Стой далеч от Хароу Хил

41

През следващите четирийсет и осем часа се оформи съвсем нов сценарий, подкрепен от множество веществени доказателства — в който Чандлър Аспърн, кметът на Ларчфийлд, беше главният злодей.

За Гърни новата хипотеза изглеждаше повече или по-малко задоволителна. От друга страна, много важни въпроси все още оставаха без отговор. Положителното беше, че вече имаше правдоподобни обяснения за два факта, които го притесняваха: обаждането на Тейт до номера на Аспърн от погребалната агенция и несъответствието между съдбите на Руби-Джун Хупър и Мери Кейн.

На сутринта на третия ден след застрелването му съсредоточената около Аспърн версия за убийствата в Ларчфийлд трябваше да бъде представена на окръжния прокурор, за да получат съгласието му да бъде направена публично достояние чрез медиите и разследването да бъде закрито.

Гърни се съгласи да присъства на срещата.

По молба на Морган той пристигна в участъка двайсет минути по-рано, за да обсъдят как полицейският началник ще представи доказателствата за вината на Аспърн.

Когато Морган го попита какво мисли за заключението му, Гърни отговори, че всичко звучи добре. Имаше някои съмнения, но знаеше, че ако ги повдигне в момента, Морган ще се притесни още повече.

— Познаваш ли окръжния прокурор? — попита Морган.

— Не.

— Секси мацка, която говори като картечница и според слуховете вече се е прицелила някъде по-високо.

— Имал ли си проблеми с нея?

— Нищо сериозно, само обичайното напрежение, което се получава с човек, който иска всичко да е перфектно и го иска за вчера.

— Очакваш ли по-сериозно напрежение на тази среща?

Преди Морган да успее да отговори, някой почука на отворената врата. Беше дежурният сержант.

— Страйкър дойде — каза той, сякаш обяви пристигането на данъчна ревизия.

Брад Словак и Кира Барстоу бяха заели местата си на масата в заседателната зала. Седяха срещу пиар експерта Мартин Кармъди и Грета Викърз, преподавателката по инженерни науки, която бе дала заключението, че ковчегът на Тейт е бил разбит отвътре.

В единия край на масата стоеше жена със спортна фигура и къса кестенява коса и говореше по телефона. Изглеждаше още ненавършила трийсет, което я правеше най-младата от окръжните прокурори в щата, но в хладното ѝ сурово изражение нямаше почти нищо младежко.

Гърни избра място до нея. Морган остана прав, докато Страйкър не приключи разговора и не седна. Тя остави телефона пред себе си, демонстративно погледна часа и каза без поздрав или встъпителни думи:

— Говорете, началник.

Морган прочисти гърлото си.

— Мисля, че познавате всички в тази стая, Кам, освен Дейв Гърни…

— Знам кой е. Да започваме.

Тикът в ъгъла на устата на Морган се завърна.

— Мисля да започнем от самото начало — с кадрите от падането на Били Тейт от покрива на църквата и последвалото му събуждане и излизане от погребалната агенция на Пийл…

Страйкър го прекъсна:

— Гледала съм ги. „РАМ Нюз“ пуска записите ден и нощ.

— Тогава сигурно сте видели как Тейт изпраща текстови съобщения от стаята за балсамиране?

— Така изглежда, че прави.

— Телефонните архиви показват, че първото е било адресирано до Селена Кърсън — жената, с която е живеел, — за да ѝ каже, че е жив. Второто съобщение е било адресирано до Чандлър Аспърн и в него Тейт му предлага съдействие и изказва намерение да го посети по-късно вечерта.

— Видях текстовете на съобщенията в материалите по разследването. Предполагате, че след като е излязъл от погребалната агенция, Тейт е отишъл в къщата на Аспърн?

— Точно така.

— И какво е направил там?

— Предложил е на Аспърн взаимноизгодната възможност, която споменава в съобщението си.

— Знаете ли каква е била тази възможност?

— Имаме доста добра представа.

— Имате предвид необосновано предположение?

В ръката на Страйкър се появи химикалка и тя започна леко да потропва с нея по масата.

Тикът на Морган се усили.

— Предпочитам да го нарека разумно предположение, Кам, което се потвърждава от случилото се след това. Смятаме, че Тейт е осъзнал, че е в уникална позиция. Всички мислят, че е мъртъв, и ако тялото му изчезне, най-логично е да се предположи, че трупът е бил откраднат. Може да е видял в това възможност.

— За какво?

— Да отмъсти на Ангъс Ръсел, че заради него е бил арестуван и вкаран в затвора. Може би да уреди и други сметки. И е щяло да му се размине, защото официално е бил мъртъв. Нямаше да търсим Били Тейт, а този, който е откраднал трупа му.

— Каква е връзката с Аспърн?

— Всички знаеха, че Аспърн и Ангъс са врагове и че е заложена огромна сума пари. Лесно мога да си представя как Тейт отива при Аспърн онази нощ с простия въпрос: „Колко би платил, за да се отървеш от Ангъс?“. Може би са обсъждали подробности, може би — не, но после се е случило нещо, което Тейт не е очаквал.

Химикалката на Страйкър спря да потропва. В очите ѝ проблесна искра на интерес.

— Аспърн го е нападнал?

— Аспърн го е убил.

— Защото не му е имал доверие?

Липсата на доверие, изглежда, беше добре познато чувство за прокурорката.

— Да. Защо да рискува, когато би могъл да нагласи всичко така, че пак вината да падне върху Тейт? Изглежда, че Тейт е измислил перфектното престъпление и накрая е станал жертва на собствената си хитрост.

— Предполагате, че Аспърн е убил Тейт и после Ангъс?

— Мисля, че Аспърн е убил Тейт и след това му е отрязал ръцете, за да може да оставя отпечатъците му на местопрестъплението. Облякъл е дрехите му, взел е скалпелите и чука за кости, които Тейт е откраднал от погребалната агенция, и е отишъл в имението на Ръсел с джипа му. Между другото, фактът, че именно Аспърн е карал джипа, ни даде отговор на един досаден въпрос, който ни озадачаваше от самото начало.

Морган погледна Гърни и той поде:

— Бяхме озадачени от факта, че две жени са видели джипа и неговия шофьор на Уотървю Драйв в онази нощ, но само едната от тях е била убита. Руби-Джун Хупър каза, че е разпознала Били Тейт и е говорила с него без последствия. После, само на километър оттам, Мери Кейн също се среща с него и изгубва живота си. Но ако шофьорът на джипа е бил Чандлър Аспърн, има логично обяснение. Заради качулката и слабата светлина Руби-Джун Хупър е решила, че това е Били, и го е извикала по име. Точно това е искал Аспърн и затова е продължил. Но да предположим, че Мери Кейн е видяла шофьора по-ясно под ярката улична лампа срещу къщата си. Да предположим, че е разбрала, че това не е Били, или дори е разпознала Аспърн. Може би затова я е убил. Имаме запис от инцидента на телефона ѝ — който е използвала, за да записва птичи викове — и той потвърждава този сценарий.

Страйкър кимна бавно, сякаш оценяваше доколко добре съвпадат парчетата от пъзела.

— Защо е решил да убие Линда Мейсън два дни по-късно?

— Само предположение, но мисля, че е искал да добави още един завършващ щрих в портрета на Били Тейт като убиец, за когото всички знаеха, че е заплашвал Линда Мейсън по същия начин, по който е заплашил Ангъс Ръсел.

— Аспърн имал ли е лично зъб на тази жена?

— Не можем да сме сигурни, но изглежда, че я е убил основно за да насочи още по-сигурно вниманието ни към Тейт.

— Като символите на ада и посланието на Тъмния ангел?

— Точно така.

— Добре — каза Страйкър, като отново започна да трака с химикалката и се обърна към Морган. — Това ни довежда до злополучното нападение на Аспърн срещу Лоринда Ръсел. Тук нещо не ми се връзва. Разяснете. Искам факти, а не теории.

Морган се усмихна.

— По този въпрос имаме доста добри доказателства.

— Дано, защото единственото, което имаме за момента, е колекция от разумни предположения.

Морган отвори приложението на телефона си, което управляваше видео оборудването в стаята. Чукна по иконата и големият екран на стената оживя. Всички се завъртяха на столовете, за да виждат по-добре. Дори когато се обърна, пиар експертът Мартин Кармъди запази позицията си на замислен стратег, със сключени като къщичка пръсти.

— След убийството на Ангъс Лоринда се е обадила на охранителна фирма, която е инсталирала първата камера за наблюдение в деня преди нахлуването на Аспърн. Имаме запис с висока резолюция от пристигането му с джипа на Тейт и приближаването му до оранжерията облечен като него.

— С джипа на Тейт? Мислех, че сте го конфискували.

— Намерихме джипа в собствеността на Аспърн. Кира Барстоу завърши огледа на място, но прехвърлянето му на принудителния полицейски паркинг се забави. Затова през онази нощ Аспърн е могъл лесно да го вземе.

Страйкър кимна предпазливо.

— И според новата ви теория, ключът е бил у него?

— Точно така. Вероятно го е взел от Тейт, след като го е убил.

Морган чукна върху друга икона и на екрана се появи изображение, на което Гърни разпозна ливадата между оранжерията на Ръсел и гората. В лунната светлина образът беше неочаквано ясен.

— Следете изхода на горския път — каза Морган.

Отпред се появи автомобил, разпознаваем като джип дори в полумрака, и спря на границата на ливадата. От него на лунната светлина слезе тъмен силует. Носеше същия сив суитшърт, черни дънки и маратонки като Тейт на видеото от моргата. Мъжът бързо пресече зрителното поле на камерата и се отправи към къщата. Поради ъгъла на камерата и размера на качулката, лицето му почти не се виждаше. За секунда на Гърни му се стори, че вижда дебел черен белег отстрани на бузата му.

Морган погледна Кам Страйкър през масата.

— Посоката му на движение показва, че отива направо към оранжерията.

Забуленият силует с качулката изчезна от кадъра и екранът изгасна.

Морган добави:

— С детектив Гърни разпитахме Лоринда Ръсел по-късно същата нощ и историята, която ни разказа, започва там, където свършва този видеозапис.

— Разпитът записан ли е?

— Да.

— Къде?

— В бунгало на територията на имението.

— Защо точно там?

— Госпожа Ръсел има фобия към кръв. Тя настояваше, че не може да остане в къщата, докато трупът и всички видими следи от кръв не бъдат премахнати. Имаше същата реакция и след убийството на съпруга си.

— За аудиозапис ли става дума?

— Аудио- и видеозапис, вече качен в системата. Можем да го пуснем веднага.

Тя погледна часа на телефона си.

— Давайте.

На екрана се появи Лоринда, седнала в едно от покритите с басма кресла в бунгалото. Носеше кремава копринена блуза — добре подбран контрапункт на тъмната коса до раменете, обрамчваща лицето ѝ. Успяваше да изглежда едновременно привлекателна и недосегаема.

Страйкър се втренчи в стопкадъра.

— Това ли е жената, която толкова се шокира при вида на кръв, че не можеше да остане в къщата? — Погледна Морган. — Сериозно?

Морган се размърда неловко на стола.

— Лоринда е… особен човек.

— Особена жена, чийто съпруг е бил брутално убит миналата седмица, за която буквално е било въпрос на секунди да ѝ прережат гърлото, която току-що е застреляла човек, а седи там като кралица на спокойствието. — Страйкър разпери длани, сякаш търсеше обяснение. — Взема ли наркотици?

— Доколкото ни е известно, не — отговори Морган.

След като той пусна видеото, първият глас, който се чу, беше този на Гърни, идващ някъде извън обсега на камерата:

Морган чукна по иконата на телефона си и видеото спря на стоп кадър — тъмните очи на Лоринда гледаха втренчено от екрана групата в залата.

— Имаме и писмени показания — каза Морган. — Взехме ги по-късно, но са почти идентични с това, което току-що чухте.

Страйкър изсвири тихо с уста. Отново затрака с химикалката.

— Веществените доказателства подкрепят ли нейната версия?

— Няма очевидни несъответствия — каза Морган. — Снимките от местопрестъплението потвърждават разказа ѝ. Искате ли да ги видите?

— Определено.

Всички погледи се върнаха към екрана.

Първите снимки показваха мястото. Виждаше се счупеното стъкло на вратата, вътрешността на оранжерията, цветните лехи и жълтите каменни пътеки между тях. Следващата серия показваше от различни ъгли трупа, проснат по очи. Кръвта бе напоила качулката на Аспърн и образуваше локва върху каменния под около главата му. Снимките в близък план на тези места предизвикаха шокирани възклицания от Грета Викърз и Мартин Кармъди.

Имаше и близки планове на други части на тялото — ръцете, на които Аспърн носеше плътно прилепнали гумени ръкавици; черните дънки; маратонките. Гърни беше почти сигурен, че това са същите маратонки, които са били на краката на Тейт в снимките, направени след падането му от покрива на църквата. Дизайнът на горната част, грайферите, дори дебелите връзки изглеждаха познати.

На друга серия снимки се виждаше тялото, след като е било обърнато по гръб. Малките черни очи на Аспърн нямаше как да се сбъркат, дори и безжизнени. Долната част на брадичката липсваше и челюстта беше раздробена. Цялата предна част на суитшърта бе пропита с кръв и по средата на петното се виждаше тъмна дупка от куршум. На последната широкоъгълна снимка Гърни видя част от голямото дървено устройство с лебедки на тавана, използвано за преместване на големите растения, което си спомняше от първото си посещение.

Морган чукна върху иконата на телефона си и екранът изгасна.

— Много информативно и много показателно за нахлуването на Аспърн — каза Страйкър. — Имаме ли веществени доказателства, свързващи Аспърн с Тейт?

Морган погледна Словак.

— Прочети списъка.

— Дрехите, които носеше Аспърн, определено са на Тейт — каза Словак. — Имаме ДНК потвърждение от пробите от кръв и епителни клетки. До тялото на Аспърн намерихме един от скалпелите, които Тейт е откраднал от моргата, и чука за кости, с който е счупил стъклото. Отпечатъците на Тейт са върху двата инструмента. И когато претърсихме къщата на Аспърн, намерихме съд с кръвта на Линда Мейсън в хладилника му.

Мартин Кармъди издаде тихо възклицание на отвращение.

Словак продължи:

— Извикахме екип с кучета, за да се опитаме да намерим Тейт — когато все още мислехме, че той е убиецът, — но те откриха само парчета от трупа му, заровени в гората близо до къщата на Аспърн. Плътта на лицето му беше изгорена от мълнията. Всички части от тялото са изпратени на патолога за окончателна идентификация и ако имаме късмет, за да се установи причината за смъртта.

Грета Викърз сбърчи нос, сякаш подуши миризма на смърт.

— И най-важното — продължи Словак. — Отрязаната ръка, която намерихме в найлонова торбичка в джоба на суитшърта на Аспърн, беше идентифицирана като принадлежаща на Тейт. Смятаме, че Аспърн я е носил, за да остави отпечатъците му на вратата на оранжерията и може би на други повърхности в къщата.

Кармъди изглеждаше така, сякаш му е прилошало.

Изражението на Кам Страйкър не издаваше нищо.

— Потвърди ли се разговорът, който Лоринда Ръсел казва, че е провела с Аспърн?

Морган отговори:

— Данните от оператора показват, че същия следобед от нейния номер е проведен шестминутен разговор с Аспърн.

— Иззехте ли телефона на Аспърн?

— Още не. Не беше у него. Проверихме колата му, всъщност и трите му коли — беемве, порше и мерцедес, както и количката за голф и джипа на Тейт. Все още претърсваме дома му за улики, които може да ни помогнат да разберем мотивите му.

— Мотивите — каква е вашата хипотеза за това?

Морган избърса потта от челото си.

— По това все още нямаме голям напредък. Може би е очаквал, че който наследи половината на Хароу Хил от Лоринда, ще се поддава по-лесно на влияние. Може би е убил Ангъс с надеждата, че ще е по-лесно да се споразумее с нея, а после е разбрал, че няма да може.

— Какво мисли Лоринда за мотивите му? Каза ли нещо друго освен това, което има на записа с показанията ѝ?

— Опитахме се да го обсъдим с нея, но тя проявява изненадващо слаб интерес към случилото се и причината за него. Каза, че говоренето за това е загуба на време.

— Има ли близки роднини?

— Един от така наречените патриарси в църквата на Сайлъс Гант може да ѝ е братовчед, но тя твърди, че не е сигурна дали е такъв.

Страйкър се изсмя рязко.

— На тази жена ѝ липсва нещо. Какво мислите за нея?

Морган вдигна ръце.

— Тя е загадка.

— Само това ли ще кажете?

Той сви рамене.

— Тя е плътно затворена книга.

— Добре. Давайте нататък. Получихте ли доклада от аутопсията на Аспърн?

Морган въздъхна облекчено — явно се почувства стъпил на по-твърда почва.

— Получихме го. Нищо неочаквано. Прострелян е с два куршума. Единият е влязъл през долната челюст и е разбил мозъчния ствол. Другият е пробил гръдната кост, минал е през сърцето и е прекъснал гръбнака. И двата са били смъртоносни.

— Докато е бил прав ли са го улучили?

— Да. Минали са под приблизително един и същи ъгъл през тялото.

— Тази Лоринда май има доста твърда ръка и бързи реакции.

Морган не коментира.

Страйкър остави химикалката. Опря лакти на масата, вдигна ръце, сключи пръсти пред себе си и облегна челото си на тях. При друг човек би могло да изглежда като молитвена поза. Страйкър изглеждаше силно съсредоточена в мислите си.

След дълга пауза опря длани на масата и се изкашля.

— Добре. Мисля, че можем да приключваме с това. Стигнали сте до разумно заключение, основано на значителни физически и косвени доказателства. Чандлър Аспърн, убиецът от Ларчфийлд, е бил застрелян, когато е нападнал потенциална четвърта жертва. И така нататък. Началник, предлагам да съставите и да огласите категорично изявление за медиите по този въпрос. Край на заплетената история. Край на цирка. Справедливостта тържествува.

Морган се усмихна и се облегна назад. Погледна към Кармъди.

— Мартин, осланям се на вашия опит да погребете това чудовище веднъж завинаги.

Кармъди потърка длани.

— С удоволствие.

42

Когато по-късно Морган остана сам с Гърни в кабинета си, радостното му вълнение от внезапната развръзка на случая отстъпи на хроничната му тревожност.

— Беше много мълчалив на срещата — отбеляза той.

Гърни сви рамене.

— Нямах нищо полезно за казване — и със сигурност нищо, което да ти помогне да убедиш Страйкър по-бързо да вземе решението, което очакваше от нея.

Морган го погледна тревожно.

— Имаш ли някакви възражения срещу крайното решение?

— Нищо конкретно.

— Но това е най-логичното, нали?

— Горе-долу.

— Така избягваме сложен процес и съдебни спорове, в които адвокатите ще правят дисекция на процедурите ни и ще се опитват да обърнат всичко наопаки.

— Абсолютно си прав.

— Но мислиш, че има нещо неизяснено?

— Нямам представа.

Морган кимна разсеяно.

Тогава Гърни попита:

— Как е Селена?

— Не знам. Можем да проверим.

— Добра идея.

Морган смени темата:

— Ти ли каза на Барстоу да провери за бирени кутии или бутилки по пътя за къщата на Кърсън?

— Доколкото си спомням, идеята беше нейна.

— Нейните хора са намерили кутия с ясен отпечатък от палец, принадлежащ на човек на име Рандъл Флек. Дълго досие. Пиянство и хулиганство, тормоз, нападение и така нататък. Тъй като бирената кутия се е намирала на обществен път и следите от гумите на мотоциклета му не бяха единствените в имота на Кърсън, не можахме да го свържем пряко с нападението срещу къщата, но го хванахме за незаконно притежание на три нерегистрирани пистолета и напълно автоматично „Узи“. Конфискувахме и огнехвъргачка. Адско оръжие! Но притежанието им е разрешено от закона и не се изисква специален лиценз, тъй че в крайна сметка ще трябва да му я върнем. Междувременно я държа заедно с другите му оръжия в хранилището за веществени доказателства.

— Има ли някаква връзка с Гант?

— Адресът, посочен в разрешителните на Флек, е на магазин в Бастенбург, който е даден под наем на Църквата на патриарсите. И Гант му внесе гаранцията веднага след като съдия определи сумата вчера следобед. Флек трябваше да се яви в съда тази сутрин, но получих есемес, че не е отишъл.

— Изглежда, преподобният много е бързал да го освободи.

Морган кимна.

— Полицията на Бастенбург го издирва. След като приключим този кошмар с Аспърн и Тейт, ще имаме повече хора, за да придвижим нещата срещу Флек по тая работа с Кърсън.

Гърни почувства прилив на гняв.

— Това, което наричаш „тая работа“, всъщност са два опита за убийство.

Морган го погледна, сякаш му бяха ударили плесница.

— Прав си — ако онези идиоти са знаели, че в къщата е имало хора. В противен случай може да пледират за тежък вандализъм или застрашаване на човешки живот по невнимание.

Гърни потисна желанието си да спори. Осъзна, че е в агресивно настроение и е по-добре да излезе по-скоро от кабинета на Морган. Всъщност изобщо да се махне от Ларчфийлд и да не се връща поне до края на деня.

Когато минаваше по главната улица на Бастенбург, видя редица черни мотоциклети, спрени на тротоара пред Църквата на патриарсите. Паркира на една пресечка оттам и се върна пеша.

Входната врата се охраняваше от възрастен мъж с рокерски дрехи, сбръчкана жълтеникава кожа и ръждива брада.

Гърни показа полицейската си карта.

— Детектив Гърни, искам да говоря със Сайлъс Гант. Моля, извикайте го.

— Преподобният е зает.

— Това е полицейска работа. Трябва да говоря с него спешно.

Мъжът не помръдна.

— Разбирате ли какво казах току-що?

— Ти трябва да разбереш.

— Отдръпнете се от вратата, господине.

Мъжът остана на мястото си.

Гърни се премести напред под ъгъл, сякаш се опитваше да го заобиколи. Мъжът го пресрещна и започна да го избутва от вратата. Гърни приклекна, за да понижи центъра на тежестта си, изпъна единия си крак назад и заби десния си лакът в слънчевия сплит на мъжа, при което му изкара въздуха и той се стовари върху вратата.

Тя се отвори отвътре. От нея излезе друг брадат здравеняк, а зад него се виждаха още двама. Брадатият изгледа Гърни и другаря си, облегнат на касата. Стисна бавно юмруци.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Полиция. Приберете се вътре. Веднага!

Мъжът остана на място, но зад него тих глас каза:

— Всичко е наред, Дик, аз ще се погрижа.

Тримата мъжаги се върнаха вътре, като прибраха и временно изкарания от строя.

Сайлъс Гант — невъзмутим като прошарения си помпадур — излезе навън. Втренчи се в Гърни. Погледът му не издаваше никаква емоция освен леко любопитство.

— Мога ли да ви помогна? — попита с почти бащински глас.

— Гърни, полиция на Ларчфийлд. — Гърни показа служебната си карта. — Търся Рандъл Флек.

— Не е тук, както вече обясних на съответните власти. Мога ли да направя нещо друго за вас?

Този въпрос накара Гърни да осъзнае, че е тук — което беше нехарактерно за него — без ясна идея какво иска да постигне. Импулсът да спре бе дошъл от друга част от него, тази, която бе реагирала на болката от атаката срещу Селена Кърсън — онази част от него, която бе изпълнена със също толкова нехарактерния гняв, който го накара да удари с лакът в корема охранителя на вратата.

Сега отговори, като спокойно наблягаше на всяка дума:

— Вие сте впечатляващ оратор, господине. Хората приемат присърце всичко, което казвате. Затова следващия път, когато изнасяте реч пред паството си, не е зле да включите ясно осъждане на нападението срещу къщата на госпожица Кърсън от банда невежи пияни отрепки.

Любезното изражение на Гант замръзна за секунда в нещо не толкова приятно, което той бързо прикри с покровителствена усмивка.

— Трябва да разберете, детектив, че тези, които се наслаждават на нечестив живот и открито се кланят на Сатаната, могат да предизвикат силна реакция от страна и на най-добронамерени хора.

— Добронамерени хора. Ще го запомня.

— Няма да е зле.

— Между другото — добави Гърни, — ако видите Рандъл Флек, уведомете го, че той и неговите добронамерени приятели са допуснали най-голямата грешка в окаяния си живот. — Замълча за момент, после намигна на Гант. — Приятен ден, преподобни.

43

Когато Гърни минаваше покрай плевнята си, му се стори, че през двата слоя боя на вратата все още слабо прозира посланието на Тъмния ангел. След миг ъгълът му на наблюдение се промени и буквите изчезнаха. Надявайки се, че това е само игра на вечерната светлина, той продължи през ливадата към къщата. Спря на обичайното си място, слезе и с изненада откри, че Мадлин плеви аспержите.

— Мислех, че днес си в клиниката.

— Бях. До обяд. Искаш ли да се изкъпеш в езерото? Бях там допреди малко. Водата е прекрасна.

Гърни се опита да измисли убедителна причина да откаже, но нищо не му дойде наум. За разлика от Мадлин, той не обичаше студената вода на езерцето, подхранвано от пролетните води, но може би едно бързо топване щеше да отмие продължаващия дискомфорт от конфронтацията му с Гант.

— Добре.

Половин час по-късно, със стичаща се студена вода от косата, Гърни излезе на тревистия бряг. Мадлин се надигна от шезлонга си и му хвърли кърпа. След като се избърса бързо, той седна на стола до нея под сянката на дърво с лъскави като изумруди листа. Изпъна крака под все още огряното от слънцето петно отстрани.

— Какъв прекрасен ден — каза Мадлин с щастлива въздишка.

— Ммм.

— Видя ли дивите перуники?

Гърни се огледа. Между езерото и пътя забеляза причудливи сини цветя, които се люлееха от вятъра.

— Много са красиви — каза той.

— Колибрите се върнаха. И авлигите също. И горските зидарки — онези, които висят надолу с главата на хранилките.

— Ммм.

Гърни се изтегна на шезлонга и затвори очи.

След минута тя попита:

— Спиш ли?

— Просто… опитвам се да си прочистя ума.

В това отношение мозъците им функционираха по различен начин. На открито Мадлин черпеше душевния си покой чрез визуалната връзка с природата. Богатството и разнообразието на цветовете я успокояваха. Птиците, цветята и залезите бяха утешителни прояви на красота. Тя се отнасяше скептично към предпочитанието на Гърни към неуловимите миризми и усещания на природата, погалването на лек бриз, звуците, едва различими от тишина — които най-добре възприемаше със затворени очи.

— Е — каза тя, — за да не забравя по-късно… трябва да нанесеш още един слой боя на вратата на плевнята.

— О?

— Онова ужасно нещо започва да прозира.

— Добре. Ще се погрижа.

Скоро Гърни установи, че целта му да освободи ума си от мисли и тревоги няма да се осъществи, защото напомнянето за посланието на вратата на плевнята отново го накара да се запита за целта, с която е било написано.

Когато мислеха, че го е направил Били Тейт, въпросът за мотива бе стоял на заден план. Ако смятате извършителя за психически нестабилен или силно импулсивен, мотивацията като фактор за извършване на престъпление едва ли заслужава внимание. Но сега уликите сочеха, че зад всичко стои Чандлър Аспърн, а не Били Тейт. А при Аспърн беше логично да се предположи, че е имал някаква практическа мотивация.

Но каква?

Най-простото би било желанието да поддържа фантастиката, че Били Тейт все още е жив и е възкръснал от ада. Но проблемът беше в пропорционалността. Дали рискът или цената на действието съответстваше на евентуалната полза?

В този случай как затвърждаването на едно вече наложило се убеждение оправдаваше риска, който Аспърн поемаше с идването си до плевнята на Гърни, да остави характерни следи от гумите си и беемвето му да бъде видяно от потенциални свидетели?

Трудно беше да види смисъл в това.

— Работиш, нали?

Гласът на Мадлин го върна към реалността.

Той се усмихна.

— Мисля, че да. Извинявай. Този проблем с плевнята ме измъчва.

— Прозиращият надпис?

— Не. Защо изобщо посланието беше оставено там.

Тя вдигна въпросително вежди.

Гърни ѝ обясни проблема със съотношението между риска и ползата.

— Хъм. Може би ползата е по-голяма, отколкото предполагаш?

Това звучеше логично, но нищо конкретно не му дойде наум.

— Е — попита Мадлин, — докъде добутахте това разследване? Когато ми каза, че жената на Ръсел е застреляла Аспърн, останах с впечатлението, че всичко е свършило.

— Технически, да. Тази сутрин прокурорът изслуша доста убедителен сценарий, подкрепен с веществени доказателства, включително отрязаната ръка на Били Тейт. Трите убийства, първоначално приписани на Тейт, както и убийството на самия Тейт, сега се приписват на Чандлър Аспърн. Убийството на Аспърн се приема за некриминален акт на самозащита. Така имаме пет трупа, всичките спретнато опаковани с история, благословена от самия окръжен прокурор. Официално случаят е приключен.

— Обаче?

— Имам лошо предчувствие.

44

След като нанесе още един слой боя върху вратата на плевнята и подряза бързо растящите издънки на форзицията до нея, Гърни посвети остатъка от деня на самоходната си косачка. Времето беше по-влажно от обичайното за началото на май, тревата растеше бързо и пътеките около имота започваха да се сливат с ливадите, които ограждаха.

Когато Мадлин минаваше през такава обстановка, природата я очароваше с дребните детайли от красотата си — дивите цветя, песните на ливадните птици, пъстротата на пеперудите. За Гърни това бе просто ненатрапчив фон на собствените му мисли. Сега, докато караше косачката по слънчевата граница на горната ливада, тези мисли се лутаха по тъмните пътеки между неразрешените въпроси на случая.

Най-озадачаващи за Гърни бяха мотивите на Аспърн, не само за надраскването на плевнята му, но и за нападението над Лоринда Ръсел. Друг проблем беше изчезването на Рандъл Флек, което изглеждаше като ехо от изчезването на враговете на Ангъс Ръсел по-рано. Нямаше очевидна връзка между тези стари събития и новите. Но дали наистина? Така течаха мислите му — обикаляха в кръг, без да водят до нищо.

След вечерята реши да се обади на Майк Морган и да сподели притесненията си.

Реакцията на Морган беше гневна и пренебрежителна.

— За бога, Дейв, прекарах два часа с Кармъди този следобед, за да ошлайфаме заключителното ни изявление пред медиите. Гладко, аргументирано, свързано. Записахме го и го изпратихме до всички медии, които отразяват случая. Сега ми се обаждаш със съмнения, които пробиват дупки в цялата ни логика, това ли искаш да ми кажеш? Какво, по дяволите, очакваш да направя?

— Реагира по същия начин, когато поставих под въпрос ролята на Тейт в убийствата и после отново, когато повдигнах въпроса за беемвето на пътя за къщата ми. Не искаше да чуеш за това.

— Добре. Но какво да правя сега? Да дам опровержение?

— Не искам да разгласяваш нищо на този етап. Единствено искам да споделя въпросите, които ме безпокоят. Не те ли гложди това, че не знаем защо Аспърн се е опитал да убие Лоринда и защо го е направил точно онази нощ?

— Животът е пълен с въпроси, на които не мога да отговоря. Не можем ли просто да оставим нещата така? За бога, Дейв, откажи се!

Оставяйки Морган на ръба на паниката, Гърни затвори. Докато седеше на терасата в сгъстяващия се здрач и гледаше как вечерният бриз поклаща стръковете на аспержите, отново го загложди един въпрос, който му беше хрумнал и по-рано. Дали Ръсел беше назначил Морган за шеф на полицията въпреки слабостите му… или заради тях?

На другата сутрин се събуди в по-прагматично настроение. След като Морган бе твърдо решен да спусне завесата над случая, отношенията на Гърни с полицията на Ларчфийлд явно скоро щяха да приключат. Той реши да се подготви за този момент.

Облече се, включи кафеварката и се обади на Словак.

— Добро утро, сър, как сте?

В гласа на младия полицай звучеше радост от успешно приключеното разследване.

— Добро утро, Брад. Искам копие от материалите по случая „Ръсел“ с последните бележки и стенограмите от разпитите, както и флашка със записите от охранителни камери и снимките от местопрестъпленията. Ще бъда там в 9:30. Можете ли да ми ги приготвите дотогава?

— Разбира се.

Не че смяташе да води частно разследване на официално приключения случай. Искаше само да се увери, че не е пропуснал нещо. Поне така си казваше.

Без да събуди Мадлин, веднага тръгна за Ларчфийлд. За сметка на предишния слънчев ден, сега времето беше променливо и заплашваше с гръмотевични бури. Гърни спря на Котсуолд Лейн пред полицейското управление. Веднага щом влезе, дежурният сержант му подаде издут плик с документи.

— За вас от Словак.

Гърни взе плика и веднага си тръгна, за да сведе до минимум вероятността да се засече с Морган. Когато пак се качи в колата, отвори плика, за да се увери, че и исканата флашка е вътре. После обиколи еднопосочните улици около селския площад, изкачи хребета, разделящ Ларчфийлд от Бастенбург, и продължи обратно към дома.

Когато стигна в Уолнът Кросинг около 10:40, тъмните облаци се бяха сгъстили и се чуваха далечни гръмотевици. Докато паркираше до аспержите, дъждовните капки вече барабаняха върху предното му стъкло. Побърза да влезе в къщата, затвори френските прозорци до масата за закуска и взе лаптопа си от кабинета.

Когато отиде при мивката, за да си направи второ сутрешно кафе, намери бележка от Мадлин, в която тя пишеше, че ще работи в клиниката цял ден.

След като кафето стана готово, Гърни си сипа и взе изпускащата пара чаша на масата. Отвори плика от Словак, извади папката с материалите по разследването и пъхна флашката в лаптопа.

Кликна върху иконата за USB и на екрана се отвори прозорец с още девет други икони, по една за всеки от петте цифрови видеофайла и четирите папки със снимки от местата на убийства. Реши първо да изгледа видеата — в хронологичен ред, започвайки от падането на Тейт от покрива на „Сейнт Джайлс“.

Тъй като вече го беше гледал няколко пъти, превъртя по-голямата част до моментите, които го интересуваха. Направи същото с видеото, на което се виждаше „възкръсването“ на Тейт в погребалната агенция на Пийл, и с онова, на което джипът на Тейт минаваше по Уотървю Драйв в нощта на убийството на Мери Кейн и Ангъс.

Отдели повече време на следващия запис — този от новата охранителна камера на Лоринда Ръсел, — на който Аспърн, преоблечен като Тейт, се приближаваше до оранжерията. Въпреки слабата светлина от луната яснотата беше поразителна. Между детайлите, които изпъкваха най-ярко, бяха старото петно от кръв върху качулката на суитшърта, чукът в ръката му, с който бе разбил стъклото на оранжерията, белите връзки на маратонките и издутината в джоба на суитшърта, където носеше опакованата ръка на Били Тейт.

Петото видео показваше как Лоринда отговаря на въпросите на Гърни за стрелбата. И отново леденото безразличие на тази жена и умението, с което прикриваше емоциите си, го поразиха. Може би си струваше да положи усилие, за да си обясни поне донякъде апетитите, които мотивираха решенията, вземани в тази лъскава обвивка.

Но откъде да започне?

Вече знаеше мнението на някои от хората, които я познаваха — Хелън Стоун, Хилда Ръсел, Грег Мейсън, Майк Морган, — но тези разговори му бяха дали повече информация за техните чувства, отколкото за нейните. Изключение правеше само забележката на Грег Мейсън, че е била единствената ученичка в училище, която не се е страхувала от Били Тейт.

Докато размишляваше върху малкото, което знаеше за нея, си спомни, че Морган му беше споменал за някаква „неуместна връзка“, която според слуховете имала, когато била на петнайсет, с директора на гимназията. Почуди се дали сега, тринайсет години по-късно, този човек ще иска да говори за нея?

Обади се на Грег Мейсън.

Явно след като бе видял името му на дисплея, Мейсън се обади с тон на гняв и възбуда.

— Чух за Аспърн. Този мръсник! Жалко, че не бях там, когато Лоринда го е застреляла. Сигурен ли сте, че е мъртъв?

— Сто процента.

— Боже мой, познаваш някого толкова години, а после откриваш, че изобщо не го познаваш. Никога не съм го харесвал. Но кой е очаквал да направи такова нещо?

— Дано смъртта му да ви донесе някакво облекчение.

— Не знам за „облекчение“. Радвам се, че този кучи син е мъртъв. Това ли искахте да ми кажете?

— Всъщност исках да проуча малко повече нещо, което споменахте по време на разговора ни във вашия кабинет. Слуховете за връзката на Лоринда — Лори Стрейн — с директор Бълок.

— Казах ви, че не обсъждам слухове.

— Уважавам това. Но когато нещо такова се появи по време на разследване, трябва да бъде изяснено. Искам да говоря директно с Бълок и се надявах, че познавате някого, който може да ме свърже с него.

— Няма го поне от дванайсет години.

— Сигурно е оставил адрес за препращане на пощата.

— Не знам такова нещо.

— Но някой трябва да знае, нали?

— Единственият човек, който може да знае нещо, е Бети Брил.

— Коя е тя?

— Заместник-директор по административните въпроси.

Гърни благодари на Мейсън, обади се в гимназията на Ларчфийлд и попита за Бети Брил.

Когато тя се обади, той се представи като работещ за полицията и обясни, че трябва да се свърже с бившия директор на училището.

— Хенли Бълок ли?

Гласът ѝ прозвуча сухо, напрегнато и недоволно от засягането на темата.

— Да.

Той чу шум от тракане на клавиатура. После още. И още.

— Единственото, което мога да ви дам, е адресът, който е дал месец след напускането си. Нямам представа дали още е актуален.

— Има ли телефонен номер?

— Не.

Тя изсумтя и продиктува адреса на Бълок с очевидно отвращение към всичко, свързано с този човек.

Гърни го въведе в „Гугъл Мапс“ — Хейз Стрийт 36, Криктън, Ню Йорк. Приложението показа приблизително време за пътуване от Уолнът Кросинг — час и девет минути.

На снимките в интернет се виждаше фасадата на сграда, приличаща на стар пансион с широка крива веранда. Магазинът отляво се казваше „Старинните съкровища на Труди“, а отдясно — „Деликатесите на Флако“. Гърни намери сайта на закусвалнята, където бе посочен телефонен номер.

На четвъртото позвъняване отговори отегчен женски глас:

— „Флако“, какво ще желаете?

Гърни обясни, че се опитва да се свърже с човек на име Хенли Бълок, който живееше в съседната къща, и се пита дали някой в закусвалнята знае името или телефонния номер на собственика на сградата.

— Чакайте — каза тя. — Ще ви дам баща ми.

Две минути по-късно дрезгав мъжки глас попита:

— Кой си ти?

Гърни се представи и обясни какво иска.

— Човекът, когото търсиш, вече не е тук.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— Почина преди няколко години.

— Ясно. Случайно да знаете как е умрял?

— Виж какво, мой човек, не знам кой си.

Гърни повтори името и за кого работи.

— Слушай, момче, всеки може да каже всичко по телефона. Казваш, че си детектив. Аз откъде да знам, че наистина си такъв? Вчера ми се обади някой, каза, че е от данъчните, и поиска да му дам номера на кредитната си карта, за да не ме арестуват за укриване на данъци.

— Може ли просто да ми дадете името или телефонния номер на собственика на сградата?

— Аз съм собственикът на сградата.

— Все още ли действа като пансион?

— Не е пансион. Никога не е била. Даваме апартаменти под наем. Много хубави.

— А вие сте…?

— Джордж Флако.

— Добре, Джордж, разбирам желанието ви да сте сигурен с кого говорите. Но нека да ви задам един прост въпрос. Има ли нещо особено около смъртта на Хенли Бълок, заради което въпросът да е деликатен за вас?

— Може да има, а може и да няма. Както казах по-рано, не говоря по телефона с хора с непотвърдена самоличност.

— Добре, Джордж. Уважавам това. По-късно днес ще дойда до Криктън и ще ви се легитимирам. Когато се уверите, че съм от полицията, може да поговорим за бившия ви наемател. Може да го направим в офиса ви или в полицейското управление на Криктън, ако ви е по-удобно.

Никога в кариерата на Гърни никой не беше избирал полицейския участък като по-удобно място за такива разговори.

— В закусвалнята е добре — каза Флако без особен ентусиазъм. — Тук съм до шест. И после изчезвам.

— Добре, Джордж. Ще бъда там в пет.

По-голямата част от Криктън изглеждаше по същия начин като снимките на пансиона на Хейз Стрийт в гугъл. Стар крайречен център, видимо лишен от местна аристокрация, градчето се състоеше от множество стари тухлени сгради — бивши работилници, производствени цехове и магазини за инструменти, снабдявали в миналото несъществуващите вече семейни ферми в околността.

От другата страна на „Старинните съкровища на Труди“ имаше изоставена сграда от деветнайсети век, чиято тъмна тухлена фасада изглеждаше опушена от пожар. Разпадаща се табела, окачена под закованите прозорци на втория етаж, гласеше: „Най-добрите мебели и ковчези за всеки бюджет“.

Когато Гърни влезе в закусвалнята, камбанката над вратата издаде звън. Вътре миришеше на влага и котки. Вдясно имаше бяла хладилна витрина с колбаси и салати, вляво — дълъг щанд с бири, безалкохолни и кофеинови напитки. По средата бяха разположени четири маси със столове, а в дъното отзад — няколко лавици с бонбони и чипс. Нямаше клиенти.

Една от флуоресцентните лампи на тавана бръмчеше. От задното помещение се чу пускане на вода в тоалетна. Миг по-късно нисък тъмнокос мъж — очевидно Джордж Флако — и едра червенокоса жена излязоха от вратата зад щанда с колбасите и дойдоха при Гърни до масите.

— Ти ли звъня одеве? — попита мъжът.

— Да.

Гърни извади служебната си карта от полицията на Ларчфийлд и я показа.

Червенокосата жена се втренчи в картата, като няколко пъти премести поглед от лицето на Гърни към снимката му и обратно.

— Детектив? — изсумтя с тон, сякаш въпросът криеше уловка.

— Да. Двайсет и пет години в Ню Йорк. Сега работя в Ларчфийлд.

— Там имат яко престъпност, а? — каза тя злорадо, сякаш хвана града в измама.

— Да, така е.

Жената скръсти дебелите си, загорели от слънцето ръце на гърдите си и погледна Гърни предизвикателно.

— Когато Бълок дойде тук, нямахме представа, че се е възползвал от онова момиче в скъпарското училище.

— Нямало е как да знаете — съгласи се Гърни.

— Разбрахме за това по-късно. След като умря.

— Просто ми е интересно да разбера какво мислехте за него, докато живееше тук, какъв човек беше, какво се случи с него в крайна сметка.

Жената кимна в знак на удовлетворение и погледна ниския тъмнокос мъж, който явно прие това като разрешение да говори.

— И така, детектив — каза той с пресипналия си глас, — какво ви интересува?

— Всичко, което успеете да си спомните за него. Приятели? Гости? За какво говореше? Как прекарваше времето си? Как умря?

— За „приятели“ отговорът е лесен. Нямаше такива. Същото важи и за гостите.

— До малко преди да умре — поправи го червенокосата.

— Ще стигна и до това, Кларис. Не ме пришпорвай. — Мъжът отново се обърна към Гърни. — Какво друго питахте?

— За какво говореше.

— Още един лесен въпрос. За нищо. Не говореше с никого. Нито дума.

— До малко преди да умре — повтори Кларис.

— Да, но и тогава не говореше много. И не знаем какво е приказвал. Защо постоянно ме прекъсваш?

Тя не коментира.

Флако пак се обърна към Гърни:

— Какво друго?

— Как прекарваше времето си?

— Гледаше телевизия.

— За това не сме сигурни — намеси се Кларис.

— Сигурни сме и още как. Телевизорът му работеше по осемнайсет часа на ден.

— Как може да си сигурен, че го е гледал, Джордж?

— Иначе защо ще пуска проклетия телевизор?

— На някои хора им харесва. Гласовете. Това е компания.

Флако пак погледна Гърни.

— Какъв беше другият въпрос?

— Как умря? Не беше много стар, нали?

— Не бих казал. На четирийсет, може би четирийсет и две.

— Може би четирийсет и четири или четирийсет и пет — намеси се Кларис. — Но беше заклет пияница.

— Откъде знаете? — попита Гърни.

— От бутилките от водка в кофата за боклук. И единствените случаи, когато го виждахме на улицата, бяха, когато отиваше или се връщаше от магазина за алкохол на Гафи. Този тип имаше проблем.

— И мръсно минало — добави Джордж. — Това разбрахме по-късно. С дете на няма и половината на неговите години. Имал е късмет, че не са го тикнали в пандиза. Там не обичат такива.

— Как разбрахте за проблема с момичето?

— Не си спомням. Мисля, че от познат, който имаше познати в Ларчфийлд. Нали, Кларис? — След като тя не отговори, Флако продължи: — Както и да е, казаха ни за това. И чухме името. Хенли Бълок. Реших, че не може да има двама Хенли Бълок. Значи беше той. Но това стана, след като умря.

— А това… как точно се случи?

— Сега идва смешната част.

— Смешно странна — каза Кларис.

— Един ден се появи някакъв тип. Едър здравеняк с черен мотоциклет, и взе да разпитва по улицата дали някой познава Хенли Бълок.

— Това беше, преди да разберем за проблема в Ларчфийлд — поясни Кларис.

— Обясни, че бил братовчед на Хенли и разбрал, че Хенли живее в Криктън, и си рекъл да се отбие да му каже здрасти, като минава. Затова му казахме номера на апартамента.

— Доколкото си спомням — намеси се Кларис, — Труди му го даде.

— Няма значение кой му го е дал, важното е, че получи номера и се качи в апартамента. После пуснаха радиото. Кънтри. Свири така няколко часа. И чувахме гласа на здравеняка. Имаше гръмогласен смях.

— В същата сграда ли живеете?

— Да, там живеем. Има и плюсове, и минуси, това мога да ви кажа. Чуваме много неща, искаме или не искаме. Повечето бихме предпочели да не чуваме.

— Помните ли името на здравеняка?

— Не си го спомням. А ти, Кларис?

Тя се намръщи, сякаш опитът да си спомни името ѝ костваше физическо усилие.

— Някакво име в кънтри стил — каза най-сетне. — Ама какво точно, не мога да ви кажа. Говорим за преди десет години.

— Добре — кимна Гърни, обръщайки се отново към Джордж. — Значи чухте, че слушат музика и се смеят в апартамента на Бълок?

— Музиката, да, и оня здравеняк от време на време се смееше гръмогласно. Не мисля, че някога съм чул Хенли да се смее — нито преди, нито тогава.

— Колко време продължи това?

— Цял следобед и цяла нощ. Сутринта стана много тихо. Около обяд отпред спря някаква лъскава кола. Виждаше се от този прозорец. От нея слезе дребен странен тип с една от ония малки черни докторски чанти и влезе в сградата. Помислих си: каква стана сега? Веднага отидох в къщата и го настигнах в подножието на стълбите. Каза, че е лекар и че получил обаждане за господин Бълок. Казах му номера на апартамента и той се качи горе. След половин час слезе, дойде в магазина и попита какви са отношенията ми с господин Бълок. Казах му, че нямаме никакви отношения и че Бълок просто е наш наемател. Той каза, че с прискърбие трябва да ме уведоми, че господин Бълок е претърпял два тежки инфаркта и е починал. Тъй като вторият инфаркт се случил в негово присъствие, без колебание можел да подпише смъртния акт. И тъй като братовчедът на господин Бълок бил тук и бил готов да поеме отговорността за изнасянето на починалия, за мен нямало да има никакви проблеми или неудобства. Дори, каза той, вече били извикали кола за извозване и тя пътувала насам. Така се изрази. „Кола за извозване“.

— Как свалиха трупа по стълбите? — попита Гърни.

— Помниш ли, Кларис?

— В един от ония чували за трупове, които показват по телевизията, с дръжки. Двамата го свалиха — здравенякът и докторът. През това време някой друг дойде с катафалката — колата за извозване, както я наричаше докторът. Натовариха трупа и си тръгнаха. Здравенякът с мотора, лекарят с лъскавата черна кола и тялото на Бълок в катафалката.

— Споменахте, че има нещо странно в тази случка. Какво беше то?

— Предполагам в общото усещане. — Кларис погледна съпруга си: — Какво ще кажеш?

— Много бързо се случи. Един ден човекът беше добре, на другата сутрин вече беше умрял, а час по-късно го извозиха с катафалка. И това беше. Край. Повече ни вест, ни кост. Нито некролог, нито нищо. Единия ден беше наш наемател в апартамент 2А, а на следващия сякаш никога не е съществувал.

Кларис кимна.

— Стана твърде бързо. Всички бързаха занякъде. Казах на здравеняка с брадата, който се представяше за братовчед, че Бълок закъснява с наема от месец. Той ме попита колко дължи, извади портфейла си и ми даде парите в брой. Дори не поиска разписка. Тогава не се замислих. Ще бъда напълно честна, може да не звучи добре, но просто исках проклетият труп да се махне от апартамента. Но после започнах да си мисля — за какво, по дяволите, беше това бързане?

— Интересно. Значи в извозването са участвали трима души — здравенякът с брадата, лекарят и шофьорът на катафалката. Знам, че е било много отдавна, но бих искал да се опитате да ги опишете. Колкото успеете. Всички подробности, които си спомните — всичко, колкото и незначително да изглежда.

Те се спогледаха. Кларис заговори първа:

— Здравенякът беше около метър и деветдесет, с черно кожено яке, голяма брада, мътни очи. Шофьорът на катафалката… — тя се замисли за миг. — Мисля, че беше слаб, плешив. Около четирийсетте, доколкото мога да преценя. Може би на същата възраст като Бълок. Сещаш ли се още нещо, Джордж?

Той поклати глава.

— Ами лекарят? — попита Гърни.

Тя стисна силно очи, сякаш отново се напрегна да си представи нещо.

— Мой ръст, мисля, защото си спомням, че бях на една глава с него. Не се налагаше да гледам нагоре или надолу. Беше елегантно облечен, може би с тъмен костюм? И слънчеви очила. Носеше тъмни очила и затова не видях очите му. Не помня нищо друго, освен косата му.

— Каква беше косата му?

— Идеална — каза Кларис.

— Твърде идеална — добави Джордж.

— Какъв цвят беше?

— Сива.

— Сребриста — потвърди Кларис.

45

На около половината път за вкъщи, в 18:07 часа според часовника на таблото, Гърни спря на една буренясала отбивка, за да проведе няколко разговора. Първо се обади на Мадлин. Включи се гласовата поща и той се извини, че няма да може да приготви вечерята и че ще се прибере около 18:45.

Следващото обаждане, до Хардуик, също бе прехвърлено на гласова поща. Гърни остави съобщение:

Третото обаждане беше до Словак, който вдигна телефона на първото позвъняване.

— Да, сър?

— Здравейте, Брад. Питах се дали имате вече резултат от телефона на Аспърн.

— Не, не точно.

— Не точно?

— Не успяхме да го намерим, но и не го търсихме много. Шефът ни изтегли от разследването. Каза, че случаят е приключен и прехвърли всички към обичайните ни задължения. — Той замълча за момент. — Мислите ли, че е проблем?

— Нямам представа.

Гърни мислеше, че това може да се окаже проблем, но нямаше смисъл да поставя Словак между чука и наковалнята.

— Питах се… още ли се интересувате от случая?

— Защо питате?

— Ами… преди около час се случи нещо странно. Обади се Харълд Сторм, собственикът на магазина за алкохол в града. Чул, че Аспърн е извършил убийствата, в които беше обвинен Тейт, и след това е бил застрелян в имението на Ръсел.

— И?

— Каза, че Аспърн бил в магазина му онази вечер и купил бутилка вино.

— И какво?

— Бутилка за триста долара.

— Защо е сметнал за необходимо да ви каже това?

— Каза, че тъй като Аспърн е бил в магазина само няколко часа преди да бъде застрелян, решил, че може да е важно. Мислите ли, че може да означава нещо?

— Трудно е да се каже — отговори Гърни. — Но го казвате, сякаш вие мислите, че може да е важно.

— Всъщност да. Помислих си, че може би виното е било, за да празнува… сещате се, по-късно онази нощ.

— Какво да празнува?

— Отърваването от Лоринда.

— Мислите, че е планирал да ѝ пререже гърлото и после да отвори виното, за да отпразнува победата?

— Няма ли логика?

„Никаква“ — помисли си Гърни, но замълча.

През останалата част от пътя до Уолнът Кросинг мислите му прескачаха от единия случай на другия, от Аспърн на Бълок, отпреди десет години в настоящето. Опитваше се да не придава твърде голямо значение на това, което му бяха казали съпрузите Флако. Десет години след събитията на „фактите“ в спомените им просто не можеше да се вярва. Спомни си уроците, които преподаваше в полицейската академия относно ненадеждността на свидетелите и прекомерната готовност на разследващите да им вярват.

Когато най-сетне се прибра, беше почти седем. Чиниите в мивката и звуците на виолончелото, идващи от стаята на горния етаж, показваха, че Мадлин вече е вечеряла. Отиде при печката и намери все още топла смес от ориз, миди и бок чой в уока. Приближи до подножието на стълбите и извика:

— Прибрах се.

— Добре — отговори Мадлин, без да прекъсва свиренето си. — Вечерята е в уока.

— Извинявай, че закъснях. Излезе нещо непредвидено.

Отгоре вместо отговор дойде само музика.

След като се навечеря, Гърни разчисти масата и отвори лаптопа. Знаеше, че най-добрият антидот срещу безполезните спекулации е дълбокото потапяне в морето от факти.

Отново пъхна флашката с всички видеа и снимки от местопрестъпленията. Разгледа всеки предмет, всеки детайл, докато очите му започнаха да се затварят.

Сутринта дойде с гръмотевици, последвани от пороя, който изглеждаше неизбежен миналия ден.

Когато Гърни влизаше в паркинга на „Абелардс“, ръмжащото Джи Ти О на Хардуик се появи от другия вход. Двамата слязоха едновременно от колите си. Дъждът най-сетне беше спрял, оставяйки големи локви на земята и свеж, чист аромат във въздуха. Влязоха и седнаха на обичайната си маса.

Марика дойде с малък бележник и молив в ръце. Косата ѝ, която преди няколко дни беше синя, сега бе платинена. Червилото ѝ беше ретро червено.

— Здравейте, момчета, какво да бъде днес?

Изглеждаше, като че ли играе ролята на сервитьорка в стар филм.

Хардуик поръча шварц кафе. Гърни поръча двойно еспресо. Хардуик заговори:

— Снощи гледах по телевизията приятеля ти Морган. Доста шибана история.

— Какво мислиш за това?

— Какво мисля за новината, че един дребен изрод с очи като кози дарадонки се е оказал престъпник? Всеки знае, че Ларчфийлд е гадна дупка, и затова идеята, че кметът на тази гадна дупка е сериен убиец, изобщо не ме впечатли. — Той замълча и погледна Гърни. — Но от съобщението ти изглежда, че ти не си голям почитател на този хепиенд.

Гърни сви рамене.

— Винаги остават нерешени въпроси, когато хората, с които най-много искаш да говориш, са мъртви.

— Въпроси като „неексплодиралата бомба“, за която спомена в съобщението си? За какво, по дяволите, става дума?

Ставаше дума за това, което Джордж и Кларис Флако бяха разказали на Гърни по време на посещението му в Криктън. Той разказа на Хардуик за последните събития — слуховете за „връзката“ на Хенли Бълок с непълнолетната Лори Стрейн, последвалото му напускане на гимназията в Ларчфийлд, преместването му в Криктън и пристрастеността му към алкохола.

— Същата Лори Стрейн, която по-късно е станала госпожа Ангъс Ръсел?

— Същата.

После Гърни разказа подробно наученото от съпрузите Флако за събитията в деня на смъртта на Бълок и главните действащи лица.

Хардуик реагира с обичайния си скептицизъм.

— Значи, когато Бълок е пукнал, при него са били брадат здравеняк и мъж с прошарена коса. Така ли?

— Брадат здравеняк, който е пристигнал с черен мотор, и елегантен нисък мъж със сребристосива коса.

— Мислиш, че здравенякът е бил някой от патриарсите на Гант, а дребосъкът — самият Гант, и че са били изпратени там от Ангъс Ръсел, за да очистят Бълок?

— Наистина това ми мина през ума.

— С какъв мотив?

— Ангъс е решил да демонстрира сила? Да покаже на Лоринда на какво е способен? Може би да ѝ даде тънко предупреждение? Може би му е харесала идеята да накаже Бълок за това, което е направил на едно петнайсетгодишно момиче. Или може би Бълок е открил нещо опасно за Ангъс и се е опитал да се възползва, без да си дава сметка с кого си има работа.

— Колко далеч искаш да се покатериш по този клон, преди да се счупи и да те стовари в лайната? Разбира се, това, което казваш, е възможно. Но също така е възможно оня здравеняк наистина да е бил братовчед на Бълок, сивокосият мъж наистина да е бил лекар и Бълок наистина да е умрял от сърдечен удар. И е съвсем възможно спомените на семейство Флако за случилото се в един напрегнат ден преди десет години да са абсолютно объркани. Пък и каквото и да се е случило, на кого му пука в момента? Най-вече защо е толкова важно за теб?

— Ако Ангъс стои зад случилото се и Гант е замесен, това би било доказателство за дългогодишните престъпни връзки между Ръсел и патриарсите, което може да означава и някакво съучастие в неразкритите „изчезвания“ на враговете на Ангъс. Хилда Ръсел ми каза, че Ангъс е дарил много пари на църквата на Гант. Това може да е било начин да му плати за извършените услуги — и при това дори да си осигури порядъчно данъчно облекчение.

— Боже, наистина ли мислиш, че преподобният е наемен убиец?

— Мисля, че е възможно. Интересното е, че плати съдебната гаранция на един от своите патриарси — който можеше да дискредитира организацията — и оттогава никой не е виждал мъжа.

— Което означава, че го е скрил някъде с половин дузина проститутки, надрусани с амфетамини.

— Винаги е възможно. Но бих заложил на изчезване завинаги.

— Защото е знаел твърде много?

— Защото можеше да свърже патриарсите на Гант с въоръженото нападение срещу една местна ексцентричка.

Марика им донесе кафето. Хардуик замълча за няколко секунди, за да събере мислите си.

— Сподели ли това с Морган?

Гърни поклати глава.

— Морган не иска усложнения. Иска да изпрати просто послание: злото е победено, мирът е възстановен. Без съмнение. Без въпроси. Без неизвестни.

Хардуик издаде всмукващ звук през зъбите си.

— Виж какво, не казвам, че тази работа с Бълок заслужава внимание, но ако си решил да я разнищиш, откъде би започнал?

Гърни се усмихна.

— Бих помолил някой приятел с лиценз за частен детектив, който познава района, да разбере дали Бълок някога е имал едър брадат братовчед, който кара мотоциклет.

— Защото тази черна работа е твърде скучна за гений като теб?

— Разрешителното ми е от полицията на Ларчфийлд. Някой може да се обади и да ме провери. Не искам Морган да разбере, че все още се ровя в неизяснените въпроси на приключено разследване.

Хардуик го изгледа с изражение, казващо: „Ще ми бъдеш много задължен“, след което попита:

— Семейство Флако казаха ли ти името на лекаря?

— Не си го спомниха.

— А името на мъжа, който се е представил за братовчед на Бълок?

— Бившата жена на Бълок може би е добра начална точка.

— Разбира се. Предполагам, че ще ми кажеш името ѝ и как да я намеря?

— Това би те лишило от удоволствието да я откриеш сам.

Хардуик се втренчи в чашата си.

— Тук нещо ми липсва. Какво общо има смъртта на Бълок с прерязването на гърлото на Ангъс десет години по-късно?

— Може би нищо. Но вероятното участие на Гант в случая с Бълок е само една от странностите, които смущават съня ми.

— Колко още странности има?

— Телефонът на Аспърн не беше намерен. И поради бързането на Морган да приключи случая, търсенето е прекратено.

— И това смущава съня ти?

— Не само това. Аспърн кара беемве 530е. Преди няколко дни някой написа послание с кръвта на една от жертвите на вратата на плевнята ми. Един съсед надолу по пътя е видял някой да навлиза на моя територия с беемве. Беше почти сигурен, че моделът е бил 530е. И на земята около плевнята ми имаше следи от гуми, които бяха идентифицирани като принадлежащи на беемве серия 5.

— Мислиш, че е бил Аспърн?

— Така изглежда.

— Какъв е проблемът?

— Съотношението между риск и изгода. Аспърн не беше глупак. Защо да се излага на риск от разкриване, като кара кръв от една от жертвите в колата си и остави следи от гумите си в имота ми? За какво? За да ме накара да мисля, че Били Тейт го е направил? Това не се връзва. Не носи достатъчно полза, за да рискува да бъде хванат.

— Може би Аспърн е бил по-луд, отколкото си мислиш.

Гърни въздъхна, но това не го убеди.

— Мадлин каза, че може би не разбирам истинската му цел. Може би е било нещо, за което все пак си е струвало да рискува.

— А Морган…

— Морган не иска и да чуе за това.

Хардуик направи кисело изражение.

— Мислиш ли, че копелдакът е подкупен?

— Досега не се бях замислил. Не ми се иска да е така. Но той е толкова твърдо решен да приключи случая на всяка цена… че това е още нещо, което смущава съня ми.

След известно мълчание, по време на което и двамата съсредоточиха вниманието си върху кафето, на лицето на Хардуик се изписа озадачено изражение.

— Какво изобщо те накара да се заинтересуваш от Бълок?

— Любопитството към Лоринда. Освен някои очевидни черти тя е загадка за мен. Исках да намеря някого, който да я познава по-добре от хората, с които бях говорил до момента.

Когато Гърни се върна в Уолнът Кросинг, времето отново се бе сменило. Небето беше ясно, тревата съхнеше под обедното слънце и кокошките енергично кълвяха царевицата, която Мадлин бе хвърлила в ограждението им, преди да отиде на работа. Лястовиците кръжаха във въздуха над долната ливада.

Гърни изнесе лаптопа си на масичката на терасата и отново се зае да изгледа видеата от охранителни камери и снимките от местопрестъпленията — в търсене на нещо странно, неочаквано, противоречиво.

Отдели един час, за да прегледа всички видеофайлове в хронологичен ред. После отново пусна клипа, в който Тейт излизаше от хранилището за трупове и се разхождаше из стаята за балсамиране. След него изгледа онзи, в който Аспърн, преоблечен като Тейт, се приближаваше към оранжерията.

Порази го вниманието, с което Аспърн бе изпипал всички детайли на измамата — до имитацията на колебливата походка на Тейт и присвитите му напред рамене, които вероятно е наблюдавал в изтеклия видеоклип на уебсайта на РАМ ТВ. Вниманието му бе привлечено от белите връзки на маратонките на Тейт — те бяха на краката на самия Тейт в първия видеоклип и на краката на Аспърн, преоблечен като Тейт, във втория. Примките на възлите изглеждаха забележимо по-малки във второто видео, но това може би бе твърде дребен детайл за Аспърн, за да му обърне внимание.

След това Гърни прегледа снимките от трупа на Аспърн на пода в оранжерията във вече напоените с кръв дрехи на Тейт — дванайсет в позиция по очи и още дванайсет, направени след като тялото е било обърнато от съдебния лекар за предварителния преглед и констатирането на смъртта.

Направи му впечатление, че примките на връзките, които се виждаха на тези снимки, изглеждаха по-големи, отколкото поне в единия от предишните два видеоклипа. Превъртя видеата, за да се увери, и това, което видя, го озадачи. Примките на връзките, видими на снимките на трупа на Аспърн на пода, бяха по-големи от тези на видеозаписа от приближаването му към къщата.

В това нямаше логика — освен ако Аспърн не си беше развързал и пак завързал маратонките между момента на приближаването си през ливадата и проникването си в оранжерията. Но защо ще го прави? Това беше мъж, тръгнал да пререже гърлото на жена. Мъж, носещ в джоба на суитшърта си отрязаната ръка на друг човек. Би ли спрял по средата на тази зловеща мисия, за да завърже по-добре обувките си?

Но очевидно връзките бяха пипани. Ако не го бе направил той, тогава кой? И защо?

Звънът на телефона прекъсна мислите му.

Беше Словак.

— Извинете за безпокойството, сър. Исках само да ви кажа за Каръл Морган. Тя почина, сър, рано тази сутрин.

— Боже. Как е Майк?

— Не знам. Мисля, че си е вкъщи.

— Добре. Благодаря, че ми казахте.

Гърни остави телефона до лаптопа на масата и се загледа към ливадата. Като детектив, разследващ убийства, смъртта бе част от живота му. Обективният подход към нея беше същността на работата му. Но тази смърт беше друга. Тя идваше от различен ъгъл, заобикалящ професионализма му. Засягаше онази скрита част от неговото същество, която реагираше на света по-скоро по емоционален, отколкото по аналитичен начин.

Гърни вдигна телефона и набра номера на Морган.

— Да? — гласът на Морган трепереше.

— Майк, току-що разбрах за Каръл. Моите съболезнования.

— Кой е?

— Дейв Гърни.

— О!

— Добре ли си?

— Какво? Не. Не. Не съм добре.

— Мога ли да ти помогна? Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

Морган не отговори.

— Майк?

Морган издаде звук, напомнящ сподавено ридание. Или кашляне.

Гърни изчака още малко.

— Тя не ме позна, Дейв. Бях там, стоях до леглото. Тя се събуди и ме погледна. „Кой си ти?“ Така каза, като гледаше право през мен. „Аз съм Майк — казах аз. — Съпругът ти. Аз съм. Майк.“ „Нямам съпруг“ — отвърна тя. Не знаех какво да кажа. Опитах се да хвана ръката ѝ. Тя се дръпна. После затвори очи. Това беше. Спря да диша. Това беше краят.

Гърни отново чу сподавения звук. Този път беше сигурен, че е ридание.

46

Гърни не знаеше колко време е седял на терасата. Телефонният разговор с Майк Морган го изкара от баланс за известно време.

После се хвана, че гледа тъпо правоъгълника, който Мадлин бе очертала с жълто въже до кокошарника. Стана и отиде там.

Опита се да си представи схемата за кошарата за алпаки, която тя бе получила от Денис Уинклър, и измери с крачки правоъгълника, за да получи груба представа за размерите. Върна се на лаптопа и отдели половин час, за да изчисли колко дървен материал и какви инструменти ще му трябват и да състави списък. След като свърши това, отново се почувства способен да се съсредоточи. През годините се беше убедил в приземяващия ефект на дребните практически дейности.

Сега, с надеждата да запази този ефект и може би да реши загадката с връзките на маратонките, той се върна към изучаването на снимките и видеофайловете. Внимателното преглеждане на целия материал отне още един час. Мадлин му се обади в 17:30, за да му каже, че с Джери ще вечерят в „Онеонта“ и ще ходят на кино, така че ще се прибере след 22:00.

Той внесе лаптопа си на масата пред френските прозорци и отново се съсредоточи върху визуалните материали, документиращи движението на Били Тейт и Чандлър Аспърн. Беше убеден, че там ще намери обяснение за несъответствието в размера на примките на връзките на маратонките.

Три часа по-късно резултатът беше все така нулев. Подозираше, че отговорът е пред очите му, но той просто не го вижда. Може би трябваше да си почине. Съзнаваше, че се нуждае от сън и че е безполезно да продължава в същия дух. Реши да си легне, без да наглася алармата, и да остави мозъка си сам да реши колко време му трябва, за да си почине.

Твърде уморен, за да заспи дълбоко, потъна в неспокойна полудрямка, но дори и тя бе прекъсната — първо от Мадлин, която се прибра и отвори прозорците на спалнята, после от схващане на крака му и накрая от воя на койоти на горната ливада.

Малко след четири сутринта Гърни изгуби всякаква надежда да заспи нормално — резултат от неспокоен сън, в който Тейт рисуваше със спрей символа на адския огън върху камбанарията на църквата. Сънят се повтаряше с единствената разлика, че Тейт държеше спрея ту в дясната, ту в лявата си ръка.

Тези противоречиви образи толкова го обезпокоиха, че изпита необходимост веднага да изясни объркването. Стана, отиде на масата, където бе оставил лаптопа, и отвори двата видеофайла.

Това, което видя на екрана, изясни неяснотата, но на цената на още по-голямо объркване. На покрива на църквата Тейт рисуваше сатанинския символ с лявата ръка, но в стаята за балсамиране го надраска на стената с дясната.

После Гърни пусна видеозаписа от приближаването на Аспърн, преоблечен като Тейт, към оранжерията. Държеше чука с дясната ръка. Но Гърни си спомни, че Аспърн беше левичар.

— Знаеш ли колко е часът?

Близостта на гласа на Мадлин го стресна. Тя стоеше в кухнята само на няколко крачки от него. Беше 4:25, поне половин час преди зазоряване.

— Не можах да спя — каза той.

— Ще си легнеш ли пак?

Тонът ѝ звучеше повече като покана, отколкото като въпрос.

Той се върна с нея в спалнята. Едното доведе до друго и Гърни най-сетне се унесе в истински сън.

Събуди се около 8:00, когато Мадлин тръгна за клиниката, отново заспа и после отново се събуди рязко в 9:30, когато телефонът на нощното шкафче звънна. Гърни премигна, присви очи и се вгледа в дисплея. Беше Джак Хардуик.

— Ставай, скапаняко. Звучиш като след запой.

— Имаш ли новини?

— Да, имам новини. Любителят на млада плът има двама братовчеди. Братовчедката е монахиня, а братовчедът е умрял от СПИН преди 20 години. Няма роднина с брада и мощен мотор.

— Това от бившата му жена ли го научи?

— Не. Бившата не иска да каже и дума за него. Мрази самата земя, на която е стъпвал. Но ми даде името и адреса на брат му. Брат му също не го обича. Говореше за него като за жалък пияница, който е заслужавал да умре. Изобщо не му пука как е умрял брат му. Каза, че ако Хенли е бил убит, той първи ще поздрави убиеца. Но поне ми каза за братовчедите.

— Значи здравенякът, който се е представил за братовчед на Бълок, е излъгал.

— Фактът, че не е бил братовчед на Бълок, не го прави патриарх.

— Но увеличава вероятността да е бил.

— „Вероятно“ не значи, че се е случило. Но нека да приемем, че си прав. И какъв е твоят гениален сценарий за случилото се?

Гърни седна на ръба на леглото и се опита да събере мислите си за няколко секунди.

— Както си го представям, за начало Ангъс Ръсел по някаква причина решава да убие Хенли Бълок. Споделя желанието си със Сайлъс Гант. Гант изпраща един от доверените си патриарси в Криктън, за да изпълни задачата по възможно най-дискретния начин. Може би здравенякът е измислил някакво обяснение, за да убеди Бълок да го пусне в апартамента. А може би просто е почукал на вратата и е нахълтал веднага щом онзи е отворил. Влиза и убива безшумно Бълок, вероятно го е удушил. После прекарва нощта вътре — пуска музика, смее се, издава звуците, които са чули съпрузите Флако. На сутринта се появява Гант — спретнат дребен „доктор“ със сребристосива коса. След като прекарва известно време в апартамента, той излиза и съобщава на Джордж и Кларис тъжната новина за смъртоносния инфаркт на господин Бълок. След известно време се появява съучастникът с катафалката, опаковат трупа в чувал, изнасят го от стаята и всички изчезват яко дим. Няма очевидни улики за престъпление. Никой от близките на Бълок не се интересува от съдбата му. Перфектното престъпление, изпипано чак до катафалката.

— В какъв смисъл?

— Дори ако ги беше спряла пътна полиция и бяха намерили трупа, не би изглеждало подозрително. Все пак това е катафалка. В нея се предполага да има труп.

— Много подредена теория. Приемаме, че е вярна. Но единственото, което означава, е, че Ангъс е имал престъпни отношения с Гант преди десет години. Опитваш се да свържеш евентуалното минало съучастие между Ангъс и Гант със сегашната лудост с Аспърн. Къде, по дяволите, е връзката?

— Може би няма такава. Но колкото повече научавам за Ларчфийлд, толкова повече се убеждавам, че всичко е свързано.

— Може би е време за динамита. Просто взриви шибаното място.

— Винаги е възможност. Но първо искам да получа отговори на няколко въпроса, които ме притесняват.

— Като например?

— Задръж за минута.

Гърни отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, сложи си дънки и тениска и се върна на телефона.

— Още ли си тук?

— Чакам с нетърпение да чуя въпросите ти.

— Добре. На покрива на „Сейнт Джайлс“ Били Тейт използва лявата си ръка. На видеото от погребалната агенция използва дясната. Как го обясняваш?

— Паднал е от шибания покрив. Може да си е счупил лявата ръка.

— Добре. Ами Аспърн? На видеото, в което се приближава до къщата на Ръсел, държи чука в дясната си ръка. Но след като говорих с него в кабинета му, мога да се закълна, че беше левичар.

— Значи е можел да си служи еднакво добре и с двете ръце. Има много такива хора. Или може би лявата му ръка е била заета с нещо, което видеото не е хванало. Какво друго те притеснява?

— Следите от гуми до плевнята ми. Криминалистите установиха, че са от същия модел беемве, който караше Аспърн и който е рядко явление в Уолнът Кросинг. Истината е, че през петте години, откакто живея тук, не съм видял нито една такава кола. Тоест изглежда, че е поел много голям риск в сравнение с твърде малката полза. Какво ни казва това?

— Ти си големият мислител. Какво ти казва на теб?

— Че може да се наложи да преосмислим теориите си.

— По дяволите, Гърни, опитай се да използваш по-прости думи за нас, смъртните.

— Първоначално мислех, че рискът е, че необичайната кола ще бъде забелязана и свързана с Аспърн — което се и случи. Но да предположим, че съм видял всичко с главата надолу.

— Какво означава това?

— Предположих, че главният риск е колата да бъде разпозната. Но може би това е била целта. Това, което смятах за опит на Аспърн да натопи Били Тейт, може да е опит на трета страна да натопи Аспърн. Ясните следи по меката пръст близо до плевнята ми може да са били оставени нарочно.

Хардуик изръмжа. Гласът му прозвуча скептично.

— Значи, ако не е бил Аспърн, твоята „трета страна“ е имала същата кола? Това е голямо съвпадение.

— Колата може да е взета под наем. Има компании, които специализират в автомобили от висок клас. Знам, че звучи като поредното усложнение в случай, който вече е затънал в усложнения, но имам чувството, че съм попаднал на нещо.

— И аз имам чувство. Че съм в страната на фантазиите.

— Това, което ти трябва, за да избистриш ума си, е една малка практическа задача, Джак. Нещо като проучване на всички агенции за коли под наем, специализиращи в относително нови беемвета, и да разбереш дали някоя от тях наскоро е давала на някого модел 530е. Звучи ли ти апетитно?

— Майната ти, Шерлок.

Гърни прие това за „да“.

47

Сега, след като сподели с някого теорията си за колата, тя като че ли придоби по-голяма убедителност. Гърни обаче се пазеше от изкушението да се хване твърде здраво за която и да е нова идея. Един от най-опасните капани във всяко разследване беше склонността на мозъка да превръща възможността във вероятност, а вероятността в увереност. Противоотровата бяха търпение и още факти. Гърни се надяваше, че усилията на Хардуик ще допринесат значително за втория елемент.

Новата му версия за инцидента с плевнята повдигна нови въпроси. Превръщането на Аспърн в мишена на находчива измама можеше да го превърне от престъпник в жертва. Означаваше ли това, че е невинен за убийствата на Ангъс Ръсел, Мери Кейн, Линда Мейсън и Били Тейт?

Ако инцидентът в плевнята беше умишлен опит да се насочат подозренията срещу Аспърн, оставаше въпросът за мотива. Дали Аспърн беше невинен човек, натопен за убийствата в Ларчфийлд? Или някой, който е знаел, че Аспърн е виновен, се беше опитал да привлече вниманието на полицията?

Гърни виждаше проблеми и в двете интерпретации. Ако Аспърн беше виновен, защо някой бе избрал такъв сложен подход, при положение че можеше да постигне същото с анонимно обаждане или есемес, където да изложи всяка компрометираща информация, с която разполага? Но ако Аспърн беше невинен, как можеше да се обясни странният му опит за убийството на Лоринда Ръсел?

Гърни си наля силно кафе, отвори френските прозорци, за да пусне свежия сутрешен въздух, и се настани на масата за закуска, за да обмисли възможностите. И отново го прекъсна звънът на телефона.

Номерът на дисплея му изглеждаше смътно познат.

— Детектив?

— Да?

— Спомних си името му.

— Извинете, кой е?

— Кларис. Кларис Флако. Казахте да се обадя, ако си спомня нещо друго. Беше Отис. Оня с мотора. Казваше се Отис.

— Той ли ви каза?

— Не, затова не си го спомних отначало. Не ми каза името си. Беше татуирано на кокалчетата на дясната му ръка, по една буква на всеки пръст. Отначало не го видях, защото носеше ръкавици. Когато си тръгваше, извади портфейла си, за да плати наема на Бълок. Разказах ли ви за това?

— Да.

— Както и да е — продължи Кларис, — свали ръкавиците, за да извади парите от портфейла си. Тогава видях името. Отис.

— Случайно да видяхте кокалчетата на другата му ръка?

— Не.

— Благодаря, Кларис, това беше много полезно. Между другото, някой да се е обаждал или да е идвал за вещите на Бълок? За нещата от апартамента му?

— Той нямаше почти нищо. — Сега в гласа ѝ прозвуча отбранителна нотка. — Нямаше лични вещи, кредитни карти, чекове, телефон. И със сигурност нямаше пари. Братовчедът трябва да е взел всичко. Не знам дали Бълок някога е имал компютър. Не помня какво стана с дрехите и мебелите. Най-вероятно сме дали всичко на „Армия на спасението“.

Гърни не ѝ вярваше, но не виждаше смисъл да задълбава в темата. Благодари ѝ за обаждането и я помоли да се обади пак, ако си спомни още нещо.

После се обади на Хардуик и остави съобщение:

После се обади на Словак.

Както обикновено, той вдигна веднага.

— Да, сър?

— Добро утро, Брад. Исках да обсъдим някои неща. Във връзка с обаждането на собственика на магазина за алкохол, който твърди, че Аспърн е купил бутилка вино за 300 долара. Открихте ли бутилката?

— Не, сър. Както ви казах, веднага след като прокурорът се съгласи да обявим случая за приключен, началник Морган прекрати разследването.

— Значи бутилката вино може все още да е в къщата на Аспърн?

— Вероятно, но…

— Знам, че началникът ви не иска да хвърля повече усилия за решен случай, но това не попада в тази категория. Не е свързано с разходи и почти няма да отнеме време — само да отидете за последна проверка в жилището на жертвата. Сигурен съм, че вие или някой от хората ви ще се справите за по-малко от час. Една бутилка вино не би трябвало да е твърде трудна за откриване.

— Да, предполагам. Добре. Ще ви уведомя, ако открия нещо.

— Чухте ли се с началника тази сутрин?

— Не, сър. Оставих му съобщение, но не ми се е обаждал.

— Между вас и него няма друг началник, нали?

— Така е. Като малък участък йерархията е доста свободна и сержантите са пряко подчинени на началника на управлението. Никога не сме имали лейтенанти или капитани. В това вероятно има и плюсове, и минуси.

— Добре, Брад, дръжте ме в течение как върви търсенето на виното. И се оглеждайте за изчезналия телефон на Аспърн.

— Да, сър.

След това Гърни насочи вниманието си към въпроса, който бе задал на Хардуик. Ако някой е искал Аспърн да бъде заподозрян за посланието на плевнята му и следователно за убийствата в Ларчфийлд, дали се е опитвал да натопи невинен човек, или е искал да разобличи истинския виновник?

Нито в едното, нито в другото имаше особена логика. Гърни не си спомняше нито един случай, в който някой да е извършил престъпление, за да привлече вниманието на полицията към истинския престъпник. От друга страна, нападението на Аспърн срещу Лоринда му пречеше да го разглежда като невинна жертва на конспирация.

Гърни стигна до заключението, че липсва нещо — нещо, което можеше да е ключ към коренно различно тълкуване на убийствата. И това върна усещането му, че може да е пропуснал нещо важно във видеата. Реши да ги изгледа още веднъж. Отвори лаптопа и започна познатия процес.

Записът на Тейт на покрива на „Сейнт Джайлс“ не му даде нова информация. Той само засили впечатлението му за безразсъдството на Тейт. Във видеото от погребалната агенция нямаше някакво внезапно прозрение. Вниманието му бе привлечено главно от трясъка от разбиването на ковчега. Шумът предизвика в съзнанието му образа на задушаващия се Били Тейт с безумни очи — паника и объркване, смесени с вълна от облекчение след измъкването от дървения сандък, в който за момента не е знаел как е попаднал.

Спомни си, че анализът на д-р Викърз на разбитото дърво около ключалката бе съсредоточен върху посоката, от която е приложена силата, за да се отвори капакът на ковчега, а не върху това, колко сила е била необходима. От практическа гледна точка може би нямаше значение. Каквато и сила да е била приложена, тя явно е била достатъчна, а Тейт имаше репутацията на изключително силен мъж. И все пак това беше едно неизвестно, а Гърни не обичаше неизвестните.

Нямаше номера на Викърз и затова се обади на Барстоу. След като се включи гласова поща, той остави съобщение с молба Викърз да проведе допълнителен експеримент, за да определи колко сила е трябвало да се приложи от вътрешната страна на капака на ковчега, за да се разбие дървото около металната ключалка. Надяваше се, че Барстоу ще предаде молбата, без да оспори уместността на провеждането на още един експеримент във връзка с вече закрит случай, и че научното любопитство на Викърз ще вземе връх.

Докато гледаше другите видеоклипове, не видя нищо, което да не е видял преди. Все още го глождеше фактът, че Аспърн носеше чука в дясната ръка при приближаването си към оранжерията, а още повече го безпокоеше несъответствието в размера на примките на връзките на клипа с приближаването на Аспърн и на снимките от трупа му по-късно.

Тези странности му напомниха за един проблем с дигиталните записи, който често се засягаше в новините — възможността за създаване на напълно фалшиви видеа. Въпреки че технологията очевидно не беше приложена в тези клипове, бяха възможни други форми на манипулация.

Отново се обади на Барстоу. Този път тя вдигна.

— Извинявайте, че не вдигнах предишния път. Грета се зае със задачата. Тя е педант, така че със сигурност ще получите точен отговор. Педантичността може да бъде полезна, нали?

— Зависи.

— Съгласна съм. Нещо друго?

— Може ли вашата компютърна лаборатория да провери целостта на видеофайл?

— Разполагаме с няколко прости метода за диагностика. Притеснява ли ви нещо?

— При толкова много цифрови фалшификати, които се случват в наши дни, изглежда разумно да се провери. Говоря за записите, които бяха показани на срещата с Кам Страйкър.

— Ще ви се обадя, когато разбера нещо.

Той ѝ благодари и затвори.

Когато вече се готвеше да изключи лаптопа си, вниманието му бе привлечено от заглавието на един документ в прозореца „Последни активности“. „Необходими материали за кошара за алпака“. Това му напомни, че в живота му има и други неща, на които трябва да обърне внимание.

48

Следващата утрин бе платоничният идеал за пролет в планините Кетскил. Ранните слънчеви лъчи, падащи ко̀со върху склоновете, осветяваха безброй нюанси на зеленото. Долната ливада беше осеяна с петна лилава детелина. Слънцето бе топло, вятърът — прохладен, и люлякът изпълваше въздуха със сладък аромат.

Гърни и Мадлин седяха на терасата и закусваха палачинки с боровинково сладко. От време на време Мадлин поглеждаше с усмивка започнатия миналата вечер строеж на кошарата. Необходимите дъски бяха грижливо подредени до кокошарника. Гърни бе изкопал дупките за ъгловите стълбове — немалко постижение в каменистата почва — и два от тях вече стърчаха монтирани и укрепени.

— Мога да помагам за следващите етапи — радостно предложи тя. — Можем да работим заедно този уикенд.

Странно, но точно в такива моменти — когато се държеше като истински съпруг, а не като детектив, който просто живее в същата къща — той най-остро усещаше недостатъците си в брачния живот.

Тя го погледна, сякаш прочете мислите му. Стана от масата, заобиколи го отзад и го целуна по врата.

Точно в десет Гърни получи първото от телефонните обаждания, които очакваше с толкова нетърпение.

— Добро утро, детектив. Грета Викърз се обажда. Имам информация за вас. Кое искате да чуете първо: необходимата сила в килограми или метода на изпитване?

— Добро утро, доктор Викърз. В какъвто ред пожелаете.

— По-логично е първо да е методът, а после резултатите. Най-напред монтирахме металната ключалка върху здрав участък от дървото. После пробихме малка дупка в капака на ковчега и пъхнахме тънък кабел със скоба от вътрешната страна, за да го фиксираме на място. Трето, затворихме капака и заключихме ключалката. Четвърто, прикрепихме кабела към лабораторния силомер и го натегнахме, докато не достигнахме сила на разрушаване, която бе измерена в килограми. Дотук разбрахте ли?

— Мисля, че да.

— После повторихме процедурата, като отново монтирахме ключалката на друго здраво място. Това даде втори резултат. Разликата в отчетената сила на разрушаване бе по-малко от десет процента, така че резултатите имат добро ниво на надеждност. Сега искате ли да чуете числата?

— Ако обичате.

— Първо изпитание: 51 килограма. Второ изпитание: 47 килограма. Средна сила на разрушение: 49,5 килограма.

— Тоест необходимата сила за разрушаване, която е била приложена от вътрешната страна на капака в погребалната агенция, трябва да е била някъде около тази стойност?

— С деветдесет процента увереност мога да твърдя, че приложената сила трябва да е била между четирийсет и шейсет килограма.

— Това е много полезно. Благодаря.

— Всичко това е много интересно. Ако искате, мога да изследвам още една странност.

— Моля?

— За изпитването свалихме тапицерията на ковчега. На дъното открихме отвор с диаметър седем милиметра.

— Част от оригиналната конструкция на ковчега?

— Пробита по-късно.

— Някакво предположение за евентуалното ѝ предназначение?

— Не.

— Мисля, че е твърде малка за отдушник.

— Твърде малка и на грешното място. Освен това отдушник в ковчег… изглежда странно.

Както всичко друго в този случай, помисли си Гърни.

Попита Викърз дали има теория за какво би могла да служи тази дупка. Тя отговори, че не, но би могла да изготви предложение за техническо проучване с оценка на необходимите разходи. Гърни прецени, че това би привлякло ненужно внимание, без да даде полезен резултат. Малката дупка беше интересна подробност, но важността ѝ беше съмнителна. Той отново благодари и затвори телефона.

Известно време размишлява за силата, която Тейт е трябвало да приложи, за да отвори ковчега. Имайки предвид увредената му физика, дори постигането на сила от четирийсет килограма изглеждаше трудно. Но тясното пространство, в което е бил затворен, което на пръв поглед изглеждаше като затруднение, можеше всъщност да е предимство, защото бе сходно с позата на щангист на лежанка. В най-лошия случай проведеното от Викърз изпитване беше образователно, дори да не решаваше нищо.

Гърни отново се замисли за седеммилиметровата дупка в дъното на ковчега, но разсъжденията му бяха прекъснати от ново позвъняване — този път от Хардуик.

— Шерлок, определено има нещо странно в това беемве. Намерих една фирма в Монтвил, наречена „Луксозни коли под наем — Елеганца“, специализирана във всичко — от баварци и аудита до бентли и ламборгини. И знаеш ли какъв майтап? Обадих им се снощи и казах на човека, че искам да наема беемве петица, за предпочитане 530е. Каза, че съм късметлия. Имат точно такава кола — тъмносиня и току-що върната от предишния клиент, след като я е задържал три-четири дни.

— Това трябва да е той. Намери ли името на клиента?

— Добра и лоша новина. Мъжът, с когото говорих, беше управителят, а не служителят, който е дал колата. Тъкмо затваряха и служителят си беше тръгнал. Затова се обадих тази сутрин. Говорих със служителя. Коренно различна история. Много неясна. И слушай това. Твърдеше, че имало срив в системата и информацията за клиента случайно се е изтрила. И разбира се, описанието, което даде, е безполезно. Среден ръст, средно телосложение, обикновен глас, шапка, черни очила. Може дори да е била жена.

— Интересно.

— Лошата новина е, че не знаем кой е наел колата. Добрата новина е, че служителят очевидно е бил мотивиран да прецака системата за регистрация, което навежда на мисълта, че клиентът го е подкупил да скрие самоличността му, а това означава, че вероятно си прав, че превозното средство е било използвано за съмнителни цели.

— Хубаво е да знам, че се движа в правилната посока.

— Така сочат доказателствата. Но внимавай, Дейви, момчето ми. Който високо лети, ниско пада. Не искам да те видя затънал в куп лайна.

— Ще поддържаме връзка.

След като приключи разговора, Гърни веднага се обади на Словак.

— Брад, ще ви помоля за една услуга. Помните ли онези три църкви в Бастенбург, на чиито врати беше надраскано посланието на Тъмния ангел?

— Разбира се. Изпратихме патрули да разпитат всеки, който може да е видял оранжевия джип на Тейт в района.

— Трябва отново да изпратите хора и да разпитате за тъмносиньо беемве — и дали някой ще си спомни нещо за шофьора. Знам, че хората бързо забравят тези неща, но си струва да пробваме.

— Това ми звучи познато. Изчакайте един момент, ще отворя докладите от разпитите.

След минута-две Словак се обади отново.

— Знаех си, че има нещо познато. Управителят на денонощна пералня на една пресечка от една от църквите е казал, че във въпросната вечер на паркинга му е спряло, цитирам, „едно от ония лъскави беемвета“. Направило му впечатление, защото: „никой в Бастенбург няма пари за такова возило“. Не сме питали за подробности, защото търсехме хора, които са видели джипа на Тейт.

— Бихте ли отишли да го попитате дали е видял шофьора? И ще може ли засега това да остане между нас?

— Няма проблем.

Гърни помисли малко, преди да проведе следващото обаждане. Нямаше желание да безпокои Морган, но и не искаше да крие повече информацията, която би могла да обърне заключението по случая, вече представено пред медиите.

Морган вдигна след четвъртото позвъняване.

— Да? — гласът му звучеше глухо като олово.

— Майк? Дейв Гърни се обажда.

— Знам.

— Извинявай, че те безпокоя, Майк, но има някои неща, които трябва да знаеш за случая „Ръсел“.

Морган не отговори.

— Може ли да мина да те видя?

— Да.

Гърни попита Морган за домашния му адрес, вкара го в навигацията и потегли.

Красотата на майската утрин до голяма степен остана незабелязана, защото мислите му бяха заети с емоционалното състояние на бившия му партньор, което звучеше по-мрачно от обикновена скръб.

По-рано Морган бе казал, че къщата му се намира в пущинака извън Ларчфийлд — и сега Гърни се убеди в точността на това описание. Джипиесът го изведе от главното шосе на издълбан черен път, който се гърчеше няколко километра през заблатена горска местност, преди да стигне до дървена къща по средата на малка поляна. Тревата се нуждаеше от косене. Пред къщата имаше цветни лехи с увехнали теменужки и нарциси.

Гърни спря до джипа на Морган пред закритата веранда и слезе. На верандата имаше четири дървени шезлонга. Морган седеше на единия от тях. Косата му беше разрошена, лицето — брадясало, а ризата му изглеждаше намачкана, сякаш е спал с нея.

Гърни седна на най-близкия стол.

— Как си, Майк?

Морган се усмихна мрачно — депресията бе ясно отпечатана на лицето му.

— Случаят се обърка, нали? Това ли дойде да ми кажеш?

— Има доказателства, че нещата може да са по-сложни, отколкото си мислехме.

— Още по-сложни?

— Има проблеми с версията, която дадохме на Кам Страйкър.

— Проблеми?

— Сериозни съмнения.

— Боже. — Морган бавно поклати глава. — Няма край. Нещата само се влошават. Става все по-зле.

Гърни забеляза половин празна бутилка бърбън до крака на стола му. Почуди се дали Морган е не само депресиран и съсипан от скръб, но и пиян.

Морган се изкашля слабо, тялото му трепереше.

— Чу ли, че Пийл съди Фалоу? Обвинява го в груба некомпетентност. Че не е провел необходимите проверки, за да издаде вярно заключение за настъпила смърт. Че е нанесъл непоправими щети на погребалното му бюро и на личната му репутация.

Морган взе бутилката бърбън, погледна я, облиза устни и я върна на мястото ѝ. Обърна се към Гърни.

— Искаш да кажеш, че Аспърн не е нашият извършител?

— Единственото, което знаем за момента, е, че някой, изглежда, е положил много усилия, за да го уличи.

— Ами кървавата баня при Лоринда? Не се ли е опитал да я убие?

— Нещата може да не са такива, каквито изглеждат.

Очите на Морган бавно се разшириха.

— Нищо не разбирам.

— И аз не съм сигурен, че разбирам. Знам, че Лоринда се е обадила на Аспърн няколко часа преди да го застреля и че телефонът му го няма. Мисля, че е записал разговора и затова апаратът е изчезнал.

— Лоринда? Искаш да кажеш… какво? Че е натопила Аспърн? Че тя… го е убила?

— Казвам, че е възможно. Със съучастник. Не би могла да го направи сама.

Морган отново взе бутилката. Този път я отвори и като присви очи, отпи голяма глътка. После пак я остави на мястото ѝ.

— Имаш ли представа кой може да е съучастникът?

— Нищо сигурно. Но направих интересно откритие. Изглежда, че Хенли Бълок, директорът на училището, който е имал сексуални отношения с петнайсетгодишната Лоринда, е бил убит преди десет години — подозирам, че по искане на Ангъс Ръсел или на самата Лоринда. Станало е точно по времето, когато са се оженили.

Морган присви очи, сякаш се опитваше да види нещо през мъгла.

— Какво общо… има това… с каквото и да било?

— Убиецът е Отис Стрейн или Сайлъс Гант. Предполагам, че и двамата са присъствали и има причина да подозирам, че между Ръсел и Гант е имало дългогодишно сътрудничество.

В гласа на Морган се чу паническа нотка.

— Аз нищо… тоест… и какво от това?

— Попита кой може да е бил съучастникът на Лоринда.

— Сайлъс Гант ли?

— Ако е правил такива услуги и преди, защо да не направи пак?

Морган взе бутилката и я сложи на подлакътника на стола, без да я отваря. Взря се в нея, сякаш тя съдържаше отговора на някакъв въпрос. Покашля се.

— Мислиш, че Лоринда може да е… свързана… с Гант?

— Защо не? Това може да е взаимноизгодна връзка. Тя получава наемен убиец, който да премахва неудобни за нея хора, а той получава секс, пари или всичко друго, което тя е готова да му предложи.

Мина дълго време, преди Морган да проговори отново. Гърни имаше странното усещане, че нещо в този човек се разпада.

— Знаеш за оная каша, която забърках в Ню Йорк. Може би и Каръл знаеше. Не съм сигурен. Но дори да е знаела, пак се съгласи да дойде с мен в Ларчфийлд. Да забрави миналото. Нов живот. Всичко беше наред. Но после, преди около година… пристрастяването се върна. Манията. С пълна сила. По-безумно от всякога.

— В какъв смисъл по-безумно?

— Жената, с която се забърках. Изборът, който направих. Ужасен избор. Най-лошият. Най-катастрофалният възможен.

— Лоринда Ръсел?

Морган зина смаяно. Втренчи се в Гърни.

— Откъде знаеш?

— Само предположих.

— И сега ми казваш, че е спяла със Сайлъс Гант и двамата са убили Аспърн.

— Не мога да го докажа, Майк. Просто ти казвам как изглежда.

— Гант е злобният негодяй, с когото Каръл водеше война.

Гърни не коментира.

— Ти винаги стигаш до грозната истина. Изкопаваш я и я изваждаш на бял свят.

Гърни изчака малко, после попита:

— Чия беше инициативата?

Морган премигна, опитвайки се да фокусира погледа си.

— Мислех, че е моя. Но сега не знам.

— Какво мислиш, че искаше от теб?

Морган вяло сви рамене.

— Мислех, че е само секс.

— Но сега не си толкова сигурен?

— Не съм сигурен за нищо.

— Какво друго би могла да иска от теб?

— Нямам представа — каза Морган малко прибързано.

— Ще го кажа по друг начин. Казвала ли ти е някога, че иска нещо в живота ѝ да се промени?

Морган се втренчи в недопитата бутилка, сякаш търсеше друг отговор освен този, който не можеше да избегне.

— Да — каза едва доловимо накрая. — Говореше колко хубаво би било всичко… без Ангъс.

Гърни остави Морган да вникне в смисъла на собствените си думи.

— Мислиш, че ме е молила… да направя така, че да се случи?

— Ти как мислиш?

49

Докато караше към Уолнът Кросинг, Гърни размишляваше какво в представите на Лоринда би могло да направи живота ѝ по-приятен — и в крайна сметка я бе накарало да намери някого по-готов от Морган да схване намека ѝ и да осъществи желанието ѝ.

Някого като Сайлъс Гант.

Осъзна, че с тази идея навлиза в опасна територия — до голяма степен поради прекомерното си желание теорията му да е вярна. Той искаше масовият убиец да е Гант. Време беше отново да се посъветва с Джак Хардуик, вечния скептик.

Хардуик отговори на обаждането му и се съгласи да се срещнат в „Абелардс“ след четирийсет и пет минути.

По пътя Гърни се обади на Словак, за да разбере дали са намерили телефона на Аспърн или бутилката вино за 300 долара. Младият полицай му каза, че въпреки щателното претърсване на къщата на Аспърн, гаража и трите коли не са ги намерили. Макар че изчезването на тези предмети не доказваше нищо, то окуражително подкрепяше теорията, която вече се оформяше в главата му.

Когато стигна в „Абелардс“, Хардуик вече седеше на обичайната им маса и бе поръчал голяма чаша шварц кафе за себе си, а за Гърни — двойно еспресо.

— Благодаря, Джак. Оценявам, че дойде толкова бързо.

— Правилно ли разбрах от това, което ми каза по телефона, че статутът на кмета вече е официално променен от злодей на жертва?

— Не официално. Засега. Но се опитвам да си съставя съвсем нов сюжет за събитията и искам да чуя какво мислиш.

— Изгарям от нетърпение да го чуя.

Гърни отпи глътка кафе и събра мислите си.

— Добре, ето какво. Новата версия е същата като официалната версия до момента, в която Били Тейт излиза от погребалната агенция, но вместо да предложи услугите си за убийството на Ангъс на Чандлър Аспърн, той ги предлага на Лоринда Ръсел. Тя харесва идеята, но има и по-добра. Обажда се на наемен убиец, който да очисти Тейт и после Ангъс — като използва пръстовите отпечатъци на Тейт и скалпелите, които той е откраднал от погребалната агенция, за да създаде объркване в разследването и цялата тази история с „ходещия мъртвец“. Убиецът, облечен с дрехите на Тейт и седнал зад волана на джипа му, убива също Мери Кейн и Линда Мейсън по причините, по които предполагахме, че са били убити. След това с негова помощ Лоринда е пуснала в ход блестящия сценарий за натопяване на Аспърн, завършващ с убийството му при привидна самозащита — с което едновременно да сложи край на полицейското разследване на трите други убийства и да се отърве от агресивния си конкурент.

Хардуик направи кисела гримаса.

— Не ти ли харесва този сценарий? — попита Гърни.

— Твърде умно, твърде сложно, твърде много шибани места, на които влакът може да излезе от релсите.

— Би ли обяснил?

— Първо ми кажи как според теб са измислили този трик със самозащитата накрая.

— Лоринда ни каза, че се обадила на Аспърн, за да обсъди спора им за арендата, и че разговорът им приключил зле. Знаем от записите на мобилния оператор, че са водили такъв разговор, но нямаме възможност да проверим дали версията ѝ отговаря на истината. Всъщност може разговорът им да е бил много по-приятелски, отколкото тя твърди. Може би му е направила предложение, на което не е могъл да откаже. „Сега, след като Ангъс е извън играта, съм сигурна, че можем да измислим по-добро решение“ и така нататък. Подозирам, че е предложила да отбележат новите си приятелски отношения, като го е поканила на вечеря. Аспърн може да е записал обаждането, но телефонът му е изчезнал. Интересното е, че вечерта той е купил бутилка скъпо вино и според мен е мислил да я занесе на Лоринда. Дотук звучи ли ти логично?

— Засега звучи като голи теории. Но продължавай.

— Аспърн идва за вечеря около 19:00. С Лоринда си пийват. Може би отварят скъпото вино. В един момент, когато на госта му е хубаво и спокойно, нейният съучастник убиец — същият, който е убил Тейт — влиза в стаята зад Аспърн и го зашеметява, вероятно с удар в основата на черепа. След това — със суитшърта, дънките и маратонките на Тейт — закарва колата, с която е пристигнал Аспърн, обратно в имението му, взима джипа на Тейт от гората и отива до мястото, където горският път излиза на ливадата зад оранжерията. Следиш ли логиката?

— Какво ще стане, ако Аспърн се свести, а съучастникът още го няма?

— С достатъчно силен удар в тила е могъл да го изкара от строя за дълго време, ако не и да го парализира съвсем. И може да е бил вързан.

— Добре, значи съучастникът е в джипа на изхода на горския път. И после какво?

— Това е мястото, където се включва видеото от охранителната камера. Виждаме човек с качулка, който излиза от джипа и минава през ливадата към къщата, държейки чук. Излиза от обхвата на камерата, разбива стъкления панел на вратата на оранжерията и влиза в къщата. Докато той сваля суитшърта, дънките и маратонките, Лоринда съблича Аспърн. После го преобличат като Тейт и го завличат в оранжерията.

— Но е трябвало да го застрелят прав, за да бъде траекторията на куршумите такава, каквато е била. Как са го направили?

— Отначало не можех да го обясня. Но си спомних, че видях в оранжерията устройство за преместване на тежките тропически растения — подемник с лебедки.

— Мислиш, че са използвали това съоръжение, за да го изправят и застрелят?

— Възможно е. Друго интересно е, че стрелецът е стрелял през долната челюст на Аспърн, за да създаде задна изходна рана, която да унищожи всички следи от предишния удар в тила.

Киселата гримаса на лицето на Хардуик се смени с по-обичайното му скептично намръщено изражение.

— Значи, след като са го застреляли два пъти, са го хвърлили на пода с лице надолу, сякаш е вървял към Лоринда, когато тя го е убила, и при падането му инерцията го е повалила напред?

— Така изглежда. Съучастникът си тръгва. Лоринда се отървава от доказателствата за по-ранното присъствие на Аспърн в къщата — като бутилката вино, която е изчезнала заедно с телефона му. Обажда се на Майк Морган и му казва, че току-що е застреляла Били Тейт. И по-късно всички приемат, че наистина не е познала Аспърн в лошата светлина, защото е носил дрехите на Тейт и е паднал по очи, след като го е застреляла.

— Адски умно — измърмори Хардуик. — Почти невероятно умно. Но е напълно възможно. Дяволски малко вероятно, но по-вероятно от първата част на сценария — където Тейт отива при Лоринда с неочаквано предложение да убие съпруга ѝ и тя веднага се обажда на приятеля си квартален убиец, който грабва шепа скалпели и почва да реже гърла. Това ми се струва безумно.

— Логистиката наистина изглежда заплетена, но мисля, че общата посока е вярна.

— И посоката е…?

— Първо мислехме, че Тейт е убиецът. После помислихме, че убиецът е Аспърн и се е опитал да натопи Тейт. Сега съм почти сигурен, че трети човек се опитва да натопи Аспърн.

— Този трети човек е съучастникът и наемен убиец на Лоринда?

— Да.

— И името на победителя е…?

— Мисля, че е Сайлъс Гант.

— Въз основа на какво? Една история отпреди десет години за това, как Хенли Бълок е умрял, след като е бил посетен от спретнат сивокос мъж и груб здравеняк с татуировка „Отис“ на кокалчетата на пръстите?

— Това, както и фактът, че църквата на Гант е получавала големи дарения от Ангъс Ръсел — по-скоро за услуги, отколкото от благотворителни намерения.

— По дяволите, Гърни, ти не просто седиш на края на чуплив клон, под теб изобщо няма клон!

Хардуик взе чашата си и отпи голяма глътка кафе.

Гърни сви рамене.

— Може би не разбирам съвсем логистиката. Нещата може да се окажат по-прости, отколкото си представям. Но съм убеден, че в основата на това, което се случва в Ларчфийлд, стои съучастие на злото. И искам да го докажа.

— Похвална цел, Шерлок. Някакви улики за тази цел?

Гърни допи кафето и отговори, като съзаклятнически понижи глас:

— Изнудването може да се окаже интересен подход.

Хардуик се облегна назад на скърцащия стол, с вид, че сериозно обмисля предложението, и измърмори замислено:

— Може би е печеливш подход, имайки предвид ресурсите, с които разполага богатата вдовица.

Гърни понякога трудно разбираше кога Хардуик се шегува.

— Ако оставим настрана истинското изнудване, което е тежко престъпление, симулацията на шантаж би могла да ни даде интересна представа за вината или невинността на Лоринда.

— Струва ми се, че се отказваш от златен шанс, който бог дава в ръцете ни. Но така да бъде. Казвай какъв е планът.

— Да изпратим есемес на Лоринда от анонимен предплатен телефон. Съобщението ще звучи така, сякаш е изпратено от някого, който тайно я е наблюдавал — и който не само е видял какво се е случило с Чандлър Аспърн в оранжерията, но и го е заснел. Може да завършва с искане за лична среща в дома на Ръсел — да кажем, утре вечер в осем — и искане за десет хиляди долара.

Хардуик се усмихна.

— Гадно. Как мислиш, че ще реагира?

— Ако казва истината за застрелването на Аспърн, естествената ѝ реакция ще бъде да се обади в полицията и да подаде сигнал за изнудването. Ако лъже, очаквам да извика наемния си убиец, за да се разправи с алчния шантажист.

— Очакваш, че наемният убиец е Сайлъс Гант?

— Или братовчедът Отис.

Хардуик смукна въздух през зъбите си.

— И така, кой ще стои под портика на имението, преструвайки се на изнудвача, докато преподобният Сайлъс и братовчедът Отис зареждат пушките?

— Никой. Това е най-хубавата част. Няма да има реална среща. Евентуална конфронтация би била катастрофа. Целта е само да разберем кой вариант ще избере Лоринда — полицията или наемния си убиец. И ако избере второто, ще бъде интересно да видим кой ще се появи, за да помогне за решаването на проблема ѝ.

— Значи само наблюдаваме?

— Точно така.

— Откъде? От върха на някое шибано дърво?

— Живеем в двайсет и първи век, Джак. Чувал ли си за устройство, наречено дрон?

— По дяволите, Гърни, дронът, който ти трябва за такова сериозно дистанционно наблюдение, не е играчка. Трябва да бъде безшумен, свръхстабилен, джипиес контролиран, с видеопредаване с висока разделителна способност и с батерия за най-малко половин-един час полет. Случайно да имаш такъв в багажника?

— Не, но мисля, че ти можеш да уредиш назаем за една нощ от приятелите си в Ню Йорк.

— Майната ти.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Хардуик изпи остатъка от кафето си.

50

По пътя за Уолнът Кросинг Гърни се отби през магазин за потребителска електроника в един крайпътен търговски център и купи срещу пари в брой предплатен телефон с включени минути.

След като се прибра вкъщи, взе бележник и нахвърля чернова за съобщение в духа на това, което бе описал на Хардуик в „Абелардс“. После остави черновата настрана с намерението да я прегледа отново на свежа глава и да въведе окончателните поправки, преди да изпрати съобщението на Лоринда.

Междувременно извади копието от материалите по случая, изпратени му от Словак, и отвори частта, описваща подробностите за видеозаписа, направен в нощта на убийството на Аспърн. Надяваше се да намери информация за връзка с компанията, която е инсталирала камерата.

Наистина намери. Имаше телефонен номер, на който се обади.

След като каза името и номера на полицейската си карта, го свързаха с мениджъра по монтажите на компанията.

Да, той беше запознат с детайлите по случая „Ръсел“.

Да, имаше само една камера.

Да, това беше необичайно за къща с такива размери.

Да, бяха препоръчали допълнителни камери, но госпожа Ръсел настояла да действат постепенно.

Да, госпожа Ръсел избрала мястото за монтиране на първата камера. Всъщност дори посочила ъгъла и зрителното поле на камерата.

Гърни подчерта, че тези искания са поверителна информация, свързана с текущо разследване, и благодари на мениджъра за помощта.

Подобно на изчезването на телефона и бутилката вино, информацията за монтирането на камерата сама по себе си не доказваше нищо. Очевидното манипулиране на ситуацията от Лоринда можеше лесно да бъде оборено от всеки адвокат на защитата. Това обаче засили нарастващото му подозрение и бе допълнително основание за мнимия шантаж, който се канеше да проведе.

Рядко се беше случвало Гърни да е толкова убеден в нечие съучастие в убийство при толкова малко доказателства. Беше сигурен, че Лоринда няма да се обади в полицията. Не беше толкова сигурен за личното участие на Гант в смъртта на Аспърн. Надяваше се, че наблюдението тази нощ ще изясни нещата.

Следващото обаждане на Гърни беше до Словак.

— Брад, трябва да огледам къщата на Аспърн. Можете ли да изпратите някого да отключи утре сутрин?

— Мислите, че пропускаме нещо?

— Нищо конкретно. Всъщност нямам представа какво търся. Просто едно глождене, което понякога изпитвам — да мина отново през света на жертвата или извършителя и да видя всичко, което мога да видя.

— Добре, ще се погрижа вратата да е отключена. Ако имате нужда от помощ с преминаването, обадете ми се.

„Гложденето“ на Гърни беше съвсем реално. Но освен това искаше да използва имението на Аспърн като площадка за управление на дрона. То беше изолирано, но не много далеч от имението на Ръсел, така че ако някаква повреда наложеше дронът да кацне в гората, лесно можеше да го намери. И това, което бе казал на Словак, щеше да бъде полезно прикритие, ако някой го видеше там.

След като свърши тази работа, Гърни се върна към черновата на съобщението за Лоринда. Прочете го пак няколко пъти и направи няколко малки промени. После го въведе като есемес на предплатения телефон и го изпрати на мобилния номер на Лоринда.

Просто действие — с потенциал за съдбовни последствия.

Реши да отиде при Морган на другата сутрин, за да го информира за операцията. Въпреки емоционалното състояние на Морган уведомяването му за всяка голяма инициатива в разследването оставаше формална необходимост.

Но това беше за утре. След като не се сети за нищо друго, което се налага да направи по разследването, Гърни посвети останалата част от деня на строежа на кошарата за алпаки.

Когато Мадлин се прибра от клиниката, беше нарязал дъските на подходящите размери за стените, носещите греди и касата на вратата и ги бе подредил за употреба — но още не беше започнал с истинското строителство, защото знаеше, че и тя ще иска да участва.

Това постижение му вдъхна спокойствие и приятно чувство за добродетелност. Вечерята беше весела и безгрижна, с чести изблици на смях. Легнаха си по-рано от обикновено.

И съответно Гърни се събуди много преди зазоряване.

Еуфорията от предишната вечер се беше сменила с несигурността около убийствата в Ларчфийлд. Той знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи пак с тази плетеница от въпроси в главата.

Изкъпа се, облече се и си свари кафе.

На разсъмване седеше на терасата с втора чаша кафе и се опитваше да си представи как Морган ще реагира на обяснението за капана, който смяташе да заложи на Лоринда — и как Лоринда ще реагира на съобщението, което ѝ беше изпратил.

На разсъмване чу телефона си да звъни някъде в къщата. Изтича вътре, за да вдигне, преди да събуди Мадлин. С изненада видя на дисплея името на Кира Барстоу.

— Какво е станало?

— Помолих Кийт Борън, един от нашите компютърни специалисти, да анализира видеофайловете, за които питахте. Тази сутрин ми докладва, че е уверен в целостта на деветдесет и девет процента от цифровото съдържание, но има един процент, който го притеснява.

— Как го притеснява?

— Казва, че във видеото от погребалната агенция има звукова аномалия от три секунди.

— Каква е тази звукова аномалия?

— Каза, че звукът на отварящия се ковчег — звукът на пукащото дърво — създава особен звуково честотен отпечатък.

— Какво означава това?

— Сега провежда допълнителни анализи, за да разбере. Исках само да знаете, че сме открили нещо странно, след като поискахте този анализ. Ще ви се обадя, когато разбера повече.

Сега шансът да се върне в леглото за някакво подобие на сладък сън бе нулев. Като още едно усложнение в допълнение към поредната странност в този случай, вече изобилстващ със загадки, беше обещал на Мадлин, че сутринта ще поработи по нейната кошара.

Предизвикателството бе да запази връзка с настоящия момент — да съсредоточи съзнанието си върху подравняване на дъски, завинтване на винтове и зачукване на пирони, — а не да затъва в света на убийци и звукови аномалии.

Когато най-сетне стана обяд, реши, че е постигнал целта си да остане фокусиран върху физическите усилия за около половин ден — това вече бе голяма победа. Искаше му се да обръщаше толкова голямо внимание на домашните работи, колкото и на разследванията, но мозъкът му не беше устроен така.

Във всеки случай кошарата вече приличаше на истинска постройка, нуждаеща се само от външна облицовка и водоустойчив покрив. Мадлин явно бе доволна от съвместното им начинание и доброто ѝ настроение се пренесе в атмосферата на обяда.

Когато в три часа следобед Гърни се качи в субаруто, за да отиде в Ларчфийлд, тя направи списък с цветята, които искаше да засади около стария кокошарник и новата кошара.

Изпрати го до колата.

— Мисля предимно метличини и ружи от слънчевата страна и бегонии от сенчестата. Ти как мислиш?

— Звучи добре.

— Знаеш ли изобщо как изглеждат?

— Представям си… нещо пъстро.

Тя въздъхна, наведе се и го целуна.

— Внимавай — заръча с неочаквана сериозност.

51

Първата точка в мисления списък със задачи, които Гърни трябваше да свърши в Ларчфийлд, беше да говори с Морган. На път за там спря да зареди и набра номера му. Включи се гласова поща и той остави съобщение, че отива. Не можеше да спре да мисли за състоянието, в което щеше да завари колегата си. Нито един от възможните варианти не изглеждаше добре и фактът, че Морган не вдигна, не беше окуражаващ.

Със зловещо предчувствие, Гърни продължи по пътя.

Пролетното време беше в разгара на нов обрат и когато стигна до дома на Морган, синьото утринно небе бе покрито от мрачни облаци. В полумрака увехналите нарциси пред верандата приличаха на мъртви плевели.

Никой не отговори на почукването му. Той потропа отново, по-силно.

— Майк, аз съм Дейв Гърни!

Вратата се отвори и Морган се втренчи в него — небръснат, рошав, с празен поглед. Носеше тениска с петна от храна, дънки с разкопчан цип и само един син чорап. Вонеше на пот и алкохол.

Гърни се опита да се усмихне.

— Здравей, Майк. Получи ли съобщението ми?

Морган премигна и поклати глава.

— Може ли да вляза? Или предпочиташ ти да излезеш?

— Излизам. Малко на въздух.

Морган излезе на верандата, вдиша дълбоко и се отпусна тежко на най-близкия дървен шезлонг. Гърни седна до него.

— Извинявай, че те безпокоя, Майк, но искам да знаеш какви конкретни действия предприемам, за да проверя подозренията си по този случай.

Морган затвори очи, после ги отвори отново.

— Подозренията за Лоринда и Гант?

— Да. И всеки друг, който може да е замесен в убийствата.

— Сигурен ли си за Лоринда?

— Освен Хилда Ръсел тя е единственият жив човек, който има полза от смъртта на Ангъс. И ако смъртта на Аспърн е била нагласена така, както си мисля, тя има пръст и в това.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Дойдох да ти кажа, че измислих начин да я проверя, за да съм сигурен, че съм прав.

Морган вдигна глава в знак на интерес и Гърни обясни плана си за наблюдение на реакцията на Лоринда към потенциален изнудвач.

Морган кимна бавно.

— Искаш да видиш кого ще доведе… за да разреши този проблем?

— Да, но най-вече исках да видя дали ще се обади в полицията, когато получи съобщението, както би направил невинен човек — което все още не е направила, въпреки че ѝ го изпратих снощи.

Гърни извади отпечатаното копие на есемеса от джоба си и го подаде на Морган.

Морган го прочете два пъти и свали листа в скута си.

— Мислиш ли, че ще извика Гант?

— Да, ако съм прав, че той е наемният ѝ убиец. Или някой друг, ако греша. Във всеки случай ще знам повече, отколкото сега.

Морган кимна и погледна встрани. Погледът му се задържа за кратко върху лехата с изсъхналите нарциси. После взе от скута си копието от есемеса до Лоринда и пак го прочете.

— Това е истинско шоу на ужасите — измърмори тихо. — Всичко. Целият живот. Шоу на ужасите.

След дълго мълчание Гърни предложи помощ, на което Морган не реагира по никакъв начин. Затова Гърни му каза „довиждане“ и си тръгна.

Когато стигна до края на черния път, свързващ имота на Морган с главното шосе, спря и въведе в навигатора адреса на имението на Аспърн на Хароу Хил.

Когато отново потегли, телефонът му иззвъня. Беше Хардуик.

— Да, Джак?

— Къде да го занеса?

— Дрона ли имаш предвид?

— Не, големия ми член. Какво, по дяволите, може да имам предвид?

52

Пътят до северната страна на Хароу Хил, страната на Аспърн, преведе Гърни през по-мрачен, по-див и по-слабо населен пейзаж от подстъпите към входа на имението „Ръсел“ откъм Уотървю Драйв. Подобно на самия разлат горист хълм, мястото изглеждаше уединено и непристъпно.

Това усещане само се засили от дългата около километър алея на Аспърн, преминаваща през гъста борова гора и излизаща на слънчевата поляна около къщата — голяма, калнокафява постройка в стил „Шингъл“ с подчертано безрадостно излъчване.

След като обиколи отзад и намери открита веранда, която изглеждаше подходяща за стартиране и управление на дрона, Гърни реши да влезе вътре. Входната врата, както беше помолил, бе отключена.

Интериорът беше луксозен и безличен, по-подходящ за хотел, отколкото за жилище. Издърпаните чекмеджета на бюрото и скрина и отворените шкафове и гардероби свидетелстваха за търсенето на телефона на Аспърн и бутилката вино от Словак. Мястото говореше сравнително малко за покойния си обитател — с изключение на това, че е бил конвенционално пристрастен към скъпите предмети и не е имал интерес към изобразителното изкуство, музиката или литературата. Тук нямаше декоративни предмети, нямаше снимки, нищо несериозно или екстравагантно. Цареше тишина, както навън, така вътре — но не тишината на обикновено спокойствие, а тишината на гробница.

Гърни продължи да оглежда къщата, докато не чу познатото ръмжене на спортната кола на Хардуик.

Срещнаха се на откритата веранда.

Хардуик отвори голяма алуминиева удароустойчива чанта и внимателно извади оттам впечатляващо изглеждащ квадрокоптер, контролер, таблет, зарядно устройство, три батерии и инструкции.

— Това бебче е с оборудване за дванайсет бона. Карбонова конструкция. Лещи „Хаселблад“. Джипиес и сателитна навигация ГЛОНАСС. Прибиращо се шаси. Шейсет минути полет. Предаващ външен монитор.

— Трябва ли да четем ръководството, или твоят познат ти обясни как се работи с това?

— Обясни ми и по-добре, защото проклетото ръководство е неразбираемо. Ако успея да си спомня какво ми каза, има шанс поне петдесет на петдесет да не счупя това чудо.

Хардуик включи контролера и батериите на дрона в зарядното устройство, а зарядното устройство — в контакта на верандата.

Гърни погледна часовника си. Беше 17:10.

— Колко време му трябва?

— Моят човек каза час. Надявам се да не ме е избудалкал.

В 18:05 червената лампичка на зарядното светна зелено.

Хардуик настрои таблета като допълнителен монитор за видеопредаване в реално време, пъхна заредената батерия в дрона и го изнесе на тревата.

— В колко часа искаш да започнеш да наблюдаваш къщата на Ръсел?

— В седем и петнайсет ще бъде добре. Лоринда ще чака изнудвача в осем. Ако извика помощници, вероятно ще пристигнат някъде в този четирийсет и пет минутен прозорец. Междувременно може да направиш тренировка, за да свикнеш с устройството.

Хардуик постави допълнителния плосък монитор върху широкия парапет на верандата и започна да работи с копчетата и лостовете на контролера. Четирите витла на дрона се завъртяха. С тихо бръмчене апаратът се издигна бавно във въздуха, докато не се изравни с върховете на най-високите дървета наоколо. След няколко минути се премести на въведените джипиес координати и на монитора Гърни и Хардуик видяха широкоъгълна картина към фасадата и едната страна на къщата на Ръсел, алеята и отворената входна порта.

Гърни изтъкна, че има повече от достатъчно място над върховете на дърветата, за да може дронът да се сниши и да покаже картина под портика.

Хардуик го премести на подходящата позиция. След като експериментира с няколко алтернативни ъгъла и настройки за увеличение, устройството получи команда връщане в базата и след три минути леко се спусна на ливадата.

В 19:10 след съответните команди от контролера на Хардуик, дронът отново се издигна към надвисналите в небето облаци и отлетя на програмираната позиция.

Образът на видеото беше изненадващо ясен. Лошата светлина заради облаците не оказваше влияние върху яркостта на изображението. Дори тъмната област под портика се виждаше ясно.

През следващия половин час не се случи нищо. Всичко се промени в 19:41.

През портата влезе черен мотоциклет, каран от облечен в кожени дрехи мъж с черна каска, мина по алеята и бавно се приближи до портика. След него се появи още един, после трети, докато не станаха общо седем. Минаха в колона под портика и заобиколиха предния ъгъл на къщата.

Хардуик присви очи и се втренчи в таблета.

— Мислиш ли, че един от тези кретени е Гант?

— Мога само да предполагам. Трудно е да се каже със сигурност.

Отново в индианска нишка, но този път пеша, мотоциклетистите се върнаха пред къщата и се качиха по широките мраморни стълби, като свалиха каските си — шестима здравеняци с рунтави бради и малко след тях по-дребен, гладко избръснат мъж със сребрист помпадур.

Входната врата се отвори. Когато влязоха в къщата, в осветеното фоайе Гърни мярна Лоринда, с кремава блуза.

И отново на таблета всичко стана спокойно. Няколко птици прелетяха, за да се приберат в гнездата си.

— Добре, Шерлок, май това е всичко. Видя ли това, което искаше да видиш?

— Мисля, че да. Някой заплашва Лоринда с изнудване, твърдейки, че има компрометиращи снимки от смъртта на Аспърн, и тя се обажда на Гант вместо на полицията. И Гант пристига с цялата си дружина.

— И според теб това доказва, че тя и Гант са убили Аспърн?

— Бих казал, че има адски добър шанс. Не мислиш ли?

— Може просто да не вярва на ченгетата. Иска да се справи с проблема по свой начин. Да държи нещата под контрол. Това шибано отношение си е генетично предопределено, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Но мисля, че ще се съгласиш, че това, което видяхме току-що, не беше доказателство за невинност.

Хардуик се изплю през парапета на верандата.

— Добре. Може ли да се махаме вече оттук? Проклетите комари ще ме изядат жив.

Гърни кимна.

— Докарай дрона, опаковай го и приключваме.

Хардуик взе контролера, провери настройките и…

— Задръж! — извика Гърни, като посочи таблета.

Хардуик се наведе по-близо към екрана.

— Какво е това?

Пред отворената входна порта току-що бе спрял тъмен автомобил, едва видим зад дърветата.

— Би ли преместил дрона, за да видим по-добре? — попита Гърни.

Без да отмества очи от таблета, Хардуик започна да регулира лостовете и копчетата на контролера. С преместването на дрона зрителното му поле се промени, но новите ъгли не дадоха по-ясна представа за автомобила.

— Кой, по дяволите, е това? — попита Хардуик.

От колата слезе тъмен силует и се отправи по алеята към къщата. Въпреки дърветата тук имаше по-добра видимост, а когато новодошлият се приближи до портика, вече нищо не го скриваше. На екрана се видя мъж с черно пончо до глезените и качулка, който застана неподвижно на няколко метра от стъпалата, водещи към входната врата. Гърни помисли, че му напомня за образа на смъртта — липсваше само косата в ръката му.

Вратата се отвори и на верандата излезе едър мъж с черно кожено яке, зад него още един и още, докато всичките шестима не се подредиха в широк полукръг пред неподвижния мъж с пончото. И шестимата бяха въоръжени с автомати. Седмият мъж се появи и застана пред отворената врата. Меката светлина от вестибюла зад него подчертаваше сребристосивата му коса.

— Това е Гант, без съмнение — каза Хардуик, — но какво, по дяволите, става?

Гърни имаше лошо предчувствие за това, което всеки момент щеше да се случи. Катастрофа, която не беше предвидил.

Изглеждаше, че Гант говори нещо — почти със сигурност към мъжа с пончото. Заради качулката беше невъзможно да се види дали онзи отговори.

Гант отново каза нещо и шестимата му спътници започнаха да вдигат оръжията си.

Изведнъж нещо се раздвижи под пончото и мъжът клекна, бързо се завъртя от ляво надясно и обратно, като пончото му вибрираше при това движение, и здравеняците един по един започнаха да падат върху мраморните стъпала.

Гърни чу автоматична стрелба за четири-пет секунди, но звукът не достигна до ушите му чрез дрона, който нямаше аудиооборудване, а директно през няколкостотинте метра гора, разделящи именията на Ръсел и Аспърн.

На екрана Гант извади пистолет и също стреля.

Мъжът с пончото се олюля настрани, като изпусна на земята нещо, което приличаше на „Узи“ с удължен пълнител — и падна на колене.

Гант направи крачка напред и бавно вдигна пистолета с две ръце. Докато го насочваше към коленичилия мъж, едната страна на пончото се повдигна и отдолу се показа нещо, което приличаше на листосъбирач с тясна тръба. Странното устройство избълва поток от пламъци, които достигнаха Гант и веднага го погълнаха.

Гант се олюля назад, изпусна пистолета и размахвайки неистово ръце, падна през отворената врата зад себе си, последван от огнения поток, който сега нахлу във вестибюла на къщата.

Раненият мъж с пончото се изправи с мъка на крака. Препъвайки се напред, насочи потока от огън към всеки от мъжете, проснати на стъпалата, след което падна назад като отсечено дърво. При това оръжието му се насочи право нагоре, дългият му огнен език подпали покрива на портика и каскадно се стовари обратно върху неподвижно лежащия нападател с пончото.

Пред имението на Ръсел лежаха седем горящи тела. Огънят вътре бързо се разгаряше.

— Мамка му — промърмори Хардуик, втренчен смаяно в таблета. — Кой, по дяволите, беше този луд с узито и огнехвъргачката?

Сърцето на Гърни се сви. Искаше му се да не знаеше отговора.

— Майк Морган.

53

Гърни трябваше да мисли бързо. Вече си представяше как на различни официални нива, включително прокуратурата, ще започнат всякакви догадки и търсене на виновници във връзка с това, което първоначално бе замислил като безобиден разследващ трик. Но осъзна, че ако дронът бъде изключен от уравнението — и ако Морган посмъртно поеме цялата вина за случилото се, — тогава може би все още имаха шанс да извлекат убедителни доказателства за вината на Лоринда от това ужасно фиаско.

Обади се в полицейския участък на Ларчфийлд и се свърза с дежурния:

— Говори Дейв Гърни. Намирам се в имението на Аспърн на Хароу Хил. Обаждам се да съобщя за стрелба в района. Мисля, че това, което чух, беше автоматично оръжие с голям пълнител. Звукът идваше от имението на Ръсел. Тръгвам натам през гората.

Междувременно Хардуик върна дрона и го прибра в кутията заедно с аксесоарите му. Гърни му каза да направи отделно копие на запазеното видео, в случай че някога потрябва, и после да изтрие оригиналния файл заедно с всички свързани джипиес данни.

— И после изчезвай, преди районът да се напълни с полиция. Ще ги пресрещна в имението на Ръсел и ще се погрижа да стигнат до правилните изводи за случилото се там въз основа на доказателствата на земята.

Хардуик си тръгна, без да каже и дума повече.

Гърни отвори на телефона си навигационното приложение за офроуд, въведе джипиес координатите на имението на Ръсел и тръгна бързо в указаната посока. Няколко минути по-късно пак се обади в полицията на Ларчфийлд. Съобщи, че вижда оранжево сияние в ниските облаци отпред, вероятно знак за голям пожар, и разпореди всички налични противопожарни коли и спасителни екипи да бъдат изпратени възможно най-скоро.

Десет минути по-късно, когато излезе на задната ливада в имението на Ръсел, пожарът беше чудовищен. Червени и оранжеви отблясъци танцуваха във всички прозорци, които се виждаха от тази страна. Шумът беше като бурен вятър в гъста гора, а пукането звучеше като трошене на клони. Пламъците излизаха през един отворен заден прозорец над цветна леха с лалета, които вече бяха изсъхнали от горещината.

Гърни изтича от предната страна на къщата. Задушливият дим носеше миризмата на бензин и изгоряла плът.

Преброи шест овъглени трупа, проснати в широка дъга на мраморните стъпала, и един на земята под обгорения портик. До седмия труп имаше узи с голям пълнител. Трупът беше на Майк Морган — трудно разпознаваем, защото главата и горната част на тялото бяха толкова обгорени, че вече не приличаха на човешки. Лявата му ръка не беше засегната от горящия бензин, който се беше излял върху него от гейзера, изстрелян от огнехвъргачката му при последния вертикален залп, и късите пръсти с нокти, изгризани до живеца, нямаше как да се сбъркат.

Без защитно облекло Гърни вече не можеше да издържи непоносимата горещина от отворената врата на горящата къща и се оттегли в алеята. Сега, далеч от рева на огъня, чу вой на сирените на бавно приближаващите се противопожарни коли.

Гърни осъзна, че джипът на Морган блокира портата, и изтича там, за да го премести, но откри, че Морган е взел ключа. Нямаше значение, помисли си, някоя от противопожарните коли можеше да го избута.

Но тогава му хрумна друга идея. Тъй като Морган бе отговорен за превръщането на опита за събиране на информация в този апокалипсис с множество жертви, Гърни можеше да улесни разследването, като даде първоначалното съобщение в ръцете на следователите, за да е сигурно, че ще разберат преамбюла към клането. Той извади от джоба си предплатения телефон — същия, от който бе изпратил съобщението до Лоринда за „изнудването“ — изтри отпечатъците си и го хвърли на земята до джипа. Ако някой разтълкуваше неправилно съобщението като доказателство, че Морган наистина е имал намерение да изнудва Лоринда, Гърни беше сигурен, че ще го убеди в обратното.

Първи пристигнаха две патрулни коли от полицията на Ларчфийлд с по двама униформени полицаи във всяка, следвани от Словак с неговия додж. Петимата оставиха колите си извън портата и влязоха в района с извадени оръжия.

Гърни стоеше неподвижно с разперени ръце, докато Словак не го позна.

— Господи, Дейв, какво става тук?

— Изглежда, че е имало престрелка между началник Морган и половин дузина от патриарсите на Гант. В едната си ръка Морган все още държи огнехвъргачка, която вероятно е причинила пожара. Всички са мъртви.

Словак се огледа назад с широко отворени от учудване, ужас и вълнение очи.

— Има ли някой в къщата?

— Трябва да приемем, че Лоринда е вътре, докато не се убедим в обратното. Освен това зад къщата преброих седем мотора, но на земята има само шест тела освен Морган. Значи седмият мотоциклетист може да е в къщата. За друго нямам представа. Търсих начин да се влезе, но всички точки за достъп на приземния етаж са блокирани от пожара.

Словак гледаше втренчено телата, като повтаряше на себе си „Исусе“ и търкаше главата си с две ръце.

Гърни постави успокояващо ръка на рамото му.

— Слушай, Брад, ти си старши служителят тук. Трябва да обезопасиш местопроизшествието. Съдейки по сирените, които чувам, след броени минути тук ще настъпи истински хаос. Предлагам да отцепите района около труповете и да насочите противопожарните коли от двете страни на къщата. Не забравяй да поставиш един от хората си на портата, за да записва кой влиза и кой излиза. Имаш огромно местопроизшествие и не можеш да допуснеш нещата да излязат от контрол.

— О, да. Добре. Ясно. Но… Началник Морган? В престрелка? С патриарсите на Гант?

— Така изглежда. Бях в имението на Аспърн, когато чух стрелба от тази страна. Обадих се в централата и дойдох възможно най-бързо. Заварих това, което виждате сега.

— Имал е огнехвъргачка?

— Да. Може би тази, който конфискувахте от Рандъл Флек.

Не след дълго започнаха да пристигат нови и нови автомобили с виещи сирени — патрулки от Бастенбург, щатската полиция и шерифството; две линейки; още една патрулка от Ларчфийлд и накрая четиритонна цистерна от противопожарната служба на града и още една от Бастенбург.

Гърни се отдръпна в периферията на действието, като от време на време се грижеше Словак да следи ситуацията в съответствие с наблюденията му от дрона, без да добавя подробности извън тези, които можеха да се извлекат от съществуващите улики. Това беше въпрос на деликатен баланс.

Със задоволство видя как един от полицаите намери телефона на земята и го показа на Словак, който после спомена за находката на Гърни и се съгласи, че може да е важна улика.

Гърни тъкмо щеше да попита дали са извикали криминалистите на Барстоу, когато в нощта отекна пронизителен писък, по-силен от рева на огъня. Той погледна към къщата точно в момента, в който един прозорец на втория етаж се отвори.

Лоринда Ръсел, с огън зад гърба си и горящи ръкави на кремавата си блуза, се опита да се измъкне през отвора. Успя да провре навън единия си крак, но в този момент косата ѝ изведнъж избухна в ярки пламъци. Със сподавен писък на болка тя падна обратно в горящата стая. Този последен, предсмъртен вик беше толкова ужасен, толкова пронизителен в агонията си, че Гърни се страхуваше, че никога няма да може да го забрави.

54

Сутринта нетипичното за май време се беше сменило от просто мрачно в мразовито и ветровито.

— Повече прилича на зима, отколкото на пролет — промърмори Гърни, гледайки през плътно затворените френски прозорци към старата ябълка, чиито малко останали цветове се разпадаха във вятъра.

Мадлин го гледаше над ръба на чашата с кафе, която държеше в двете си ръце, за да ги стопли.

— Искаш ли да поговорим за това?

— За времето ли?

— За снощното безумие. Нали за това си мислиш?

Разбира се, мислеше за това, както бе мислил през цялата неспокойна нощ до сутринта.

— Не знам откъде да започна.

Тя сложи чашата на масата.

— С това, което те тревожи най-много.

Отне му няколко минути, за да събере мислите си.

— Имах брилянтна идея да разбера как Лоринда Ръсел ще реагира на опит за изнудване от някого, който твърди, че знае, че убийството на Чандлър Аспърн не е било това, което изглеждаше. Идеята ми се превърна в кошмар.

— Знам. Разказа ми всичко в два през нощта.

— Не мога да се примиря, че аз измислих този план, заради който деветима души загинаха.

— Това ли беше целта ти?

— Разбира се, че не.

— Очакваше ли, че може да се случи?

— Не.

— Защо тогава се случи?

— Морган се възползва от плана за свои цели.

— За какви цели?

Гърни погледна назад към люлеещите се клони на ябълката.

— Мисля, че искаше да изкупи егоистичното си поведение, грешките си, като убие лошите и сам изгори в блясъка на славата. Или може би се е почувствал в капан, ядосан на себе си, и е решил да се самоубие по възможно най-разрушителния начин. Кой, по дяволите, знае?

— Чувстваш ли се отговорен за действията му?

— Не.

— Тогава какво продължава да те гризе?

Той вдигна чашата си и пак я остави на масата.

— Може би се чувствам виновен заради начина, по който манипулирах фактите. На местопрестъплението снощи не разкрих, че аз съм заложил капана. Прехвърлих отговорността на Морган, като подхвърлих телефона, който бях използвал за съобщението до Лоринда, до колата му. Казах си, че като призная, че идеята е моя, само ще се забъркам в кървавата каша, която сътвори той — без признанието ми да добави яснота в разследването.

— И това не ти дава мира?

— Да.

— По собствени егоистични, налудничави, самоубийствени подбуди Морган се е намесил в плана ти, превръщайки го в огнено бедствие, и ти се притесняваш, че не си признал авторството си върху оригиналната идея?

Гърни въздъхна неловко.

— Да.

— Защо се измъчваш, че не си поел отговорност за нещо, за което не носиш отговорност?

— Може би защото не съм достатъчно искрен, достатъчно откровен за ролята си в този случай.

Тя го погледна сурово.

— Боже мой, имаш ли представа колко нелепо звучи това?

Той не отговори.

— Съвършенството е посока, а не цел — продължи тя. — А перфекционизмът е порок, а не добродетел. Ти си нормален човек и даваш най-доброто от себе си. И между другото, това „най-добро“ е на светлинни години над това, на което са способни повечето хора. Но ти продължаваш да мислиш, че не е достатъчно. Наистина ли смяташ, че трябва да станеш и да извикаш: „Хей, това беше моя идея, която този луд използва за своите извратени цели?“. Това ще добави ли дори частица полезна истина към нечия представа за ужасната история в Ларчфийлд? Не, няма. Ще бъде само разсейване. Знаеш го. За бога, приеми го!

Поседяха мълчаливо известно време. После Мадлин добави с по-ведър тон:

— Освен времето, което отделяте за самобичуване, какво имате днес в графика си, детектив?

— Имаме среща в Ларчфийлд по обяд. Мисля, че прокуратурата ще поеме разследването или ще го предаде на щатската полиция.

— Изглежда, че всички хора, които биха искали да разпитат, са мъртви.

Гърни осъзна, че след смъртта на Аспърн и той си мислеше същото.

Предвидимо масовото присъствие на медиите на Котсуолд Лейн и на паркинга на полицейското управление сериозно затрудняваше влизането в сградата. Оскъдността на сведенията, които бяха изтекли в медиите през нощта, придаваше на въпросите, които репортерите крещяха към него, трескавост и хаотичност.

— Вярно ли е, че местният пастор е изгорял жив?

— Това престъпление от омраза ли е?

— Има ли връзка със зомби убийствата?

— Вярно ли е, че нападателите са били въоръжени с огнехвъргачки?

— Допускате ли сатанизма като мотив?

— Ще извикате ли ФБР?

— Вярно ли е, че шефът на полицията е участвал в стрелбата?

— Има ли нещо общо с убийството на Ангъс Ръсел?

— Колко души са загинали?

— Има ли политически мотив?

— Дейв, може ли да ви задам само един въпрос?

Гърни разпозна острия глас, русата коса и червения блейзър на Кели Тремейн от „РАМ Нюз“. Използваше същия трик със „само един въпрос“, който бе използвала преди седмица. Не ѝ помогна нито тогава, нито сега. Той мина бързо покрай нея и влезе в голямата викторианска къща.

— Срещата е в заседателната зала — каза дежурният сержант.

Гърни тръгна по коридора, но телефонът му звънна и той спря. Видя името на Хардуик на екрана. Погледна часа — 11:54 — и реши да вдигне.

— Гърни.

— Лоши новини, Шерлок. Гант не е твоят човек.

— Откъде знаеш?

— Имам приложение, което следи последните новини, като търси всяко име, което въведа. В нощта на убийството на Аспърн Гант е бил главен говорител на митинг в Западна Вирджиния, организиран от движението „Въоръжени свещеници“. Значи Лоринда е имала друг съучастник.

— Благодаря. Ще говорим по-късно. На заседание съм. Между другото, ти…

— Дали съм върнал устройството без инциденти, след като съм изтрил всички видео- и геолокационни данни? Направено е.

Гърни затвори телефона и влезе в заседателната зала.

Кам Страйкър стоеше в края на дългата маса. Явно току-що бе спряла да говори. Хилда Ръсел седеше срещу доктор Роналд Фалоу, а Брад Словак — срещу Кира Барстоу. Гърни се настани до Словак.

Страйкър седна, чукна няколко икони на телефона си и го остави пред себе си на масата. Помоли Словак да разкаже накратко за снощния погром в Хароу Хил.

Той изпъна врата си, сякаш се опитваше да облекчи схващане.

— За щастие, госпожо, намерихме текстово съобщение, което смятаме, че началник Морган е изпратил на Лоринда Ръсел в деня преди нападението. То ни даде представа какво се е случило, така че може би трябва да започнем с него?

— Да видим.

Словак ѝ подаде разпечатано копие, след което раздаде екземпляри на всички около масата.

Докато очите ѝ следяха текста, изражението ѝ, мрачно от самото начало, съвсем се вкисна. Тя бавно прочете съобщението още веднъж, после го хвърли на масата, сякаш самата хартия бе осквернена.

— Продължавайте.

Словак описа последователността от събития, които във всички съществени подробности съвпадаха с това, което Гърни бе наблюдавал на монитора на дрона, включително как Морган разстрелва патриарсите с узито, а после подпалва с огнехвъргачката Гант, мъртвите му главорези и себе си. После прочете имената на жертвите и Гърни без изненада чу сред тях и това на Отис Стрейн. В заключение Словак каза, че в къщата са намерени обгорените трупове на Лоринда Ръсел и Сайлъс Гант.

Страйкър попита Фалоу дали има някакви предварителни заключения за телата преди аутопсията и той каза, че няма. После прокурорката даде думата на Барстоу, която каза, че въз основа на нефтохимическите остатъци изглежда, че целият пожар, както и директните изгаряния по телата на патриарсите, на Гант и на Морган, са причинени от бензиновата огнехвъргачка, намерена в ръцете на полицая. Добави, че очаква по-подробен доклад от Дензъл Аткинс, окръжния експерт по пожарна безопасност.

— Имаше нещо необичайно — добави тя. — Върху телефона от местопрестъплението нямаше отпечатъци. Което е странно за телефон.

Ако не броим едно кратко намръщване, Страйкър не прояви особен интерес към липсата на пръстови отпечатъци.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — продължи тя.

— Проверяваме записите от камерата в погребалната агенция. Нашият техник откри кратък звуков сигнал, който може да не е нищо важно, но искаме все пак да го проверим.

Страйкър се обърна към Хилда Ръсел:

— Нещо да добавите?

Хилда отговори със смирена усмивка:

— За момента не.

Накрая прокурорката се обърна към Гърни. Посочи текста.

— Изглежда, че бившият ви партньор от Ню Йорк е решил да се пробва с изнудване. Имате ли нещо да кажете за това?

— Имайки предвид случилото се снощи, трудно мога да го приема като истински опит за изнудване. Между другото, преди няколко дни Морган ми сподели, че има сериозни съмнения относно версията на Лоринда за това, как и защо е застреляла Аспърн. Беше открил несъответствие във визуалните доказателства.

Страйкър се наведе напред.

— Какво несъответствие?

— Връзките на обувките на Аспърн на записа от приближаването му към къщата са били вързани по различен начин в сравнение с тези на снимките на трупа му, когато вече лежи убит в оранжерията.

— Потвърдихте ли го?

— Да.

— Как го тълкувате?

— Или някой е манипулирал трупа на Аспърн след стрелбата, или мъжът на записа е бил някой друг, а не Аспърн. И в двата случая това навежда на подозрението, че обясненията на Лоринда са или непълни, или напълно измислени.

— Морган опита ли се да говори с нея?

— Каза, че първо иска да изпробва една идея.

— Каква идея?

— Не каза. Но съобщението, което Брад ни показа, може би дава отговор.

Страйкър взе своя екземпляр и го прочете пак. Гърни видя по очите ѝ как бързо съобразява възможните обяснения.

— Изпратил е заплахата… за да оцени реакцията ѝ?

Гърни замълча за няколко секунди, преди да отговори. Трябваше да направи всичко правилно — така че, докато приписва определени открития и заключения на Морган, а не на себе си, да не изкривява истинските факти.

— Морган беше човек с проблеми. Страдаше от тревожност и омраза към себе си и това се влоши значително след заболяването и смъртта на съпругата му. В неговото състояние на духа е немислимо да е измислил схема за печелене на пари чрез шантаж. Мисля, че в неговите представи това е бил грандиозен, самоубийствен сблъсък със злото. Човек не взема огнехвъргачка, когато отива да изнудва някого. Може да вземе „Глок“. Дори „Узи“. Но не и огнехвъргачка.

Страйкър запази дълго мълчание, без да сваля очи от Гърни.

— Ако съобщението е било опит да оцени реакцията на Лоринда Ръсел, как обяснявате това, което наистина се е случило?

— Мисля, че е ясно, че Морган е изтълкувал отказа ѝ да подаде сигнал в полицията за изнудването като доказателство за вината ѝ. Затова е отишъл готов за сблъсък.

— Знаейки, че тя вероятно също ще се подготви и има риск да бъде убит?

— Да. Но е бил решен да унищожи престъпниците заедно със себе си.

Страйкър събра пръстите си като къщичка.

— Изглеждате много уверен в това.

Гърни кимна.

— Познавам Морган отдавна. Той винаги е бил последователен във всичко, което прави.

— Ще се върнем към това по-късно. Първо, искам да засегна един организационен въпрос. След смъртта на началник Морган участъкът изгуби малкото командна йерархия, която имаше. Снощното клане очевидно изисква задълбочено разследване, включващо работна сила, с каквато Ларчфийлд просто не разполага в момента. Най-доброто решение, което виждам, е моята служба да поеме цялата отговорност за разследването.

Прокурорката кимна на Словак и Барстоу.

— Това по никакъв начин няма да се отрази на вашата работа. Искам да продължите както и досега. Утре сутрин детектив Дерек Хапсбург от моя щаб ще поеме ръководната роля и ще събере всички допълнителни ресурси, необходими за този случай. Когато дойде, ще се срещнем с вас за обобщение на фактите. Дотогава бъдете готови да му предоставите копия от материалите по разследването заедно със съответните видеозаписи и така нататък. Някакви въпроси?

Словак вдигна ръка.

— А тълпата журналисти отвън?

— Не им давайте никаква информация. Абсолютно никаква. Препращайте ги към сержант Пат Лемън, моя прессекретар. Тя ще се погрижи.

Страйкър погледна Барстоу и тя поклати глава.

— Нямам въпроси.

— Преподобна Ръсел?

Хилда отговори с една от своите кротки праведни усмивки.

— Допълнителните ресурси, които споменахте, със сигурност ще бъдат добре дошли.

— Държа да ви попитам, предвид на новата ви роля на изпълняващ длъжността кмет, с тази титла ли предпочитате да се обръщаме към вас, или с „преподобна“?

— Просто „Хилда“ е напълно достатъчно.

Страйкър също се усмихна по своя хладен начин и стана от масата, с което даде знак, че срещата е приключила. Когато другите започнаха да излизат, тя даде знак на Гърни да остане.

След като останаха сами, Страйкър затвори вратата на заседателната зала и седна срещу него.

— Изглеждахте напълно убеден, че приятелят ви Морган не може да е бил изнудвач, но може да е бил маниакален убиец камикадзе. Правилно ли съм разбрала?

— Повече или по-малко да.

— Кое е „по-малкото“?

— Нарекохте го мой приятел. Това е малко преувеличено.

— Добре. Защо сте толкова сигурен в мотивите на този неприятел?

— Освен простата логика и доказателствата на място ли имате предвид?

— Освен тези неща.

След като претегли плюсовете и минусите от разкриването на тази интимна информация за отношенията си с Майк Морган, Гърни реши да ѝ разкаже за онази престрелка в жилищния блок в Ню Йорк. Тя го изслуша внимателно и накрая кимна леко, сякаш се съгласи, че това е важно, за да се разберат мотивите на Морган. После смени темата.

— Вече два пъти се срещам с вас и двата пъти останах с впечатлението, че знаете повече, отколкото казвате. Вярно ли е?

— Не бих казал, че знам. Просто имам предчувствие.

— Какво предчувствие?

— Че всичко това е твърде сложно.

— В какъв смисъл?

— Имаме поредица от заплетени сюжети, които завиват в една или друга посока, но като че ли никъде не вървят по права линия. Ако сте стигнали до същността на едно престъпление, в него винаги има права линия. Но тук правата линия ми се губи.

— Може би четиринайсет трупа не могат да бъдат подредени така спретнато.

Гърни не коментира.

— Споделяте ли съмненията на Морган относно смъртта на Чандлър Аспърн?

— Да.

— Мислите ли, че Лоринда Ръсел е замесена?

— Да. Заедно със съучастника си.

— Кой може да е?

— Подозирахме Сайлъс Гант, но няма как да е бил той. В нощта на смъртта на Аспърн е говорил на религиозен митинг на стотици километри оттук.

Страйкър започна леко да почуква с химикалката си по масата.

— Значи казвате, че убиецът все още е на свобода?

— Така изглежда.

55

След като сподели със Страйкър мислите си за особеностите на този случай — който все още разглеждаше като единно цяло, убеден, че всички злополуки са свързани от един основен мотив, — Гърни тръгна обратно към Уолнът Кросинг.

По време на пътуването не мислеше почти за нищо друго освен за открития въпрос кой е бил съучастникът на Лоринда в убийството на Аспърн. Ако човекът, който се приближаваше към оранжерията в дрехите на Били Тейт на видеото от охранителната камера, не беше нито Аспърн, нито Гант, трябваше да е бил някой друг с приблизително същия ръст.

Някой друг.

Тази проста фраза предизвика странен резонанс в съзнанието на Гърни, чувство за нещо, което е забелязал преди и не може да си спомни, и колкото повече се старае, то толкова повече му се изплъзва. Когато отклонеше вниманието си към друго, чувството се засилваше. Когато се опиташе да улови спомена, той изчезваше. Беше адски дразнещо — тази упорита черта на паметта, която отказва да се подчини на принудата и те допуска до себе си само когато престанеш да упорстваш.

Така стана и този път.

Докато паркираше, разглеждайки разсеяно кошарата за алпаки, Гърни без видима причина си спомни думите на Кларис Флако, когато разказваше за изнасянето на трупа на Хенли Бълок от апартамента му. Докато описваше как „братовчедът“ и „докторът“ са носили чувала по стълбите, тя бе казала: „Някой друг дойде с катафалката“.

Гърни се изненада, че използването на такава безобидна фраза като „някой друг“ би могло да създаде такова ехо, че той самият да я използва няколко дни по-късно. Но сега не се интересуваше от фразата, а от много по-интригуващия спомен, свързан с нея — описанието на Кларис Флако за този човек. За да е сигурен, че си спомня всичко правилно, извади телефона и провери бележките, които си бе записал след разговора им:

Около 40-те, преди 10 години.

Прозрението го осени като ярка светлина от халогенни прожектори на местопрестъпление. Той остана седнал напълно неподвижно в субаруто, сякаш всяко движение можеше да разруши картината на убийствата от Ларчфийлд, която постепенно се оформяше в главата му.

Започна да вижда правата линия, която търсеше.

Това бе линия, свързваща всичко — от прибързаното обявяване на смъртта на Тейт от съдебния лекар до вдигнатия на крик лексус на Пийл зад погребалното бюро, от безразборните сексуални връзки на Лоринда до самоубийството на Морган, от несъответствието във връзките на маратонките до всичко, което Хилда Ръсел му беше разказала за изтъкнатите граждани на Ларчфийлд, от аудиоаномалията във видеозаписа от стаята за балсамиране до яростта на Пийл към Фалоу.

Гърни се засмя, осъзнавайки, че единственият човек, за когото всички смятаха, че греши, се оказа единственият, който е бил прав. И онзи, който изглеждаше, че губи най-много, всъщност печелеше най-много.

Обхвана го въодушевление, че най-сетне разбра простата истина, стояща в основата на всичко, обхвана го и срам — срам от осъзнаването колко лесно се е подвел по убедителните разкази на Кира Барстоу и Грета Викърз и двойно повече от факта, че се беше хванал в един от класическите капани, за които предупреждаваше курсантите си в полицейското училище. Най-лошото беше, че бе пренебрегнал аксиомата на разследването, татуирана на ръката на стария му наставник в полицията на Ню Йорк:

Възбудата от прозрението изтласка срама настрани. Той обаче разбра, че всичките му вълнения нямат особена практическа стойност. Беше сигурен какво се е случило, но нямаше доказателства. И нямаше да е лесно да намери, защото почти всички замесени бяха мъртви.

Без да губи време, реши незабавно да придвижи нещата по един от малкото все още отворени пътища. Първото, което направи, след като влезе в къщата, беше да се обади на Словак.

— Да, сър, какво мога да направя за вас?

— Първия ден, когато пристигнах в Ларчфийлд, видях лексуса на Пийл, вдигнат на крик в задния двор на погребалното бюро. По-късно ми каза, че е взел крика назаем от съсед. Знаете ли кой може да е този съсед?

— Бих заложил на Хю Станхоуп. Има пет ферарита. По-богат е от бог, но обича да си цапа ръцете с машинно масло. Веднъж предложи да ни тунингова доджовете. Защо?

— Мислите ли, че ще можете да намерите марката и модела на крика, който е дал назаем на Пийл?

— Мисля, че да. Ще мога. Но…

— Дълга история, Брад. Нямам време. Ще ви обясня по-късно.

— Ще го питам и веднага ще ви се обадя.

После Гърни позвъни на Барстоу, но се включи гласовата ѝ поща.

— Добър ден, Кира. Имам въпрос към вас, който трябва да предадете на специалиста по компютърна криминалистика, който е открил звуковата аномалия във видеото от погребалното бюро. Попитайте го дали може да се е получила, ако този сегмент от аудиото е записан два пъти. Искам прост отговор, не подробни технически обяснения. И да, разбира се, че е спешно. Благодаря.

Осъзна, че е гладен, взе пълнозърнест хляб и си направи сандвич с кашкавал и кисели краставички. После включи кафеварката и изми една от чашите в мивката. Докато я бършеше, телефонът иззвъня.

Беше Словак с информация за крика.

Гърни му благодари и веднага отвори на лаптопа уебсайта на производителя. Намери информацията, която търсеше, забутана в техническите характеристики на устройството. Подобно на някои от другите му открития, само по себе си това не доказваше нищо, но го окуражи за следващата стъпка.

Отново се обади на Словак.

— Брад, трябва спешно да говорим с Пийл. Искам да го намерите и да му кажете, че без да подозира, може да разполага с важна, чувствителна във времето информация, свързана с разследването. Направете го лично.

— Да го извикам ли в участъка?

— Това би било идеално. Но ако по някаква причина не може или не иска да дойде, просто стойте при него и му кажете, че идвам. После ми се обадете и ми кажете къде сте.

— Ще го направя. — Словак се поколеба. — Може би трябва да уведомим Страйкър?

— Още не. Първо искам да разбера някои факти.

Това беше самата истина. Гърни премълча другата подробност — че искаше да действа по свой начин, без да рискува някой друг да оплеска нещата, — но така само щеше да даде на Словак повод за безпокойство.

Следващите двайсет и пет минути Гърни прекара със сандвича, кафето и размислите как най-добре да действа с Пийл.

Тези мисли и приготвянето на втората чаша кафе бяха внезапно прекъснати от ново обаждане на Словак. В гласа му звучеше паника.

— Дейв?

— Да?

— В къщата на Пийл съм. Някой е влязъл с взлом. Мисля, че е убит.

56

Величествената каменна резиденция на У. Данфорт Пийл Трети се намираше в края на бяла чакълена алея, оградена със спретнато подрязани живи плетове от чемшир. Алеята се разширяваше в широк овал пред къщата, където сега бяха спрени доджът на Словак, три патрулни коли, микробусът на Барстоу, черен форд експлорър без отличителни знаци и тойотата на фотографа. Гърни паркира до тойотата.

Отляво на овала имаше гараж за три коли. През отворените врати се виждаше малък джип, британски спортен ретроавтомобил и едно празно отделение. Около гаража, къщата и широката ливада беше опъната ограничителна найлонова лента. Един полицай от Ларчфийлд с бележник в ръка пазеше на входа на оградения район.

Той позна Гърни, записа името му в дневника и посочи отворената задна врата на микробуса на Барстоу.

— Ръкавиците и калцуните са там. Местопрестъплението е в задната част на къщата.

След като си сложи ръкавици и калцуни, Гърни обиколи зад къщата, където имаше голяма каменна тераса. С още найлонова лента бе ограден коридор, започващ от задната врата на къщата и продължаващ през терасата до ливадата. Останалата част от моравата бе разграфена като мрежа с бели въженца в геометрични форми за търсене на улики. Един от криминалистите на Барстоу вървеше бавно по тревата, без да откъсва поглед от земята пред себе си. Словак дотича с ококорени от шок очи.

— Изглежда, някой е влязъл отзад и се е спречкал с Пийл, убил го е и е извлякъл трупа навън. На тревата има следи от гуми — сякаш е докарал кола, за да вземе тялото. Лексусът на Пийл го няма, така че може би това е колата, която е оставила следите. Газовата печка в кухнята все още гореше, сякаш Пийл е готвел нещо, но беше останала само неузнаваема овъглена маса, дори има прогорена дупка в тенджерата. Къщата миришеше на дим, голям късмет е, че не е пламнала.

— Има ли някаква оценка приблизително кога се е случило?

— Кръвта все още е лепкава на няколко места, тъй че предполагам, че е станало по някое време тази сутрин.

— Какво предприехте досега?

— Изпратих двама от нашите патрулни да проверят дали съседите не са забелязали някой да идва или да обикаля около къщата. И пуснах за издирване лексуса на Пийл. Не съм сигурен какво следва. — Словак понижи глас. — Окръжен прокурор Страйкър превзе местопрестъплението. Първо ни казва да правим едно, после друго. Не знам дали самата тя разбира какво прави.

Като по поръчка, Страйкър се появи на отворената задна врата и с широк жест с ръка извика Гърни.

— Елате да погледнете. Искам да чуя компетентното ви мнение.

В гласа ѝ звучеше онази скованост, която често издава опит за демонстриране на самоувереност.

Когато стигна до коридора, очертан с найлонова лента и водещ от задната врата до моравата, Гърни забеляза червеникавокафяви следи през терасата. Той внимателно ги заобиколи и последва Страйкър в задното антре на къщата. Когато мина покрай вратата, видя, че стъкленият панел в близост до дръжката е счупен. В антрето имаше нападали стъкла, други се виждаха на терасата, вероятно попаднали там при влаченето на тялото. По тях имаше същите кафяво-червени следи, както на пода в антрето и по камъните на терасата.

Страйкър посочи антрето.

— Главното местопрестъпление е в кухнята.

Имаше кръв навсякъде по пода, както и върху кухненската маса и облегалката на един стол, където се виждаше размазан отпечатък от ръка, вероятно оставен от жертвата, когато се е опитвала да се подпре. На пода имаше следи от влачене, лъжица и парчета от счупена паница. На масата до печката имаше отворена кутия с овесени ядки и мерителна чаша. На един от газовите котлони имаше почернели, деформирани останки от тенджера. Плочките зад печката и абсорбаторът над нея бяха целите в сажди.

Гърни погледна по-отблизо основното петно от кръв на пода. Изглеждаше, че в него е лежал човек или друг голям предмет, който по-късно е бил извлечен от кухнята, през антрето и навън през задната врата. Той последва размазаните следи от кръв на терасата и по коридора от жълта лента до моравата, където спираха. Пълният фотограф правеше снимки по указания на Барстоу и Словак, които му сочеха местата в тревата, върху които трябваше да се съсредоточи.

Страйкър излезе след Гърни от къщата и застана зад него.

— Е, и?

Гърни не отговори. Опита се да прецени разстоянието от последното кърваво петно на тревата до следите от гуми.

— Изглежда, че там е хвърлил трупа в багажника — каза Словак и наклони главата си на едната и на другата страна, за да раздвижи врата си.

В ръката на Барстоу Гърни забеляза найлонова торбичка с нещо тъмно вътре. Попита я какво е намерила.

Тя вдигна торбичката, за да му я покаже.

— Портфейлът на Пийл. Беше хвърлен на тревата там — посочи мястото на няколко крачки от тях. — Шофьорска книжка, талонът на лексуса, кредитни карти — всичко това е изчезнало заедно с парите, които може да е носил. Другите неща — членски карти за голф клуб, „Менса“, ловен клуб, здравноосигурителна карта — все още са там.

Влажният поривист вятър духна косата ѝ настрани, но тя сякаш не усети.

— Този, който го е направил, просто е взел най-необходимото — изказа очевидното Словак.

— Е, детектив? — остротата в гласа на Страйкър стана по-настойчива.

Той се обърна към нея.

— Да?

— Очаквам реакцията ви.

— Засега нямам какво да добавя към това, което е очевидно.

— Какво мислите, че е очевидно?

— В кухнята има много кръв. Изглежда, че част от нея е размазана дотук. Наскоро през тревата е минала кола.

— Само това ли ви казва прочутият ви дедуктивен талант?

— Боя се, че да.

След като го погледна недоверчиво, тя се обърна към Словак.

— Ами вие? Как бихте обяснили това, което виждаме тук?

Той преглътна смутено като човек, попаднал в неловка позиция.

— Ами, госпожо… Мисля… Тоест… изглежда, че Дан Пийл е бил убит. Някой е нахлул в къщата, борил се е с него и го е убил. Вероятно е използвал нож… или скалпел… като се има предвид количеството кръв. След това е извлякъл тялото му от къщата, взел е ключовете от колата му и най-важните неща от портфейла, изкарал е лексуса от гаража, натоварил е трупа в багажника и е заминал.

Страйкър кимна подканващо.

— Нещо друго?

— Пийл си е варял овесена каша, когато убиецът е нахлул в къщата.

— Откъде знаете, че не е ял от нея?

— Лъжицата и чинията, които намерихме на пода, са чисти.

Тя отново кимна.

— Много добре. Някаква идея кой може да е убиецът?

Словак хвърли плах поглед към Гърни и се прокашля.

— Само една, но няма доказателства, само идея.

— Точно от идеи имаме нужда сега.

Словак си пое дълбоко въздух и каза:

— Доктор Роналд Фалоу.

Страйкър премигна изненадано и го накара да обясни.

— Пийл го съди. Разправя на всички, че грешното обявяване на смъртта на Тейт е съсипало погребалния му бизнес, иска да му бъде отнет медицинския лиценз и претендира за обезщетение от сто милиона долара. Не спира да злепоставя Фалоу пред целия град. Мисля, че Фалоу е превъртял.

Страйкър погледна Гърни с триумфален блясък в очите.

— Какво мислите за това?

— Трябва да помисля повече.

— Няма да е зле.

Телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна дисплея и преди да вдигне, добави остро:

— Преди да си тръгнете, искам да говоря с вас.

Словак погледна Гърни с някаква въпросителна надежда.

— Надявам се, че това, което казах, е правилно. Тя попита какво мисля, а аз това мислех.

Гърни се усмихна.

— Идеите решават разследванията. По-добре е да ги споделиш, отколкото да ги държиш за себе си.

Това явно успокои Словак и той се отправи към къщата.

Барстоу отново извика фотографа при следите от гуми по тревата.

Докато Страйкър говореше по телефона, Гърни реши да се разходи около къщата на Пийл. Имотът изглеждаше добре поддържан, очевидно от професионални градинари. Пийл не му бе направил впечатление на човек, който би искал да си изцапа панталона, докато плеви цветята.

Гърни обиколи цялата къща и отново се озова на входа на оградения с жълта лента район. Белокосият полицай с бележник в ръка посочи постройката.

— Не е зле за къща на иконом, а?

— Къща на иконом?

— Не сега, разбира се, но в миналото беше. В голямото имение на Пийл. По-голямата част беше продадена преди много години, когато сегашният господин Пийл беше още дете. Сега от всичко е останала само тази къща и няколко хектара наоколо. Едно ще ви кажа — не бих имал нищо против да живея такъв „скромен“ живот. Всичко е относително, нали?

— Гърни!

Страйкър го извика от задната морава, далеч от останалите, работещи на местопрестъплението. Той се отправи натам, без много да бърза, готов да отговори на първия въпрос, който предполагаше, че ще му зададе.

Очакването му се оказа правилно.

— Има нещо, което ми е интересно. Казали сте на Словак да намери Пийл. Защо?

— Исках да говоря с него насаме, а не по телефона.

— Защо?

— Един компютърен специалист откри аномалия в записа от възкръсването на Тейт в погребалната агенция. Исках да го разпитам за това.

— Каква аномалия?

— Не е ясно, но дори и малката вероятност да има нещо подвеждащо в този видеоклип заслужава да бъде проучена.

— И сте отклонили Словак от задачата, която му бях дала, за да се занимава с тази аномалия?

Гърни се изкуши да изтъкне, че аномалията може да се окаже много по-важна от всяка друга задача, от която би могъл да се отклони Словак, но реши, че е по-добре да остави този очевиден факт да увисне неизказан в мълчанието между тях.

След няколко секунди Страйкър пристъпи с не по-малко агресивен тон към следващата тема.

— Запознах се с условията на договора ви с полицията на Ларчфийлд. Това споразумение е, меко казано, неясно. Като част от регулирането на командната структура ще трябва да изясним този въпрос. По време на вашата работа по този случай ще докладвате на моя детектив, лейтенант Хапсбург. Това влиза в сила, считано от…

Гърни я прекъсна:

— Явно не разбирате естеството на участието ми.

Страйкър премигна.

— Какво не разбирам?

— По молба на Майк Морган аз доброволно приех да участвам в разследването, като споделям идеите си с него, Брад Словак и Кира Барстоу. Не съм подчинен на никого.

— Това не е нито професионално, нито уместно. Така не се води полицейска операция. Отчетността е изискване, а не опция.

— Разбирам.

— Хубаво. В такъв случай от утре ще изпълнявате…

Той отново я прекъсна.

— Доколкото разбирам, условията на договора ми вече не са приемливи за вас — тоест не желаете да продължа да участвам в разследването по единствения начин, по който съм съгласен да участвам. Ако размислите, в участъка имат номера ми. Междувременно успех и бъдете внимателни.

Тя се втренчи удивено в лицето му.

Гърни кимна учтиво, отдалечи се до колата си и потегли обратно към Уолнът Кросинг.

57

По пътя получи две обаждания. Първото беше от Словак.

— Удобно ли е?

— Разбира се.

— Вярно ли е, че сте отстранен от случая?

— Официално, да. Прокурорката иска да организира разследването по свой начин.

— Господи, това е голяма грешка.

— Нейно право е.

— Знам, но не ми вдъхва много доверие. Имате ли нещо против да продължа да поддържам връзка с вас?

— Добре.

— Имате ли някакъв съвет за мен?

— Отпуснете се. Вършете си работата. И имайте едно наум със Страйкър.

— Мислите ли, че трябва да продължа да разследвам идеята си, че Фалоу е убил Пийл? Може би да проверя дали има алиби за тази сутрин?

— На ваше място бих изчакал малко. Вместо да бързате да търсите кой е убил Пийл, първо се запитайте защо му е трябвало да взема трупа?

— Знаете ли защо?

— Още не. Но мисля, че това е ключовият въпрос.

След като приключи разговора със Словак, Гърни откри, че има ново гласово съобщение от Барстоу.

Доволен, но не и изненадан, че техникът е потвърдил подозренията му, Гърни отново се съсредоточи върху належащия въпрос, който преди малко бе задал на Словак. Защо му е трябвало на някого да взема трупа?

Обичайният отговор беше неприложим. Във всички случаи на липсващ труп, които си спомняше, това бе сторено, за да се прикрие фактът на убийството. Но в тази ситуация очевидно не беше така, след като никой не си бе дал усилие да почисти кръвта и следите от борба.

Когато стигна у дома си към 16:30, той бе все така далеч от отговора, но беше още по-уверен, че в него се крие ключът към разбирането на случилото се в кухнята на Пийл тази сутрин и причините за това. Когато Мадлин се прибра малко след пет, Гърни се опита да не мисли за разследването и да насочи вниманието си към по-приятна тема.

Преди да успее да измисли някоя, Мадлин предложи своя.

— Чух, че по-късно се очакват гръмотевични бури и затова предлагам да хапнем по-рано и да поработим по кошарата, докато се стъмни. Какво ще кажеш?

Той се съгласи, като положи усилие да демонстрира подходящия ентусиазъм, и след лека вечеря със сьомга, ориз и аспержи двамата се захванаха за работа по облицовката на стените и покрива.

И двете задачи включваха изрязване на плоскости от шперплат с желания размер. Мадлин настоя тя да работи с ръчния циркуляр, докато той придържа плоскостите върху дърводелските кози. Тъй като никога преди не беше използвала циркуляр, Гърни трябваше да отдели известно време, за да ѝ покаже как да направлява режещия диск през дървото, как да избягва нежеланото ритане на инструмента и как да поставя предпазителя. Както често правеше в подобни ситуации, той се увлече в твърде дълги и подробни обяснения и предупреждения за безопасната работа и Мадлин започна да губи търпение.

Въпреки това до смрачаване всичко вървеше добре. Навесът беше успешно облицован и покрит и единственото, което остана за следващия ден, беше да монтират вратата. Когато здрачът се сгъсти и вятърът се усили, двамата оставиха инструментите си в почти завършената кошара и се прибраха усмихнати в къщата. Мадлин изглеждаше доволна и Гърни беше щастлив, че тя е щастлива.

Все още в това настроение, те си легнаха, правиха любов и се унесоха в спокоен сън.

За Гърни това състояние на ума и духа създаде усещането, че всички части на света, колкото и хаотични да изглеждаха, по някакъв начин си бяха дошли на местата и сега всичко беше наред. Всичко беше тихо, спокойно, безгрижно.

В тази идилия звукът прониза ушите му като кама.

Беше същият свиреп, писклив вой, който бе чул в нощта, в която посланието на Тъмния ангел се появи изписано с кръв на вратата на плевнята им. Но този път идваше отнякъде по-близо до къщата. Много по-близо.

— Дейвид, събуди се!

— Буден съм.

— Какво ще правим сега? Да включа ли лампата?

— Не. Без светлини.

Той се измъкна от леглото и се облече бързо в тъмното. Извади беретата от чекмеджето на нощното шкафче и я пъхна в задния джоб на дънките си.

— Какво правиш? — прошепна Мадлин.

Гърни не отговори.

Погледна часа на телефона си. Беше едва една минута след полунощ. В далечината блесна мълния и след няколко секунди се разнесе гръм. Въздухът, проникващ през отворения прозорец, беше хладен и влажен.

Обади се на Хардуик.

Гласът, който му отговори, беше груб и сънлив:

— Да?

— Извинявай, че те будя, Джак. Имам неканен гост.

— Имаш ли план?

— Да го хвана. Да установя самоличността му. Да го арестувам. Да го разпитам.

— Това не е план. Това са фантазии от правилника за работа на полицията.

— Имаш ли по-добра идея?

— Вкарай му куршум в главата, напълни му джобовете с камъни и го хвърли в езерото.

— Това винаги стои като възможност. Ела, ако можеш.

— Идвам, Шерлок, готов за бой.

Гърни пъхна телефона в джоба си. Блесна още една светкавица и отново тресна гръм. Бурята наближаваше.

Мадлин седеше на ръба на леглото.

— На Хардуик ли се обади?

— Да.

— Защо не на 911?

— Ще дойде по-бързо.

— По-бързо от ченгетата в Уолнът Кросинг?

— След десет вечерта в Уолнът Кросинг няма ченгета. Всичко се пренасочва към шерифската служба на Баундървил.

— Тогава какво… — тя млъкна за момент и се втренчи навън през прозореца. — Какво е това?

Гърни погледна в посоката, в която сочеше тя. Върху листата на едно дърво, растящо до ъгъла на къщата, се виждаше едва забележима неуловима оранжева светлинка. Блясъкът беше слаб и нестабилен, като отблясъци от малък огън. Той се приближи до прозореца, за да види по-добре. От другата страна на къщата не се виждаше огън.

Той изтича в кухнята и веднага го видя през плъзгащата се врата — зараждането на пожар на мястото, където се свързваха новата плевня и кокошарникът. Мадлин бе дошла с него и сега тръгна към вратата.

Той я спря с ръка.

— Стой назад! Този кучи син чака да излезем.

— Трябва да изгасим огъня!

— Ще го направим. Но не по този начин. Това иска той. Ще изляза отзад.

Гърни изтича в спалнята, обу си маратонките и се измъкна през прозореца до леглото. Приземи се на неравния терен в мократа трева и изкълчи глезена си, но адреналинът притъпи болката. Извади пистолета от задния си джоб и свали предпазителя.

Тройна светкавица освети гъсталака зад къщата. Гърни не видя никого. Промъкна се в тъмното до най-близкия ъгъл на сградата, заобиколи и се озова в края на стената, гледаща към кокошарника. Приклекна и бавно надникна зад водосточната тръба на ъгъла.

Огънят се разгаряше и отблясъците му ярко осветяваха пространството между кокошарника и къщата. Районът зад кокошарника и от страната на Гърни бе потънал в мрак, който сега изглеждаше още по-дълбок заради контраста с пламъците.

След като пак не видя никого, той се промъкна от къщата до лехата с аспержи, чиято ограда му даваше частично укритие, и изчака там, за да види какво ще му покаже следващата светкавица.

Тя блесна секунда по-късно. Това, което му показа, беше шокиращо, макар и предсказуемо.

Зад кокошарника, до ъгъла на новата кошара, стоеше идеално копие на Били Тейт — същия Били Тейт, когото бе видял на видеото от безумната нощ на покрива на „Сейнт Джайлс“ — Били Тейт със сив суитшърт и черни дънки. Но вместо спрей с боя, този Били Тейт държеше автомат „Калашников“. Светкавицата изгасна толкова внезапно, колкото беше светнала, и силуетът със суитшърта изчезна в мрака под съпровода на оглушителен гръм.

Според правилата в полицейското ръководство трябваше да извика: „Полиция! Хвърли оръжието! Сега!“, но така значително би намалил шансовете за оцеляване — своите и на Мадлин. А сега оцеляването беше главният му приоритет.

Опрял коляно в земята, Гърни вдигна пистолета, като го стисна здраво с две ръце, и зачака поредната светкавица. Когато тя блесна, ъгълът на кошарата бе частично закрит от аспержовите стръкове, които се огъваха и люлееха от вятъра. Но той за миг видя автомата и сивия суитшърт и произведе три бързи изстрела.

Чу вик на болка, ругатня и миг по-късно последва серия от няколко ответни изстрела. Гърни чу забиването на два от куршумите в лехата, която използваше за прикритие.

След като вече се беше издал, извика стандартното полицейско предупреждение. Два пъти. Когато не последва отговор, стреля още три пъти по посока на кошарата, след което се оттегли зад къщата и се запромъква към далечната страна, откъдето щеше да има ясна, права линия за стрелба.

После, подпомогнат от многобройните светкавици, се затича към тази идеална позиция. Точно когато стигна, стъпи на стърчащ камък и изкълчи същия глезен, който бе контузил при скока от прозореца на спалнята. Нещо изпука в ставата му, той се препъна, направи няколко неконтролирани крачки настрани от къщата и падна на осветения от огъня участък.

Мъжът с качулката до стената на кошарата се завъртя рязко и яростно откри огън по посока на звука. Гърни чу рязкото пускане от куршумите, забиващи се в стената на къщата и в гъстите храсти по периферията на патиото. От легналата си позиция стреля осем-девет пъти, не беше сигурен колко точно.

При следващата светкавица силуетът с качулката беше изчезнал. Гърни се изправи на крака с намерението да се върне до прозореца на спалнята и да се промъкне в къщата, за да си вземе пушката. Но когато се опита да направи крачка, откри, че не може да ходи. Докато умът му трескаво търсеше изход, нападателят бавно излезе от тъмнината зад кошарата на светлината на огъня.

Гърни вдигна пистолета си, дръпна спусъка и чу най-ужасяващия възможен звук — безпомощното изтракване на петлето върху празния ударник.

Сивият силует направи няколко крачки напред и насочи автомата към гърдите на Гърни. При липсата на различими черти под качулката дрезгавият му смях прозвуча демонично.

— Време е да изхвърлим боклука — каза гласът.

Не беше нито мъжки, нито женски, звучеше като излязъл от ръждясала машина.

Докато работеше на предна линия по стотици разследвания на убийства в Ню Йорк, Гърни неведнъж се бе оказвал в смъртоносно неблагоприятно положение спрямо убиец. Главната цел беше да забави нещата. Колкото по-дълго отложеше дръпването на спусъка, толкова по-голям беше шансът му да го предотврати напълно.

Опитът му показваше, че в подобни ситуации повечето убийци, освен ако не са мотивирани от неовладяна ярост, могат да се поддадат на изкушението да изчакат, за да разберат какво знае за тях или за престъпленията им бъдещата им жертва или полицията. Тънкостта беше да разкрие последователност от факти за престъпника, като постепенно удължава разказа, без да издава истинската си цел — а именно протакането. Това изискваше фин баланс. Детайлите, носещи емоционален заряд, най-успешно замаскираха протакането, но те носеха риск от раздразнение, което би било фатално.

Гърни започна с един прост въпрос:

— Струваше ли си да го правиш заради нея?

Ярка мълния акцентира върху думите му и за миг на светлината Гърни видя гневните очи на нападателя. Той продължи да говори тихо, доверително:

— Богинята на гимназията. Неустоима и недостъпна. Освен за Били Тейт. Сигурно е било истинско мъчение да виждаш как дрипав негодник като Тейт получава нещо, което ти не можеш да имаш. И още по-лошо, когато се е продала на оня отвратителен старец от Хароу Хил. Мога да си представя завистта, разяждаща живота ти, година след година. И изведнъж — чудо. Тя те е заговорила. Проявила е интерес към теб. Боже мой, каква тръпка трябва да е било! Най-накрая си имал шанс. Чудя се колко време мина, преди да започне да ти се оплаква колко нещастна е в брака си и колко жадува да се освободи от него. Може би ти е казала, че има чувства към теб, че винаги те е чувствала като сродна душа. Може би това е било достатъчно като напътствие и мотивация. Или може би е била по-конкретна, казвайки, че този ужасен стар Ангъс е единствената пречка за нейното щастие — щастие, което е склонна да сподели с теб. Може би предварително ти е дала да вкусиш това щастие. Разбрал си какво иска да направиш. Просто не си знаел как. Толкова много е било заложено на карта. Такава съблазнителна награда. И такъв ужасен риск. Но неочаквано възможността сама е дошла.

Кокошките кудкудякаха панически, уплашени от разрастващия се огън до кокошарника. Гърни погледна натам и забеляза тъмен силует, който се промъкна по границата на осветеното петно и се скри зад бараката.

Опита се да поддържа спокойния ход на разказа си.

— Звездите са се подредили както никога досега. Осъзнал си, че трябва да действаш веднага, иначе никога няма да го направиш. Обяснил си ситуацията — уникалната възможност — на Лоринда. Казал си ѝ, че моментът е сега или никога. Тя се е съгласила. Измислил си план. И го изпълни. Брилянтно. Поне онази част, която зависеше от тебе. Непредвидимият елемент беше Майк Морган. Тревожният, раздиран от вина, развратен Майк Морган. Лоринда спомена ли ти, че не си първият мъж, когото се е опитала да използва, за да се отърве от Ангъс? Не, съмнявам се, че го е направила. Никой не иска да свири втора цигулка.

Автоматът, който досега беше леко спуснат, сега се вдигна към него. Гърни чу звук, подобен на ръмжене, изпод качулката на суитшърта. Не трябваше да спира.

— Но Морган не е разбрал намека. Приемал е връзката с Лоринда просто като случаен секс, като всичките му други забежки. Когато е осъзнала, че той няма да направи следващата стъпка — единствената стъпка, която е имала значение за нея, — Лоринда е потърсила друг изпълнител. Теб.

Гърни се чудеше колко още може да протака и дали ще е жив, когато Хардуик пристигне. Почти не забеляза, че е започнало да вали и дъждът се стича на вадички по лицето му.

— Мислех, че съм разбрал всичко. Но после влязох в онази кухня, видях цялата онази кръв, видях следите, водещи до отпечатъците от гуми на тревата — и това отново ме озадачи. Зададох си най-очевидния въпрос. Защо му е трябвало на някого да взема трупа? Но това беше грешен въпрос, нали?

На светлината на поредната мълния зъбите на нападателя блеснаха под качулката в широка усмивка.

— Сбогом, детективе.

Резкостта и дрезгавостта бяха изчезнали, нападателят вече не полагаше усилия да преправи гласа си. Звучеше ясно, ледено и разпознаваемо.

Точно когато дулото на автомата се насочи към гърдите на Гърни, зад силуета със суитшърта се разнесе писклив метален вой. Мъжът понечи да се обърне, но в този момент Мадлин се нахвърли с циркуляра върху него и когато зъбите на въртящия се диск се забиха в едната му ръка, той издаде пронизителен писък. Кръвта оплиска лицето на Гърни. Ръката на нападателя се сгърчи конвулсивно и автоматът с трясък се стовари на терасата.

Мъжът се олюля назад.

Мадлин отново атакува.

Проехтя друг писък, по-продължителен и по-отчаян от първия.

Този път фонтанът от кръв прелетя през терасата, една отрязана ръка падна на тревата до Гърни, а мъжът със суитшърта хукна в мрака към долната ливада, издавайки сподавени викове.

Мадлин стоеше задъхана, стиснала все още виещия циркуляр.

— Всичко е наред — каза Гърни. — Можеш да го оставиш.

Смисълът на думите му сякаш не стигаше до мозъка ѝ.

Едва когато забеляза, че кръвта капе от диска върху кокалчетата на пръстите ѝ, тя хвърли инструмента далеч от себе си. Силното дрънчене, когато циркулярът се удари в каменния под на патиото, сякаш я свести от ступора на преживяното. Очите ѝ се наляха със сълзи. Гърни се опита да отиде до нея, но болката, която прониза крака му, го спря. Тя се приближи до него и двамата се прегърнаха задълго.

Гърни чу бръмчене на кола, която форсира някъде зад плевнята и се отдалечи с бясна скорост, хвърляйки камъчета изпод гумите. Вероятно беше изчезналият лексус.

— Трябва да изгасим огъня — каза тя.

— Пусни градинския маркуч.

Кранът беше до задната врата. Тя включи лампите на терасата, после завъртя крана, разви маркуча и го насочи към горящата стена. Водата от маркуча и усилилият се дъжд бързо изгасиха пламъците. Цялата фасада на кокошарника и половината стена на кошарата бяха овъглени.

Гърни извади телефона си.

— Време е да се обадим на 911.

— Вече го направих. Преди да изляза.

Някъде от селския път, водещ от плевнята им надолу по главното шосе, се чу далечен трясък.

— Помогни ми да стигна до субаруто — каза Гърни. — Трябва да сляза да видя какво става.

Тя спря водата на маркуча.

— Идвам с теб.

На километър и нещо надолу по пътя стигнаха до мястото на катастрофата. На светлината на фаровете на субаруто видяха сребристосив лексус, който явно с висока скорост се беше ударил в червен понтиак Джи Ти О. Джак Хардуик стоеше до лексуса. Главата, лицето и тениската му бяха изцапани с кръв. Тя се смесваше с дъжда и се стичаше по дрехите му. Носът му изглеждаше счупен.

Гърни слезе от колата си, като прехвърли цялата си тежест на здравия крак и използва отворената врата като опора.

— Джак?

Хардуик посочи предното стъкло на лексуса.

— За този копелдак с качулката ще е по-добре, ако вече е мъртъв. Всъщност кой, по дяволите, е той?

Гърни беше 95 процента сигурен, почти максималната възможна степен на увереност за човек като него.

— Уилям Данфорт Пийл Трети.

58

Болницата на Уолнът Кросинг беше скромна едноетажна сграда, чиято дейност бе ограничена до образна диагностика, лабораторни анализи и неотложна помощ. Спешното отделение беше твърде голямо за толкова малък град и наскоро ремонтирано.

Хардуик седеше полулегнал в кревата в широка самостоятелна стая с плъзгаща се стъклена врата. Носеше зелен болничен халат. Главата и носът му бяха бинтовани, към ръката му бе включена система за преливане, а различни кабели го свързваха с монитор за жизнените показатели.

Гърни, също с болничен халат, седеше в инвалидна количка на няколко крачки от него. Долната половина на левия му крак беше гипсирана. До него бе седнала Мадлин, със същия черен панталон и блуза с дълги ръкави, които бе носила при нападението на Пийл.

Страйкър, със син костюм, седеше с гръб към затворената стъклена врата, за да е с лице към тях. Беше смъкнала една от болничните масички на колела до подходящата височина, за да я използва като бюро. На нея бе сложила куфарче, айпад, телефон и бележник. До нея стоеше детектив-лейтенант Дерек Хапсбург, дребен мъж с тънки устни и каменно лице. Ръцете му бяха скръстени на гърдите.

Електронният часовник на стената зад леглото на Хардуик показваше 4:05.

Страйкър включи айпада си. След като обяви часа, факта, че разговорът се записва, и имената на присъстващите, тя помоли Гърни да разкаже подробно събитията от изминалата нощ от момента, в който бе заподозрял присъствието на външен човек на негова територия, до пристигането на мястото на смъртоносната катастрофа.

Той описа всичко — от момента, в който Мадлин за първи път бе видяла блясъка на огъня. Когато заразказва в ярки подробности за престрелката, Страйкър го прекъсна, за да попита дали се е идентифицирал като полицай. Той каза, че го е направил, силно и ясно, и че нападателят не е реагирал на предупреждението. Всичко това беше вярно. Той продължи с описание на контузията, която го бе извадила от строя, как Мадлин, въоръжена с акумулаторния циркуляр, е осакатила Пийл и как той с крясъци е побягнал в нощта — „бягство“, завършило с фаталния сблъсък само на километър по-надолу по пътя.

Страйкър попита защо първо се е обадил на Хардуик, а не на 911 и той ѝ даде същия отговор, както по-рано на Мадлин. Прокурорката се намръщи, но не коментира. Помоли Мадлин да опише мислите и действията си, причината да избере циркуляра, какви други варианти е обмислила и какви са били намеренията ѝ, когато се е приближила зад Пийл.

Мадлин я изгледа с недоумение.

— Луд с автомат щеше да убие съпруга ми. Намерението ми беше да му спася живота. Направих това, което първо ми хрумна. Нямах време за мислене. Ако се бях забавила да обмислям варианти, съпругът ми щеше да е мъртъв.

Страйкър кимна, без да покаже нито капка съчувствие. Отново се обърна към Гърни:

— Разбрах, че сте казали на Джак Хардуик, че човекът, който току-що е избягал от имота ви и се е блъснал в него, е Данфорт Пийл. Откъде знаехте?

— Не бях напълно сигурен до самия край, когато насочи проклетия автомат в сърцето ми и щеше да дръпне спусъка. В този момент той изостави опитите да преправи гласа си. Познах го. Интонацията му беше много особена.

— Казвате, че тогава сте се уверили напълно. Това означава ли, че в някакъв момент преди това сте мислили, че е той, макар и не с такава сигурност?

Гърни се почуди дали тази жена полага специални усилия да е язвителна, или това е естествена дарба. Какъвто и да беше случаят, реши да пренебрегне тона и да отговори на същността на въпроса.

— До вчера сутринта видях достатъчно улики, сочещи към Пийл, за да се убедя, че не са случайни и че всъщност той е бил съучастникът на Лоринда. Но после…

Страйкър го прекъсна:

— Защо, за бога, не споделихте? Бяхте с мен в къщата на Пийл, но не казахте нито дума за това. Бих искала да знам защо.

— Това, което мислех, че знам, се обезсмисли от уликите, сочещи, че Пийл е бил убит. Изведнъж стана по-вероятно съучастникът на Лоринда да е някой друг, а Пийл да е последната му жертва.

Страйкър затрака с химикалката си по масата.

— И това объркване не се изясни, докато не познахте гласа му?

— Всичко започна да се изяснява преди това. Объркването ми, когато видях кървавата кухня и следите от влачене отвън, се дължеше на това, че не виждах логика убиецът да е взел трупа. Не можех да си го обясня. Но когато вместо това се запитах защо го е взел, отговорът дойде от само себе си. Трупа го нямаше просто защото нямаше труп. А нямаше труп, защото нямаше убийство.

Химикалката на Страйкър спря да се движи.

— Тогава чия беше кръвта? Кой е бил влачен до колата?

— Цялата сцена е била нагласена. Пийл вероятно е използвал собствената си кръв. Ще знаете със сигурност, когато получите резултатите от ДНК теста. Що се отнася до следите от влачене, може да ги е направил с всичко. Подозирам, че в момента, в който е чул за случилото се на Хароу Хил, е осъзнал, че грандиозният му план се е провалил и е време да се махне от Ларчфийлд. Инсценирането на „убийството“ му е било опит да прикрие следите си.

— Грандиозен план? Какъв грандиозен план?

— Планът, който с Лоринда са имали от самото начало.

— От самото начало? Казвате, че той е убил всички — Ангъс Ръсел, Мери Кейн, Линда Мейсън, Чандлър Аспърн, Били Тейт?

— Ръсел, Кейн, Мейсън, Аспърн — всички, но не и Тейт. Определено не Тейт.

— Тогава кой…

Той я прекъсна:

— Има няколко неща, които трябва да знаете за Ларчфийлд. Някои от тях са обществено достояние, някои научих от Хилда Ръсел, а за някои знам благодарение на собственото си разследване.

Страйкър остави химикалката, събра пръстите си и го погледна с безизразни очи.

Гърни ѝ разказа за миналите изчезвания на хора, които са били в конфликт с Ангъс, за финансовите му отношения със Сайлъс Гант, за роднинската връзка на Лоринда с Отис Стрейн и — според Хилда — за съществуването на дългогодишна мрачна връзка между родовете Ръсел и Пийл. След това описа предполагаемите обстоятелства около смъртта на Хенли Бълок и как тази смърт изглеждаше свързана с тези отношения. Разбира се, спретнатият мъж със сребристосивия помпадур е бил Гант, а здравенякът с татуировката „Отис“ на кокалчетата на пръстите — Отис Стрейн.

— Не мога да го докажа — продължи Гърни, — но залагам пенсията си, че шофьорът на катафалката в Криктън в този ден, човекът, който е откарал трупа на Бълок, е бил бащата на Данфорт Пийл, когото Хилда Ръсел описа като най-студения човек, когото някога е познавала — човек, чиято позиция на собственик на катафалки и гробища го е правила идеален за отърваване от трупове.

Страйкър нетърпеливо разпери длани.

— Това е било преди десет години. Какво общо има…

Той отново я прекъсна:

— Замислих се кои може да са хората, на които е разчитала Лоринда. Първият, който ми дойде наум, беше Гант. Но в нощта, когато е бил убит Аспърн, Гант е бил на митинг в Западна Вирджиния. Значи трябва да е бил друг. И тогава ми хрумна Пийл, заедно с простата мисъл — какъвто бащата, такъв и синът.

Страйкър направи скептична гримаса.

— Какъвто бащата, такъв и синът? Това ли е? Това ли ви накара да заподозрете Пийл?

Детектив-лейтенант Хапсбург изсумтя презрително.

Хардуик го погледна, сякаш му вземаше мярка за чувал за трупове.

— Не само — отговори спокойно Гърни. — Освен това имаше една странност в аудиочастта от видеозаписа от погребалното бюро, за която вече ви казах. Мисълта, че нещо в този видеоклип може да е пипано, ми светна като червена лампа. Оказва се, че част от аудиозаписа може да е била подправена. Всъщност сега съм сигурен, че камерата за наблюдение на Пийл е регистрирала предварително записан звук от разбиването на ковчега, а не самото събитие.

Страйкър скръсти ръце на гърдите си.

— Нещо друго?

— Да. Един експерт от лабораторията откри малка дупка, която беше пробита в дъното на ковчега — в което не виждах смисъл, докато не си спомних, че видях Пийл с автомобилен крик. Когато проверих спецификациите на този модел, те потвърдиха подозрението ми, че Пийл е бил съучастникът на Лоринда от самото начало. Така разбрах и как е осъществен първият голям трик в случая.

Страйкър разпери ръце, после отново ги скръсти на гърдите си.

— Твърдите, че Пийл е участвал от самото начало, но преди минута казахте, че не той е убил Тейт. Ако не е той, кой тогава?

— Това беше най-лесната част от пъзела — каза Гърни. — Беше пред очите ни през цялото време. Всъщност вече имахме отговора. Само да бяхме повярвали. Само да бяхме…

Лейтенантът го прекъсна:

— Нямаме нужда от дълги встъпления. Бихте ли отговорили на въпроса.

Гърни се усмихна.

— Били Тейт е умрял вследствие от удар от гръм и смъртоносно падане. Доктор Роналд Фалоу съвсем правилно го е обявил за мъртъв. Фалоу, единственият човек, за когото всички смятаха, че греши, беше единственият, който беше прав. Тейт е бил мъртъв. Но обстоятелствата около смъртта му са дали идея на Данфорт Пийл. Всъщност тези обстоятелства са били неустоим дар, който той е получил в ръцете си — златна възможност за цял живот.

— Възможност за какво?

— Лоринда Ръсел ясно му е казала, че иска да се отърве от съпруга си. И сега той имал перфектния начин да го направи. Трупът, който в онази нощ са закарали в погребалното му бюро, бил на младеж, който публично е заплашвал Ангъс Ръсел и от известно време се е интересувал от магия и сатанизъм — неуравновесен маниак, ако някой може да се нарече така. И най-важното, никой не се е интересувал от трупа. Мащехата му не искала да има нищо от него; дори не пипнала телефона или ключовете за колата му; не искала нито помен, нито бдение, нищо. Помолила Пийл да задържи трупа, докато тя реши как да се отърве от него.

— Но видеото… — започна Страйкър.

— Видеото беше гениален ход на Пийл. Той беше достатъчно близо на ръст до Тейт, за да се побере в дрехите му. Използвал е грима, с който подготвя труповете, за да направи така, че лицето му да изглежда изгорено и обезобразено, поне от разстояние. И е взел автоматичния крик от съседа си, за да разбие ковчега отвътре. Преди минута споменах, че проверих спецификациите на този модел. Открих, че е електрически и може да се управлява с дистанционно. Дупката, която Пийл е пробил в дъното на ковчега, е била за захранващия кабел. Сложил е крика в ковчега, затворил е и е заключил капака и после с крика го е отворил отвътре, като е счупил дървото около ключалките. Записал е звука от чупенето. Онази вечер, преди камерата за наблюдение да се включи автоматично, той е вкарал ковчега в хранилището за трупове и е останал там с него при затворена врата.

По-късно, когато камерата се е включила, е издал всички звуци, които чухме на видеото, като в един момент е пуснал записа на звука от чупенето на дървото при отварянето на ковчега. Видяхте всичко останало във видеото — как излиза облечен като Тейт, препъвайки се обикаля стаята, използва телефона на Тейт, за да изпрати съобщенията на Селена Кърсън и Аспърн.

Страйкър се наведе напред.

— Защо Аспърн?

— Да хвърли вината върху Аспърн, е бил един от възможните сценарии от самото начало и изпращането на това съобщение е поставило основите.

— Какво е направил с трупа на Тейт?

— Отрязал е ръцете, за да оставя отпечатъци, където могат да бъдат полезни, взел е малко кръв, за да остави ДНК улики у Ангъс, после е нарязал останалата част на парчета и ги е заровил в гората близо до къщата на Аспърн.

— Боже мой — промърмори Страйкър.

По очите ѝ Гърни видя как мислено преглежда всичко, което знае по случая, и проверява дали току-що чутото е вярно.

Медицинска сестра с добронамерено лице почука плахо на стъклената врата зад Страйкър и я отвори.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но трябва да нагледам пациентите си. — Провери числата на монитора до леглото на Хардуик и нивото на течността в системата за преливане. — Мисля, че ще оцелеете. Ще ви задържим двайсет и четири часа и ако всичките ви показатели са стабилни, ще ви пуснем да си ходите. Една препоръка, след като ви изпишем, е да избягвате челни удари. Поне за известно време.

Сестрата се усмихна и се обърна към Гърни:

— Болка?

— Не бих казал.

— Хубаво. Мисля, че сте готов за изписване. — Тя отново се усмихна и излезе, като затвори стъклената врата зад себе си.

Страйкър се намръщи, сякаш анализът ѝ на фактите попадна в задънена улица.

— Според вашия сценарий Пийл е измислил тази сложна шарада за възкръсването на Тейт в погребалната агенция специално за да създаде подвеждащото видео от охранителната камера. Вярно ли е?

— Да.

— Но в записките от разпитите прочетох, че отначало е твърдял, че камерата не записва. Защо го е направил?

— И аз се запитах това, докато един експерт по компютърна криминалистика не ми каза, че облачните архиви вече се използват толкова широко, че са първото нещо, което разследващите търсят. Ако Пийл е знаел това, сигурно е очаквал, че видеото ще излезе наяве — и престореното му невежество за съществуването на записа само ще му осигури правдоподобност.

— Имате много високо мнение за уменията на господин Пийл да заблуждава.

— Да.

— Още един въпрос. Ако е устроил този кървав театър в дома си като част от изчезването си — начин да се измъкне така, че всички да си помислят, че е мъртъв, — защо рискува толкова, за да ви убие?

Гърни сви рамене.

— Не изглежда много практично, нали?

— Не, никак.

— Ще трябва да помисля.

Хардуик заговори:

— Аз ще ви кажа защо. Щом Шерлок се вкопчи в нещо, кучият му син никога не го пуска. Пийл не е бил глупав. Може би е решил, че това е единствената гаранция, че нашият приятел няма да почука на вратата му след година и да му щракне белезниците.

След дълго мълчание Страйкър кимна.

— Това е достатъчно засега. Ще ви потърсим, ако има още нещо.

Тъй като Гърни и Мадлин бяха пристигнали в болницата с местна линейка, нямаха кола на разположение и приключващият дежурството си пазач предложи да ги закара вкъщи.

Когато стигнаха до мястото между плевнята и езерото, където селският път задънваше в имота им, Мадлин помоли мъжа да ги остави там. На Гърни му отне минута, за да слезе от колата и да се изправи на патериците, с които го бяха снабдили в болницата. След като пазачът отказа предложените от Мадлин пари за услугата и си тръгна, тя предложи да поседят малко на шезлонгите до езерото.

На Гърни, все още несвикнал да ходи с патерици, му отне известно време, за да стигне дотам. Когато най-сетне седнаха, Мадлин обясни, че умишлено забавя гледката на изгорелия кокошарник и ужасните спомени, които тя ще предизвика. Мислеше, че ще ѝ бъде по-лесно, ако първо се зареди с красотата на утрото.

Над източния хребет се виждаше изгряващото слънце. Нощната буря беше отминала отдавна, небето беше ясно, въздухът бе приятно прохладен, водните капки на тревата блестяха. Рояци от дребни насекоми се издигаха и спускаха над повърхността на езерото. Червенокрилите дроздове строяха гнезда в тръстиките. Дъждът през нощта като че ли бе направил дивите перуники край пътя още по-сини.

Той протегна ръка и хвана нейната.

— Мислех си — каза тя, — че може би е време да отидем и да си купим две алпаки.

— О?

— Да. Мисля, че това беше знак. Един вид.

— Как така?

— Ако не бяхме говорили за алпаките, вероятно нямаше да започнем да строим кошарата до кокошарника. А ако не бяхме построили кошарата, циркулярът нямаше да е там и нямаше да знам как да го използвам. Така в известен смисъл алпаките в крайна сметка ти спасиха живота.

— Хм.

— Е, какво мислиш?