Стая № 6

Глава 11

Тоя разговор продължи още около час и както изглежда, направи дълбоко впечатление на Андрей Ефимич. Той започна да посещава пристройката всеки ден. Ходеше там и сутрин, и следобед и често пъти вечерната тъмнина го заварваше в разговор. Отначало Иван Дмитрич се плашеше от него, подозираше го в зъл умисъл и откровено изказваше своята враждебност, но сетне свикна и смени рязкото си държане със снизходително-иронично.

Скоро из болницата се разнесе мълвата, че доктор Андрей Ефимич започнал да посещава стая №6. Никой — нито фелдшерът, нито болногледачките — не можеше да разбере за какво ходеше той там, защо оставаше там цели часове, за какво говореше и защо не пишеше рецепти. Постъпките му изглеждаха чудновати. Михаил Аверянич често пъти не го намираше вкъщи, което по-рано никога не беше се случвало, и Дарюшка беше много смутена, защото докторът пиеше бирата си вече не в определеното време и понякога дори закъсняваше за обяд.

Веднъж, в края на юни, доктор Хоботов дойде по някаква работа при Андрей Ефимич; тъй като не го намери вкъщи, тръгна да го търси из двора; тук му казаха, че старият доктор отишъл при душевноболните. Когато влезе в пристройката и се спря в коридора, Хоботов чу следния разговор:

— Ние никога няма да се разберем и вие няма да сполучите да ме спечелите за своята вяра — казваше ядосано Иван Дмитрич. — Вие никак не познавате действителността и никога не сте страдали, а само като пияница сте се хранили около чуждите страдания, а пък аз съм страдал непрекъснато от деня на раждането си до днес. Затова казвам откровено: аз смятам, че съм по-горе от вас и по-компетентен във всяко отношение. Не сте вие, който ще ме учите.

— Съвсем нямам претенция да ви спечеля за своята вяра — продума Андрей Ефимич тихо и със съжаление, че не искат да го разберат. — И не е там работата, приятелю. Работата не е там, че вие сте страдали, а аз не. Страданието и радостите са преходни; да ги оставим. А работата е там, че ние с вас мислим; ние виждаме един в друг хора, които са способни да мислят и да разсъждават, и това ни прави солидарни, колкото и различни да са възгледите ни. Ако знаехте, приятелю, колко са ми дотегнали общото безумие, бездарността, тъпотата и с каква радост говоря всеки път с вас. Вие сте умен човек и аз ви се наслаждавам.

Хоботов открехна малко вратата и надникна в стаята; Иван Дмитрич с платнена шапка и доктор Андрей Ефимич бяха седнали един до друг на леглото. Лудият гримасничеше, потръпваше и конвулсивно се увиваше в халата си, а докторът седеше неподвижно, отпуснал глава, и лицето му беше червено, безпомощно, тъжно. Хоботов сви рамене, усмихна се и се спогледа с Никита. Никита също сви рамене.

А на другия ден Хоботов отиде в пристройката заедно с фелдшера. Двамата останаха в коридора и подслушваха.

— А нашият старец, както изглежда, съвсем я е оплескал! — каза Хоботов на излизане от пристройката.

— Господи, помилуй нас, грешните! — въздъхна благолепният Сергей Сергеич, като заобикаляше грижливо локвите, за да не изцапа ярко лъснатите си ботуши. — Да си призная, уважаеми Евгений Фьодорович, аз отдавна очаквах такова нещо.