Стая № 6

Глава 17

Мръкваше се вече. Иван Дмитрич лежеше на леглото си, забил лице във възглавницата; паралитикът, седнал неподвижно, тихо плачеше и мърдаше устни. Дебелият селянин и някогашният сортировач спяха. Беше тихо.

Андрей Ефимич седеше на леглото на Иван Дмитрич и чакаше. Но мина около половин час и вместо Хоботов в стаята влезе Никита, който държеше, хванал с двете си ръце, халат, долни дрехи и чехли.

— Заповядайте да се облечете, ваше високоблагородие — каза той тихо. — Ето вашето легло, заповядайте тук — и посочи един празен, очевидно току-що донесен креват. — Нищо, ще даде Бог, ще оздравеете.

Андрей Ефимич разбра всичко. Без да каже дума, премина към посочения от Никита креват и седна; виждайки, че Никита стои и чака, той се съблече гол и му стана срамно. Сетне облече болничните дрехи; долните гащи бяха много къси, ризата дълга, а халатът миришеше на пушена риба.

— Ще оздравеете, ще даде Бог — повтори Никита.

Взе с две ръце дрехите на Андрей Ефимич, излезе и затвори вратата след себе си.

„Все едно… — мислеше Андрей Ефимич, като се загъваше срамежливо в халата и чувстваше, че в новото си облекло прилича на арестант. — Все едно… Все едно, било фрак, било мундир, било тоя халат…“

Но какво стана с часовника му? Ами бележникът в страничния джоб? А цигарите? Къде занесе Никита дрехите? Сега може би чак до смъртта му няма да му се случи да сложи панталони, жилетка и обувки. Всичко това е някак чудновато и дори необяснимо на първо време. Андрей Ефимич и сега беше убеден, че между къщата на еснафката Белова и стая №6 няма никаква разлика, че всичко на тоя свят е празна работа и суета на суетите, а все пак ръцете му трепереха, нозете изстиваха и му ставаше страшно от мисълта, че скоро Иван Дмитрич ще се събуди и ще го види по халат. Той стана, разходи се и пак седна.

Ето че седя вече половин час, час и му дотегна мъчително; нима може да живее тук ден, седмица и дори година като тия хора? Ето седя, разходи се и пак седна; може да отиде и да погледне през прозореца и пак да се разходи от единия ъгъл до другия. А после? Да седи така през цялото време като истукан и да мисли? Не, това едва ли е възможно.

Андрей Ефимич легна, но веднага стана, изтри с ръка студената пот от челото си и почувства, че цялото му лице замириса на пушена риба. Пак се разходи.

— То е някакво недоразумение… — продума той, като разтвори ръце в недоумение. — Трябва да се обясни, тук има недоразумение…

В това време се събуди Иван Дмитрич. Той седна и подпря бузи с юмруци. Плю. Сетне погледна лениво доктора и като че ли отначало не разбра нищо; но скоро сънливото му лице стана зло и подигравателно.

— Аха, и вас ви вкараха тук, миличък! — каза с пресипнал от спането глас и присви едното си око. — Много се радвам. Досега вие пиехте кръв от хората, а сега от вас ще пият. Отлично!

— То е някакво недоразумение… — рече Андрей Ефимич, уплашен от думите на Иван Дмитрич; сви рамене и повтори: — Недоразумение някакво…

Иван Дмитрич отново плю и легна.

— Проклет живот! — измърмори той. — И горчивото и обидното е, че този живот ще се свърши не с награда за страданията, не с апотеоз както в опера, а със смърт, ще дойдат слугите и ще те помъкнат мъртъв за ръцете и за краката в зимника. Брр! Но нищо… Затова пък на оня свят ние ще се радваме… Аз ще се явявам тук от оня свят като призрак и ще плаша тия гадове. Ще ги накарам да им побелее косата.

Върна се Мойсейка и като видя доктора, протегна ръка:

— Дай една копейка!