Стая № 6

Глава 16

Веднъж Михаил Аверянич пристигна следобед, когато Андрей Ефимич лежеше на дивана. Случи се така, че в същото време дойде и Хоботов с калиев бромид. Андрей Ефимич се надигна тежко, седна и се опря с двете си ръце на дивана.

— Днес, драги мой — започна Михаил Аверянич, — лицето ви има много по-добър цвят, отколкото вчера. Вие сте юнак! Ей Богу, юнак!

— Време е, време е да се поправите, колега — каза Хоботов с прозявка. — Сигурно това протакане е дотегнало и на вас.

— И ще се поправим! — каза весело Михаил Аверянич. — Още сто години има да живеем! Така си е то!

— Сто не сто, но двадесет ще изкарате още — утешаваше го Хоботов. — Нищо, нищо, колега, не се отчайвайте… Стига сте ни мамили…

— Още не се предаваме! — засмя се Михаил Аверянич и потупа приятеля си по коляното. — Още не се предаваме. Идното лято, ако е рекъл Господ, ще отидем на Кавказ и ще го обиколим целия на кон — хоп, хоп, хоп! А като се върнем от Кавказ, току-виж, ще погуляем и на сватба — Михаил Аверянич смигна лукаво. — Ще ви оженим, приятелче… ще ви оженим…

Андрей Ефимич изведнъж усети, че утайката се доближава до гърлото му; сърцето му страшно се разтуптя.

— Това е пошло! — каза той, като се изправи бързо и отиде до прозореца. — Нима не разбирате, че говорите пошлости?

Искаше да продължи меко и вежливо, но пряко волята си изведнъж стисна юмруци и ги вдигна над главата си.

— Оставете ме! — извика с някакъв особен глас, зачервен и цял разтреперан. — Вън! И двамата вън, и двамата!

Михаил Аверянич и Хоботов станаха и се вгледаха втренчено в него, отначало с учудване, сетне със страх.

— И двамата вън! — продължаваше да вика Андрей Ефимич. — Тъпи хора! Глупави хора! Не ми трябват нито приятелството ви, нито твоите лекарства, тъпи човече! Пошлост! Гадост!

Хоботов и Михаил Аверянич се спогледаха смутено, тръгнаха заднишком към вратата и излязоха в антрето. Андрей Ефимич грабна стъклото с калиевия бромид и го захвърли подире им; на прага стъклото се счупи със звън.

— Вървете по дяволите! — извика той с плачевен глас, като се завтече в антрето. — По дяволите!

След излизането на гостите Андрей Ефимич, разтреперан като от треска, легна на дивана и дълго още повтаря:

— Тъпи хора! Глупави хора!

Когато се успокои, преди всичко му мина през ума, че горкият Михаил Аверянич сега сигурно се срамува страшно и му е тежко на душата и че всичко това е ужасно. Никога досега не беше се случвало подобно нещо. Де са тогава умът и тактът? Де са проумяването на нещата и философското спокойствие?

Цяла нощ докторът не можа да заспи от срам и от яд на себе си, а на сутринта към десет часа отиде на пощата и се извини на началника.

— Да не си спомняме какво стана — каза с въздишка трогнатият Михаил Аверянич и му стисна здраво ръката. — Който спомене за старото, очите му да изтекат. Любавкин! — извика той толкова високо, че всички пощальони и посетители трепнаха. — Дай стол! А ти почакай! — викна той на една проста женица, която му протягаше през гишето препоръчано писмо. — Не виждаш ли, че имам работа? Да забравим миналото — продължи той нежно, като се обърна към Андрей Ефимич. — Седнете, моля ви се, драги мой.

Мълчаливо поглади коленете си и след около минута каза:

— Аз и не помислих да ви се докача. Болестта не е шега, разбирам. Вчера вашият припадък ни изплаши с доктора и след това дълго говорихме за вас. Драги мой, защо не искате да помислите сериозно за болестта си? Нима бива така? Извинете за приятелската откровеност — зашепна Михаил Аверянич, — вие живеете в най-неблагоприятна обстановка: теснотия, нечистотия, няма кой да се грижи за вас, нямате средства да се лекувате… Драги мой приятелю, ние заедно с доктора ви се молим от все сърце, послушайте нашия съвет: постъпете в болницата! Там и храната е силна, и ще се грижат за вас, и ще ви лекуват. Евгений Фьодорич, макар и да е моветон7, между нас казано, си знае работата, в него можете да имате пълно доверие. Той ми даде дума, че ще се погрижи за вас.

Андрей Ефимич се трогна от искреното съчувствие и от сълзите, които изведнъж заблестяха по бузите на началника на пощата.

— Уважаеми, не вярвайте! — зашепна той, като притисна ръка до сърцето си. — Не им вярвайте! Това е лъжа! Моята болест е само в това, че за двадесет години намерих в целия град само един умен човек, но и той е луд. Няма никаква болест, а просто съм попаднал в омагьосан кръг, от който няма изход. Все ми е едно, аз съм готов на всичко.

— Постъпете в болницата, драги мой.

— Все ми е едно, ако ще и в затвора.

— Обещайте ми, гълъбче, че ще слушате за всичко Евгений Фьодорич.

— Добре, обещавам. Но, повтарям, уважаеми, попаднал съм в омагьосан кръг. Сега всичко, дори искреното съчувствие на моите приятели, клони към едно — към моята гибел. Аз загивам и имам мъжеството да съзнавам това.

— Гълъбче, ще оздравеете.

— Какъв смисъл има да го казвате? — отвърна Андрей Ефимич с раздразнение. — Едва ли има човек, който към края на живота си да не изпитва същото, което изпитвам аз сега. Когато ви кажат, че имате нещо като болни бъбреци или увеличено сърце, и започнете да се лекувате, или ви кажат, че сте луд или престъпник, тоест, с една дума, когато хората изведнъж насочат вниманието си към вас, знайте, че сте попаднали в омагьосан кръг, от който няма вече да излезете. Ще се мъчите да излезете и още повече ще се забъркате. Предайте се, защото никакви човешки усилия вече не ще ви спасят. Тъй ми се струва.

През това време пред гишето се трупаха хора. За да не пречи, Андрей Ефимич стана и почна да се сбогува. Михаил Аверянич го накара да му даде още веднъж честна дума и го придружи до външната врата.

Същия ден надвечер при Андрей Ефимич се яви неочаквано Хоботов с полушубка и високи ботуши и каза с такъв тон, като че ли вчера не беше се случило нищо:

— Аз идвам при вас по работа, колега. Дойдох да ви поканя: желаете ли да дойдете с мене на консилиум, а?

Смятайки, че Хоботов иска да го разсее с разходка или наистина да му даде възможност да спечели някоя пара, Андрей Ефимич се облече и излезе с него. Той се радваше, че може да заглади вчерашната си вина и да се сдобри с него, и в душата си беше благодарен на Хоботов, който дори не спомена за вчерашното и, както изглежда, го щадеше. От тоя некултурен човек мъчно можеше да се очаква такава деликатност.

— Ами къде е вашият болен? — попита Андрей Ефимич.

— При мене в болницата. Отдавна ми се искаше да ви го покажа… Извънредно интересен случай.

Влязоха в болничния двор и след като обиколиха главния корпус, упътиха се към пристройката, дето се намираха умопобърканите. И всичко това, кой знае защо, мълчаливо. Когато влязоха в пристройката, Никита както винаги скочи и застана мирно.

— Тук един има усложнение в белия дроб — каза полугласно Хоботов, влизайки с Андрей Ефимич в стаята. — Вие почакайте тук, аз ей сега ще се върна. Ще отида само за стетоскопа.

И излезе.