Стейкман

2. Поетът на саваната

В щата Арканзас на брега на едноименната река на няколко часа път по-нагоре от Литъл Рок е разположен градът Стен-тън. Поради местоположението си при устието на два притока той представлява важен възел на извънредно оживен сухопътен и воден транспорт. С истинска американска бързина бяха изникнали къща до къща и улица до улица и там, където доскоро свободните синове на прерията водеха конете си на водопой при реката, сега техните «бели братя» се протягат в удобните си легла и се радват на благословията, а може би и на проклятието на цивилизацията.

Там, където на няколко английски мили пред града склоновете на планините се спускат и преминават в равнина, групичка от млади господа и дами разхождаше нагоре-надолу конете си по меката трева, осеяна тук-там с жълтите цветове на дивия слънчоглед. Единственият възрастен човек сред тях се отличаваше от всички други и с външността си. Той беше неимоверно дебел и седеше на гърба на бял кон, който по нищо не отстъпваше на неговите телесни размери. В движенията на двамата имаше нещо, което напомняше на дебелокожите бозайници, а като се прибавеха към това и пъстрите ярки цветове в облеклото на ездача, се получаваше една твърде забавна картинка. Той носеше жълти панталони, жилетка на червени карета, светлосиня връхна дреха и широкопола шапка в бяло и червено, изплетена от конски косъм. Под твърдо колосаната яка на ризата му се виждаше кърпа на зелени и лилави райета, която бе вързана на огромен възел, а добре пригладените й краища се спускаха чак до скъпоценните висулки и украшения, полюляващи се със звън на дебелата верижка на часовника. Зачервеното от ездата лице на този човек имаше извънредно добродушно изражение. Само двете малки, дълбоко врязали се около ъгълчетата на устата му бръчки примесваха към него и нюанса на преживени огорчения, а късият дебел врат, изглежда, бе признак за упорство и издръжливост. Тъкмо в този момент и той, и неговият кон, пъшкайки, полагаха усилия да следват една от дамите. Тя яздеше най-умело от всички и непрекъснато караше коня си да прави лудешки скокове или да препуска в зигзаг, при което нейният дълъг син воал се развяваше зад гърба й.

— Спри, спри, Марга! — пъшкаше и стенеше Пъстрия. След едно наистина колосално усилие белият кон успя да направи скок, който съвсем извади от равновесие неговия ездач. — Ще си счупиш врата, а аз ще счупя… тпру… стой, о-хо-хо-хо, ах ти, сатанински звяр!

Един от господата побърза да се приближи до него и му помогна пак да заеме по-стабилно положение на седлото.

— Мастър Облърс, прекалено добре се грижите за този бял кон. Не му давайте толкоз много овес и той няма да прави такива ужасни скокове.

— Не е виновен овесът, а лошият пример, който покварява и най-добрите нрави. Настоятелно ви моля, сър, настигнете моята дъщеря и й кажете, че начаса ще припадна, ако още веднъж рискува, макар и един-единствен път с ventre-a-terre1!

— Не й разваляйте удоволствието! Това повдига духа, укрепва здравето, прави те по-сръчен и съвсем между нас казано, позволява на мис Марга да се изяви в такава светлина, на която никой истински джентълмен не може да устои.

— Абе я оставете тази светлина! Хвала на здравите ми кости, мистър Уилсън! Предпочитам тяхната сигурност. Я вижте например онзи човек, дето идва към нас! Конят му върви с такива бавни крачки, сякаш работата му е да брои стръкчетата и цветенцата, които стъпква, и ето наистина, тук-там той дори спира и пощипва от тях. Ездачът търпеливо го изчаква и има толкова приведена стойка на седлото, като че се кани да захапе гривата на животното. Изглежда, че му е напълно безразлично дали ще стигне Стентън днес, или утре. Той съвсем не е тъй безразсъдно смел като вас и Марга. За първото ребро, което си счупи, обещавам веднага да ви броя на ръка цели петдесет хиляди долара.

— Тъй ли мислите? — попита го другият, като хвърли изпитателен поглед към непознатия конник, който все още бе твърде далеч. — Опасявам се, че много бързо ще загубите доларите си, защото несъмнено този мъж е рискувал вече много повече от едно-единствено ребро.

— Ами! Изобщо не ми прилича на такъв човек.

— Имате такова мнение само защото кракът ви никога не е стъпвал в прерията. Обзалагам се на същата сума, че той е истински уестман и е яздил не веднъж и дваж по съвсем друг начин, който изобщо не познавате, а и често е гледал смъртта право в очите. Знам ги тези неща, защото земите ми в Тексас граничат със свободната савана и често съм имал възможност да наблюдавам тези хора. Именно неговата силно приведена стойка издава, че е ловец. Всички те седят така на коня. Иначе изобщо не е възможно да издържат толкова честата и продължителна езда.

— Прериен ловец ли? Полудивак? Трябва да го заговорим! Един разговор с него сигурно ще достави удоволствие на дамите.

— И аз мисля така. Оставете ме само да действам! Събеседникът на Пъстрия беше все още млад и красив мъж, чиито черни искрящи очи чудесно подхождаха на гарвановочерната добре поддържана дълга брада. Облеклото му беше, кажи-речи, прекалено изискано. Седеше на коня с необикновена грация и лекота. Широкополата му панамена шапка се беше килнала малко повече към тила и откриваше тъмночервен белег, който започваше от основата на носа и се губеше в косата му. Няколко високо извикани думи събраха цялата компания на едно място.

— Лейдис и джентс, очаква ни едно удоволствие. Ей оттам се задава някакъв ловец на бобри, когото искаме малко да поразпитаме. Навярно този човек все още не е виждал истинска лейди и зададем ли му няколко въпроса, сигурно страшно много ще се смути.

Развеселената и палава компания с радост прие това предложение. Само дъщерята на Пъстрия възрази следното:

— Джентълмени, оставете го спокойно да си върви по пътя. Този човек нищо не ви е направил, а вашите въпроси могат да го засегнат!

— Да го засегнат ли? — изсмя се чернобрадият, който се казваше Уилсън. — Би трябвало да се почувства поласкан, че са го заговорили толкова изискани хора. Ей сега ще му го обясня!

Той насочи коня си към ездача. Другите го последваха, така че Марга се видя принудена да се присъедини към тях, но все пак предпочете да изостане по-назад.

Непознатият се беше приближил вече на такова разстояние, че сигурно щеше да чуе, ако се опитаха да го заприказват, но не обръщаше никакво внимание на компанията.

— Good day! — подвикна Уилсън. — Дали спите и сънувате, или просто сте си загубили всичките сетива?

Ездачът внезапно промени стойката си на седлото, като изпъна рамене. Странно беше да се види какви погледи си размениха двамата. Тъмносините очи на ловеца се впиха изпитателно в лицето на богатия плантатор, в чиито черни очи припламнаха такива пламъчета, сякаш внезапно бе разпознал тъй неочаквано появилия се конник.

— Good day, лейдис и мешърс! — поздрави ловецът с плътен и звучен глас. — Сънувах Ляно Естакадо, изчезнали колове и откраднато злато. Good bye!

Той се накани да продължи пътя си, обаче Уилсън се изпречи пред него.

— Спрете! Ще си тръгнете едва след като обясните какво означава този отговор!

Чернобрадият беше пребледнял, но очите му искряха, а белегът на челото му се открои още по-ясно.

— Да спра ли? — попита другият с усмивка на превъзходство. — Че кой ще се осмели на един свободен човек под открито небе да заповяда кога да спре и кога да си тръгне? Кой ще му нареди да извърши нещо, което той прави единствено по своя воля?

— Аз, момко! Какво означаваха приказките ти? Отговори ми веднага или…

Уилсън заплашително вдигна камшика си за езда, преди още някой от присъстващите да успее да му попречи.

— Или какво? — с твърд глас попита ловецът, разтърси дългата си къдрава руса коса. После с лявата си ръка дръпна нагоре юздите и в същия миг неговият привидно ленив кон сякаш се изпълни с неподозирана енергия и напълно се преобрази. — Свали камшика!

— Отговаряй! — заплашително му се сопна чернобрадият.

— Ето ти отговора!

Едно леко стисване с бедрата и мустангът незабавно се озова съвсем близо до Уилсън. В следващия миг страхотен юмручен удар го свали от седлото и той се просна в тревата. Непознатият, който толкова неочаквано прояви такава решителност и огнен темперамент, рязко обърна коня си, стрелна останалите с пламналите си от гняв очи и попита:

— Иска ли още някой от джентълмените да му дам отговор? Никой не се помръдна.

— Има ли желаещи? Well, тогава няма какво повече да си кажем. Но ми се ще да ви предупредя да не поемате отново риска да си изберете някой свестен уестман за обект на вашите шегички. И малкото му пръстче има по-голяма стойност от всички вас, взети заедно. Той още отдалеч ще разбере намеренията ви и предварително със сигурност ще знае кой ще се смее последен.

Ловецът се беше наканил да продължи пътя си, когато дръпна юздите на коня и той спря близо до Марга. Лицето на непознатия промени израза си. Ръката му почтително свали шапката. Удивеният му поглед се плъзна по фигурата на девойката и гласът му съвсем не звучеше вече толкова твърдо, когато каза:

— Благодаря, милейди! Вие единствена нямахте намерение да ми се подигравате и сте достойна за някое по-добро общество. Good bye!

С изисканото поведение на съвършен ухажор той отново сложи шапката си на главата, позатегна ремъка на пушката си и се отдалечи в лек елегантен галоп. Не се обърна нито веднъж, макар нещо неудържимо да го влечеше да хвърли още един поглед назад. Тук той за пръв път беше видял женско лице, което, както признаваше сам пред себе си, нямаше никога да забрави.

Когато стигна града, отседна в първата странноприемница, която му се изпречи на пътя, повери жребеца си на грижите на коняря и влезе в голямото помещение, където посетителите се хранеха и пиеха. Там той привлече всеобщото внимание върху себе си, защото побърза веднага да грабне оставените на една маса вестници. На един трапер, който умее да чете, хората гледат, кажи-речи, като на някакво чудо. По едно време направи знак на човека зад тезгяха да дойде при него и го попита:

— Коя е майка Смоли?

— Не познавате ли майка Смоли, мастър? Но тогава сигурно никога не сте идвали тук? Тя беше най-красивата мулатка надлъж и нашир и след като й бе върната свободата, се омъжи за богат търговец от Мисисипи, а сега е вече вдовица. Тя е най-почтената жена в целия град и навсякъде е позната като ангел-хранител на изпадналите в беда хора. Ето защо всички я наричат само майка Смоли.

Ловецът благодари за това сведение и още веднъж прочете обявата, която му беше дала повод да зададе въпроса си. Тя гласеше: «Истинският джентълмен може да получи при майка Смоли изискан подслон с ползване на библиотека, както и добра храна.»

Може би обявата му допадна най-вече със странния начин, по който беше написана. Той се осведоми за адреса на мулатката и реши да я посети.

Къщата, която му описаха, се намираше на една от най-красивите и най-спокойни улички на Стентън. Той позвъни на входната врата на приземния етаж. През една пролука на вратата видя прелестно тъмнокожо лице.

— Майка Смоли у дома ли си е, дете мое?

— Да. Ще я повикам.

— Не, недей, съобщи й за мен — усмихна се той на недоверието, което бе събудило неговото облекло. — кажи й, че трябва да говоря с нея.

— Тогава ви моля да почакате!

След доста време, несъмнено едва след като прислужницата бе описала на господарката си посетителя с всички подробности, той бе пуснат да влезе, но стигна само до преддверието, където го посрещна една доста закръглена чисто облечена жена, която бе може би на около четирийсет години и чийто цвят на лицето издаваше произхода й от някоя хубавичка coloured lady.

— Милейди, извинете, ако…

— Моля ви, майка Смоли и нищо друго! — бързо го прекъсна тя.

— Е, добре, майко Смоли! В една обява прочетох, че давате изискано жилище с хубава храна.

— Вярно е, но прочетохте ли и на кого го давам?

— На истински джентълмени.

— Значи не и на някой от мнозината, които се наричат така, без да са такива, а само на хора, които с право мога да причисля към джентълмените.

— Майко Смоли, този вид хора са извънредно голяма рядкост тук в Югозапада.

— Тогава просто жилището ми ще остане празно. В дома си приемам само такива хора, за които освен строга хазайка мога да бъда и добрата майка Смоли. Изпраща ли ви някой?

— Не. Самият аз реших да живея при вас, в случай че личността ми ви се хареса, а и на мен ми допаднат вашите стаи. Тя не успя да сдържи една лека усмивка.

— Моето жилище сигурно ще ви хареса, но я ми кажете кой сте и какъв сте? Предполагам, че сте ловец или трапер, а?

— Ако се съди по сегашния ми вид — да. Идвам от Скалистите планини и не съм имал възможност да сменям нито дрехите си, нито бельото. Мислех да го направя едва след като се настаня да живея в града.

— И защо искате да живеете тъкмо в Стентън?

— Защото тук се намира печатницата, с чиято помощ възнамерявам да публикувам някои мои неща. Тя го погледна учудено.

— Да не би да сте някой учен или пък дори и поет?

— Може би. Предприемам далечни пътувания единствено заради науката. Името ми е Рихард Клаузен.

— Ри… Клау… зен, моля, моля ви, сър, та влезте тук де! Жената бързо отвори една врата, побутна го да прекрачи прага на много хубаво подредена стая, измъкна от препълнена с книги етажерка едно подвързано с кадифе томче и му показа заглавието.

— «Любовни песни», сър. Вие ли сте ги съчинили?

— Да, от мен са.

— Нима е възможно! Мъжът ми беше немец, остави ми много ценна библиотека, а любимите му книги бяха именно вашите. Не мога да ги прочета, но знам заглавията им и ги пазя в стаята си като някаква светиня. Ще ви дам въпросното жилище, трябва да го вземете! Елате, ще ви го покажа!

Изведнъж тя се беше оживила до неузнаваемост. Изскочи навън, бързо изкачи стъпалата и му отвори три помещения, които можеха да задоволят всички претенции на един образован човек.

— Тук е спалнята, а тук — всекидневната с балкон. Това е библиотеката, където можете да работите. На никой друг не бих поверила книгите с такова удоволствие, както на вас!

— Добре, ще остана да живея тук. Ами цената?

— За това ще говорим по-късно. Първо се огледайте да видите дали наистина ще ви хареса при мен! Няма да ви пусна да си отидете, а ако ви липсва нещо, само ми кажете и веднага ще ви го набавя.

— Що се отнася до бельото и подобните неща, да. Навярно ще трябва да помоля за помощта ви, добра ми майко Смоли, но другото ще съм принуден да поема самият аз. А и конят ми, останал в странноприемницата, се нуждае от присъствието ми.

— Ще изпратя да го доведат тук. В задната постройка имам прекрасен обор, който сигурно ще ви задоволи.

Когато се свечери, с помощта на търговеца на дрехи и на фризьора от Клаузен бе станал съвсем друг човек. Щом се върна, за да се представи в новия си външен вид на своята хазяйка, от смайване тя силно плесна с ръце. После отиде при книжаря и собственика на печатницата, който същевременно беше и издател на «Утринни и вечерни стентънски новини», и бе приет от него с голямо внимание. Там се осведоми къде е жилището на адвоката Съмърланд. В Престън на Ред Ривър той се беше разделил с храбрия Тим, за да предприеме още едно пътешествие из Индианската територия, и ето че сега не искаше да прекара нито един ден в града, без да го е видял. Но за съжаление не го завари у дома. Както му каза прислужницата, вечерта той бил поканен на гости у банкера Олбърс заедно с цялото семейство.

Клаузен се върна в жилището си и там започна да се занимава в библиотеката на починалия търговец от Мисисипи. Скоро забеляза, че вторият етаж на голямата къща отсреща е силно осветен. Оттам можеше твърде удобно да се надзърта в стаята му и ето защо той дръпна пердетата.

В празнично осветеното помещение точно срещу прозорците на Клаузен на дълга маса се беше събрала многолюдна компания. Почетното «председателско» място бяха предоставили на Марга. С изключение на Уилсън между присъстващите се намираха всички участници в разходката на коне, които същия ден бяха станали свидетели на неприятната сцена с непознатия ловец. Там беше и Бил Съмърланд заедно с жена си и своя брат. Съобразявайки се с близките си, този път Тим се беше отказал от обичайното си траперско облекло. Но съвсем ясно си личеше, че се чувства извънредно неудобно в официалния си костюм. Всъщност той беше в центъра на вниманието през цялата вечер и не се измори да разказва приключенията си. В този момент току-що беше описал как Клаузен го спаси в пустинята на смъртта.

— И знаете ли на кого трябва да благодаря, че не ме разкъсаха лешоядите? — попита той. — На един поет! Да, чудете се колкото искате, но е така — на един поет. Обаче той не е от онези, дето витаят нейде между облаците и земята, подритвайки безпомощно с крака, ами е истински бизнесмен, който, където и да го поставиш, знае кое как да направи, и то по най-добрия начин.

— Как се казва? — попита дебелият банкер, който беше голям любител на литературата и не пропускаше случай да докаже своята начетеност.

— Клаузен, Рихард Клаузен, ако нямате нищо против. Стиховете му са нежни като кадифе, ала юмрукът му е като от стомана. Той е истински великан, а има сърце на дете. В това мога да ви се закълна, както впрочем и в моята шапка!

— Немецът Клаузен ли? Ей там седи неговата най-голяма почитателка — обади се банкерът, посочвайки към дъщеря си. — Чела е стиховете му при майка Смоли. По своему той наистина е значителен поет. Но можеше да стане голямо име само ако беше писал на английски.

— На английски ли? — попита Тим Съмърланд. — Не знам дали замахваше по немски, или по английски, но ударите му си ги биваше, повярвайте ми! Със собствените си очи го видях, когато успях да си възвърна отмъкнатото злато. Трябва да чуете и тази история!

Той продължи да разказва, докато най-сетне приключи със забележката:

— А ако имате желание да го видите, то може би съвсем скоро ще бъде изпълнено. Когато се разделихме край Ред Ривър, той ми обеща да дойде в Стентън. Беше тръгнал из прерията само за да напише книга със стихове за нея. Смята да я даде тук за печат.

Скоро всички станаха от трапезата и се пръснаха по стаите. С голямо внимание Марга беше следила разказа на трапера. Силно впечатление й направиха изчезналите колове в пустинята, както и откраднатото злато. Съвсем неволно тя свърза двете неща с отговора на ловеца, който само преди часове беше дал толкова суров урок на нахалния Уилсън. Какво ли означаваха изненаданите погледи, с които двамата противници се бяха измерили от глава до пети? Не й излизаше от ума високата стройна фигура и гордата осанка на непознатия. А колко топъл и нежен бе гласът му, когато я заговори! Тя издебна удобен момент, за да остане насаме минута-две с Тим Съмърланд, и го попита:

— Не казахте ли, че Клаузен се кани да дойде в Стентън?

— Йес, така казах, мис.

— А можете ли да ми го опишете?

— Дори много точно. Висока, яка и широкоплещеста фигура, коса руса и дълга, брада — също, очи сини, уста малка, зъби — хубави. Облекло — връхната ловна дреха е украсена с ресни и е изпокъсана. Легинси: украсени с ресни, и парцаливи Мокасини: украсени с ресни и вече разпрани и продупчени. Шапка: парче касторена материя без форма и цвят. Кон: жребец с кафяв косъм и бяло петно на челото. Оръжия: една двуцевка, една карабина, нож, томахок и ласо. Особени белези: съчинява песни и трепе стейкмани. Тъй, сега можете да наредите да го издирят чрез публична обява — толкова подробно и точно описание ви дадох.

Девойката знаеше вече достатъчно. Тези доста странно изброени отличителни белези отговаряха на външността на непознатия ловец.

— Ще ни го доведете ли някой път на гости, когато дойде в града, мистър Съмърланд?

— Щом желаете, мис, ще ви го доведа толкова сигурно, колкото съм сигурен и в наличието на шапката си.

— Ще настоявам да удържите на обещанието си!… Рихард Клаузен се сети да си легне да спи едва след като бе станало необичайно късно. Когато влезе в тъмната всекидневна, той забеляза, че светлините на втория етаж в отсрещната къща бяха угаснали, но затова пък бяха осветени прозорците на няколко стаи на първия етаж. Завесите бяха дръпнати настрани, а вратата на балкона зееше отворена. На масичка до канапето гореше лампа с голям абажур. Един женски силует в бяла ефирна дреха се приближи до нея. Ослепителната светлина падна върху високата чаровна фигура, но тъй като беше почти с гръб към Клаузен, не можа да види лицето й. Той стоеше неподвижно, без да откъсва поглед от нея. В този момент тя взе една книга, разтвори я и я обърна към лампата.

Клаузен бързо отиде за бинокъла си, излезе на балкона, където никой нямаше да го забележи, понеже беше тъмно, и го вдигна пред очите си. Видя непознатата близко и ясно пред себе си. И след като тя се поизвърна към него, с изненада различи същото чудно красиво лице, което следобед му бе направило толкова силно впечатление.

— Тя е! Така и подозирах.

Той почувства как го заляха горещи вълни. Усети как го завладя непознато зашеметяване. Известно му беше, че женската красота има голяма власт, но все още не я беше изпитал върху себе си. А ето че сега завладя цялото му същество.

В този момент тя взе лампата и влезе с нея в съседната стая. Белите пердета, закрили ревниво прозорците й, му позволиха да зърне само сянката й, но щом угасна светлината, изчезна и тя. Девойката си беше легнала да спи.

С преизпълнено от щастие сърце Клаузен се прибра в библиотеката. Някаква вътрешна сила го накара да седне пред писалището, ръката му грабна перото и скоро изпод него върху хартията се занизаха стих подир стих, толкова пламенни, звучни, чисти и колоритни, каквито може да роди само първата любов. Той взе листа в ръка и ги препрочете.

— Най-хубавото, което съм написал! Но какво да направя? Имам ли право, или не? Все още в редакцията се занимават с монтажа на утринния вестник… да, ще рискувам!

Той грабна шапката си и въпреки късния вечерен час излезе навън и се отправи към печатницата. Там беше винаги добре дошъл като сътрудник и скоро си тръгна доволен за дома.

В тъмния сводест вход стояха двама души, с които в бързината се сблъска не съвсем нежно. Единият силует бе на висок мъж, а другият — на нежно женско създание.

— Кой е тук?

— Аз съм. Сара.

— Коя Сара?

— Прислужницата на майка Смоли.

— Ах, да. Лека нощ!

Значи малката хубавичка терцеронка си имаше обожател. На Клаузен му се стори, че в неясните очертания на мъжкия силует имаше нещо познато, ала не му се искаше да досажда на двамата. Той се изкачи по стъпалата, влезе в жилището си и след толкова дълго време за пръв път пак спа в меки пухени завивки.