Стоманеният плъх в танц със смъртта

Двайсет и осма глава

— Знаете ли къде се намира Марк Форър? — попитах аз Нийб. Тя поклати глава.

— Не физически. Знае се само, че Марк Форър е дошъл с нас и ни е помогнал в проектирането на град Белегарик. И никога не го е напускал.

— Все някой трябва да знае. — Замислих се, после изщраках с пръсти. — Нашият приятел, Стърнър, трябва да има тази жизненоважна информация. Един от първите хора в света на електричеството. А ако не знае, той сигурно ще познава някой, който знае. Имате ли представа как мога да се свържа с него?

— Телефонът е ей там.

— Благодаря, Нийб, но аз не зная телефонния му номер, нито имам някаква представа къде е той или нещо подобно.

— Тук никой няма номер. И няма значение къде се намира. Просто изберете ЦТУ и поискайте да ви свържат с него.

— ЦТУ?

— Централен телефонен указател. Ето, аз ще го извикам.

Тя натисна бутона и на екрана се появи надпис с големи букви: „ИМЕ, МОЛЯ?“, Много учтиво. Много ефикасно. Свалих шапка на човека или машината, която е написала тази програма. Отговорих на четири въпроса и на екрана се появи: „ЗВЪНЯ“. Буквите изчезнаха, изместени от лицето на Стърнър. Като ме видя, той леко се усмихна. Личеше, че също бе гледал телевизионното предаване.

— Ах, добри ми чуждопланетни приятелю Джим. Надявам се, че си добре. Мога ли с нещо да ти бъда полезен?

— Разбира се, че можеш, добри ми приятелю Стърнър, надзирателю на генераторите. Бих искал да си побъбря с вашия полубог, Марк Форър.

— Странен епитет си избрал. Аз, разбира се, не бих го нарекъл полубог…

— Тогава забрави за това. Знаеш ли къде се намира Марк Форър?

— Разбира се.

— Ще ме заведеш ли при него?

— Ах, това е въпрос, който трябва да се обмисли. Индивидуализмът на Марк Форър винаги е бил уважаван, поради съвсем очевидни причини. Спомням си, че съм чел в старите летописи, че след изграждането на този град той е правил предложения и понякога са се обръщали към него за консултации. Но не и напоследък, най-малкото поне през последните стотици години. Аз самият не бих прибягнал към това, но, да, чувствам, че мога да те заведа. Уважавам твоя индивидуализъм, така както уважавам индивидуализма на Марк Форър. В този свят всеки сам избира пътя си.

— И аз избирам да се върна в града.

— Трябва да внимаваш. Няма да е лесно. Влаковете са спрени и на жителите не се позволява да заминават. Според последното съобщение, никой не се е върнал.

— Ще измисля нещо. Ти още ли си в града?

— Да.

— Стой близо до телефона. Ще пристигна днес. Трябва да говоря с Марк Форър, преди да изтече смъртоносният ултиматум утре сутринта.

Закачих слушалката и останах да гледам с невиждащи очи в пространството. Не можах да видя там необходимите ми отговори.

— Някакъв съвет, Мортън?

— Никакъв разумен съвет. Не ми харесва да бъда и върнал се дезертьор.

— И аз като теб обмислих тази идея и я отхвърлих. Това би означавало да ме хвърлят в затвора и да ме разстрелят.

— Може ли аз да направя предложение? — попита Нийб.

— Всички предложения са добре дошли.

— Аз ще ви заведа в града. Вие ще се представите за мой баща. Тук, в Линг, имаме чудесна театрална трупа и много добри гримьори. Вие можете да бъдете стар човек, аз — ваша дъщеря и шофьор. Ще бъде много вълнуващо.

— Вие сте страхотна! — Скочих на крака и в изблик на неудържим ентусиазъм я прегърнах и целунах. После, когато хормоните започнаха да се изливат в кръвта ми и прогониха всички други мисли от главата ми, бързо седнах. Тя беше невероятно умна, мила, интелигентна, красива девойка, но аз трябваше просто да забравя всичко това. Засега.

— По-добре да тръгваме.

— Брат ми ще ви заведе до театъра. Ще им се обадя по телефона и ще им обясня какво трябва да направят. После ще уредя превоза. Нямате нищо против, ако кажа, че намирам всичко за очарователно и вълнуващо, нали? Трябва да ви благодаря, че ми позволихте да ви помогна. Това е много по-приятно от училище.

— Аз трябва да ви благодаря. Какво учите?

— Вулканология. Обичам магмата и вулканичната шлака, когато слизам долу сред пушеците…

— Да. Трябва да ми разкажете за тези изгарящи удоволствия. По-късно.

— Разбира се… сега да вървим при брат ми.

Мисля, че приготвиха специален влак. Само с два вагона и никакви други пътници. Мортън изглеждаше виновен… но и радостен, че няма да се върне в Белегарик. Махнах му стеснително за довиждане с бастуна и разтреперан се качих. Бях стар и слабоват и ми трябваше съвсем малко. Сива брада, сълзящи зачервени очи, сбръчкан като стар ботуш — в театъра наистина бяха свършили чудесна работа. Един хамут под дрехите така ме беше превил одве, че гледах надолу към сбръчканите си и осеяни с петна ръце.

Железопътната линия беше права, влакът — бърз и до крайната ни гара никъде не спря. Когато пристигнахме, на перона ни чакаше черна кола. Шофьорът излезе и ни отвори вратата.

— Карали ли сте такава? — попита той.

Нийб кимна.

— С двеста волта тягова сила. Голямо удоволствие е да се кара.

— Наистина. Увеличил съм оборотите до трийсет и три хиляди. За това пътуване енергията е повече от достатъчна. — Той посочи към торпедото между задните колела. — Там е маховикът, на неговия вал е електрическият генератор. Двигателят е на предните колела. Чисто и екологично.

— И с онзи жироскоп там долу е много трудно да се отклони — казах аз.

— Открихте го. Желая ви късмет.

Нийб включи и голямото ускорение ме залепи на седалката. Понесохме се напред по празния път.

— Ще намаля преди да достигнем бариерата. Не е ли удоволствие да се пътува! Каква ли максимална скорост може да вдигне?

— Недейте… проверява! — изграчих аз, когато пейзажът се замъгли пред очите ми. — Макар че съм стар човек и животът ми е бил пълноценен, още не ми се ще да се разделям с него!

Тя се засмя с чудесния си, приличен на камбанен звън смях и намали приблизително до скоростта на звука. Нийб очевидно познаваше добре пътя, с всички тези велосипедни излети, защото точно пред бариерата на пътя намали до пълзене, после взе завоя.

— Защо сте блокирали така пътя, негодници! — извиках аз сопнато от прозореца и размахах бастун към дебелия капитан, който се беше подпрял на бариерата и си чистеше зъбите с клечка. Остатъци от гореща храна, надявах се.

— Затваряй си устата, старче. Къде мислиш, че отиваш?

— Наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш, глупако? Не си ли чул нарежданията на върховния командир? Градските работници веднага да се върнат. Аз съм електроинженер и ако искате светлина във вашите нужници и хладилници за вашите бири, моментално трябва да вдигнете тази бариера.

— Спри тези глупости, старче — изсмя се той. Но отстъпи назад и даде знак на двама сержанти, които вдигнаха бариерата, Никакъв редник не се вижда, отбелязах аз. Надявах се, че офицерите се развличаха, като за разнообразие вършеха тяхната работа. Когато минахме покрай постовите, размахах за последен път бастуна, продължихме по пътя и се загубихме от погледа им зад един завой. Нийб спря пред първата телефонна кабина и аз скочих с артритните си крака.

— В града ли си? — попита Стърнър.

— Току-що пристигнах.

— Много добре. Ще се срещнем на входа.

— На входа? Какъв вход, къде?

— На площад „Марк Форър“, разбира се. Къде другаде?

Добър въпрос. Аз си представях, че там има само статуя. Не бях разбрал, че там е и жилището на стария Марк. Качих се в колата и тя потегли с обичайното свистене на гуми. Докато пътувахме, свалих част от маскировката си, започвайки с хамута. Оставих брадата, в случай че има патрули… и наистина имаше.

— Намалете — помолих аз. — Нека да не будим подозрение.

Сержантът, който водеше патрула, ни погледна, когато минахме покрай него. Не му обърнах никакво внимание, но бях впечатлен от неговото отделение. Когато завиха зад ъгъла, последните двама се шмугнаха в отворената врата на една сграда и се изгубиха. Така че не само дезертьорите не се връщаха… ами и техният брой непрекъснато се увеличаваше. Страхотно! Ако това продължи, в скоро време армията на Зенър ще се състои само от офицери и сержанти. С такъв състав не се печелят войни. Видях, че се доближаваме до целта, затова смъкнах брадата и бръчките и когато пристигнахме на площада и колата спря, бях с четирийсет години по-млад. Стърнър стоеше пред статуята и я гледаше възхитен.

— Бих искал да дойда с теб — каза той.

— Аз също — съгласи се с него Нийб. — Ще бъде страшно вълнуващо. Но, разбира се, ние не сме поканени и не можем да се натрапим.

— Откъде да вляза?

Стърнър посочи бронзовата врата на задната страна на каменния постамент на статуята.

— Оттам.

— Взе ли ключ? — Те ме погледнаха изненадани.

— Разбира се, че не. Не е заключено.

— Трябваше да се досетя — промърморих аз. Каква философия. Стотици, хиляди години тази врата не е била заключена и никой не е влизал вътре. Протегнах ръка, а те я стиснаха и тържествено я разтърсиха. Разбрах защо. Това беше като сбогуване с главата на местната църква, който тръгва по стълбата към Бога.

Натиснах силно и дръжката се завъртя. Бутнах вратата и тя със скърцане бавно се отвори. Леко запрашени стъпала водеха надолу. Светнаха лампи и видях, че една от крушките е изгоряла. Надявах се Марк Форър да не е.

Кихнах от праха, който бях вдигнал с краката си. Слязох много надолу. Стъпалата свършиха в малка стая с осветени електрически схеми по стените и голяма позлатена врата. В нея бяха изрязани и инкрустирани с диаманти безсмъртните думи: „СЪЩЕСТВУВАМ. СЛЕДОВАТЕЛНО МИСЛЯ“. Под тях имаше малък надпис с червени букви: „МОЛЯ, ИЗТРИЙТЕ СИ КРАКАТА ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ“. Изтрих си краката на поставената за целта изтривалка, поех дълбоко дъх и се пресегнах към дръжката, която изглеждаше изсечена от рубин.

Вратата се отвори на добре смазаните панти и влязох. Голяма, добре осветена стая, суха и кондиционирана. Циферблати и електронни прибори покриваха едната стена. А в средата на стаята…

Марк Форър. Същият като на рисунките. С тази разлика, че от него излизаха много кабели и проводници към колекцията от апарати. Циферблатите светеха, една телевизионна камера се завъртя към мен. Пристъпих напред, застанах пред него, съпротивлявайки се на обхваналото ме желание да се поклоня. И какво трябва да каже човек на една интелигентна машина? Тишината продължи. Започнах да се чувствам смешен. Прокашлях се.

— Марк Форър, предполагам?

— Разбира се. Някой друг ли очакваше да видиш…!

Гласът беше стържещ и груб, думите заглъхнаха със страшно скърцащ звук. В същото време се появи малко облаче пушек отпред и едно капаче се отвори. Ядосах се.

— Страхотно! Наистина чудесно. Стотици години този електронен всезнайко стои тук и в неговите банки памет се съхранява мъдростта на вековете. После в мига, в който му заговарям, той експлодира и умира. Като лайт мотив на лоша шега…

Отзад се чу тракане, скочих и се обърнах, заех отбранително положение. Беше малък робот на гумени колела с множество механични наставки. Той се дотъркаля до Марк и спря. Завършваща с клюн като на граблива птица ръка се протегна и бръкна в отворения панел, измъкна една платка и я хвърли на пода. Докато ставаше това, от един отвор в горната част на робота се появи друга платка. Клюнът я взе и внимателно я пъхна в отвора пред него. Панелът на Марк се затвори, роботът се обърна и се отдалечи.

— Не — каза Марк Форър с дълбок и резониращ глас. — Не експлодирах и не умрях. Това беше платката ми за гласова симулация. Късо съединение. Минаха много столетия, откакто не съм я използвал. Ти си чуждоземецът Джеймс ди Гриз.

— Същият. За машина в едно толкова дълбоко подземие си доста добре осведомен, Марк.

— Няма проблем, Джим… тъй като изглежда обичаш да се обръщат към теб на малко име. Понеже всичките ми входове са електронни, няма значение къде е централният ми процесор.

— Правилно, не бях помислил за това. — Отместих се настрана, тъй като един робот с четка се втурна, помете изхвърлената на пода платка и я пусна в близкото кошче за боклук. — Но щом знаеш кой съм, сигурно знаеш и какво става горе.

— Разбира се. През последните хиляда години не съм виждал такова вълнение.

— О! И харесва ли ти това? — Този хладен, загадъчен електронен интелект беше започнал да ме дразни. Малко се шокирах, когато той се засмя с разбиране.

— Спокойно, спокойно, Джим. Заради теб включих гласовите емоционални обратни връзки. Престанах да ги използвам преди столетия, когато открих, че истинските вярващи предпочитат равнодушен глас. Много ли си пристрастен към жените? — добави той с топъл контраалтов глас.

— Остани мъж, ако обичаш, изглежда някак си по-естествено. Макар че не зная защо трябва да приписвам какъвто и да е пол на машина. За теб това има ли значение?

— Никакво. Можеш да се обръщаш към мен с „той“, „тя“ или „то“. За мен полът е без значение.

— За нас, хората, е от значение… и се обзалагам, че и на теб ти липсва!

— Глупости. Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. На теб случвало ли ти се е да се събудиш и безпомощно да мечтаеш за фоторецептори на края на пръстите?

Примерът беше убедителен: старият Марк не беше глупав. Но колкото и интересни да бяха тези приказки, време бе да премина към целта на моето посещение.

— Марк… дойдох при теб поради една много важна причина.

— Несъмнено.

— Слушал си предаванията и знаеш какво става горе. Малоумният престъпник Зенър тази сутрин ще убие десет души твои верни последователи. Какво смяташ да направиш?

— Нищо.

— Нищо! — Не можах да сдържа нервите си и ритнах предната част на лъскавия панел. — Ти си създал Индивидуалния мутуализъм и си го натрапил на Галактиката. Ти си проповядвал тази вяра и си довел твоите следовници тук… и сега като безпристрастен наблюдател ще гледаш как умират?

— Престани с тези глупости, Джим — каза топло той. — Опитай се да се придържаш към истината. Аз публикувах политическа философия. Хората я прочетоха, приеха я ентусиазирано, приложиха я и я харесаха. Те ме докараха тук, а не аз тях, но това не означава, че им позволявам да ми се месят с логика и истина. Така че, успокой се, момче, и нека да погледнем трезво на нещата.

Преместих се настрана, когато роботът метла-лопата отново влезе, протегна една влажна кърпа и избърса следата от обувката ми върху корпуса на Марк. Поех дълбоко дъх и се успокоих, защото наистина с нерви нищо нямаше да постигна.

— Прав си, Марк, да ги погледнем трезво. Там горе ще бъдат убити хора. Ще направиш ли нещо срещу това?

— Не мога да направя кой знае какво физически. А всички политически и философски идеи са изложени в моята книга. Гражданите горе знаят за ИМ толкова, колкото и аз.

— Значи просто ще си седиш тук, ще слушаш как ти цвъртят електроните и ще ги оставиш да умрат.

— Хората и по-рано са умирали за своята вяра.

— Страхотно. Аз обаче искам да живея за моята. И ще направя нещо… дори ти да не можеш.

— Какво смяташ да направиш?

— Още не знам. Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет?

— За какво?

— Как да ги спася, ето за какво. Как да сложа край на нашествието и да убия Зенър…

И тогава се сетих. Не беше необходимо да изтъквам политически аргументи пред Марк… трябваше просто да използвам неговия интелект. Ако има банки с памет стари хиляди години, той сигурно разполага с необходимата ми информация. А аз все още пазех електронния птицошпионин.

— Ей, Марк, стара машино, ти можеш да ми помогнеш! Искам само малко информация.

— Разбира се.

— Знаеш ли пространствените координати на тази система и тази планета?

— Разбира се.

— Тогава ми направи една малка разпечатка от тях, колкото се може по-бързо! Да изпратя съобщение със свръхсветлинна скорост до Галактическия съюз за помощ.

— Не разбирам защо трябва да го правя.

Излязох от кожата си.

— Не разбираш…! Чуй, ти, малоумна машино, аз те моля само за малко информация, която ще спаси човешки живот… а ти не разбираш…

— Джим, мой чуждоземен приятелю. Не си изтървавай нервите толкова лесно. Лошо е за кръвното ти налягане. Нека да завърша изявлението си, ако може. Щях да добавя, че тази информация е напълно излишна. Ти вече изпрати съобщение със свръхсветлинна скорост, още когато си върна дегизирания като гарван предавател.