Столетие на чакалите

ГРЕШКАТА НА СТУДЕНТА ЗАНД

Подръпнал звънеца на богатска къща на една от манхаймските улици, почакал, докато слугинята му отвори, и без да поздрави, без да се поклони, самоуверено казал:

— Казвам се Хайнрих. Предайте на господин тайния съветник, че бих искал да изразя почитанията си към него. Дойдох от Митау. Възхищавам се от творчеството му.

— Господин тайният съветник сега не приема, но ако бъдете така любезен да дойдете следобед, например около пет, навярно с удоволствие ще ви приеме — отговорила слугинята.

Младежът, представил се под името Хайнрих, се обърнал и безмълвно си тръгнал. Бил на двадесет и две — двадесет и три години, облечен с черен панталон и прилепнало палто, а на главата — барета. Под нея — дълга коса на вълни, каквато носели германските революционери през 1819 година. Облеклото му било чисто, изгладено, макар че бил изминал доста десетки километри пеш. Хайнрих не само имал вид на студент, но и действително следвал теология. Държал се самоуверено като мъж, който знае какво иска, гледал право в очите и имал поведение на син на заможни родители с добро положение.

Отдръпнал се от вратата, замислен закрачил по улицата, до обеда оставало час и половина и затова се отправил нагоре към замъка, отбил се в кръчмата „Цум Вайнберг“ на чаша вино, наобядвал се и тръгнал да се поразходи край Рейн.

Около пет часа следобед отново застанал пред къщата. След като позвънил и слугинята му отворила, бил зарадван от добра вест. Господин тайният съветник, писателят и прочутият драматург Аугуст Фридрих Фердинанд фон Коцебу с удоволствие щял да го приеме.

Изкачил се по стълбите на първия етаж, чул глъчката от голямата компания в партера (навярно уважаемата госпожа ги е поканила на чай в пет) и почакал в скъпо обзаведената приемна. Слугинята излязла, за да съобщи на господаря за посетителя, след миг се появил петдесет и осем годишният майстор на перото Коцебу и със заучена усмивка поздравил посетителя.

— Аз съм Хайнрих и дойдох от Митау — поклонил се младежът, след туй, без да сяда, втренчено се загледал във възрастния, добре облечен господин, направил първата крачка, после следващата, безмълвно приближавал и изведнъж извикал:

— Ако искате да знаете, изобщо не се възхищавам от вас!

Измъкнал изпод палтото дълга кама, нахвърлил се и я забил в левия хълбок на тайния съветник.

— На ти, родоотстъпнико — извикал и забил камата още веднъж.

Домакинът се свлякъл на пода. Младежът се надвесил над него и известно време наблюдавал лицето му.

Дочул стъпки. В стаята влязъл четиригодишният Александър; може би си е помислил, че татко му и чуждият чичко си играят на пода, и поискал също да си поиграе. Може би тъкмо в този момент е разбрал какво всъщност е направил и до какви последици може да доведе неговата постъпка, измъкнал от джоба ловджийския си нож и го забил в гърдите си. Паднал на земята до жертвата си. Това не се харесало на малкия Александър, започнал да плаче, чула го гувернантката, притичала в стаята, след нея дъщерята на Коцебу, Ема, а веднага подир нея прислужникът.

Хайнрих станал, извадил ножа от раната и с окървавено оръжие в ръка тръгнал да излиза от стаята. На вратата се пообърнал, сякаш искал нещо да обясни, но се отказал и бавно заслизал по стълбите, а ужасеният прислужник — след него. Всички, които се били събрали междувременно в салона, направили път на убиеца.

Стигнал до улицата и там се отпуснал в ръцете на хората. През това време съпругата на убития отворила прозореца и започнала да вика за помощ. Хайнрих разбрал, че е дошъл краят. Успял да извади от вътрешния си джоб листа с подготвената прокламация, подал го на прислужника, който безмълвно стоял над него, и със затихващ глас признал престъплението си:

— Аз го извърших. Изменниците трябва да умрат! Все още държал в ръка ловджийския нож. Доближил го и отново го забил в гърдите си.

— Боже господи, благодаря ти за победата! — извикал, без да подозира, че е загубил играта.

Някой извадил ножа от гърдите му, друг повикал полиция, дамите се опитвали да му окажат помощ и с първия файтон, който се оказал подръка, го откарали в болницата.

Цели четиринадесет дни бил в безсъзнание, няколко пъти го оперирали, но накрая все пак лекарите го спасили, за да го екзекутира по-късно палачът. И когато бил в състояние да бъде разпитан, почти тържествено заявил на водещия следствието полицейски комисар:

— Казвам се Карл Лудвиг Занд, студент съм по теология, убих изменника, останалото можете да прочетете в прокламацията ми!

Мислел си, че ще изненада следователя. Всичко вече знаели, проучили били всяка негова крачка преди злодеянието, наизуст знаели биографията му, а и прокламацията, която предал на прислужника, също вече били чели. И дори установили взаимозависимостите довели смирения студент, готов да служи на бога, до това грубо нарушение на най-важната божия заповед. Занд произхожда от семейство с добро положение, неговият баща е съдебен съветник. Израства в буржоазна среда и в охолство, но от малък боледува и заради болестта постъпва по-късно в гимназията, а после и в университета. Интелигентен е, склонен към философствуване, чувствителен чак до истеричност и изключително склонен да се вдъхновява от възвишени идеи.

Отначало се записва в Тюбингенския университет после продължава в Ерланген, а през есенния семестър на 1817 г. слуша лекции в Йена. И именно тук изживява две забележителни събития. Става член и дори учредител на студентския политически буршеншафт и участвува в тържеството в замъка Вартбург, което неволно се превръща в политическа демонстрация.

Германия е разпокъсана, разединена, представителите на отделните държавици се впускат в спорове помежду си. Появява се общият неприятел Наполеон Бонапарт и мнозина чувствуват, че шансът им е в борбата срещу него. Изведнъж споровете са забравени, нацията е единна, възторжена, готова да си доизвоюва суверенитета и независимостта. Дори и вечните съперници Прусия и Австрия намират общ език. Процесът на възраждане се превръща в жизненоважна надежда.

Германците вярват, че след падането на Наполеон тяхната страна ще се обедини и ще бъде суверенна държава, че ще изживее истински ренесанс.

Но нито една от надеждите не се осъществява. Решенията на Виенския конгрес не осигуряват необходимите условия за това. Германия остава разпокъсана на тридесет и осем държави, всяка от които има свое правителство, свой владетел, парична единица и закони.

По време на войната те обещават гаранции за граждански свободи, ново държавно устройство, но след поражението на Наполеон при Ватерло бързо забравят обещанията си. Никой от германските владетели не удържа думата си — дори и пруският крал Фридрих Вилхелм III. Пет пъти той обещава тържествено, че ще даде нова конституция на народа, но в действителност дори и през ум не му минава за нея.

В Германия продължават да господствуват абсолютизмът, прусащината и неограничената власт, изискваща безгранична преданост към владетелите. Установява се режим на грубо потисничество над малкия и безпомощен човек, а наперените магнати пропагандират военщината и насилието като национална цел.

Появяват се глашатаите на култа към национализма, които осъждат всичко негерманско и обявяват останалите народи за врагове. Прусащината настъпва на широк фронт с изключение на една държава — Аугуст Саксонски-Ваймарски удържа думата си. Може би и защото негов уважаван и влиятелен министър е бил Йохан Волфганг Гьоте.

Народът е недоволен, но няма вожд, липсва организирана опозиция. Както много пъти в историята единствени активни противници на закостенелия режим са студентите. На 28 октомври 1817 г. в замъка Вартбург се събират към петстотин души, а с тях са и техните професори. Чествуват триста години от Реформацията и четвъртата година от Лайпцигската битка и изразяват протеста си срещу реакционната политика. Говори се за единна империя, за граждански свободи. Ораторите обявяват за безсмислица разделянето на германците на католици и протестанти, на южняци и северняци, подчертават, че не волята на владетелите трябва да бъде закон за народа, а волята на народа трябва да стане закон за владетелите. Настояват за свобода на събранията, свобода на словото и за премахване на цензурата.

Всички са единодушни — професори и студенти, всеки от тях е готов да се бори срещу реакцията. Вечерта устройват традиционното германско факелно шествие, после се събират на спонтанна манифестация. Някой запалва огън и донася символите на властта, срещу които се противопоставят всички: чиновническа плитка, офицерски корсет и фелдфебелска палка. Тържествено и с достойнство, сериозно и с възвишени чувства ги хвърлят в пламъците.

В знак на протест студентите изгарят и двадесет и осем книги. Сред тях е покритият с печална слава Наполеонов кодекс — френски кодекс, валиден по времето на Наполеон и в окупираните от него територии както и съчинения на реакционни публицисти. Между тях и книгите на Аугуст фон Коцебу.

Карл Лудвиг Занд е също във Вартбург. Книгите попадат в ръцете му, И преди да ги хвърли в огъня запомня името на автора.

Занд става член-учредител на студентската корпорация, т.е. на буршеншафта — политическа организация, чиито членове носят оръжие. Германският публицист Берг пише за буршеншафтите:

„Тяхната основна насоченост бе християнска, национална и либерална. Християнска, що се отнася до съблюдаването на традицията, либерална по отношение на вярата в демократичните права на всички граждани и национална с оглед на реакцията спрямо изминалите двеста години, през които разпокъсана Германия бе учебен плац за армиите на съседните държави. Корпорациите на студентите искаха единство, свобода и търпимост.“

Братята Фолен, особено приятелят и учителят на Занд — частният доцент Карл Фолен, събират около себе са най-смелите революционери и създават в рамките на корпорацията радикално крило. Неговите членове вече не се задоволяват с пламенни речи, а искат да се включват в борбата с конкретни дела.

Аугуст Фридрих Фердинанд фон Коцебу не се ползвал с добро име нито като автор, нито като германец.

Роден през 1761 г. в семейството на легационен съветник, той бил студент в период, когато германците били добре дошли в двора на руските царе, заминал за Петербург, там получил добра служба и прилична заплата и се оженил по сметка. После живял във Виена, в Кьонигсберг2, в Париж и накрая се преселил в Манхайм, където бил принуден да избяга от разгневената общественост на Ваймар.

Коцебу е написал към двеста театрални пиеси, повечето от тях са поставяни, а някои — преведени. Това били драми, изобилствуващи с фрази, построени по опростено клише, закостенели като гледище за живота. Студентите осъждали творчеството на Коцебу даже за това, че по време на пребиваването си в Германия продължавал да служи на руския цар и изпращал в Петербург поверителни информации за положението в Германия, което се равнявало на предателство и шпионаж.

Решаваща причина за публичното осъждане на писателя Коцебу обаче не било неговото собствено творчество, а публикацията на румънския автор Александър Стурдза. Той също бил на служба при руския цар с ранг държавен съветник. Като руски наемник по време на конгреса в Аахен през 1818 г. написал информационен труд, наречен „Мемоари върху съвремената германска държава“. Информацията била предназначена за цар Александър I и отразявала положението в германските университети. Царят подготвял в Русия образователна реформа, затова бил изпратил експерти на разузнаване в чужбина. Информацията попаднала в ръцете на студентите. Тя съдържала груби нападки срещу германската университетска система. Стурдза пишел за германските университети, че са „готически средновековни кули“, обявявал ги за разсадник на революционни стремления, препоръчвал на германците да се поучат от Русия и да преустроят учебните си заведения по руски образец, бил принципно против академичните свободи — с една дума, засегнал академичната чест на германските студенти.

Положението в университетите се влошавало. Студентите настоявали правителството да се намеси и да накаже румънския публицист за това, че ги позори. Организирали демонстрации. В нажежената атмосфера Аугуст фон Коцебу подкрепил възгледите на държавния съветник Стурдза. Това обаче било нелепост и провокация. Хората си обяснили връзката по своему — Стурдза и Коцебу са на служба при руския цар, следователно единият шпионин прикрива другия.

Студентът по теология Занд следял събитията. Убедил се, че мнението му за дейността на писателя Коцебу е правилно — той е враг на прогреса и представлява опасност за студентите. Неговите възгледи заплашват не само академичната свобода, но и същевуването на Германия. Впрочем Коцебу публично пропагандирал, че Германия трябва да остане разпокъсана, слаба, политически и икономически зависима. Това състояние би отговаряло на интересите на Русия.

Карл Лудвиг Занд взел решение и записал в дневника си:

„Край нас живеят много безбожни изменници и незабелязано играят играта си. Сред тях е Коцебу, най-страхливият и най-злонамереният. Ако не ни се случи най-лошото, ще трябва да бъде убит. Писането и говоренето вече няма да помогнат. Единствено действието може да събуди хората от сън.“

Водачи на радикалните студенти „черноризци“ били братята Фолен. Карл Лудвиг Занд гостувал у тях и, разбира се, приказвали само за политика и осъждали нелепостите, които е наговорил Коцебу. Всички били на мнение, че той е родоотстъпник, ренегат и лакей на царя.

Именно тук Карл Лудвиг Занд решил да избави Германия от изменника и да разбуди потъналите в сън. Седмица по-късно той си поръчал специална кама и си купил ловджийски нож, с какъвто ловците разрязват на парчета големите животни. Вече е взел решението, въоръжил се е и е можел да тръгне за Манхайм.

Междувременно преуспяващият писател Коцебу изпаднал в незавидно положение. Хората започнали да го ненавиждат. Почти всеки ден ваймарската поща му предавала заплашителни писма: срещу него се обявил публично и Йохан Волфганг Гьоте. Накрая Коцебу не смеел да излезе от къщи. Затова предпочел по-малкото зло — събрал си багажа и се преселил от Ваймар в Манхайм. И там на вратата му позвънил студентът Занд.

След като извършил убийството и се опитал да се самоубие, след като го спасили и разпитали, след като признал и дори се хвалел с убийството, ясно било каква ще бъде присъдата — на 5 май 1820 г. дванадесет съдебни заседатели казали „виновен“, а студентът по теология Занд изслушал смъртната присъда в болничното легло. Все още не бил здрав и лекарите се съмнявали дали изобщо ще оздравее. Излишни грижи, тъй като палачът Витман вече готвел такъмите си. Карл Лудвиг Занд спечелил симпатиите на патриотите и това било обяснимо. По време на процеса хората му стискали ръце. Непосредствено преди екзекуцията привлякъл на своя страна и собствения си палач. След като научил датата на екзекуцията, Занд помолил за разговор хайделбергския майстор на острия меч.

Той го посетил, макар че това не било прието, а навярно не е било и приятно. Двамата си поговорили и палачът Витман си тръгнал от затвора като приятел на бъдещата си жертва.

— Благодаря предварително за труда ви, след това едва ли ще имам възможност да го сторя — бил казал Занд при раздялата им.

Натоварили Занд в двуколка, прекарали го под конвой през града, после го изнесли на ешафода, сам не бил в състояние да се изкачи по стълбичката, сложили го на стола, завързали го, палачът му закрил очите с черна лента, но тъй като били познати, не я затегнал много, за да може жертвата му да гледа синьото майско небе до последния миг. Задумкали барабаните, палачът замахнал, но бил така развълнуван, че не успял да отсече главата на приятеля си с един удар. Трябвало да повтори.

Краят бил неочакван. Страшният театър се превърнал в тиха демонстрация, хората благоговейно потапяли кърпичките си в кръвта на Занд и ги прибирали като скъпоценни реликви. Студентът по теология се превърнал в светец, забулен в митове. Карл Лудвиг Занд извършил убийство в знак на протест срещу потисничеството, но постигнал обратен резултат.

Никога преди това академичните права не са били така окастряни, както след неговото деяние.

Той не е единственият случай в историята, когато ентусиазиран борец за свобода, без да иска, става враг на прогреса, тъй като неговото действие провокира реакционните сили. Всяка екзекуция, а дори и друг демонстративен начин на смъртно наказание би трябвало да въздействува като назидание, да разколебае всеки, който е тръгнал наляво или надясно. Екзекутирали Занд, но неговата постъпка се превърла в пример за подражание. Близо два месеца след смъртта му практикуващият фармацевт Льонинг се решил на подобна акция и се опитал да извърши атентат срещу министър-председателя Ибел Насау.

Ибел останал жив, а фармацевтът се самоубил в затвора. Скоро след това обществеността научила, че убиецът е бил от същия инкубатор, от който излязъл и Занд. И той бил член на „черноризката“ секция на студентската корпорация, ръководена от братя Фолен. Престъплението възмущава буржоата, поизплашва техните дамички и дава повод на реакцията за репресии. Метерних се хваща за случая и доброто намерение на Занд има обратен ефект. Между впрочем Занд е бил още жив и изживял разочарованието си. През август 1819 г. по предложение на бъдещия канцлер Метерних3 в Карлови Вари се срещат представители на германските държави, които приемат мерки, ограничаващи свободата и демокрацията. Те въвеждат цензура върху всички вестници, списания и публикации с размер под двадесет авторски коли. Създават Централна следствена комисия срещу демагогските елементи, действуваща на територията на цяла Германия. Наименованието е наистина гръмко, но зад него се крие държавната тайна полиция. Отнети са академичната свобода на университетите, като те са поставени в подчинение на полицейските власти. Студенти и професори се оказват под надзора на полицията, властите забраняват и разпускат студентските корпорации, и то не само политическите буршеншафти, но и спортната организация на гимнастиците.

Понятието свобода се превръща в безплодна дума. Отново гражданските права и обединяването на Германия се оказват илюзия. Със своята постъпка Карл Лудвиг Занд отворил врата за реакционните политици. Фолен, неговият учител и председател на поставената вече извън закона корпорация, успял да се качи навреме на кораба и да се добере до Харвардския университет в Съединените щати. Но по това време Карл Лудвиг Занд вече бил в гроба, само на няколко крачки от гроба на своя неприятел Коцебу, чиято асилствена смърт се оказа полезна преди всичко за неговата собствена класа.