Стейкман

4. При граф Ернано

От североизток духаше силен вятър и издуваше платната на брига на Съединените щати «Юниън» така, че наклонен леко на една страна, той грациозно летеше по вълните, като острият му нос яростно пенеше водата.

Корабът беше тръгнал за Вера Крус, за да натовари там дървесина, използвана за добив на боя, и да я превози до Галвестън. На борда му имаше само двама пътници и тъкмо в този момент те стояха облегнати на релинга и зяпаха една тинторера, която отскоро следваше брига. Единият от тях беше облечен в удобни сиви дрехи и носеше обичайната за тези географски ширини панамена шапка. Другият имаше връхна дреха от бизонска кожа, украсена с ресни, а на главата му се мъдреше една такава шапка, която по време на цялото пътуване силно привличаше вниманието на моряците.

— Страшно ще се зарадвам — обади се онзи с дрехата от бизонска кожа, — когато най-сетне усетя под краката си поне няколко квадратни педи твърда земя!

— Както ми каза капитанът, това ще стане преди свечеряване, Тим. А ако случим и с пощенската кола, още утре сме в Мексико.

— Ще се радвам, ако е така! Но ще е ужасно неприятно, ако сме поели не по истинските следи и напразно сме преплавали този отвратителен гьол.

— И подобна възможност не е изключена. Но ми се струва, че едва ли се лъжем и ще открием този богат плантатор от Тексас при неговия брат, достопочтения алкалд дон Антонио Молес.

— Ако е така, сър, още в първия миг ще му забия ножа си заради това, че тъй те обра.

— Много се надявам, че и Олбърс, и аз ще успеем да си върнем откраднатото. Сара каза, че е видяла у него голямо количество златен прах и златни зърна, а те имат такава стойност, която ще е предостатъчна, за да покрие разноските по пътуването му. Сигурно вече е сменил ценните книжа на банкера срещу други.

В този момент към тях се приближи капитанът. За своя радост в негово лице Клаузен беше открил стар познат и затова съвсем накратко му разказа защо бе предприел настоящото пътуване.

— Колко още има да плаваме, Уилямс?

— След два часа сме в пристанището. Ето ти далекогледа! Още вчера пресякохме тропика, а после заобиколихме ада на Темпико. Ей онази по-тъмна ивица пред нас е брегът на «истинския кръст».

Клаузен действително различи една тънка черта на хоризонта.

— Знаеш ли разписанието на пощенските коли?

— Не. Но сигурно няма да ти се наложи да чакаш дълго. Значи наистина вярваш, че ще завариш онзи тип в Морелия?

— Вероятно е. Не мога да го твърдя.

— А на мен ми се струва, че навярно ще е в Тексас. Несъмнено той добре познава тази страна, иначе нямаше да разказва толкова много и толкова подробно за нея. Въпреки опасенията си от евентуално преследване, все пак при огромната й територия спокойно ще успее да извърши спекулативните си сделки. Не забравяй, че онези земи не са в пределите на Съединените щати, а са мексиканска провинция и предаването му на американското правосъдие може да стане само след продължителни и трудни преговори, през което време той ще има възможност да избяга десетки пъти.

— Моите уважения към мнението ти, обаче не го споделям. Цялата му външност издава испански произход и съм сигурен, че познава Мексико по-добре от Тексас. Брат му също живее там, а аз изобщо не го смятам за негов несъщ брат. Несъмнено мистър Уилсън първоначално е бил сеньор Молес. Е, и аз вярвам като теб, че той няма да се откаже от спекулативните си сделки, но в Тексас можеш да получиш земя само чрез сложно и продължително посредничество и доста пречки, докато в Мексико я вземаш от първа ръка, и то значително по-евтино. Може би този тип е във връзка с някое лице, което е на служба в управлението за държавни земи и имоти, или пък с помощта на алкалда се надява да намери такива връзки. Успее ли, тогава изобщо няма да пътува до Тексас, а ще се опита незабавно с печалба да продаде земите си, след което ще изчезне завинаги.

— Well, сър, сигурно ще е така — обади се Съмърланд, — но ние ще се погрижим честните хора да могат да го виждат малко по-добре, като го издигнем на пет лакти над земята на едно яко въже, ако, разбира се, преди това моят нож не го погъделичка!

— Докога ще остане «Юниън» в пристанището?

— Не се знае — отговори капитан Уилямс, — зависи от това, какви ще са възможностите пак да напълня трюмовете със стока. Искаш да се върнеш с мен, така ли?

— Предпочитам да пътувам с теб.

— Тогава побързай да заловиш твоя човек и направо го води тук, за да мога да се запозная с него!

— Де да можех! Вярно, че разполагам с полицейски пълномощия, но за съжаление те ми осигуряват само съдействието на властите в Съединените щати. В Мексико те не струват и пет пари.

Думите на капитана се оправдаха. След малко повече от два часа «Юниън» хвърли котва между крепостта Сан Хуан де Улуа и стария град Вера Крус. Двамата пътници се сбогуваха с капитана, една лодка ги пренесе до широките стъпала на пристанището, а после закрачиха през препълнения с хора площад към сградата на митницата.

Когато уредиха всички формалности, научиха, че пощенската кола тръгва съвсем скоро, и след като се качиха в нея, напуснаха нездравословната песъчлива равнина на крайбрежието, лишена от всякакви дървета, отправяйки се към стария императорски град Мексико. Още през следобеда на следващия ден имаха възможността да хвърлят за пръв път поглед както на планините, които обграждаха долината и прекрасното езеро на Теночтитлан, така и на красивия град. После пощенската кола се спусна надолу и скоро кочияшът ги остави пред една от първите странноприемници, чийто съдържател, изглежда, се слиса немалко при вида на странната шапка върху главата на Съмърланд, но въпреки това посрещна пътниците извънредно любезно. Този ден се налагаше да останат тук, за да си отпочинат от пътуването и да чакат някой удобен случай, за да продължат към Морелия. Скоро щеше да се здрачи и наближаваше онова време, когато населението на столицата обичаше да се разхожда по най-оживеното място за развлечение в град Мексико — Аламеда.

Все пак не беше изключено Уилсън още да се намира в Мексико. Той имаше преднина само от един ден и можеше да се предположи, че също щеше да посети този град. Затова двамата решиха поотделно да се отправят към Аламеда и да се поогледат за него.

Пръв стигна Съмърланд. Клаузен знаеше, че ще се срещне с изисканото и отбрано общество на града, с неговите красавици, и затова грижливо се преоблече. Не беше далече от странноприемницата до голямата порта от ковано желязо с красиви орнаменти, зад която започваха парковете, водоскоците, пейките и беседките на това обществено място за отдих и развлечения. Още с влизането си младият мъж беше изненадан от разкрилата се пред очите му великолепна и завладяваща сцена.

Богатите величия на столичния град се разхождаха с бавна крачка по чистите пътеки на Аламеда, а бляскавото облекло на дамите достатъчно добре свидетелстваше за лукса, с който бяха свикнали потомците на испанските завоеватели. «Потопени» в шумоляща коприна и в свободно стоящи дантелени одежди, издокарани с прелестната живописна бискина, украсени с диаманти и перли, красивите жени и девойки се разхождаха с грациозна стъпка, като една част от тях по стар обичай бяха закрили лицата си с воал. Онези от тях, чиито лица бяха открити, показваха целия чар и цялата магия на най-богатото си и най-бляскаво украшение — своите искрящи черни очи. Изящните им крачета ги носеха с лека и плавна походка. Всяко движение на красивите им тела бе гъвкаво и елегантно, а играта с ветрилото, която тези дами владеят до съвършенство, демонстрираше своята красноречивост. Тези прелестни потомки на испанците се носеха по пътеките на парка като пъстри гирлянди от тропически цветя, а между тях се пъчеха офицери с лъскавите си, богато украсени униформи, смесваха се и пъстрите дрехи на останалите съсловия. Колкото повече се спускаше слънцето към разположените на запад планини, толкова по-многолюдно ставаше човешкото множество, което се движеше насам-натам или си почиваше по пейките и в беседките.

Клаузен бавно крачеше сред тълпата и внимателно оглеждаше пресрещащите го хора. Нямаше как да не забележи какво голямо впечатление правеше яката му стройна фигура и небрежно елегантната му походка. Стотици очи се спираха на него и също толкова ветрила се опитваха да му кажат нещо. Но мислите му непрестанно бяха при Марга и той с безразличен поглед отминаваше нататък, игнорирайки вниманието, оказвано му от толкова много страни.

Ето че в този момент, хванала под ръка един значително по-възрастен от нея господин, насреща му се зададе необикновено богато и изискано облечена дама. Тя беше красавица, каквато рядко се вижда. Докато минаваше покрай него, му хвърли дълъг и многозначителен поглед. Само след минута-две Клаузен стигна до края на алеята и тръгна обратно. Беше изминал само малка част от нея, когато отново съзря хубавицата. Тя също се връщаше. Щом стигна близо до него, незабелязано от своя придружител жената допря ветрилото до устните си, целуна го и прониза младия човек с цялата жар на огнените си очи. Уж съвсем случайно ветрилото падна от ръката й. Клаузен веднага го вдигна и й го подаде. Изработката му беше изключително фина и изящна, а освен това бе украсено и със скъпоценни камъни. Тя го взе, като ръката й докосна неговата.

— Благодаря, сеньор! Да не би да сте чужденец, тъй като се разхождате съвсем сам?

В знак на потвърждение той се поклони пред нея и нейния придружител, който реагира на тази среща с аристократична сдържаност.

— Така е, доня — отвърна Клаузен на най-чист испански.

— И как намирате Мексико?

— То е родина на феите, страна, за която поетите казват, че е загубен всеки, осмелил се веднъж да прекрачи границите й.

— Тогава значи и вие сте загубен, така ли е?

— Една могъща вълшебница ме е направила неуязвим срещу тази магия! — усмихна се той, като се поклони ниско и отстъпи назад. Прониза го един неописуем поглед, в който възхищението се бореше с гнева от това нарушение на етикета, изразяващо се в прекъсването по този начин на започнатия с нейната малка хитрост разговор. После тя се отдалечи с шумолящите си одежди.

Клаузен напусна алеите на Аламеда едва след като те, кажи-речи, се обезлюдиха. Вече беше сигурен, че търсеният от него човек не е бил тук. За да разгледа няколко от улиците на града на вечерно осветление, той не се върна направо в странноприемницата, а тръгна по заобиколен път, който го отведе към центъра на морето от къщи. Вече беше минал по няколко улици, когато погледът му попадна на тясна сграда и се спря на един прозорец на горния й етаж. Той беше отворен и някаква женска глава надничаше от него и оглеждаше улицата. Младият човек се отдръпна и се скри в сводестия вход отсреща, покрай който току-що се канеше да премине, и не откъсна повече очи от женското лице. То се различаваше съвсем ясно и той веднага го позна.

— Какъв късмет! Сара, терцеронката! Където е тя, там е и Уилсън!

Той изчака, докато Сара се оттегли навътре в стаята, и после влезе в къщата. По външния й вид в нея можеха да живеят само най-обикновени хора. Клаузен се озова направо в единственото помещение на приземния етаж. То беше твърде оскъдно обзаведено, но всичко беше чисто. Една старица се надигна от креслото, където беше задрямала.

— Извинете, майчице, че ви смущавам! Тук над вас живее дон Карло Пискалдо, когото търся, нали?

Той спомена първото име, което му хрумна в момента.

— Дон Карло Пискалдо ли, сеньор? Не, при мен не живее такъв човек, а и никога не е живял. Дала съм стаите си на дон Томасио, който пристигна тук едва вчера и веднага пак напусна Мексико за няколко дни.

— Да, това съвпада, трябва да съм объркал само имената. Благодаря ви, майчице, налага се да поговоря с донята!

Той излезе от помещението, изкачи се горе по тесните стъпала и почука на вратата. Отвътре някой тихо му извика да влезе и младият човек прекрачи прага.

Да, тя беше! Отправила поглед към вратата, Сара незабавно го позна. Пролича си по уплахата, накарала лицето й да пребледнее въпреки мургавия цвят на кожата й.

— Милорд Клаузен! — възкликна тя, като се хвана с ръце за масата, до която беше застанала.

— Аз съм, Сара! Защо се изплаши?

— Аз… аз… не съм се изплашила. Това… това е само от радост!

— Така ли? Тогава ми позволи да седна! Къде е мистър Уилсън, който тук се нарича Томасио?

— Отиде в Морелия при брат си.

— Кога ще се върне?

Тя втренчи поглед в лицето му и се опита да разгадае мислите му.

— Сара, истината! — настоя той със заповеднически глас.

— След четири или пет дни.

— Каква работа има там?

— Не знам.

— Къде е багажът му?

— Тук.

— А писмата и другите книжа?

— Също са тук.

— Покажи ми ги!

— Нямам право, сър, а и са заключени. И аз не бива да ги виждам.

— Къде са?

— Ей в този скрин.

— Добре. Тогава сам ще си помогна.

Той взе ръжена, пъхна края му под капака, напъна и ключалката отхвръкна. Тя не се осмели да се противопостави, нито да възрази, макар и с една дума. Дълбоко под бельото Клаузен намери скрит един портфейл и завързано с връв пакетче, съдържащо какви ли не документи и писма. Отвори портфейла и на лицето му се появи тържествуваща усмивка. Той откри там както своята депозитна разписка и откраднатите чекове, тъй и всички ценни книжа на Олбърс на обща сума от петдесет хиляди долара. Все пак, изглежда, Уилсън не се чувстваше в пълна безопасност и беше отложил осребряването им за по-късно. Клаузен прибра портфейла в джоба си и отвори пакетчето с различни книжа. То съдържаше листове, на които Уилсън се беше упражнявал в подправянето на подписи, както и малка сбирка от различни монограми и печати. Всичко това бе сигурно доказателство, че често се е занимавал с фалшификация на документи. Там се намираха и няколко писма. Младият човек разгърна изписаните листове и хвърли бегъл поглед на съдържанието им. Последното от тях беше с по-нова дата и изглежда, силно привлече вниманието му. След като го прочете, той върна останалите документи на мястото им, а въпросното писмо сгъна и пъхна в джоба си. После попита:

— Говорил ли ти е за граф Ернано?

— Никога.

— В Стентън ми каза, че имал много златен прах и нъгитси.

— В Ню Орлиънс продаде част от тях. Останалото се намира в долния сандък.

Клаузен разби и неговите ключалки. Вътре имаше няколко тежки торбички, чиято стойност сигурно беше доста голяма.

— Всичко това е ограбено! Той не бива да получи нито едно зрънце злато!

— Ограбено ли? — изплашено попита тя. — Не, Фред не може да направи такова нещо!

— Но го е направил, Сара! От мастър Олбърс отмъкна петдесет хиляди долара, от мен — няколко хиляди, а това злато е плячкосал от златотърсачите, които е избил.

— Избил ли ги е? Боже мой, сър, май че не чух добре.

— Много добре чу. Той е убиец, разбойник и фалшификатор. Избяга от Стентън в среднощна доба само защото полицията го търсеше. Белегът на челото му не е от някакъв си индианец, а от мен. Срещнахме се с него насред прерията. Беше заедно с цяла шайка разбойници и убийци и аз му нанесох този удар, от който му остана белегът.

— Не, не, това е невъзможно, милорд Клаузен! Тя се хвърли на канапето и закри лицето си с ръце. Той реши да изиграе най-силния си коз.

— И не само това! Той и теб измами!

— Мен ли? Никога!

— В същото време, докато те е посещавал, той поиска ръката на мис Марга. Самият аз бях неволен свидетел. Това стана в деня на неговото бягство.

Тя бързо скочи на крака. Очите й хвърляха мълнии. — Истина ли е, сеньор? Можете ли да ми се закълнете?

— Да, Сара! Той те взе само за да те зареже по-късно най-подло.

— Ах, мръсникът! — Южняшкият й характер започна да се проявява във все по-силно обземащия я гняв.

— Той няма плантация, няма и педя земя в Тексас, а живее само от престъпления. И теб също те е повел към гибел.

— Мен ли, милорд Клаузен? Не, това няма да стане! — каза тя и сви малките си юмручета. — Обичах го като живота си, но ви вярвам. Искал е да се ожени за мис Марга… моята любов е вече мъртва. Щом се върне, веднага ще…

— Той няма да се върне при теб, Сара, защото ти ще напуснеш този дом незабавно и ще тръгнеш с мен.

— Не бива да го правя, сър, понеже ми заповяда най-строго да си стоя в къщи докато дойде. Клаузен се усмихна.

— Изглежда не схващаш в какво положение си изпаднала! Изобщо няма да говорим за това, че без всякакво разрешение напусна майка Смоли — то бе черна неблагодарност, но не и престъпление. Но, Сара, ти избяга с един престъпник, убиец и фалшификатор и си го подкрепяла в неговите деяния. Следователно пред закона си негова съучастничка. Сега разбираш ли защо трябва да дойдеш с мен? Арестувана си!

— Арестувана ли? — извика тя. — Но не съм извършила никакво престъпление!

— Ами парите ми, които той открадна, преди да напусне Стентън? Заварих го в моята стая. Опита се да ме убие с ножа си, но ми нанесе само две леки рани и после избяга.

— Наистина ли? Да, той ми поиска ключа, понеже от прозорците на вашата стая искаше да наблюдава нещо в дома на Олбърсови.

— Ключът е бил поверен на теб и мястото му не е било в неговите ръце. Той ме ограби и рани. — Клаузен запретна ръкава на дрехата си. — Я погледни тези две рани. Ти също носиш вина за грабежа и за опита за убийство.

Тя пребледня толкова силно, колкото бе възможно при нейния тъмен цвят на кожата, и втренчи в него напълно объркания си поглед. Едва след по-продължително мълчание успя пак да проговори.

— Сър, но това е ужасно, та това е много страшно! О, Боже, де да не му бях повярвала никога, де да не бях напускала майка Смоли! Нима за мен няма вече никакво спасение, сър?

— Може би има, но само ако ми разкажеш всичко най-откровено.

— Всичко ще ви кажа, милорд Клаузен! Питайте ме и аз ще ви отговоря на всички въпроси!

Той поде много подробен разпит и накрая научи всичко, което му беше необходимо да знае. Почувства силно състрадание към това подлъгано девойче, чиято единствена вина бе нейната любов.

— Ако ми се подчиняваш, Сара, всичко може все пак да завърши добре.

— Заповядайте ми всичко каквото искате, сър! Ще видите, че ще направя и най-трудното.

— Тогава вземи си багажа! Ще дойдеш с мен! С трескава бързина тя събра малкото свои вещи. Клаузен прибра всички ценни книжа и златото на Уилсън, а после заедно с терцеронката тайно излезе от къщата. Хазяйката не биваше нищо да разбере, за да не може да даде каквито и да било сведения на престъпника. Скоро двамата се озоваха в странноприемницата и отдавна вече завърналият се Съмърланд се учуди немалко, когато видя момичето. След като взеха една стая за Сара, където я накараха да се оттегли, Клаузен му разказа всичко.

— Бре, да се не види, сър, каква чудесна плячка! Ами писмото, какво пише в него?

— Ще ти обясня. Още от най-старите времена на испанското господство в Мексико правителството е имало практика да раздава големи парцели земя на частни лица. Това е ставало или при условие, че след толкова и толкова години там ще се заселят определен брой хора, или пък е била направо продавана срещу смешно малка сума, която не е имала нищо общо с истинската й стойност и обикновено е отивала в джоба на някой високопоставен чиновник. Тук такива парцели се наричат «емпресариос», а при нас на север — «грантс». И до ден-днешен не е нещо необичайно такива емпресариос да се продават евтино поради нужда от пари, като, да речем, една квадратна левга от четири хиляди и петстотин акра може да се получи за цена, която далеч не достига и хиляда долара. Не е необичайно по този начин и един-единствен човек да се сдобие чрез правителството с десет или петнайсет левги земя. Продажбата на тези «грантс» е в ръцете на граф дон Вентура Ернано, а в това писмо доблестният алкалд на Морелия предлага на своя брат, макар и не с ясни думи, но все пак така, че от намеците става напълно ясно, да му скроят един хитър номер, който да го накара доброволно да им отстъпи още по-големи участъци земя. Както разбирам от писмото, веднъж седмично графът предприема пътуване до едно от своите имения, намиращо се недалеч от Морелия. Обикновено графинята го придружава. Та именно при един от тези удобни случаи двамата ще бъдат нападнати и пленени. Тогава Уилсън ще влезе в ролята на техен спасител и ще освободи графа, но графинята ще остане в ръцете на негодниците, за да могат да му поискат за нея откуп, който ще представлява възнаграждението за съучастниците им.

— Хитро скроен сатанински план, сър, който може да се очаква от такъв голям мерзавец! Но защо Уилсън не е унищожил писмото?

— И аз това се питам. При всяко злодеяние се правят и грешки, които могат да го изкарат на бял свят. Ние сме в пълна безопасност, върнахме си ограбеното, че и много повече. При тукашните закони и при тези обстоятелства не можех да действам по друг начин. Всъщност бихме могли веднага да тръгнем обратно, обаче трябва да сложа край на престъпленията на Уилсън и затова още утре в ранни зори ще посетя графа и ще му обясня как стоят нещата.

— All right! Ще го придружим и ще хванем за скалповете онези негодници заедно със «спасителя». Не се съмнявам в успеха ни, както не се съмнявам и в това, че шапката ми е на главата! Ами какво ще правим с момичето?

— Ще остане тук, докато се върнем. Убеден съм, че отсега нататък можем да й имаме доверие.

— Тогава лягай да спиш, за да не пропуснем утрешното забавление!

Те си легнаха с радостната мисъл, че само няколко часа след пристигането си бяха постигнали повече, отколкото бяха мечтали.

На следващото утро Клаузен разпита къде се намира дворецът на графа. Там той научи, че същият заедно с графинята вече е тръгнал на път, и то още преди час. Младият човек незабавно отиде при един търговец на коне и осигури три добри и издръжливи ездитни животни, както и един водач, и не след дълго пак се озова пред странноприемницата.

Тим Съмърланд веднага се приготви за път. Нямаха никакво време за губене, защото бе напълно възможно коварният план на алкалда да бъде приведен в изпълнение още същия ден. Сара се закле да не мърда от мястото си и дори да не се приближава до прозореца до завръщането им. После поеха на път.

Водачът им беше млад човек, чиято външност им вдъхваше доверие. Освен това умееше да язди много добре. След като излязоха от града, той поде следния разговор:

— До Морелия съм на вашите услуги, сеньори, но не бих тръгнал току-така за Керетаро и Гуанахуато.

— Защо?

— От известно време онези местности си спечелиха лоша слава, защото наоколо се скитат бравероси и никой не може да им избяга. Само преди седем-осем дни нападнаха цял мула и избиха пътниците. Санта Мария, каква полза, че по петите им изпратиха кавалерия! Те просто се оттеглиха и в скоро време ще се развилнеят още по-ужасно от преди.

Клаузен се разтревожи. Неволно му хрумна мисълта, че между намеренията на Уилсън и браверосите може да има някаква връзка. После пришпори жребеца си.

Скоро стигнаха до запенените води на Сантяго, над която имаше стар полусрутен мост. Местностите ставаха все по-пусти, пътят не беше вече така добре утъпкан и най-сетне съвсем се изгуби в твърдата песъчливо-камениста земя. Тъй както препускаха, Клаузен не отделяше очи от следите от три коня. Несъмнено оттук бяха яздили графът и графинята със слугата си.

Постепенно отново се появиха храсти, както и вечнозелени иглолистни видове и скоро ездачите навлязоха в гора, където обаче не беше необходимо да намаляват бързината си, защото огромните дървета растяха доста нарядко. По едно време на Клаузен му се стори, че чува женски глас да вика за помощ. Съмърланд също го чу.

— Go on! — извика той. — Спипали са графа, а сега пък ние ще ги спипаме. Напред, сър!

Конете усетиха шпорите и полетяха по меката земя, която заглушаваше шума от копитата им. И ето че само след минута видяха една жена в ръцете на неколцина мъже с начернени лица, докато други двама се отбраняваха срещу далеч по-многоброен противник. Клаузен извади револвера си. Щом се озова на полесражението, той скочи от коня, втурна се към жената и натисна спусъка. Двама от мъжете паднаха, а третият избяга. Тогава младият човек се обърна към останалите, като побърза да измъкне ножа си. Съмърланд се беше счепкал вече здравата с тях, а и водачът им също изпълняваше дълга си. Храбростта на двамата въодушеви и него. Бандитите бяха толкова изненадани от устремното нападение, че съпротивата им бързо отслабна и скоро избягаха, търсейки закрилата на гората.

Едва тогава Клаузен огледа по-внимателно спасените от тях хора и за свое голямо учудване разпозна господина и дамата, с които се беше срещнал и разговарял миналия ден на една от алеите в Аламеда. Графът бе леко ранен, а графинята вече се беше съвзела и се чувстваше добре.

— Вие ли сте, сеньор? — попита тя. — Тогава, изглежда, вашата могъща вълшебница ви е изпратила да дойдете тук!

Графът също се приближи. В поведението му нямаше и следа от вчерашната аристократична сдържаност.

— Приемете моята най-искрена благодарност, сеньори, за своевременната помощ, която ни оказахте! Без вас несъмнено бяхме загубени.

— Не бива да приемаме благодарностите ви, дон Ернано.

Животът ви не беше изложен на опасност. Негодниците щяха да се задоволят само с откуп.

— Откъде знаете всичко това и след като сте чужденец, откъде знаете името ми?

— Позволете ми да ви обясня по-късно! А сега преди всичко трябва да се отдалечим от това място. Къде са конете?

Двете ездитни животни на графа и графинята лежаха застреляни на земята. Конят на слугата им, както и другите три коня бяха изчезнали. Заедно със слугата и водача Съмърланд веднага тръгна да ги търси, докато графинята се зае с раната на съпруга си, а Клаузен започна да сваля седлата на убитите коне. Оказа се, че графът не е ранен сериозно. След доста усилия най-сетне конете бяха върнати. На един от тях поставиха дамското седло и едва тогава напуснаха зловещото място, като слугата и водачът вървяха пеша.

До имението на графа не беше далеч. След не повече от половин час стигнаха до него и там вече можеха на спокойствие да обсъдят случилото се.

Клаузен, Съмърланд и двамата съпрузи се настаниха в обзаведената с много вкус гостна стая. Графинята, явно надарена със силен и безстрашен характер, обслужваше гостите така, сякаш току-що се бе върнала от посещение на някоя своя приятелка, а графът, който поради възрастта си, изглежда, беше по-чувствителен към подобни насилнически сцени, все още не се бе съвзел напълно и с тръпки на ужас си мислеше за опасността, тъй неочаквано надвиснала над главата му.

— Сеньори, кажете ми преди всичко имената си — помоли ги той.

— Моето е Рихард Клаузен и съм от Франкфорт, Кентъки, Съединените щати.

— А с какво се занимавате, сеньор Клаузен?

— Аз… пиша книги, сеньоре, една професия, която често ме кара да предприемам пътешествия, за да търся необходимите сюжети.

— Значи искате да пишете нещо за Мексико, така ли?

— Не. Този път преследвам друга цел, която е в много тясна връзка с днешната случка. Позволете мида ви осведомя как стоят нещата.

С кратки думи той разказа на графа всичко, което бе нужно да знае, и приключи със забележката:

— С моя разказ ви дадох и доказателство за това, че не се намирахте в смъртна опасност и че ние тръгнахме подир вас, преследвайки единствено собствените си интереси. Следователно не можем да се съгласим, че сте ни задължен по какъвто и да било начин.

— Не, сеньори — енергично възрази графът. — Не бива да говорите така! Намирах се в смъртна опасност и моята рана свидетелства за това. А ако не бяхте научили какво ме заплашва, вие спокойно можехте да се върнете и да сметнете задачата си за изпълнена.

— Съпругът ми е напълно прав — намеси се и графинята. — Какви ли ужаси щях да изживея по време на пленничеството си, без да говорим за куп непредвидими обстоятелства, които можеха да изложат живота ми на опасност. Сеньор Клаузен, чувствам се много задължена както към вас, така и към другите сеньори и няма да позволя да ми отнемете удоволствието да дам скромен израз на благодарността си! Ние ви молим най-настоятелно, докато пребивавате в Мексико, да не отблъсквате нашето гостоприемство!

— Смятам, че това се разбира от само себе си, сеньори, и се надявам, че непременно ще изпълните молбата ни! — намеси се и графът.

— И все пак се налага да ви благодарим и да откажем! Пътят ни води право към Морелия, където сигурно ще намерим нашия човек, на когото попречихме да изиграе ролята си на спасител. Несъмнено той е стоял скрит нейде в гората и избягалите бандити са го уведомили вече за пълния провал на плановете му. Той незабавно ще посети алкалда и се надяваме там да си разчистим сметките с него.

— Извинете, сеньор Клаузен, но той е организирал тук, в тази страна, това разбойническо нападение и попада под ударите на нашите закони, разбира се, ще помолим за съдействие и консулството на Съединените щати. А в това отношение законите ни са строги и ви предлагам после да разчистите сметките си с онова, което те оставят от него. По такъв начин си осигурявам присъствието на двама гости, чиито редки качества признавам от цялото си сърце и душа.

— Но ако не действаме веднага, той ще избяга! — подхвърли Клаузен.

— Преследването му е започнало вече. Още с пристигането си тук изпратих един доверен човек да отиде до Морелия, а сега, след като съм запознат още по-добре с нещата, ще наредя и на втори вестоносец да тръгне на път. Той ще се погрижи за всичко не по-зле и от самите нас. Междувременно няколко мои работници отидоха в гората, за да докарат труповете на убитите бандити. Разполагам с основателни причини да мисля, че тук сме си имали работа със същите хора, които вилнеят и в околностите на Керетаро.

Той стана от мястото си и излезе, но скоро се върна.

— Куриерът тръгна и бъдете сигурен, че полицията ще вдигне на крак цялата околност и съвестно ще си свърши задълженията, тъй че спокойно можете да останете тук.

— Самият аз нямам нищо против, дон Ернано, но моят спътник още днес трябва да се върне в столицата Мексико.

— Има ли основателна причина?

— И то каква! Наетото от Уилсън жилище трябва да бъде наблюдавано от човек, който лично го познава. Ако не го заловим още тук, той непременно ще се върне в онази къща.

— В такъв случай съм принуден да дам съгласието си. Сеньор Съмърланд ще получи от мен няколко реда до полицията и тогава всички нейни сили ще му бъдат на разположение. А сега, дон Клаузен, нека ви покажем вашата стая, за да можете да си починете!

Клаузен се усмихна при мисълта, че след една толкова кратка езда му била необходима почивка. Графинята стана от мястото си.

— Позволете ми, сеньор, да ви придружа и ме последвайте!

— Бъдете така добра да ме почакате само една минутка! Той излезе на верандата. Съмърланд не беше издържал толкова дълго да стои в луксозно обзаведеното помещение и беше излязъл на открито.

— Тим, трябва веднага да се върнеш в столицата!

— Добре, сър, това ми е безкрайно приятно. Дяволски малко съм пригоден за графски обноски!

— Нека те придружи нашият водач! От дон Ернано ще получиш препоръчително писмо до полицията и след като го предадеш, ще започнеш да наблюдаваш къщата, където Уилсън е наел стая. Не знам името на улицата, но от Сара можеш да научиш всичко необходимо. Не мога да ти кажа кога ще дойда, обаче зърнеш ли го, не го изпускай повече от очи!

— All right! Не се безпокой за мен!…

След като огледа стаята си, Клаузен слезе в градината. Оттам видя как изнасяха от гората убитите бравероси. Побърза да се присъедини към групата хора, които се бяха насъбрали около труповете с начернени лица, и научи, че са намерили само мъртъвците, а ранените вече били изчезнали. Графът също се приближи.

— Измийте лицата им! Може би сред тях ще открием някой познат.

Изпълниха нареждането му и веднага щом можаха да различат чертите на лицата на петте трупа, един от работниците възкликна:

— Per dios! Алкалдът на Морелия!

— Да, той е, познавам го — потвърди графът. — Как ли един такъв чиновник е попаднал сред бандитите?

Клаузен се надвеси над трупа, за да претърси дрехите на човека, чиито гърди бяха пронизани от куршум. След като разкопча и ризата, той забеляза, че в него все още тлееше искрица живот.

— Не видяхте ли, че още диша? Донесете вода! Раната беше смъртоносна. Сигурно куршумът беше минал съвсем близо до сърцето. Докато преглеждаше малката дупка, оставена от оловото, раненият болезнено потрепери. Но това не смути Клаузен. Именно тази болка бе най-подходящото средство да го върне в съзнание, макар и само за някоя и друга минута. И действително клепачите му се повдигнаха, ала веднага пак безсмислено се отпуснаха. След малко бавно се отвориха за втори път. Графът се наведе над него.

— Антонио Молес, смъртта те е сграбчила в ноктите си. Нима искаш да умреш, без да се покаеш?

Раненият мълчеше. Изглежда, първо се мъчеше да си припомни случилото се. После едва чуто промълви:

— Простете!

Клаузен измъкна писмото от джоба си и го поднесе пред гаснещите очи на алкалда с въпроса:

— Вие ли сте го писали?

— Да.

— Къде е брат ви?

— В гората. Искаше… да освободи… графа…

— Дон Ернано, виждате, че съм ви казал истината. После младият човек пак се обърна към умиращия:

— Къде е отишъл сега?

— Не знам… Санта Мадона… моли се за мен… умирам. Исках… да стана богат… моята длъжност ме закриляше… аз съм предводителят на…

Той се опита да се надигне, по тялото му преминаха конвулсивни тръпки, от устата му бликна кръв и накрая алкалдът се отпусна и издъхна.

— Бог да се смили над душата му! Той е бил предводител на браверосите и е насочил срещу мен един от най-подлите си удари. Все пак му прощавам! — прошепна графът.

В останалите четири трупа нямаше никакъв живот. На първо време отнесоха и петимата мъртъвци настрани.

По-късно, докато тримата седяха и обядваха, откъм портата се разнесе бърз конски тропот. Двамата пратеници се завръщаха от Морелия. Скоро те влязоха в трапезарията.

— Е? — попита графът. По лицата им разбра, че му носят важна вест.

— Спипахме го!

— А-а! Съвсем не очаквахме да стане толкова бързо!

— Появи се тъкмо когато полицията обграждаше дома на алкалда.

— Оказа ли съпротива?

— Беше като побеснял. Превъзходно въоръжен, успя да рани неколцина от хората.

— И къде се намира сега?

— В затвора. Утре ще го отведат в столицата Мексико за предварителен разпит.

— Добре, можете да се оттеглите! — След тези думи графът се обърна към графинята и Клаузен. — Трябва да видя този човек. Щом свършим с обяда, тръгвам за Морелия. Ще дойдете ли с мен, дон Клаузен?

— Непременно.

— Сигурно ще сме им добре дошли. Там никой не го познава лично и вие ще можете да го разпознаете и безпогрешно да установите самоличността му. Впрочем ние сме твърде заинтересовани от следствието срещу него, тъй да се каже, участвахме в цялата история и ако присъстваме там, ще улесним работата на полицейския чиновник.

След около четвърт час графът и Клаузен яхнаха конете си. Пътят им съвсем не беше дълъг и скоро пристигнаха в Морелия.

Случилото се беше развълнувало целия град и пред сградата на съда, където се намираше и затворът, се беше стекла многолюдна тълпа. Двамата мъже едва успяха да си пробият път през нея. Полицейският чиновник беше провел вече един разпит и посрещна посетителите си изключително любезно.

— Ваше превъзходителство, тъкмо се канех да ви посетя, за да получа необходимите сведения. Но вашето идване прави намеренията ми напълно излишни.

— Разговаряхте ли вече с арестувания?

— Да. В негово лице видях един изключително хитър и същевременно способен на всякакво насилие човек, от когото може да се очаква всичко. Той не призна абсолютно нищо и ми се струва, че само зареденият револвер ей тук до мен го накара да се въздържи да не извърши някоя глупост. Ще ми разрешите ли да ви помоля да ми разкажете случилото се с най-големи подробности?

— Най-напред да ви представя моя спасител, дон Клаузен от Франкфорт в щата Кентъки. Той може да ви даде много поточни сведения за обвиняемия от мен.

Двамата господа седнаха. Полицейският чиновник внимателно изслуша разказа им, като си записваше най-необходимото.

— Дон Клаузен, носите ли писмото?

— Да, ето го!

Полицаят го прочете.

— Ще ми го оставите ли?

— Моля ви да го използвате по най-добрия начин!

— Уилсън му е отговорил от Стентън — открих неговото писмо сред личната кореспонденция на алкалда, но сметнах за по-уместно при първата ми среща с него да не му казвам нищо. Сега обаче нещата се промениха. Веднага ще наредя пак да го доведат, за да направим очна ставка с вас, и затова ви моля на първо време да почакате в другата стая.

Той ги придружи до съседното помещение, чиято врата остана леко открехната, и после заповяда да доведат Уилсън. Той се появи вързан, но с гордо вдигната глава, а по лицето му се беше изписало силно възмущение.

— Какво има пак? Струва ми се, че си казахме всичко. Крайно време е да изляза от тук!

— Ще излезете, но може би не така, както си представяте. Първо трябва да ви зададем още няколко въпроса, които се отнасят до вашето минало. Ще ми кажете ли пак името си?

— Томасио Молес. Изглежда, страдате от отслабване на паметта!

— Възможно е! Но може би това страдание у вас е в по-напреднала фаза, защото по всичко личи, че съвсем сте забравили къде сте живели по-рано. Роден сте в Сан Хуан Баутиста и от дванайсет години пребивавате в Бразилия, така ли?

— Точно така. През цялото време кракът ми не е стъпвал извън границите на кралството, тамошен поданик съм и ако продължавате да ме държите тук затворен, ще се обърна към бразилското консулство. После вижте как ще се оправяте и сам си носете последствията!

— А не желаете ли да се обърнете към консула на Съединените щати?

— Защо?

— Защото навярно Фред Уилсън ще има по-голям успех, отколкото Томасио Молес в споменатото от вас бразилско представителство.

— Фред Уилсън ли? Че кой е той?

Когато чу това име, негодникът видимо трепна, но после успя бързо да се овладее.

— Един стейкман, бандит, убиец, фалшификатор и взломаджия, накратко, една персона с много мрачна слава. Навярно никога не сте чували за него, а?

— Че какво общо мога да имам аз с такъв човек?

— Може би много повече и от вашия брат, който е бил с него в доста странна кореспонденция — отвърна полицаят, взе писмото на алкалда и му го показа. — Познавате ли това писмо?

— Не.

— Много чудно! Намерили са го в жилището ви! При тези думи Уилсън пребледня, но отвърна:

— Тук нямам никакво жилище. Едва от вчера съм в града и отидох да живея при моя брат.

— Значи наистина не сте наемали стая за себе си и едно друго лице, пристигнало тук облечено като момче, което обаче сега носи женски дрехи, а?

— Не съм.

— Тогава сигурно нямате никакви претенции за намерените вещи там, нали?

— Какви са те?

— Това писмо, цяла колекция от листове с различни шрифтове и подписи, която навежда на какви ли не мисли, няколко торбички, пълни със златен прах и нъгитси, и най-накрая един портфейл с ценни книжа, които са изчезнали внезапно и при твърде странни обстоятелства от Стентън, щата Арканзас. Желаете ли да ви ги върнем?

— Тези неща не ме засягат! — отвърна Уилсън, но по гласа му си личеше какви усилия му струваха тези прецедени между зъбите думи.

— И момичето ли не ви интересува?

— Не.

— Но тогава може би ще ви интересува поне това писмо, пуснато в пощата на Стентън, а? — И той му подаде неговото собствено писмо, изпратено до брат му.

— Също не. Изобщо не разбирам какво искате от мен. Идвам вчера при моя брат, излизам днес с него на разходка, а на връщане, въпреки неговото важно обществено положение, ме задържате!

— Сигурно не без основание. Разходката е била изключително войнствена. Алкалдът не се върна…

— Но какво ме засяга това? Все някога ще си дойде. Разделихме се, понеже той имаше да прави някакво служебно посещение.

— В дома на граф дон Ернано, комуто е разказал какво увлекателно приключение е преживял заедно с вас. Той е все още там и аз имам намерение днес да отида да го посетя.

Въпреки голямото си самообладание Уилсън не успя съвсем да скрие какво впечатление му направиха тези думи. Все пак с дързък и предизвикателен тон, той отговори:

— Нямам абсолютно нищо против!

— Също и срещу хората, заедно с които ще направя посещението?

— Те са ми съвършено безразлични.

— Е, това би трябвало първо да се докаже. Я се обърнете и погледнете зад вас!

Уилсън се извъртя и се озова с лице към стаята, на чийто праг се появиха графът и Клаузен. Щом зърна младия човек, негодникът отстъпи две-три крачки назад, но после направи едно движение, сякаш се канеше да се нахвърли срещу него. Все пак, изглежда, в последния миг промени намерението си и съвсем хладнокръвно попита:

— Кои са тези сеньори?

— Я не се преструвай, мастър Уилсън! — обади се Клаузен. — Играта свърши! Или наистина си решил да твърдиш, че не ме познаваш?

— А вие да не би да твърдите, че ме познавате?

— За съжаление имам това нещастие — отвърна младежът и обръщайки се към съдия-следователя, продължи: — Сеньор, в този човек разпознавам лицето, за което дадох протоколираните от вас показания!

— А аз — заговори Уилсън с привидно хладнокръвие — разпознавам в този човек най-долния лъжец, който изобщо съм виждал.

— Добре, добре! — намеси се следователят. — Всичко ми е съвсем ясно относно вашата личност. Ако имах и най-малките съмнения, което след думите на сеньор Клаузен е просто невъзможно, щях да ви направя очна ставка с някой си сеньор Съмърланд и някоя си Сара. И двамата са готови да дадат необходимите сведения за вас. С вас нямам повече никаква работа и още утре с достатъчно сигурна охрана ще ви изпратя в столицата Мексико, където ще ви очаква каквото сте заслужили. Можете да се оттеглите!

На следващия ден вратата на затвора се отвори и Уилсън бе изведен на двора, където го качиха на един кон и там го вързаха. Един подофицер и няколко кавалеристи поеха охраната му. Подофицерът прибра документите по предаването на затворника в кобурите на седлото и след като обградиха Уилсън от всички страни, малкият отряд потегли на път към столицата.

Уилсън нямаше никаква възможност да управлява коня си и затова един от кавалеристите го водеше за юздите. Освен това ремъците, с които беше вързан, не му позволяваха изобщо да се помръдне, тъй че колкото и да напрягаше мозъка си, колкото и да беше находчив, колкото и да се оглеждаше наоколо, не виждаше никаква възможност за бягство. Кавалеристите яздеха мълчаливо и едва когато стигнаха до онова място в гората, където беше нападнат графа, предводителят на отряда каза:

— Сигурно това ще е краят на безчинствата ти, негоднико! Тукашното правосъдие не се шегува!

— Quien sabe, кой знае! — прозвуча предизвикателният отговор.

Като че ли тези думи бяха някаква предварително уговорена парола, защото веднага след това от двете страни на пътя изтрещяха няколко изстрела. Подофицерът и двама от неговите хора паднаха от конете. Останалите понечиха да се противопоставят на изскочилите между дърветата нападатели, обаче, щом разбраха, че неприятелите ги превъзхождат по численост, зарязаха арестувания, обърнаха конете и препуснаха в галоп.

— Неочаквана помощ в последния момент, нали, сеньор? — попита един от мъжете с начернени лица, като извади ножа си и преряза въжетата на Уилсън.

— Да, в името на всички дяволи, така е! Дори и не бях помислил за вас, а смятах, че мога да разчитам единствено на себе си.

— Хмм, май че трябваше да ти помогнем! Ти беше чул имената на някои от нас и просто се видяхме принудени да не ти дадем възможност да ги издрънкаш пред господата от съда.

— В този случай сте се оказали по-умни от вчера, когато сте забравили да вземете ранения ми брат и да го отведете на сигурно място.

— Ранен ли? Per dios, той беше мъртъв, сеньор!

— Въпреки това вашата собствена безопасност ви е повелявала да скриете трупа му, ама не сте го направили. Завлекли са го при граф Ернано, където е признал всичко. Не знам дали по-късно е умрял от раната си, или все още е жив и е в затвора. А и няма как да се погрижа за него, понеже ми се налага незабавно да изчезна. Благодаря ви за помощта, дойде съвсем навреме!

— Къде ще отидеш?

— Ще се махна от тази страна!

— Сигурно първо ще минеш през Вера Крус, нали? Сеньор, не тръгвай по най-краткия път, а заобиколи през Халапа. Така е по-безопасно. И стигнеш ли там, потърси веднага моя братовчед Салдано. Той има кръчма на пристанището, знае всичко за занаята ни и може да ти помогне всячески.

— Ще го потърся.

Уилсън се приближи до коня на подофицера и отвори кобурите на седлото. Вътре намери както документите по задържането си, тъй и кесията си и всички останали предмети, които му бяха взели.

— Така, ето че пак си върнах нещата! Парите все ще ми стигнат за из път, а тези хубави листове ще трябва да изчезнат.

Един от бандитите му даде огънче. Документите пламнаха и изгоряха. После той яхна коня на подофицера и каза:

— Сбогом, сеньори! Продължавайте и занапред да правите добри удари! Само че мен повече няма да ме видите!

Той дръпна юздите, смуши жребеца и полетя в галоп. Още от по-рано тези местности му бяха познати и нямаше опасност да се заблуди.