Столетие на чакалите

МАЛКИЯТ ГОЛЯМ ЧАКАЛ

В Хамбург има може би хиляда гостилници и навсякъде се пие бира. Една от тях е „Цум Хиршен“. В дъното, в сепарето, край масичката за влюбени, са седнали двама младежи.

— Чарли, два шницела по цигански7 — казва на съдържателя поизмършавелият и после пита другия:

— Собствено, ти как се казваш?

— Анжи — отговаря пребледнялото дългокосо момче с рядък мъх под носа. — А ти?

— Бони.

— Ама че име …

— То пък Анжи е едно име…

— Това е псевдонимът ми. „Ном дьо гер“, както казват французите. Няма да взема да викам по улиците, че се казвам Ханс-Йоахим Клайн я.

— Аха, значи ти си Клайн? — казва другият и шепнешком се представя: — Вилфрид Бьозе. — Оглежда се. — Вече ги носят. Сега ще ядем.

Те не се различават от останалите посетители. Биха се загубили сред тълпата работници, излизащи след смяна от фабриката, биха могли да седнат в университетска аудитория, без да привлекат нечие внимание. Дъвчат шницела по цигански, гласно разговарят за футбол и за порнографския филм „Емануела“, а тихо, без някой да чуе — за приятелите зад решетките и за възможностите да им помогнат. Бони не говори много, по-скоро слуша, а накрая категорично констатира:

— Виж какво, Анжи, няма защо да се баламосваме. След акцията в Стокхолм РАФ изпадна в криза. Те няма да ни помогнат.

— А движението „Втори юни“?

— Имат си своя работа. Ще трябва да я свършим сами.

— Ние двамата ли? — учудва се Анжи.

— Не, Анжи. Ние двамата не бихме могли да осъществим толкова голяма акция.

— Много говориш, а нищо не казваш! Каква голяма акция? — настоява Анжи. — Всичко ще научиш. — Кога?

— Когато му дойде времето.

— Искаш да участвувам, а не искаш да кажеш в какво!

— Не бъди нетърпелив, Анжи. Всяка игра си има правила, а този удар ще събуди света.

Обидено отвръща очи, допива бирата и отново атакува.

— Защо избра именно мен?

Не успява да го смути. Бони снизходително се усмихва както учител на добър ученик и казва:

— Преди няколко месеца ти се върна от казармата, Умееш да въртиш пушката. А освен това смятам, че на теб може да се разчита. Или може би греша?

— Господин Клайн, ще ми разрешите ли един въпрос?

— Моля.

— Нима толкова лесно станахте терорист?

— Терорист? Член на терористичната група РЦ.

— Позволете ми да обясня съкращението. Става въпрос за западногерманската група РЦ — Революционаре Целен (Революционни звена). Какво означава за вас това, господин Клайн?

— Какво имате предвид?

— Права, задължения? Какво се промени във вашия живот след влизането ви в групите?

— Всичко се промени. Научих се да фалшифицирам паспорти. Това бе първата ми работа. Иначе трябваше да бъда в сянка.

— Проверка на надеждността?

— Просто не трябваше да се забърквам в никакви истории, защото пипнеха ли ме ченгетата — край. Подготвях се за голяма акция.

— Знаехте ли за каква?

— Не. Даже и когато се запознах с Големия чакал.

— Можете ли да ми кажете как и къде се срещнахте?

— Днес вече — спокойно. Тогава естествено това се пазеше в най-голяма тайна. Един ден Бони дойде при Чарли и ме попита дали не искам да замина с него в Париж. Разбира се, че исках. И така, заминахме. Отидохме в една квартира, където нямаше почти никакви мебели, а той стоеше до прозореца и гледаше навън. После се обърна и ми подаде ръка.

— Как изглеждаше?

— Мислех, че е американец. Някой от мафията.

— Карлос и Големия чакал са били само псевдоними. Как се наричаше в действителност?

— Илич Рамирес Санчес.

— Господин Клайн, какво впечатление ви направи той?

— Впечатление ли? Той бе шефът. Големият шеф. Не можех да разговарям с него, знам само немски, а той пък само английски и испански, но Бони ми каза — впрочем ние още същата вечер се върнахме обратно във Франкфурт, — че бил единственият чужденец, участвувал в йорданската война и че си изкарвал сума пари от фалшиви записи на австрийските авиолинии за върнати билети. Тогава най-много съжалявах за това че бях за първи път в живота си в Париж и нищо не видях. Успях само да си купя на гарата две ризи и вратовръзка.

В Париж те се срещнали още един-два пъти и обмисляли отвличането на политици. Предвиждали да нападнат някое от дипломатическите представителства в Париж по време, когато посланикът устройва голям прием по случай националния празник на своята страна. Разчитали са на това, че ще успеят да задържат наведнъж достатъчно видни заложници, които след това ще разменят срещу осъдени терористи. Искали са да действуват сурово: ултиматум към правителството и полицията, за неспазване на условията — незабавна екзекуция.

Искали са да плашат. Може би, за да внушават респект, са проектирали да паркират микробус, натоварен с експлозиви и бутилки с газ, в подземните гаражи на франкфуртския филиал на американската „Чейс банк“ или в двора на сградата на списание „Квик“ в Мюнхен и да взривят заряда от разстояние. Искали са да се настанят в няколко стаи на някой луксозен хотел, да оставят там заряд със закъснител, а после и сградата, и гостите да хвърлят във въздуха.

— Позволете ми още един въпрос, господин Клайн. Осъществихте ли някоя от тези ужасни акции? Та нали при експлозията в хотела биха могли да загинат много невинни хора.

— Не. Нито един от тези планове не реализирахме.

— Участвувахте ли в друга акция? Имам предвид преди събитията във Виена.

— Да. В Лондон. Пристигнахме, а там вече ни очакваха. Карлос, Мишел Мукарбел и още някои бяха подготвили предварително всичко. Трябваше да отвлечем посланика на Обединените арабски емирства Ел-Тадшир.

— Защо именно него?

— Някой бе научил, че е паралия. Частно имущество — за тринадесет-четиринадесет милиарда марки. За неговото освобождаване щяхме да искаме 40 милиона долара.

— Искахте да го отвлечете ли? Или да го нападнете в резиденцията му?

— Не знаехме точно как. Прекарвахме по цели часове в Кингстоунския парк и наблюдавахме сградата на посолството и резиденцията. Цели две седмици се редувахме там. Само веднъж успяхме да го зърнем. Карлос после би отбой.

Днес всички тези недодялани приготовления, романтично замислени планове, тайни срещи в кръчми и паркове напомнят момчешка игра на войници. Импровизирали, преплитали мечти и желания — така се превръщат в сериозна опасност. През 1975 г. Големия чакал Карлос е един от най-търсените и опасни терористи.

Когато в парижка конспиративна квартира го изненадали двама служители на френската секретна служба, той без колебание застрелял и двамата, а после преднамерено убил своя приятел и другар Мишел Мукарбел, тъй като предполагал, че е изменник.

Подготовката за нападението на сградата ва ОПЕК във Виена също протекла хаотично. Заминали за Швейцария. В един от най-хубавите хотели на Цюрих Анжи отново се срещнал с Бони. После всеки поотделно тръгнал за Виена, където трябвало да се настанят в различни хотели. Но планът се оказал несполучлив: нямало свободни стаи и се оказали на един и същ етаж, престрували се, че не се познават, и чакали Големия чакал Карлос, от когото трябвало да получат по-нататъшни инструкции.

И отново всичко наподобявало момчешка игра на криеница. Карлос бил пътувал за Виена със същия влак, без те да знаят за това. Също като тях бил скитал из улиците и разглеждал витрините. Срещнали се случайно. Току-що излязъл от луксозния магазин с нова шапка, Карлос едва не се сблъскал с тях.

Запрегръщали се, пошегували се със случайността, избрали си един от най-скъпите ресторанти и си поръчали обяд от пет блюда.

— Денят Д е 19 или 20 декември — съобщил Карлос след супата от костенурка. — Трябва да почакаме и Надя. Днес-утре ще се появи.

Тя не се появила нито в понеделник, нито във вторник, така че и Бони, и Анжи продължавали да се шляят из виенските улици и както казва Анжи, „страшно скучаели“. В края на седмицата пристигнали членовете от групата, която трябвало да охранява сградата, а някой, неизвестно кой, докарал във Виена оръжие и експлозиви. Анжи отново се срещнал с Карлос, но не научил кой знае какво от него, тъй като без преводач не можели да се разберат. И тъй накрая пак се събрали в хотела, в който били настанени, и сбирката преминала против всички правила на конспирацията. Съвещанието продължило няколко часа, тъй като Карлос говорел на английски, а Бони трябвало всичко да превежда.

— Операцията е разделена на две фази — казал Карлос. — За нас на две. Но за тукашното правителство и за общественото мнение фазата ще бъде една. В това състои номерът. Иначе навярно не ще можем да се измъкнем от Виена здрави и читави. Ще пленим министрите от ОПЕК, а от австрийското правителство ще искаме да ни осигури неколкократно излъчване на нашата прокламация по радиото. Естествено на известни предварително определени интервали. Трябва да ни дадат на разположение самолет и да ни гарантират сигурен старт с всички министри на борда.

— И нищо повече? — попитал Анжи.

— Не. За тази част от операцията — нищо повече — отговорил Карлос. — Когато напуснем виенското летище, за нас ще започне втората част. Трябва да успеем да ги накараме на някое летище, което ще посочим ние самите, да сменят самолета с голям реактивен транспортен самолет за далечни полети. След това последователно ще кацаме на всички летища на държавите от ОПЕК, там ще пускаме съответния министър, но едва след като напише и произнесе на магнетофонна лента пропалестинска декларация. И естествено при четенето на прокламацията също ще го заснемем.

— Ами ако не се съгласят? Ако не искат да говорят в полза на палестинците? — попитал изненаданият Анжи.

— Ще разстреляме министъра като предупреждение за останалите и ще продължим полета — отсякъл Карлос и добавил: — С изключение на иранския министър Амузегар и министър Ямани от Саудитска Арабия. Те тъй и тъй ще бъдат разстреляни.

— А кой…? — попитал плахо Анжи.

— Аз! — оповестил Големия чакал. — Аз ще ги разстрелям. Собственоръчно!

Настъпила тишина. Възхищавали се от решителността на Големия шеф, но Ханс-Йоахим Клайн, наречен Анжи по-късно признава, че изявлението на Карлос го възмутило. Не бил съгласен да бъдат убити. Дори го бил казал на Карлос. Въпреки това той е участвувал в акцията, така че това може да е само оправдание.

— Ако успеем да завземем сградата на ОПЕК — продължавал Карлос, — а в това изобщо не бива да съмняваме, ще оставим Крайски и останалите хора в света да си мислят, че заедно с приятелите си няколко смахнати палестинци са извършили съмнителна акция, която ще свърши с освобождаването на заложниците веднага щом им бъде обещано публикуването на тяхната прокламация и осигурено безопасно излитане. Дори прокламацията ще бъде написана така, че да създава впечатлението за аматьорски опит. Няма да бъде разбираема за никого. Така че, приятели, завземането на сградата на ОПЕК и задържането на министрите, както и излитането, е преди всичко технически проблем. Политическата част на акцията ще се разиграе едва на борда на самолета.

— Господин Клайн, позволете да ви задам въпрос. Днес вие твърдите, че сте били против грубото насилие. Но как сте постъпили? Все пак не сте се отказали, продължили сте заедно с Карлос. И заедно сте подготвяли убийството.

— На Амузегар ли? Иранският министър на вътрешните работи — замисля се Анжи. — Не, в неговия случай нямах угризения на съвестта. Знаех, че никой няма да скърби за него в страната му. Напротив, вестта за смъртта му щеше да предизвика у много затворници голяма радост. А в мъчилищата на иранската секретна служба САВАК едва ли някой щеше да заплаче за него.

— Не съм съгласен с вашето становище, макар че след падането на шаха Пахлави се оказа, че иранската секретна служба е била една от най-жестоките. Нейните агенти са били плъзнали из всички страни на света, десетки от тях са работили и във Виена, а в Женева САВАК е имала европейска централа, чиито сътрудници са развивали подривна дейност — било със знанието на местната полиция, било на своя глава. Но дори и подобно положение не дава никому правото да вземе, както се е казвало в Дивия Запад, закона в свои ръце. А Ямани — министърът на Саудитска Арабия? Той защо трябваше да загине?

— Ямани? — повтори Анжи. — Това е по-сложен въпрос. Аз тогава знаех много малко за Саудитска Арабия, а за Ямани чувах за първи път. Но ми казаха, че със своето реакционно отношение Саудитска Арабия и преди всичко министър Ямани възпират стремленията на палестинското националноосвободително движение. Така че, струваше ми се, че имат право да се борят.

Разбира се, решението на Карлос бях приел с примирение и съм щастлив, че министър Ямани живее и до днес.

Големия чакал Карлос е бил малък диктатор и съответно се е държал като такъв. На съвещанието заявил, че той е шефът на планираната акция и изисква безусловна дисциплина и жертвоготовност. Но ако все пак нещо му се случело, негов заместник трябвало да бъде палестинецът Халид. Командата щяла да бъде въоръжена с два автомата, шест пистолета, осем ръчни гранати. Участниците щели да бъдат запознати с вътрешното разпределение на сградата, щели да получат малки схеми, за да знаят точно мерките за сигурност.

— Що се отнася до заложниците, който окаже съпротива, ще бъде застрелян. Който не изпълни мигновено заповедите, ще бъде застрелян. Който се опита да избяга, ще бъде застрелян. Ако все пак някой от командата не изпълни заповедта ми или не действува по предварително уговорения начин и така постави в опасност изпълнението на операцията, ще бъде застрелян — казал шефът.

Карлос е опасен авантюрист, търсен от Интерпол и от полицията на много страни. И до днес неговото минало не може да се възпроизведе достоверно. Но и от фактите, които са проверени, е ясно кой собствено е бил. „кралят на терористите“, както го нарекоха някои западни журналисти. Когато в Каракас се опитвах да разкрия политическата база, от която е израснал Карлос, аз чух неимоверни хвалебствия. След двеста години венецуелците били имали своя нов Симон Боливар, защитник на слабите и потиснатите, и издигаха престъпника от световен мащаб едва ли не в национален герой. Те се гордееха с неговите съмнителни подвизи, пазеха неговото реноме и минало, а един мъж, който охраняваше майката на Карлос, Елба Санчес Рамирес, от любопитните журналисти, заяви, че за венецуелската общественост Големия чакал е романтичен герой, почитан от тукашните хора. Наистина бащата на Карлос, по професия юрист и по произход колумбиец, изрази разочарованието си, че синът му не е станал доктор на юридическите или на политическите науки, каквото било желанието на семейството, но със задоволство констатира че той е признат доктор на международния тероризъм. Поради смелостта и хитростта, с които бил планирал и осъществявал някои акции, той се ползвал с добро име сред някои слоеве на населението. За това допринесоха и журналистите, прекомерно възвеличаващи неговите съмнителни подвизи.

В каракаския печат се пишеха оди за престрелката на парижката улица „Туийе“ па 27 юни 1975 г., при която той застрелял двама служители на секретната служба ДСТ (Дирексион дьо ла сюрвейанс дю теритоар) и алжиреца Мишел Мукарбел. Тройното убийство, което Карлос извършил в силно пияно състояние, го издига на пиедестала на фалшивата слава. Той е провъзгласен за шампион на световния терористичен фронт.

При това години наред е живял извън Венецуела. Още през 1966 г. се преселва с разведената си майка в Лондон и едва седемнадесетгодишен попада в компания на студенти, кокетиращи с революцията и анархизма.

Заможният баща, който в домашна среда играел ролята на салонен комунист, изпраща на сина си достатъчно пари, за да може да стане плейбой. Пристигнал в Лондон, бащата решително се противопоставя на начина на живот, който бил избрал синът му.

След време Карлос се появява в Йордания, където преподава чужди езици в едно търговско училище. По-късно преминава основно обучение в ливански лагер и след три месеца става член на групата за действие на НФОП8.

Седалището на организацията е в Париж. Ръководел го Мухамад Будиа, някогашен директор на Алжирския народен театър, артист и крайно ляв революционер. В картотеките на полицейските дирекции попада поради много акции, от които най-известна е ликвидирането на танкери петролоносачи в италианското пристанище Триест на 4 август 1972 година.

На 28 юни 1973 г. на парижката улица „Фос Сен Бернар“ Будиа се качил в колата си, бомбата със закъснител избухнала и командата на израелската секретна служба МОСАД вече можела да съобщи в централата в Тел Авив, че е ликвидирала един от своите неприятели. Големия чакал Карлос заел мястото на някогашния си учител. Но далеч още не бил звезда на терористичната сцена. Един от летописците на съвременния тероризъм, Франц Вьордеман, пише за него:

„Карлос бе млад дребен буржоа със съмнителна по-требност да протестира и значително силен копнеж за признание. Търсеше го сред жените, във въоръжените акции, сред своите жертви — той бе убиец, който искаше да бъде обичан.“

На 17 декември 1975 г. Карлос и Халид донасят чантите с оръжието. Надя — както по-късно се оказва, известната западногерманска терористка Габриела Крьохер-Тидеман — също се появява с известно закъснение. Карлос свиква оперативно съвещание.

— Политическата цел е ясна, това вече го казахме — започнал. — Да се занимаем с техниката. Как ще протече превземането на центъра на ОПЕК? Аз съм номер едно. Автомат и пистолет. Халид е номер две. Автомат и две ръчни гранати. Ние двамата ще нахлуем в залата за конференции и ще останем там. Номер три е Юсуф. Пистолет и експлозив. Ще ни следва до залата за конференции и ще подготви там заряда. Ще го взриви по моя заповед. Номер четири е Надя. Ще разполага с пистолет. Ще държи в шах заложниците. Тя отговаря и за блокирането на двата асансьора. Анжи е номер пет. Ще е въоръжен с пистолет, револвер и две ръчни гранати. Ще се постарае по всякакъв начин да накара да влязат в залата за конференции всички, които през това време се окажат в сградата! Естествено преди това ще ги обискира, да не би да имат оръжие. Веднага щом положението в залата се успокои, аз ще се включа в претърсването на помещенията. Йосиф е номер шест. Автомат и две ръчни гранати. Ще пази Анжи и ще му помага. Ако случайно ни надвият, ще дам знак на Юсуф и всичко ще полети към небето.

20 декември — събота. Следователно Анжи и останалите са разполагали с три свободни дни. Не мога да си представя как терористът изживява часовете на дългото очакване. Как се развлича, какво и с кого разговаря, дали спи и как спи. Може би брои часовете, може би отмята, както в затвора, колко време му остава още, докато стане убиец? Или поради олимпийското си спокойствие изобщо не смята, че някой може да му се възпротиви? Наистина Ханс-Иоахим Клайн разказва за терористичната си дейност, но не споменава нищо за психическото си задкулисие.

Психолозите се опитват да намерят обяснение за причините на тероризма. Всеки, който се занимава с тези проблеми, би искал да даде дефиницията. Какво е тероризмът, или какво още е тероризмът и какво вече не е? Да дадем думата на един от най-компетентните познавачи на проблема — Брайън Дженкинс9 от американската „Ранд корпорейшън“: „Международният тероризъм може да се дефинира като акт на насилие или кампания на насилие извън приетите правила и не влиза в рамките на дипломатическите и военните норми. Международният тероризъм е определен вид война. Така, както се провежда сега от различни революционни и дисидентски групи, той представлява нов вид борба без фронтове и без армии, без териториални граници, отделните битки могат да се разиграват навсякъде.“

Нека добавим, че необходимо условие за всички днешни терористични акции е бързата и достатъчна гласност. Ако обществеността не научи за постъпката, тя би била безсмислена, а възможността за бързо придвижване на терористите от място на място, от страна в страна, от опасно на сигурно място е една предпоставка.

Но как израства индивидът, различаващ се от останалите по своите агресивни наклонности? Известната елементарна дефиниция, че за изграждането на характера на човека допринася преди всичко средата, в която расте, не е загубила даже и в този случай валидността си. Макар че при някои терористи, особено западногерманските, изключенията потвърждават правилото.

Ханс-Йоахим Клайн, наречен Анжи, е имал тъжно детство. Ненавиждал баща си и никога не го е наричал другояче освен „моят производител“, гнусял се е да произнесе думата „татко“. Не го е възпитавал, не го е люлял на ръце, не го е обичал и погалвал; откакто се помни, само го е бил. Клайн — бащата — бил полицай в истинския смисъл на думата. „Кръгла нула“ — казва за него синът. Никога не научил от баща си коя е била майка му. Едва по-късно възпитателят в детския дом му разкрил, че била еврейка, която прекарала част от живота си в концлагера Равенсбрюк. И до днес Анжи не знае за майка си нищо повече. Нито кога се е родила, нито дали е още жива. Има четири нейни снимки, несполучливи, изпомачкани, с оръфани ъгли. Носи ги непрекъснато у себе си. И по време на акции, като например нападението на сградата на ОПЕК във Виена. Откраднал ги от домашния албум, когато избягал от къщи. Най-хубавите си години прекарал при настойниците си. Но когато баща му отново се оженил, трябвало да се върне. Вече бил деветгодишен, но възпитанието му чрез бой продължило. Когато при пързаляне с кънки във франкфуртския парк ледът под петнадесетгодишния Клайн се пропукал и хората едва му спасили живота, в къщи баща му го пребил до смърт от бой. Страхувал се от него както от никой друг и се вбесявал, че не може да направи нищо срещу насилието. Свивал се в ъгъла и чакал удара. Често баща му го заключвал в къщи.

И в делничен ден, и в неделя бивал наказван и заключван. Когато станал на седемнадесет и баща му пак веднъж заключил вратата, той отворил клетката и пуснал на свобода папагала. Никога няма да забрави последвалия пердах. Тогава отишъл в полицията. Поискал защита. Това не било за пръв път. Преди също бил ходил да им покаже как го е наредил баща му. След два дни вече бил настанен в младежко общежитие. Не минало и час и възпитателят го набил. Прекарал там цяла година. Пращали го на психиатрично изследване, говорели, че има смущения в развитието, предписали му хапчета и хормони. Та той бил вече на повече от седемнадесет години, а по тялото му нямало нито едно косъмче. В общежитието животът бил непоносим. Предпочел да се върне при „стария“. И „възпитанието“ продължило. При среща — шамар, за късно прибиране — заключен сам в стаята. Ако се приберял в десет, трябвало да спи на стълбите в мазето. Бил на двадесет години, когато се запознал за пръв път с момиче. Подарила му верижка за врата. Баща му забелязал това, скъсал верижката и я хвърлил, „защото такова нещо не отива на момче“. Ханс-Йоахим не се стърпял и ударил такъв шамар на баща си, че той залитнал. Оттогава не посягал към него. Така Анжи изпитал „вълшебната мощ на насилието“ и за пръв път в живота си не се почувствувал победен.

Бил на двадесет, когато попаднал сред демонстриращи студенти. Със собствените си очи видял бруталната намеса на полицията. Бил свидетел и на страшния побой, който трима полицаи нанесли на осемнадесет годишна студентка. Разбрал, че тези, които би трябвало да защитават слабите и безпомощните, всъщност тъкмо върху тях изливат злобата си. Поради това започнал още повече да ненавижда полицаите, изправил се срещу тях и се бил рамо до рамо със студентите. Така попаднал в общество, което не разбирал. Движел се сред тях, слушал разговорите им, но не разбирал за какво си говорят. Срамувал се, че е необразован, и се боял да не разберат това. За да бъде като тях, научил се поне да пуши черни и силни цигари „Житан“.

Дълъг и мъчителен е пътят на Клайн към тероризма. Първо сблъскване с франкфуртската полиция поради нахлуване в празни апартаменти, първи пистолет в дланта, няколко сполучливи попадения на полевото стрелбище извън града, едното произтичало логично от другото, и като че ли щеше да се намери по-трудно обяснение, ако не бе станал терорист.

Възможност за самореализация, шанс да докаже сам на себе си, че не е измет, че преследва целта си? Само че къде и каква цел? Това Клайн не знаел. Половината време от срочната военна служба изкарал във военния затвор, а след като се върнал, решил, че му се усмихнало щастието. Впрочем запознал се с терориста Бони и с други безпардонни момчета. Изведнъж се появила житейска програма и — както предполагал — възвишена програма за безстрашен мъж, изведнъж се появила целта, и то не каква да е, изведнъж го обладало чувството, че вече не е излишен на този свят, че с всички сили ще допринесе за доброто дело, ще воюва на страната на прогреса и против консерваторите, ще застане рамо до рамо с добрите и ще стреля срещу злите.

Но как ще разпознае добрите от злите — за това не мислел. Тръгнал с тези, които му внушавали респект, които не го подценявали, а го считали за равен. Когато по-късно разбрал, че е попаднал в клопка, изживял двойно по-горчиво разочарование.

В центъра на Виена, само през няколко улици от катдралата „Св. Стефан“, е разположен широкият булевард „Д-р Карл Люгер Ринг“. До старата сграда на застрахователното дружество „Риунионе“ е построен дворец от стъкло и стомана — централната сграда на Организацията на държавите износителки на петрол — ОПЕК. В събота, девет часа сутринта, Анжи за пръв път отишъл да разгледа сцената за подготвената драма.

Минал покрай стъклените стени на партера, правел се на човек, излязъл да се поразходи за здраве, разгледал вратата, през която трябвало да влязат, после си купил четири портокала и нещо за ядене и се върнал в конспиративната квартира, в която ги преместили преди седмица. Там научил, че акцията се отлага за следващия ден.

Останалите приветствували отлагането. Разопаковали пакетчетата с храна, отворили бутилките и извадили картите. По-късно Анжи казва, че не можел нито да яде, нито да спи, само лежал и гледал в тавана. И фактът, че в деня Д стомахът му бил празен, навярно му е спасило живота. Само в полунощ, когато Бони отворил следващата бутилка уиски, за да се чукнат по случай рождения ден на Анжи, гаврътнал две-три чашки и си легнал.

На другия ден — съветът на ОПЕК заседавал и в неделя — Анжи бил пръв на мястото. Впрочем Карлос го бил изпратил на булевард „Д-р Люгер“ да провери дали двамата министри, Амузегар и Ямани, които трябвало да бъдат безмилостно разстреляни, ще участвуват в заседанието. След като го били задминали лъснатите им лимузини и слабият Амузегар с изразителния нос и прошарени слепоочия и тантурестият Ямани с брадичката били влезли в сградата, Анжи се върнал и съобщил резултата от наблюдението си. Карлос дал команда за започване на акцията.

Канели се да наемат две коли от фирмата „Херц“, но се отказали. Та нали цял арсенал криели под палтата, а я се опитайте да седнете с гранати в джобовете и автомат на корема. Затова пристигнали с трамвай. Спирката била пред сградата на ОПЕК. Карлос вървял пръв, кимнал на портиера и с бърза крачка на човек, който се чувствува като у дома си, влязъл във фоайето. Останалите подир него. Портиерът не ги попитал нито за пропуските, нито защо са дошли, може би ги е сметнал за журналисти. С модерната си шапчица, дълга пола, луксозни ботушки и късо палто с яка от полярна лисица терористката Габриела Крьохер-Тидеман изглеждала като истинска дама. Усмихнала се и минала. Портиерът само учтиво отдал чест.

— Още ли заседават господата? — попитал Карлос журналистите, стоящи във фоайето.

— Няма да свършат така бързо — отговорил един от тях. Карлос кимнал в знак на съгласие, оставил на килима спортната чанта, отворил ципа и измъкнал автомата. Другите разкопчали палтата и извадили от джобовете оръжието. После според плана тръгнали към стълбището. Говорели малко, а когато се наложело — само на английски, искали да объркат жертвите си.

Скоро изтрещели два изстрела — откос от автомат. Не е ясно дали първа е стреляла Надя, но едно е сигурно, че е тичала насам-натам във фоайето недалеч от асансьора и че тук двама мъже вече се търкаляли на килима. Миг след това се чул откос от заседателната зала.

Според по-късните изявления на заложниците в отворената врата на заседателната зала се били появили Карлос и Халид с готови за стрелба оръжия. Подканили присъствуващите да се предадат. Един от либийските служители на ОПЕК, самият той невъоръжен, се нахвърлил срещу нападателите. Прозвучал изстрел от автомата на Карлос и либиецът, засегнат в рамото, паднал на земята. Карлос насочил автомата и изстелял в беззащитния целия пълнител.

Анжи нахлул в приемната и извикал: „Горе ръцете!“

Осем изненадани мъже се предали. Чиновничката до масичката разговаряла по телефона. Не се смутила, не обръщала внимание на това, което става и продължила да говори. Анжи заповядал на пленниците да застанат в ъгъла с лице към стената и с вдигнати нагоре ръце. Информаторката непрекъснато телефонирала. Спокойствието й дразнело Анжи. Прицелил се в телефонния апарат и го разбил под ръцете й. Информаторката само изгледала с отвращение натрапника, вдигнала другия телефон и започнала да набира номера. От изненада Анжи се стъписал — тая жена е с железни нерви. Когато се опомнил, отишъл при мъжете в ъгъла и им наредил да си съблекат саката. Нито един от тях нямал оръжие под сакото.

— Гоу, гоу10 — казал на английски, погледнал ги строго и посочил вратата на заседателната зала. Разбрали, че нямат шанс. Един подир друг с ръце на главата влизали в залата. Анжи се поогледал и забелязал един мъж, който също държал послушно ръцете си нагоре, но предпазливо, стъпка по стъпка се измъквал към изхода. Анжи размишлявал: да отиде ли при него, или да довърши работата си?

Изпреварила го Надя. След като влязла в залата, разбрала положението, хвърлила се срещу беглеца и допряла цевта на пистолета върху гърдите му. Иракчанинът изкривил лице. Не му оставало нищо друго освен отбрана чрез нападение. Поогледал се, сякаш дирейки помощ, после изведнъж прегърнал с две ръце Надя.

Две-три крачки залитали по килима с Надиния пистолет помежду им. Иракчанинът се опитвал да отблъсне нападателката към изхода. Не му се удавало. Габриела Крьохер-Тидеман се дърпала, ритала, след малко се чул изстрел. Все пак успяла да натисне спусъка. В плътна прегръдка паднали на килима. След малко Надя се отскубнала. Иракчанинът останал да лежи в локва кръв, която все повече се разширявала. При падането сакото му се смъкнало към рамото. Под мишницата имал калъф с пистолет за всеки случай. Не сварил да го измъкне, не успял да се защити от Надя. Анжи бил готов. Затворил вратата подир заложниците, забелязал умиращия иракчанин, зърнал пистолета и го прибрал. После застанал до вратата на заседателната зала. Изглеждало, че акцията протича точно според представите на Големия чакал. Терористите не срещнали съществена съпротива, никой дори не ги попитал какво търсят тук, в залата за конференции имало сега над сто заложници, здравата изплашени и тъкмо затова лесно управляеми. Анжи се смаял от това, колко гладко протичало всичко.

После на входа се появила елитната група от виенската полиция. Още преди да влязат в залата, се чули изтрели. Изведнъж срещу терористите се изправили четирима въоръжени до зъби мъже със стоманени предпазни каски и с непробиваеми защитни жилетки. С пелерините, спускащи се от раменете, и с автоматите в ръце изглеждали като извънземни същества от научнофантастичен филм. Някъде зад тях се чул бесният лай на полицейски кучета. Още в първите секунди облечените като в ризница полицаи не оставили у никого съмнения, че са майстори в своя занаят. Тяхната стрелба била изненадваща. Анжи стоял встрани, би могъл да използва срещу тях ръчни гранати, но внезапната полицейска акция явно му отнела смелостта. Свил се в ъгъла и зачакал.

Във фоайето, по стълбището и в съседните помещения се разигравала битка, по време на която стреляла само едната страна — елитната група на виенската полиция. Още в първия момент Ханс-Иоахим Клайн, наречен Анжи, бил ранен наведнъж с три куршума: един в корема, друг в крака, а третият улучил пистолета му и го избил от ръката му. Довлякъл се до съседното помещение, повикал Юсуф, който пък креснал на Карлос през вратата, Големия чакал излязъл от заседателната зала, дал указания и Юсуф хвърлил във фоайето ръчна граната. Експлозия и след туй мрак, дим и облаци прах. Терористите постигнали това, което искали, сега имали превъзходство и диктували условията. След неколкочасови преговори австрийското правителство се съгласило терористите да излетят със заложниците в друга страна, където при договорени условия да освободят пленниците. Пристигнали малки автобуси марка „Щайер“, заложниците се качили, но терористите загубили своята увереност и решителност, акцията заприличала по-скоро на спешна евакуация, а Карлос и членовете на неговата команда изобщо не се държали като победители.

Разправията възникнала не за прокламацията, която трябвало да се излъчи по радиото, а за ранения Анжи. Прострелването на стомаха било тежко и опасно за живота раняване. Късметът на ранения бил единствено в това, че преди акцията от страх не бил ял цели двадесет и четири часа. Лекарите не разрешавали транспортирането му, предлагали да бъде незабавно откаран в болница, направо в операционната зала, дори австрийският канцлер Бруно Крайски гарантирал, че терористът не ще бъде преследван, и веднага щом оздравее ще отпътува за страна, която сам определи, но Карлос не се съгласил. Рискувал Анжи да умре по пътя, но решил да го вземе със себе си. И тъй на виенското летище Швехат линейката приближила чак до стълбичката на самолета DC-9-ОЕ-LDB и пред насочените автомати санитарите качили носилката в него.

Акцията на Големия чакал завършва с фиаско, макар че пьрвото действие се разиграва според предварително подготвения сценарий. Във второ действие се проваля главният герой. Самолетът със заложниците, терористите и ранения Анжи излита, каца в Алжир, където откарват Анжи в болница, после отново стартира, и… край. Защо? Какво се е случило? Дали някой е разубедил Чакала? Или е бил само изпълнител на поръчана акция, аранжирана зад кулисите от някоя страна — износителка на петрол? Големия чакал променя становището си и по-нататъшната програма на акцията по отвличането. Министрите Ямани и Амузегар не бяха разстреляни, предвижданите други репресии също отпаднаха. Внезапно и неочаквано политическата цел на акцията се изпари. В такъв случай защо трябваше да има убити? Да се опитаме да проследим причините.

„Ваше Превъзходителство господин министър Ямани, бихте ли могли да кажете нещо за хода па полета от Виена до Алжир? Как протичаше, как се държаха вашите похитители?“11

„Самолетът DC—9 принадлежеше на австрийската авиокомпания АУА. Натикаха ни вътре. Знаех кой от тях е шефът и разговарях с него.“

„Предчувствувахте ли каква съдба ви готвят?“

„Смятах Карлос за свой палач и може би затова започнах да дискутирам с него.“

„Можете ли да кажете какъв е той всъщност?“

„Карлос не вярва на палестинското движение, не зачита борбата на някои арабски народи за независимост и я смята за историческо междинно звено, за принос към разрастването на международното революционно движение.“

„В такъв случай за какво се бори? Или за кого? В какво собствено вярва?“

„Карлос остаря и се промени. Неговото честолюбие и неговата интелигентност го докараха до грешката която допусна, след като се задоволи с това да стане изпълнител на чужда воля, послушен васал, вместо да си запази ръководната позиция.“

По-късно Ханс-Иоахим Клайн посочва следните факти:

„Собствено след старта в Алжир акция «ОПЕК» не продължи и Ямани и Амузегар не бяха разстреляни. Днес се радвам, че стана така. Но промяната не дойде, защото нашата команда нямаше достатъчно сили. Не, това, че политическата част на акцията претърпя крах, имаше други причини. Карлос ми каза: «Обещаха ми финансови и още други изгоди, ако оставя живи Ямани и Амузегар и прекратя акцията. Палестинската организация Народен фронт за освобождение на Палестина не ще може да ме спаси, ако саудитските араби и иранците поискат главата ми. Затова се съгласих.

И то още преди да стартираме.»“12

Карлос изчезва от сцената. Оказва се, че не е герой на терористичния фронт, а само наемник и авантюрист който служи на тези, които плащат повече. Превръща се в клоун на арената на международния тероризъм, големите думи, които някога е произнасял, се оказват празни приказки.

Оперират Клайн в алжирска болница. След оздравяването му според споразумението го извеждат извън страната. Скоро след това се появява в един палестински учебен лагер. Но макар с него да се отнасят като с герой, който едва не е загубил живота си, да го уважават, да му дават привилегии, той не се чувствува добре в пустинята и скоро започва да мисли как да се завърне в Европа.

След време Надя и Бони се появяват на първите страници на вестниците. Впрочем в неделя, 27 юни 1976 г., на атинското летище Елиникон двама млади хора се качват в самолет на авиокомпания „Ер Франс“. Госпожа Ортега и господин Гарсия. Самолетът стартира и след две минути екипажът и пътниците узнават, че група терористи начело с госпожа Ортега и господин Гарсия отвличат самолета. Пътуването завършва на угандийското летище Ентебе и световното обществено мнение осъди още една голяма терористична акция. Госпожа Ортега е Надя — Габриела Крьохер-Тидеман, а Гарсия е Бони — Вилфред Бьозе.

Терористите оповестяват исканията си: ще освободят заложниците, при условие че бъдат разменени срещу техни колеги, излежаващи присъди в няколко затвора в Израел, Федерална република Германия, Франция, Швейцария и Кения. Мнозина от пътниците са евреи, акцията на терористичната команда, в която има и няколко араби, е насочена и срещу агресивната политика на израелската държава, тъй че видимо затова израелската тайна служба МОСАД заедно с израелската армия организират военна акция за спасяване на заложниците.

В събота, 3 юли, от Израел излита огромен самолет „С 130 Херкулес“ на „Локхийд“ със специални части на борда. Извършва се военна операция, каквато историята на тероризма не познава до този момент. Части на чужда армия нарушават суверенитета на Република Уганда, на летище Ентебе се стреля и на бойното поле остават убити и ранени. Терористите са обезвредени. Според издаденото по-късно съобщение на израелската служба МОСАД там били загинали Вилфред Бьозе и терористката Крьохер-Тидеман. След завръщането си един израелски войник бил обрисувал колоритно как я застрелял из засада, без тя да подозира нещо. Наистина бил стрелял отзад, но в последния момент тя се била обърнала, така че със сигурност я познал. Израелският парашутист се наричал Илан и лъжел. След година се оказва, че съобщението, издадено в Тел Авив не отговаря на истината. Впрочем във вторник, 20 декември 1977 г., швейцарската полиция залавя близо до границата между Швейцария, Франция и ФРГ двама западногермански терористи. При задържането им те ранили тежко двама полицаи. У задържаните били намерени няколко западногермански паспорта с техни снимки, но с фалшиви имена, три австрийски и един кипърски, били въоръжени и разполагали с 20 000 американски долара. В действителност мъжът се наричал Кристиан Мьолер, а жената — Надя, т.е. Габриела Крьохер-Тидеман. Ернст Вилфред Бьозе, наречен Бони наистина бил убит при престрелката на летище Ентебе. Анжи-Клайн бил разочарован от финала на акцията в сградата на ОПЕК. И когато по-късно в учебния лагер някъде далеч от цивилизацията, в горещата пустиня, узнал за други подготвяни операции на терористични групи, той не повярвал в положителния им резултат. И бил прав. Голяма част от заплануваните акции или не се осъществявали, или се проваляли поради аматьорската им подготовка или незнание. Когато веднъж изпратили един млад и решителен палестински боец, за да предаде съобщение в Париж, той се загубил на летище Орли. Момчето, което никога не било попадало в голям град, се объркало сред многото зали, коридори, водещи към залите за заминаване, не бил в състояние да се измъкне от тълпата, бързаща към спирката на автобуса, и избрал най-простия начин. С вечерния самолет се върнал обратно. Съобщението, което носел, не било предадено. Разбрали, че не знаел нито една дума френски. Когато на летището питал нещо, никой не го разбирал. Следващия път за Европа били изпратени други двама членове на командата. И те за пръв път попадали в европейска среда. Веднага след кацането седнали в ресторанта на летището, поръчали си богата вечеря и започнали — според обичая в своята страна — да ядат с ръце. Още преди да се нахранят, след телефонното обаждане на обслужващия ги келнер, се появила полицията и ги арестувала. В джобовете си имали компрометиращи документи, разкриващи тяхната незаконна мисия.

След като акцията „ОПЕК“ във Виена не успява членовете на „Революционните звена“ планират подобна акция в сградата на Европейската икономическа общност в Брюксел. И тук искали да отвлекат присъствуващите министри. Движението „Втори юни“ пък се готвело да отвлече папа Павел VI, но някой по-опитен ги убеждава, че след такава интервенция никоя страна в света не ще ги приеме. Бони трябвало да участвува в операция с цел да се осигурят финансови средства за терористите за през следващите месеци. Впрочем всички получавали заплати, и то немалки.

Двама подбрани терористи трябвало да вкарат в самолет куфар с взривно вещество, да го поставят под седалката, да включат часовниковия механизъм и при междинно кацане да напуснат самолета. Самолетът с пътниците трябвало да експлодира във въздуха и веднага след това авиокомпанията трябвало да получи писмо със закана, че ако до двадесет и четири часа не остави на определеното място пет милиона долара, във въздуха ще експлодира и друг самолет. Тази акция също претърпяла неуспех. А когато се опитали за втори път, куфарът с взривното вещество избухнал още в чекин-залата.

Анжи-Клайн решава да приключи кариерата си на терорист и поради това, че след операцията на стомаха постоянно се оплаквал от здравето си. Но не е така лесно да се слезе от движещ се влак. Опитвал се да им внуши, че иска да основе собствена терористична група и да се бори според своите представи. Не му вярвали. Следели го. След като се оттеглил в Австрия и се настанил в една планинска хижа, пуснали по петите му човек да го следи.

Казвал се Стив, поне така го наричали. Един ден почукал на вратата и влязъл. Говорел объркано и не било трудно да се отгатне какво крои. Анжи-Клайн знаел, че го очаква наказание. След като се убедил, че Стив не говори истината, че не е сам, както твърдял, а че в колата, в селото, чакат още двама членове на командата, стегнал куфарите си, около полунощ слязъл долу в кръчмата и намерил такси. После с първия влак заминал за Милано.

През май 1977 г. в редакцията на западногерманския вестник „Шпигел“ се получава неочаквано пакетче. В него бил пистолетът на Анжи в кожен калъф, резервни патрони и декларация, че Ханс-Йоахим не желае да има повече нищо общо с терористите и тероризма. За доказателство към подписа сложил отпечатък от показалеца и безименния пръст на дясната си ръка. В декларацията си разкрил замисляни убийства на двама израелски политици — Галински и Липински, които подготвяла групата „Революционни звена“. Така завършва акцията „ОПЕК“ и някои други операции и техният смисъл не е ясен и до ден днешен. Дори да бяха убити двамата министри — Ямани и Амузегар, евентуално и други техни колеги, най-много щяха да бъдат издадени големи некролози, но на мястото на убитите щяха да дойдат други. Те естествено щяха да продължат съгласуваната политика на Организацията на страните — износителки на петрол, и нищо нямаше да се промени. Следователно всичко остана постарому и старателно подготвяното нападение се превърна в един незначителен епизод от историята на тероризма.