Столетие на чакалите

БОГ НЕ НИ ЧУ

На 16 март 1978 г., малко преди девет часа, председателят на Националния съвет на италианската Християндемократическа партия Алдо Моро излиза от дома си на римската улица „Форте Трионфале“ № 79 и се качва в синия служебен „Фиат 130“. Личната му охрана тръгва след него с бяла алфета. Впрочем както всеки, така и този път той решава да започне работния си ден с молитва в църквата, а после да се отбие в учебния център на партията. В десет искал да бъде в парламента, където Джулио Андреоти щял да представи новото правителство и да обяви правителствената програма. Алдо Моро бе един от създателите на първото християндемократическо правителство, за което гласуваха и комунистите. Алдо Моро не се съюзи с комунистите от любов към тях, при дадената политическа обстановка това бе брак по сметка. През този ден започвали разискванията по вота на доверие към новото правителство.

Събитията през съдбовния мартенски четвъртък започват далеч преди девет часа. В шест часа и петнадесет минути полицейският патрул забелязал, че на около двеста метра от охраняваната резиденция на Алдо Моро на улица „Форте Трионфале“ е спрял бял „Фиат 128“ с дипломатически номер. Явно колата не предизвикала подозрение у полицаите, никой от тях не надникнал в пея. Малко преди седем на кръстовището между улица „Стреза“ и улица „Фани“ се появили младеж и девойка. Свидетелят забелязал, че младежът носел рекламна чанта от авиокомпания „Алиталия“.

После дълго време нямало нито нещо подозрително, нито нещо важно. Чак в осем и половина на улица „Фани“спрял „Фиат 132“. От него слезли трима младежи в униформата на авиокомпания „Алиталия“. Четвъртият зад волана явно също летец. Тримата тръгнали към улица „Стреза“ и — колкото и да е странно — пред тях крачели още двама пилоти в униформи. Някаква жена, бързаща по улицата, дори ги спряла и попитала кога пристига самолетът от Каракас. Не знаели, избягнали отговора, но това не било толкова подозрително, тъй като никой служител все пак не знае наизуст разписанието на полетите.

Командирът на личната охрана се казвал Оресте Леонарди и бил опитен полицай. И макар че бил получил нареждане да меня колкото се може по-често маршрута на конвоя на Моро, все пак нямал големи възможности за това. В четвъртък сутринта колите се движели по същите улици както предишния, както по-миналия ден и миналата седмица. Трябвало да стигнат до църквата на площад „Деи Джоки Делфичи“, където председателят па Християндемократическата партия започвал работния си ден с молитва. Оттук маршрутът водел към седалището на камарата на депутатите в Монтечиториа.

На улица „Фани“ имало бар. Малко преди девет пред него се появил мощен мотоциклет „Хонда“ с двама мъже с каски. Летците в униформата на „Алиталия“ се връщали към кръстовището. Синият „Фиат 130“ и бялата алфета се появили на улица „Фани“ в девет часа. Фиатът с дипломатическия номер не бил празен. Изведнъж започнал да дава заден ход и преградил пътя на конвоя па Алдо Моро. Потеглил по платното така внезапно и неочаквано, че шофьорът на Моро, полицаят Доменико Ричи, не успял да спре и се сблъскал с движещия се назад автомобил. Алфетата с придружаващите го лица се блъснала отзад в колата на Моро, която се вклинила между двата автомобила и безпомощният шофьор не можел нито да потегли напред, нито да се измъкне от капана. Отлична клопка, подготвена от терористите пред кръстовището на улица „Стреза“.

От колата с дипломатически номер изскочили двама души (както се оказва по-късно, били Валерио Моручи и Просперо Галинари) и убили охраната, придружаваща Алдо Моро в колата му. Пред бара имало няколко метра жив плет. Зад него се криели тримата мъже в авиаторски униформи. Те започнали да стрелят по хората в алфетата. Полицаят Рафаеле Лоцино изскочил от колата и открил огън по нападателите. Успял обаче да стреля само два пъти, наистина ранил един от терористите, но миг след това паднал мъртъв на земята. Джулио Ривера и Франческо Зици били ранени смъртоносно.

Рафаеле Фиоре бил шеф на „Червените бригади“ в Торино. И явно като голям специалист дошъл да помага в Рим. Заедно с още един терорист измъкнали от колата изплашения Алдо Моро и го сложили на задната седалка на синия „Фиат 132“. Терористите грабнали двете от трите чанти, които носел Алдо Моро със себе си, и както се оказва по-късно, сполучи. Изглежда, са били добре информирани. Впрочем взели чантата с лекарствата на Алдо Моро и другата, съдържаща секретни документи. Третата с несъщественото и непотребно съдържание оставили в колата. Явно това не било случайно, тъкмо тази подробност говори за това, че италианските терористи от „Червените бригади“ са имали добри информатори, заемащи високи постове.

Драмата продължила само три минути. При това терористите за малко щели да се окажат на тясно. Съвсем случайно по време на отвличането и убийството се появил на мотоциклет Джовани Интервадо — член на римския полицейски ударен отряд. Спрял, извадил пистолета и се прицелил. Но не му провървяло, ударникът засякъл.

„Минавах със сив петстотинкубиков мотоциклет по улица «Стреза» — посочва в показанията си Интервадо пред съда. — Когато стигнах до кръстовището с улица «Фани», вече никой не стреляше. Забелязах двамина мъже в униформи как премъкваха някого от «Фиат 130» във «Фиат 132». На кръстовището стоеше около двадесет и две годишно стройно момиче с коса до раменете. В ръката си държеше автоматичен пистолет М 12. Когато доближих, тя го насочи към мен и извика: «Спри! Нито крачка напред! Веднага се върни!» Напуснах кръстовището. После «Фиат 132» с Алдо Моро изчезна по улица «Стреза». Отдясно, срещу мястото, където лежаха убитите, имаше един празен «Фиат 128». В този момент в него скочиха двамата мъже в авиаторски униформи и жената. Те отпред, а тя на задната седалка. Докато тичах към местопрестъплението, покрай мен мина мощен мотоциклет с двама мъже.“

Алдо Моро бе един от онези италиански политици, които имаха чиста съвест и неопетнена репутация. Роден е на 23 септември 1916 г. в Малие в Южна Италия. Завършва право, става доцент, а по-късно професор в университета в Бари. Няколко пъти е министър, три пъти министър-председател, говореше се, че може да бъде и бъдещият президент. Когато терористите го отвлякоха, по вестниците писаха, че „общественото мнение не може да си поеме дъх“. В избора си терористите от „Червените бригади“ наистина бяха отишли твърде далеч, отвличането на Моро бе окачествено като предизвикателство към правителството и изобщо към италианската политика. По онова време Италия изживяваше най-дълбока криза, и то не само икономическа, а преди всичко политическа. Вече никой не вярваше в „икономически чудеса“, дори не и в икономическа стабилизация, броят на безработните растеше с всеки изминал ден, броят на недоволните достигна максимум. В отчаянието си младежите и девойките, завършили висше образование, изгубили надежда да си намерят работа или поне приложение на знанията си, се представяха за революционери, мнозина смятаха, че терористичният бунт ще доведе до възраждане.

Терористичната организация „Бригате росе“ („Червените бригади“ — бел. авт.) е основана през 1969 г. от двадесет и осем годишния студент по социология Ренато Курчио и от неговата още по-млада жена Маргерита Каголо след студентските вълнения в Милано, Рим и Торино. Групата бързо се разраства и на 16 септември 1970 г. „Червените бригади“ се представят пред обществеността. Терористите запалват в Рим гаража на Джузепе Леони, известния директор на фабриката „СИТ-Сименс“, ненавиждай експлоататор, прочул се със суровото си отношение към работническата класа. След няколко седмици членове на „Червените бригади“ отвличат един от ръководните служители на фирмата „Фиат“ — Пирели, пребиват го от бой и го изпращат у дома. Това са двете визитни картички, които терористичната организация изпраща на обществеността и блюстителите на закона като предизвикателство.

По-късно експлозиите, отвличанията и убийствата стават нещо обикновено.

През 1974 г. членове от „Червените бригади“ отвличат прокурора Марио Соси, 35 дни го крият успешно и след като получават голям откуп, го освобождават. Неговият разказ разтърси общественото мнение. Не го измъчвали, само всеки ден го разпитвали, живеел в килер два на два метра и метър и осемдесет висок. Психическият натиск, на който бил подложен прокурорът Соси, бил непоносим. Всичко това той разказа на журналистите, а то отговаряше на замисъла на „Червените бригади“, които искаха да създадат паника и да всяват страх според девиза им „Колкото по-зле, толкова по-добре“. Соси бил принуждаван да взема медикаменти, конто сломявали волята му. Той разкрил всичко, което знаел за плановете на полицията, за подготвяния поход срещу терористите, за взаимодействието между всички органи, включително секретните служби и военната полиция, срещу нарастващото насилие.

През 1976 г. полицията успява да арестува Ренато Курчио, а жена му Маргерита загива при престрелката.

Терористите започват да отмъщават. Настъпва период, който вече никой не ще заличи от съвременната история па Италия. Моралната криза на капиталистическия режим, симулиращ демокрация, моралното разложение на управляващата класа, която наистина държи здраво в ръцете си монопола на държавната власт, но не е в състояние да реши обществените проблеми — ето причините за италианския тероризъм. Егоизмът и користолюбието на заможните слоеве все повече задълбочават пропастта между богатите и бедните, между милионерите н безработните. В Италия скандалите и аферите във връзка с корупцията са нещо обикновено.

Да хвърлим поглед върху бурната ескалация на терористичните действия. Приблизително е изчислено, че от 1975 до 1979 г. в Италия са действували към 800 терористи, поддържани от около 100 000 симпатизиращи.

През 1975 г. те извършват 702 акта на насилие, но само след една година броят им достига 1353, a през следващите две години — по две хиляди. През 1976 г. италианската полиция отбелязва 59 отвличания, но след една година те са вече осемдесет, а през 1978 г. — повече от сто. Само през 1977 г. жертва на нападенията на терористите стават 26 души, а по-късно този брой рязко нараства.

Два дни след отвличането — 18 март — ръководството на „Червените бригади“ прави изявление и терористите признават, че са отвлекли Моро и че са убили петимата полицаи от личната му охрана. Същевременно съобщават, че Моро ще бъде изправен пред „народен трибунал“. В доказателство на това прикрепват снимка на председателя на Християндемократическата партия от „народния затвор“. Поместена на първите страници на вестниците, снимката полита из целия свят: портрет на тъжния политик с уморен и покорен поглед на фона на знаме с надпис „Бригате росе“.

Същия ден полицейски патрул намира на улица „Личинио Калво“ третата кола, използвана от терористите при отвличането. Навярно незабелязано са я докарали, защото предишния ден я е нямало там. Лоша реклама за полицията в състояние на бойна готовност. Втората възможност е още по-позорна. Може би колата е стояла там два дни и никой не я е забелязал, Но това не е единственият неуспех, който се вписва в сметката на полицията в началото на полицейското дирене. По описание па свидетелите се очертават няколко заподозрени. Техни снимки публикуват всички вестници, на кратки интервали се появяват и на телевизионните екрани. По-късно се установява, че двама от тях са отдавна в затвора, а един живее от дълго време в Париж и не се крие от никого. Явно полицията е действувала твърде дилетантски.

Терористите, напротив, се представят като професионалисти на ниво. Групата е работела по план, изпълнен до последната подробност. Те са подготвяли грижливо и самото отвличане. Впрочем един от главните ръководители на „Червените бригади“ Алфредо Бонавита заявил в затвора, че вече не иска да има нищо общо с терористите, осъдил насилието като средство за политическа борба и разкрил, че ръководството на „Червените бригади“ било крояло план за отвличането на някой от забележителните политици още през 1977 г. Това той бил научил по странен начни. След като попаднал в затвора, разчитал па това, че съмишлениците му ще го измъкнат оттам. Отказали му. И му казали защо. Подготвяли били голяма акция, след която щели да излязат на свобода всички затворници терористи. Нека почака. Това, че терористите са подготвяли грижливо акциите си, показва не само отвличането на Ханс-Мартин Шлайер във Федерална република Германия, но и атентатът срещу министър-председателя Кареро Бланко в Мадрид, а и други случаи. Седем месеца продължила подготовката за отвличането на Алдо Моро. Всеки ден са го следили, разбрали какви навици има, с облекчение установили, че наистина личната му охрана е от пет души, но пък колата не е бронирана и стъклата не са непробиваеми. Терористите са знаели, че редовно посещава утринното богослужение, и им е бил известен ежедневният му режим. Ръководителите на „Червените бригади“ Морети, Микалето, Адзолини, Моручи, Фиоре и други одобрили плана, като се обосновали, че Италианската християндемократическа партия трябва да бъде изправена пред „народния трибунал“.

Междувременно Министерският съвет решава да предложи законопроект, с който наистина значително щели да се ограничат гражданските свободи, но затова пък щели да се разширят правата на полицията. В печата започва дискусия не само по законопроекта, но и по въпроса дали вестниците трябва да публикуват изявленията или писмата на „Червените бригади“. Терористите се нуждаят от популярност. Един акт на насилие, било то отвличане или убийство, за който не би научила обществеността, не би имал този ефект. Терористите се нуждаят от реклама, а журналистите, жадни за сензации, са всъщност техни помощници.

На 24 март терористи от „Червените бригади“ извършват атентат срещу някогашния главен кмет на Торино, християндемократа Джовани Пико, а след един ден техни съучастници изпращат в Рим декларация №2, съдържаща отделни точки от „обвинението“ срещу Моро. На 29 март е направено куриозно предложение. Главният редактор на всекидневника „Стампа“ в Торино Ариго Леви предлага досегашният президент Леоне да си подаде оставката и на негово място парламентът да избере Алдо Моро. Какво е искал да постигне с това Леви? Смятал е, че президентският авторитет ще възпре терористите, че те ще се съобразяват с Моро като с президент? Сигурно е грешал. Нищо подобно не би станало. Последвалите събития доказват това.

Нека се върнем още веднъж към причините за тероризма в Италия, нека разгледаме поне някои от ръководителите на „Червените бригади“. Може би това ще ни помогне да разберем тяхната отчаяна смелост и безогледна жестокост. От двата милиона безработни през 1978 г. близо осемстотин хиляди бяха съвсем млади хора. Това бяха работници, но и слабообразовани младежи от изостаналите области на италианския Юг, хора със средно образование или висшисти, разочаровани и дезориентирани поради своята безпомощност. Сред тях се появяват „спасителите“, които агитират, че разрешаването на социалните и политическите проблеми може да стане чрез насилие. Лесно ги привличат на своя страна. Рядко някой от тези, на които бе дадено оръжие в ръце, съзнаваше, че не ще воюва за ново и по-добро общество, защото за целта е необходимо да се отстранят класовите различия, да се измени политическата атмосфера, а не да се убиват съдии и политици. Другият мотив за действие на разочарованите младежи бе възможността да се самоизявят в терористичната група. Всеки млад човек иска да се прочуе, иска да бъде герой или поне „мъжага“. Но ако не е известен спортист или популярен певец, едва ли ще намери възможност да се прослави. И ето че стиска пистолета в ръка и смята, че се бори за по-добро бъдеще. Нека видим кариерата на един от известните членове на „Червените бригади“ — Петричо Печи. До 1977 г. той живеел твърде скучно в малкото градче Сан Бенедето дел Тронто. Разхождал се по площада, пушел и чакал приятелите си, за да се пооплачат един на друг от лошите условия, от момичетата и от безпаричието. Впрочем изкарвал прехраната си като пиколо, като келнер за дребни поръчки и от малък джобовете му били празни. Нямал дори образование или по-скоро бил доста необразован, не умеел дори да се изразява или пък да напише нещо свястно и въпреки това с помощта на някакъв агитатор попаднал сред терористите от „Червените бригади“. Глуповатият селски момък от Сан Бенедето дел Тронто се преселва в над едномилионния Торино, без да знае кое по-напред да види и на кое по-напред да се учуди. Според твърдението на майка му той нямал такива способности, че да може да стане ръководител на терористична организация. И въпреки това не след дълго го направили шеф на торинския клон, а в национален мащаб станал член на „стратегическия съвет“. Фантастична кариера за потиснатия селски младеж. Биографиите и на някои приятели на Печи си приличат като две капки вода. Но как са могли да изградят организация, с която полицията не може да се справи?

Именно Петричо Печи дава по-късно на следователите информация за организационната структура на „Червените бригади“. Начело стоял тричленен комитет, ръководен от Големия старец — „Ил гранде векио“ което не означавало, че трябва да бъде един, и то възрастен човек. Изпълнителният комитет давал заповеди на стратегическото ръководство, в което влизали и регионалните ръководители. Освен това създали снабдителна част, която се грижела за материалната страна, осигурявала оръжие и пари за закупуване на оръжие, наемала жилища, разполагала с печатници и работилници, където се изготвяли фалшиви документи. Групата се грижела също и за финансите, за да могат професионалните терористи от основния кадър да получават редовно заплатата си от 250 000 лири. Това не е много, по ставало въпрос само за джобни, останалите разходи заплащала организацията. Петричо Печи заявява, че по времето, когато е бил член на „Червените бригади“, в организацията работели около 150 професионални терористи, които получавали заплати по платежна ведомост.

„В отвличането иа Алдо Моро на 16 март 1978 г. участвуваха осем мъже и една жена — заявява Петричо Печи пред следователите. — Акцията на самото местопрестъпление се ръководеше от Марио Морети и Валерио Моручи. Там бяха и Просперо Галинари, Лауро Адзолини, Франко Бонизоли, Рафаеле Фиоре и Адриана Фарандо. В операцията участвуваха и други членове от римската група иа «Червените бригади». Материално бяха осигурени с девет автомобила, от които два камиона.“

И още един терорист, Антонио Саваста, който според някои сведения не бил участвувал в отвличането, заявява, че шеф бил Марио Морети. Неговата биография е подобна на биографията на Печи, но Морети притежавал организационни способности, а освен това бил безкрайно нагъл. От протокола, подписан от съдия-следователя Кудила, се вижда, че е дошъл в Рим от северната част на Италия едва през 1976 г., но за кратко време успял да изгради мрежа от скривалища и конспиративни квартири. Още през януари 1976 г. бил наел жилище на улица „Грандоли“, където по времето на „Операция Моро“ бил настанен за петдесет и пет дни главният щаб на „Червените бригади“. Терористите разполагали с квартири и на улица „Поломбини“, улица „Алборнос“ и „Камило Монталчини“ №8, където бил затворен Алдо Моро.

След отвличането откарали Моро в жилището с камион — в един сандък. Били му успокояваща инжекция, така че нищо не разбрал. Дом номер осем представлявал разкошна еднофамилна къща в южното предградие на Рим, обитавана от тихите и спокойни съпрузи Алтобели, а в действителност от терористите Лаура Брагети и Просперо Галинари. Жилището имало хол, всекидневна п две спални, кухня, сервизни помещения и стаичка за слугинята. Изглежда, тъкмо в тази стаичка е бил затворен Алдо Моро. Стаичката имала добра звукова изолация. Галинари и Брагети изпълнявали ролята на тъмничари и на следователи. Но главен следовател бил Марио Морети. Той не оставал в къщата. Всички разпити на Алдо Моро били записани на магнетофонна лента. Видимо той не е издал нито една държавна тайна, говорел е за вътрешните отношения в Християндемократическата партия много въздържано, но е разкрил задкулисието на някои скандали. Записите не бяха намерени. От 1300-та страници на съдебното дело се появиха само няколко преписа, които полицията била намерила в конспиративната квартира на улица „Монтеновозо“.

В периода, когато „Червените бригади“ господствуваха на терористичната сцена и членовете на организацията си бяха създали името на неуловими, се говореше за координационен център на терористичните групи, дори за международен координационен център. Но ходът на случая Алдо Моро опроверга подобна връзка. Явно терористите си бяха позволили твърде голям залък и опиянени от успеха па акцията, отидоха твърде далеч. Още в самото начало похитителите разрешили на Моро да пише писма на семейството си, на колегите си от партийния апарат и на министрите. Той написал общо тридесет и седем писма, терористите предали двадесет и две. Тези, които попаднаха в печата, поддържаха напрежението на общественото мнение, но бяха и предмет на изследване от полицейските експерти.

Те търсеха отговор преди всичко на въпроса, дали Моро е писал писмата свободно и сам, или текстът на писмата му е бил продиктуван. Но дори и това обстоятелство не е съществено. Една от главните причини за неуспеха па терористите и начало на техния край е това, че им беше отказана колегиална помощ от страна на паралелната терористична организация „Прима линеа“.

Естествено италианската полиция направи всичко, което е по силите и, за да открие следата на похитителите. Полицаите посещаваха десетки хиляди жилища, проверяваха стотици хиляди хора, обискираха безброй автомобили. Всички тези действия представляваха голяма опасност за терористите. Затова те решиха да извършат камуфлажни действия, за да отвлекат вниманието на полицейските части. В Милано се срещнаха с представителите па терористичната група „Прима линеа“. Сред тях е бил и синът на министъра християндемократ Марко Донато Катини, който по-късно, след предупреждението на баща си, се спасява от арестуване, като избягва зад граница. Представителите на „Червените бригади“ помолват колегите си от „Прима линеа“ да осъществят няколко бомбени нападения в Болоня, Милано, Торино и Флоренция и така да се разсредоточат силите на полицейския апарат. В тази фаза постъпва разрив, който показва, че е липсвало единно терористично върховно командуване или координационна централа. Представителите на „Прима Линеа“ отказват. Те дори осъждат отвличането на Алдо Моро и „Червените бригади“ остават изолирани. Може би и това обстоятелство изиграва роля, за да се решат терористите да убият Алдо Моро.

Но дори и тогава терористите не са имали еднакво становище по убийството. Поне така заявява по-късно при разпита Антонио Саваста:

„Валерио Моручи, и Адриана Фарандо, които участвуваха в подготовката и реализирането на отвличането, непрекъснато налагаха становището, че в политическо отношение «Червените бригади» ще спечелят повече, ако Алдо Моро остане жив. Моручи твърдеше, че в такъв случай могат да очакват подкрепа от другите групи за офанзивна съпротива, с което ще се създадат политически и военни условия за комплексна акция“.

Дали това беше обмислена тактика, или страх от последиците от страшното престъпление? Та те също биха могли да си направят сметката, че щом предизвикват държавната власт на дуел, то по петите им ще тръгнат всички полицаи от огромния полицейски апарат. Решават да го убият. Може би обмислено, а може би именно защото са искали да провокират обществеността и правителството.

„Запознаха Алдо Моро с присъдата — разказва за хода на трагичното събитие арестуваният Петричо Печи — и го подканиха да напише последното си желание.

Когато стори това и предаде писмата със съответните указания, съобщиха му, че по «хуманни причини» не ще изпълнят присъдата и че след два-три дни ще го пуснат на свобода. После го заведоха в гаража и му казаха, че след малко ще бъде свободен. Алдо Моро повярва, дори помоли тъмничарите си да поздравят от него Морети. После според нареждането влезе в багажника на колата «Рено 4». И там го убиха: Алдо Моро умря на петдесет и петия ден от отвличането, на 9 май 1978 г. призори. Убиха го Просперо Галинари и Анна Лаура Брагети, двамата, които прекараха с него дълги дни и нощи, държаха го затворен, но и се грижеха за него. Но те преди всичко разговаряха с него. Все пак трябваше да проумеят, че той е честен човек, трябваше да разберат, че с неговата смърт не ще се реши нищо. И въпреки това го убиха.“

Галинари нарежда на Алдо Моро да легне на дъното на багажника на автомобила. Покрива го с одеяло. Изважда револвер и стреля. Наистина го улучва в гърдите, но без да засегне сърцето. Раненият започва да се отбранява и да се мята. Убиецът измъква от ръцете на приятелката си Брагети автоматичния пистолет и с откос в упор убива жертвата си.

Професор Франко Трито е приятел на семейството на Моро. Затова терористите го избират за посредник. Няколко пъти му се обаждат и полицията записва на магнетофон разговорите. На 9 май телефонът отново звънва.

— Ало — обажда се професор Трито.

— Ало — чува се непознат глас. — Там ли е професор Трито?

— Кой е на телефона?

— Доктор Николай.

— Какъв Николай?

— С професор Франко Трито ли говоря?

— Да. На телефона.

— Най-после! Имах чувството, че ви познавам по гласа. Вижте какво, независимо от това, че ни подслушват, трябва да предадете на семейството едно последно съобщение.

— Добре, но бих искал да зная с кого говоря.

— Червените бригади. Ясно?

— Да.

— Добре — казва непознатият. — Не мога да говоря дълго. Трябва да предадете нещо на семейството. Трябва лично да отидете там. Независимо, че подслушват телефона ви, трябва да отидете там и да кажете: искаме да изпълним последното желание на председателя, затова съобщаваме на семейството къде се намира тялото на достопочтения Алдо Моро.

— Какво трябва да направя? — пита професор Трито.

— Чувате ли ме?

— Не. Повторете, моля.

— Вижте какво, трябва да съобщите на семейството, че ще намери тялото на Алдо Моро на улица „Гаетани“, тя е втората пряка вдясно от улица „Ботеге Оскуре“. Ясно ли е?

— Да.

— Там стои едно червено „Рено 4“. Началната цифра на регистрационния номер е пет.

— Цифрата пет ли? Може ли да се обадя…? — Започва да хлипа професор Трито.

— Не. Идете там лично.

— Не мога.

— Какво, не можете ли? Длъжен сте! Безусловно!

— Да. Навярно.

— Съжалявам. Впрочем, ако телефонирате, то… не ще изпълним последното желание на председателя. Изрично ни каза … В тази фаза на разговора професор Трито вече не е в състояние да каже нито дума повече и затова изрича със заекване:

— Ще дам да се обади баща ми. Кажете му, моля.

— Добре.

— Ало! — обажда се Трито старши. — Какво искате от мен?

— Трябва да отидете при семейството на достопочтения Моро или да изпратите там вашия син… или в най-лошия случай да им телефонирате.

— Добре — казва бащата.

— Можете да го направите и вие. Съобщението предадох на сина ви. Разбрахме ли се?

— Мога ли да отида там лично?

— Ами да, можете.

— Защото на сина ми не му е добре.

— Можете да наминете към тях естествено, но побързайте, това е последното му желание, последното желание на достопочтения. Тоест да се уведоми семейството му, защото семейството му трябва да получи обратно тялото му. Разбирате ли? Довиждане. Неизвестният терорист, който се представя под името доктор Николай, се обажда на професор Трито тъкмо по обяд. И двамата разговарящи знаят, че телефонът на Трито е свързан със записващата апаратура, че полицията подслушва разговорите му и наблюдава дома на Трито. Въпреки това и тъкмо затова цитирахме целия телефонен разговор. Терористът е разговарял три минути, макар че за едно съобщение са достатъчни само тридесет секунди. Защо? Та нали се излага на опасността полицията да разбере от коя телефонна кабина се обажда. Професор Трито знае за какво става въпрос. Нима е разигравал изумление? Предава слушалката на баща си може би за да спечели време за полицейските техници? Ако това е така, то напразно си е правел труда. Полицейската група стига до телефонната кабина на улица „Гаетани“ чак в 13,20 и е вече късно. Нима са се надявали, че терористът ще ги чака там повече от час?

За обстоятелствата около телефонния разговор не се намери обяснение. Но не се намериха доказателства и за международно участие в отвличането на Алдо Моро и в неговото убийство. Не бе възможно, и всеки ще разбере защо, да се докаже взаимодейвието или помощта на разузнавателните служби. Въпреки това, а може би именно затова, трябва да споменем за разсъжденията, които се появиха в печата след убийството на Моро и които, както изглежда, продължават и до ден днешен.

Според твърдението на свидетелите в отвличането на улица „Фани“ са участвували деветима мъже и една жена. По-късно във всички протоколи се появяват само седем заподозрени. Дори бяха съдени само седем похитители. Кои са другите двама? Откъде се взеха и къде се дянаха? Няколко свидетели потвърждава единодушно, че чули как похитителите в униформи на авиокомпания „Алпталия“ си подвиквали един на друг на чужд език. Може би на немски или английски, но категорично не на италиански. На 9 март 1982 г. римският всекидневник „Република“ публикува твърдението, че в отвличането на Алдо Моро участвували и чужди граждани, тъй че това не било престъпление само на ултралевите „Червени бригади“. В статията се посочват и имена на мними агенти на американското Централно разузнавателно управление. Роналд Старк и неговият приятел „Дейвид“ били уж платени убийци или агенти на ЦРУ в ролята на инструктори. Дали са участвували в отвличането или не, няма и следа от тях. Твърдение без доказателство е спекулация, която не може да има място в едно сериозно възпроизвеждане на случая. Само че не става дума само за една спекулация. Много италиански политици не отхвърлят възможността в играта да са участвували и международни сили, тъй като в плановете на империалистическите сили не влизаше политиката на Моро за сближаване с левицата, включително с Италианската комунистическа партия, която бе политическа сила с такава тежест, че един разумен политик не би могъл да я пренебрегне. Вдовицата Елеонора Моро заяви, че на съпруга и са се заканвали заради политиката на сближаване с левицата.

Странно е и обстоятелството около подбора на чантите, взети от колата на Моро. Терористите са знаели и са задигнали само чантата с лекарствата, нужни на Алдо Моро, и чантата със строго секретните документи. Третата — със студентски дипломни работи, терористите дори и не забелязали. Кой им е казал какво има във всяка чанта? Къде се дянаха строго секретните документи?

Знаем, че дъщерята на Моро Агнесе е заявила, че по време на официалното му пребиваване в Съединените щати са принуждавали баща и да промени политическата линия. По време на процеса срещу похитителите излезе наяве, че именно тогавашният държавен секретар Хенри Кисинджър е настоявал Алдо Моро да измени политическия си курс. В края на април 1983 г. италианските съдебни органи се опитваха да накарат Хенри Кисинджър да свидетелствува по този въпрос. Между другото някогашният държавен секретар бил в момента в Италия като частно лице. Отказал да даде показания, а на пресконференцията в Милано отговорил на въпросите на журналистите, отнасящи се до Алдо Моро, с нищо необосновани нападки срещу Италианската комунистическа партия. Останалото време от престоя си в Италия прекарал зад затворената врата на американското посолство в Рим, където далеч преди неговото отлитане отговаряли на журналистите, че господин Кисинджър вече си е заминал. Във връзка с убийството на Алдо Моро възникна още една афера. Знаем, че е било потърсено сътрудничеството на терориста от организация „Прима линеа“ Марко Донато Катини, който успява навреме да избяга във Франция. Изчезва в Париж. Преди Коледа на 1980 г. френската полиция го арестува. Сеньор Катини бе забележителен християндемократически политик, а неговият син бе участвувал в убийства заедно с терористите. През пролетта на 1980 г. в Рим избухна политически скандал, защото се разбра, че лично председателят на тогавашното италианско правителство Франческо Косига разкрил пред Катини, че полицията търси сина му Марко и че иска да го арестува. Бащата предупредил сина си и той избягал във Франция.

Непосредствено след като беше намерен трупът в багажника на автомобила, семейството на Моро заявява че желанието на Алдо Моро било погребението да бъде скромно, без почести, без национален траур, без присъствие на официални лица. Още на другия ден погребаха убития в гробището на селцето Торита Тиберина, недалеч от Рим. Заупокойна молитва в базиликата „Сан Джовани ин Латерано“ отслужи кардинал Полети. Там се събраха всички личности от политическия и обществения живот. Липсваха вдовицата и децата на Моро. Присъствуваше и папа Павел VI. „Ти и е чу молбите ни, о, господи!“ — възкликна светият отец със съжаление. Не подозираше още, че през 1983 г. ще бъде разкрита поне част от задкулисните интриги, които доведоха до политическото убийство.

През 1981 г. падна още едно италианско правителство. Една от причините бе разкриването на незаконните действия на членовете на масонската ложа П-2. В аферата бяха заплетени няколко политици на отговорни постове. Под натиска на общественото мнение специална следствена комисия преразгледа отвличането и убийството на Алдо Моро и публикува своето заключение за резултатите. Комисията потвърди подозрението, че убийството на италианския политик е дело на заговорници.

Похитителите държаха Алдо Моро затворен почти два месеца. В протокола на комисията се появи позорното обвинение: висши офицери от полицията и ръководители на италианските секретни служби, членове на масонската ложа П-2, умишлено не са използвали многото възможности за предотвратяване на убийството на Моро. В задкулисието на заговора отново се появи американското ЦРУ, свързано както с членовете на Ложата на свободните зидари П-2, така и с ръководството на терористичната група „Червените бригади“. Случаят Моро е следователно доказателство, че в много случаи държавната власт подкрепя терористите и че реакционните сили в капиталистическия свят изпозлват техните услуги за свои замисли.