Стоманеният плъх в танц със смъртта

Двайсета глава

— Вие сте избягал престъпник, капитане. — Той се усмихна злобно, наслаждаваше се на себе си. Аз все още нямах какво да кажа. — Това беше съобщено. Изпратиха един хеликоптер за вещите ви. Чак когато военната полиция си отиде, си спомних колко се тревожехте за тези манерки. На времето си мислех, че е просто пиячка. Откакто съобщиха, че сте чуждоземен шпионин, започнах да мисля другояче. Затова претърсих внимателно и намерих тази птица. Преди да мога да я предам където трябва, научих как сте избягали. Тогава си помислих, че просто мога да я пазя, в случай че си я поискате. Изглежда съм бил прав. Сега… излезте бавно оттам с ръце зад врата.

Нямах избор. Но поне мозъкът ми отново заработи след първоначалния парализиращ шок от неговото появяване.

— Бих желал да си получа птицата, сержант.

— Сигурен съм. Но защо трябва да ви я дам?

— За да спасим човешки животи. С нея мога да се свържа с Галактическия съюз и да сложа край на това нашествие, преди някой да бъде убит.

— Нямам нищо против убиването. — Усмивката му беше изчезнала, в гласа му прозвуча брутална нотка, която не бях чувал по-рано. — Аз съм войник… а вие шпионин. Заедно с птицата ще ви предам на полицията. Това ще бъде голям актив за кариерата ми.

— И ти поставяш твоята жалка военна кариера пред живота на безопасните, невъоръжени цивилни?

— Можете да бъдете сигурен, че ще го направя.

Понечих да му кажа какво мисля за него. Но се отказах. Сигурно имаше някакъв начин да го притисна.

— Вземаш ли подкупи, сержанте?

— Не.

— Не говоря за малки подкупи. Имам предвид суми около десет хиляди кредита във валута на Галактическия съюз, която ще получиш, когато свърши нашествието. Имаш честната ми дума.

— Честната дума на шпионин? Десет хиляди или десет милиона… отговорът е един и същи. Вие сте за дръвника, шпионино.

Отвъд вратата зад него се чу бързо движение, силен звук от удар и сержантът падна на земята. Спуснах се и грабнах пистолета му.

— Недейте — каза един глас. — Стойте настрана от него.

Погледнах и видях един редник, бившия ефрейтор Аспия, насочил към мен пистолета, с който току-що бе ударил сержанта по главата.

— Чудех се защо сержантът се криеше тук цяла нощ. Сега разбрах.

На лицето му неочаквано се появи усмивка и разкри кривите му зъби. Той прибра пистолета в кобура.

— Аз вземам подкупи — заяви Аспия. — Но трябва да е двайсет хиляди.

Посочих към птицата.

— Дай ми я и след свършването на нашествието ще получиш трийсет хиляди стабилни титанови кредита на Галактическия съюз. Имаш честната ми дума.

— Серийният ми номер е 32959727. В армията има много хора с името Аспия.

После той си отиде. Аз също… преди някой друг да се присъедини към играта. Грабнах птицата и хукнах обратно към реката.

— Влизайте в тунела! — извиках, докато тичах към чакащите ме придружители. Действието на стимулаторите отминаваше и бях започнал да се препъвам. — Тревога, може би скоро, да вървим.

Тръгнахме. Обратно през тунела и навън сред нивите. Трябва да съм изгубил съзнание, защото следващото нещо, което видях, беше гора. Лежах на земята. Зад дърветата прозираше светло небе, сърцето ми започна панически да тупти.

— Птицата!

— Ето я — каза Стърнър и я вдигна. — Вие изпаднахте в несвяст и ние се редувахме да ви носим. Докторът каза, че най-умното е да ви оставим в покой, тъй като допълнителните стимулатори могат да дадат тежки поражения. Тук сме на сигурно място.

Взех робоптицата и поклатих учудено глава.

— Вие, хора, сте невероятни… благодаря ви. Имаше ли преследване?

— Нищо не сме чули. Но вие имахте толкова загрижен вид, че продължихме да вървим, докато все още беше тъмно. Тук сме на сигурно място. Наблизо има скривалище, в случай че дойдат да ни търсят в гората.

— Надявам се да е сигурно, защото те много ще се ядосат. Имаше проблем и сега ще обявят тревога. Така че нека да направим онова, за което дойдохме.

Изстенах, когато се изправих и докторът се появи със спринцовка в ръка.

— Това е само болкоуспокояващо — каза той. — Стимулаторите сега са противопоказни.

— Вие сте гений, докторе.

Тежката черна птица, все още миришеща на ракетно гориво, беше в ръцете ми. Тиха и неподвижна. Време бе да поработи. Натиснах два пъти човката и очите й се отвориха.

— Това е записано съобщение от капитан Варод — заговори тя и се обърна по гръб. — На гърдите на птицата ще намерите капаче. Отворете го.

— И на светлинни години разстояние заповедите са си заповеди — промърморих аз и зарових между перата. Стърнър и докторът наблюдаваха внимателно с широко отворени очи. Намерих бутон, натиснах го и закритото с пера капаче се отвори. Вътре имаше светещ контролен пулт. Отварянето на вратичката явно отново активира птицата, защото тя започна да грачи още инструкции.

— Като използвате междугалактическите ефемеридни показания, въведете на циферблатите местоположението на слънцето в тази система, също и координатите на планетата.

Изскърцах със зъби.

— Как бих могъл аз да зная тези неща? Или някой друг на тази планета?

— Ако нямате тази информация, завъртете ключа за захранване и натиснете бутона за активиране. Действайте.

Изпълних указанието и се дръпнах назад. Птицата завибрира, отвори човка и изграчи. От зейналата й уста се появи жълта антена, която бавно се изтегли нагоре. Когато напълно се разгъна, над два метра, очите на птицата започнаха да светят. Антената леко изжужа и очите започнаха да потъмняват. Така бавно, както се беше изтеглила, антената се прибра и птицата отново утихна.

— Много интересно — каза доктор Лам. — Можете ли да го обясните?

— Не. Но бих искал тази глупава птица да може.

— Нека да ви обясня — изграчи птицата. — Тъй като вие не въведохте галактическите координати на тази планета, не може да се изпрати съобщение със ССС. Ето защо беше предадено предварително записано съобщение. Всички бази и кораби на Съюза са уведомени. Когато се установи източника на съобщението, ще бъде отбелязан и този птицошпионин информиран.

— Ако все още функционира! — извиках аз и вдигнах крак да я стъпча, но бях спрян от доктора. Птицата продължаваше да говори:

— Сега изключвам, за да спестя енергия. Стойте близко до този комуникационен апарат, който ще бъде включен, когато разстоянието е достатъчно малко за приемане на сигнал.

— Стойте близко до него! — извиках аз. — Вероятно ще трябва да го погребат заедно с мен. — Видях начина, по който ме погледнаха двамата, така че сдържах гнева си. — Извинявайте. Ядосах се. Напълно основателно.

— Това е във връзка с разстоянието, нали? — попита Стърнър.

— Празни приказки. — Бях забравил, че той е инженер. — Предаването със ССС, свръхсветлинна скорост, е почти мигновено, дори на междузвездни разстояния. Но радиовълните се разпространяват със скоростта на светлината… и колко далеч оттук е най-близката звезда?

— Три цяло и две светлинни години.

— Чудесно. Значи дори при шанс едно към един милион край онова слънце да има планета или база на Съюза, всичко ще свърши три години преди да пристигне кавалерията. Или може би десет, двайсет… или петстотин. През което време аз и нашествието ще бъдем история.

— Вие направихте всичко възможно — успокои ме докторът. — Не трябва да се самообвинявате.

— Разбира се, че трябва, докторе. Когато се отнася до неуспех, аз получавам първа награда по самообвинения. Тъй като не обичам да губя.

— Вие притежавате голяма решителност, завиждам ви.

— Недейте. Това е поза. Като се връщахме, взехте ли от дървото шишето с вода?

— Разбира се. Сега ще ви дам малко.

Подпрях се до дървото, отпих от водата, след това мълчаливо побутнах птицата с крак. И сериозно се замислих. После въздъхнах.

— Все пак има решение. Но не е леко. Трябва да вляза в един от техните кораби. Да проникна в комуникационната кабина и оттам да изпратя съобщение.

— Звучи опасно — поклати глава Стърнър. Глухо се изсмях.

— Не само опасно… самоубийствено… — Чух далечен вик и млъкнах.

— Търсят ви — каза Стърнър и ми помогна да се изправя на крака. — Трябва бързо да продължим.

Докторът ми помогна да стоя прав… което беше добра идея, тъй като определено се олюлявах. Беше хубаво също, че не трябваше да отидем далеч, само до края на съседната гора. Погледнахме иззад храстите и видяхме хълмистата равнина зад тях. По нея се простираше редица от електрически стълбове, на изолаторите бяха провиснали тежки проводници. Краят на стълбовете свършваше тук. Те слизаха до земята в солидна бетонна сграда. Стърнър посочи към нея.

— Тук далекопроводите се заравят под земята.

— Ние също ще бъдем заровени — заявих аз и посочих далечната колона приближаващи войници, — ако бързо не направите нещо.

— Бъдете спокоен — посъветваха ме хладнокръвно те. — Тази трансформаторна станция ще ни скрие от погледите им. Тръгваме.

Беше прав. Бързо изскочихме от скривалището и се прилепихме до бетонната стена. След това до една боядисана в червено метална врата, покрита със скелети и кръстосани кости и предупреждения за мигновена смърт. Това не спря Стърнър, който отиде до вратата и откри клавиатура на секретна ключалка. Той набра бързо кода и отвори вратата. Влязохме вътре, а Стърнър затвори и заключи тежката врата зад нас.

— Какво ще стане, ако се опитат да ни последват? — попитах и огледах добре осветената стая. Нямаше какво да се види, освен дебелия кабел, който влизаше от тавана и изчезваше в пода.

— Невъзможно. Те не знаят кода. Ако въведат погрешен номер, вратата блокира и в електроцентралата се включва аларма.

— Могат да я разбият.

— Не е лесно. Дебела стомана, поставена в бетон. Има ли причина да го правят?

Не можех да се сетя за такава и след ходенето не се чувствах на себе си. Седнах, после легнах и за секунда затворих очи.

Събудих се с лош вкус в устата.

— Много се радвам, че поспахте — каза докторът, избърса ръката ми и забоде иглата на спринцовката. — Почивката е най-доброто лекарство. Тази инжекция ще отстрани остатъчните симптоми от умората и всякаква болка.

— Колко време съм спал?

— Цял ден — отговори Стърнър. — Вече е тъмно. Бях навън, войниците ги няма. Във всеки случай скоро щяхме да ви събудим. Искате ли вода?

Изпих почти всичката и въздъхнах. Чувствах се много по-добре. Дори не се олюлях, когато станах.

— Време е да тръгваме.

Докторът се намръщи.

— Може би е по-добре да почакате, докато подейства инжекцията.

— Ще се оправя, благодаря. Мина доста време, откакто напуснахме града и започвам да се тревожа.

Докато вървяхме, треперенето ми изчезна. В гората бе тихо, преследвачите си бяха отишли, светът беше наш. Стърнър водеше с обичайния си бърз темп. Докторът не ме изпускаше от очи и скоро поиска да спрем, за да вкара аналитичната си машина в ръката ми. Остана доволен от резултата и ние отново тръгнахме. Ходенето ангажира вниманието ми, докато отново стигнахме до покрайнините на града. Щом погледнах сградите, всичките ми лоши предчувствия се върнаха.

Бях прав. Още беше тъмно, когато достигнахме първите къщи, движейки се тихо между постройките и градините на предградието, за да избегнем охраняваните главни улици. Задната врата на нашето убежище беше отключена, влязохме и я заключихме.

— Носите птицата! — извика весело Мортън, когато влязохме. Кимнах и я хвърлих на кушетката; после се стоварих до нея и се огледах. Всички останали си бяха отишли.

— Това е добрата новина — казах аз. — Лошата новина е, че може би ще мине известно време, преди да ни изпратят помощ. Съобщението за помощ предадох по радиото… което означава, че му трябва много време, за да пристигне.

— Това наистина е лошо — съгласи се Мортън и лицето му моментално помръкна от отчаяние. — Докато те нямаше, започнаха да вземат заложници. Зенър говори по телевизията и съобщи, че ще ги разстрелва един по един, докато всички не се върнат на работа. Каза, че първия ще екзекутира призори… и по един през всеки десет минути, докато не постигне сътрудничество.

Той сложи ръце на лицето си, гласът му беше притихнал, треперещ.

— Дойдоха войници да претърсват и тази къща. Така че всички тук, Шарла и всички други, излязоха. Предадоха се, за да не ме намерят. Сега са пленници, заложници… и ще бъдат разстреляни!