Стейкман

5. Наказанието

Доблестният Франческо Салдано беше един изключително набожен човек — поне според собственото си убеждение. Умееше да приказва тъй богобоязливо, сякаш се беше учил да говори в монастерио Сан Хосепо в Гуадалахара. Впрочем в целия Вера Крус той беше известен като страшен скъперник, който не пропуска и най-малката възможност да издуе кесията си още повече.

Вече се свечеряваше. В много кисело настроение, Салдано стоеше до прозореца и гледаше към площада на пристанището. В кръчмата му нямаше нито един посетител, а и навън не се мяркаше жив човек.

— Днес е такова мъртвило при мен, каквото рядко съм виждал, макар за моряците да е точно обратното — промърмори под нос, — отливът настъпи, духа югозападен вятър и всичко, което има платна, е решило да използва този изгоден случай, за да напусне пристанището. Че кой ли ще намери време да дойде при Франческо Салдано, който стои и чака посетители тъй, както гладният паяк дебне мухите! Изглежда, даже и «Юниън», хвърлил наскоро котва, се кани да отплава в открито море, макар че още не съм сварил да им намеря някой заместник за избягалия моряк от екипажа им. Капитанът му натовари стока много по-бързо, отколкото сам предполагаше.

В този момент отвън се разнесе конски тропот и само броени минути след това в стаята влезе някакъв непознат човек, който попита:

— Търся Франческо Салдано. Тук ли е?

— Аз съм, сеньор. Но я ми кажете, да не би да не сте запознат с хубавия обичай да поздравявате хората?

— По дяволите вашите обичаи! Поздравявам когато имам време и настроение, а тъкмо сега ми липсват и двете.

— Принуден съм строго да ви предупредя, че не съм свикнал да слушам подобни богохулни думи. Моят дом не е свърталище за хулители. По-добре се помолете на Бога.

— Вие се молете колкото щете, но мен ме оставете на мира!

Впрочем, ако толкова много ви се иска някой да ви поздрави, ще го направя от името на вашия брат, който ме изпраща при вас.

— Кой, Мигел ли? — попита кръчмарят полувисоко. — Сделки ли имате с него?

— Да. Сега търся някой удобен случай да замина оттук възможно най-бързо.

— А-а… хмм! Значи вече ви пари под краката, а? Струва ми се, че сте попаднали тъкмо на човека, който ви трябва. Какво ще пиете, сеньор?

— Всичко пия. Донесете ми няколко глътки каквото и да е. Вземете си чаша и за вас!

Салдано се завтече към тезгяха, донесе една бутилка с две чаши и седна срещу своя гост.

— По-добре стана, че в момента нямам други посетители — поде той, като напълни чашите. — Каква работа си имахте с Мигел?

— Да не говорим за това, драги! Познавате ли алкалда на Морелия?

Салдано ококори очи.

— Аха, тъй ли било? Хмм, тогава можете да разчитате на мен! Значи искате колкото е възможно по-бързо да заминете оттук. А в каква посока, сеньор?

— За Ню Орлиънс.

— Днес и утре няма да стане. Но има една великолепна възможност да отпътувате за Галвестън. Оттам нататък никак не е трудно да намерите кораб.

— Съгласен! Само че за мен е много важно да е колкото може по-бързо и… разберете ме добре, Салдано, да се измъкна без обичайните досадни формалности!

— Сеньор, това е трудна работа, а без нещичко от този род — тук той придружи думите си с известната пантомима, означаваща броене на пари — дори и съвсем невъзможна.

— Естествено! Но случайно в джоба си имам три рядко красиви златни късчета, които винаги нося със себе си. Ето, вижте ги! Достатъчни ли са?

Кръчмарят взе трите необичайно големи нъгитси, претегли ги внимателно на дланта си и отвърна:

— Да, достатъчни са.

— Ами тогава…

— Ако искате да заминете без досадни формалности, разбира се, не бива да тръгвате като обикновен пътник, а… хмм, разбирате ли нещо от мореплаване?

— По-рано често обикалях моретата.

— Ще съумеете ли няколко дни да играете ролята на моряк?

— Ако е само това — като нищо!

— Тогава нямате проблеми, сеньор! Вижте, ей там насреща лежи на котва «Юниън», бриг на Съединените щати с капитан Уилямс, много свестен мъж, на когото офейка един човек от екипажа. Само след час той излиза в открито море. Желаете ли да тръгнете с него?

— Естествено. А къде отива?

— Крайната му цел е Галвестън, нали вече ви казах!

— Добре! Но тези дрехи… ами документи?

— Хмм, да. Трудна работа. Е, тук имам едни стари моряшки дрехи, които ще ви предложа от състрадание, сеньор, но ако срещу тях ми дадете вашето облекло и прибавите някоя и друга пара.

— Ето, вземете!

Уилсън побутна към него една монета. Салдано я прибра и каза:

— Твърде малко е, сеньор, но небето ще ме възнагради за онова, което правя за вас. Елате!

Той го заведе до едно малко помещение, преградено с дъски, по чиито стени висяха както най-различни дрехи, така и други предмети, необходими на Салдано за неговата работа.

— Ето ви риза, панталони, жакет, чорапи, ботуши и непромокаема моряшка шапка. Преоблечете се и после пак елате в стаята за посетители!

Самият той се върна и със самодоволна усмивка седна на мястото си пред бутилката, която побърза да изпразни. Не след дълго влезе и Уилсън. Дрехите не бяха за неговата фигура, а още по-малко подхождаха на лицето и на стойката му.

— Великолепно, чудесно, прекрасно ви отиват, сеньор — подсмихна се Салдано. — И най-опитният моряк ще си помисли, че още от най-млади години не сте се разделяли с морето!

— Ами документите?

— Хмм, там вече наистина работата е лоша! Самият аз не притежавам такива, иначе по стара благодетелна привичка бих ви ги подарил с най-голямо удоволствие, защото просто нося самарянска душа, която не може да живее без милосърдие. Но наскоро един морски вълк ми остави тук документите си и в крайна сметка ще поема риска да ви ги дам за временно ползване, ако ми обещаете да ги върнете.

— За кога ще ви трябват?

— След две седмици… а може би и след също толкова години, ако нямате друга възможност. Но човекът сигурно ще иска някаква сума, за да ви ги заеме.

— Приблизително колко?

— Отправили сте се на север и ще трябва да се съобразите с тамошния курс. Три фунта е евтина цена, сигурно и сам ще го признаете!

— Салдано, въпреки набожността си, вие сте мошеник и половина!

— Добре, тогава ще постъпвам като такъв и ще ви предоставя документите само срещу пет фунта. Побързайте да ги вземете, сеньор, иначе цената им ще продължи да се покачва!

— Давам ви три!

— Пет и нито пени по-малко!

— Ето ви парите и вървете по дяволите!

— Благодаря, сеньор! Но нали виждате, че бутилката е празна. Ще трябва да донеса още една, за да пием за щастливото ви плаване. Две бутилки правят точно три долара!

— Ето ви ги и тях! Пийте с когото си щете, но само не и с мен!

— Нямам нищо против. Неблагодарност шества по света, но вярващият трябва да е снизходителен!

Той донесе документите. Уилсън ги прегледа.

— Ще свършат работа. Но какво ще каже капитанът?

— Ще ви наеме само ако му занесете няколко реда от мен.

— Напишете ги!

— Тази работа не е тъй лесна, сеньор! Колко време, труд, усилия и пари ми струваше да изуча туй изкуство! Ще ми дадете ли още един долар?

— И това ли още! Ето, вземете, но не ми искайте повече нито пара, защото тогава ще ви покажа, че юмрукът ми е по-корав от милосърдната ви кратуна!

— Удари ли ти някой плесница по дясната буза, обърни се да те удари и по лявата, казва Библията. Моята съвест ми повелява да ви простя ругателствата. Веднага ще напиша бележката!

Измина доста време, докато той изписа малкото думи върху лист хартия.

— Така, ето ви бележката, сеньор! А сега вървете по-скоро, защото иначе «Юниън» ще вземе да вдигне платна и ще го изпуснете.

Уилсън си тръгна. Остави коня където си беше, пред вратата, понеже не му се губеше скъпоценно време в пазарлъци, които и бездруго щяха да изкопчат от кръчмаря само някоя незначителна сума. Скочи в една лодка и нареди на лодкаря да гребе към брига. Щом стигнаха до кораба, с ловкостта на опитен моряк се изкатери по спуснатото въже на борда и скоро почтително застана пред Уилямс, когото му посочиха като капитан.

— Извинете, кептън, трябва да ви предам тази бележка! Уилямс прочете редовете и хвърли изпитателен поглед към изправилия се пред него човек. Щом забеляза белега на челото му, в него незабавно се породи едно твърде лесно обяснимо подозрение.

— Документите ви!

След като ги получи, той внимателно ги прегледа.

— Значи Франк Холбърн от Уилмингтън! Документите са редовни, но ми се струва, че не отговарят съвсем на вашата личност, ала това не ме засяга, стига само да се справяте с работата си. Трябва да ви кажа, че много строго държа на борда да има пълно подчинение, дисциплина и сговорчивост. А навярно вие не сте голям любител на подобни неща, а?

— Защо не, кептън?

— Сигурно белегът ви е останал от някакво сбиване!

— Извинете, сър, но го имам от един индианец, когато веднъж ми беше хрумнало за известно време да сменя морето с прерията.

— Тъй, тъй, е, това е нещо друго. Ще ви взема на борда. Идете при боцмана и му го кажете, а после се споразумейте с него за заплащането! Аз ще сляза на сушата за около четвърт час и после веднага вдигаме котва.

Той му обърна гръб и се отправи към каютата си.

— Това е Уилсън! — промърмори Уилямс на себе си. — Цялата му външност, белегът, индианецът, който уж го ранил, всичко съвпада. Принуден е бил да избяга, кани се да отиде на някое безопасно място под сегашната си маска и е ходил при Салдано, който му е помогнал да се сдобие с тези документи. Как ли да постъпя? Да го предам на тукашните власти? Не. Но ще е чудесен номер, ако някак си можех да го закарам в Стентън! Няма как да чакам, докато дойде Клаузен. Товарът е вече в трюма и трябва да тръгвам. Не бива да го оставя да слезе в Галвестън, понеже трябва да бъде предаден само на правосъдието на Съединените щати. Да, така става, ще го сваля на някой от пустите острови в устието на Мисисипи и ще уведомя Клаузен, за да го прибере оттам. Вярно, ще се наложи малко да заобиколя, но ако избера най-западния остров, няма да се отклоня кой знае колко много. Същевременно онзи остров е толкова встрани от морския път, че няма никаква опасност да го вземе някой кораб, а и Клаузен ще го намери лесно.

Той седна на масата, написа няколко реда до Клаузен и побърза да слезе на брега, за да предаде собственоръчно писмото в митницата. Щом се върна на борда, веднага нареди да приберат котвата и да вдигнат платната. «Юниън» отплава в открито море.

Чудесното време се задържа дълго. Вятърът беше попътен и бригът плаваше толкова бързо, че скоро стигнаха до географската ширина на Галвестън. Тогава Уилямс се приближи до боцмана и го попита:

— Как ти се харесва новият ни човек, Холбърн? Преди да отговори, боцманът прехвърли няколко пъти насам-натам в устата си тютюна за дъвкане.

— Той ли, сър? Може би по-рано е плавал някой път по море, но сега не е във форма.

— Да, личи си. А иначе?

— Иначе ли? Всъщност не ме засяга, но в този тип не бих могъл да се влюбя. Има лош поглед.

— Тогава дръж курса малко повече към подветрената страна. Ще го сваля от кораба.

— Ще го свалиш ли, сър? Но къде?

— На западния нанос в Мисисипи.

— Хмм, сър, нямам право да те питам защо постъпваш така, но мисля, че подобна стъпка се предприема само след бунтове на борда.

— Така е, но въпреки това имам една причина, която напълно ме оправдава. Нали познаваш мистър Клаузен и мистър Съмърланд, които пътуваха с нашия кораб, преследвайки някакъв бандит и убиец?

— Ай, ай, сър? Добре ги помня.

— Е, този негодник им е избягал и е на борда ни, като се представя за Франк Холбърн от Уилмингтън.

— Мътните го взели, сър, истина ли е?

— Абсолютно съм сигурен и с няколко реда подканих мистър Клаузен да дойде да го вземе от западния остров.

— Наистина това е нещо друго. Този човек ще си получи заслуженото и аз ще отклоня кораба на няколко румба от вятъра.

«Юниън» изви нос на изток. Привечер видяха дълга тясна ивица. Това беше образуваният от наноси остров на Мисисипи, който беше избран от Уилямс. Той нареди да извикат при него Уилсън.

— Франк Холбърн, приготви се за слизане на сушата!

— Че какво ще правя на сушата, кептън?

— Ще ме придружаваш.

Капитанът искаше да уреди цялата работа без излишен шум и разправии. Заповяда да свалят в лодката буренце с вода и храна, а после двамата с Холбърн се спуснаха в малкия плавателен съд, «Юниън» беше легнал на дрейф. Лодката се отблъсна и пое към острова. Докато гребяха, Уилямс обясни:

— Необходимо ни е да направим тук малък склад с провизии. Аз ще задържам лодката, а ти занеси нещата на сушата!

Щом спряха на брега, Холбърн свали буренцето, а после се върна да вземе и чувалчето със сухари. Той не подозираше нищо за намеренията на капитана и когато пак се върна, много се учуди, че Уилямс отблъсна лодката и загреба към кораба.

— Кептън, не трябва ли да занесем нещата на по-сигурно място?

— Не, защото складът е само за теб, мистър Уилсън. Нямам нужда от бандити и убийци на борда си. Затова оставаш тук! Гуд бай!

При тези думи Уилсън се олюля и залитна една-две крачки назад. Не беше способен да издаде никакъв звук, а когато от треперещите му устни се отрони първият вик за помощ, лодката беше вече толкова далеч, че капитанът нищо не можа да чуе. Тогава негодникът сви юмруци и ги размаха заплашително. Проклятията и ругатните, отправени към кораба, замряха в безкрайната пустош, където трябваше да остане като единственото живо човешко същество…

Пощенската кола от столицата Мексико пристигна във Вера Крус. Освен няколкото местни жители от нея слязоха Клаузен, Съмърланд и Сара.

— Слава Богу — каза Съмърланд, — че най-сетне се отървахме от този злощастен сандък. Вече никой не може да ме накара да се кача в такъв ужасен Ноев ковчег! Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата! А сега накъде, сър?

— Най-напред отиваме в странноприемницата. После трябва незабавно да се огледаме за Уилсън. Във всички случаи той е дошъл до тук, за да напусне страната с някой кораб. Налага се да проверяваме всеки плавателен съд, който се кани да вдигне платна.

— Но защо е необходимо първо да отида до странноприемницата? Веднага ще започна издирването, сър. Само ми кажи къде мога да те намеря!

— Ей в тази странноприемница. Вярно, че изглежда твърде обикновена, но е все едно. Ще заведа Сара до стаята й, а после отивам до митницата, за да нямаме никакви пречки, ако ни се наложи набързо да отпътуваме.

Съмърланд се насочи към пристанището. Клаузен се погрижи най-напред за терцеронката, а после се отправи към митницата. Щом каза името си, митническият служител го попита:

— Сеньор, познавате ли капитан Уилямс?

— Да, тук пристигнах с неговия кораб.

— Тогава това писмо е за вас. Той го остави, преди да отплава.

Клаузен го отвори и прочете редовете. Лицето му се озари от радостна усмивка. Попита:

— В пристанището намира ли се някой кораб, който скоро ще тръгва за Ню Орлиънс?

— Параходът «Манхатън» ще отплава още днес, сеньор. Хубав кораб, почти нов, чудесен капитан! Отива нагоре, чак до Мемфис и Кеъроу, но естествено спира и в Ню Орлиънс.

Едва ли можеше да има друг по-изгоден и по-удобен случай от този и Клаузен побърза да отиде на кея и да се качи в една лодка, за да го откара до парахода. Капитанът се съгласи да вземе на борда тримата пътници, а след като научи най-необходимото и се запозна с полицейските пълномощия и препоръки на Клаузен, дори заяви, че няма нищо против да се отклони малко от пътя си и да се отбие до онзи остров в Мисисипи.

Младият човек доста се поизмъчи, докато намери Съмърланд. После двамата отидоха да вземат терцеронката и се качиха на парахода. Скоро къщите на Вера Крус и дебелите зидове на Сан Хуан де Улуа изчезнаха на хоризонта. Тогава с тайнствено изражение на лицето Съмърланд се приближи до Клаузен и го попита:

— Я ми кажи, сър, намираме ли се вече в открито море?

— Естествено! — усмихна се Клаузен на това странно въведение.

— Well! Тогава трябва да ти предам ей това нещо.

— От кого е?

— От графиня Ернано. Когато се сбогувахме с нея, тя ме дръпна и ми каза, че е за твоята могъща вълшебница, но ме помоли да ти го дам едва след като се озовем в открито море.

Клаузен отвори малкото изящно пакетче. То съдържаше една кутийка, а вътре в нея имаше тънък, фино изработен златен пръстен, в чиято розетка бе поставен голям искрящ извънредно скъпоценен диамант. Младият човек беше виждал пръстена на ръката на графинята и често се беше възхищавал от огнените отблясъци на камъка му. Това беше безценен подарък.

— А после пък и графът ми пъхна нещо в джоба. Искаш ли да го видиш?

— Какво е то?

— Ей това дебело писмо.

Той му подаде един плик и Клаузен го отвори. С удивление заразглежда намиращите се вътре листове и възкликна:

— Нима е възможно?

— Какво, сър?

— Приема ли тези документи, те ме правят милионер!

— Bounce! Тогава ще ти кажа само едно: приеми ги! И какво пише в тях?

— Това са напълно редовни и юридически валидни документи за собственост върху десет левги от най-хубавата земя в Тексас! Тим, направо се вкамених от смайване!

— Тогава внимавай да не се превърнеш в стълб от сол, както е станало с вещицата от Ендор на времето, когато загинали Содом и Гомор! Но графът е голям симпатяга, сър! Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата!

Изминаха няколко дни, докато Клаузен свикне с мисълта, че е собственик на толкова обширна по размерите си земя. Естествено и дума не можеше да става да отблъсне подаръка, нещо, което първоначално му беше минало през ума. Съвсем спокойно можеше да го приеме, тъй като сигурно не беше струвал на графа и пукната пара.

Сините прозрачни води започнаха да пожълтяват и да стават все по-мътни и по-мътни — сигурен признак, че приближаваха към устието на Мисисипи. Капитанът измени курса на северозапад и изпрати един моряк да се изкачи на наблюдателницата. Постепенно пред далекогледа му изплува тъмна черта, която се приближаваше с всяка изминала минута.

— Това е западният остров, сър! — каза капитанът на Клаузен. — Ако вашият човек наистина се намира там, скоро ще го открием.

— Виждам някакъв мъж — докладва морякът от наблюдателницата. — Размахва дрехата си!

— Отклони малко на запад! — изкомандва капитанът. — Машини стоп! Легни на дрейф!

Спуснаха лодка и вторият офицер скочи в нея заедно с четирима гребци, за да вземат човека, който отчаяно им правеше знаци.

— А сега изчезнете за малко, сър. Иска ми се да чуя каква ли история ще ми разкаже този тип, за да обясни положението, в което се намира! Сигурно ще внимава много да не спомене името «Юниън», тъй като после би трябвало да отговори и на въпроса защо хората от този кораб са го зарязали тук.

Клаузен и Съмърланд се оттеглиха в каютата си. След като Уилсън стъпи на борда, параходът отново пое по своя курс. Отведоха негодника при капитана, който го измери с пронизващ поглед.

— Кой сте вие?

— Казвам се Том Хелуърт, сър, и живея в Савана, щат Джорджия.

— Дрехите ви издават, че сте моряк. Как попаднахте на този остров?

— Плавах с бързия платноход «Айова» от Хавана за Галвестън. При последната буря корабът ни се натъкна на скала и потъна. Аз съм единственият човек, който се спаси на този остров.

— Ами кой спаси буренцето с вода и храната, които са видели при вас?

Уилсън не успя съвсем да скрие смущението си.

— Водата ги изхвърли на брега.

— Много добре, драги! Човек направо да ви ожали, че сте бил принуден да издържите тук толкова дълго време. Последната буря беше преди две седмици. Как се казва капитанът на «Айова»?

— Смит.

— Дали не се заблуждавате? Струва ми се, че вашият кораб е бил «Юниън», а капитанът се е казвал Уилямс, нали?

Уплаха скова езика на Уилсън.

— «Юниън» не ще и да чуе за някой си Франк Холбърн от Уилмингтън. Случайно да го познавате?

— Не, сър. Казвам ви истината. Дайте ми едно място на вашия параход до Ню Орлиънс. В замяна ще работя на борда колкото сили имам!

— Ще получите място, но какво, ще видим! А сега вървете! Уилсън се отправи към предната палуба. Дали действително се беше спасил или може би на борда на «Манхатън» го заплашваше още по-голяма опасност, отколкото на самотния остров в устието на Мисисипи? Тъкмо се канеше да се приближи до боцмана, за да поиска някаква работа, когато почувства на рамото си нечия ръка. Обърна се, извика от уплаха и отскочи крачка назад.

— Съмърланд!

— Да, наистина е Тим Съмърланд, многоуважаеми мистър Уилсън, Молес, Холбърн, Хелуърт или както още се казваш! Защо отпътува така бързо от Мексико? Е, вместо теб ние получихме онези «грантс» — цели десет левги земя, и то като благодарност за това, че спасихме графа.

— Десет…

Думата заседна в гърлото на Уилсън, понеже тъкмо в този миг погледът му попадна на Клаузен, който се приближаваше заедно с капитана. Няколко яки моряци вървяха подир тях.

— Мистър Клаузен, този ли е вашият човек? — попита капитанът.

— Да.

— Тогава хванете го, момчета!

Моряците се приближиха. Уилсън разбра, че всичко е загубено. Вцепенението му го напусна. Грабвайки един прът от палубата, той се нахвърли върху Клаузен и замахна да го удари.

— Върви по дяволите, подлецо!…

Но ръката му изпусна пръта, с длан той притисна гърдите си, завъртя се веднъж около себе си, като се мъчеше да държи главата си високо изправена, и най-сетне рухна на земята. Тим Съмърланд бързо беше извадил ножа си и го беше забил отстрани между ребрата му.

— Това му стига, сър! Избих му от главата мисълта да ти налита с прът в ръката!

Клаузен се наведе над падналия човек.

— Добър удар, Тим, право в сърцето! Мъртъв е! Искате ли и вие да се убедите, сър?

Капитанът също прегледа раната.

— Мъртъв е. Оставете го да лежи, докато изстине, а после ще го хвърлим на рибите. Сър, ще ви издам смъртен акт, за да можете да докажете в Стентън, че този тип не представлява вече опасност за почтените хора.

Един час по-късно изхвърлиха трупа през борда без обичайните формалности. Намираха се вече в жълтите речни води и при шума от падналото тяло към парахода бързо се стрелнаха няколко крокодила, за да изпълнят службата си на гробари.

Плаването по реката премина успешно. При устието на Арканзас тримата пътници напуснаха «Манхатън» и завършиха пътуването си на борда на един по-малък параход. Вече беше късно вечерта, когато пристигнаха в Стентън.

През цялото време Сара показваше най-дълбоко разкаяние, тъй че Клаузен реши да се застъпи за нея пред майка Смоли. Тя стоеше облегната на релинга и очите й бяха пълни със сълзи.

— И къде да отида сега, милорд Клаузен? — попита тя и се разрида. — Мистрес Смоли сигурно няма да иска да ме види повече.

— Тя ще ти прости, Сара, както и аз отдавна съм ти простил. Няма да се мяркаш пред очите й, докато не съм разговарял с нея.

В този момент се появи Тим Съмърланд. Той мъкнеше целия багаж на тримата и пъшкаше под тежестта му.

— Сър, побързай най-сетне да стъпим на сушата! Вече всичко живо слезе, а ние си стоим ей така, сякаш смятаме да обиколим с различни параходи земята още поне три пъти. Едно плаване по море ми стига за цял живот. Никога повече! В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че шапката ми е на главата! Полумъртъв съм от толкова много вода!

Къщата на адвоката се намираше близо до реката. Съмърланд спря пред нея и попита:

— Е, сър, ще влезеш с мен вътре, нали?

— Днес не, Тим. Ще дойда утре да те посетя. Засега задръж нещата ми при тебе. Ще изпратя човек да ги вземе.

Той продължи със Сара нататък. Печатницата, покрай която минаваше пътят им, беше осветена. Беше приготвил една изненада за Марга и влезе вътре, за да предаде едно стихотворение за сутрешния вестник. Веднага го приеха за печат.

Както показваха тъмните прозорци, в дома на банкера всички си бяха легнали, но при майка Смоли все още светеше.

— Аз няма да вляза, сър, страхувам се! — обади се Сара.

— Тогава почакай в коридора, докато те извикаме! Той дръпна звънеца. На прага на вратата се появи самата майка Смоли.

— Кой…? Небеса, сър, вие? Възможно ли е?

От радост и изненада за малко ръката й да изпусне газеничето.

— Напълно е възможно, добра ми майко Смоли! Да не би междувременно да сте дала стаите ми на други хора?

— Да ги дам? Какво си мислите?! Щях да ги държа свободни само за вас дори и десет години! Но влезте, моля ви! Сигурно сте страшно изморен от това далечно пътуване!

Тя го заведе във всекидневната, където се настани срещу него и го погледна очаквателно.

— Какво стана, сър? Открихте ли го? Видяхте ли Сара? През това време имах не една и две прислужнички, но всичките ги освободих, защото не ми харесваха.

— Открих го.

— Наистина ли? Ами парите ви?

— Взех си ги обратно, също както и петдесетте хиляди долара на мистър Олбърс.

От учудване тя плесна с ръце и възкликна:

— Та това е невиждано и нечувано! Моля, сър, разкажете ми всичко!

Той изпълни молбата й с един съвсем сбит разказ. Когато накрая подметна, че отвън чака терцеронката, майка Смоли скочи на крака и бързо излезе от стаята.

— Сара!

— Ма’ам!

— Ще ми избягаш ли пак някой път?

— Никога! — извика момичето през сълзи.

— Тогава остани при мен и не забравяй, че никъде другаде не е тъй хубаво, както при майка Смоли!

После се върна при Клаузен и започна да му разказва за Марга, която била идвала при нея всеки ден и винаги споменавала за него. Той я изслуша с щастлива усмивка, помоли я да си мълчи за завръщането му до следващото утро и се изкачи горе в жилището си, където скоро потъна в дълбок, съвсем заслужен сън.

Когато се събуди, слънцето се беше издигнало високо на небето. Отсреща прозорците и вратите на балкона бяха отворени. Марга беше седнала на балкона и се занимаваше с някакво ръкоделие, ала Клаузен забеляза, че често вдигаше поглед към неговите прозорци. Ето че при нея дойде и банкерът, като донесе вестниците. Двамата си ги разделиха и се зачетоха в тях.

Клаузен си помисли: «Колко е красива, чиста и добра!»

Побърза да се облече, после взе бинокъла и застана с него зад пердетата. И ето че по едно време забеляза как тя потрепна, хубавото й лице се покри с гъста руменина, притисна с длан гърдите си, а очите й потърсиха прозорците му. Той мигновено изскочи на своя балкон и я поздрави.

— Тате! — извика тя така, че той я чу, и посочи с ръка към него. Олбърс вдигна поглед и силно изненадан, светкавично стана от стола си.

— Сър… а-а, елате при нас, елате при нас, бързо, бързо! Клаузен кимна в знак на съгласие и изчезна от балкона. Отсреща двамата го посрещнаха още в коридора.

— Добре дошъл, мистър Клаузен! Влизайте бързо! Какво стана?

Младият човек прекрачи прага и извади портфейла си.

— Искате ли да погледнете тези книжа, мистър Олбърс?

— Да! А-а, моите чекове и платежни нареждания! Нима е възможно? Марга, нищо не е загубено, нито едно пени!

— И аз самият си върнах парите. А тук, моля ви, я прочетете ей това!

Банкерът хвърли поглед върху показания му лист хартия, после светкавично го дръпна от ръката му и се приближи до прозореца.

— Грантс… емпресариос… десет левги! Мистър Клаузен, та това е невероятно, това е, кажи-речи, територията на една цяла малка държава!

— И все пак е истина! Земята не ми струва нито долар!

— Подариха ли ви я? Разкажете ми всичко, ако искате да ви повярвам!

Нямаше как, Клаузен трябваше да обясни и да опише случилото се с най-големи подробности. Затаили дъх от вълнение, двамата внимателно го изслушаха. Щом свърши, Олбърс се изправи, хвана ръката му и каза:

— Мистър Клаузен, вие не само сте поет, но сте също мъж и половина! Марга, кой от нас можеше да си помисли подобно нещо, когато го срещнахме за първи път? Как да ви се отблагодаря? С пари някак не върви!

Тогава Марга се изправи. Преизпълнена от чувство за върховно щастие, обзело я при завръщането на нейния любим, тя превъзмогна естествената женска свенливост и се приближи до Клаузен.

— Тате, аз знам как можем да му се отблагодарим. Ще ми позволиш ли да ти покажа?

— Добре, детето ми!

Тогава тя прегърна своя любим и му предложи устните си за целувка.

— Ето така, тате! Може ли винаги все по този начин да му благодаря?

Банкерът беше толкова изненадан и слисан, че не успя веднага да отговори. В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе Тим Съмърланд.

— Кой щеше да ме посети, а никакъв не дойде? У дома му също го нямаше, a… by God, те се целуват. Е, в такъв случай старият трапер е излишен!

Той понечи незабавно да се оттегли, но навреме беше задържан за ръката от Олбърс, който междувременно се беше съвзел.

— Останете, мистър Съмърланд! Ето че имаме годеж! На първо време ще е само между нас, но по-късно ще го отпразнуваме и много по-тържествено.

— Годеж ли? Е, моята благословия ви я давам веднага, защото, мистър Олбърс, двамата си подхождат чудесно, може би още по-добре, отколкото са си подхождали Яков и Юдит, за чиято ръка той е чакал цели четиринайсет години, без да се броят месеците и дните. В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че и шапката ми е на главата.

(Яков не е чакал за Юдит, а за Рахил. Не мога да кажа дали тук Май иска да покаже неточните знания на Съмърланд за Библията, или е нещо друго. Да речем, че в този момент Съмърланд е с шапка в ръка, и тя не е на главата му. (Бел. на Виктор от http://bezmonitor.com))