На Наоми
Най-пагубният недостатък на човешката природа е склонността да поддържаш непоколебимо мнение, основано на недостатъчни доказателства.
— Слушайте внимателно — каза Дейв Гърни. — Това е описание на убийство, дадено от очевидец.
Беше застанал на подиума в една лекционна зала на щатската полицейска академия, където водеше семинар, озаглавен „Оценка на свидетелските показания“. На ниската сцена зад него имаше прожекционен екран. Гърни държеше пред себе си документ от една страница. Няколко любопитни кадети се наведоха напред. Всички го гледаха внимателно.
— Показанията са били дадени на полицай от транспортната полиция на Ню Йорк от Мария Сантяго, двайсетгодишна стажант-учителка в Бронкс.
„Бях на северния перон на метростанцията на 138-а улица. Прибирах се от работа, значи е било около 16:00 часа. Нямаше много хора. Имаше един слаб мургав тийнейджър, който се държеше нахакано. Със смахнати дрехи, каквито носят днешните хлапаци. До него стояха четирима по-големи бели младежи. С вид на строителни работници. Започнаха да гледат момчето. Гледаха го лошо. Единият, едър тип с черно кожено яке и мръсни черни дънки, каза нещо за дрехите на момчето. Момчето му отговори. Не знам какво, но говореше с пуерторикански акцент като моя. Мъжът изведнъж извади пистолет от джоба на якето си и застреля момчето. Всички хукнаха да бягат, крещяха, изпаднаха в паника. После дойдоха полицаите.“
— Пълното изявление на госпожица Сантяго е по-дълго — каза Гърни, като вдигна очи от показанията на свидетелката, — но това са главните подробности. Някой иска ли да го прочета пак?
Една млада жена на първия ред вдигна ръка.
— Да, ако може.
Той пак прочете показанията.
— Някой иска ли да ги чуе за трети път?
Никой не се обади. Той вдигна втори доклад от подиума.
— Следващият пример също е от транспортния отдел на Нюйоркската полиция. И той описва убийство, извършено на перона. Показанията са снети от Джон Макинтайър, четирийсет и пет годишен собственик на бензиностанция.
„Беше пиков час, много оживено, на перона беше пълно с хора. Мразя метрото, но от време на време се налага да го ползвам. Мръсно е. Вони. Хората плюят на земята. Та, имаше един човек, който явно се прибираше от работа. Уморен, напрегнат. Стоеше, чакаше влака и не пречеше на никого. Имаше и групичка чернокожи младежи с вид на рапъри, които го гледаха. Най-долни отрепки. С пухени якета. Смешни маратонки с развързани връзки. Смешни шапки и нахлупени върху тях качулки на суитшъртите. Водачът на бандата беше хвърлил око на човека, който се прибираше от работа. Гледаше го лошо, личеше си, че си търси жертва. Размениха няколко думи. Изведнъж черният младеж извади пистолет, сборичкаха се и чернокожият получи куршум от собственото си оръжие. Падна на перона. Грозна гледка. Но сам си го изпроси. Наричат го карма, нали? Надрусан с някаква помия. От амфетамините тия копелета тотално изперкват.“
— Както и първите показания, тези също са съкратени до няколко съществени точки — каза Гърни. — Някой иска ли да ги чуе отново?
Същата кадетка каза, че иска, и Гърни пак прочете документа. След като приключи, огледа залата и попита дали някой иска да сподели какво мисли за току-що чутото.
Всички мълчаха. След малко някой от задния ред каза:
— Ами мисля, че нормален човек не трябва да стъпва в Ню Йорк.
Последваха още няколко подобни коментара.
Гърни изчака още малко.
— Някой знае ли защо избрах тези две показания?
Един русокос кадет с лице на честно момче от село:
— За да се радваме, че не работим в транспортната полиция?
Това бе посрещнато със силен смях.
Гърни продължи да чака.
Младата жена на първия ред наклони глава настрани и го погледна с подозрение.
— Защото тези две показания са от свидетели на едно и също убийство?
Гърни се усмихна. Неочакваният проблясък на интуиция от страна на някой студент винаги озаряваше деня му.
Той огледа лицата на младежите в стаята и видя недоверие, объркване, любопитство. Част от кадетите явно тренираха прословутия непроницаем поглед на кораво ченге. Изчака някой да възрази.
Първи се обади жилест младеж с малки очи и сърдито свита уста:
— И кой от двамата лъже?
— И двамата доброволно се подложиха на детектор на лъжата и експертът заключи, че и двамата казват истината.
— Това е невъзможно. Има явни противоречия — кой е извадил пистолета, кой е бил сам, кой е бил с компания, расовата принадлежност, кой е провокирал конфликта, всичко. Не може и двамата да са прави.
— Точно така — съгласи се Гърни.
— Но вие казахте…
— Казах, че и двамата казват истината, а не, че и двамата са прави.
— Какво, по дяволите, означава това?
Жилестият младеж излъчваше яростна енергия, излизаща извън рамките на обикновения спор — яростна енергия, която не предричаше успешна полицейска кариера. Гърни не искаше да разваля урока и реши да не се занимава с този проблем сега.
Обърна се към целия курс:
— Ще ви дам още информация. Тогава може би някой ще ми каже какво означава това. Разпитани са общо шестима свидетели на убийството и всички са дали писмени показания. Според тези показания единият участник в инцидента е имал пистолет, другият е имал пистолет или и двамата са били въоръжени. Убитият е чернокож около двайсетте и светлокож тийнейджър с латиноамерикански произход. Добре сложен, слаб, среден на ръст, нисък. Другият участник е носил черно кожено яке или тъмна риза без връхна дреха, или кафяво яке. Схватката преди изстрела е продължила пет секунди, трийсет секунди или повече от минута. Скарали са се или изобщо не са говорили. — Той замълча. — Какво мислите за всичко това?
— Боже — промърмори кадетът с вид на момче от село. — Изглежда, като че ли свидетелите искат да ни метнат.
Гърни сви рамене.
— Според полицая, провел разпитите, и шестимата свидетели са били трезви и са изглеждали надеждни.
— Да, но… някой е бил застрелян, което означава, че някой е имал пистолет. Кой от двамата е държал пистолета?
Гърни се усмихна.
— Вярно твърдение, грешен въпрос.
Това предизвика озадачено мълчание. След малко то бе нарушено от як младеж с бръсната глава, седящ на задния ред:
— Въпросът кой от тях е държал пистолета е грешен?
— Точно така.
Якият младеж примигна замислено, после предположи:
— Защото и двамата са били въоръжени?
— Или? — насърчи го Гърни.
— Никой от тях не е имал пистолет?
— И в този случай?
Този път се чу глас от средата на залата:
— Някой друг е стрелял!
— Точно това твърди единственият обективен свидетел — каза Гърни.
Това предизвика озадачени погледи.
Гърни изчака да види дали някой ще се сети.
Първа проговори кадетката от първия ред, която бе поискала да чуе втори път показанията:
— Под „единствен обективен свидетел“ камерата за видеонаблюдение на перона ли имате предвид?
Гърни кимна одобрително.
— На видеозаписа се вижда къде е стояла жертвата в момента на изстрела. Траекторията на куршума, установена по време на аутопсията, показва вероятното местоположение на стрелеца спрямо входната рана на жертвата. След като проектирахме тази траектория към видеозаписа, в тълпата се вижда млад мъж, който изважда малък предмет с форма на пистолет от джоба си и го насочва към жертвата. Веднага след изстрела прибира предмета обратно в джоба си и бързо тръгва към изхода на перона, където…
Сърдитият кадет го прекъсна:
— Искате да кажете, че никой от свидетелите не е чул откъде е дошъл изстрелът?
— Най-голямата сила на мозъка, способността да създава мигновени асоциации, понякога е и най-голямата му слабост. На всички свидетели им се е сторило, че са видели пистолет в ръката на поне един от участниците в конфликта. След миг са чули изстрел. Всички са свързали звука с визуалния образ. Мозъкът им е пренебрегнал посоката, от която се е чул гърмежът, в полза на визуалната логика: виждате нещо, което ви прилича на оръжие, чувате изстрел и мозъкът ви автоматично ги съчетава. А вашият мозък почти винаги е прав.
Якият младеж се намръщи.
— Но не казахте ли, че никой от двамата не е имал пистолет? Добре… свидетелите, които твърдят, че са видели пистолет… какво всъщност са видели?
— Телефон.
Това причини най-дългото мълчание досега — несъмнено мнозина в стаята си спомняха трагичните новинарски репортажи за стресирани полицаи, допуснали същата грешка в напрегната ситуация.
Младежът с вид на момче от село изглеждаше потресен.
— Значи свидетелите грешат за всичко?
— Случва се — каза Гърни.
Кадетката, седяща пред него, вдигна ръка.
— И какъв е изводът от всичко това? Изглежда, няма смисъл изобщо да разпитваме очевидци.
— Показанията от очевидци могат да бъдат полезни — отвърна Гърни. — Но основният извод е, че трябва да се подхожда с внимание. Дръжте ума си отворен. Не забравяйте, че свидетелите могат да бъдат много надеждни. И много неточни. Този проблем се пренася в съдебната зала. Свидетелските показания, които всъщност са най-малко надеждното доказателство, са най-убедителни. И това не е защото свидетелят лъже. Факт е, че хората често виждат неща, които не съществуват.
Сърдитият кадет се обади:
— Може да са психично болни. Глупаци, които не гледат. Повярвайте ми, когато аз погледна нещо, виждам много ясно всичко.
— Радвам се да го чуя — каза Гърни с любезна усмивка. — Това е идеалното встъпление към няколко анимационни клипчета, които мисля, че ще ви харесат.
Гърни отвори лаптопа на подиума и включи проектора.
— На първата десетсекундна анимация ще видите голяма синя топка, която скача на екрана. На топката са отпечатани цифри. На другия клип има голяма зелена топка, също с цифри. Освен по тези числа, топките могат да се различават и по други признаци, като размер, повърхност и начина, по който скачат. Гледайте внимателно и се опитайте да запомните колкото може повече разлики.
Гърни натисна един клавиш на лаптопа и на екрана зад него се появи нещо, което приличаше на бавно скачаща голяма плажна топка.
— Сега зелената топка — каза Гърни и пак натисна клавиш.
След като и тя мина през екрана, той изключи проектора.
— Добре, сега ми кажете какви разлики забелязахте. Искам да чуя всички, но първо вас — обърна се той към самонадеяния младеж.
На лицето на кадета се изписа неувереност.
— Някои от цифрите на топките може би бяха различни — каза той.
Гърни кимна окуражително.
— Нещо друго?
— Зелената отскачаше малко по-бързо от синята.
— Какво друго?
Сърдитият кадет сви рамене.
— Така — настоя Гърни, — различни числа, различна скорост на подскачане. Имаше ли други разлики?
— Очевидно цветът.
Гърни зададе същия въпрос на другите кадети и изслуша описанията им за разликите в скоростта, размерите, повърхността и числата върху всяка топка.
Изчака всички да си кажат мнението.
— Сега трябва да се извиня. Подведох ви — точно както самият аз бях подведен, когато за първи път ми показаха клипа с подскачащата топка.
Отново замълча.
— Някой обърна ли внимание какво казах току-що?
Отначало никой не отговори. После очите на якия младеж се разшириха.
— Този път казахте „клипа“. А не клиповете — каза той.
— Точно така.
В отговор на обърканите лица на кадетите Гърни продължи:
— Има само една подскачаща топка. Показах ви една и съща анимация два пъти.
Самоувереният младеж със сърдитата физиономия измърмори:
— Но явно сте сменили цвета, за да бъде топката синя първия път и зелена втория. Така че анимацията не доказва нищо, освен че ни излъгахте.
В стаята настъпи пълна тишина. Гърни се усмихна.
— Смених възприятията на мозъка ви, а не цвета. Цветът на анимираната топка е по средата между синьото и зеленото в цветовия спектър. Заради това, което ви казах в началото, очаквахте, че първата топка ще е синя, а втората — зелена. И тъй като точно това очаквахте, първия път я видяхте по-синя, отколкото е всъщност, а втория — по-зелена. Ако се бяхте подложили на полиграфски тест за двата цвята, които видяхте, щяхте да го преминете успешно. Щяхте да кажете истината, както сте я видели. Ето какво искам да ви кажа. Свидетелите могат да говорят истината за това, което са видели, но тази истина може да съществува само в собствените им глави. Полиграфът измерва само честността на нечии показания, а не тяхната точност.
Дрезгав глас от задния ред зададе логичния въпрос:
— Тогава на какви доказателства да вярваме?
— На ДНК. Пръстови отпечатъци. Извлечения от кредитни карти и банкови операции. Телефонни записи, особено с джипиес данни. Имейлите, есемесите и съобщенията в социалните мрежи също могат да бъдат полезни за установяване на мотиви, взаимоотношения и психични нагласи.
— А охранителните камери? — попита някой.
— Също — потвърди Гърни. — Аз лично вярвам на едно висококачествено видео повече, отколкото на дузина свидетелски показания. Камерите на практика са чисти зрителни нерви. Те нямат предразсъдъци, нямат въображение, не се стремят да запълнят празнините. За разлика от хората, те виждат само това, което съществува реално. Но много внимавайте, когато гледате тези видеозаписи.
— За какво да внимаваме? — попита друг.
— Внимавайте мозъкът ви да не сгреши онова, което камерата е уловила безгрешно.
След като раздаде задачи за четене по темата на следващата си лекция, Гърни освободи курса и се отправи по безцветния, осветен с флуоресцентни лампи коридор към кабинета на Харис Шнайдер, хонорувания психолог и от време на време психотерапевт на полицейската академия.
Шнайдер беше нисък мъж на средна възраст с големи прошарени мустаци, на които винаги се задържаше по някоя троха. Носеше кафяво вълнено сако с кръпки на лактите и от устата му винаги стърчеше лула, натъпкана до ръба с тютюн, която като че ли всеки момент се канеше да запали. Той изслуша опасенията на Гърни за самоуверения сърдит кадет от току-що приключилия семинар — фактът, че младежът вече показваше рефлексивната враждебност, характерна за етапа на прегаряне към средата на полицейската кариера, бе притеснителен.
Шнайдер се покашля.
— Да, знам. Лоша работа. Вече го наблюдаваме. Положението не е добро. — Кимна, сякаш се съгласяваше със себе си. — Ще предприемем подходящи мерки в подходящия момент.
Усмихна се кратко, сякаш бе доволен, че владее ситуацията. Погледна заредената лула, извади от джоба на сакото си стара хромирана запалка и я сложи на масата пред себе си — жест, който наред с кратко изсумтяване и още едно покашляне означаваше, че срещата е приключила.
Гърни се изкушаваше да изрази загрижеността си с по-убедителни аргументи — като опише последиците, които е наблюдавал, след като подобни сърдити хора получат оръжие и полицейска значка. Но Шнайдер, разбира се, не по-зле от него знаеше какво може да се случи. Гърни благодари на психолога за отделеното време, може би твърде рязко, и тръгна към паркинга.
Когато излезе на асфалта, за пореден път си даде сметка за странната изменчивост на пролетното време в планините в северната част на щата Ню Йорк. В първия студен час след разсъмване небето бе покрито с унила сива пелена, само два часа по-късно беше безупречно синьо и топлите слънчеви лъчи напичаха, а сега отново се събираха бързо движещи се облаци и прехвърчаха снежинки.
Гърни вдигна ципа на шушляковото си яке, наведе глава срещу вятъра и бързо закрачи към колата си — старо, но все още отлично работещо субару „Аутбак“. Запали двигателя, пусна парното и погледна телефона си за съобщения. Имаше едно от Мадлин.
„Здрасти. Току-що се прибрах от клиниката. На телефонния секретар има съобщение от Майк Морган, предполагам, същия Майк Морган, който ти беше партньор? Иска да му се обадиш възможно най-скоро. Ако не съм вкъщи, когато се върнеш, ще бъда у Диърдри Уинклър. Имат две малки алпаки, които умирам от любопитство да видя. Ще се прибера за вечеря. Ако можеш, купи мляко.“
Майк Морган. Малко от спомените, които предизвикваше това име, бяха положителни. Единият беше незаличим. Бе свързан с едно събитие, което създаде уникална връзка между двамата и доведе до това, че Морган се прочу като герой на нюйоркската полиция — докато ореолът на героизма му не бе засенчен от разкриването на някои негови не толкова похвални постъпки.
Единствения път, когато се бяха виждали с Мадлин, тя не остана особено очарована от него. Затова беше много доволна, когато, след като работи по-малко от година с Гърни, Морган тихо бе принуден да напусне управлението.
Спомените предизвикаха неприятен въпрос: Какво може да иска Морган? Гърни обмисляше възможните отговори през по-голямата част от петдесетминутното пътуване до Уолнът Кросинг.
Когато отби по трикилометровия стръмен черен път нагоре към къщата, в която с Мадлин живееха, откакто се изнесоха от града, забеляза, че вятърът е стихнал и снежинките се сипят по-бавно. Бяха покрили клоните на старите ябълкови дървета покрай пътя, форзициите между езерцето и плевнята и буренясалата ливада между плевнята и къщата.
Спря колата на обичайното си място до задния вход. Когато слизаше, ято жълти чинки хвръкнаха от покрития със сняг люляк до хранилките и отлетяха над ливадата към черешовата горичка. Гърни бързо влезе в къщата, закачи якето си в коридора, мина през голямата кухня и отиде направо до стационарния телефон в кабинета си.
Изслуша съобщението на Морган и записа номера на листче. Гласът на бившия му партньор беше напрегнат, може би дори уплашен.
Гърни върна обаждането повече от любопитство, отколкото от желание да го чуе.
Морган вдигна след първото иззвъняване.
— Дейв! Много ти благодаря, че се обади. Оценявам го. Боже, колко се радвам да чуя гласа ти. Как я караш?
— Нямам сериозни проблеми. Ами ти?
— Точно сега положението е малко напечено. Всъщност доста напечено. Затова трябва да говоря с теб. Нали знаеш как стоят нещата около мен тук?
— Дори не знам къде си.
— О, да. Няма как да знаеш. Не сме се чували цяла вечност. Е, сега съм в Ларчфийлд. Даже съм началник на местната полиция. Да не повярваш, нали?
Гърни мислено се съгласи.
— Къде е тоя Ларчфийлд?
— Само на час път северно от Уолнът Кросинг, но не се изненадвам, че не си чувал за него. Тихо местенце. Почти нулева престъпност. В действителност тук никога не е имало убийство. До снощи.
— Слушам те.
— Надявах се да можем да се видим лично.
— Не можеш ли да ми разкажеш по телефона?
— Ситуацията е сложна. Прекалено много особености. Не мога да си позволя да прецакам нещата. Може ли да дойда и да ти обясня?
Гърни се поколеба.
— Кога?
— Мога да съм у вас до час.
Гърни погледна часа на телефона си — 14:58. Макар че нямаше желание да се вижда с този човек, една част от общото им минало не му позволяваше да откаже.
— Имаш ли ми адреса?
Вълнението в гласа на Морган беше почти осезаемо.
— Естествено. Ти си знаменитост. Знаеш го, нали? Миналата година те показваха по всички новини в щата: „Пенсиониран полицай от града разкрива убийствата в Уайт Ривър“. Слава богу, не беше трудно да те намеря!
Гърни не коментира.
— Добре тогава. Ще се видим след час.
Въпреки че партньорството им бе продължило едва десет месеца, Гърни знаеше за личния живот на Морган повече, отколкото за всеки друг, с когото бе работил в нюйоркската полиция през двайсет и петте си години служба. От първия ден, когато постъпи на мястото на пенсионирания му бивш партньор в отдел „Убийства“, Майк се отнасяше към него като към доверен приятел и така Гърни научи повече, отколкото би искал за това, как колегата му копнее за одобрението на уважавания си баща, също полицай, за бурните му връзки с различни жени и за пристъпите му на параноя.
Познаваше отлично и маниакалната показна подреденост на Морган, особено пунктуалността му. Затова не се изненада, когато точно в 15:59 видя черен шевролет, изкачващ се по пътя през ливадите към къщата.
Гърни отиде на задния вход и отвори вратата. Студеният въздух носеше смесен аромат на мокър сняг и пролетна трева. Големият джип с кръгла полицейска емблема отстрани спря до субаруто.
Морган слезе, огледа тревожно полето и хълмовете и тръгна по пътеката между къщата и лехата с аспержи. Носеше безупречно изгладен черен панталон и сива риза с тризвездна значка на полицейски началник на колосаната яка. Въпреки че все още имаше стегната спортна физика, походката му сега беше по-скована и тревожните бръчки на лицето му изглеждаха по-дълбоки.
Когато се приближи, Морган подаде ръка на Гърни и се усмихна леко смутено.
— Дейвид! Леле! Радвам се да те видя. Много време мина, а?
Ръкостискането му беше неприятно силно, но после той бързо отпусна ръка, сякаш в последния момент се усети, че е лош навик.
— Здравей, Майк.
Морган вдиша дълбоко и издиша бавно, като изду бузи, направи крачка назад и отново огледа хълмовете и полето.
— Голяма дивотия, а? Не се вижда друга къща. Не е ли проблем?
— Проблем ли?
— В смисъл… тук е адска пустош. Няма жива душа наоколо. Колко земя имаш?
— Около двеста декара. Някога е било ферма. Предимно стари пасища. Има няколко малки кариери. Горички от дива череша и клен. Много пътеки.
Морган явно не слушаше. Кимна и пак се огледа.
— Има ли змии?
— Не бих казал. Поне не отровни.
— Мразя змии. Винаги съм ги мразел. Веднъж четох за някакъв тип, който сложил гърмяща змия в пощенската кутия на съседа си. Представяш ли си?
Гърни се отдръпна от вратата и неохотно махна на госта.
— Ще влезеш ли?
— Благодаря.
Покани го в кухнята, до кръглата маса пред френските прозорци. Събра записките си за лекцията в полицейската школа и ги остави настрани.
— Сядай. Кафе? Чай?
Морган сви рамене.
— Каквото пиеш ти.
Докато Гърни зареждаше кафеварката, Морган остана прав. Огледа стаята, после погледна навън през остъклената врата.
— Много съм ти благодарен, че се съгласи да ме приемеш толкова бързо.
Когато кафето беше готово, Гърни сипа две чаши и ги постави на масата.
— Мляко? Захар?
— Нищо. Благодаря.
Гърни седна на стола, на който обикновено сядаше на закуска, а Морган се настани срещу него. Гърни отпи глътка кафе и зачака.
Морган се усмихна нервно и поклати глава.
— Мислех за това през целия път, но сега… Не знам откъде да започна.
Гърни забеляза, че ноктите на бившия му партньор са нагризани до живеца. Винаги изглеждаха така: подутите върхове на пръстите му покриваха подкъсените нокти. За разлика от повечето хора с този натрапчив навик обаче, Морган никога не го правеше публично. Това напомняше на Гърни за майка му, която за пред хората спазваше строга диета, а в същото време бе с необяснимо наднормено тегло.
Морган обхвана чашата си с длан.
— Предполагам, че последното, което знаеш за мен, е, че напуснах управлението — изрече това колебливо, почти като въпрос.
— Чух, че си се преместил в северната част на щата.
— Нещата се наредиха добре. Знаеш, че Бартли ме остави да изкарам двайсет години, за да мога да взема пенсия, нали?
Гърни кимна. Имайки предвид кашата, в която се беше забъркал, Морган трябваше да се радва, че му дават такъв шанс.
— Това ми даде малко почивка, за да се окопитя. Чух, че в колежа „Ръсел“ в Ларчфийлд има свободно място за шеф на охраната. Кандидатствах, отидох на интервю и получих работата.
— Не разбраха ли за проблемите ти в полицията?
— Явно не. Но това е обяснимо. Все пак не ме наказаха официално. На документи просто съм се пенсионирал. Двайсет години стаж и „чао“.
Преди да продължи, Морган се втренчи за миг в кафето си, сякаш на повърхността на течността видя някакъв образ от миналото.
— Работата в колежа беше добра. Почтена, с хубава заплата и така нататък. Но година по-късно началникът на полицията в Ларчфийлд се пенсионира. Някой ме предложил като подходящ кандидат. — В очите му проблесна гордост. — Извикаха ме на интервю в местния съвет и след две седмици вече имах златни звезди на яката.
— Просто така?
Гордостта отстъпи място на несигурност.
— Звучи малко странно, нали?
— Даже много странно.
Гърни се поколеба кой от въпросите, които му хрумнаха, да зададе най-напред. Избра най-умерения.
— В какво се състои работата?
Морган отново се втренчи в кафето си и изчака няколко секунди, преди да отговори:
— Странно място е този Ларчфийлд. Нулева престъпност, купища пари, нито едно увехнало цвете в селските градинки. Жива, дишаща картина на баровско съвършенство.
— Обаче…?
Морган направи кисела гримаса.
— Ларчфийлд винаги е бил под чехъла на една свръхбогата фамилия. Ръсел. Преди три поколения са притежавали цялата земя в района и постепенно са я разпродали с ограничителни клаузи, които им дават контрол над всичко — от стила и цвета на къщите до състава на асфалта по улиците. Местният колеж бил пред фалит, но семейство Ръсел го спасило и разширило с големи дарения. Разбира се, с условия, които им осигуряват постоянен контрол над него. И това не е всичко. В течение на повече от век всички обществени институции в Ларчфийлд — от библиотеката до местния театър и осемдесетте хектара парк — процъфтяват благодарение на благосклонната диктатура на фамилията. В Ларчфийлд не се случва почти нищо без участието на Ръсел… и тяхното одобрение.
— Нещо като частно кралство, а? Кой е сегашният крал?
— Там е работата. До снощи беше Ангъс Ръсел.
— Той ли беше убит?
Морган кимна.
— Да. И целият ад изпълзя на светло.
— Как беше убит?
— Дясната му сънна артерия и дясната му яремна вена са били прерязани с едно движение. Докато е излизал от банята.
— С едно движение?
— Само едно движение. Чист, дълбок разрез. Според патолога вероятно между три и пет сутринта.
— Кой е открил трупа?
— Жена му и икономката — но по различен начин. Жена му, Лоринда Ръсел, казва, че слязла за закуска около осем часа. Направила си чай в кухнята и после занесла чашата си в къта за закуска в ъгъла на основната трапезария. Седнала и започнала да проверява телефона си. И изведнъж чула звук. Като от капка вода, така го описа. После го чула пак. И пак. Огледала се и видяла тъмночервено петно на бежовия килим до себе си. В това време още една капка капнала на същото място. Погледнала нагоре. На тавана има полилей на златна верига и там от тъмночервено петно капела някаква течност. Отначало нямала представа какво означава това. Но после се досетила. И запищяла.
— Тя ли ти каза, че се е досетила, че е кръв?
Морган кимна.
— Едва произнесе думата. Казва, че баща ѝ паднал от трактор и бил разкъсан от машина за балиране и оттогава, когато види кръв, дори при мисълта за нея, ѝ прилошава. В това време икономката, Хелън Стоун, стояла отвън близо до прозореца на нишата и давала указания на един от градинарите. Чула писъците и изтичала в къщата. Видяла кръвта, капеща от тавана, и хукнала нагоре по стълбите към спалнята на Ангъс Ръсел, която е точно над къта за закуска.
— Ангъс и Лоринда имат отделни спални?
— Необичаен брак. Голяма разлика във възрастта. Той е на 78, а тя — на 28.
Гърни сви рамене.
— Магията на парите. Значи икономката е влязла в спалнята и е открила трупа? Ами съпругата?
— Отишла след икономката. Когато стигнала до вратата на спалнята и погледнала вътре, припаднала. Стоун влязла. Заварила вътре трупа и „повече проклета кръв, отколкото може да си представиш, че има в един старик“, ако я цитирам дословно.
— И всичко това от раната на врата?
— С едно изключение. Левият му показалец бил отрязан и около ръката му имало отделна локва кръв. Все още нямам представа какво означава това. Предполагам, че Ангъс е станал през нощта, за да отиде в общата тоалетна между двете спални. Когато се върнал в стаята си, някой го е чакал. Един силен удар от дясната страна на врата с адски остър нож. Доколкото мога да преценя, Ангъс се е завъртял наполовина настрани от убиеца и е паднал с главата напред върху едно кресло. Така се е озовал в странна поза: с чело на пода, коремът и бедрата преметнати върху седалката на креслото и краката свити назад във въздуха. Като някаква зловеща шега.
Този коментар напомни на Гърни за един кошмарен момент в делото за убийствата в Уайт Ривър, когато на местопрестъплението се беше изтърколила отрязана глава с едно затворено око, сякаш намигваше, и бе хвърлила една телевизионна репортерка в шок. Но сега нямаше желание да си спомня зловещи сцени от миналото. Предпочиташе да се съсредоточи върху практическите стъпки.
— Значи господарят на имението е намерен с прерязано гърло и отрязан пръст и убиецът е неизвестен. Успяхте ли да вземете някакви полезни отпечатъци?
Морган се размърда на стола, като все още стискаше чашата си.
— Единствените ясни отпечатъци, които нашият криминалист откри — освен тези на жертвата, съпругата и икономката му, — са регистрирани в системата и принадлежат на един от местните на име Били Тейт. При нормални обстоятелства той щеше да е главният заподозрян. С Ангъс се мразеха и многократно са се карали, включително със заплахи за убийство. Но сега това няма значение.
— Защо?
— Тейт загина при нещастен случай предишната вечер.
— Ами отпечатъците му на местопрестъплението…?
— Опитваме се да изясним как са попаднали там. Ако не е някаква грешка, в някакъв момент Тейт трябва да е влизал в спалнята на Ангъс. Не знаем точно кога. Няма точен начин за датиране на отпечатъци. Но със сигурност не е било снощи, защото снощи Тейт лежеше в ковчег в местното погребално бюро.
Гърни съзнаваше, че изясняването на въпроса кога и защо врагът на жертвата е бил в спалнята ѝ ще бъде главен приоритет на разследването и може би ключът към разкриването на убийството. В този момент обаче го вълнуваше друг, по-прост въпрос.
Колкото и да бе странно, Морган първи го повдигна:
— Сигурно се питаш защо толкова отчаяно настоявах да те видя.
Двайсет минути по-късно Морган завърши мрачното си описание как, имайки предвид известността на фамилията, въвлечена в престъплението, разследването най-вероятно щяло да се превърне в политическо минно поле, което можело да го изстреля нагоре в кариерата или да го съсипе — и как детективският талант на Гърни, най-силен в областите, в които собствените му умения били най-слаби, можел да спаси положението. Имаше само една молба — Гърни да отиде в Ларчфийлд в 9:00 часа на следващия ден и да огледа местопрестъплението. След това можело да реши дали да се включи.
Гърни неохотно се съгласи и Морган въздъхна с облекчение, след което си тръгна.
Когато джипът на госта се скри от поглед зад плевнята, Гърни се върна в кухнята. Тогава изведнъж си спомни, че на връщане от полицейската академия не се беше отбил за мляко, както го бе помолила Мадлин. Взе портфейла си, качи се в колата и потегли към намиращото се на около седем километра от старата ферма селце Уолнът Кросинг.
Думата „селце“ му напомняше за старинния чар на местата, из които с Мадлин бяха пътували през медения си месец в провинциална Англия. Но „селце“ не беше точно определение за Уолнът Кросинг, което с всяка изминала година потъваше все по-дълбоко в икономическата и социална криза на провинциалните части на щата Ню Йорк и където празните витрини и нарастващата армия от безработни и нежелаещи да работят се разпространяваха като зараза.
Спря пред единия от двата „смесени“ магазина на главната улица и се отправи към малкия отдел за млечни продукти на заемащия цяла стена хладилник, почти изцяло запълнен с бири, безалкохолни напитки и води със странни аромати. Взе двулитрова бутилка обезмаслено мляко и я занесе на касата, където беззъба жена с пеньоар и зелени гумени ботуши тъкмо купуваше шепа шарени лотарийни билети.
Когато се върна у дома, прибра млякото в хладилника и извади глава лук, чушка, стрък целина и една голяма тиквичка. Наряза зеленчуците и ги сложи до уока. Напълни тенджерата за спагети с вода и я постави на печката. Включи котлона на най-високата степен и отиде в банята, за да си вземе един бърз душ и да се преоблече.
Релаксиращият ефект на топлата вода, струяща по гърба му, го изкуши да остане под душа два пъти по-дълго, отколкото беше планирал, и когато най-сетне се върна в кухнята, за да довърши вечерята, завари Мадлин до печката, с гръб към него, да бърка зеленчуците в уока. Спагетите вряха и масата пред френските прозорци беше подредена за вечеря.
— Здравей — каза Мадлин, без да се обръща. — Благодаря, че си започнал. Виждам, че си се сетил за млякото.
— Не очакваше ли?
— Мислех, че ще е петдесет на петдесет.
Той реши да не разкрива колко права е била. Приближи се и я целуна по врата. Разрошената ѝ кестенява коса ухаеше приятно на гора.
— Как мина денят ти?
Тя изключи газта под уока и разбърка спагетите.
— В клиниката имаше и добри, и лоши моменти. Осем случая, изпратени за рехабилитация от съда. Двама бяха уплашени до смърт, може би достатъчно, за да се включат в програмата. Другите шестима бяха във фазата на отричане. Почти се виждаше как зъбните колелца в главите им се въртят, докато се опитваха да отгатнат какво очаквам да чуя и да излъжат системата — бяха готови на всичко, само и само да не се изправят пред факта, че са зависими.
Гърни сви рамене.
— Лъжци и манипулатори. Типичната клиентела на вашата клиника.
— Но тези, които наистина искат помощ и в крайна сметка променят живота си — те осмислят това, което правя.
Тя изключи газта под спагетите, занесе голямата тенджера до мивката и изля съдържанието ѝ в подготвения там гевгир.
Гърни осъзна, че тонът му е бил неоправдано песимистичен.
— Разбира се, това, което правиш, е смислено. Не исках да кажа, че не е. Казах само…
Тя го прекъсна:
— Ти не обичаш наркоманите. Имал си много главоболия с тях в града. Разбирам.
Той се усмихна (някъде беше прочел, че когато се усмихваш, гласът ти звучи по-топло).
— Значи работата с пациентите беше противоречивата част от деня ти. А другата част?
— Много интересна. Ще ти разкажа след малко.
Тя внимателно разклати гевгира със спагетите, докато спре да капе, занесе го на печката, изсипа съдържанието в уока със задушените зеленчуци и разбърка всичко с дълга дървена лъжица.
Когато седнаха на масата, Мадлин извади сгънат лист хартия изпод салфетката си и му го подаде.
— Ето нещо малко, което можем да си направим.
Лицето ѝ грееше от вълнение.
Гърни разгъна листа и видя нещо, което приличаше на чертеж за барака.
— Денис го отпечата от един фермерски сайт — добави Мадлин.
Той се намръщи, когато чу името на мъжа.
— Какво представлява?
— Къщичка за алпаки.
— Ние нямаме алпаки.
— Засега.
Гърни вдигна очи от листа.
— Но може да си вземем една — добави тя. — Или две. По-добре две. Те са много общителни животни. Ако е една, ще бъде самотна.
— От колко време замисляш това?
— Мисля, че започнах преди две години, когато помагах на семейство Уинклър за техните алпаки на панаира.
Тя замълча. Може би си спомни с каква катастрофа завърши панаирът тогава — с кулминация на целия ужас около случая „Питър Пан“.
Миг по-късно го погледна и се усмихна мрачно.
— Е, не е необходимо да ги вземаме веднага. Първо трябва да им построим такава къщичка. Сигурно ще е забавно да я направим заедно.
Гърни отново погледна чертежа и го остави по средата на масата.
— Алпаките не са ли скъпи за гледане? — попита.
— Всички мислят така, но като се претеглят плюсовете и минусите, не са. Не струват почти нищо.
— Какви плюсове и минуси?
— Нека Денис да ти обясни.
— Какво?
— Поканих семейство Уинклър на вечеря.
— Кога?
— Утре.
— За да ни рекламират алпаките?
— Не само. Отдавна не сме се виждали. Ако между другото искат да ни разкажат за алпаките си, нямам нищо против.
Хапнаха малко, после тя остави вилицата настрана и изчака той да я погледне.
— Идеята за алпаките не е толкова шантава, колкото изглежда. И Уинклър не са толкова лоши, колкото си мислиш. Опитай се да не бъдеш предубеден.
Той кимна.
— Ще се постарая.
Тя взе вилицата си и смени темата:
— Обади ли се на Майк Морган?
— Да.
— В съобщението звучеше адски разтревожен.
— Донякъде той така си звучи, но изглежда, че е попаднал в трудна ситуация. Всъщност дойде у нас, за да говорим.
— Какво иска?
— Да му помогна в разследването на убийство в едно село на север оттук. Ларчфийлд. Странно място. Странно местопрестъпление. Но най-странното е, че Морган е станал шеф на тамошната полиция.
— Мислиш, че няма да се справи ли?
— Като способности може да се справи. Но този човек е емоционална развалина. — Той направи кратка пауза. — Колко още искаш да ти разкажа?
— Колкото трябва, за да разбера какво си решил.
— Какво съм решил ли?
— Да. Дали ще му помогнеш в разследването.
Гърни не отговори.
Тя се обърна и погледна към френските прозорци.
— Виж тревата.
Той погледна към вътрешния двор — старо патио, облицовано със син камък, и после към кокошарника и старата ябълка. Мократа трева блестеше под косите лъчи на вечерното слънце. Единствената следа от доскорошния сняг беше бяло като памук петно в основата на дървото.
— Удивително — каза Мадлин и лицето ѝ грейна като отражение на блясъка на тази сцена. Въздъхна и пак се обърна към Гърни. — Разкажи ми каквото искаш.
Той се замисли за момент откъде да започне.
— Бащата на Морган беше почти на върха на йерархичната стълбица в нюйоркската полиция, а братята му, близнаци, бяха началници на участъци. Той е осем години по-малък от тях и твърди, че са го наричали „грешка“. Баща му или го пренебрегвал, или само го критикувал за недостатъците му. Морган беше обсебен от желанието да спечели одобрението на семейството си. Беше безупречен на хартия, взимаше с отличен изпитите за повишение. Но имаше всякакви страхове и използваше катастрофален начин да се бори с тях.
— Наркотици?
— Жени. Понякога жени, свързани с престъпленията, които разследваше. Дори една-две потенциални заподозрени. Тези грешки можеха да го вкарат в затвора. Но явно нагонът замъгляваше преценката му.
— Изглежда, че се е опитвал да реши проблема с ниската си самооценка с нещо, което може само да влоши нещата. Като наркоманите, които виждам в клиниката. Как му се разминаваше?
— Никой не искаше да настъпи баща му и затова си затваряха очите, стига гафовете му да не бяха твърде очевидни и да не вредяха на обвинението. Но накрая на един от капитаните му писна и каза на Морган да подаде оставка, защото иначе ще отнесе въпроса до отдела за професионална етика с риск от наказателно преследване. В крайна сметка го оставиха още няколко месеца, докато събере стаж за пенсиониране. Така потулиха нещата.
— Без последствия?
— Точно така.
— И властите в Ларчфийлд са решили, че този примерен пазител на закона ще бъде идеалният началник на полицията?
— Не веднага. Каза ми, че е бил началник на охраната в местния колеж. Година по-късно го избрали за шеф на полицията. Изглежда малко странно, че е получил първата работа. Но това, че са му дали втората, е направо чудо. И по съвпадение човекът, който току-що е бил убит, е този, който е провел интервютата и е взел решенията и за двете назначения на Морган.
— Имаш ли представа защо иска точно ти да участваш в разследването?
Гърни се загледа в далечината през френските прозорци, сякаш можеше да намери отговора някъде из пасищата.
— Когато дойде, половин час ме увещава и представи участието ми като най-логичното нещо на света.
Мадлин вдигна насмешливо едната си вежда.
— Твърдеше, че разследването би могло да извлече голяма полза от съвместните ни усилия. Той мислел за „възможностите“, а аз за „вероятностите“.
— Какво означава това?
— Че той умее да измисля различни сценарии за това, как и защо е извършено престъплението, но не го бива да оценява вероятностите и да определя приоритетите на разследването.
— Шефът на полицията не трябва ли да е добър точно в това?
— Нищо в тази ситуация не е такова, каквото трябва да бъде.
— Тогава просто откажи. Не е твой проблем, че Морган не може да си свърши работата.
— Не е толкова просто. — Погледът му се плъзна зад френските прозорци към ливадата. — Работата е там, че… имам неизплатен дълг. Преди около шест години, точно след като с Морган станахме партньори, отидохме да проведем разпити на очевидци на убийство в една кръчма в Южен Бронкс. Когато излизахме от апартамента на свидетеля, се сблъскахме лице в лице с трима бандити, които излизаха от апартамента точно отсреща — тяхната лаборатория за амфетамини, както се оказа. Решиха, че сме дошли за тях, и работата загрубя — техните узита срещу нашите глокове. Морган скочи обратно в апартамента, от който бяхме излезли, а аз залегнах на стълбището. Китката ми се удари в парапета, пистолетът ми падна надолу по стълбите и тримата маниаци с узитата хукнаха след мен. В този момент Морган изскочи в коридора и застана между мен и тях. В едната си ръка държеше служебния си „Глок“, а в другата — резервния „Зиг“ и всички започнаха да стрелят едновременно. За нула време прозвучаха над сто изстрела. Истински ад. Когато всичко утихна, тримата бандити лежаха мъртви на плочките, а Морган стоеше непокътнат. — Гърни я погледна с виновно изражение. — Не съм ти разказвал това, защото…
— Защото не си искал да вкарваш плашещите факти от работата си в нашия живот. — Тя замълча за момент. — Значи мислиш, че е рискувал живота си, за да спаси твоя?
— Знам само какво направи. Мъжете, които ме нападнаха, са мъртви, а аз съм жив.
Тя взе вилицата и разрови спагетите в чинията си.
— Питам се каква представа имаш за него — отбеляза замислено. — Като егоцентричен, движен от вътрешната си тревожност женкар? Или като безстрашен, безкористен герой?
— Не може ли да е и двете? Безстрашен, когато е изправен пред явна и реална опасност, но иначе погълнат от себе си и бягащ от вътрешните си демони?
— Или може би човекът, който според теб се е превърнал в герой в онзи ден, си е бил все същата емоционална развалина и просто е направил опит за самоубийство. Опит, който, за твое щастие, се е оказал неуспешен.
Погледът на Гърни се спря върху чертежа на барака по средата на масата.
— И за това съм си мислил. Може би просто не ми се иска да е така.
— Главното е, че си жив заради това, което е направил, независимо от мотивите му, и му дължиш нещо в замяна, така ли?
— Не знам точно какво. Но нещо, да. — Вместо по-точен отговор, той вдигна дланите си нагоре. — Както и да е, съгласих се да отида в Ларчфийлд утре сутринта. Може би след това ще имам повече яснота.
Погледна към кокошарника, после — отново към Мадлин.
— Не харесвам Морган. Никога не съм го харесвал. Но не мога просто да кажа „не“. И не е само заради онази стрелба на стълбището. Нещо… ужасно… се случи на церемонията по награждаването, когато Морган получаваше златната си детективска значка. Това е важен момент в живота на полицая. Така беше за мен и мисля, че е било десет пъти по-важно за него. Но после, след церемонията, баща му се приближи до него. Неговият изтъкнат, прославен баща, на когото Морган отчаяно се опитваше да угоди. Баща му го гледаше право в очите, сякаш беше престъпник. Без да стисне ръката му, без да го поздрави. Единственото, което този кучи син каза, беше: „Тази златна значка е семейна традиция. Не ни посрамвай“.
Всеки път, когато си спомнеше този момент, Гърни изпитваше смесица от гняв и тъга. Заради жестокия и студен баща. Заради сина, копнеещ за нещо, което никога няма да получи.
Мадлин го наблюдаваше изпитателно. Когато я погледна, Гърни видя в очите ѝ разбиране за чувствата му, разбиране, може би по-дълбоко от неговото собствено.
Типично за непредсказуемото пролетно време в планината, следващата сутрин беше изненадващо топла, въздухът — мек и влажен в бледата утринна светлина. Когато Гърни излезе, за да се качи в субаруто си, приятната миризма на влажна трева събуди детските му спомени от парка „Бронкс“, където бе прекарал толкова много летни часове, далеч от напрежението, което бе превърнало брака на родителите му в постоянен ад.
Въведе адреса на полицейското управление на Ларчфийлд в джипиеса на колата и потегли, като се отърси от мислите за парка и брака на родителите си.
Маршрутът му минаваше през местност, която беше едновременно живописна и потискаща. Имаше просторни пасторални пейзажи — красиви зелени ниви и червени силози, криволичещи потоци и вековни каменни зидове, хълмове, осеяни с диви цветя. Наред с това навсякъде се виждаха тъжните символи на икономическия упадък — счупени прозорци и покрити с пълзящи растения развалини на някога просперирали мандри, хамбари и къщи, мрачни села, където дори табелите „Продава се“ се разпадаха.
С приближаването си към подножието на планините Адирондак старите пасища и кленови горички се смениха с борове и канадски ели и теренът постепенно стана по-горист. Рядко срещащите се търговски сгради бяха малки мотели, къмпинги, оръжейни магазини и магазини за риболовни принадлежности. Всички се нуждаеха от ремонт.
Накрая джипиесът го изведе от щатското шосе на Скийл Суомп Роуд, криволичещ второстепенен път през поле, осеяно с гнили дървесни стволове, стърчащи сред плитки боброви езерца. Малко след тресавищата избеляла табела оповестяваше началото на Семетри Флатс. Единствената забележителност през следващия километър беше „Дик и Дела“ — старовремска закусвалня, около която бяха паркирани няколко пикапа. След още километър и половина беше табелата, приветстваща го в Бастенбург.
При навлизането си в търговския район на града, Скийл Суомп Роуд вече се казваше Сентрал Стрийт, с ограничение на скоростта четирийсет километра в час, което даде на Гърни достатъчно време да разгледа главните забележителности на градчето.
Освен двете заведения за бързо хранене на известни вериги той мина покрай пункт за предаване на алуминиеви кутии „Бързи пари“, магазин за дрехи „Почти неупотребявани“, бирария „Жадни момчета“, пицария и пералня „Мария“, „Рая на пушача“, „Отвари и лосиони Тъмна луна“, храна за вкъщи „Златен дракон“, клуб за бойни изкуства „Железен мъж“, заложна къща, съдебен поръчител, безименна бензиностанция, два салона за татуировки и фризьорски салон със студио за маникюр.
На фасадата на последния магазин, покрай който мина, висеше табела с надпис:
След търговския район пътят постепенно се заизкачва към далечен хребет. Когато Гърни беше на половината път до върха, покрай него профуча тъмносиньо беемве със скорост най-малко два пъти над разрешената въпреки лошото състояние на пътната настилка и спряната отстрани на пътя полицейска кола от шерифството на Бастенбург. Скъпият автомобил прелетя край нея, но патрулката не помръдна от мястото си. Докато я задминаваше, Гърни забеляза, че полицаят вътре изглеждаше достатъчно бодър, но не показваше желание да преследва нарушителя.
От върха на хълма се откри гледка към следващата долина и той остана изумен колко различна е от тази, през която току-що бе минал. Вместо запустели боброви езера и тресавища, през смарагдовозелените ливади се извиваше блестящ поток. В средата на долината потокът се разширяваше в небесносиньо езеро с жълто-зеленикави върби на брега. Единият край на езерото граничеше със село като извадено от пощенска картичка, рекламираща Нова Англия, по средата на което се издигаше бяла църковна кула.
Пътят се спускаше леко между безупречно окосените ливади към този приказен свят и малко преди него отстрани се виждаше табела — медни букви на тъмносин фон, които известяваха: „Ларчфийлд“. Дори пътната настилка тук беше различна — по-гладка, по-равна, без пукнатини и закърпени дупки като в Бастенбург.
Когато минаваше през едно кръстовище в близкия край на езерото, Гърни забеляза, че Скийл Суомп Роуд сега се нарича Уотървю Драйв — пътя с гледка към водата. Шосето преминаваше почти по самия добре поддържан бряг на езерото, покрай върбите, които беше видял от хълма, до началото на селския площад. Джипиесът насочи Гърни по Котсуолд Лейн и веднага му съобщи, че е стигнал целта си. Часовникът на таблото показваше 8:59.
Той спря до бордюра под огромен клен, едва започнал да се разлиства. Огледа се и си помисли, че може би навигацията му греши или Морган му е дал грешен адрес. Отляво беше самият площад — приличащ повече на парк правоъгълник с идеално окосена трева, покрити с чакъл алеи, каменни пейки и цветни лехи с бордюри от чемшир. Вдясно от него имаше сенчест тротоар и три големи викториански къщи, чиито широки веранди бяха заобиколени с люляци. Никъде не се виждаше нищо, което да прилича на полицейски участък.
Гърни успя да види само адреса на единия стълб на верандата на най-близката сграда. Точно този беше номерът, който бе въвел в джипиеса си. Тръгна по постланата със сини плочки пътека към верандата. До входната врата висеше скромна табела. Точно когато Гърни се приближи достатъчно, за да прочете надписа — „Полицейски участък Ларчфийлд“, вратата се отвори и на входа се показа Майк Морган.
— Ето те! Вече започвах да се притеснявам!
Гърни махна с ръка към къщата.
— Това ли е полицейският участък?
— Да. Ще ти разправям по-късно. Сега трябва да тръгваме за имението на Ръсел. — Посочи алеята до къщата. — Вкарай си колата отзад. Ще отидем с моята.
Гърни закара субаруто на паркинга зад къщата, където видя три патрулни коли с емблемата на полицията в Ларчфийлд, два доджа „Чарджър“ без идентификационни знаци и шевролета на Морган. Когато слезе от колата си и се качи в джипа на Морган, видя, че дворовете зад двете съседни викториански сгради също са павирани паркинги. Колите в единия бяха цивилни и като цяло скъпи. В другия имаше сребрист лексус с вдигнато на крик задно колело.
— Къщата вляво е общинската управа: кметство, мирови съд, селски съвет, служба за законоприлагане и така нататък. Отдясно е погребалното бюро на Пийл. А по средата е нашият участък. Има една особеност в Наредбата за зониране на селото — архитектурна клауза, която изисква обществените и търговските сгради да отговарят на стандартите за жилищно проектиране — част от историческата власт на рода Ръсел върху всичко в Ларчфийлд.
Гърни се замисли за момент, после смени темата:
— Нещо ново от мястото на престъплението?
— Няколко неща. Едно от нашите момчета намери хирургически скалпел на пода в оранжерията зад къщата. Същото място, откъдето са влезли с взлом. По скалпела имаше кръв — вероятно това е оръжието на убийството. Изглежда, убиецът се е спънал на излизане и го е изпуснал.
— Отпечатъци?
— Само размазани, но може да излезе нещо. Лабораторията прави всичко възможно.
Морган натисна копчето за запалване.
— Каза, че има няколко неща — напомни му Гърни.
— Кучето на Ръсел. Намерили са го мъртво в гората зад къщата. Явно главата му е разбита с чук. Патологът се съгласи да погледне, но не му харесва да се занимава с това. Каза, че за животните има ветеринари. Много чувствителен е за статута си.
Морган даде на задна и се спусна по алеята.
Преди да стигне до края обаче, едно тъмносиньо беемве зави рязко в същия тесен проход откъм улицата и спря на сантиметри от джипа.
— Мамка му! — измърмори Морган.
Превключи на заден ход и големият джип бавно се върна на паркинга. Беемвето се качи по алеята и спря до него. Морган свали стъклото. Другият шофьор направи същото.
Имаше късо подстригана тъмна коса, малки немигащи очи и сърдито извита надолу уста. Втренчи се в Гърни за няколко секунди, след което обърна поглед към Морган.
— Трябва да говорим. — Тонът му беше равен, но очите му бяха настойчиви.
— Разбира се — каза Морган. Ъгълчето на устата му потрепна нервно. — Но отивам на Хароу Хил. Имате ли някаква конкретна информация за…
Мъжът го прекъсна:
— Не за случилото се с Ръсел. Но трябва да говорим. Залогът е голям. Сигурен съм, че разбирате. Затова обадете ми се. Преди обяд.
Мъжът отново изгледа Гърни, после обърна и се спусна обратно по алеята.
— Мамка му — повтори Морган.
Издиша бавно, като държеше ръце на волана.
Гърни го погледна изпитателно.
— Кой, по дяволите, беше това?
— Чандлър Аспърн — изрече Морган, сякаш имаше лош вкус. Отново запали джипа и бавно излезе от паркинга.
Заговори отново едва когато стигнаха до Уотървю Драйв, който обикаляше цялото езеро. Ъгълчето на устата му още потрепваше нервно.
— Кметът на Ларчфийлд. От дълги години трън в очите на Ангъс Ръсел. И двамата имат огромни имоти на Хароу Хил — местността на хълма отсреща. Официално цялата земя принадлежи на фамилията Ръсел, но Аспърн има стогодишен договор за наем на половината — наем, който Ангъс Ръсел по всякакъв начин се опитваше да прекрати.
— Защо?
— Защото цената на земята се е вдигнала четири пъти, откакто са договорени условията.
— За какви пари става дума?
— Аспърн може да продаде наема за своята половина от Хароу Хил с право за строеж за около 60 милиона долара. Ако Ръсел беше успял да обяви наемния договор за нищожен, тези права за строеж щяха да отидат при него. Но не беше само заради парите. Става въпрос за контрол. Ръсел беше свикнал винаги да постига своето. Освен това мразеше Аспърн. И тези чувства бяха взаимни.
— Тогава защо му е дал земята под аренда?
— Не го е направил той. Сделката е сключена преди четирийсет години между бащите им, които са били бизнес партньори, като и двамата починали малко след като подписали договора.
— Значи жертвата е имала поне един сериозен враг.
Морган се изсмя нервно.
— Щеше да е хубаво, ако беше само един. Властните копелета като Ангъс Ръсел събират десетки врагове.
— Предполагам, че има завещание. Какво се знае за бенефициентите му?
— Най-вероятно всичко ще мине през частни тръстове и няма да има значителни активи, които да се разпределят през публично завещание. Даже може би никакви. Няма да се изненадам, ако по-голямата част от състоянието му отиде при жена му и сестра му.
— Няма ли деца?
— Не.
— Благотворителни дружества?
— Мислеше, че всички са мошеници.
— А близки приятели? Местните институции?
— Не мисля, че имаше приятели. Що се отнася до институциите, един от възможните варианти е църквата на сестра му. Хилда Ръсел е епископалният пастор на „Сейнт Джайлс“ — църквата с бялата кула на площада. Друга възможност е колежът „Ръсел“, основан от дядото на Ангъс. Той е точно срещу езерото.
— Там ли беше началник на охраната?
— Да.
— Ангъс ли те нае за тази работа?
— Да.
— И после пак той те назначи за шеф на полицията?
— Да.
— Имаше ли пълномощия да го направи?
— Официално съм назначен от селския съвет.
— Но Ангъс неофициално е контролирал съвета?
— Ангъс неофициално контролираше много неща. Някои хора на ключови позиции му дължаха много — пари, услуги, премълчаването на срамни факти, които знаеше за тях, и така нататък. Той имаше огромна власт и обичаше да я използва.
— Как мислиш, че смъртта му ще повлияе на твоето положение?
Морган стисна зъби и хвана по-здраво кормилото. Понечи да каже нещо, но спря и започна отново:
— Много зависи от това, как ще се развие това разследване… колко гладко ще мине… колко ясен ще бъде резултатът.
— Как виждаш Аспърн в този процес?
— Не разбирам накъде биеш.
— Като приятел ли го възприемаш, или като враг?
— Определено не като приятел. Той не се отнася така с хората. Разглежда всичко от гледна точка на финансови съюзници и врагове — какво могат да направят за или срещу него.
Гърни кимна. Опита се да подреди всичко чуто от Морган в главата си. Но осъзна, че е твърде рано да класифицира информацията — все още имаше много неизвестни — и насочи вниманието си към околността, през която се движеха.
Уотървю Драйв следваше брега на езерото, което по бързата преценка на Гърни беше дълго около три километра и широко малко по-малко от километър. Къщите покрай него бяха разположени на големи зелени площи, спускащи се от пътя до самата вода. Парцелите бяха отделени един от друг с буйни зелени плетове от лаврови храсти и рододендрони. Къщите бяха предимно големи традиционни колониални сгради — боядисани в приглушена палитра от маслиново, сиво, кафяво и тъмночервеникаво, което напомняше на засъхнала кръв.
Автомобилите бяха също толкова луксозни, колкото и недвижимите имоти. Гърни погледна Морган, който замислено хапеше устните си.
— Какви хора живеят в Ларчфийлд?
— Общите им знаменатели са богатство, елитаризъм и готовност да платят баснословна сума за къща само и само да живеят близо до някой друг, който е готов да плати същата нелепо висока цена. Както обикновено, тези, които се смятат за каймака на обществото, всъщност са неговата утайка.
Гърни се изненада от това грубо мнение.
— Изглежда, мразиш да живееш тук.
— С Каръл не живеем тук. Не можехме да си го позволим, дори когато тя работеше. Живеем насред пущинака по пътя за Бастенбург. Насред нищото земята е по-евтина.
Тази нагласа на самосъжаление беше позната на Гърни от времето им в полицията на Ню Йорк. И продължаваше да го дразни. След около километър между блещукащото синьо езеро отляво и гъстата гора отдясно Морган намали и зави навътре в гората по черен път, обозначен с табела „Частен имот“.
— Това е подножието на Хароу Хил от страната на Ръсел.
Гърни погледна напред, където пътят започна да се изкачва стръмно през тъмната гора. Мрачната зеленина на клонестите канадски ели и стърчащите черни скали създаваха рязък контраст между хълма и приказния свят на Уотървю Драйв, от който току-що бяха излезли.
— Доста нерадостни подстъпи за богаташко имение — отбеляза Гърни.
Морган се усмихна мрачно.
— Веселието никога не е било от силните черти на Ръсел.
След поредица от завои в мрачната гора стигнаха до порта във висока каменна стена. Декоративните крила от ковано желязо бяха отворени, но входът през тях бе преграден с дълга жълта ограничителна лента. Зад лентата се виждаха два реда високи букови дървета, надвиснали от двете страни на дълга алея, постлана с бежов чакъл. В самия край на алеята Гърни видя портика на масивна правоъгълна каменна сграда. Не можеше да се отърве от усещането, че има нещо студено, почти нечовешко в идеалната геометрия на всичко това.
Млад полицай със значка от участъка на Ларчфийлд на ръкава и с бележник в ръка се появи изневиделица и погледна подозрително Гърни през предното стъкло. Морган свали прозореца си.
— Добро утро, Скоти.
— Добро утро, господин началник. Ако нямате нищо против, за протокола на огледа, трябва да запиша името на спътника ви.
Морган го каза по букви. Полицаят го записа в бележника, дръпна жълтата лента и им махна да минат.
В края си правата като стрела алея се разделяше на две еднакви дъги, които се сливаха под портика. По-малка алея водеше от далечната страна на портика до шестместен двуетажен гараж с покрив от каменни плочи. Морган спря пред главната къща зад шест други полицейски коли: четири черно-бели патрулки, един додж „Чарджър“ без идентификационни знаци и сивия микробус на криминалистите. Широки кремави каменни стъпала водеха до входна врата от полиран махагон.
— Истински дворец, а? — каза Морган. — Строен е от котсуолдски камък, който дядото на Ангъс докарал чак от Англия.
В изражението на бившия си партньор Гърни забеляза смесица от благоговение и презрение към богатството на Ларчфийлд, но отговори само с изсумтяване.
Морган отвори вратата си.
— Откъде искаш да започнем? Вътре или вън?
— Първо искам да знам кой още работи по разследването и какви са отговорностите им.
— Двамата най-важни хора, с които ще се срещнеш, са Брад Словак и Кира Барстоу. Брад е детектив, който действа като главен криминалист и координатор на разследването. Кира е нашият главен експерт по събиране на веществени доказателства и преподавател по криминалистика в колежа. Имаме четирима патрулни полицаи на терен, които помагат на Брад и Кира.
— Патологът е идвал вчера, така ли?
— Доктор Роналд Фалоу. Живее наблизо и затова дойде бързо. Прегледа трупа на място, премести го в лабораторията си в Кларксбърг и насрочи аутопсията за тази сутрин. До края на деня може да имаме предварителни резултати. А може и да нямаме. С Фалоу не се работи лесно.
— Какво си казал на хората си за моето идване?
Морган облиза устни и отговори, без да отмества поглед от таблото.
— Казах им, че си бивш детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, много способен, пенсиониран, преподаващ методи на разследване в полицейската академия. И тъй като имаш опит главно в градски разследвания, ще ти бъде интересно да наблюдаваш как един провинциален участък разследва тежко престъпление.
— Това ли им каза?
— В общи линии.
— Но не точно?
Морган сви рамене. Умението му да използва верни твърдения, за да създава фалшиви впечатления, беше една от съмнителните му дарби. Всъщност именно то беше и сред основните причини за смесените чувства на Гърни към него.
— Добре — каза той, — за начало да се разходим навън.
Тъй като криминалистите все още не бяха приключили с огледа на района, Гърни и Морган облякоха бели гащеризони и си сложиха гумени ръкавици, преди да влязат в забранената зона.
Гърни, следван от Морган, започна да оглежда дясната страна на огромната къща, където наклонената морава се спускаше от лехите с нарциси към ивица храсти по границата на дивата гора зад имението. Чуваше се чуруликане на птици и барабанене на кълвач в далечината. Утринното слънце бе превърнало прозорците на първия етаж на къщата в блестящи правоъгълници от светлина.
Някакво движение в долната част на един от прозорците привлече вниманието на Гърни. На перваза отвън имаше сандъче с червени лалета и му се стори, че те се разклатиха от леко течение. После си даде сметка, че е видял движение от вътрешната страна на едно от големите стъкла. Отвътре на перваза на прозореца стоеше котка, която вдигна глава и го погледна с кехлибарени очи.
Той продължи обиколката. Не видя нищо необичайно от тази страна на къщата, освен че приличаше повече на голям музей, отколкото на дом за живеене. Отзад беше друга работа. Там беше оранжерията, залепена за главната сграда. Беше висока и широка почти колкото къщата и представляваше богато украсена куполна конструкция от стъклени панели, закрепени върху сводест скелет със сложни извивки. Зеленикавата патина върху метала и цялостният дизайн ѝ придаваха викториански вид.
От двете страни на оранжерията на най-малко сто метра навътре в гората бяха опънати две ивици жълта ограничителна лента, заграждащи широк участък с ветрилообразната форма от моравата. Вътре в това ограждение беше опъната мрежа от въженца. Двама души с гащеризони обикаляха с наведени глави по периферията на участъка.
Морган вдигна лентата, за да може Гърни да мине под нея, и влезе след него. Точно зад стъклената врата на оранжерията Гърни видя други двама души с гащеризони — нисък, набит червендалест мъж и висока тъмнокожа жена, които разговаряха разпалено. От жестовете на мъжа изглеждаше, че спореха.
Морган им даде знак да излязат.
Мъжът се приближи пръв. Червеникавата му коса беше подстригана в обичайния за правоприлагащите органи стил — обръсната отстрани и къса отгоре. Заради дебелия му врат, кръглото му лице изглеждаше малко. Той поздрави Морган по военно му лаконично:
— Сър.
Жената изглеждаше стройна и атлетична дори в гащеризона. Изражението ѝ беше леко въпросително.
Морган ги представи.
— Брад Словак, Кира Барстоу… Дейв Гърни.
— Сър — повтори Словак, като този път кимна с уважение.
Барстоу подаде ръка и Гърни я стисна. Ръкостискането ѝ беше силно.
— Нещо ново? — попита Морган.
Словак прокара ръка през червеникавата четина на главата си и преди да отговори, погледна Барстоу.
— Опитваме се да решим проблема с пръстовите отпечатъци.
Барстоу го изгледа косо:
— Няма никакъв проблем с отпечатъците — в гласа ѝ личеше лек карибски акцент.
Словак наклони глава от едната страна на другата, сякаш се опитваше да отпусне напрегнатите мускули на врата си.
— Предположението, че отпечатъците в спалнята са на Били Тейт? — Поклати глава. — Трябва да има друго…
Тя го сряза.
— Отпечатъците са негови. Факт. Това не е предположение. Те са ясни, чисти и пресни. И са регистрирани в системата…
Сега той я прекъсна:
— Системата не е идеална. Стават грешки. Човешки грешки. Има случаи и на други издънки. Алгоритмите на системата зависят от човешка преценка. Нищо в нея не е идеално. Работата е там, че според всички, с които говорихме, Тейт никога не е идвал в къщата и че Ангъс би го застрелял, ако стъпи в имението. Освен това, ако се беше доближил до Ангъс, би нарушил условията на гаранцията си.
— Работя тази работа от много време — отново го прекъсна Барстоу. — Деветнайсет години. Хиляди отпечатъци, хиляди разпознавания. Никога не е имало такава грешка, за каквато говориш. Не и при мен. Не и в системата.
Едно навременно „ра-та-та“ от кълвача в гората акцентира твърдението ѝ.
Словак повтори упражнението за раздвижване на врата си.
— Само казвам…
Морган повиши глас, като се обърна към Гърни:
— Винаги си харесвал странните малки несъответствия. Имаш ли вече теория какво означава това?
— Още не. Но може да се окаже много важно.
— Защо? — попита Словак с тон, издаващ повече любопитство, отколкото предизвикателство.
— Нещата, които в началото изглеждат безсмислени, накрая често се оказват най-показателни.
Морган попита Барстоу дали е пуснала отпечатъците през системата втори път.
— Да.
— Същият резултат?
— Същият.
— А нещо ново за кървавия скалпел?
— Ще чуем веднага, ако излязат годни за използване отпечатъци. И може би ще имаме данните за кръвта преди обяд.
— Кръвен тест в лабораторията на колежа?
— И проба, изпратена в Олбъни за потвърждение.
— Ами кучето?
— Доктор Фалоу намери парче плат в устата му.
— Какъв плат? — намеси се Словак. — Това може да е важен пробив. Може кучето да е захапало убиеца за ръкава или за панталона, преди той да му разбие главата. Това е шанс да вземем проба от неговото ДНК.
— Или нейното ДНК — уточни Барстоу.
Морган кимна, усмихна се напрегнато и пак се обърна към Гърни.
— Докато сме тук, откъдето убиецът е проникнал в къщата, искаш ли да влезеш и да огледаш мястото на убийството?
— Може.
Когато тръгнаха към оранжерията, телефонът на Морган звънна. Той погледна дисплея, намръщи се и се отдалечи на няколко крачки. След като каза нещо по телефона — на Гърни му се стори, че чу името „Чандлър“, — Морган отново погледна Словак.
— Заведи Дейв вътре. Сега идвам.
— Да, сър.
Словак изглеждаше доволен от тази задача. Приближи се до вратата на оранжерията и даде знак на Гърни да го последва. Посочи един счупен панел в рамката. На бетонния под бяха разпръснати стъкла. Гърни разпозна характерния модел на счупване на бронирано стъкло.
— Алармената система била ли е активирана?
— Всъщност, сър, тук няма алармена система.
— В такова имение? Никаква?
— Странно, нали?
Наистина странно, помисли си Гърни, като погледна металната рамка до вратата. Всяко парченце от счупеното стъкло беше избито от нея.
— Много щателно — отбеляза повече за себе си, отколкото за Словак. — Почти маниакално.
— И добре планирано — каза Барстоу, която също беше влязла.
— Не знам колко е било планирано — измърмори Словак, като ѝ хвърли кисел поглед, — но това не е работа на крадец, въоръжен с тухла. Според икономката нищо не е счупено и нищо не липсва.
— Този тип е знаел какво прави — отбеляза Барстоу, като посочи стъклата на пода. — Бих казала, че видът на парчетата показва, че е използван точният инструмент за разбиване на такова стъкло.
Това привлече вниманието на Гърни.
— Опишете го — подкани я той.
— Тежък чук с малка глава, за да концентрира силата на удара. Изглежда, раната на главата на кучето е била нанесена със същото оръжие.
Словак нетърпеливо запристъпва от крак на крак.
— Ще получим окончателния отговор от доктор Фалоу — измърмори.
Барстоу продължаваше да гледа Гърни.
— Ако не ви трябвам повече, ще отида при екипа да видя как върви второто претърсване на района — отбеляза.
— Второ ли?
— Обичам да правя огледите на местопрестъплението поне по два пъти. Ако имате някакви въпроси за веществените доказателства, можете да се свържете с мен по всяко време чрез началник Морган. — Криминалистката кимна на Гърни, сякаш Словак не съществуваше, и се отдалечи с дълги елегантни крачки по тревата към двама облечени с гащеризони нейни колеги в края на гората.
— Така! — изрече Словак с раздразнението на човек, който е чакал прекалено дълго на светофар и най-сетне е светнало зелено. — Да започваме.
Гърни и преди беше влизал в оранжерия на ботаническа градина, но никога не бе виждал нещо подобно. Това тук беше истинска тропическа джунгла от дървета, храсти и цветя, достойни за всяко благородническо английско имение. Оградените лехи приличаха на елегантни мебели. Тесните пътеки, които се виеха между тях, бяха настлани с полиран жълт камък и ограничени отстрани с лакирани дървени первазчета.
Гърни последва Словак под арката на дървено приспособление с колела на всеки от четирите си ъгъла и система от лебедки — вероятно предназначено за вдигане и преместване на по-тежките саксии с големи растения.
Когато влязоха през плъзгащата се стъклена врата в самата къща, ароматът на влажна почва в оранжерията се смени с нещо също толкова характерно — мириса на пари, погребани в полирания под от кестен и антикварните персийски килими, в махагоновата ламперия на стените и ръчно резбованите балюстради, в камините с размера на олтарни ниши и нишите с размера на средностатистически хол.
Словак заведе Гърни в една ниша отстрани на главната трапезария и обясни, че там е било направено откритието — там кръвта от прерязаното гърло на убития, процедила се през дъските на горния етаж, бе образувала петно на тавана, а после беше започнала да капе на килима долу, близо до стола, на който е седяла госпожа Ръсел.
— Ако е била само на петдесет сантиметра вляво, е щяла да покапе върху нея.
Полицаят прозвуча едновременно въодушевено и ужасено. Гърни погледна петното на високия таван.
— Ако искате да го видите по-отблизо — каза Словак, — мога да донеса стълба.
— Няма нужда. Предпочитам да го погледна отгоре.
Словак го преведе през трапезарията до коридора, където висяха портрети в естествена големина на стари мъже в красиви позлатени рамки, и двамата се качиха по стълбите. Гърни забеляза, че от меката пътека, с която бяха покрити стъпалата, са внимателно изрязани и взети няколко парчета.
Стълбището водеше до коридора на втория етаж, на чийто килим бяха направени два подобни разреза. От едната страна на коридора имаше няколко врати. Едната беше отворена и пред нея висеше ограничителна найлонова завеса, използвана за изолиране на местопроизшествия. Словак я дръпна настрани.
— Може да влезете, сър. Криминалистите вече направиха огледа. Два пъти. Това е спалнята на съпруга. Следващата стая по коридора е на жена му.
Гърни посочи килима.
— Защо са отрязани тези парчета?
— Петна от кръв. Едното беше видимо с просто око. Другите се проявиха под луминол — частични отпечатъци от обувки. Изглежда, убиецът е стъпил в кръвта на жертвата и я е пренесъл тук. Имаше и няколко капки, може би от скалпела. Барстоу изряза парчетата от килима и ги изпрати в лабораторията. Надявам се, че резултатът ще даде някои отговори, а няма да повдигне още въпроси. Тази работа с отпечатъците на Тейт…
Словак поклати глава и замълча.
— Говорите така, сякаш имате… някои търкания… с вашата криминалистка.
— Нямам търкания с нея. Просто има такъв маниер…
— Да?
— Надменен. „Работя това от деветнайсет години.“ Такива неща.
— Бъркала ли е някога?
— Кой знае? Твърди, че е безупречна. Но хората крият грешките си, нали?
Гърни реши, че сега не е подходящият момент да се занимава с толкова често срещания проблем с професионалните търкания. Провря се зад найлоновата завеса и влезе в спалнята.
Тук всичко беше голямо — огромно легло с балдахин, скрин, два пъти по-голям от неговия, два двуметрови гардероба до едната стена, масивна маса от времето на кралица Ана върху персийски килим по средата на стаята и каменна камина с височина до тавана в другия край. На стената срещу вратата имаше три големи прозореца.
Той отиде до най-близкия от тях. От него се виждаше двуетажният гараж, което означаваше, че спалнята е точно от обратната страна на къщата спрямо оранжерията — може би достатъчно далеч, за да не се чуе трясъкът от счупеното стъкло.
Гърни отново се обърна към стаята и бавно огледа всичко. Забеляза, че на повечето твърди повърхности има следи от прах, и попита къде Барстоу е намерила отпечатъците на Били Тейт.
Словак посочи вратата.
— Двата отпечатъка, за които твърди, че са негови, са взети от дръжките. И няколко частични от пода на банята, точно до мястото, където е кръвта.
Точно там, където някой може да е коленичил, за да отреже пръста на жертвата — помисли си Гърни, докато отиваше към другия край на стаята.
Размерът на кървавото петно го изненада. Беше близо два метра в диаметър и заемаше цялото пространство между леглото и вратата на банята. Столът, на който се беше стоварил Ръсел, бе по средата. На стената отдясно на Гърни се виждаха редица засъхнали капчици — типична следа от пръските, които се получават при прерязването на артерия с наточено острие.
Ако искате да видите как изглеждаше мястото, когато дойдохме вчера, мога да ви покажа — каза Словак, като извади телефона си и започна да почуква по иконите.
Гърни не отговори. Беше зает да възстановява мислено главните елементи на нападението. Ангъс Ръсел става сънен, отива в банята, после излиза и се отправя към леглото си. Нападателят се изпречва пред него със скалпел в ръка. Внезапен удар отляво на врата — смъртоносен разрез, който прекъсва лявата сънна артерия и лявата яремна вена. Ръсел пада с главата напред на креслото.
— Лампите бяха ли светнати, когато пристигнахте? — попита Гърни.
— Главните не. Само малката нощна лампа до леглото. Попитах икономката дали е пипала нещо, когато е открила тялото. Каза, че със сигурност не е. А жена му не е била в състояние да пипа нищо. Припаднала е на вратата и все още беше в шок, когато дойдохме.
Гърни кимна.
— Значи, ако Ръсел е включил лампата в банята, когато е влязъл, а той трябва да го е направил, и после я е изключил, когато е излязъл, очите му вероятно все още не са били свикнали с полумрака в спалнята. Най-вероятно изобщо не е видял нападателя.
— Точно така — кимна Словак. — Излиза от банята. Нападателят се изпречва пред него. Един бърз, дълбок разрез. Нападателят излиза по същия начин, по който е влязъл.
— Но на излизане е изпуснал това, което предполагате, че е оръжието на убийството. И после кучето го е нападнало.
— И той го е убил.
— Каква порода е кучето?
— Немска овчарка. Едър мъжкар. Дори умрял изглеждаше страшно.
— И са го пускали навън през нощта?
— Да, така каза икономката. Имат една от онези невидими електрически кучешки огради, която обгражда около десет декара около къщата.
— Знаете ли къде е било убито кучето?
— Предполагам, че където го намерихме. В края на гората, близо до оранжерията.
— Защо мислите, че е било убито там?
Словак премигна объркано и прокара ръка през четинестата си коса, сякаш проветряваше потната си глава.
— Защо да го убива другаде и после да го мести? Това куче тежеше повече от петдесет килограма. Мислите ли, че има значение?
— Може би.
— Ще се опитам да изясня това.
— Би било добре — каза Гърни. — Но все пак вие сте водещият детектив на това разследване. Водете го както сметнете за добре. Това е ваша територия, Брад. Аз съм само наблюдател, който задава въпроси.
Словак го погледна с разбиращо изражение.
— Вие не сте само наблюдател.
— Какво имате предвид?
— Когато началник Морган ни каза, че ще дойдете, направих малко проучване. Намерих статия в едно нюйоркско списание отпреди шест години. Заглавието е „Суперченге“.
— По дяволите — промърмори Гърни.
— Пише, че имате най-високия процент разкрити убийства в историята на нюйоркската полиция и че сте работили по стотици убийства. Стотици. Знаете ли по колко съм работил аз? Две. И двете като услуга на колегите в Бастенбург, и двете — битови. Намерих и статии за случаите, които сте разкрили, откакто сте се преместили извън града — убийствата в Уайт Ривър и на Вълчото езеро. Така че съм готов да послушам всеки ваш съвет.
Гърни имаше алергия към ласкателствата и затова не каза нищо. Забеляза, че Словак още държи телефона си, който бе извадил, когато предложи да му покаже снимки от местопрестъплението. Реши, че е добър повод да се върнат към работата.
Гърни посочи телефона.
— Да видим какво имате.
Словак чукна върху една иконка и отвори няколко снимки, на които се виждаше трупът на Ръсел, проснат върху креслото в нелепата поза, описана по-рано от Морган — с лице на пода и крака във въздуха. Но да видиш на дисплея тялото, лишено от всякакво достойнство, беше много различно от това, да чуеш за него.
— Това са тези, които направих аз — каза Словак. — Нашият фотограф засне много повече, от различни ъгли, плюс видео. Мога да ви ги изпратя, ако…
Звънът на телефона му го прекъсна. Той вдигна. Разговорът продължи по-малко от минута.
— Беше началник Морган. Иска да разпитам тримата градинари, да видя дали са видели нещо и така нататък. Фреди Мартинес, единственият ни испаноговорещ служител, ще превежда. Може да останете тук и да огледате още. Шефът каза, че ще дойде след няколко минути.
След като Словак излезе, Гърни отново насочи вниманието си към окървавения участък пред вратата на банята, но сега образно си представи отвратителните снимки, които бе видял на телефона на детектива.
По време на кариерата си бе свикнал да приема тези смущаващи преживявания като естествена част от следователската работа по случаи на насилствена смърт. Но ужасът, отвращението или съжалението от детайлите на жестоко престъпление не помагаха за разкриването му. За някои детективи тези емоции като че ли наистина даваха допълнителна мотивация, желание да положат още усилия. На Гърни никога не му беше липсвала мотивация. Но личният му стимул да разплете случая — да разобличи лъжата и да открие истината — нямаше нищо общо със съчувствието към жертвата. Той идваше от по-хладно място в душата му. Идваше от желанието му да знае.
Представи си как се опитва да обясни това на Мадлин. И как тя скептично навежда главата си на една страна и пита какво го е накарало тази сутрин да се качи в колата и да отиде в Ларчфийлд.
— Да не би да е свързано със собствените ти чувства заради начина, по който бащата на Майк Морган се е отнесъл с него? И с чувството ти, че си жив благодарение на това, което е направил в Южен Бронкс?
Представи си как отговаря, че макар чувствата да са повлияли на решението да дойде тук тази сутрин, те не са това, което го кара да търси истината. Ако сериозно се заемеше с разследването, щеше да е по съвсем друга причина.
Представи си и типичната реакция на Мадлин — скептична усмивка.
Телефонът му иззвъня.
Гърни беше твърде голям реалист, за да повярва, че съвпаденията се предизвикват от невидими сили, но когато видя името на жена си на дисплея, леко потръпна.
— Исках само да ти кажа — каза тя, — че отложихме вечерята за утре.
Отначало той не разбра.
— Със семейство Уинклър — добави Мадлин. — Може би няма да е зле да си запишеш напомняне на телефона. — Замълча за момент. — Как върви работата в Ларчфийлд?
— Трудно е да се каже. Тук има странно…
Гърни замълча, когато чу стъпки по стълбите.
След миг Морган дръпна ограничителната завеса и влезе в стаята. Изражението му беше по-напрегнато от обикновено.
— Извинявай, Мади, трябва да затварям. Ще говорим по-късно.
Морган поклати глава.
— По дяволите! Сякаш положението не беше достатъчно сложно, ами сега трябва да се занимавам и с Аспърн. С него говорих по телефона. Искаше да изрази „загриженост“ относно разследването, медиите, отрицателното въздействие върху ценния имидж на Ларчфийлд.
Погледна към тавана, сякаш търсеше авариен люк.
— Какво го притеснява в разследването?
— Че моят отдел може и да не се справи. Или, по-важното, че няма да се справим достатъчно бързо, за да не навредим на репутацията на града.
— Репутация, в която е инвестирал много пари?
— Не просто много. Всичките. Освен дългосрочната аренда на Хароу Хил, която наследи от баща си, той купи повечето стари ферми в близката околност, раздели ги на парцели с площ по четирийсет декара и ги рекламира като „спокойни ваканционни имоти, сгушени в близост до село като от пощенска картичка“. Новината, че най-бележитият жител на Ларчфийлд е осъмнал с прерязано гърло, е много далеч от образа, който Аспърн се опитва да популяризира.
Гърни погледна зловещото петно на пода и отбеляза:
— Неприятните факти също са факти. Какво иска от теб?
— Бог знае. Да разкрием убиеца днес следобед? Да го арестувам довечера? Да използвам магическата си сила, за да не позволя новината да излезе в медиите?
— Ако Аспърн се съмнява в способностите на вашето управление, защо просто не се обърнеш към щатската полиция? Нали за това е тяхното Бюро за криминални разследвания.
Морган започна да крачи из стаята, като издаваше тихи звуци на отчаяние и нерешителност. Накрая спря и поклати глава.
— Не мога да го направя. Това би означавало да се предадем твърде рано. — В гласа му имаше умолителна нотка. — Ако успеем да се справим сами, това би било идеално. Ако не успеем, значи толкова можем. Но да се предадем, преди да сме започнали…
Отново поклати глава, сякаш през тялото му премина спазъм.
— Полицаите в малките градчета редовно се „отказват“ — отбеляза Гърни. — Работят по случаи с разпространение на наркотици, обири, нападения — знаеш как е — и предават убийствата на Бюрото за криминални разследвания. Просто въпрос на обезпечение.
— Достатъчно сме обезпечени. Имаме договор с факултета по криминалистика на колежа, който ни дава достъп до модерната им лаборатория. Получаваме резултатите по-бързо, отколкото БКР може да ги получи от лабораторията си в Олбъни. Разбира се, нашите хора нямат много опит в разследванията на тежки престъпления — освен Кира Барстоу, но не са глупави. Имат нужда само от насока.
Гърни видя в очите на Морган решителност, която обезсмисляше всякакви по-нататъшни увещания да се откаже от разследването.
— Значи водещият ти детектив е Брад Словак?
— Мислиш ли, че е грешка?
— Трудно е да кажа, без да знам какви други варианти имаш.
Морган се обърна към един от прозорците, втренчи се разсеяно навън и въздъхна.
— Брад е свестен. Разбира се, не е от твоя калибър… Но имаме добра подкрепа от Кира от техническа гледна точка. Във всеки случай това е най-доброто, което можем да направим в момента.
Гърни се почувства неудобно при тази неприкрита молба за помощ на бившия си колега. Приближи се до един от прозорците и смени темата на разговора:
— Проверихте ли другите сгради в имението?
— Разбира се. Това е рутинната процедура за обезопасяване на района.
— Намерихте ли нещо интересно?
— Гаражът беше истинска сензация: мерцедесът на Ангъс, поршето на жена му, голям джип „Мерцедес“ и три стари бугатита. Целият този автопарк сигурно струва един милион долара. На втория етаж има два апартамента — за икономката и за градинаря.
— Някой да е чул или видял нещо?
— Не. Научихме много подробности за всичко, което са правили в нощта на убийството — какви телевизионни предавания са гледали, кога са си легнали и така нататък. Но нищо полезно. Разпитахме ги за посетители, спорове, проблеми, но не чухме нищо, което вече да не знаем. Тоест че Ангъс е имал достатъчно врагове, а жена му е фригидна егоцентрична кучка. Но тези разпити бяха ограничени. Смятаме да ги продължим.
— Словак ли ги води?
— Да. Освен това взе показанията на госпожа Ръсел.
— Докато ти беше у нас?
— Точно така.
Гърни не беше възхитен, че Морган не е присъствал в критичните първи часове на разследването, за да отиде да го увещава да се включи.
— Освен главната къща, оранжерията и гаража, какво друго има в имението?
— Склад за уредите за поддръжка на имението, втори гараж за пикап и два джипа с висока проходимост, барака за градински инструменти и медитационното бунгало на госпожа Ръсел. Там ще говорим с нея. Чакай да проверя дали е готова.
Морган погледна часа на телефона си и набра. От другата страна вдигнаха веднага.
— Здравей, Гленда… Как е тя?… Първо ще говорим с нея, а после с Хелън Стоун… Когато излезе от банята, кажи ѝ, че ще сме там в 11:15… Да… Не, Брад е с тримата градинари. Ще доведа още един детектив… Не, няма нужда да ѝ казваш… Ако има проблем, обади ми се. — Прибра телефона. — Схващаш ли в общи линии?
Гърни кимна.
— Да, но не разбирам каква е скритата ти цел.
— Целта е да допълним вече дадените показания — всички подробности, за които вчера може да не се е сетила.
— Предполагам, че не е била на себе си?
— Отне ѝ няколко часа, за да се окопити от първоначалния шок. После беше доста адекватна. Лекарят ѝ твърди, че проявява остра реакция на посттравматичен стрес при вида на кръвта. Бързо се развива, но и бързо минава.
— Лекарят ѝ е идвал, така ли?
— Да. Той е участник в суперелитния медицински план на Ръсел. Домашни посещения по всякаква причина и по всяко време. Пълният пакет е 75 000 годишно като първоначална вноска. Както и да е, тя не искаше да остане в къщата, което беше добре дошло за нас, и се премести в бунгалото. Брад взе показанията ѝ там. После лекарят ѝ даде приспивателно. През последните двайсет и четири часа беше под постоянна охрана от наша служителка.
— И искаш да присъствам на този разпит?
— Или да участваш активно. Мисля, че ще ти бъде интересно.
— Някаква конкретна причина?
Ъгълчето на устата на Морган отново потрепери нервно.
— Жената е доста… особена.
Личното бунгало на Лоринда Ръсел се намираше по средата на тучна морава, оградена с планински лаврови дървета, в края на окосена пътека през гората. От двете страни на покрива от каменни плочи се издигаха зидани комини. Ръбовете на вратите и прозорците бяха обрасли с яркозелен бръшлян и това придаваше на фасадата вид на приказна къщичка.
Когато Морган и Гърни се приближиха до входната врата, тя се отвори и една полицайка излезе да ги посрещне. Беше сериозна, със сурови очи, които са видели твърде много лоши неща.
— Госпожа Ръсел добре ли е? — попита Морган.
— На крака е, говори ясно.
Полицайката погледна подозрително Гърни.
— Детектив Гърни ще присъства на разпита — обясни Морган. — Можеш да говориш свободно.
— Както беше в пълен срив, изведнъж стана кралицата на света. Нито следа от скръб. Нищо. Зад това лице на филмова звезда се крие странен мозък. Надявам се, че не казвам нещо неуместно.
— Няма проблем, полицай. Може да си вземеш почивка. Ела след половин час.
— Да, сър.
Тя се отдръпна настрани и тръгна към главната къща.
Морган си пое дълбоко дъх и влезе през обвития с бръшлян вход.
При първия поглед вътре Гърни си спомни английските вили, които беше виждал в списанията за вътрешен дизайн в чакалнята на зъболекаря си. Със старинни дъбови греди, фотьойли, тапицирани с пъстър плат на цветчета, и чугунена печка на дърва, монтирана в каменната камина, мястото имаше атмосфера на провинциален аристократичен дом. Но вниманието му бързо се премести от мебелите към високата тъмнокоса жена, застанала до камината.
Имаше черти на антична красавица и безупречна кожа на млада манекенка. Бежовият панталон и бялата блуза подчертаваха фигурата ѝ. Държеше телефон и говореше спокойно по него.
— Трябва да стане веднага… Това не е моя грижа… Добре… Точно така…
Когато видя, че Морган и Гърни я чакат на сводестия вход на помещението, тя им махна равнодушно към дивана и завърши разговора:
— Имате адреса… Утре в девет, не по-късно.
Чукна върху една икона на телефона си и поздрави Гърни с небрежна усмивка:
— Аз съм Лоринда Ръсел. А вие?
Морган отговори вместо него:
— Това е детектив Дейв Гърни. Бившият ми партньор в полицията на Ню Йорк. Той е експерт по убийствата, най-добрият. Помолих го да помогне за разследването.
Тя не сваляше очи от Гърни.
— Дейв да не би да е глухоням?
Морган се изчерви.
Гърни се усмихна.
— Само понякога.
— Хубаво. — Тя отново посочи дивана. — Сядайте. Трябва да проведа още един разговор.
— Моите съболезнования за загубата ви — каза Гърни, като остана прав.
Тя не реагира. Прегледа няколко екрана на телефона, след което попита Морган:
— След колко време ще приключат вашите хора?
— Какво да приключат?
— В къщата.
Тя чукна върху една икона и вдигна телефона до ухото си. Морган отговори колебливо:
— Надявам се до вечерта. Защо?
Тя не отвърна и отново заговори по телефона:
— Лоринда Ръсел е. Обадете ми се, за да насрочите час за пристигане на екипа ви.
Чукна по друга икона, остави телефона на масичката, демонстративно изчака Морган и Гърни да се настанят на дивана, след което седна на фотьойла срещу тях.
— Знаете ли, че кръвта се счита за опасен отпадък?
Морган премигна недоумяващо.
— Намирането на достатъчно компетентна фирма за почистване беше предизвикателство — обясни тя, като гледаше Гърни. — Някои изобщо не искаха да се занимават с петна от кръв, а само един беше готов да се справи с толкова голямо количество. Но съм сигурна, че вие сте по-добре запознати с този проблем.
За повече от две десетилетия работа в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция Гърни бе наблюдавал най-различни реакции на съпругите на убитите, но никога такава.
Лоринда продължи с равен глас:
— Кръвта трябва да бъде премахната напълно, без следа, преди да мога да се върна в къщата.
Погледът ѝ спря за още няколко секунди върху Гърни. На лицето ѝ проблясваше нещо предизвикателно — нещо, което беше наблюдавал у хора, които обичат да се състезават.
Тя премести вниманието си към Морган.
— Как върви разследването?
— В момента обработваме веществените доказателства. Лабораторията ги изследва. Събираме видеозаписи от частните и обществените камери в района. Полицаите разпитват жителите на съседните имоти. Правим всичко възможно и се надяваме…
Тя го прекъсна:
— С други думи, в момента не знаете нищо.
Морган се смути.
— Лоринда, правим всичко по силите си…
— А вие, детектив Гърни? Някакъв принос?
— Само въпроси.
— Задайте ги.
Пръстите ѝ започнаха да барабанят тихо върху подлакътника на креслото.
— Преди нападението имаше ли…?
— Убийството.
Той вдигна въпросително вежди.
— Предпочитам яснотата. Това не беше просто нападение.
— Добре. Убийството. Известно ли ви е съпругът ви да е имал някакви конфликти в бизнеса или в личния си живот, които биха могли да имат връзка със случилото се?
Тя издаде рязък звук, който можеше да е покашляне или смях.
— Целият живот на Ангъс беше един конфликт. Той беше воин. Неговата най-привлекателна черта. Но това създава врагове.
— Дали някой е искал да го убие?
— Сигурна съм, че много хора.
— Кой по-конкретно?
— Ако имате предвид някой, който веднага ми идва наум, това е нашият окаян съсед Чандлър Аспърн. Но по-притеснителни са тези, които не идват веднага наум, нали?
— Аспърн ви идва наум заради спора за арендата, нали?
— Да, и защото с Ангъс се мразеха. Съвсем открито. Ако бяха убили Чандлър, Ангъс щеше да бъде първият заподозрян. Вчера обсъдих всичко това с детектив Словак. Трябва да прочетете доклада му. — Тя погледна Морган с известно раздразнение, после — пак Гърни. — Нека да ви попитам нещо. Доколко мислите, че съм в опасност?
— Убиецът е бил в спалнята до вашата. Ако искаше да ви убие, вече щяхте да сте мъртва.
— Значи мислите, че съм в безопасност?
— Вероятно.
— Но не трябва да се успокоявам с това?
— На ваше място не бих.
Пръстите ѝ спряха да барабанят. Сега погледна Гърни, сякаш той бе загадка, която трябва да бъде разгадана.
— Нещо ви тревожи. Какво?
— Изглежда странно, че нямате охранителни камери и аларма.
— Вече взех мерки да променя това. Тази сутрин уговорих да ми инсталират най-модерната охранителна система.
— Добра идея.
— Това ирония ли беше? Искате да кажете, че е било добра идея да се направи, преди да убият Ангъс?
— Разбира се, че е било добра идея — отговори невъзмутимо Гърни. — Но предполагам, че никога не е обмисляно сериозно. Това, което ми разказаха за Ангъс, ми напомни един човек, когото познавах преди години — мъж с много власт и куп врагове, но без алармена система. Считаше, че алармата е признак на страх, а той никога не признаваше, че се страхува. Страхът беше емоция, която вдъхваше у другите хора.
Тя го гледаше с искрен интерес.
— И какво стана с него?
— Подцени един от враговете си.
Тя се усмихна, но не каза нищо.
Гърни рязко смени темата.
— Кога за последно Били Тейт е идвал в дома ви?
— Преди четири години, малко преди да влезе в затвора. Всъщност не влезе в къщата. Стоеше на входната врата и си искаше парите за някаква работа, която Ангъс го бе наел да свърши, но той не се беше справил добре. Ангъс отказа да му плати. Това доведе до заплахите и обвинението в нападение, заради което го пратиха в затвора.
— Кога го пуснаха?
Тя погледна Морган.
— Преди година и четири месеца.
Гърни попита дали е виждала Тейт след освобождаването му.
Тя каза, че не е.
Той реши отново да смени темата.
— Ангъс имаше ли определен час през нощта, когато ставаше, за да отиде до тоалетната?
— Нямам представа.
— Не ви ли будеше, когато станеше, за да отиде в тоалетната?
— Не.
— Дълбоко ли спите?
— Да.
— Знаете ли дали е имал навика да става по няколко пъти на нощ?
— Не бих се изненадала, имайки предвид възрастта му. — Лоринда изведнъж се отегчи, взе телефона от масичката и погледна часа. — Трябва да проведа още няколко обаждания. Искате ли още нещо от мен?
— Едно последно нещо — каза Гърни, като стана от дивана. — Ще бъде полезно, ако направите списък на хората, за които смъртта на съпруга ви е добре дошла.
— Детектив Словак вече ме помоли за това и ще ви кажа какво му отвърнах. Ако имате предвид хора, които биха се зарадвали на смъртта на Ангъс, списъкът е безкраен. Ако имате предвид хора, които получават значителна финансова изгода от смъртта му, списъкът е кратък.
— Добре. Започнете с краткия списък.
— Хилда Ръсел. Чандлър Аспърн. И коварната и алчна съпруга на Ангъс.
Морган я зяпна смаяно.
— Това ли са епитетите, с които ви описват хората? — попита Гърни.
— Тези и много по-лоши.
Тя отметна косата от идеалното си лице. В тъмните ѝ очи се появи войнствен блясък.
Докато се връщаха по пътеката към главната къща, хроничната тревожност на Морган нарасна до ръба на нервен срив.
— Какво мислиш за това? — попита той.
Гърни не отговори веднага. Тревожеше се не толкова от поведението на новата вдовица, колкото от активното си участие в разпит, който бе възнамерявал само да наблюдава.
— Какво мисля за краткия списък ли имаш предвид?
— Какво мислиш за самата Лоринда?
Гърни изчака един кълвач в гората да завърши дългата си серия от барабанене, преди да отговори:
— Това за коварството и алчността може да не е много далеч от истината. Отделно от това мисля, че е властна и много умна. Но имам чувството, че има и друго качество, което не мога точно да определя. Колко знаеш за нея?
— В Ларчфийлд се разказват всякакви клюки като във всеки малък град. За хора като Ангъс и Лоринда се говори какво ли не. Според слуховете била безразсъдна тийнейджърка, отгледана от лудо семейство в Бастенбург. Тук има само едно училище, така че е учила заедно с децата от Ларчфийлд. Има слух, че е имала неуместна връзка с директора Хенли Бълок, когато е била на 15. Никога не е говорила за това публично, нищо не е доказано и не е стигало до полицията. Но в крайна сметка Бълок подал оставка, съпругата му се развела с него и той напуснал района.
— А Лоринда?
— След като завършва училище и навършва пълнолетие, се омъжва за Ангъс, който по това време е на шейсет и осем и наскоро е напуснал третата си жена. Било е преди десет години и хората все още говорят за това.
Морган се спъна на неравната пътека и едва не падна. Не каза нито дума, докато не излязоха на поляната пред оранжерията.
— Ще говорим с Хелън Стоун в гаража.
— Добре.
— Ами другите две имена в списъка ѝ? — попита Морган, докато вървяха по моравата. — Какво мислиш за тях?
— Не знам какво да мисля. Какво можеш да ми кажеш за Хилда Ръсел?
— Не много повече, отколкото ти казах по пътя насам. Тя е по-малката сестра на Ангъс, настоятел на църквата „Сейнт Джайлс“ в селото. С Лоринда са коренни противоположности. С изключение на своенравния характер. И двете имат тонове от него.
— В какви отношения е била с Ангъс?
— Изглеждаха доста близки, поне на пръв поглед. Хилда беше по-харесвана от Ангъс. Тя не настройваше хората срещу себе си, както той. Но… — Морган забави крачка, после спря. — Поне един човек имаше проблеми с нея. И с църквата ѝ.
— В какъв смисъл?
— Вече ти казах, че Били Тейт загина при нещастен случай в нощта преди убийството на Ангъс — затова отпечатъците му на местопрестъплението са толкова проблемни. Не исках да навлизам в подробности за смъртта му, защото ми се сториха незначителни. Няма как да е убил Ръсел. Няма как да е възкръснал. Точка. Но работата е там, че нещастният случай, в който загина Тейт, се случи в църквата на Хилда. На покрива. — Той замълча за момент. — Тейт, както сигурно вече си се досетил, беше малко луд. Беше луда глава като дете, а като възрастен още повече се смахна. Качи се на покрива на „Сейнт Джайлс“, за да драска със спрей по камбанарията, насред гръмотевична буря. Удари го гръм и падна от десет метра от покрива. Умря на място.
— Има ли свидетели на случая?
— Двама патрулни полицаи, двойка, разхождаща кучета, Брад Словак и моя милост. Дори имаме всичко на видео, заснето от един от хората с кучетата. Ще ти го покажа в участъка, след като говорим с Хелън Стоун.
Преди да стигнат гаража, Словак се приближи до тях. Не изглеждаше доволен.
— Началник — каза, като кимна кратко на Гърни, но явно говореше на Морган, — с Мартинес току-що разпитахме тримата градинари. Нищо не са видели, нищо не са чули, нищо не знаят. Показах им снимка на Тейт и ги попитах дали са го виждали тук или някъде наблизо. Всички казаха, че не са.
Морган прехапа долната си устна.
— Говорете с пробационния служител на Тейт, разберете дали е имал седмични срещи, дали нещо в него е било…
— Прощавайте, сър, вече го направих. Пробацията на Тейт е приключила преди месец. Полицаят ми каза, че на няколко пъти е бил на крачка да го накаже за безотговорно поведение. Но той спазвал насрочените срещи и никога не преминал границата. Полицаят каза, че е чул за инцидента. Изобщо не се изненада, че Тейт е бил толкова луд, че да се качи на покрива по време на гръмотевична буря.
Морган погледна часовника си.
— Сега може да провериш какво са открили момчетата, които обикаляха да разпитват съседите.
— И се уверете, че са проверили всички външни камери за наблюдение — добави Гърни.
— Да, сър.
Словак кимна и се отправи към редицата полицейски коли, спрени под парадния портик.
— Е — каза Морган, — би било хубаво, ако отпечатъците на Тейт се окажат просто грешка в алгоритъма. Ако не са, тогава не знам какво е това, по дяволите. Имаш ли някакви идеи?
— Мисля, че ако имаше грешка в алгоритъма, едва ли щеше да изглежда така. Да предположим, че тези отпечатъци принадлежат на човека Х и системните параметри са зададени по такъв начин, че отпечатъците се идентифицират погрешно като принадлежащи на някой друг, а не на Х. Не мислиш ли, че е прекалено малко вероятно човекът, когото алгоритъмът е разпознал погрешно, да се случи точно местен жител в конфликт с жертвата?
Морган се намръщи.
— Добре, но ако отпечатъците са на Тейт, какво означава това? То не променя факта, че той умря двайсет и четири часа, преди Ангъс да бъде убит.
При това Морган повиши глас и погледна безпомощно Гърни, който обикновено реагираше на такова вълнение от страна на другите с балансиращо спокойствие.
Гърни сви рамене.
— Мисля, че Хелън Стоун ни чака.
Гаражът, подобно на бунгалото, беше увит в яркозелен бръшлян отстрани. Входната врата водеше към стълбище, което се качваше на малка площадка при втора врата.
Вратата се отвори и на прага се показа жена с прошарена коса и квадратна брадичка, беше облечена с дънки и спортен пуловер. Борбеният ѝ поглед вероятно изразяваше по-голяма увереност, отколкото всъщност чувстваше.
Морган заговори пръв:
— Как сте, Хелън?
Тя го погледна сурово.
— По-добре не съм била.
— Май беше глупав въпрос. Може ли да влезем?
— Ако нямате нищо против да стоите прави. Столовете са заети.
Тя се отдръпна от вратата и те влязоха в антрето. Пред тях имаше голям хол с натрупани навсякъде кашони и купчини дрехи на столовете и дивана. Един прозорец, заемащ цяла стена, гледаше към моравата и гората.
— Това е Дейв Гърни — каза Морган, — детектив по убийствата, с когото работех в града.
Тя погледна госта без никакъв интерес, после — отново Морган.
— С какво мога да ви бъда полезна?
Той погледна кашоните в хола.
— Отивате ли някъде?
— След като Ангъс си отиде, нямам никакво желание да оставам тук.
— Не се ли разбирате с Лоринда?
— Може да се каже.
— Какъв е проблемът?
— Няма да говоря за нея. Не искам да си мърся устата с името ѝ. Работех тук само защото Ангъс искаше. Вече го няма и затова и аз си тръгвам.
— Къде отивате?
— При сестра ми в Ричмънд.
— Кога?
— Утре следобед. Бих се махнала веднага, ако имаше самолет.
Морган хвърли поглед на Гърни, който прие жеста като молба за помощ.
Усмихна се на Стоун.
— Предизвикахте любопитството ми. Какво е най-лошото, което можете да ми кажете за отношенията между Ангъс и Лоринда?
Тя очевидно се замисли. Подходът „най-лошото нещо“ обикновено работеше.
— Най-лошото беше, че той не виждаше каква е всъщност. Беше умен мъж, най-умният, когото съм срещала, но не и когато ставаше въпрос за нея. Към нея беше пристрастен като наркоман. И в пълно отрицание. За бога, държеше се с нея като с кралица.
— Сигурно ви е било трудно да работите тук при тези условия.
— Животът е труден. Някои се справят с него, други не могат.
Някакво движение в хола привлече вниманието на Гърни. Върху остъкления шкаф с порцеланови съдове седеше черна котка с блестящи жълти очи като тази, която го гледаше от прозореца на основната къща по-рано.
Гърни я посочи.
— Ваша ли е?
Тя погледна назад. Гласът ѝ омекна.
— Това е Принц. Съкратено от Принца на мрака. Следва ме навсякъде.
— Интересно име за котка.
— Подходящо — каза тя, после погледна Морган. — Нещо друго?
Той премигна, сякаш мислите му бяха някъде далеч.
— Чудех се дали не ви е хрумнало нещо ново от вчера.
— Обсъдих го с вашия детектив.
Морган се канеше да зададе друг въпрос, но в този момент се чу почукване.
Стоун мина покрай него и отвори вратата.
— Да?
Беше Кира Барстоу. Тя погледна покрай Стоун към Морган.
— Началник, трябва да поговорим.
Той се извини и излезе на стълбището, като затвори вратата след себе си.
Стоун се втренчи нетърпеливо в Гърни.
— Кажете ми нещо — заговори той. — Познавахте Ангъс добре, нали?
— Вероятно по-добре от всеки друг.
— Значи най-добре знаете кои са враговете му.
— Оня тип, Сливовак, ме накара да направя списък. Казах му, че е по-лесно да преснима телефонния указател на окръга.
— Толкова ли много врагове си създаваше Ангъс?
— Беше силен, решителен мъж. Живееше по кодекс, който вече не е на мода. Старозаветен морал. Око за око. Нашето така наречено „общество“ се е отдалечило от тези принципи и сега плащаме цената за това. Ангъс не понасяше глупаците. И не си мълчеше. Казваше им истината в очите. Хората не обичат истината.
Вратата на апартамента се отвори рязко и Морган влезе развълнуван.
— Излезе нещо. Дейв, трябва да дойдеш с мен. Хелън, ще говорим, преди да си тръгнете.
Гърни последва Морган надолу по стълбите и навън на моравата.
— Трябва да се върнем в града — каза Морган, като тръгна към полицейските коли под портика.
Кира Барстоу вече беше там, близо до лабораторния микробус, и гледаше нещо на телефона си. Морган седна зад волана на джипа и махна на Гърни да седне до него.
— Резултатите от тестовете излязоха — съобщи, като запали мотора.
Не каза нищо повече, докато не преминаха по алеята и покрай униформения полицай на портала.
— Скалпелът, който Словак намери в оранжерията? Кръвта по него е на Ангъс. А кървавите отпечатъци по него? Те са на Били Тейт. Парчето плат в устата на кучето? Следите от кръв по него са на Били Тейт. И в тъканта има частици, които съвпадат със счупеното стъкло от вратата на оранжерията. А следите от кръв по стълбите и килимите във фоайето? Кръвта по отпечатъците от обувки е на Ангъс, вероятно от стъпване в нея. Но една от капките на килима е от кръвта на Тейт.
— Тейт е мъртъв, нали? — попита Гърни.
— Със собствените си очи видях как се случи. Видях как мълнията го удари. Видях как падна. Видях как патологът го обяви за мъртъв. Видях как внасят трупа му в погребалното бюро.
— Звучи доста безспорно. Имаш ли план какво да правите по-нататък?
— Казах на Кира да се обади на Брад, да му каже за лабораторните резултати и после да се срещнем в участъка. Обадих се на Пийл и го помолих да провери в погребалното бюро.
— За да се увериш, че вашият мъртъв заподозрян е все още мъртъв?
Очите на Морган се разшириха в знак на безсилие.
— Вероятно. Не знам. Мъртвият не може да възкръсне, нали? Това не е временно състояние.
Телефонът му иззвъня. Той натисна бутона за включване на микрофон.
— Началник Морган на телефона.
— Обажда се Данфорт Пийл.
— Благодаря, че се обади толкова бързо. Провери ли?
— Къде си?
В патрицианския акцент на мъжа се прокрадваше остра нотка.
— На Уотървю Драйв. На път за селото. Всичко… наред ли е?
— Нямаше да ми възложиш тази странна задача, ако очакваше всичко да е наред, нали? Много добре знаеш, че нещо не е наред.
Морган несъзнателно отвори уста — изражението на човек, който вижда настъпващо бедствие.
Гласът продължи, дрезгав и леко треперещ:
— Трупът е изчезнал.
— Моля?
— Няма го. Някой е откраднал проклетия труп на Тейт.
Морган влезе на паркинга зад голямата викторианска сграда на погребалното бюро и спря до повдигнатия на крик сребрист лексус.
После се обади на Словак и Барстоу и им съобщи новината за изчезването на трупа. Нареди им да тръгват веднага за погребалното бюро.
— Какво мислиш, че става тук? — обърна се към Гърни.
— Трудно е да се каже. Но това е интересно развитие на нещата.
— Защо, по дяволите, някой ще иска да открадне трупа?
Гърни не отговори.
Морган слезе от джипа, запали цигара и дръпна от нея с всички сили, сякаш димът беше кислород. Словак пристигна по алеята с додж „Чарджър“ без опознавателни знаци, а веднага след него се появи лабораторният микробус на Барстоу.
Морган стъпка цигарата на тротоара. Барстоу отвори задната врата на микробуса и извади четири комплекта лабораторни гащеризони — което би било излишно при обикновен обир, но сега беше напълно уместно предвид връзката на изчезналия труп с убийството.
Словак заговори първи:
— Каква е теорията? Някой е взел трупа на Тейт и го е завлякъл в къщата на Ръсел, за да остави следи? Не виждам никаква логика в това.
— Не е необходимо да носи целия труп — небрежно отбеляза Барстоу. — Достатъчно е било да вземе малко кръв за килима и за плата в устата на кучето, плюс един-два пръста, за да остави отпечатъци. От осакатената ръка на жертвата знаем, че убиецът е добър в рязането на пръсти.
Словак се намръщи.
— Тогава защо да си прави труда да изнася целия труп?
— Уместен въпрос. — Тя погледна Гърни. — Някакви идеи?
— Твърде рано е за идеи. Трябва ни повече информация.
Като по команда, задната врата на погребалното бюро се отвори и един мъж излезе на паркинга. Розовият му кашмирен пуловер и зелените панталони изглеждаха по-подходящи за голф клуб, отколкото за погребална агенция.
— Морган! Влизайте.
Това беше същият арогантен глас, който Гърни бе чул по високоговорителя в джипа. Данфорт Пийл изглеждаше млад, вероятно малко под трийсет. Имаше грижливо сресана руса коса, бледо лице и нацупени устни.
Морган се усмихна вяло.
— Идваме след секунда, Дан. Само да се подготвим.
Вече с гащеризони, калцуни и гумени ръкавици, четиримата полицаи влязоха заедно с Пийл в залата, където миришеше на дезинфектант. В края на коридора имаше затворена врата.
Пийл се обърна към Морган. В гласа му се долавяше сдържан гняв.
— Това е стаята за балсамиране със склада за труповете. Когато ми се обади, дойдох от офиса и открих тази шибана бъркотия. Не съм пипал нищо.
Заведе ги в голямо помещение, оборудвано като секционна зала в морга. Тук миризмата на дезинфектант беше по-силна. По средата имаше лъскава бяла маса за балсамиране, свързана със специализирана водопроводна система за пълнене и източване на водата. Отгоре висяха силни лампи като в операционна зала. Покрай стените имаше стъклени шкафове. Вратичката на един от тях беше счупена.
Вниманието на Гърни обаче беше привлечено от хранилището за трупове от другата страна на масата. Над два метра високо и поне толкова широко и дълбоко, приличаше на гигантски сейф или промишлен хладилник. Вратата му, почти по цялата ширина на помещението, беше широко отворена. Вътре се виждаше ковчег с повдигнат капак, поставен върху количка, подобна на подвижните носилки, използвани в болниците. Тапицерията на ковчега беше нацапана с кръв. На едно място капакът беше разцепен.
— Гледайте какво са направили тия идиоти — измърмори Пийл, като проследи погледа на Гърни. — Под страничната лайстна има ключалка, но никой не си е дал труда да я потърси. Просто са разбили капака.
— „Те“ ли? — попита Гърни. — Имате ли причина да смятате, че не е бил само един човек?
— Не е ли очевидно? Тейт тежеше най-малко седемдесет килограма. И количката е все още на мястото, където я бях оставил, преди да изляза. Значи трупът е бил изваден от ковчега и изнесен от сградата. Невъзможно е за сам човек.
Словак замислено поглаждаше брадичката си в почти пародиен жест на вглъбение.
— Освен ако той — или тя — не е изкарал ковчега до задната врата с количката, отворил е капака, завлякъл е трупа в багажника на колата си и после е върнал количката обратно — отбеляза Барстоу, като гледаше втренчено погребалния агент. — Защо да губи време да връща количката?
Морган — който, както Гърни добре знаеше, мразеше всякакви спорове, в които трябва да бъде арбитър — ги прекъсна, като вдигна ръка.
— Хайде да обсъждаме възможните варианти по-късно. — Обърна се към Пийл. — Видя ли някакви следи от взлом?
Погребалният агент посочи една врата отстрани на главната зала. Ръкавът на пуловера му се дръпна малко и отдолу се показа златен часовник „Картие“.
— Прозорецът е отворен. Беше затворен последния път, когато бях тук.
— Затворен и заключен?
— Може да не е бил заключен. Не съм сигурен.
— Освен счупения ковчег и отворения прозорец има ли нещо друго, което да е пипано?
— Очевидно това — отговори Пийл, като посочи счупената стъклена вратичка на шкафа до стената.
— Взели ли са нещо?
За първи път в арогантния глас на Пийл се прокрадва нещо подобно на страх.
— Пет хирургически скалпела и един чук за кости.
Барстоу отново заговори:
— Бихте ли описали чука?
— Най-големият, който имам. Двайсет и пет сантиметрова дръжка. Усилена с олово глава. Ударна повърхност с малък диаметър. Защо питате?
— Дълго е за обяснение.
Морган се върна към предишната си линия на разсъждения.
— Забеляза ли нещо друго да е откраднато или пипано?
Пийл посочи голата стена между двата шкафа.
— Там има някакви странни драскотини.
Морган и Барстоу се приближиха и огледаха мястото. На стената беше надраскана хоризонтално разположена осмица с вертикална черта през средата. Изглеждаше изстъргана в боята с остър инструмент. Барстоу извади телефона си и направи снимка.
— Нещо друго? — попита Морган.
— Не, освен това всичко друго е прекрасно!
Морган стисна устни. Заговори с равния глас на човек, който обезврежда бомба:
— Сега ще оставя Кира да работи. Нейните криминалисти ще извършат огледа. Ако извършителите са оставили някакви следи, те ще ги намерят. Междувременно искам да си съставя обща картина за ситуацията — особено за периода между докарването на тялото на Тейт и открадването му. Спомена, че горе имаш офис. Там ще е подходящо да поговорим, освен ако не предпочиташ да дойдеш при нас в участъка.
Пийл го изгледа продължително, преди да отговори, сякаш гневът от оскверняването на работното му място му пречеше да мисли.
— В офиса ми… може.
Междувременно Гърни забеляза нещо, което приличаше на обектива на скрита камера за наблюдение, монтирана на вратата на един от шкафовете.
Посочи я.
— Това, което си мисля, ли е?
Пийл вдигна очи и отговори неохотно:
— Боя се, че да.
„Офисът“ на Данфорт Пийл нямаше нищо общо с представата, която предизвиква тази дума. Освен красив орехов шкаф и лаптоп, поставен върху антична масичка, тук нищо не подсказваше, че мястото се използва за правене на бизнес, дори за такова изискано начинание като подготовката на погребения на богати покойници.
Старинните мебели приличаха на обзавеждане в реномиран интелектуален клуб. На едната стена имаше окачени червеникавокафяви гравюри, изобразяващи, както предположи Гърни, яхтите победителки в различни ветроходни състезания, а на другата — стари ботанически гравюри. Четири кресла, тапицирани с дамаска от времето на кралица Ан, бяха подредени около овална масичка с китайска ваза по средата.
Пийл посочи креслата и се настани на едното. След като всички седнаха, той отдели няколко секунди, за да изтръска невидими боклучета от пуловера си. После вдигна очи и се усмихна напрегнато.
Морган се покашля.
— Искам да знам повече за камерата в стаята за балсамиране и цялата ви система за сигурност.
Пийл се облегна на стола и кръстоса крака. Елегантните обувки, които се виждаха под крачолите на зеления му панталон, изглеждаха скъпи. Той събра замислено пръсти пред брадичката си и заговори:
— Преди три-четири години някакви вандали от Бастенбург нахлуха в залата за балсамиране. Един съсед ги забелязал и ги задържаха почти веднага. Нямаше щети освен разбитата ключалка на задната врата. Но това предизвика безпокойство и извиках охранителна фирма, която инсталира модерна система за наблюдение. Свръхчувствителна към звук и движение, аудиотропична, видеотропична, с висока дефиниция, пълна цветова гама.
Словак го прекъсна:
— Извинете? Аудиотропична? Видеотропична? Бихте ли…?
— Обективът на камерата се завърта автоматично по посока на всеки регистриран звук или движение, следва го и го предава — за запис на този компютър. — Пийл посочи лаптопа на другата масичка. — Идеално на теория. Ужасно на практика.
— Как така?
Погребалният агент обясни, като гледаше Морган и Гърни:
— Силата на проклетата система е нейната слабост. Чувствителността е толкова голяма, че само създава главоболия. Зад паркинга ми има улица. Всяка проклета кола, която минаваше, задействаше функциите на системата. Всяка сутрин на този компютър намирах купища видеозаписи от задната стена на стаята за балсамиране — където камерата бе регистрирала шума от преминаващите коли. Всички тези файлове с висока разделителна способност ядяха паметта на компютъра.
— И ти накрая я изключи? — попита Морган.
— Не изцяло. — Пийл изтръска още една невидима частица от пуловера си и отново събра пръсти. — Оставих функциите за търсене и предаване включени, защото често съм тук вечер и мога да погледна на компютъра, ако става нещо подозрително. Всъщност нищо не става. Но изключих функцията за запис.
— Значи главната функция за наблюдение е включена постоянно?
— Само от 21:00 до 6:00. Доколкото знам, в Ларчфийлд никога не са се извършвали престъпления през деня.
— Значи — обобщи Морган намръщено, — ако беше в този кабинет в нощта на открадването на трупа, щеше да видиш, че се случва, на този компютър?
— Точно така.
— Но сега няма запис?
Пийл мрачно потвърди:
— Съвършено вярно. Вбесяващо вярно.
— Ще бъде полезно, ако разкажеш всичко, което се е случило между преминаването на трупа в твое владение и последния път, когато си го видял.
Пийл вдигна ръце.
— Нека изясним този термин „владение“. Словак ми каза, че най-близката роднина на починалия, Дарлийн Тейт, е поискала тялото да бъде докарано тук преди окончателното решение за погребението му. Изпълних това искане като услуга, а не като официално преминаване във владение. Съгласих се единствено като временно съдействие на опечалените.
Морган погледна Словак за потвърждение.
Младият полицай кимна утвърдително и добави някои подробности, очевидно за Гърни:
— Мащехата на Били ме помоли да докарам трупа тук. Каза, че ще дойде възможно най-скоро, за да обсъдим подготовката за погребението. Тъй като фаталният инцидент се случи пред мен, началник Морган и двама души, които снимаха, доктор Фалоу каза, че няма нужда от аутопсия.
Може би в отговор на изненаданото изражение на Гърни Словак добави:
— Доктор Фалоу е не само местният личен лекар, но и съдебномедицинският експерт на окръга, затова той взима решенията за аутопсиите.
— Подписал ли е предварителния смъртен акт?
— Да, подписа го. Веднага след като докарахме трупа с количката.
— Толкова бързо ли дойде?
— Да. Живее тук, в селото. Веднага щом видяхме, че Тейт падна, му се обадихме — в качеството му на редови лекар. Той огледа Тейт на земята, обяви го за мъртъв и после подписа смъртния акт в стаята за балсамиране.
Пийл продължи разказа си, като отново се обърна към Морган:
— Както казах, Дарлийн Тейт щеше да дойде, за да даде допълнителни указания.
— Дойде ли, както обеща?
— По-рано, отколкото очаквах. Около 5:30 сутринта. Все още бях тук, в офиса.
— Даде ли ти конкретни указания?
— О, да. Конкретни и необичайни.
— В какъв смисъл необичайни?
— Първо, настоя срещата ни да се проведе в стаята за балсамиране, а не в офиса ми. Помоли да ѝ покажа трупа. Предупредих я за ужасния вид на лицето след удара от мълния. Имаше вертикална прогорена рана, като част от костта над окото и на скулата беше оголена. Но тя настоя да извадя тялото от хранилището, за да го види. Неохотно го направих — напълно готов за реакция на шок. Но шокът беше за мен, когато видях изражението ѝ. — Пийл замълча за момент и после добави: — Тя се усмихна.
Морган се намръщи.
— Усмихна ли се?
— Лъчезарно.
— Каза ли нещо?
— Попита ме дали Били е мъртъв.
— И ти ѝ каза, че да?
— Разбира се.
— Как реагира тя?
— Каза: „Да се надяваме, че е за постоянно“. Честно казано, направо ме побиха тръпки.
— Боже — промърмори Морган. — Даде ли ти указания за погребението?
— Само за това, че няма да има балсамиране, няма да има некролог, няма да има никаква служба.
— Поиска ли нещо друго?
— Каза, че ѝ трябват няколко дни, за да реши къде да погребе тялото, и ме помоли да го оставя тук дотогава.
— И това беше всичко?
— Не съвсем. Поиска веднага да избере ковчега. Поддържам ограничен асортимент в шоурума долу. Тя избра най-евтиния. После настоя да сложа трупа вътре, там на момента, пред нея. Обикновено отказвам такава молба. Но нямах търпение да се отърва от нея и го направих. Беше неловко, нехигиенично и непрофесионално. Дрехите на покойника все още бяха мокри на местата, където имаше кръв.
Пийл въздъхна и поклати глава.
Морган се наведе напред на стола си.
— Какво стана после?
— Извадих от джобовете на дънките и суитшърта на покойния някои лични вещи — почти празен портфейл, телефон, ключове за кола — и ѝ предложих да ги вземе. Но тя отказа. Категорично. Поиска трупът на доведения ѝ син да остане така, както си беше. Беше непреклонна.
Словак попита объркано:
— Каза ли защо?
Пийл продължи да говори директно на Морган, сякаш подчертаваше, че предпочита да контактува само с най-високопоставения служител в стаята:
— Каза, че иска всичко, което той притежава, да изгние заедно с него в гроба. Да изгние в гроба. Това бяха точните ѝ думи.
Морган попита Пийл дали е сложил нещата в ковчега при трупа.
— Да. Сложих ги върху трупа, облечен точно както беше — с кървав суитшърт, дънки и маратонки. Затворих ковчега. Заключих го с резето. Прибрах го в хладилната камера. Затворих вратата. И накрая, слава богу, успях да се сбогувам с тази жена.
— И после кога влезе пак в залата за балсамиране?
— Когато ти ми се обади преди час и ме помоли да проверя Тейт.
Морган сякаш се мъчеше да осмисли всичко, което беше казал Пийл. Накрая се обърна към Гърни:
— Имаш ли въпроси?
Цял куп, помисли си той. Но сега не беше най-подходящият момент да ги зададе.
След разговора с Пийл Гърни, Морган и Словак слязоха в стаята за балсамиране, където Кира Барстоу наблюдаваше работата на двамата облечени в гащеризони криминалисти, които Гърни беше видял сутринта на поляната в имението на Ръсел. Морган попита Барстоу дали може да отиде с тях да поговорят в участъка и тя каза, че ще дойде след минута, след като даде на екипа си допълнителни указания за огледа на ковчега.
Вярна на думата си, дойде в заседателната зала точно когато Гърни, Морган и Словак сядаха. Морган постави пръстите си върху гладкия плот и посочи дебелия килим и махагоновата ламперия.
— Точно като в стария ни участък — отбеляза, очевидно на шега.
Гърни се усмихна при спомена за мръсните плочки на пода, евтините пластмасови столове и надраскания плот на масата в оперативната стая на детективите в преустроената жилищна сграда с тракащи водопроводни тръби, капризна отоплителна инсталация и неизтребими мишки. Щеше да се усмихне по-сърдечно, ако не беше възприел тази забележка като пореден опит за напомняне на съвместната им история, на неизбежния дълг.
Морган се обърна към Барстоу:
— Нещо интересно в стаята за балсамиране на Пийл?
Тя кимна ентусиазирано.
— Много пръстови отпечатъци, следи от обувки, влакна, косми, петна от кръв. Ще накарам лабораторията да работи цяла нощ. Трябва да имаме резултатите до утре сутринта.
Морган изглеждаше доволен или поне по-малко притеснен.
— Нека да отделим няколко минути, за да оценим това, което научихме от Пийл, и да определим приоритетите на следващите стъпки. Кой иска да започне?
Словак вдигна ръка като ученик.
— Детектив Гърни мълча през цялото време. Бих искал да чуя какво мисли.
— И аз — съгласи се Морган. — Дейв?
— Споменахте, че имате запис на инцидента с Тейт, направен от свидетел.
Морган кимна.
— Качиха го в архива с доказателства. Искаш ли да го видиш?
— Много.
Морган отвори някакво приложение на телефона си. Един полиран дървен панел в стената на залата се плъзна настрани и отдолу се появи голям монитор. След още няколко плъзвания с пръст и почуквания по телефона екранът оживя. Появи се нощно изображение от селския площад с бялата фасада на църквата, осветена от улична лампа. Камбанарията се очертаваше на черното небе.
Вниманието на Гърни бе привлечено от тъмен силует върху стръмно скосения покрив в основата на камбанарията. Камерата започна бавно да се приближава. Тъмният силует — с черен панталон и сив суитшърт — се приближи до ръба на покрива и уличните лампи го осветиха отдолу.
Словак се наведе към Гърни и обясни:
— Това е Били Тейт.
Гърни видя, че Тейт стиска някакъв флакон в едната си ръка, а с другата се държи за ъгъла на камбанарията.
Три светкавици бързо осветиха небето и след миг се чу гръм.
Тейт започна да движи флакона по стената на камбанарията.
Две синкаво-бели мълнии осветиха небето, този път по-ярко, и последва още по-силен гръм.
Още по-ярка светкавица очерта зловещо силуета на камбанарията и мъжа със суитшърта до нея. Почти веднага последва гръм и няколко секунди по-късно блесна още една мълния и проехтя друг трясък.
Словак посочи екрана.
— Сега ще го удари… веднага след следващия порив на вятъра.
Боклуци, листа и прах се вдигнаха във въздуха и се завъртяха пред църквата. Тейт се приближи още повече до камбанарията и се притисна до нея с цялото си тяло.
— Гледайте — каза развълнувано Словак. — Сега…
Ослепителната мълния откъсна Тейт от камбанарията и го хвърли през ръба на покрива. С бързо движение надолу, камерата проследи падането на тялото на земята.
Гърни потрепери не само от гледката, но и от един звук, запечатан в паметта му — толкова ясен, колкото в деня, в който го чу за първи път като млад полицай на изпитателен срок в Ню Йорк. Един наркоман скочи от прозорец на шестия етаж и падна на тротоара на по-малко от три метра от мястото, където стоеше Гърни. Ужасяващият звук от стоварването на тялото върху земята прозвуча в него дори и сега, след повече от двайсет и пет години.
Докато камерата стоеше фокусирана върху неподвижното тяло на Тейт, двама униформени полицаи хукнаха към мястото, където беше паднал, след тях притича Словак и веднага след него Морган, и двамата с цивилни дрехи. Словак коленичи до тялото и внимателно провери жизнените му показатели. Един от униформените полицаи започна да прави изкуствено дишане, като в същото време крещеше за дефибрилатор. Словак извади телефона си.
Морган бързо превъртя видеото на по-късен момент, когато на мястото се появи мъж с памучен панталон и широка жилетка, носещ малка кожена чанта. Той клекна до тялото и допря стетоскоп върху гърдите и шията. Поради позицията на камерата Гърни не видя ясно, но изглеждаше, че мъжът опипа с пръсти около гърлото и после провери очите. След малко се изправи и каза нещо на Словак, Морган и трети полицай, които бяха наблюдавали внимателно прегледа.
Морган спря видеото и се обърна към Гърни:
— Човекът, който преглеждаше Тейт, е доктор Фалоу.
След още едно бързо превъртане видеото показа как докарват подвижна носилка до трупа. Гърни разпозна човека, който я буташе — беше Пийл. Между него и доктора възникна спор, след което Пийл, Морган, Словак и един от униформените полицаи сложиха тялото на носилката. Погребалният агент тръгна напред и Морган изкара носилката от кадъра.
В този момент той отново спря видеото.
— Някакви въпроси?
— Колко време минава от началото на видеото до момента на откарване на трупа? — попита Гърни. — При това бързо превъртане на записа не мога да определя.
— Има вграден код за време, който изключих за това гледане, защото е малко разсейващо. Общото време от началото до края е малко под час. Първите двайсет минути показват Тейт на покрива. Това, което пуснах сега, започва от края на тази част. Пълната версия включва опитите за дефибрилация, пристигането на съдебния лекар с линейка и две полицейски коли от Бастенбург.
— Как Тейт се е качил на покрива?
— Има вътрешно стълбище, което води до върха на камбанарията, и врата от задната ѝ страна, която излиза на покрива.
Гърни погледна Словак.
— И Тейт се е качил да драска със спрей по камбанарията, така ли?
— Логиката е безполезна, когато става дума за Били Тейт.
— Тейт мразеше Ангъс, а пасторът на „Сейнт Джайлс“ е сестра на Ангъс — каза Морган. — Може да го е направил, за да го тормози чрез нея.
Барстоу се намръщи.
— Искам пак да видя нещо. Може ли да върнете видеото на момента точно преди последната мълния?
Морган го направи.
— Да! — каза тя, като се взираше в екрана. — От другата страна на камбанарията, на нивото на кръста на Тейт. Може ли да увеличите тази област?
Морган направи няколко движения върху телефона си и въпросната част от сцената се разшири и запълни целия екран.
— Не се вижда много ясно заради ъгъла на камерата и лошото осветление от уличната лампа — каза Барстоу, — но драсканиците се забелязват. Виждате ли извитите пресичащи се линии?
Всички се наведоха напред и се вгледаха в мястото, което сочеше тя.
— А сега погледнете това — добави, като вдигна своя телефон.
На екрана беше снимката, която бе направила в стаята за балсамиране. Фигурата, надраскана върху боята на стената — хоризонталната осмица с неравна черта, която я пресичаше през средата. Тъмните драсканици на камбанарията бяха със същата форма.
Бръчките на безпокойство върху лицето на Морган станаха по-дълбоки.
— Някаква идея какво означава това?
— Докато вие бяхте в кабинета на Пийл, проверих в интернет за нещо, което прилича на тази фигура — обясни Барстоу. — Може да е просто съвпадение, но прилича на древния алхимичен символ на сярата.
— На сярата ли? — пренебрежително изсумтя Словак. — Какво общо има сярата?
— Може би нищо — каза Барстоу. — Освен това, че на сайта, където го намерих, пишеше, че сярата някога се е смятала за основната съставка в огъня на ада. Заради тази връзка някои сатанисти са възприели този символ за своя емблема.
Това обяснение предизвика напрегнато мълчание.
— Има ли нещо, което не знам? — попита Гърни.
Морган се размърда неспокойно на стола и обясни:
— За приятелката на Били Тейт, Селена Кърсън, се говори, че се занимава с вещерство, каквото и да означава това.
— Богатата вещица — измърмори Барстоу.
Гърни я погледна въпросително.
— Какво?
— Богатата вещица. Родителите ѝ са ѝ оставили доверителен фонд, вероятно защото са знаели, че никога няма да си намери работа. Занимава се с окултни идиотщини. Има голяма зловеща къща в гората. Сдуши се с Били Тейт, откакто го пуснаха от затвора. Облича се винаги в черно. Носи сребърни обеци на устните. Гледа те винаги втренчено, сякаш замисля каква гадост да ти стори. Много хора се страхуват от нея.
— Самотница ли е? — попита Гърни. — Или е част от някаква група?
— Не съм чувал за група. А вие, шефе?
Морган поклати глава.
— Доколкото знам, единствената зловеща група тук бяха двамата с Тейт. — Замълча за миг, после се обърна към Словак: — Брад, трябва да посетиш Селена Кърсън. Символът, надраскан на стената при Пийл, е достатъчно основание да я заподозрем за кражбата на трупа. Но бъди внимателен. Изрази съболезнования. Кажи ѝ, че просто изясняваш някои обстоятелства по случая. Виж как ще реагира на въпросите за Тейт. Не казвай нищо, което да я накара да млъкне или да се обади на адвокат.
Словак не изглеждаше доволен. Той завъртя раменете си като щангист, който е получил схващане на врата.
— Ако числото осем подсказва, че тя е замесена, защо не вземем заповед за обиск на къщата ѝ, да отидем там и да я притиснем?
Морган поклати глава.
— Осмицата може и да не означава това, което си мислим. Връзката е твърде косвена за основание за съдебна заповед. Имаме нужда от повече улики.
— Имам въпрос — каза Гърни. — Видеото от инцидента показва как двамата с Брад помагате да качат Тейт на носилката. Добре ли видя лицето му?
Морган кимна.
— Кристално ясно.
— Значи не се съмняваш, че човекът, който е паднал от покрива, е Били Тейт?
— Не се съмнявам ни най-малко. А ти, Брад?
Словак поклати енергично глава.
— Никакво съмнение.
— Дори и с обезобразеното от мълнията лице? — попита Гърни.
— Пораженията бяха ужасни — обясни Морган, — но само от лявата страна. Дясната беше непокътната. Никой на местопроизшествието не се съмняваше в самоличността му. Това е едно от малкото неща в този случай, за които съм сигурен. — Погледна въпросително Гърни. — Изглеждаш озадачен.
— Опитвам се да разбера връзката между кражбата на трупа на Тейт и убийството на Ангъс Ръсел. Не виждам какъв е смисълът да оставят отпечатъци на мъртвец по оръжието на убийството. Кражбата на трупа е била рискована, а не виждам каква полза би могла да донесе. Ако Тейт е бил мъртъв преди Ръсел да бъде убит, очевидно няма как да повярваме, че той го е извършил. И така, какъв е смисълът да се оставят тези фалшиви улики в къщата на Ръсел?
— Може би убиецът има много извратено чувство за хумор — предположи Словак.
Гърни поклати глава.
— Ако това беше просто зловеща шега на убиеца, усилието, което е положил, за да я изпълни, изглежда непропорционално голямо. А като форма на отвличане на вниманието, няма никакъв смисъл. Това ме кара да се питам какво пропускам.
Морган си позволи да се усмихне.
— Това ми дава надежда. Навремето в Ню Йорк всеки път, когато се съсредоточеше върху някой странен факт в разследването, това водеше до решение.
— Като споменахме странности — продължи Гърни, — тази среща, за която Пийл разказа — с Дарлийн Тейт, едва ли може да се нарече нормална. Дали между нея и доведения ѝ син се е случило нещо, което може да го обясни?
Словак заговори пръв:
— С Били Тейт бяхме заедно в гимназията, с една година разлика. Имаше слухове за него и мащехата му. Доста скандални слухове.
— Правили са секс?
— Отначало беше само слух, но когато баща му го простреля, това беше потвърждение.
— Баща му го е прострелял?
— Пет пъти. Хората от Бърза помощ отначало помислили, че е умрял. Но оцеля. Баща му лежи за най-малко двайсет години в Атика за опит за убийство.
— Кога се случи това?
— Преди десет-дванайсет години. Били беше първи курс в гимназията на Ларчфийлд.
— Връзката между Били и Дарлийн продължи ли, след като той завърши училище?
— Не знам. След известно време на хората им омръзна да говорят. Но после отново си спомниха за това преди около година, когато Били и Селена Кърсън станаха гаджета. Когато това започна, някой стреля с пушка по къщата на Селена. Получихме анонимно обаждане, че е била Дарлийн, но нямахме основания да започнем разследване.
Словак погледна за потвърждение Морган, който сви рамене.
— Никакви свидетели. Никакви доказателства. Но колкото щеш лоши предчувствия.
— Изглежда, че във вашето идилично кътче от света има изненадващо много проблеми — отбеляза Гърни.
Словак кимна.
— Хората от селския съвет се погрижиха да убедят медиите, че семейство Тейт живеят в Бастенбург, а не в Ларчфийлд. Сигурно биха казали, че и Ангъс е убит в Бастенбург, ако можеха.
Морган забарабани нервно с пръсти по масата, като погледна Гърни.
— Добре. Време е за следващите стъпки. Дейв, имаш ли някакви идеи за приоритетите?
— Само за най-очевидните. За да бъде откраднат трупът, вероятно извършителят не е бил сам. Трябва да са използвали кола, за да го транспортират. Може би някой е видял как го товарят в задния двор на погребалното бюро или как го разтоварват там, където са го закарали — може би в имението на Кърсън? Ако приемем, че това се е случило след залез-слънце, кражбата на трупа трябва да е станала след осем в нощта след нещастния случай. После той или части от него е трябвало да бъдат закарани в имението на Ръсел в периода, определен от съдебния лекар като час на смъртта на Ангъс — между 3:00 и 5:00 сутринта. Има логика да се съсредоточим върху търсенето на очевидци, които може да са видели нещо през нощта.
Морган кимна в съгласие.
— Брад, искам да се заемеш с това възможно най-скоро.
Словак се намръщи.
— Всичките ми хора са заети да разпитват живеещите на Хароу Хил. Не ми остана никой, който да върши работа около погребалното бюро или къщата на Селена.
— Раздели хората си. Или поискай подкрепления от Бастенбург. Каквото предпочиташ. — Морган се обърна към Барстоу: — Кира, ти ще наблюдаваш местопрестъплението при Пийл и как върви работата в лабораторията през нощта. Обади ми се, когато получиш резултати. Пропуснах ли нещо?
Тя се усмихна.
— Чухте ли описанието на Пийл за откраднатия чук?
Той кимна.
— Звучеше като твоето описание на чука, който са използвали при взлома в оранжерията.
— И за да убият кучето.
— О, да. Изглежда, чукът свързва крадеца на трупа директно с взлома при Ръсел. Брад, когато в лабораторията приключат със скалпела, покажи го на Пийл. Да видим дали ще потвърди, че е един от петте, откраднати от стаята за балсамиране. Дейв, някакви други идеи?
— Пийл каза, че е оставил телефона на Тейт в ковчега. Похитителят на трупа може да го е взел. Ако е включен и батерията все още не е паднала, може да се локализира. Освен това трябва да получите заповед за изискване на информацията от последните обаждания и текстови съобщения на Тейт.
Морган каза на Словак незабавно да предприеме действия и по двете предложения. После си пое дълбоко дъх, като прелюдия към трудна тема.
— Има още един последен въпрос. Ситуацията с медиите. Досега беше под контрол. Смъртта на Тейт беше описана като нещастен случай, без да се споменават мрачните истории около миналото му или враждебността му към Ръсел. Убийството на Ангъс привлече повече внимание и бяхме изложени на известен натиск от репортери. Но това не е нищо в сравнение с торнадото, което ще ни връхлети, когато се разбере, че може да има връзка между двата смъртни случая. Искам да кажа, бъдете готови за ужасна буря. Не давайте никаква информация. Насочвайте всички въпроси към мен.
След като Словак и Барстоу тръгнаха да изпълняват задачите си, Морган се облегна на стола, изду бузи и бавно издиша. Погледът му бавно се плъзна из съвещателната зала и накрая спря върху големия екран. Взе телефона си, натисна няколко икони и дървеният панел закри отвора в стената. Морган леко плъзна пръст по полираната повърхност на масата.
— Още един пример за щедростта на Ангъс. Този човек беше обсебен от идеята всичко в Ларчфийлд да бъде най-високо качество.
След като замълча за няколко минути, отново заговори, без да поглежда Гърни:
— Спомням си, че веднъж каза, че да молиш за помощ, не е признак на слабост, а знак за здрав разум. Още ли мислиш така?
— Да.
— Радвам се, че дойде.
Гърни не коментира.
— Много ми помогна. Много. Ситуацията тук отива към… Не знам какво става, но съм убеден, че това е нещо, в което си по-добър от мен. Очевидно Брад и Кира много те уважават. — Морган погледна Гърни в очите. — Какво мислиш за участието си?
— Честно ли? Чувствам се като пето колело. Знам, че искаш помощ, но като външен човек с неизяснено положение и без правен статут не мисля, че съм най-подходящ. Ти и хората ти познавате Ларчфийлд по-добре от всеки друг.
Нервният тик в ъгълчето на устата на Морган отново се прояви.
— Има нещо, което не съм ти казал — призна той. — За моето положение тук. Сложно е. Когато ръководех охраната в колежа, вършех допълнителна работа за семейство Ръсел. Частни разследвания. Проверки на хора, с които Ангъс имаше вземане-даване. Такива неща.
— И какво беше заплащането?
— Щедро. Което е част от проблема.
— О?
— Искам да кажа, че с предишни обвързаности като тази… — гласът на Морган заглъхна за момент. Когато продължи, погледна към тавана, сякаш беше омекотяващ филтър между него и Гърни. — Във важен случай като този старата обвързаност може да ти подпали задника. Затова се опитвам да установя известна дистанция. Да наложа рамка на обективност. Нали разбираш за какво говоря?
— Излиза, че е по-сложно, отколкото ми каза в началото.
Морган кимна и сведе очи към пода.
— Не знам защо не го споменах по-рано. На фона на всичко, което се случва… Не ми се стори толкова важно. А има и още нещо — най-добре да го кажа сега. Ситуацията с жена ми доста ме тревожи. Не исках да те замесвам в това. Но мисля, че имаш право да знаеш. За да няма тайни между нас.
Гърни го остави да говори.
— След Ню Йорк работата в колежа „Ръсел“ беше истински подарък за мен. Това разсея всякакви спекулации и въпроси за моето оттегляне, защото „директор по сигурността“ в престижен частен колеж звучеше като стъпка напред. Аз не просто си стъпих на крака — попаднах в истинския рай. Почти не забелязах, че Каръл не е толкова ентусиазирана. Мислех, че с обществената си работа и дипломата си за медицинска сестра без проблеми ще си намери работа тук. Единственото, което ме интересуваше, беше шансът, който аз получавах. Моята кариера.
Морган замълча и поклати глава. Когато продължи, гласът му бе изпълнен със съжаление:
— Преместихме се. Но когато пристигнахме, се сблъскахме с реалността. Не беше толкова идеално, колкото си го представях. Не можехме да си позволим къща в селото, затова отидохме да живеем в дивотията, където открихме всички селски забавления — отровна смрадлика, змии, термити, преливане на помийната яма. Наложи се Каръл да си търси работа по-дълго, отколкото очаквах. Когато най-сетне си намери, получаваше половината от това, което ѝ плащаха в Ню Йорк. И веднага влезе в конфликт с група фанатици фундаменталисти в Бастенбург — откачени, живеещи във военизиран лагер, който наричат „църква“ и за който се носят всякакви слухове за полигамия, детски бракове, изнасилвания и насилие. Каръл е трън в очите им. Тя използва всеки законен лост в криминалното и гражданското законодателство, за да изправи предводителя им на съд и да му вгорчи живота. Но колкото и отвратителен да беше — и все още е, — той има пари и връзки. Когато ме назначиха за шеф на полицията, нейната обществена дейност се превърна в усложнение за позицията ми.
Морган потърка длани в бедрата си, сякаш се опитваше да ги стопли.
— Трябваше да правя компромиси, за да не създам впечатлението, че участвам в нейната лична война. Заради параноята си дори избягвах да говоря с нея по този въпрос. Тя беше напълно обсебена и аз спрях да я слушам. Започнах ревностно да защитавам работата си. Обърнах гръб на всичко, което беше важно за Каръл. Този неин кръстоносен поход бе станал най-важната част от живота ѝ, а аз го пренебрегвах, за да предпазя работата си. Държах се така, сякаш тя не съществуваше.
Морган се облегна над масата, подпря челото си с ръце и се втренчи в нищото, сякаш гледаше в някаква своя вътрешна бездна. Гърни се почуди дали това е краят на разказа му. Нима отчуждението от жена му толкова бе завладяло ума му, че не можеше да си върши работата?
— Каръл умира — тихо изрече Морган.
Гърни премигна смаяно.
— Моля?
— Има нелечим рак. В мозъка, в сърцето, в белия дроб. Спряхме лечението.
— Господи, Майк. Много съжалявам.
— Е, това е. Така стоят нещата при мен.
В настъпилата тишина Гърни имаше тревожното усещане, че бракът на Морган по особен начин е като мрачно ехо на неговия собствен брак. Разбира се, имаше големи разлики, но приликите бяха достатъчно очевидни, за да си помисли, че при друго стечение на обстоятелствата и той можеше да е на негово място.
И достатъчно ясни, за да смекчат резервите му към настойчивостта на бившия му партньор.
В това разположение на духа той откри, че слуша по-отзивчиво, когато след малко Морган предложи да предприемат действия за уреждане на по-нататъшната му роля в разследването.
И точно в това разположение на духа се съгласи.
След като остави привилегирования анклав на Ларчфийлд в огледалото за обратно виждане, Гърни превали билото, разделящо изумрудената долина зад него от мрачните простори на Бастенбург в равнината долу.
Докато минаваше по главната улица на града, имаше чувството, че дори слънцето тук не свети толкова ярко — вероятно не толкова заради качеството на самата светлина, колкото заради аурата на унинието, празните витрини на магазините и празните очи на хората.
През останалата част от едночасовото си пътуване до дома се опита да се наслаждава на природните красоти, а не да си блъска главата с обърканите въпроси, свързани с убийството в Хароу Хил. Но едва в края на пътуването — когато заобиколи плевнята, мина през ливадата и видя Мадлин, хвърляща царевица на кокошките — успя да се отпусне и да подреди мислите си.
За добро или лошо, Гърни беше настроен за рационални начинания, но щастието, както многократно се уверяваше, не беше резултат от логическо търсене, не беше нещо, което може да се хване. То беше дар. Идваше внезапно, неочаквано — както сега, в този миг, в който видя Мадлин, усмихната и с розово яке сред суетящите се кокошки, кълвящи царевичните зърна. Гърни паркира колата до лехата с аспержи, слезе и вдиша уханието на влажна трева.
След като изтърси последните зърна от кутията, Мадлин се приближи до него и го целуна за поздрав.
— Вратичката на кокошарника заяде. Може ли да я отвориш, докато приготвя вечерята?
Оказа се, че проблемът не е толкова лесен за решаване, колкото изглеждаше. Наложи се доста да думка и да дърпа, както и да прибегне до помощта на силиконова смазка и кози крак, които трябваше да вземе от плевнята. Но тези усилия имаха и своите предимства. За половината час, докато се занимаваше с тази дейност, мислите му дори за миг не се потопиха в блатото на Морган и Ларчфийлд, а когато влезе в къщата, Мадлин беше приготвила едно от любимите му ястия за вечеря — печена сьомга, задушени аспержи и ориз басмати със сладък пипер.
Гърни смени ризата си, изми си ръцете и седна на кръглата масичка пред плъзгащите се прозорци.
— Благодаря — каза. — Опитах се да се справя сама, но не успях да помръдна вратата. — Мадлин сипа още сос върху сьомгата. — Какво е положението в Ларчфийлд?
— Всичко е странно. И колкото по-дълго стоях, толкова по-странно ставаше.
Тя хапна малко ориз и го изчака да продължи.
— Изглежда, че някой е откраднал трупа на един местен идиот от погребалната агенция и го е използвал, за да подхвърли улики, че този идиот е извършил убийство ден след смъртта си. Водещият детектив на разследването е млад служител без почти никакъв опит с такива престъпления. През половината време ми се подмазваше, а през другата половина се караше с главния криминалист. Накрая Морган ми каза, че съпругата му умира, и ми предложи празен чек, ако поема разследването.
Мадлин остави вилицата.
— Жена му умира?
— Така ми каза.
— Вярваш ли му?
— Да. Трябва да е напълно извратен, за да лъже за нещо подобно. Не мислиш ли?
Тя сви рамене.
— Познаваш го по-добре от мен.
— Е… Трябва да приема, че казва истината.
Тя отново взе вилицата.
— Прие ли празния чек?
— Казах му, че ще направя каквото мога. Без да обещавам нищо.
— Не изглеждаш много доволен.
— Не съм.
— Тогава защо…
— Защото щях да съм по-малко доволен, ако му бях отказал.
Мадлин му хвърли един от онези погледи, които го караха да се чувства така, като че ли тя разбира мотивите му по-добре от него самия.
Погледът му се спря на чертежа на кошарата за алпаки, който все още беше на масата, сега леко поръсен със сол и пипер. Почуди се кога Мадлин отново ще спомене тази тема. Разбира се, щяха да я обсъждат на предстоящата вечеря с Уинклър и тази мисъл още повече уби желанието му да ги вижда.
— Гледай — каза Мадлин, като посочи кехлибареното зарево на залеза над хълма.
— Много красиво — съгласи се той, като погледна през френските прозорци.
Мадлин загря соса и двамата доядоха мълчаливо останалите в чиниите им сьомга, ориз и аспержи. Както обикновено, тя настоя да раздигне масата и да измие чиниите. Гърни остана на стола си. Гледаше блестящия под залязващото слънце склон на хълма, но мислите му бяха в Ларчфийлд.
След като приключи с чиниите, Мадлин избърса мивката, сгъна кърпата и се качи на горния етаж, за да посвири на виолончело. Междувременно мислите на Гърни се върнаха обратно по криволичещия път към странните обстоятелства около нелепата смърт на Били Тейт, кражбата на трупа му и привидно безсмисленото му замесване в убийството на Ангъс Ръсел.
Тези странности сами по себе си биха направили случая сериозно предизвикателство за всеки отдел за тежки престъпления — дори и без слуховете за кръвосмешение, магьосничеството и кмета с очевиден финансов мотив за убийство. Оставаха и усложненията, свързани с отказа на началника на полицията да предаде разследването на щатското полицейско бюро за криминални разследвания.
Тази мисъл напомни на Гърни, че Ларчфийлд е в района на Полицията на щата Ню Йорк, където Джак Хардуик бе работил като следовател за Бюрото за криминални разследвания.
Въпреки маниакалната вулгарност и агресивния характер на Хардуик — комбинация, която в крайна сметка сложи край на кариерата му в щатската полиция — Гърни винаги бе смятал, че безстрашието и деловият интелект на този човек са достатъчна компенсация за скандалните му маниери и поведение.
Реши да му се обади, за да провери дали той знае нещо полезно за Ларчфийлд. Включи се гласова поща и Гърни остави съобщение.
Тъй като не му хрумна какво друго може да направи, реши да седне в един от столовете на патиото и да се отпусне. Въпреки че слънцето вече се беше скрило зад западния хребет, столът все още бе топъл. Настани се удобно и започна да наблюдава как цветът на облаците се променя от прасковено през корал и розово до лилаво. От къщата долетяха звуците на концерт за виолончело на Бах и той се унесе в спокойна дрямка.
Когато малко по-късно Мадлин излезе и седна на подлакътника на дървения шезлонг срещу него, Гърни отвори очи. Беше захладяло и цветовете бяха изчезнали от небето.
— Докато се опитвах да се съсредоточа върху музиката, през цялото време ми се струваше, че не ми казваш нещо — отбеляза тя.
— За Ларчфийлд ли?
— За готовността ти да помогнеш на Морган.
Гърни понечи да каже, че не е премълчал нищо, но това не беше вярно.
Той въздъхна.
— Ще прозвучи нелепо.
— Е, и?
— Искам да кажа, много нелепо. В допълнение към рационалните основания, мисля, че го правя, защото Морган ми напомня за майка ми.
— Защо?
— В поведението му има една такава нотка на оплакване, която ме отблъсква интуитивно. Майка ми цял живот се опитваше да ме накара да ѝ обърна внимание, да реша проблемите ѝ с баща ми, да поправя всичко, което се е прецакало в живота ѝ. Когато ме хвалеше, винаги беше за нещо, с което съм ѝ помогнал. Когато ме критикуваше, винаги беше за нещо, което не съм направил. Постоянното ѝ послание беше, че ѝ дължа нещо.
— Чуваш това в гласа на Морган?
— Да. Достатъчно съм разумен, за да не позволя на ехото от миналото да влияе на решенията ми. Но го чувам.
— Всеки чува такова ехо.
— Може би. Това е едно от нещата, които ме отблъскват. Но едно от нещата, които ме карат да искам да му помогна, е още по-нелепо. — Гърни замълча за момент.
Тя се усмихна.
— Обичам нелепите мотиви.
— В участъка имахме мишки. На всеки три месеца идваше фирма за обезпаразитяване, но ефектът траеше само няколко седмици. После мишките пак се появяваха. Морган започна да носи капани. От онези с вратичките. Полагаше много усилия за това. Залагаше ги всяка вечер с примамка от фъстъчено масло. Събираше ги всяка сутрин. В обедната почивка ги носеше в близкия парк. И пускаше мишките там. Понасяше много подигравки за това.
— Значи мислиш, че в него има нещо добро? Женкар, който обича мишки, не може да е толкова лош?
Гърни сви рамене.
Мадлин се усмихна.
— Може би всичките ти „за“ и „против“ нямат нищо общо с решението ти. Може би главният ти мотив е предизвикателството на самото разследване.
Двамата замълчаха. Останаха на терасата, заслушани в чуруликането на птиците, които се връщаха към местата си за нощуване, докато не се стъмни съвсем и студът не ги накара да се приберат в къщата.
Умората от дългия ден надви Гърни и той реши да си легне. Сънят му обаче бе нарушен от странни сънища, които продължиха цяла нощ. В последния той беше в огромна зала и чакаше на дълга опашка от черни говеда порода „Блек Ангъс“. Въздухът миришеше на сурови бургери. От тавана падаха сини и зелени топки. Глас от високоговорител му нареждаше да отгатва какъв цвят са топките. В ушите му кънтеше камбана, канеща го на погребение, в което трябваше да участва. На стената висеше изящна табела, на която с курсив пишеше: „Кланицата на Морган“.
Биенето на камбаната се трансформира в звъна на телефона му, който бе оставил на нощното шкафче. Сънен, той вдигна.
— Гърни.
— Дейв?
Беше гласът на Морган. Звучеше няколко степени по-разтревожено отпреди.
Гърни премигна няколко пъти, за да проясни зрението си, и погледна часовника на телефона си.
— Шест сутринта е. Какво е станало?
— Случаят току-що се обърна с главата надолу. Никой не е откраднал трупа на Тейт. Кучият син е станал и е излязъл сам.
— Моля?!
Гърни седна на леглото и веднага се разсъни.
— Не е мъртъв. Излязъл е от стаята за балсамиране на собствен ход. Никой не е оставил отпечатъците му в спалнята на Ръсел. Сам ги е оставил там.
— Откъде знаеш?
— Ковчегът. От лабораторията направиха микроанализ на разцепения ръб. Ковчегът не е разбит отвън. Разбит е отвътре.