Стоманеният плъх в танц със смъртта

Двайсет и шеста глава

Проблемите започнаха на следващата сутрин. Цяла нощ пристигаха рапорти за фантастичния успех на акцията. Войниците се бяха стекли масово в града с пропуски и бяха оценили високо чистия въздух, бяха посрещнати радушно на задния вход на някакъв магазин за дрехи, където сменяха униформите си и след това ги товареха на влакове. Последният войник напусна точно преди полунощ, когато започна полицейският час.

И нямаше никаква тревога, поне в началото. За щастие в лагера имаше четири портала и аз предполагам, че военните полицаи на всеки портал, с тяхното вродено невежество, са мислели, че връщащите се войници използват другите. Следователно те са били щастливи, че не трябва да си развалят вечерта. Нашата операция беше толкова успешна, че дори и извънредните влакове не стигнаха за тълпите дезертьори. Около стотина бяха още в града. Те трябваше да се крият до среднощ, когато се надявахме да ги прекараме до гарата.

С новопридобитото си богатство купих като подарък за нашите домакини един огромен телевизор. Двамата с Мортън гледахме предаването на местната станция, когато военните го прекъснаха. И двамата зяпахме с интерес, защото беше някакво честване, годишнина от включване на първата печатна платка на Марк Форър или нещо подобно и целият град бе излязъл на улиците. Ние гледахме парада, оглавяван от женския велосипеден клуб — бронзови крайници и развяващи се полички, — когато картината трепна и изчезна, за да се появи намръщената физиономия на генерал Зенър.

— Изключи го! — изпъшка Мортън. — Ако го гледам, няма да мога да вечерям.

— Остави го. Новините няма да са добри, но тъй като все някога трябва да ги чуем… по-добре да е сега.

— Внимание! — каза Зенър и Мортън изсвири с уста; махнах му с ръка да пази тишина. — Всички ме познавате, генерал Зенър от освободителните сили. Вие знаете, че съм добър и търпелив човек…

— Голям демагог!

— Тихо!

— … твърд и справедлив лидер. Сега е време да се прояви твърдост и справедливост. Преди малко открих, че неколцина страхливци от верните ми войници са били достатъчно глупави, за да се опитат да дезертират. Дезертьорството се наказва със смърт…

— Какво не се наказва със смърт в тази скапана армия!

— … и аз зная, че никой от вас не иска това да се случи на глупавите и подведени млади мъже. Ето съобщението. Удължавам издадените миналата вечер пропуски до двайсет и четири часа. Те важат до полунощ. Никой войник, който се върне в базата до това време, няма да бъде наказан. Съветвам всички хора от града да говорят на подведените младежи, които се крият между вас. Кажете им да се върнат. Вие знаете къде са те. Отидете при тях. Съобщете им това великодушно предложение.

Фалшивата доброта изчезна от лицето му мигновено, когато се наведе близо до камерата и изръмжа:

— Кажете им също, че моето великодушие свършва в полунощ. След това ги чака военен съд. Градът ще бъде затворен. Никой няма да може да влиза или излиза от него. След това в града ще се извърши обиск. Квартал по квартал, сграда по сграда. Всеки намерен дезертьор ще бъде арестуван, ще му бъде дадена бутилка бира и ще му се позволи да напише едно писмо до дома. А след това ще бъде разстрелян.

Ясно ли е? Друго предупреждение няма да има. Трябва да се върнете до довечера в полунощ. Това послание изпращам на дезертьорите. След това… ги чака смърт…

Натиснах копчето и изключих телевизора.

— Доста потискащо — отбеляза Мортън с доста потиснат вид. — Включи го поне да погледаме колоездачките.

Включих го. Но те отдавна си бяха отишли и бяха заместени от един мъж с дълга коса и ентусиазирано изражение, който говореше подробно за неизброимите радости на ИМ. Изключих звука.

— Ти знаеш, Мортън, той има предвид и нас.

— Не ми го казвай! Зная го. Няма ли друга станция, която да предава космическа опера? Имам нужда от алкохол.

— Не, нямаш. Имаш нужда да седиш тихо, да се вземеш в ръце и да помогнеш да намерим изход за всички нас от създалата се ситуация. Е, може би само малко алкохол, чаша бира, само колкото да ти се завърти главата.

— Без да искам ви чух — каза Стърнър, влизайки с поднос с чаши и бутилки. — С ваше разрешение ще ви правя компания. Денят е горещ.

Чукнахме се и пихме.

— Някакви новини от града? — попитах.

— Много новини. Всички заминаващи влакове са отменени, така че няма начин да се напусне града с влак.

— Пътищата?

— Бариери на всички артерии, водещи от града. Летящи машини с въртящи се крила…

— Хеликоптери.

— Благодаря. Бях си записал думата. Хеликоптери летят между пътищата, така че няма начин да се избяга. Арестуват всички млади мъже, които се опитват да напуснат града, дори и явно граждани на Чоджеки, които говорят само нашия местен език. Държат ги затворени, натискат пръстите им до плочата на една машина, след това ги пускат. Това се съобщава.

— Много елегантно — промърморих аз — и почти толкова сигурно. Проверка на отпечатъци на пръстите. Директно с базовия компютър. Следователно не можем да се измъкнем по пътя. Трябва да използваме полетата, след мръкване.

— Не искам да създавам лошо настроение… — обади се мрачно Мортън. — Но хеликоптери с монтирани на тях картечници, инфрачервени детектори, смърт от небето…

— Разбрах какво искаш да кажеш, Мортън. Много е опасно. Трябва да има друг начин.

Лекцията свърши и на екрана отново се появиха енергични и ентусиазирани колоездачи.

— Всичките мъже с космати крака — изръмжа Мортън. После моментално се развесели, когато пред камерата се показаха усмихнатите лица и развяващите се полички на колоездачките от клуба на девойките.

— Ау! — извиках аз, скочих на крака и се завъртях в стаята. — Ау-ау!

— В коридора на долния етаж, втората врата вляво.

— Млъкни, Мортън. Това е вдъхновение, а не разстройство. Пред себе си имаш истински гений. Единственият мъж, който знае как сигурно да ни изведе от града.

— Как?

— Ето как — казах аз и посочих екрана. — Стърнър… обадете се по телефона и по клюкарската линия. Искам това шоу следобед да се изнесе на пътя. Дотогава трябва да го организираме.

— Какво да организираме? — извика Мортън. — Не те разбирам. За какво говориш?

— Мисля, че аз разбирам — кимна Стърнър, който се досещаше по-бързо от Мортън. — Ще напуснете града с велосипеди. Но ще ви спрат.

— Не, няма… защото разбрахте само половината от замисъла. Всички ще напуснем като момичета!

След като разясних идеята, за известно време се отдадохме на радост… после се заловихме за работа. Тъй като аз вършех по-голямата част от работата по планиране и организиране, фактически последен се включих в суровата битка за лично оцеляване. Смътно разбрах кога пристигна велосипеда на Мортън, но след това отново се заех с мъжкия колоездачен клуб. Изядох един сандвич, изпих още една бира и запримигах, когато чух Мортън да ме вика.

— Скоро трябва да тръгваме. Първите момчета са вече на площада. Не се смей.

Мъчех се да остана сериозен. Басмената поличка всъщност не го беше преобразила. Не му бе помогнало и обръсването на косматите крака. Но с пълния с пух сутиен, както и с перуката, можеше да мине за жена. Отдалече, разбира се, отблизо ефектът беше малко разочароващ.

— Мисля, че е необходимо и малко червило за устни.

— Така ли? Ще те видим как ще изглеждаш ти. Преобличай се!

Преоблякох се. Хубавата къса поличка на плисета беше зелена, така че много отиваше на червената ми коса. Погледнах се в огледалото и въздъхнах.

— Джим… никога не си изглеждал по-красив.

Разделихме се, благодарихме още веднъж на нашите домакини за тяхното гостоприемство. Изразихме надежда, че пак ще се видим… след войната. Стърнър — толкова издръжлив колоездач, колкото и пешеходец — щеше да ни е водач. Той наложи добро темпо и ние, момичетата, трябваше да въртим яко, за да не изоставаме.

Площад „Марк Форър“ беше сцена на весело сбогуване. А може би точната дума не е тази. Може би е по-добре да се каже, че всички бяха привлечени там. Докато въртяхме, първото нещо, което видяхме, беше женският колоездачен клуб на Белегарик. Също като по телевизията, но безкрайно по-привлекателен. Плът… някаква много странна плът. Защото зад момичетата имаше други момичета. Квадратни брадички, дебели бедра, намръщени физиономии. Нашите дезертиращи наборници. Някои от тях не бяха карали велосипед от години и се поклащаха из площада, понякога падаха с развяващи се полички и гърлени ругатни.

— Внимание! — извиках аз и продължих да викам, докато не настана малко тишина. — Първо, престанете да ругаете. Тези мили хора рискуват живота си да помогнат на вас, дезертьорите, така че бъдете любезни към тях. Второ… ако някой падне, когато минаваме край бариера, всички трябва да му помогнем. С нас ще има няколко велосипеда с три колела, както и няколко с две седла. Подредете се и се качвайте. Тръгваме.

— Къде отиваме? — извика някой.

— Ще ви се каже, когато отидем там. Сега времето е решаващо. Когато кажа тръгваме… тръгваме. Ако някой изостане, дупе да му е яко. А ругаенето е привилегия на чина — добавих аз в отговор на техните протести. — Аз ръководя, така че само аз имам право да ругая, докато не се измъкнем. Качвайте се.

Направихме две-три обиколки из площада с дезертиращите момичета, докато посвикнат да вървят в пакет. Чак тогава дадох знак на колоездачките от истинския женски клуб да тръгнат. Бяха красиви. Те полетяха към нас като лавина, разделиха се на две колони, заобиколиха ни и ни обградиха. Водачката носеше знаме. Последвахме я с приповдигнато настроение.

Към барикадата на кръстовището пред нас.

После зад ъгъла, пресичайки фронта на момичетата, пред нас се показа екипа от Клуба на ветераните колоездачи. Всичките с посивели коси или плешиви като билярдни топки глави. Краката с възли по тях въртяха, старите велосипеди се търкаляха. Те вървяха пред нас… и напред към издигнатите на пътя бариери. Някои ги заобиколиха, други слязоха от велосипедите и ги отместиха настрана. Сержантите и офицерите крещяха, бореха се вяло да им попречат, но се появи пролука. Точно когато се появихме ние. И достатъчно широка да минем.

Някои от момичетата се откъснаха напред и помогнаха на старите колоездачи да разширят отвора. Други се смееха и целуваха офицерите. Настъпи объркване и сред това объркване и отваряне на бариерата аз преведох моите момичета. Мълчаливи и изпотени, натискащи с всичка сила педалите. През бариерата, надолу по пътя и зад завоя.

— Продължавайте! — извиках с прегракнал глас. — Още не сме в безопасност. Никой да не спира, докато не стигнем гората. Давай! Давай! Последният е в беда!

Продължихме. Въртяхме и ругаехме, и се потяхме, и се поклащахме… но напредвахме. По пътя и в гората, извън улиците, подхлъзвахме се и падахме, и се блъскахме, и се премятахме на меката зелена трева.

— Ох, дано не се налага… отново да го правим! — изпъшка Мортън, легнал на гръб и охкащ.

— Не зная, Морт, мисля, че беше приятно. Трябва ти повече практика.

Той се изправи, погледна в посоката, в която гледах, и спря да стене. Бяха пристигнали момичетата от истинския клуб, симфония от красива плът и плавни движения, разпуснати по гърбовете коси, святкащи очи. И кошници за пикник.

Когато беше вдигната първата бира, избухнаха одобрителни възгласи. Армията бе само лош спомен; свободата беше блаженство. Това бе първият ден от новия живот и ако той беше такъв… щеше да е истински рай.

Присъединих се към пиршеството, но не можех да се отпусна, усмивката ми бе неискрена. Поради някаква вродена патология, неспособност да се радвам на щастието, единственото, за което можех да мисля, беше генерал Зенър и какви отвратителни хитрости ще измисли, когато разбере, че половината от армията му е изчезнала завинаги.