Стая № 6

Глава 15

Андрей Ефимич живееше в една къщичка с три прозореца към улицата, у еснафката Белова. В тая къщичка имаше само три стаи освен кухнята. Две от тях, с прозорци към улицата, заемаше докторът, а в третата и в кухнята живееха Дарюшка и еснафката с трите си деца. Понякога при хазяйката идваше да нощува любовникът й, пияница селянин, който буйстваше през нощта и докарваше до ужас децата и Дарюшка. Когато той идваше и седнал в кухнята, започваше да иска водка, на всички ставаше много тясно и докторът от жалост прибираше разплаканите деца, слагаше ги да спят на пода и това му доставяше голямо удоволствие.

Той ставаше както по-рано в осем часа и след чая сядаше да чете старите си книги и списания. За нови нямаше вече пари. Дали защото книгите бяха стари, или може би защото обстановката се бе променила, четенето вече не го увличаше дълбоко и го уморяваше. За да не прекарва времето си безцелно, той съставяше подробен каталог на книгите си и залепваше на кориците им етикетчета и тая механична бавна работа му се струваше по-интересна от четенето. Еднообразната старателна работа приспиваше по необясним начин мислите му, той не мислеше за нищо и времето минаваше бързо. Дори да стои в кухнята и да бели с Дарюшка картофи или да чисти гречньовия булгур от елда, му се струваше интересно. В събота и в неделя ходеше на църква. Изправен до стената и зажумял, слушаше пеенето и мислеше за баща си, за майка си, за университета, за религиите; на душата му ставаше спокойно и тъжно и излизайки от църква, съжаляваше, че службата е свършила толкова скоро.

Два пъти ходи в болницата при Иван Дмитрич, за да поприказва с него. Но и двата пъти Иван Дмитрич беше необикновено възбуден и зъл; той молеше да го оставят на мира, защото отдавна му били дотегнали празните приказки, и казваше, че за всичките си страдания искал от проклетите подли хора само една награда — да бъде затворен в отделна килия. Нима му отказват дори това? И двата пъти, когато Андрей Ефимич се сбогува с него и му пожела лека нощ, той се озъби:

— По дяволите!

И Андрей Ефимич не знаеше сега — да отиде ли трети път или не. А му се искаше да отиде.

По-рано следобед Андрей Ефимич се разхождаше из стаите и мислеше, а сега от обяда до вечерния чай лежеше на дивана с лице към стената и се отдаваше на дребнави мисли, които по никакъв начин не можеше да надвие. Обидно му беше, че за цялата му над двадесетгодишна служба не му бяха дали нито пенсия, нито еднократна помощ. Наистина той не беше служил честно, но нали пенсия се дава на всички чиновници без разлика — честни или не. Съвременната справедливост се състои тъкмо в това, че с чинове, ордени и пенсия се награждават не нравствените качества и способностите, а изобщо службата, каквато и да е била тя. Защо тогава само той да правеше изключение? Нямаше никакви пари. Срамуваше се да минава край бакалницата и да гледа хазяйката си. За бира дължат вече тридесет и две рубли. На еснафката Белова също са задлъжнели. Тайно от него Дарюшка продава стари дрехи и книги и лъже хазяйката, че докторът щял да получи скоро много пари.

Той се сърдеше сам на себе си, че беше похарчил за пътуването хилядата рубли, които бе спестил. Колко работи биха му свършили сега тия пари! Ядосваше се, че не го оставят на мира хората. Хоботов смяташе за свой дълг да навестява понякога болния си колега. Всичко в него беше неприятно на Андрей Ефимич: и ситото му лице, и противният му снизходителен тон, и думата „колега“, и високите му ботуши; а най-неприятното беше, че смяташе за свой дълг да лекува Андрей Ефимич и мислеше, че наистина го лекува. При всяко свое идване донасяше стъклото с калиев бромид и хапове за разслабване.

Михаил Аверянич също смяташе за свой дълг да спохожда приятеля си и да го развлича. Той влизаше всеки път при Андрей Ефимич с престорена непринуденост, смееше се пресилено и започваше да го уверява, че днес изглежда отлично и че здравето му, слава Богу, се подобрявало, и от това можеше да се заключи, че смяташе положението на своя приятел за безнадеждно. Той още не беше платил варшавския си дълг, потискаше го тежък срам, беше напрегнат и затова се стараеше да се смее по-шумно и да разказва по-смешно. Неговите анекдоти и разкази изглеждаха сега безкрай и измъчваха както Андрей Ефимич, така и него самия.

В негово присъствие Андрей Ефимич обикновено лягаше на дивана с лице към стената и слушаше, като стискаше зъби; върху душата му се стелеше на пластове утайка и след всяко посещение на приятеля си той чувстваше, че тази утайка става все по-висока и като че ли се приближава към гърлото му.

За да заглуши дребнавите си чувства, бързаше да мисли, че и той самият, и Хоботов, и Михаил Аверянич трябва рано или късно да загинат, без да оставят в природата дори следа. Ако си въобразим, че след милион години край земното кълбо ще прелети в пространството някой дух, той ще види само глина и голи скали. Всичко — и културата, и нравственият закон — ще загине и дори не ще обрасне с репей. Какво значение имат тогава срамът пред бакалина, нищожният Хоботов, досадното приятелство на Михаил Аверянич? Всичко това са глупости и празни работи.

Но такива разсъждения вече не помагаха. Щом си представяше земното кълбо след милион години, иззад голата скала се показваше Хоботов с високи ботуши или Михаил Аверянич с напрегнатия си смях и дори се чуваше свенливият му шепот: „А варшавския си дълг, гълъбче, ще ви платя тия дни… Непременно“.