Стоманеният плъх в танц със смъртта

Двайсет и втора глава

Ентусиазмът бързо отстъпи пред умората и всички се съгласихме, че заседанието ще продължи, след като поспим. Отведоха ме в малка стая с меко легло и портрет на Марк Форър, гледащ с електронните си очи към мен. Изпих последната глътка вино и тя ме довърши.

До следващата вечер подготвих основните елементи на плана и събрах моята група.

— Трябва да го изпробваме, да го изгладим. После, ако е успешен, да го обясним на други. Ще действаме чрез една стара измама, на която се натъкнах, когато разучавах едно престъпление. — Не им казах, че моите основания да направя това, бяха самият аз да се усъвършенствам като престъпник. Щеше да дойде прекалено много за тези простодушни последователи на Индивидуалния мутуализъм. — Ето как ще действаме. Тази вечер ще влезем в едно от заведенията, които ми описахте, за хранене и пиене. Там аз ще застана до някой войник и ще подхвана разговор. Вие, Стърнър, ще седнете на някоя маса със свободни места или до някоя свободна маса. Аз ще мина с войника и ще седна достатъчно близо, за да чувате нашия разговор. Шарла ще бъде с вас, тя е ваша дъщеря.

— Грешите, не ми е дъщеря.

— За тази вечер тя ще ви е дъщеря, като в пиеса. Тук играят ли се пиеси?

— Разбира се. Всъщност като по-млад, преди да се увлека по електрониката, бях артист. Дори съм играл главните роли в някои класически пиеси, как беше… да беше или да не беше…

— Чудесно, страхотно, радвам се, че имам в групата бивш артист. И така, довечера вие ще играете ролята на баща на Шарла. Следвайте моите указания и ще успеем. Като начало ще избера лесна цел, такава, на която малко й трябва. Така че да нямаме никакви проблеми.

— Какво ще правя аз? — попита Мортън. — Ти каза, че аз също съм от групата.

— Правилно. Ти имаш важната задача да запишеш всичко на лента. Така че, когато играта успее, което неизбежно трябва да стане, да направим копия за другите. Дръж записващия апарат скрит, а микрофона по-близко. Ясно ли е?

— Ясно!

Изчакахме да се стъмни, преди да излезем. Пред нас, разбира се, вървяха доброволци и проверяваха за блокирани улици и военна полиция. Те ни съобщаваха за всички препятствия, така че направихме приятна, макар и обиколна разходка до онази част на града, която бях уверен, че е най-подходящо място за театър, опера, вечеря и други земни радости на тази цивилна планета. Мястото изглеждаше интересно. Макар че тази вечер беше доста празно — светеха не повече от една четвърт от заведенията. Стърнър ни поведе към кръчмата „Дебелия фермер“, където, според неговите думи, винаги когато е бил в града, се е радвал на добра храна и на още по-добро пиене. Имаше няколко места, в които предлагаха тези удоволствия… но в нито едно нямаше войници.

— Вие ми казахте, че армията е пуснала войниците в градски отпуск, че те могат да бъдат срещнати в този район. Защо ги няма?

— Очевидно не са тук — отвърна Стърнър.

— Какво искате да кажете с това „очевидно“?

— Тъй като не могат да плащат, не ги обслужват.

— Звучи приемливо. Но те са окупационна армия, какво им пречи сами да си вземат пиене, да се самообслужат?

— Никой не ги спира. Но щом влязат, всички местни жители напускат и заведенията се затварят.

— Добре тогава. Да вървим към вашето заведение, а пък аз ще се опитам да намеря някой войник.

Застанал под улична лампа, с незапалена пура в уста като примамка, се чувствах като сводник. С местното облекло бях точно като част от минаващите край мен и никой не ми обърна внимание. Аз обаче наблюдавах много внимателно… за военни полицаи или нещо, което наподобява на част от нещо военно, което не исках да видя — нашивки, лентички. Нищо такова не се яви, но накрая се появиха две невоенни фигури във военна униформа. С ръце в джобовете — какъв срам! — и небрежно нахлупени кепета. Те спряха пред „Дебелия фермер“ и замечтано погледнаха към прозорците. Пристъпих зад тях и вдигнах пурата.

— Някой от вас да има огънче, момчета?

Трепнаха, сякаш ги бях ощипал и се дръпнаха уплашено от мен.

— На нас ли говориш? — каза по-смелият.

— На вас. Аз се гордея с лингвистичните си способности. И ако си спомняте, помолих за огънче.

— Не пуша.

— Много добре. Цигарите са вредни. Но не носите ли запалка за онези, които пушат? — Двамата мрачно поклатиха глави. Тогава вдигнах възторжено пръст. — Сетих се… ще влезем в това заведение и там ще си запаля пурата. Може би вие, млади господа от далечна планета, ще приемете поканата ми да пийнем, а пък аз ще мога да се упражня с езика.

— Няма да стане. Опитахме, а те затвориха заведението и се разотидоха.

— Защото нямате рабч, местната разменна единица, нашите пари, и не можете да платите. Аз имам достатъчно рабч, аз черпя…

Последвах техните бързо отдалечаващи се стъпки, намерих ги да пристъпват около бара в нетърпеливо очакване. Стърнър ми беше дал неговия диск с рабч и ми бе показал как се работи.

— Три бири — поръчах аз, — големи — и пъхнах пластмасовата печатна платка с интегрални схеми в слота на бара. Докато робобармана, целият от хром и бронз и капачки от бутилки за очи, наточи трите големи бири, стойността на поръчката беше извадена от сметката на Стърнър. Взех рабч диска, когато машината го изхвърли.

— За армията, момчета — казах аз и вдигнах чаша. — Надявам се, че сте доволни от избраната от вас военна кариера.

Те се чукнаха ентусиазирано, после се стъписаха и издадоха познат ми носталгичен стон, който ме върна към прекараните в армията дни.

— Избрана военна кариера! Глупости. Наборници. Преследвани, гонени, хванати.

— След това единично обучение. Юркани денем и нощем от гадни маниаци. Кой би избрал такава кариера?

— Сигурно никой! Но поне ви хранят добре…

Слушах радостен неистови викове и отвратителни описания на горещата храна, докато поръчвах следващите бири. Когато войниците отново заровиха глави в бирената пяна, направих предложение.

— Зная, че часът ви за храна е минал, но виждам три свободни места на онази маса, до възрастния господин с необичайната птица. Ще ми правите ли компания за едно малко угощение… да речем по един голям бифтек и пържени wirfles?

Отново единственият отговор беше тропане на крака. Изядохме бифтеците, наистина много добри. Изпихме още няколко бири… опитах се да не се оригвам, защото на масата ни имаше млада дама. Задоволили глада и жаждата си, сега те имаха време за третото от военните удоволствия и непрекъснато обръщаха очи към Шарла. Време беше за второ действие.

— Храната в армията е много лоша, но поне можете да се радвате на мъдростта и дружбата на сержантите — подхвърлих аз.

Слушах отговорите известно време, кимах съчувствено, после изтръгнах други подобни оплаквания с въпроси относно офицерите, нужниците, полицията… и всички други несгоди, така близки до сърцето на новобранеца. Когато се изясни всичко, дадох знак на Стърнър и млъкнах.

— Скъпи млади войници от далечна планета, моля да ме извините за моето нахалство. Но аз и моята мила дъщеря Шарла без да искаме чухме вашия разговор. Вярно ли е, че са ви насилили да постъпите на военна служба, че това е станало срещу вашата воля?

— По-добре е да го повярваш, дядка. Здравей, Шарла, излизаш ли с други мъже, освен с баща си?

— Много често. Просто обожавам компанията на красивите млади мъже. Като вас.

И тримата цопнахме в прозрачните езера на нейните очи, поплискахме се малко и излязохме, обзети от любов. Стърнър заговори, но те не го чуваха. Накрая поръчах големи бири и накарах да ги поставят пред втренчените им очи, за да отместят погледи от страхотната Шарла. Това даде желания резултат. Докато те пиеха, Стърнър говореше.

— Аз съм силно покрусен от вашето състояние, млади господа. На тази планета такова нещо е невъзможно. Това е против нашите закони, според които няма закони. Защо позволявате да ви третират по такъв жесток начин?

— Нямаме избор, дядка. Оградени сме с бодлива тел, следят ни денем и нощем, разстрелват ни, ако се опитаме да избягаме, два пъти разстрелват, ако ни хванат. Няма къде да отидем, къде да се скрием с тези униформи, ръцете на всички хора са обърнати срещу нас.

Той подсмъркна в сълзливо самосъжаление, по лицето на неговия другар се търколи сълза.

— Тук такова нещо е невъзможно — каза Стърнър. — Тук няма бодлива тел, никой не ви следи, никой няма да стреля по вас. Отвъд този град се намира голяма страна, която се простира зад планини и реки. Страна, където винаги сте добре дошли, където винаги ще се радвате на гостоприемство, ще намерите убежище. Страна, където армията никога няма да ви намери.

Те се изправиха и напрегнаха мозъците си да разберат думите му през алкохолната мъгла.

— Глупости… — промърмори по-пияният. Шарла мило му се усмихна.

— Не разбирам тази дума, млади приятелю, но чувствам, че тя изразява недоверие. Не сте прав. Всичко, което каза баща ми, е вярно. Например, ние живеем на пет дни път от този град в едно идилично земеделско селце. Дотук пътуваме със скоростна железница… ето билетите за доказателство. О, вижте, машината е направила грешка и ни е дала четири билета, вместо два. Трябва да ги върна… освен ако вие не ги вземете като сувенир.

Билетите изчезнаха със скоростта на светлината.

— Гарата има страничен вход, който не се охранява — добави съобразително тя.

— Но влакът тръгва скоро — допълни Стърнър, стана и вдигна вързопа от пода. — Преди да тръгнем, аз трябва да отида до necesejo, както му казваме на фермата и ще взема вързопа със себе си. В него има дрехи за двамата ми сина у дома, които, съвсем случайно, имат точно същия ръст като вас. — Той тръгна, после се обърна. — Можете да вземете дрехите… ако искате.

Те стигнаха преди него до вратата на страничната стаичка. Шарла се усмихна одобрително след тях.

— Познавате ли добре селото — попитах я аз, — така че да изпратите момчетата при приятели?

— Никога не съм била там… намерих името му на картата. Но вие забравяте силата на ИМ. Не се безпокойте. Аз ще ги придружа и там с радост ще ги приемат. След два дни ще се върна. О, ето ги, идват, колко са красиви без онези ужасни униформи!

Изглеждаха отвратително, според мен, демонът на ревността ме изгаряше. Почти бях готов да отида с тях. Но не, тук имах работа. Обърнах се към съседната маса, където Мортън мечтаеше след отдалечаващото се прекрасно тяло на Шарла. Трябваше да го ритна два пъти, за да привлека вниманието му.

— Ще се върне, не се тревожи. Записа ли разговора на лента?

— Всяка дума. Мога ли да получа още една бира? Изпих единствено онази, която ми поръча Шарла, преди да дойдете вие. И вие ядохте бифтек…

— Никакво пиене на поста, войнико.

Стърнър дойде при нас и посочи кошницата, която носеше.

— Това са техните униформи, точно както искахте.

— Добре. Ще ни трябват за видеозаписа. Сега… заведете ни във вашето студио за записи.

Той ни заведе по странични улици до една сграда, задната врата на която се отвори при приближаването ни. В ярко осветеното студио ни очакваха с нетърпение. Беше без прозорци и не се виждаше от улицата. Всички бяха доброволци, ИМ ентусиасти, прегърнали идеята да разложат армията. Подадох им аудиокасетата.

— Трябват ни неколкостотин копия от това.

— Ще ги имате след час! — Грабнаха я от ръката ми и бързо я отнесоха. Обърнах се към чакащите оператори, които трепереха от ентусиазъм.

— Кой е режисьорът? — попитах аз. Една великолепна червена глава излезе напред.

— На вашите услуги. Светлини, звук, камера — всичко е готово.

— Чудесно! Щом с колегата ми облечем тези униформи… можете да снимате. Посочете ни съблекалнята.

Докато се събличах, Мортън взе едната униформа от кошницата и я вдигна, хванал я с два пръста като мръсен парцал.

— Изпитвам ужас, само като гледам това нещо — каза мрачно той. — Да го чувствам отново до кожата си, да съм в неговата хладна прегръдка…

— Млъквай, Мортън — смъмрих го аз. Извадих другата униформа и я разгърнах пред себе си. Точно по мярка. — Сега си артист, Мортън, играеш пред камера. Ще си изиграеш ролята… след това ще свалиш униформата завинаги. Изгори я, ако искаш. Хиляди ще ръкопляскат на играта ти. Хайде, обличай я. Ей така.

Седнах и пъхнах краката си в панталоните. Нещо изпадна от джоба и издрънка на пода. Наведох се и го вдигнах. Идентификационен диск. Ефрейтор Пйек0765 е искал да изтрие от паметта си всякакъв спомен за армията, да бъде щастлив новороден цивилен. Въртях диска в ръка и в ума ми се зароди една идея. Викът на изненада на Мортън прекъсна мислите ми.

— Ето го! Виждам го! Онзи блестящ поглед в очите ти. Винаги, когато замисляш някоя самоубийствена идея, гледаш така. Не отново! Не искам да участвам!

Потупах го весело по рамото, после поправих възела на вратовръзката според устава.

— Успокой се. Имам блестяща идея, да. Но ти не си включен, не. Сега нека направим този видеофилм и след това ще ти обясня плана си.

Поставих Мортън пред една стена за фон; не беше добър избор, защото изглеждаше като изправен за разстрел. Но нямаше време за промени, бързината беше решаваща.

— Ако обичате. Искам този човек да бъде сниман в цял ръст. Дайте ми подвижния микрофон. Готови.

Мортън трепна, когато двата прожектора го приковаха към стената. Пъхнаха един микрофон в ръката ми и в студиото прозвуча контраалтов глас:

— Тишина. Готови за запис.

— Дами и господа, граждани на Чоджеки, приемете нашите поздрави. Вие виждате един типичен случай на член на нашественическата армия на Невенкебла, който не желае да служи. С този видеофилм ще получите и една аудиокасета, на която е записан на живо действителен разговор с тези войници. Ще чуете техните горчиви оплаквания, ще бъдете шокирани от ужаса на наложената им военна служба, те ще крещят от радост, тъй като им е дадена възможност да свалят това бреме от плещите си и да отидат в провинцията, където да живеят спокойно и охолно под ласкавото слънце на Индивидуалния мутуализъм.

Гласът ми звучеше толкова искрено, че Стърнър не можа да се спре и изръкопляска… както и операторите и техниците. Мортън вдигна ръце над главата си — във всеки от нас се крие един лош актьор — и се поклони.

— Тишина — заповядах аз и моментално всички млъкнаха. Отидох до камерата и посочих съкрушения Мортън. — С такива войници вие трябва да се сприятелявате и да им помагате. Обърнете внимание на пълното отсъствие на отличителни знаци на ръкава. — Мортън протегна ръка и аз посочих точното място. — Никакви нашивки под ъгъл или извити цветни лентички. За такива неща трябва да гледате. Ако има една нашивка, две или повече, или което е още по-лошо — три горе и три долу с ромб по средата, пазете се! Не говорете с никого с такъв вид украшения, защото това е олицетворение на заробващ дявол!

Също внимавайте да няма блестящи метални украшения на раменете, тук и тук. Онези, които имат такива, са известни като офицери и обикновено са твърде тъпи, за да бъдат опасни. Тях трябва да избягвате.

Друга много опасна група може да се разпознае по шапките на главите и лентите на ръкавите. Ако на рамото им има букви ВП — минете на другата страна на улицата. Също внимавайте за червено таке върху жестоката глава.

Сега, когато знаете кого да избягвате, вие знаете към кого да се обръщате. Към обикновения униформен роб. Приближете се до него, усмихнете се, огледайте се наблизо да няма някой от зверовете с нашивки и лентички, после прошепнете в ухото на роба: „Обичате ли чист въздух?“ Ако той се усмихне и отговори радостно: „Да“, тогава е с вас. Нека Марк Форър ви помага в това голямо дело! — Обърнах се към снимачния екип: — Готово, благодаря ви, господа.

Мортън примигна, когато изгаснаха прожекторите и започна да сваля униформата.

— Каква, ако мога да попитам, беше онази глупост с чистия въздух?

— Не е глупост, приятелю — казах аз и вдигнах пропуска, който бях взел от джоба на униформата. — Аз възнамерявам да разпространя сред войските новината, че когато утре вечер излязат от казармата, могат да не се връщат.

— Знаех, че имаш някаква налудничава идея! — изкрещя той и се отдръпна с широко отворени очи и пребледнял. — Единственият начин, по който можеш да говориш на войниците, е да се върнеш обратно в базата.

Кимнах тържествено в знак на съгласие.