Той не иска да мине покрай сирените, без да е чул песента им, без да знае какво пеят и как пеят. И тъй, той оставя ушите си открити, но накарва да го вържат здраво за мачтата, така че да не може да мръдне. В момента, в който корабът доближава острова на сирените, изведнъж настава това, което гърците наричат galene: пълно спокойствие, вятърът утихва, не се чува нито звук, корабът остава почти неподвижен и ето че сирените подхващат песента си. Какво пеят? Те се обръщат към Одисей сякаш те са Музите, дъщерите на Паметта, вдъхновяващи Омир, когато пее поемите си, вдъхновяващи аеда, когато разказва за подвизите на героите. Те му казват: „Одисее, славни Одисее, многообични Одисее, ела, ела, слушай ни, ние всичко ще ти кажем, ще възпеем славата на героите, ще възпеем собствената ти слава.“

Тъй както те разкриват Истината с главно И, сиреч тъкмо това, което се е случило, същевременно островът на сирените е обкръжен от купища трупове, които се разлагат под слънцето на брега. Това са всички онези, които са се поддали на призива и са загинали. Сирените са едновременно призив на желанието за знание, еротична привлекателност — те са самата съблазън — и смъртта. Това, което те казват на Одисей, по някакъв начин са думите, които ще се казват за него, когато вече няма да е тук, когато ще е прекрачил границата между света на светлината и света на мрака, когато се превърне в онзи Одисей от легендата, който хората са създали и чиито приключения в момента припомням. Те му разказват собствените му истории, докато е още жив, така, сякаш вече е умрял, или по-точно сякаш се намира на място и във време, където границата между живи и мъртви, светлина на живота и нощ на смъртта не е точно определена, а е още размита, неясна, възможна за прекрачване. Те го привличат към тази смърт, която ще бъде за него посвещаване в славата, тази смърт, за която Ахил казва, че вече не желае, дори ако се е стремил към тази слава, когато е бил още жив, защото само смъртта може да донесе на хората нетленна известност.

Одисей дочува песента на Сирените, докато корабът бавно се плъзга; той се мята, за да отиде при певиците, но моряците му здраво стягат въжетата. Най-сетне корабът се отдалечава завинаги от Сирените, после се оказва при блъскащите се скали. Одисей избира Сцила пред Харибда и в резултат, когато корабът минава покрай нея, няколко моряка са отвлечени от Сцила, чудовището с шест глави и дванадесет кучи крака, и са изядени живи. Само неколцина, вече малко на брой, се измъкват живи. Малко по-късно те пристигат при друг остров, Тринакия, земя на слънцето. Наистина този остров принадлежи на Слънцето, всевиждащото око. Там живеят божествени, безсмъртни стада, които не се размножават. Броят им е постоянен, равен на дните в годината. Не трябва нищо да се променя, ни в повече, ни в по-малко. Кравите от стадото са великолепни и едно от откровенията, което прави Тирезий пред Одисей, е следното: „Когато стигнеш до острова на слънцето, в никакъв случай не трябва да докосваш говедата от свещеното стадо. Ако не ги пипаш, имаш шанс да се прибереш у дома. Ако ги пипнеш, всичко е загубено“. Разбира се, преди да акостира до Тринакия, Одисей си спомня за тази заръка и предупреждава екипажа си. „Ще пристигнем на мястото, където пасат стадата на слънцето, но да не сте посмели да им посегнете. Тези говеда не бива да се пипат, защото са свещени. Слънцето ревниво бди над тях. Ще ядем запасите си на кораба и няма да спираме на този остров“. Но моряците му са изтощени. Те са прекосили смъртни опасности, някои техни другари са си загубили живота, те са съсипани и отговарят на Одисей: „Сигурно си направен от желязо, щом не искаш да спреш!“

Еврилох взема думата от името на целия екипаж и казва: „Спираме тук. — Добре, казва Одисей, но ще се храним само със запасите, които ни даде Кирка.“ Магьосницата пие нектар и амброзия, но на тях е дала хляб и вино, човешките храни. Корабът акостира, те слизат на брега и изяждат запасите. На другия ден се извива буря, която ще продължи много дни, така че те не могат да си заминат. Оказват се приковани на острова и дажбите им малко по малко се изчерпват. Гладът ги притиска, свива стомасите им.

Гладът е едно от тези неща, които поетът Хезиод споменава сред децата на Нощта. Limos, Гладът, е един от тези, които е родила Нощта заедно с Престъплението, Тъмнината, Забравата, Съня. Забрава, Сън, Глад: тази зловеща тройка от мрачни нощни сили ги дебне.

Пръв се развихря гладът. Тогава те прибягват към риболова. От време на време моряците хващат по някоя риба, но тя не им стига; няма почти нищо за ядене. Отново Одисей се отдалечава от другарите си, изкачва се на върха на острова, за да се огледа, и заспива. Още веднъж нашият Одисей се оказва потънал в мрака на съня, изпратен от боговете. Докато той спи, гладът може да действа свободно и се обръща към всичките му спътници чрез устата на Еврилох: „Няма да се оставим да умрем от изтощение, я погледнете тия хубави крави, само като ги погледнем, лигите ни текат.“ Възползвайки се от отсъствието на Одисей, от това, че той е затворен в нощния свят и не е при тях да бди, те обграждат стадото. Преследват много крави и ги жертват. Гонят ги, препречват им пътя, заколват ги и се залавят да ги готвят. Слагат парчета месо в котли, а други пекат на огъня. В този момент на върха на острова Одисей се събужда. Усеща миризма на печено месо и тлъстина. Обзет от ужасна тревога, той се обръща към боговете: „Богове, вие ме измамихте, изпратихте ми мрака на този сън, който не беше спокоен сън, а съня на забравата и смъртта, и ето ме сега пред лицето на това престъпление.“ Той слиза, обвинява спътниците си, но тях не ги е грижа за заръките му и обещанието си и мислят само за ядене.

През това време се проявяват чудеса: говедата, нарязани на парчета и сготвени, продължават да мучат като живи. Те са умрели, но още живи, защото са безсмъртни. Жертвоприношението е извършено по погрешен и неправилен начин, сякаш е имало лов на диви животни, и по този начин са се объркали дивото и цивилизованото. Чудесата се умножават, но другарите на Одисей продължават да ядат, да се тъпчат, а след това заспиват. Тогава вълнението утихва, вятърът спира. Те поемат към морето. Качват се на кораба, но още щом напускат острова, Хелиос се обръща вече не към Посейдон, а към Зевс и му казва: „Погледни какво направиха! Те изклаха добитъка ми, трябва да отмъстиш за мен. Ако не отмъстиш, аз, Слънцето, ще престана да светя за безсмъртните богове в Етера, ще престана да светя за смъртните хора, които виждат как на земята се сменят денят и нощта. Ще ида да светя на долния свят, на мъртвите! Ще сляза в Хадес и моята светлина ще озари мрака. А пък вие ще си останете в тъмното, и боговете, и хората.“ Зевс го разубеждава. „Ще се заема със случая“, заявява той.

По липса на бдителност Одисей е допуснал моряците му да объркат сакралното и профанното, лова и жертвоприношението, да размесят всичко с риск слънцето да озари нощта, а нощта да се настани там, където е светило слънцето. Те заминават с кораба си, но преди да изминат и няколко метра, Зевс от висините обгръща небето в мрак. Корабът е хванат внезапно от тъмнината, вдигат се вълни, отгоре пада мълния, мачтата се счупва, разбива в падането си главата на кърмчията, който пада във водата. Разтърсван и блъскан отвсякъде, корабът се пръсва на хиляди парчета. Всички другари на Одисей сякаш са превърнати в животни: приличат на врани, люлени от вълните. Одисей, вкопчен в отломка от кораба, се носи по водата девет дена. Накрая вълните го оставят напълно изтощен на един бряг, който е островът на Калипсо.

Островът на Калипсо

Корабът му е ударен от мълния, пръснат на парчета, всички оцелели до този момент моряци на Одисей са удавени, мятани по морето като врани. Одисей е единственият оцелял. Той се вкопчва в една мачта, в отломка от кораба, и тутакси течението го понася в обратна посока, сиреч към Харибда, където той се оказва в драматично положение. Измъква се почти по чудо. Още девет дни, сам и изтощен, той се носи по вълните по волята на теченията към края на света. И там, подобно на претърпял корабокрушение мореплавател, когато е готов да се остави да потъне, той пристига при острова на Калипсо. Това е остров на края на света, той дори не е на границата на морското пространство, а е отделен от боговете и хората от огромни водни пространства. Той е никъде. Одисей лежи омаломощен, Калипсо го прибира. Обратно на това, което бе станало при Кирка, където моряците на Одисей и самият Одисей бяха отишли при нимфата, за да молят за съдействие, този път сама Калипсо спасява Одисей.

Той ще остане там цяла вечност, пет, десет, петнадесет години, няма значение колко, щом като времето там не съществува. Той е извън пространството, извън времето. Всеки ден е подобен на другите. Той изживява любовно уединение с Калипсо, непрестанно насаме с нея, без контакт с когото и да било, без никой друг, едно пълно усамотение за двама. Във време, в което нищо не се случва, нищо не се променя и няма събития, всеки ден е тъждествен на другите. Одисей е вън от света, вън от времето при Калипсо. Тя се отнася към Одисей с изключителна обич и загриженост. Но също така, както показва името й Calypso, произлизащо от гръцкия глагол kalyptein, „скривам“, тя е скритата в пространството вън от всичко и скриващата Одисей от всички погледи.

Миниатюрен рай

Именно по този начин започва разказът на Омир за приключенията на Одисей. От десет години героят е скрит при Калипсо. Той живее при нимфата, стигнал е до края на пътя си, до края на своята Одисея. Именно тук всичко се заплита, всичко се разиграва. И тъй, възползвайки се от това, че бог Посейдон, който преследва злопаметно и злобно Одисей, не подозира нищо, Атина се намесва. Посейдон е отишъл при етиопците, както прави често, за да пирува с тези митични същества, вечно млади и излъчващи аромат на теменуги, които не познават тлена и дори няма нужда да работят, защото всяка сутрин на една поляна намират храна, постна и месна, съвсем готова, сготвена, както по времето на златния век. Те живеят на двата края на света, на крайния изток и на крайния запад. Посейдон ги навестява на двата края, хапва си и се забавлява заедно с тях. И така, Атина се възползва от случая, за да обясни на баща си Зевс, че нещата не могат да останат така, че всички гръцки герои, които не са загинали на троянска земя или на връщане в морето, вече са се прибрали у дома, че са се върнали при своите, по домовете си, при жените си. Единствен от всички Одисей, благочестивият Одисей, който има с нея привилегировани отношения, е затворник при оная Калипсо. При настоятелността на дъщеря си Атина и в отсъствие на Посейдон Зевс взема решение. Той хвърля зарове и жребии: Одисей трябва да се върне. Лесно е да се каже — първо трябва Калипсо да го пусне. На Хермес се пада задачата да уреди това. Той е много недоволен от тази заръка: никога не е ходил при Калипсо, и можем да го разберем, защото това място е своеобразно никъде. Тя е далеч от боговете, далеч от хората. За да стигне при нея, трябва да премине огромно пространство с морска солена вода.

Хермес си надява сандалите, бърз е като светкавица, като мисъл. Без да престава да мърмори и да твърди, че е приел тази задача поради послушание и против волята си, той слиза на острова на Калипсо. Когато разкрива това място от никъде, той е очарован: това малко островче прилича на рай в миниатюра. Там има градини, горички, поточета, извори, цветя, благоустроени пещери, в които Калипсо пее, преде, тъче и се люби с Одисей. Хермес е възхитен. Той се обръща към Калипсо. Те никога не са се срещали, но се разпознават. „Е, драги ми Хермесе, какво те води насам? Не ми се случва често да те виждам. — Наистина, казва Хермес, ако зависеше от мен, нямаше да дойда, но имам заповед на Зевс. Работата е решена, трябва да пуснеш Одисей да си върви. Зевс смята, че няма основание единствено Одисей от всички троянски герои да не се е прибрал в къщи.“ Калипсо му отвръща: „Престани да ми говориш врели-некипели, знам защо искате да върна Одисей. Защото вие, боговете, сте жалки същества, по-лоши от хората, вие сте завистливи. Мисълта, че богиня живее със смъртен — ето това не можете вие да понесете. Мисълта, че от много години си живея тук спокойно с този човек в леглото ми, това е, което ви смущава.“ Тъй като няма избор, тя прибавя: „Добре де, съгласна съм, ще го отпратя.“

Хермес се връща на Олимп. От този момент нататък разказът си сменя посоката. Пътят на Одисей го отдалечаваше от човешкия свят, заведе го чак в страната на мъртвите, при кимерийците, до крайната граница на света и светлината, на света на живите. Сега той се намира вън от играта, сякаш изнесен в скобата на божественото, усамотен сред морското пространство. Скитането му се бе заковало в този усамотен любовен дует с Калипсо от десет години насам.

Какво прави Одисей в момента, в който Хермес влиза в пещерата на Калипсо? Той е сам на един скален нос, с лице към огромното пенливо море, и изплаква всичките си сълзи. Направо казано се стопява. Всичките останки от влажна жизненост в него изтичат през очите му, през кожата му, той не може повече. Защо? Защото в сърцето си жали за миналия си живот, жали за Итака и за жена си Пенелопа. Калипсо не може да не знае, че Одисей все още мисли за завръщане, че той е човекът на завръщането. Но тя храни надежди да го накара да „забрави за завръщането“, да стори така, щото той вече да не си спомня за това, което е бил преди. По какъв начин? Одисей е ходил чак до страната на мъртвите, там сред другите призраци е чул Ахил, който му е казал колко е ужасно да си мъртъв, че този призрак без живот и съзнание, в който се превръщаш, тази безименна сянка — това е най-страшното бъдеще, което човек може да си въобрази. Калипсо ще му предложи в края на пътешествието, в края на изпитанията, да стане безсмъртен и да остане непрестанно млад, да не се страхува вече от смъртта и старостта.

Правейки това двойно предложение, тя много добре знае какво прави. И наистина, има една история, която тя не може да не знае, която е известна на всички: Зората, Еос, била влюбена в един много красив юноша на име Титон. Тя го отвлича, за да живее с него, и поисква от Зевс, под предлог, че не може без това момче, да му даде безсмъртие, за да не се раздели никога с него. Зевс й казва с лека иронична усмивка: „Съгласен съм да му дам безсмъртие.“ И тъй, в двореца на Зората на Олимп пристига Титон, млад човек, имащ привилегията да не умре никога, но след известно време той става нещо по-страшно от старец, защото след сто и петдесет или двеста години се превръща в подобие на съвсем съсухрено насекомо, не може нито да говори, нито да мърда и се храни с нищо. Жив призрак.

Невъзможната забрава

Калипсо не предлага това на Одисей, тя му обещава да стане наистина бог, т.е. безсмъртен и вечно млад. Кирка, за да накара моряците на Одисей да забравят за завръщането, ги бе превърнала в животни, по-нисши от хората. Калипсо от своя страна предлага на Одисей да метаморфозира не в животно, а в бог, със същата цел — да забрави Итака и Пенело-па. Драмата, възелът на тази история е в това, че Одисей се оказва пред такава дилема. Той е видял какво е смъртта, видял я е при кимерийците, при входа на ада, видял я е и при Сирените, които възпяват славата му от покрития с мърша остров. Така че Калипсо му предлага не-смъртта и вечната младост, но за да се осъществи тази метаморфоза, трябва да й плати цената. А цената е да остане там, да забрави родината си. Освен това, ако остане при Калипсо, той ще остане скрит и следователно ще престане да бъде самия себе си, Одисей, героя на завръщането.

Одисей е човекът на спомнянето, готов да приеме всички изпитания, всички страдания, за да осъществи съдбата си, която се състои в това да бъде захвърлен до пределите на човешкото и да успее, да съумее, винаги да иска да се върне и да намери отново себе си. Следователно ще бъде нужно да се откаже от всичко това. Когато Атина, преоблечена като Ментор, старец, мъдрец и приятел на Одисей, отива в Итака да посети сина на Одисей Телемах, тя му казва: „Знаеш ли, баща ти е много хитър, много лукав човек, сигурен съм, че ще се върне, бъди готов, ще трябва да му помогнеш. Затова обиколи другите гръцки градове да разузнаеш за него. Не стой тук да се жалваш бездейно, действай.“ Телемах й отговаря отначало, че не е сигурен, че той му е баща: Пенелопа, майка му, му казва, че Одисей му е баща, но той самият никога не го е виждал. И действително Одисей е заминал, когато Телемах е бил едва роден и е бил само на няколко месеца.

Телемах е на двадесет години, а Одисей е заминал преди двадесет години. Телемах отговаря на Атина, че баща му е неизвестен, и не само за него, по волята на боговете той е невидяното и нечутото, невидимото и нечуваемото същество. Той е изчезнал така, сякаш Харпиите са го грабнали и са го заличили от света на хората. Никой не знае какво е станало с него, и Телемах добавя: „Ако поне беше загинал в бой на гръцка земя, или при завръщането с корабите, другарите му щяха да ни го докарат и щяхме да му издигнем могила със sema, надгробна плоча, на която да пише името му. Така по някакъв начин той би бил постоянно с нас. Във всеки случай той щеше да ни завещае, на мен, неговия син, и на цялото семейство, безсмъртна слава, kleos aphthiton. А сега той е изчезнал от света, той е заличен, пропаднал, akleos, безславен.“ Това, което Калипсо предлага да дари на Одисей, е да бъде безсмъртен, вечно млад, обвит в тъмен облак, без да може някой да чуе за него, без никое човешко същество да произнася името му, разбира се без някой поет да възпява славата му. Както казва Пиндар в едно от произведенията си, когато е извършен голям подвиг, той не бива да остава „скрит“. Същият този глагол, kalyptein, е дал името на Калипсо. За да съществува подвигът, му е нужна поетичната възхвала на велик аед.

Разбира се, ако Одисей остане при Калипсо, няма да има Одисея и следователно няма да има Одисей. Тогава дилемата е отново тази: или анонимна безсмъртност, без име, което ще рече, че тъй както остава вечно жив, Одисей ще се окаже приличен на мъртвите от Хадес, които са наричани безименни, защото са изгубили идентичността си, или, ако направи противоположния избор, смъртно съществуване, обаче такова, в което той ще се окаже самият себе си, достоен за помнене, увенчан със слава. Тогава Одисей казва на Калипсо, че предпочита да се върне.

Той няма копнеж, ни himeros, ни eros, към тази заключена нимфа, с която живее насаме от десет години насам. И ако отива вечер да спи с нея, то е защото тя го иска. Той вече няма такова желание. Единственото му желание е да се върне отново в смъртния си живот, той дори желае да умре. Неговият himeros е насочен към смъртния живот, той иска да завърши живота си. Калипсо му казва: „Толкова ли си привързан към Пенелопа, нима предпочиташ Пенелопа пред мен? За по-красива от мен ли я смяташ? — Ама не, разбира се, отвръща Одисей, ти си богиня, ти си по-красива, ти си по-велика, ти си по-прекрасна от Пенелопа, знам, че е така. Но Пенелопа си е Пенелопа, тя е моят живот, моята съпруга, моята родина. — Добре, казва Калипсо, разбирам.“ Тогава тя изпълнява нареждането и му помага да си построи сал. Заедно отсичат дървета, наместват ги едно към друго, за да направят стабилен сал с мачта. Така Одисей напуска Калипсо и започва нова поредица приключения.

Гол и невидим

Той плава на сала. Всичко върви добре. След многодневно плаване Одисей забелязва нещо подобно на поставен върху морето щит: острова на феаките. Тъкмо тогава Посейдон, който е приключил пируването с етиопите, се прибира към Олимп. От небесните висини той забелязва сал, а на него един юначага, хванал се за мачтата, и разпознава Одисей. Обзема го бяс. От десет години не е чувал за тоя хубостник, но в този момент разбира, че боговете са взели друго решение, че Зевс си е казал думата. Той не може да устои на случая. Отново удря сала, който се пръсва на парчета, и ето че Одисей плува сред развилнелите се талази, нагълтва се с вода и се кани да потъне. В този миг, за негов късмет, го забелязва друго божество, Ино Левкотея, бялата богиня, която се явява понякога на корабокрушенците през време на голяма буря и ги спасява. Тя се доближава до Одисей и му подава було, пояс, като казва: „Сложи си го и няма да загинеш. Но преди да стъпиш на земята, го хвърли.“ Одисей взема булото, плува с усилие, доближава се до брега, но при всеки опит да излезе прибоят го отблъсква обратно. В крайна сметка той вижда малко по встрани на брега нещо като малко пристанище, устие на някаква река или поток. Следователно там вълните не се разбиват о скалите. Той изплува дотам, вечер е, той не може повече, няма сили. Захвърля талисмана, напредва опипом и рухва малко по-нататък на склона, където се скрива под купчина листа и се пита кой ли живее тук, каква ли нова опасност го грози. Решил е да не мигне въпреки изтощението си. Той не е спал няколко нощи, покрит е с мръсотия от кисненето в морето дни наред, без да може да се измие. Покрит е със сол, косите му също са мръсни и чорлави. Той ляга и тутакси Атина, която отдавна не се бе намесвала, се връща и го приспива.

И така, този остров е островът на феаките, на границата между света на хората, света на Итака и Гърция, и един чуден, приказен свят, в който си съседстват човекоядци и богини. Призванието на феаките е тъкмо да бъдат превозвачи. Те са морски народ, който има вълшебни кораби: корабите плават сами, на пълна скорост, във всяка пожелана посока, без да е нужно да ги управляват и да ги подкарват с весла. Те по нещо приличат на Хермес, бога на пътуването и преходите, сила на прехода от един свят в друг. Феаките са „преходници“, но при тях не отива никой, никакви хора чужденци никога не идват там. Напротив, случва се понякога да наминат при тях някои богове, лично, в истинския си облик, без да имат нужда да се преобразяват.

Одисей е скрит в гъсталака и спи, когато се зазорява. В царския дворец царят има дъщеря на петнадесет-шестнадесет години. Тя е мома за женене, но със сигурност не е лесно да се намери в страната на феаките мъж, способен да отговаря на всички условия, които баща й би поставил на зет си. През нощта тя е сънувала сън, навярно Атина е направлявала съновидението й. Присънил й се е възможният съпруг, и на заранта тя свиква прислужничките си, които дотичват, събират прането в цялата къща и отиват да го перат в бистрите води на един поток, край който след това просват да се сушат красивите платове, постелки и дрехи по скалите. Още от зори те са докарали впрегната кола, за да закарат всичките дрехи до потока. След като са свършили прането, момичетата започват да играят на топка. Една от слугините несръчно изпуска топката, която й хвърля Навзикая, и я изтърва в потока. Тогава всички момичета се разпищяват.

Одисей се събужда внезапно, излиза от листака и гледа сцената. Той е гол като червей, ужасен на вид. Тъй като е разтревожен, той хвърля горящи заплашителни погледи. Щом го виждат, момичетата се разпръсват като подплашено ято птички. Всички, освен едно, Навзикая, най-голямата, най-красивата, която сред тези момичета е като Артемида със свитата си, винаги с едно ниво над тях. Навзикая не трепва. Остава неподвижна. Одисей я съглежда. Тя го гледа и сигурно се чуди какъв е тоя ужасен човек, това чудовище, но не помръдва. Тя е царска дъщеря. Тогава Одисей, ужасен за гледане, но приятен за слушане, защото той е човекът на умелото говорене, я пита: „Коя си ти? Дали си богиня със своята свита? Аз съм корабокрушенец, за беда изхвърлен на този бряг. Слушай, като те гледам, се сещам за онази млада палма, която някога видях в Делос при едно от пътешествията ми, стройната палма, издигаща се право към небето. Бях очарован от нея, гледах я възхитен, а и към теб, девойко, изпитвам същото, като те гледам, възхитен съм.“ Тогава тя му отвръща: „Думите ти не приличат на облика ти, ти изглежда не си лош, kakos.“ Извиква прислужничките си и им нарежда да се погрижат за този човек. „Дайте му с какво да се измие и облече.“ Одисей влиза в потока, сваля всичката мръсотия от кожата си, измива се, слага си дрехи. Разбира се, след това Атина простира върху му очарование и красота. Тя го прави по-хубав, по-млад, по-силен, облива го с charis, чар, блясък, прелест. Така Одисей излъчва красота и съблазън. Навзикая го гледа и пошепва поверително на прислужничките си: „Слушайте, преди малко този човек ми се виждаше неподходящ, неподобен, aelikelios, ужасен, а сега е подобен, eikelos, на небесните богове.“

От този миг нататък в главата на Навзикая пониква мисълта, че този изпратен от боговете чужденец в някакъв смисъл е на нейно разположение, че пред нея е застанала възможността за този съпруг, за мъжа на мечтите й. Когато Одисей я запитва какво да прави, тя му нарежда да отиде при двореца на баща й Алкиной и майка й Арета. „Ще идеш там, но ще вземеш някои предпазни мерки; аз ще се върна в двореца, ще натоваря мулетата с прането, ще тръгна с прислужничките, само че, знаеш ли, не бива да ни виждат заедно. Преди всичко тук не се мяркат никакви чужденци, всички се познават, ако срещнат някой непознат, почват да му се чудят, а ако при това те видят в компанията ми, представи си само какво ще си помислят. Затова ще тръгнеш след мен, ще вървиш по пътя до еди-кое си място, после ще идеш в хубавия дворец, обкръжен с прекрасни градини, които през цялата година цъфтят и дават плодове. Там има и пристанище с красиви кораби. Ще влезеш в залата и ще паднеш в краката на майка ми Арета, ще прегърнеш коленете й и ще поискаш гостоприемство. Но докато не стигнеш в двореца, не спирай никъде по пътя и не разговаряй с никого.“

Навзикая си тръгва и Одисей забелязва едно младо девойче. Това е преоблечената богиня Атина, която е приела този облик. Тя му казва: „Ще следваш указанията на царкинята, но същевременно ще те направя невидим, за да не срещнеш спънки по пътя. Докато си невидим, ти също не поглеждай към никого. Не срещай ничий поглед, защото, за да бъде човек невидим, трябва и самият той да не гледа другиго.“

Одисей спазва всички препоръки, пристига в двореца и се хвърля в краката на царицата. Докато прекосява залата, в която се е събрала цялата феакска знат, той остава невидим. Приближава до трона, на който седят един до друг цар Алкиной и царица Арета. Едва в този момент Атина разпръсва мъглата и феаките с изненада откриват този чужденец, прегърнал коленете на царицата. Арета и Алкиной решават да го приемат като гост. Те уреждат голямо празненство, на което Одисей проявява изключителни атлетически способности. Един от синовете на царя малко го провокира, но Одисей запазва самообладание. Той хвърля диска по-далеч от него и по този начин доказва, че е стойностен човек, герой. Извикват един аед да пее. Одисей седи до царя и аедът запява за Троянската война. Той разказва за подвизите и гибелта на някои Одисееви другари. В този момент Одисей не може повече да се владее, навежда глава и си закрива лицето с дрехата, за да не личи, че плаче, но Алкиной забелязва движението му; той се досеща, че седналият до него човек сигурно е някой от ахейските герои, щом е толкова развълнуван от песента. Той накарва аеда да спре да пее и в някакъв смисъл Одисей поема щафетата; сега той сам разкрива самоличността си: „Аз съм Одисей“, и разказва подобно на аед една голяма част от приключенията си.

Царят решава да върне Одисей в Итака. Той го прави, защото трябва да го стори, но не без известно съжаление, защото и той помисля за дъщеря си. Той дава на Одисей да разбере, че ако иска да остане тук с феаките и да спи с Навзикая, ще бъде приет като идеален зет и ще наследи феакската царска власт. Одисей обяснява, че неговият свят, неговият живот е в Итака и че следователно трябва да му помогнат да се завърне там. Привечер му приготвят различни подаръци, напълват с тях един феакски кораб и Одисей се качва на него. Сбогува се с всички, царя, царицата и Навзикая, така, както се е сбогувал с Калипсо и Кирка. Корабът отплава и се завръща в човешките води. Този кораб пренася Одисей от онзи никъдешен свят, в който той е живял край границите на човешкото, по пределите на светлината и живота, към родината му, към дома му, към Итака.

Двусмисленият просяк

Щом се оказва на кораба, той тутакси заспива и корабът се носи сам. феакските моряци пристигат в Итака на един плаж, където се вижда разклонена маслина, входа на пещера на нимфите, планински възвишения. Това място е нещо като естествено пристанище с две скални стени, изправени една срещу друга, феаките оставят спящия Одисей на брега под маслината и си тръгват така, както са дошли. Но Посейдон е видял от небесните висини как са се развили събитията. Още веднъж той е изигран: Одисей се е завърнал. Богът решава да си отмъсти на феаките. В момента, в който корабът достига острова на феаките, той удря с тризъбеца си, корабът се превръща в скала, вкоренява се в морето и става каменисто островче, феаките вече няма да могат да служат за посредници между световете. Вратата, през която Одисей е минал в началото на разказа, и която току-що е прекосил обратно при завръщането, се е затворила завинаги. Човешкият свят образува едно цяло и Одисей оттук насетне е част от него.

На следващата утрин призори той се събужда и оглежда пейзажа, който му е съвсем познат, в който е прекарал младините си, но не разпознава нищо. Защото Атина е решила, че преди да се прибере, нашият герой трябва да бъде напълно преобразен. Защо? Защото през време на отсъствието му и най-вече през последните десет години в дома му идват стотина женихи, които смятат, че Одисей е мъртъв или поне изчезнал безвъзвратно. Те се срещат там, прекарват си там времето, ядат, пият, разоряват стадата, разхищават запасите от вино и жито в очакване на момента, в който Пенелопа ще избере един от тях — нещо, което тя не иска да стори. Тя прибягва към хиляди хитрини, твърди, че не може да се омъжи, преди да се увери, че съпругът й е мъртъв. После казва, че не може да се омъжи, преди да приготви за свекър си покров, платно, в което ще го погребат. И така, тя си стои в женските помещения, докато женихите пируват в голямата зала и след гощавката спят с тези от прислужничките, които са решили да предадат господарите си. Те правят там и много други лудории.

В стаята си Пенелопа тъче платното си по цял ден, но щом настане нощта, разваля цялата тъкан. Така в продължение на две години тя успява да залъгва кандидатите, изтъквайки, че не си е довършила тъкането. Но в крайна сметка една от слугините разкрива истината пред женихите, които тогава настояват Пенелопа да вземе решение. Естествено това, което Атина иска да избегне, е Одисей да повтори грешката на Агамемнон, т.е. да се върне под истинския си облик и да попадне в клопката на онези, които го чакат. Следователно той трябва да се появи преоблечен, инкогнито. За да стане това, за да не го разпознаят, е нужно още и той самият да не разпознава привичния пейзаж на родината си. Когато Атина се явява на Одисей на брега, където са го свалили от кораба, тя му обяснява положението: „Там са женихите, ти трябва да ги убиеш, трябва да намериш подкрепата на сина си Телемах, който се е върнал, на свинаря Евмей, на говедаря Филетий, и така може би ще успееш да ги победиш. Аз ще ти помагам, но като начало ще трябва да те преобразя напълно.“ Том приема предложението й и тя му показва Итака в истинската й светлина, такава, каквато е в действителност.

Мъглата се разпръсва и той разпознава родината си. По същия начин, както го бе обвила с очарование и красота при срещата с Навзикая, така сега тя го залива със старост и грозота. Косите му окапват, той оплешивява, кожата му повяхва, очите му гурелясват, той се изгърбва, дрехите му са дрипави, целият смърди и във всяко отношение има облика на отвратителен просяк. И действително планът на Одисей е да отиде в двореца си, да играе ролята на мизерник, който проси храна, да приеме всички ругатни, които му отправят и така да огледа обстановката, да си намери съюзници и да се добере до лъка си. Този лък, който единствен той може да опъне, Одисей ще се опита да го получи при пръв удобен случай, без да буди подозрение, за да убие с негова помощ женихите.

Той пристига при портите на двореца и среща своя свинар, стария Евмей. Пита го кой е и кои са хората, които живеят в този дом. Евмей отговаря: „Моят господар Одисей замина преди двайсет години, не знаем какво е станало с него, голяма е бедата ни, всичко се съсипва: женихите са в крепостта, къщата е разорена, те грабят храната, стадата, всеки ден ме карат да им нося прасенца, това е ужасно.“ Двамата се приближават към входа на двореца, и в този момент Одисей зърва край вратата, на едно бунище, където всяка сутрин се изхвърля сметта от къщата, едно куче — Аргос. То е на двадесет години и прилича на Одисей, то е негов кучешки двойник, отблъскващо, въшливо, немощно, така че почти не може да се помръдне. Одисей пита Евмей: „Това куче как е изглеждало като младо? — А, страхотно беше. Ловно куче беше, ловеше зайци без да пропусне, донасяше ги… — А, тъй ли“, казва Одисей и продължава напред. Но старият Аргос надига малко муцуна и разпознава господаря си, само че вече няма сили да мръдне. Само размахва опашка и наостря уши.

Одисей вижда, че това старо куче, макар и съвсем грохнало, го е познало по този начин, по който познават кучетата: с непосредствен нюх. За да разпознаят Одисей след толкова години, толкова промени, на хората ще им са нужни semata, знаци, белези, които ще им послужат за доказателства; те ще трябва да размислят над тези знаци, за да възстановят идентичността на Одисей. Кучето няма нужда от това: от самото начало то знае, че това е Одисей, то го подушва. При срещата със старото си куче Одисей е потресен, готов да се разплаче, и бързо се отдалечава. Кучето умира, а Евмей нищо не забелязва. Те продължават. На прага на двореца те срещат друг просяк, Ирос (Ир), по-млад, отколкото изглежда Одисей. Ирос е „щатният“ просяк тук, той живее в двореца от много месеци насам и отнася подигравките и подритванията на пируващите женихи. Той връхлита върху Одисей, облечен като просяк като него самия: „Ти пък какво правиш тук? Я се махай, това си е мое място, разкарвай се, нищо няма да получиш“. Одисей отвръща: „Я да видим.“ Влизат заедно. Женихите са на трапезата, в разгара на пира, прислужничките им поднасят ястия и питиета. Като виждат двама просяци вместо един, те се разсмиват. Ирос се опитва да влезе в конфликт с Одисей и женихите се забавляват, смятайки, че по-младият Ирос лесно ще победи другия, който е по-стар. Одисей отначало отказва да се бие, после приема да реши спора в юмручен бой. Всички гледат. Одисей си позапретва дрехата и женихите откриват, че този грохнал старец има все още яки бедра и че изходът на сбиването не е толкова безспорен. Битката започва и още в самото начало Одисей поваля Ирос без сили посред веселите провиквания на възхитената публика. Одисей изхвърля Ирос от двореца, но след това изтърпява цяла поредица оскърбления и унижения: един от женихите не се задоволява само с думи и с пълна сила го замеря през масата с волски крак, за да го нарани. Улучва го по рамото и му причинява болка. Телемах укротява обстановката с думите: „Този човек е мой гост, не искам да го подлагате на обиди и лошо отношение.“

Белег със знака на Одисей

Одисей оставя да бъде разпознат от определен брой лица, на чиято подкрепа разчита. Първо от Телемах, завърнал се от поход, който е предприел, за да научи нещо за баща си. По пътя за дома едва се е измъкнал от клопка, която са му заложили известените за заминаването му женихи. Те са искали да се възползват от случая, за да го убият и след това да се оженят за Пенелопа без някой да им пречи. Да се ожениш за Пенелопа значи да се настаниш в постелята на Одисей, царското легло, и следователно да станеш повелител на Итака. Предупреден от Атина, Телемах избягва засадата, акостира не на това място, на което го чакат, и отива право при Евмей.

Първа среща на Телемах и Одисей. Евмей тръгва да извести на Пенелопа, че синът й е жив. Одисей и Телемах са сами в колибката на свинаря; появява се Атина. Одисей я вижда, кучетата надушват присъствието й, уплашват се, настръхват, подвиват опашки и се скриват под масата. Телемах от своя страна не вижда нищо. Богинята повиква Одисей да излезе с нея навън. Докосва го с вълшебната си пръчица и Одисей си възвръща предишния облик. Вече не е ужасен на вид, а е подобен на боговете, живеещи в просторното небе. Телемах го вижда да влиза в колибата и не вярва на очите си: как така стар просяк може да се превърне в бог? Одисей се представя, но синът му не иска да повярва, преди да е получил от него някакво доказателство. Одисей не му дава такова, освен дето го нахоква така, както баща хока сина си. „Няма ли да престанеш? Баща ти стои пред теб, а ти не го познаваш?“ Естествено, Телемах не може да го познае, защото никога не го е виждал. „Казвам ти, че аз съм Одисей.“ Налагайки се по този начин, Одисей поставя себе си по отношение на Телемах в положение на баща. Телемах до този момент не е бил в никакво положение, защото още не е мъж, но същевременно вече не е дете, защото зависи от майка си, при все че претендира да е свободен: той е в двусмислено положение, но фактът, че баща му е тук, този баща, за който той дори не знае дали е жив и дали наистина е негов, въпреки всичко, което са му казвали — та когато той вижда, че пред него стои баща му от плът и кръв и му говори така, както баща говори на син, тогава не само Одисей се чувства утвърден в идентичността си на баща, но и Телемах най-сетне се утвърждава в идентичността си на син. Двамата стават две определения в едно социално, човешко, строящо идентичността им взаимоотношение.

След това, с помощта на Евмей и Филетий, те ще се опитат да изградят план на операция на възмездие. Междувременно планът на Одисей за малко не се проваля. Пенелопа пожелава да приеме този стар просяк, за който й е съобщил Телемах и за който дойката Евриклея й е разказала, че женихите са се държали много грубиянски с него. Тя го приема и разпитва, както прави с всички минаващи оттам пътници, за да разбере дали не е срещал Одисей. Разбира се, той й разправя една от обичайните си лъжи. „Не само че съм го виждал много отдавна, преди около двадесет години, когато заминаваше за Троя, като се отби при нас, ами и брат ми Идоменей замина да се сражава заедно с него. Поднесох му много подаръци.“ Царицата слуша този разказ и се пита дали е верен или не. „Дай ми доказателство за това, което разправяш. Можеш ли да ми кажеш как беше облечен?“ Естествено, Одисей й описва в подробности хубавата тъкан и в частност ценния накит, който Пенелопа му е подарила и който изобразява тичащ елен… Тогава Пенелопа си казва: „Точно така е, той изрича истина“, и поради това изпитва пристъп на загриженост към тая стара развалина, като си казва, че той все пак е виждал Одисей и че му е помагал. Тя накарва дойката Евриклея да се погрижи за него, да го окъпе, да му измие краката. Тогава дойката заявява на Пенелопа, че този човек прилича на Одисей, макар да можем да се чудим как е възможно това след преобразяването му от Атина. „Той има същите ръце и крака.“ Пенелопа отвръща: „Не, не съвсем: той има такива ръце и крака, каквито навярно Одисей има сега, след двайсет години стареене и страдания, ако е още жив.“

Идентичността на Одисей е много проблематична. Не само че е преоблечен като просяк, но тъй като е заминал на двадесет и петгодишна възраст, сега е на четиридесет и пет. Дори ако ръцете му са същите, те не са идентични. Той е едновременно същият и много различен. Въпреки това дойката твърди, че прилича, и му казва: „От всички хора, които са идвали тук, пътници и просяци, които сме приемали като гости, ти все пак най-много ми напомняш Одисей. — Да, да, казва Одисей, и друг път са ми го казвали.“ Тогава се сеща, че Евриклея, докато му мие краката, може да види един особен белег, който има опасност да разкрие прекалено много идентичността му и да постави под заплаха начинанието му.

Защото, когато Одисей е бил още съвсем млад, на петнадесет-шестнадесет години, е отишъл при дядо си по майчина линия, за да получи инициацията си на kouros, да премине от състояние на дете към състояние на възрастен; изпитанието се състояло в това юношата, въоръжен с копие, да се пребори сам, под наблюдението на братовчедите си, с огромен глиган и да го победи — което той е сторил, но глиганът, като го е нападал, му е разкъсал крака на височината на коляното. Той се е прибрал много доволен, но с този белег, който е показвал на всички и е разказвал подробно как е станало всичко, как са го лекували, как са му поднесли подаръци. Разбира се, Евриклея е била там на преден план, защото е била негова дойка: когато на времето, при раждането му, дошъл дядо му Автолик, тя държала детето на коленете си и помолила Автолик да избере име за внука си. Оттам Одисей получава името си. Тъй като едно от задълженията й е да мие краката на гостите, Евриклея очевидно е специалистка по всякакви форми на краката. Одисей се замисля: „Ако тя види белега, ще разбере. За нея това ще е sema, знакът, че аз съм Одисей, подписът ми.“

Затова той застава в тъмен ъгъл, за да не може нищо да се види. Дойката донася топла вода в леген, взема крака на Одисей в тъмното, ръката й се плъзва по коляното му, тя напипва грапавината, поглежда го, изтърва легена, водата се разплисква. Тя извиква. Одисей й запушва устата с ръка: тя разбира. Поглежда Пенелопа, тъй че погледът да сподели със съпругата новината, че този човек е Одисей. Атина се намесва така, че Пенелопа да не срещне този поглед и нищо да не научи. „Мъничкият ми Одисей, прошепва Евриклея, как не те познах веднага?“ Одисей я накарва да си замълчи. Тя го е разпознала, но Пенелопа трябва да остане в неведение. Одисей ще покаже белега си също и на свинаря и говедаря, за да докаже, че е самият той.

Да опънеш господарския лък

Под влияние на Атина Пенелопа решава, че на разграбването на дома й трябва да се сложи край. Затова тя ще направи съревнование за ръката си. За тази цел тя слиза от стаята си, направена още по-красива от грижите на Атина, за да обяви на напълно възхитените женихи и на Одисей, че ще се откаже от постоянното си уединение. „Този от вас, който успее да опъне лъка на съпруга ми и да прониже мишените, които ще разположим в голямата зала, ще стане мой съпруг и въпросът ще бъде уреден; следователно още сега можем да започнем с приготовления за сватбата — да украсим къщата, да се стягаме за празник.“ Женихите са във възторг: всеки от тях е убеден, че ще може да опъне лъка. Пенелопа изважда от скривалището им лъка и колчана със стрелите и ги предава на Евмей. После веднага се оттегля и се прибира в покоите си. Ляга на постелята, а Атина излива върху й покоя и сладкия сън, за който тя жадува.

Одисей се погрижва вратите на голямата зала да бъдат затворени, така че да не може да се излезе и женихите да нямат достъп до оръжието си. Тогава започва голямата церемония с лъка. Всички се мъчат да го разпънат, но не успяват. Най-накрая Антиной, най-увереният в успеха си, също не смогва. Тогава Телемах обявява, че също ще се опита да го стори, което по някакъв начин ще означава, че той е Одисей и следователно майка му ще остане с него под негова власт и няма да се ожени повторно. Той прави опит, близък е до успеха, но също се проваля. Одисей му взема лъка от ръцете, тъй както е все още в облика на беден просяк: „И аз ще се опитам.“ Естествено, женихите го наругават: „Ти си луд, изгубил си ума си, да не си въобразяваш случайно, че ще се ожениш за царицата?“ Пенелопа възразява, че в неговия случай не може да става дума за сватба, а само за уменията му по стрелба с лък. Одисей заявява, че, разбира се, няма желание да се жени за нея, но че едно време е стрелял добре и иска да провери дали все още го може. „Ти се подиграваш с нас“, протестират женихите, но Пенелопа настоява: „Не, оставете го да опита, ако този човек, който някога в младостта си е виждал съпруга ми, постигне успех, ще му направя много подаръци, ще го настаня, ще му дам средства да си отпътува, ще го измъкна от жалкото му положение на просяк, ще му дам по-добро положение.“ Нито за миг тя не допуска мисълта, че той би могъл да й бъде съпруг. Без да чака резултата, Пенелопа се връща в женските помещения.

Одисей взема лъка, опъва го без особени усилия, пуска стрела и убива един от женихите, Антиной, за голямо потресение на всички останали: те се развикват възмутени, че тоя безумец е несръчен, опасен, че не знае да стреля с лък. Вместо да мери мишената, той е стрелял по един от присъстващите хора. Но Одисей ги убива всичките с помощта на Телемах, говедаря и свинаря. Женихите се опитват да се измъкнат, но всичките сто са убити.

Цялата зала е потънала в кръв. Пенелопа, която се е прибрала в покоите си, нищо не е видяла и нищо не е чула, защото Атина отново я е приспала. Изхвърлят труповете на женихите, измиват и очистват залата, подреждат всичко. Одисей разпитва кои от прислужничките му са спали с женихите и дава нареждане да бъдат наказани. Увесват ги в кръг на тавана подобно на яребици, всички биват обесени. Идва нощта. На следващия ден се преструват, че подготвят сватбата, за да не се усъмнят родителите на женихите в убийството на децата им. Всичко се прави така, като че ли къщата е затворена поради подготовка за сватба. Чува се музика, цялата къща кънти от празнични звуци. Евриклея се втурва по стълбата, за да събуди Пенелопа: „Слизай, женихите са мъртви, Одисей е долу.“ Пенелопа не може да повярва: „Ако не беше ти, а някоя друга да ми говори тези врели-некипели, щях да я изхвърля. Не си играй с надеждите и мъката ми.“ Дойката настоява: „Видях белега му, познах го, и Телемах го позна. Той изби всичките женихи, не зная как, не бях там, нищо не видях, само чух.“

Пенелопа слиза с много объркани чувства. От една страна се надява, че това наистина е Одисей, но същевременно се съмнява, че той може сам с помощта на Телемах да избие стотината млади воини. Значи този човек, който ще е Одисей, я е лъгал, като й е разказвал как е срещнал съпруга й преди двайсет години. Той й е разказал „лъжи, много подобни на истина“, така че какво доказва, че сега не лъже пак? Тя влиза в голямата зала, чуди се дали да не се втурне към него, но остава неподвижна. Одисей, в облика на стар просяк, стои срещу нея с наведени очи и нищичко не казва. Пенелопа не може да каже дума, струва й се, че този старец няма нищо общо с нейния Одисей. Тя е в положение, различно от това на другите. Останалите при завръщането на Одисей се оказват сами в един определен социален статус. Телемах имаше нужда от баща, и когато Одисей се появява, той отново става негов син. Така, както слугите са имали нужда от господаря, от който са били лишени, всеки е имал нужда, за да бъде себе си, да възстанови социалната връзка, на която се основава неговият социален статус. Обаче Пенелопа няма нужда от съпруг, не това търси, тя си има стотина души, които се влачат подир фустата й от години, претендират за това звание и й досаждат. Тя не иска просто съпруг, а иска Одисей. Тя иска тъкмо този човек. Тя иска именно „Одисей от своите младини“. Никой от знаците, които са убедителни в очите на другите, тези социални знаци като белега, опъването на лъка, не й дават доказателството, че това е именно нейният Одисей. Други хора биха могли да представят същите знаци. Тя си иска Одисей, т.е. едно единствено лице, което е било неин съпруг в миналото и е изчезнало за двадесет години; тя иска да запълни тъкмо тази двадесетгодишна пропаст. Следователно тя иска таен знак, който само той и тя могат да знаят; такъв знак има. Пенелопа трябва да е по-хитра от Одисей. Тя знае, че той е способен да лъже, и затова ще му постави клопка.

Споделена тайна

По-късно през деня Одисей е отново преобразен от Атина и получава собствения си облик: Одисей с двадесет години в повече. Тъй че той застава пред Пенелопа с цялата си героична хубост, но тя все още не можа да се реши да го познае. Телемах се разгневява срещу нея. Евриклея също. Те упрекват Пенелопа, че има каменно сърце. Но тя има тъкмо онова бронзово сърце, което й е помогнало да устои на всичко, сторено й от женихите. „Ако този човек е наистина едничкият и неповторим Одисей, ние ще се открием един друг, защото между нас двамата има сигурен таен знак, неопровержим знак, който знаем само той и аз.“ Одисей се усмихва, казва си, че всичко е наред. Понеже е много хитра, тя нарежда на прислужничките си вечерта да донесат леглото от стаята й, за да легне Одисей на него, защото няма да спят заедно. Щом тя дава това разпореждане, Одисей побеснява, обзет е от страхотен гняв: „Какво? Да донесете тук леглото? Та това легло не би трябвало никой да може да го помръдне! — Защо? — Защото, възкликва Одисей, това легло аз съм го правил; не съм го сглобил върху четири крака, а основата му е маслиново дърво, вкоренено в земята, тъкмо от това дърво, прерязано и издялано, но невредимо заловено в почвата, съм изработил тази постеля. Тя не може да се помръдне.“ При тези думи Пенелопа се хвърля в прегръдките му: „Ти си Одисей.“

Разбира се, тази основа на постелята съдържа множество смисли. Тя е неподвижна, непоклатима. Неподвижността на тази основа на брачно легло е израз на непоклатимостта на тайната, която двамата споделят, тайната на нейната добродетел и на неговата идентичност. Същевременно леглото, в което Пенелопа и Одисей се срещат също е и мястото, утвърждаващо героя в ролята му на цар на Итака. Ложето, в което спят царят и царицата, е вкоренено дълбоко в земята на Итака. То представлява законните права на тази двойка да царува над тази страна и да бъдат цар и царица по справедливост, свързани с плодородието на почвата и стадата. Но освен това този таен знак, който само те двамата знаят и пазят в паметта си въпреки многото изминали години, напомня преди всичко за това, което ги свързва и прави от тях двойка — homosophrosyne, общността на мисълта. Когато Навзикая се увлича да говори с него за брака му, Одисей й заявява, че homosophrosyne е най-важното нещо за мъжа и жената, когато се женят: съгласието на мисълта и чувствата между съпруга и съпругата. И точно това представлява брачното ложе.

Всичко като че ли изглежда завършено, но още не е съвсем. Остава Лаерт, бащата на Одисей, който не знае за завръщането на сина си. Одисей има син, има жена си, в чиито очи прочита безкрайна преданост, има слугите си. Преди да приключи разказът, Одисей ще посети и баща си. Той е оставил облика на просяк и иска да види дали баща му ще го познае след двадесет години. А и дали Одисей е самият себе си след двадесет години? Той отива в градината, където се е оттеглил баща му, самотен, нещастен, копаещ земята с двама роби и една робиня. Баща му Лаерт е в същото състояние, в каквото беше кучето Аргос върху бунището, и в каквото беше той самият, когато се представи за просяк в двореца. Одисей идва, Лаерт го пита какво иска. Одисей започва с лъжи: „Аз съм чужденец“. Тъй както разговаря с него, се преструва, че взема баща си за роб: „Ти наистина си ужасно мръсен, дрехите ти са мърляви, кожата ти е отвратителна, шапката ти е от животинска кожа, такива носят само най-долните слуги.“ Лаерт изобщо не се интересува какво му разправят, в ума му е само един въпрос: дали този чужденец пътешественик знае нещо за сина му? И тъй, както обикновено, Одисей започва да му разправя небивалици.

Лаерт се разплаква: „Нима той е мъртъв?“, и взема прах от земята и си поръсва с него главата. Като го вижда в такова отчаяние, Одисей решава, че прекалява с лъжите: „Недей, Лаерте, аз съм Одисей. — Как така да си ти? Дай ми доказателства.“ Одисей му показва белега си, но това не е достатъчно за баща му. Тогава той разказва как по времето, когато е бил съвсем малко дете, Лаерт, тогава в разцвета на силите си, му е показал и назовал всички дървета пред очите им. Там имало тринадесет круши, десет ябълки, четиридесет смокини, петдесет реда лози. Той разправя в подробности цялото знание, което му е предал Лаерт, относно обработването на земята, грижата за посевите и дърветата. Старият Лаерт, облян в сълзи, но този път от радост, се хвърля в прегръдките на Одисей: той, който бе заприличал на мърльо, сега усеща как става отново цар Лаерт. Така, както Одисей се бе поставил в положението на баща пред Телемах, сега се поставя в положението на мъничкото дете пред Лаерт. Резултатът не закъснява. Лаерт влиза в дома си, а когато излиза обратно, е красив като бог. Атина е уредила тази работа. Когато възстановява социалната връзка, свързваща го със сина му, той отново става такъв, какъвто е бил едно време, царствено красив като бог.

Възвърнатото настояще

В двореца в града — дънерът на маслиновото дърво, разположен в средата на дома в земята на Итака, в градината — цялата тази постоянно поддържана растителност; това е, което създава връзката между минало и настояще. Посадените в миналото дървета са пораснали. Подобно на честни свидетели те бележат непрекъснатостта на времето, откакто Одисей е бил малко момче, до тогава, когато той е на прага на старостта. Когато слушаме този разказ, не правим ли и ние същото, не свързваме ли миналото, заминаването на Одисей, с настоящето на неговото завръщане? Ние заедно тъчем раздялата и срещата му с Пенелопа. По някакъв начин времето е сринато от паметта в момента, в който е очертано по нишката на разказването. Премахнато и представено, защото самият Одисей не престава да пази в паметта си мисълта за завръщане, защото Пенелопа не престава да пази в паметта си спомена за Одисей на своята младост.

Одисей спи с Пенелопа и това е като първа брачна нощ. Те се преоткриват като младоженци. Атина се погрижва слънцето да забави хода на колесницата си, за да не изгрее слънцето прекалено рано и зората да позакъснее. Тази нощ е най-дългата нощ на света. Те си разговарят, разказват си приключенията и патилата. Всичко сега е като далечно минало, времето сякаш е заличено. На следващия ден семействата на женихите са научили за убийството, искат мъст, цяла армия родители, братя, братовчеди, съюзници с оръжие в ръка пристига да се сражава с Одисей, Телемах, Лаерт и верните им слуги. Атина попречва на сблъсъка. Няма да има битка; примирието, мирът, съгласието са възстановени. Оттук насетне в Итака всичко е както преди, има цар и царица, има син, има баща, има слуги, редът е възстановен. Песента на аеда може да слави пред всички хора на всички времена спомена за завръщането в целия му блясък.