Стой далеч от Хароу Хил

14

По пътя за Ларчфийлд Гърни почти не забелязваше околността — искрящата роса на утринното слънце, чистата зеленина на нивите, поляните от жълти диви цветя. Сценариите, които се бяха оформили в главата му, се разпадаха един подир друг под тежестта на невероятното.

Още по-обезпокоително беше, когато си представи Били Тейт в плътно затворения ковчег. След като по чудо е оцелял след онова ужасно падане, когато е дошъл в съзнание, той несъмнено е изпитвал силна физическа болка. А ужасът, че се е озовал на това тъмно тясно място — беше кошмарно дори само да мисли за това. Стомахът на Гърни се сви, когато си представи как Тейт се мята отчаяно, изпаднал в паника в затвора си, преди винтовете на ключалката най-сетне да поддадат.

Вглъбен в този ужас, за малко не блъсна някаква крава, която беше избягала от пасището. Това му напомни да се съсредоточи върху пътя.

Пристигна в Ларчфийлд в 7:55. Паркира, изключи телефона си, за да не го разсейват, и се отправи към неуместно луксозния полицейски участък. Класическата викторианска сграда беше по-подходяща за чаени партита, отколкото за криминални разследвания.

На входната врата го посрещна униформен полицай и го заведе в заседателната зала. Брад Словак стоеше пред машината за кафе с чаша в едната ръка и голяма поничка в другата. На няколко крачки от него Кира Барстоу разговаряше със слаба жена с остър нос и бдителни очи. Морган стоеше сам до дългата маса с намръщено от тревога чело и телефон, притиснат до ухото.

Когато видя Гърни, приключи разговора и затвори. Обърна се към останалите:

— Събрахме се. Да започваме.

Седна на челното място на масата. Барстоу и слабата жена се настаниха от едната страна, а Гърни — от другата. Словак остави остатъците от поничката си на салфетка и седна на стола до Гърни.

— Явно сме нагазили в чудовищна каша — подхвана Морган.

Гласът му звучеше толкова напрегнато, че Гърни очакваше всеки момент на челото му да избият капки пот. Морган си пое дълбоко дъх и продължи:

— Тъй като оживяването на Тейт беше такъв шок, особено за онези от нас, които със собствените си очи видяхме как пада, помолих Кира да представи данните от анализа на уликите, за да премахне всякакво съмнение относно фактите. Не можем да си позволим повече издънки. — Даде знак на Барстоу. — Имаш думата.

Тя огледа хората около масата и погледът ѝ се спря на Гърни.

— Доказателствата потвърждават теорията, че Тейт се е съживил в ковчега и после е излязъл от него — започна тя. — Така, нека първо да погледнем уликите за това, което се е случило в ковчега, преди да го разбие; после върху доказателствата за излизането му отвътре и от хранилището; и накрая тези за движението му из стаята за балсамиране и излизането му от сградата.

С ясна увереност в логиката на този подход тя продължи:

— Започвайки от ковчега, намерихме достатъчно кръв и пръстови отпечатъци, които показват, че Тейт е бил поставен там, както съобщи Пийл. От вътрешната страна на капака има драскотини и микроскопични остатъци от ноктите му, както и пълни отпечатъци от длани, свидетелстващи за усилия да избута затворения капак — усилия, които са се увенчали с успех отчасти поради евтината изработка на ковчега. Грета ще опише доказателствата за този успех — посочи жената до себе си. — Няколко думи за детектив Гърни. Доктор Грета Викърз е преподавател по машиностроене в колежа „Ръсел“ и консултант в катедрата по криминалистика. Има богат опит в областта на следите от разрушение в дървесина.

Барстоу почука върху една иконка на телефона си. Плъзгащият се панел в стената се отвори и големият екран се показа. Миг по-късно се появи снимка, на която се виждаше разцепеното място на ръба на ковчега.

Викърз заговори с източноевропейски акцент:

— Тази разцепена част, която виждате, е на мястото, където винтовете са били изтръгнати от дървото в резултат от насочена нагоре сила, приложена от вътрешната страна на капака. Разцепването, което виждате, се дължи на крехката конструкция на ковчега. Иронията е, че евтиният материал е спасил един живот. Ако ковчегът беше по-качествен, човекът вътре в крайна сметка щеше да умре от задушаване.

Тя замълча и Гърни попита:

— Сигурна ли сте, че силата, която е отворила ковчега, е дошла отвътре?

— Абсолютно. Няма следи от лост. Няма начин сила, достатъчна за разцепване на дървото, да се приложи извън ковчега, без да останат следи от инструмента. Ако искате, ще ви покажа нашите микроснимки на разкъсаните влакна и ще ви обясня как точно е протекъл процесът на разцепване.

Морган се намеси:

— Не мисля, че е необходимо.

Погледна Гърни, сякаш очакваше съгласие, но не получи никаква реакция.

След като благодари на другата жена, която пожела приятен ден и си тръгна, Барстоу продължи разказа си:

— Намерихме петна от кръвта на Тейт по вътрешната стена на хранилището, както може да се очаква, след като е излязъл от ковчега. Намерихме размазаните му отпечатъци от вътрешната страна на вратата на хранилището и по малката аварийна дръжка. Намерихме отпечатъци от маратонки по пода на помещението, съвпадащи с тези, които се виждат на краката на Тейт във видеосегмента, показващ го на количката в погребалното бюро. Следвайки вероятния му път, открихме отпечатъци от пръстите му на няколко места в стаята — по разбития стъклен шкаф, около надраскания на стената символ, върху ръба на масата за балсамиране, на рамката на прозорчето на съседното помещение за инструменти, на стената в коридора, водещ към задната врата, и на дръжката на вратата.

Морган изглеждаше впечатлен.

— Благодаря, Кира. Много правдоподобна реконструкция. — Преди да продължи, хвърли още един търсещ одобрение поглед към Гърни. — Няма съмнение, че Тейт е оцелял. Сега го търсим като заподозрян в убийство, а не като откраднат труп. Съгласен ли си, Дейв?

След кратко замисляне Гърни отбеляза:

— Трудно ми е да повярвам, че след нараняванията от мълнията и падането, е бил в състояние да излезе от ковчега и да избяга.

Морган кимна нервно.

— Знам какво имаш предвид. Но този сценарий обяснява улики, които иначе нямат логика. — Обърна се към Словак: — Брад, нещо от компютърната експертиза?

— Казаха, че ще се свържат с нас тази сутрин.

Морган обясни на Гърни:

— Въпреки че функцията за запис на лаптопа на Пийл е изключена, данните от камерата все пак се предават. Снощи иззех компютъра. Шансовете са малки, но си помислих, че цифровият отпечатък от данните може да се е запазил някак и експертите да успеят да извадят нещо.

— Определено си струва да се провери.

— Реших, че ако намерим такъв запис, той ще сложи край на всички съмнения за случилото се. Да видиш със собствените си очи, е много по-убедително, отколкото само да реконструираш събитията.

Барстоу присви недоволно очи. Изглежда, се канеше да възрази срещу това очевидно омаловажаване на работата ѝ, но точно в този момент телефонът на Словак звънна.

Той погледна дисплея и обяви:

— Това е важно.

Нарастващото безпокойство в кратките му въпроси и възклицания по време на разговора привлече вниманието на всички. След като затвори, остана за момент като вцепенен от внезапен прилив на адреналин, преди да заговори:

— Един от служителите, обикалящи района в търсене на очевидци, е намерил друг труп. На жена. В една канавка край Уотървю Драйв, на завоя за Хароу Хил. Мисли, че е мъртва от няколко дни. Гърлото ѝ е прерязано.

Морган веднага изпрати Словак и Барстоу на новото местопрестъпление — с инструкции да докладват възможно най-скоро. После се облегна отчаяно на стола.

— Боже мой. Какво, по дяволите, става?

Гърни сви рамене.

— След убийството на Ангъс, по пътя към или от къщата на семейство Ръсел, Тейт може случайно да е срещнал жертвата и да е решил да я ликвидира, защото го е разпознала. Ще знаем повече, когато установим самоличността ѝ и приблизителното време на смъртта. Словак ще извика ли съдебния лекар?

— Такава е процедурата.

— Той е обявил Тейт за мъртъв. Кога смяташ да му съобщиш новината?

— Боже, толкова много неща се случиха за толкова кратко време…

— Началник?

На вратата на залата стоеше дебел полицай с прошарена коса.

— Какво? — Гласът на Морган прозвуча напрегнато.

— Търсят ви. От онази компютърна група в колежа.

— Компютърна криминалистика — уточни друг глас зад гърба на полицая. На вратата се показа слаб младеж с модерна тридневна брада. Носеше тесни дънки и плътно прилепнала бяла риза. — Брад Словак ме помоли да ви предам тази информация лично.

Полицаят се оттегли и младежът влезе.

— Аз съм Ронан Айвс. Работя по случая с компютъра на Пийл. Да ви обясня ли нашите заключения?

— Давайте.

— Така… започнахме с двойна проверка, за да се уверим, че информацията от камерата не е кодирана някъде в паметта на компютъра, въпреки че опцията за запис е дезактивирана. Няма и следа от такава. Следващата стъпка беше да анализираме спецификациите на софтуера, който управлява поведението на системата. Там направихме интересно откритие. Изходните данни от камерата, които се предават на лаптопа, могат да се записват или да не се записват на устройството, като просто се превключи предпочитаната опция в ясно указаното поле. Обаче…

Младежът се усмихна, видимо доволен от това, което се канеше да каже.

— Има втора система, която винаги е включена, освен ако не се изключи активно чрез процес от няколко менюта за настройка. Тази автоматична вторична система предава данните от камерата на съхранение в облачен архив, където се пазят в продължение на седем дни. Това е предпазна мярка, в случай че личният компютър на потребителя не може да записва данните поради недоглеждане или грешка на хардуера. Накратко, данните от камерата за периода, който ви интересува, могат да бъдат възстановени.

Морган се ококори от смайване.

— Видяхте ли ги?

— Не. Защитени са с парола.

— Как ще получим достъп?

— Трябва да получите достъп от лицензирания потребител чрез регистрирания идентификатор и паролата му. В противен случай ще ви трябва съдебна заповед.

На Морган му бяха нужни няколко минути, за да осмисли чутото.

— Сигурен съм, че ще получим разрешение.

— Ще чакам да ми се обадите.

Веднага след като младежът си тръгна, Морган грабна телефона.

— Ще се обадя на Пийл.

— Може би е по-добре направо да отидем при него — предложи Гърни. — В личен разговор винаги е по-добре.

Морган кимна.

Намериха Пийл на задния паркинг. Изглеждаше безупречно спретнат, както и предишния ден — с тюркоазен пуловер, жълти бермуди и кафяви мокасини. Тъкмо навиваше захранващия кабел, свързан към крика, който вече не крепеше задното колело на лексуса.

— Връщам го на съседа — обясни. — Удобно е, когато в квартала имаме любител на автомобилите и инструментите. Какво има?

Морган се усмихна.

— Може би имаме пробив в случая с изчезналия труп. Трябва ни идентификаторът и паролата за софтуера на охранителната камера, за да получим достъп до резервното хранилище на записите.

— Правилно ли чух? Искаш да кажеш, че има запис на влизането с взлом и кражбата на трупа?

— Има видеозапис на случилото се онази нощ.

Отговорът на Морган беше ловко избягване на въпроса, без да е откровена лъжа.

Пийл като че ли не забеляза двусмислицата. Развълнуван от перспективата да види видеоклипа, той даде на детектива идентификационния номер и паролата си.

Морган се обади на Ронан Айвс, след което с Гърни се върнаха в участъка. След като помоли Гърни да изчака в конферентната зала, Морган отиде в кабинета си, за да финализира официалното включване на бившия си партньор като временен консултант в разследването.

Когато седна в залата, Гърни си спомни, че беше изключил телефона си, за да не се разсейва по време на срещата. Сега го включи отново и провери гласовата си поща. Имаше три нови съобщения.

Първото беше от Мадлин:

Второто беше от Джак Хардуик:

Третото съобщение беше отново от Мадлин:

След минута влезе Морган с някакви документи под мишница и по чаша кафе във всяка ръка. Остави едната пред Гърни, седна срещу него и сложи документите на масата.

— Стандартен договор — каза Морган. — Описах това, за което говорихме вчера. Условията за участието ти. Има едно копие за теб и две за отдела. Преди да си тръгнеш, ще те снимаме и ще ти издадем официална карта.

Гласът му звучеше бодро, но тикът на устата му се беше активизирал още по-силно отпреди.

— Стига да се разберем, че ще работя, както намеря за добре. Ще държа теб и хората ти в течение. Но трябва да следвам интуицията си.

— Нямам и намерение да бъде другояче. Ще изпратя докладна записка до отдела, за да няма объркване с пълномощията ти.

Телефонът на Морган звънна. Той вдигна. След като слуша половин минута, каза:

— Ясно. Благодаря. — Остави телефона на масата. — Беше Айвс от криминалистиката. Получил е достъп до записите от последните седем дни от камерата на Пийл и ги е качил в нашата вътрешна система. Кодирал е сегментите поотделно, за да можем да отворим направо видеото от въпросната нощ. Искаш ли да го видим сега?

15

Морган намери качените видеоклипове в системата, маркира този, на който беше отбелязана датата на изчезването на Тейт от погребалното бюро, и кликна върху иконата за пускане на записа.

Чу се шум, отначало едва доловим, като заглушен стон, и екранът оживя с картина от стаята за балсамиране. Гърни предположи, че именно шумът е активирал камерата и една от лампите в стаята. Когато стонът се повтори и се усили до сподавен през зъби рев, зрителното поле се премести надясно, към хранилището за трупове. Явно в отговор на поредица от глухи удари, кадърът бавно се увеличи, докато почти се запълни от затворената врата. Времевият код в ъгъла на екрана се смени от 21:03 на 21:04 часа.

Последваха по-неистови звуци — комбинация от ръмжене, викове, пъшкане и глухо дращене. Гърни си спомни — с пристъп на клаустрофобия — драскотините и остатъците от нокти, които Кира Барстоу беше намерила от вътрешната страна на капака на ковчега.

Думкането продължи с прекъсвания около четвърт час. Сетне се чу друг звук — пращене, пукане и трясък на чупещи се дъски. Дисплеят с времевия код показваше 21:29.

Шумът, който последва, бе като от човек, който се препъва и блъска в нещо вътре в помещението, след което се чу вик от болка и отново настъпи тишина. След малко започна нова серия от удари и думкане, засилващи се и по-целенасочени от предишните, което подсказваше, че Тейт обикаля хранилището и проверява здравината на стените около себе си.

В 21:44 Гърни чу характерното метално издрънкване на резервния лост. Вратата на хранилището се отвори.

Положението на камерата бе такова, че входът му се виждаше само отстрани, и мъжът се показа едва когато влезе в стаята. Качулката му изглеждаше напоена с кръв.

Чувствителната към движение камера го проследи, докато се приближаваше несигурно към масата за балсамиране. Той се наведе напред и се хвана за ръба ѝ. Дишането му беше тежко и дрезгаво.

Постепенно мъжът се изправи и започна да обикаля из стаята. Окървавената качулка скриваше лицето му и пропускаше само животински звуци на болка и ярост. Може изобщо да не беше човек. Да възприемеш това диво създание като „Били“, изглеждаше нелепо.

Той стигна до вратата на склада за инструменти, поспря за миг, след което влезе вътре. След малко се чу шум от отваряне на прозорец. Гърни се запита дали го прави, за да подиша чист въздух, или за да огледа навън. „Къде съм?“ — сигурно бе един от основните въпроси в главата му.

Минута по-късно Били се върна в главната стая — и обърна главата си под такъв ъгъл, че за миг можеше да се види наранената половина на лицето му.

— Боже мили — промърмори Морган.

Дори в сянката на качулката вертикалната вдлъбнатина, минаваща през червено-черната овъглена плът, беше толкова ужасяваща, че когато той се обърна към шкафа до вратата, Гърни изпита облекчение.

Шкафът явно го заинтересува. Били остана неподвижно за известно време, преди да направи опит да го отвори. Когато установи, че стъклената врата е заключена, той я удари с лакът, което предизвика нов вик на болка. Пъхна ръка през дупката в счупеното стъкло, извади шепа блестящи инструменти и ги пъхна в джобовете на суитшърта си.

От един от джобовете си извади телефон. Известно време просто стоеше така, сякаш се опитваше да реши какво да прави. После пръстите му се раздвижиха, сякаш пишеше текстово съобщение на някого. Понечи да пъхне телефона обратно в джоба си, но спря и изпрати второ съобщение. Времевият код на видеото показваше 22:01.

Направи няколко крачки към коридора за задната врата, но спря и погледна към стената до счупения шкаф. Остана няколко минути в това положение, като почти незабележимо се люлееше от една страна на другата. После извади от джоба си един от лъскавите инструменти и се приближи до стената. Надраска хоризонталната осмица върху бялата боя, добави вертикалната черта и пак прибра инструмента в джоба си. Отдръпна се назад, сякаш се възхищаваше на това, което беше направил, после се обърна и тръгна решително по тъмния коридор. След няколко минути се чу шум от отваряща се врата, няколко секунди пауза и после звукът от плътното ѝ затваряне.

Времевият код показваше 22:19 часа.

Пет минути по-късно, след като нямаше повече звуци и движения, за да я активират, камерата се изключи.

Екранът в конферентната зала изгасна.

Недокоснатото кафе в чашата на Гърни беше изстинало.

Лицето на Морган издаваше огромно напрежение.

Гърни отбеляза с равен глас:

— Интересно видео. Напрегнато, но без изненади. Напълно съвпада с тълкуването на уликите от Кира.

— Тя описа всичко точно както се е случило — измърмори Морган, сякаш това съвпадение даваше повод за оптимизъм.

— И времевият код показва кога точно се е случило — добави Гърни, — което ни дава надежден прозорец за проследяване на движенията на Тейт.

Морган взе чашата си, отпи глътка кафе, направи гримаса на отвращение и отново я остави. Погледът му спря върху листовете по средата на масата.

— Погледни договора си. И го подпиши. Така ще бъдеш застрахован.

Гърни взе един от екземплярите и го разгледа внимателно. Споразумението беше по същество същото като онова, което бе сключил миналата година с Шеридън Клайн като консултант в разследването на няколкото убийства в Уайт Ривър.

— Добре е.

Морган търкулна една химикалка през масата към него.

— Трябва да се обадя на Барстоу да ѝ кажа, че видеото потвърждава нейната версия.

— Нека двамата със Словак да знаят, че Тейт е излязъл от погребалната агенция в 22:19. Може да е важно.

— Ще им кажа.

Морган се обади, каза на Барстоу новината и я помоли да предаде на Словак.

Докато Гърни подписваше договора, на отворената врата на заседателната зала се почука. Беше униформеният полицай, който го бе довел тази сутрин.

— Собственикът на погребалното бюро иска да ви види. Звучи ядосано.

— Дан Пийл ли?

— Господин Данфорт Пийл, както изрично настоя.

— Каза ли какъв е проблемът?

— Не, сър.

Тикът на Морган отново се прояви.

— Доведи го.

Пийл се показа на вратата точно в момента, в който полицаят се обърна, за да го доведе. Между веселите му жълти бермуди и яростта в очите му имаше рязък контраст. Затръшна вратата зад себе си и се приближи до масата.

— Фалоу е шибан идиот!

Морган го погледна стреснато.

— Този кучи син е на път да унищожи три поколения семейна традиция! — продължи разпалено Пийл. — Искам да бъде арестуван и съден за престъпна небрежност!

— Не съм сигурен…

Пийл го прекъсна:

— Видеото. Софтуерната компания ми каза как да получа достъп до записа. Явно Тейт не е бил мъртъв. Казвам ти, искам Фалоу да бъде съден! Искам това копеле да влезе в затвора!

— Защото по погрешка е обявил Тейт за мъртъв?

— За това, че го направи безотговорно в нетрезво състояние.

— Искаш да кажеш, че е бил пиян?

— Да, по дяволите, беше пиян!

— Това е сериозно обвинение.

— Осъзнаваш ли сериозността на това, което той ми причини? Какво ще кажат хората, когато разберат, че Данфорт Пийл е заковал жив човек в ковчег? Професионалното ми реноме ще бъде съсипано — като пряк резултат от грубата некомпетентност на Фалоу!

Пред яростта на Пийл Морган нямаше думи.

— Нещо в тялото даде ли ви причина да се усъмните, че Тейт е мъртъв? — внимателно попита Гърни.

— Не, нищо. Но разбира се, не направих обстоен преглед. Не е работа на директора на погребалната агенция да се съмнява в преценката на медицинския експерт.

— Откъде знаете, че лекарят е бил пиян, когато е преглеждал Тейт?

— Миришеше на алкохол. Предполагам, че го е пил, а не го е пръскал върху дрехите си.

— Някой друг подуши ли тази миризма?

— Откъде да знам? Не съм провеждал социологическо проучване, по дяволите.

— Споделихте ли с някого наблюдението си тогава?

Пийл поклати глава.

— Не исках да му създавам проблеми, имайки предвид съмнителното му минало. Не ми хрумна, че може да ми създаде по-голям проблем. — Обърна се към Морган: — Какво ще правиш с тази каша?

Морган държеше ръцете си кръстосани в почти пародийна отбранителна позиция.

— Вече правим всичко, което може да се направи. Разбирам разочарованието ти. Споделям го. Вредата. Потенциалните щети. Всички неизвестни. Повярвай ми, знам. Приоритет номер едно е да овладеем ситуацията.

Пийл кимаше повече в знак на нетърпение, отколкото на съгласие.

Телефонът на Морган звънна. Той го погледна, после погледна Пийл.

— Извинявай, трябва да вдигна.

Погребалният агент махна с ръка във въздуха в знак, че няма какво повече да каже. Завъртя се на пети и излезе от стаята.

От това, което успя да чуе от телефонния разговор на Морган, Гърни осъзна, че се обажда репортерка на име Карли, която иска да научи последните новини за разследването на убийството на Ръсел, и че Морган се опитва да я разкара, обещавайки важна информация по-късно през деня.

Веднага щом затвори, телефонът отново звънна. Този път от отговорите на Морган Гърни не можа да разбере друго, освен че новината е добра.

Когато приключи разговора, гласът му звучеше развълнувано:

— Една жена казала на един от хората на Брад, че видяла някого на Уотървю Драйв близо до Хароу Хил около два часа през нощта в нощта на убийството на Ангъс. Искаш ли да се повозим?

16

Вече в джипа, Гърни повдигна темата за тирадата на Пийл:

— Онова, което подхвърли, че Фалоу имал „съмнително минало“, знаеш ли какво имаше предвид?

— Преди три години Фалоу за малко не си изгуби медицинското свидетелство заради шофиране в нетрезво състояние.

— Имал ли е проблеми оттогава?

— Доколкото знам, не.

— Някакви предишни конфликти между него и Пийл?

— Защо питаш?

— Гневът на Пийл изглеждаше малко… краен.

— Предполагам, че има някаква стара вражда, но нищо открито.

Двамата млъкнаха. Не след дълго вече караха по Уотървю Драйв покрай добре поддържаните имения. През редките пролуки в тучната зеленина Гърни виждаше лазурното езеро. След малко право напред видя няколко полицейски коли, спрени отстрани на пътя — черен додж и патрулка от управлението в Ларчфийлд. Брад Словак и един униформен полицай стояха на тревата отстрани на пътя. Морган паркира зад патрулната кола. Гърни забеляза, че бяха спрели до единствения обрасъл парцел край езерото.

Словак се приближи до Морган, когато с Гърни слязоха от джипа.

— Жената се казва Руби-Джун Хупър. Звучи ли ви познато?

Морган го изгледа безизразно.

— Трябва ли?

— Появява се по новините на всеки две години, когато ѝ предложат още един милион за тези нейни шестнайсет декара. Винаги казва едно и също — родена е тук и ще умре тук. Не поиска да каже нито на мен, нито на Дуейн кого е видяла онази нощ. Настоя да говори с вас лично.

— Къде е тя?

— В къщата си. Зад дърветата. — Словак посочи пътеката, водеща към гъсталака.

Морган даде знак на Гърни да отиде с него. Пътеката между дърветата ги изведе на тясна морава, разделяща къщата от гората, която я заобикаляше. Беше обрасла с трева и глухарчета и наоколо обикаляха кудкудякащи, кълвящи земята кокошки.

Малката дървена къща в колониален стил, със зацапана бяла боя, би била незабележима в почти всяко друго населено място в северната част на щата. На Уотървю Драйв в Ларчфийлд обаче леко занемареният ѝ външен вид беше изненадващ. Неподдържаният имот, в който се намираше, можеше да се счита за приятно естествен другаде, но тук, сред напудрените имения на съседите, сякаш излъчваше агресия.

Жената, която ги чакаше на вратата, носеше безформена рокля. Правата ѝ прошарена коса покриваше челото и ушите ѝ като шапка. Тъмните ѝ очи се втренчиха първо в Гърни, а после в Морган.

— Ти заведе Тъкър в болницата. С теб искам да говоря. — Посочи Гърни, без да го погледне: — Кой е тоя?

— Най-добрият детектив, когото познавам — каза Морган с неловка усмивка.

— Кой от двамата е шефът?

— Той — отговори Гърни.

— Тогава всичко е наред. Той заведе Тъкър в болницата. Никога не забравям добротата.

— Тъкър…? — попита Морган.

— Когато беше паднал в теменужките от топлинен удар.

— Да — сети се Морган с очевидно облекчение. — На площада.

— Беше най-горещият ден на лятото.

— Спомням си. — Моментното облекчение на Морган се смени с вечното му безпокойство. — Искали сте да говорите с мен?

— По-добре да говорим вътре.

Тя се дръпна настрани и им даде знак да влязат в голия коридор. Отдясно имаше врата към малка трапезария и стълбище за втория етаж. Отляво имаше широк вход, водещ към хола.

— Влизайте. Не обръщайте внимание на Вон — каза жената, като кимна към мъж с ловен камуфлаж, седнал в инвалидна количка пред голям прозорец в дъното на стаята — и той няма да ви закача.

От прозореца се откриваше панорамна гледка към езерото.

— Вон цял живот ловува патици.

Заведе ги в другия край на стаята, където четири кресла образуваха неравен полукръг пред триместен диван. На централното място дремеше сиво куче, чиито малки крака изглеждаха неадекватни за голямото му тяло. Руби-Джун се настани отстрани и сложи ръка върху него, сякаш беше част от дивана.

Морган седна на по-далечното кресло, а Гърни — на едно по-близко.

— Е — усмихна се Морган, — какво искахте да ми кажете?

— Снощи говорих с един човек, за когото по-късно ми казаха, че е мъртъв. Не просто мъртъв сега, а мъртъв, когато говорих с него.

— Знаете ли кой беше този човек?

— Разбира се, че знам. Как иначе щях да знам, че е мъртъв?

— Можете ли да ми кажете името му?

— Точно това искам да ти кажа. Беше Били Тейт.

— Кога точно го видяхте?

— Беше около двайсет и четири часа, след като е паднал от покрива на Хилда и е умрял. Разбира се, не знаех това, когато говорих с него, иначе едва ли бих го направила.

— В колко часа беше това? Помните ли?

— Около два през нощта.

— Къде стана това?

— Там, на пътя. На Тъкър му се ходеше по нужда. — Тя почеса главата на кучето, лежащо до нея. — Бяхме от нашата страна на пътя, но понякога Тъкър е придирчив и искаше да отиде отсреща. Тъкмо пресичахме (Тъкър не може да върви бързо), когато Били се появи с колата. Намали и изчака да минем.

— Казвате, че сте говорили с него?

— Така направих. „Добро утро, Били“ — казах му. Защото си беше сутрин, след като е минало полунощ. Мина много бавно, почти спря. „Руби-Джун“ — каза с дрезгав глас. Нещо не му беше наред с гърлото, като че ли беше болен.

— И после, след като каза името ви…?

— Продължи по пътя.

Морган погледна Гърни.

— В каква посока караше? — попита Гърни.

— Към Хароу Хил.

— С каква кола беше?

— Не разбирам от коли. Квадратна. Някаква джипка, мисля. Виждала съм да я кара из града. Оранжева.

— И прозорецът на Били беше отворен?

— Разбира се, че беше. Няма да си крещим през стъклото, я.

Гърни се усмихна.

— Изглежда, че го познавате отдавна.

— От малък. Луд е от самото начало, за което не можем да го виним. И ти щеше да си луд, ако мащехата ти беше Дарлийн Тейт.

— Какъв е проблемът на Дарлийн?

— Предпочитам да не я обсъждам. За да говоря за нея, трябва да се замисля за нея, нали? А ако мисля за нея, ще си омърся ума.

— Ясно. Казахте, че Били е говорил дрезгаво. Помните ли как изглеждаше?

— Както винаги. С онова нещо на главата. Не го сваля от години. Мисля, че го правеше, защото така изглеждаше, както се казва, като лошо момче. Какъвто повечето хора биха казали, че е. Но може би просто се криеше, разбирате ли какво имам предвид?

— Обяснете.

— Криеше се от любопитните очи на света. Криеше се от осъждането на тези, които винаги осъждат. Криеше какво е правил с Дарлийн.

Гърни кимна.

— Значи не мислите, че Били Тейт е лош човек?

— Дълбоко в себе си не. Дъската му хлопа, това е ясно. И имаше характер. Не търпеше да се ебават с него, факт. В това момче имаше свирепа жилка. А сега всички говорят, че е умрял в нощта, преди да го видя на пътя, и само като си помисля за това, ме побиват тръпки. Точно сега, господине, усещам как сърцето ми прескача.

— Разбирам ви — каза Гърни. — Казахте ли на някого, че сте го видели онази нощ?

— Не! Хората вече мислят, че с Вон сме съвсем откачени. Няма да им давам повече патрони.

Гърни кимна съчувствено.

— Има ли нещо друго, което искате да ни кажете?

— Да. Въпреки че е по-скоро въпрос. Една мисъл не ми излиза от главата — че Били Тейт, когото видях, е нещо като това, което в телевизионните предавания наричат „живите мъртви“. Като във филмите на ужасите, в които всъщност не вярвам. Но уважавани хора, които са с всичкия си, ми казаха, че Били Тейт е умрял. Така че ето моя въпрос. Това момче сега умряло ли е, живо ли е, или е някъде по средата?

Гърни се облегна назад и погледна Морган. Той трябваше да реши каква част от истината да разкрие.

— Ами, Руби, в момента сме на мнение, че е по-скоро жив.

Руби-Джун Хупър се усмихна широко — за първи път, откакто бяха дошли.

— Благодаря! Голям камък ми падна от сърцето. — Почеса ентусиазирано кучето си зад ушите. — Чуваш ли, Тъкър? Мама все още е с всичкия си. Никой няма да ни вкара в лудница. Засега.

Морган ѝ даде визитката си.

— Ако го видите пак, Руби, веднага ни се обадете. Това е личният ми номер. Денем и нощем.

— Благодаря. Ако Вон разбираше какво става, и той щеше да ви благодари.

Докато се промъкваха през гъсталака, Морган заразсъждава на глас дали не е казал твърде много на Руби. Или твърде малко? Трябваше ли да я помоли да запази информацията за себе си? Гърни каза, че вероятно няма значение — което нито изненада, нито успокои Морган. След като се върнаха на пътя, докато Морган още размишляваше върху отговора си, Гърни разказа на Словак за чутото от Руби-Джун.

Очите на инспектора проблеснаха от вълнение.

— Значи Тейт си разменя любезности с нея, после продължава още километър и нещо по пътя и там се натъква на друга местна жителка, която в два през нощта съвсем случайно се разхожда по улицата, правейки бог знае какво. Този път слиза от колата, прерязва гърлото ѝ и я хвърля в канавката — докато отива да убие Ангъс Ръсел!

— Това е един вариант. Имате ли информация за новата жертва?

— Мери Кейн, седемдесетгодишна пенсионирана библиотекарка. Живееше в малка къща срещу първия завой към Хароу Хил. Едно време къщата била портиерна към имението на брега на езерото.

— Имаме ли предполагаем час на смъртта?

Словак прокара ръка през четинестата си червена коса.

— Предполагам, че минимум два дни. Класически признаци на ранен стадий на разлагане. Фалоу мина преди няколко минути на път за там. Той вероятно ще ни даде по-тесен времеви прозорец. Ако е между два и три дни, това би съответствало на убийството на Ръсел — и на това, което госпожа Хупър ви е казала току-що.

„Класически признаци на ранен етап на разлагане“ — това прозвуча на Гърни като жаргонен опит на Словак да се представи като по-ошлайфан в тези неща, отколкото всъщност беше. Гледката на труп на два дни в канавката би стъписала всеки млад детектив. Само миризмата бе достатъчна, за да ти се завие свят.

След като най-сетне подреди мислите си, Морган заговори:

— Брад, Кира вече е поела контрол над мястото на убийството, сега е моментът да бягаш при Селена Кърсън. Вземи Дуейн Уолман, в случай че се появят проблеми. Не забравяй да подходиш по-кротко, да видим какво ще научиш. Ако се наложи, ще действаме по-твърдо. Записът, на който Тейт излиза от погребалната агенция, доказва, че е жив, така че имаме основателна причина да вземем заповед за обиск на апартамента на приятелката му, ако е необходимо.

— Мислите ли, че Тейт е там?

— Предполагам, че ще отиде на някое по-малко очевидно място. Но ако заподозреш, че е там, веднага извикай подкрепление.

— Да, сър.

Преди Словак да тръгне, Гърни попита:

— Как се справят вашите хора с търсенето на записи от камерите за наблюдение в района?

— Засега изглежда, че три може да са прихванали трафика към или от Хароу Хил. Издирваме собствениците на имоти, за да получим достъп до файловете, ако са запазени. Ще ви държа в течение.

Морган се обърна към Гърни:

— Готов ли си да отидем на мястото на убийството?

Мястото беше на две минути с кола по същия път. На около сто метра от местопроизшествието бе издигната барикада за спиране на движението. Полицаят, който я пазеше, я дръпна настрани, за да пропусне джипа на Морган.

Парцелът беше ограден с жълта найлонова лента — около четири декара около малка къща покрай пътя и обраслата с храсти и висока трева канавка от другата страна.

Морган спря между микробуса на криминалистите и колата на моргата точно зад лентата. Слезе и извика Барстоу, която говореше с двамата си подчинени до разграфения район за оглед, който се простираше от къщата до далечния бряг на канавката от другата страна на пътя.

— Да облечем ли гащеризони? — попита Морган.

— Сложете само калцуни и ръкавици, освен ако не смятате да пълзите на колене или да сядате в района на огледа.

— Ти върви — каза Морган на Гърни. — Ръкавиците и калцуните са в багажника на микробуса ѝ. Аз ще изчакам Фалоу тук. Когато приключи с трупа, ще му кажа за ситуацията с Тейт.

Гърни отиде до микробуса, сложи си предпазната екипировка и мина под лентата. Не се изненада, че Морган си намери оправдание да остане навън. В нюйоркската полиция той винаги успяваше да сведе до минимум досега си с грозната начална точка на всяко разследване на убийство — трупа на жертвата. Никога не можа да свикне и това стана още една причина кариерата му да се превърне в безкраен източник на стрес — заедно с безплодния стремеж да получи одобрението на баща си, — емоционален капан, от който нямаше изход.

Гласът на Барстоу прекъсна мислите на Гърни:

— Да ви покажа главните улики?

— Идеално.

— Да започнем оттук — каза тя, като го поведе към къщата.

Беше малка кремава дървена постройка с медно клепало по средата на зелената врата. Под двата предни прозореца имаше сандъчета с червено мушкато. Ярките цветове придаваха на мястото приветлив вид. Откритата веранда гледаше към пътя. На нея имаше стол с лавандулов цвят и дървена масичка. На масата имаше чаша със засъхнала утайка от кафе на дъното, чиста картонена картичка, химикалка и фенерче. Всичко беше покрито с прах за снемане на пръстови отпечатъци. Вниманието на Гърни бе привлечено от редица засъхнали капки кръв, започваща от масата и простираща се на три-четири метра през верандата.

— Изглежда, че гърлото на жертвата е било прерязано, докато е седяла на този стол — каза Барстоу. — Пръските от кръв са типични за това, което се получава при прерязване на голяма артерия.

Като онези на стената в спалнята на Ангъс, помисли си Гърни.

— На масата имаше и телефон — добави тя. — С изтощена батерия. Сега се зарежда, за да проверим всички обаждания и текстови съобщения от времето на нападението. — Барстоу се обърна и посочи груба следа от кафеникави петна през асфалта. — Убиецът е завлякъл кървящото тяло от другата страна на пътя, после през храсталака и го е хвърлил в канавката.

Гърни кимна.

— Знам, че тази сутрин един от хората на Словак е обикалял от врата на врата, за да търси свидетели. Но от другата страна няма къщи. Как е видял трупа зад храстите?

— Вонята трудно може да се пропусне, ако вятърът духа в правилната посока. Искате ли да видите трупа?

— След като огледам къщата. Хората ви свършиха ли там?

Барстоу кимна.

— Цялата е на ваше разположение.

Входната врата водеше към малка всекидневна. Барстоу влезе след Гърни. В задната част на стаята имаше врата към малка кухня с маса и два дървени стола. До дневната имаше коридор с три врати — към баня и към две малки спални.

— Не намерихме никакви следи от тършуване в къщата — каза Барстоу.

— Входната врата отворена ли беше? — попита той.

— Затворена, но не заключена.

— Намерихте ли ключовете от къщата ѝ?

— Да. В дъното на едно чекмедже в кухнята. Не изглежда да ги е използвала много. При почти нулева престъпност много хора тук оставят отключено.

— Има ли мазе или таванско помещение?

— И двете, но в тях няма нищо друго освен прах.

— А охранителни камери?

— Не, доколкото открихме.

Гърни още веднъж обиколи бавно къщата. Любовта на Мери Кейн към птиците личеше от множеството аматьорски акварели, окачени по стените. Това го докосна толкова дълбоко, че очевидно и Барстоу забеляза.

— Добре ли сте?

— Добре съм.

— Готов ли сте да видите трупа?

Гърни я последва от другата страна на пътя и двамата минаха през една пролука в храстите само на няколко метра от завоя за Хароу Хил.

Веднага видя жертвата в широката канавка — слаба жена с прошарена коса. Белият ѝ панталон и кафявият ѝ пуловер бяха изцапани с кал и кръв. По кожата на ръцете и лицето ѝ се бяха проявили първите признаци на разложение. Лекият ветрец отнасяше миризмата далеч от мястото, където стоеше Гърни, което му позволи да се приближи, без да му се доповръща.

Поради релефа на земята под тялото ѝ главата ѝ беше извита назад, така че раната на гърлото ѝ беше отворена и се бе превърнала в магнит за мухите. Дори при тези обстоятелства се виждаше, че смъртоносният удар е нанесен с много остър инструмент.

В канавката имаше още четирима души. Млад патрулен офицер стоеше с кръстосани ръце на гърдите и стиснати с отвращение устни. Дебел мъж правеше снимки, като бавно обикаляше в полукръг от подветрената страна на трупа. Друг слаб мъж се опитваше да приближи количка, подобна на тази в стаята за балсамиране на Пийл. Четвъртият човек, който, предположи Гърни, беше доктор Фалоу, стоеше с гръб към трупа и говореше на висок глас по телефона. Личеше, че е имал спортна физика, но напоследък се е отпуснал, и косата на голямата му глава беше грижливо заресана назад и нелепо кестенява в сравнение с белите му мустаци. Синият му блейзър изглеждаше останал от времето, когато е бил с десетина килограма по-слаб.

Мъжът, който буташе количката, я спря до трупа. Разпъна черен найлонов чувал и го сложи на земята, после извика младия полицай да му помогне да пъхне трупа вътре. Полицаят се приближи неохотно, провери целостта на ръкавиците си и направи това, за което го помолиха. После кльощавият мъж закопча ципа на чувала, двамата го вдигнаха на количката и я избутаха по склона на канавката към паркираните коли.

Едрият мъж със синия блейзър приключи разговора и след като хвърли любопитен поглед към Гърни, тръгна след количката. Фотографът направи още няколко снимки, после излезе от канавката, кимна на Барстоу и се отправи към пролуката в храстите.

Гърни се приближи до мястото, където бе лежал трупът. Тревата, която беше яркозелена навсякъде наоколо, тук бе потъмняла, смачкана и изцапана с кръв.

Гърни погледна изненадващо малкото отъпкано място, сякаш оставено от дете.

— Мери Кейн — изрече тихо.

Барстоу го погледна въпросително.

— Имам навик — обясни той. — Произнасям името на глас. Така премествам вниманието си от трупа към човека, когато е бил жив — както все още би трябвало да бъде, — човека, чийто живот е бил отнет.

— Звучи болезнено.

— Трябва да боли. В противен случай всичко ще бъде като на игра.

Гърни се стъписа от собствения си назидателен тон. Нима в детективската си работа не се беше водил най-вече от интелектуалното предизвикателство, а не толкова от състраданието към жертвата? Нима не намираше тази „игра“ за интригуваща, мотивираща, увличаща?

Гласът на Барстоу го върна към реалността:

— Имате ли някаква теория за случилото се тук?

— Тук сте по-дълго от мен. Вие ми кажете.

— Ами на записа от погребалното бюро видяхме, че Тейт е излязъл оттам около 21:10 онази нощ. Някъде между този момент и убийството на Ръсел е минал оттук. Виждате, че завоят за Хароу Хил е доста остър. Затова се е наложило почти да спре пред къщата, където жената е седяла на верандата. Може би го е познала под уличната лампа.

Тя посочи стълба с окачено на извито рамо осветително тяло над пътя точно пред къщата. Това беше едно от първите неща, които Гърни бе забелязал, когато пристигна на местопрестъплението. Сега се зарадва, че и криминалистката му е обърнала внимание.

— И така — продължи тя, — ако Тейт е осъзнал, че го е разпознала, може би е решил да вземе мерки.

Гърни кимна.

— Близостта до Хароу Хил, моментът на убийството и раната на врата сочат, че убиецът е Тейт. Но има проблем с мотива. Току-що говорих с друга жена на километър и нещо оттук, която е видяла Тейт да кара колата си малко преди убийството на Ръсел и е говорила с него. Без последствия. Защо Тейт е оставил жива едната жена, която го е разпознала, а не другата? Може би правим грешно предположение за мотива на престъплението. Може би няма нищо общо с това, че го е познала.

Барстоу го наблюдаваше с нарастващ интерес.

— Бих искал да знам какво е правила тази жена на верандата си — с картичка, писалка и телефон — посред нощ.

— Обичате това, нали? — попита тя.

— Моля?

— Изписано е на лицето ви. Вие обожавате сложните загадки.

Гърни не отговори.

— Е, кога ще поемете разследването? — добави тя. В сивите ѝ очи проблесна дяволита искра.

— Нямам намерение да го правя.

— Би било много по-добре.

— Имате проблем с Брад ли?

Тя сви рамене.

— С Брад имаме история.

— О?

Тя избухна в смях.

— За бога, не, не е това, което си мислите. Когато Брад беше в курса по наказателно правосъдие в колежа „Ръсел“, аз му бях преподавател. Тогава нямахме проблеми, но откакто го повишиха в детектив, той се бори да докаже, че сме равни.

Това обясняваше много неща. След кратка пауза Гърни попита:

— От колко време сте тук? Акцентът ви звучи като карибски.

— Ямайски.

— Там ли сте родена?

— В Олбъни. Майка ми беше от Ямайка. Заведе ме там, след като се разведе с баща ми, когато бях на три. Върнах се, когато навърших седемнайсет.

Той кимна с интерес и погледна часовника си.

— Време е да се връщаме на работа. Искам да разбера какво си е говорил шефът ви с патолога. — Гърни тръгна към паркинга, но изведнъж спря. — Казахте, че телефонът, който сте намерили на верандата, се зарежда. Ще ми се обадите ли веднага щом извадите нещо от него?

17

Когато стигна до жълтата лента на заградения район, Гърни с изненада установи, че микробусът на моргата вече излиза на пътя, а зад него — черен мерцедес с лекарски регистрационен номер. Изглеждаше невъзможно Морган да е съобщил на патолога зашеметяващата новина за възкръсването на Тейт, без да предизвика по-дълъг спор.

Морган му махна от прозореца на джипа си и му даде знак да се качи.

— Нов план — обяви, докато се връщаха към селото. — Ситуацията с Фалоу е деликатна. Работата е там, че той не само изпълнява длъжността на съдебен лекар на окръга, но и е член на селския съвет, на който аз съм подчинен. И едва ли ще му хареса, ако го обвиня, че е обявил жив човек за мъртъв.

— Никой не харесва да го обвиняват. Какъв е проблемът?

— Той е труден характер. Винаги е било така и стана още по-лошо след инцидента с пияното шофиране.

Гърни усети накъде отиват нещата.

— И тъй като новината е лоша, той ще иска да убие вестоносеца, а ти предпочиташ това да съм аз, а не ти.

Морган направи гузна гримаса, но продължи да гледа право напред.

— Ти си външен човек с блестяща репутация. Нищо не може да ти направи. Освен това повече те бива в тези неща от мен.

— Каза ли му нещо досега?

— Само това, че тъй като разследването на убийството на Ръсел е много важно, съм поканил един от най-добрите детективи в страната.

Гърни се намръщи на това определение.

— Нищо ли не му каза за Тейт?

— Казах му, че сме направили обезпокоително откритие във връзка с убийството на Ръсел и е по-добре да го обсъдим в управлението. Ще се срещнем там, докато асистентът му закара тялото на Кейн за аутопсия.

Когато пристигнаха, Фалоу вече беше в заседателната зала. Седеше съсредоточен върху дисплея на телефона си и не вдигна очи дори когато двамата детективи седнаха срещу него.

Отблизо лекарят изглеждаше с десет години по-стар, отколкото преди малко в канавката до пътя. Върху дебелия му нос Гърни забеляза мрежа от капиляри като на заклет пияница. След няколко секунди Фалоу остави телефона и ги погледна.

— Докато не съм забравил — заговори с доста официален тон, — докладът от аутопсията на Ръсел е готов. Цифровата версия е качена в системата ви и може да поръчате печатно копие. — Погледна Гърни. — Предполагам, че вие сте външният консултант.

— Правилно предположение.

Морган наруши последвалото кратко мълчание:

— Някакви изненади при аутопсията?

Преди да отговори, Фалоу приглади прошарените си мустаци.

— Има две интересни неща. В раната на врата имаше частици от бяла боя, вероятно оставени от острието.

Гърни си спомни фрагмента от видеозаписа, в който Тейт изстъргваше осмица на бялата стена на стаята за балсамиране.

— И намерихме липсващия показалец. — Фалоу замълча за момент и приглади маншетите на блейзъра си. — Беше пъхнат в ануса на жертвата.

— Боже мой! — възкликна Морган.

Фалоу погледна часовника си.

— Казахте, че има нещо ново по случая с Ръсел, което искате да обсъдите?

Морган се прокашля.

— Тъй като Дейв играе ключова роля в разследването, бих искал той да обясни ситуацията.

Гърни се опита да прикрие раздразнението си.

— Вие сте много зает човек, докторе, тъй че ще се опитам да бъда кратък. Вие бяхте този, който установи смъртта на Тейт след нещастния случай, нали?

— Това е въпрос на протокол. Какво общо има със случая „Ръсел“?

— Проверихте ли жизнените му показатели и общото му състояние?

— Разбира се.

— Какво открихте?

— Какъв е смисълът от този разпит? — попита Фалоу, като леко повиши глас.

— Моля ви, докторе, просто ми кажете какво установихте.

— Липса на сърдечна и дихателна дейност. Високоволтови електрически изгаряния в тясна вертикална област през челото и скулите. Ъгълът на главата и палпацията на шията показаха фрактура на врата. От ушите му течеше кръв. Имаше признаци за тежки гръбначни наранявания и смъртоносни неврологични увреждания вследствие от токов удар. Най-важното е, че усилията за изкуствено дишане и дефибрилация бяха започнати без успех и прекратени преди пристигането ми.

Гърни кимна бавно.

— Значи, дори ако пострадалият не е бил вече мъртъв, когато пристигнахте, смъртта би била неизбежна и необратима?

— Пострадалият беше мъртъв, когато го прегледах. Неизбежността и необратимостта нямат значение.

— Ами ако ви кажа, че Били Тейт е излязъл от погребалното бюро на Пийл?

Фалоу се изсмя рязко.

— Бих казал, че са ви излъгали.

— Ами ако ви кажа, че имаме свидетел, който е говорил с Били Тейт почти двайсет и четири часа след като сте го обявили за мъртъв?

— Бих казал, че няма никакво значение колко заблудени свидетели твърдят, че са говорили с него. Това няма да промени факта, че младежът беше ударен от мълния, паднал от покрива на църквата „Сейнт Джайлс“ и издъхнал на място. Ако сте успели да изгубите трупа му, съветвам ви да го намерите. Ако твърдите, че човекът, когото обявих за мъртъв, се разхожда из Ларчфийлд, правите голяма грешка. — Фалоу отново погледна часовника си. — Сега, ако нямате повече въпроси…

— Само един — каза Гърни. — Бяхте ли пили нещо в нощта, когато Тейт падна от покрива?

Фалоу се втренчи в него. Когато отговори, гласът му бе напрегнат:

— Ако намеквате, че професионалната ми преценка е била замъглена по някакъв начин…

— Не намеквам нищо. Само питам.

Фалоу стана от масата и погледна гневно Морган.

— Ако тези нелепи нападки са по твоя идея, ще съжаляваш.

— Преди да си тръгнете, докторе — каза спокойно Гърни, — имаме запис от камера за наблюдение, който може да ви заинтересува.

— Запис на какво?

— На възкръсването на Били Тейт в стаята за балсамиране на Пийл.

18

Докато Фалоу гледаше видеото с нарастващо отчаяние, арогантността му бързо се изпари. Настояваше, че това, което вижда на екрана, е невъзможно, но самоувереността му вече я нямаше.

— Нямах никакво съмнение, че е мъртъв. Не разбирам. Няма начин да е оцелял.

— Разбирам ви, докторе, но има още една част от пъзела, която потвърждава вероятността Тейт да е оцелял. Всъщност две части. Две убийства.

Преди да успее да обясни, Гърни видя, че изведнъж Фалоу направи връзката — започвайки несъмнено с гладко прерязаните гърла на Мери Кейн и Ангъс Ръсел.

— Скалпелите… О, боже… скалпелите, които взе от шкафа в погребалната агенция.

— Освен това имаме отпечатъци и ДНК на Тейт от мястото на убийството на Ръсел.

Фалоу преглътна с мъка.

Гърни продължи:

— Днес ще обявим Били Тейт за издирване, а след това ще направим публично изявление, което ще взриви медиите — включително с неизбежната сензация за „възкръсналия мъртвец“. Играта може да загрубее, особено за вас лично. Бъдете готов за това.

— Не можете ли да контролирате кои подробности ще стигнат до медиите?

— До известна степен. Но вече е известно, че Тейт е бил обявен за мъртъв. Сега всички ще разберат, че го издирваме за разпит във връзка с две нови убийства. Няма как да го скрием.

Гърни нямаше нужда да напомня, че арестът на Фалоу за пияно шофиране също е обществено достояние. Той почти видя как в мозъка на лекаря се завъртат зъбните колела на страха — как си представя вероятните заглавия в медиите: „Съдебен лекар с проблеми с алкохола обявява изпаднал в безсъзнание човек за мъртъв“.

Фалоу се обърна към Морган:

— Ти беше там. Видя го. Как може човек в такова състояние да оцелее?

Морган не отговори.

Фалоу поклати глава.

— Вестниците, телевизията… Боже, какъв ужас!

Гърни заговори спокойно:

— Бих ви посъветвал да препращате всички медийни запитвания към полицията на Ларчфийлд. За всички ще бъде по-добре, ако централизираме този процес.

След дълга пауза Фалоу излезе, като все още клатеше глава.

Морган погледна Гърни с уплашени очи като на заек, попаднал пред фаровете на приближаваща кола.

— Като казваш „полицията на Ларчфийлд“, мен ли имаше предвид?

— Освен ако нямате официален говорител, за когото не знам.

Морган въздъхна.

— Тогава по-добре да подготвя изявление.

— Ако бях на твое място, първо бих обявил Тейт за издирване. Убийството на Мери Кейн показва, че няма да се поколебае да убие всеки, когото сметне за заплаха.

Морган кимна.

— Веднага ще се заема.

— Началник? — Словак стоеше на вратата на конферентната зала. — Извинявайте, че ви прекъсвам, но сега се връщам от Селена Кърсън. Да докладвам ли веднага?

— Докладвай на Дейв. Той ще ми каже.

Морган излезе бързо.

Словак седна при Гърни и заговори:

— Беше адски странно. Тя постоянно се усмихваше и приказваше странни неща. „Той е тъмният ангел, който възкръсна от мъртвите. Пазете се от тъмния ангел, който възкръсна от мъртвите.“

— Пусна ли ви вътре?

— Не. Била е навън и е чула колата ми. До къщата ѝ се стига по дълъг, тесен черен път през гората. Целият е изровен и трябва да караш много бавно. Минава като в тунел между надвиснали борови клони, които се събират над главата ти, и почти няма светлина. После стигаш до черна желязна порта, която отделя гората от двора около къщата. Поглеждаш тази къща и няма как да не си помислиш, че там се случват лоши неща. Когато стигнах до портата, тя стоеше там цялата в черно. С ония блестящи обеци на устните. Усмихваше се, сякаш ме чакаше. Със страх слязох от колата. Казах ѝ, че се опитваме да разберем повече за инцидента с Били Тейт, и я попитах дали би имала нещо против да ѝ задам няколко въпроса.

— И тя какво каза?

— Веднага започна да плещи ония смахнати неща. Явно знае, че Тейт е жив. Но изглежда, вярва, че наистина е умрял и се е върнал от оня свят. От начина, по който ме гледаше, от начина, по който говореше, ме побиха тръпки.

— Нещо подсказваше ли да е надрусана?

— Не бих казал. Селена винаги е била странна. Безобидно странна. Но днес беше плашещо странна. Погледът ѝ почти ме накара да повярвам, че е права.

— За какво?

— Че Били е умрял и после се е върнал от оня свят. Знам, че е лудост, но… този поглед, сякаш знаеше нещо, което никой друг не знае.

— Има ли семейство?

Словак поклати глава.

— Родителите и сестра ѝ загинаха в пожар преди десетина години. Семейната им къща изгоря до основи посред нощ. Шефът на пожарната така и не откри причината. Подозираше палеж, но не можа да го докаже. Селена беше единствената от семейство Кърсън, която не загина в пожара — защото онази нощ отишла да спи на палатка в гората, или поне това каза. Имаше слухове, макар и без доказателства, че е способна на всичко. И е факт, че получи огромно наследство. Отиде да живее сама в онази обитавана от духове къща до блатото.

— На колко години е?

— На моята възраст, предполагам. Под трийсет.

— В едно училище ли сте били?

— Родителите ѝ я пратиха на пансион близо до Олбъни. За деца с емоционални проблеми. Точно след като се прибра оттам, семейната им къща изгоря.

— Кога започна връзката ѝ с Били Тейт?

— Предполагам, че след като той излезе от затвора. Поне тогава Дарлийн се побърка на тази тема.

— Добре. Да се върнем на нощта, в която Тейт падна от покрива. Огледали сте тялото. Имахте ли впечатлението, че е мъртъв?

— Впечатление ли? — Словак отново поглади четинестата си глава. — Не съм сигурен. Главата му беше обърната настрани и на бузата му се виждаше рана от изгаряне. Джими Клапър, един от нашите полицаи, се опита да му прави изкуствено дишане, но това само увеличи кървенето. Освен това използваха дефибрилатор. Няколко пъти. Нищо не помогна. И след като Фалоу официално го обяви за мъртъв, това затвори темата.

Гърни реши, че е време да говори с мащехата на Тейт.

Следвайки указанията на Словак, тръгна по двулентовото щатско шосе нагоре към хребета през тучната зеленина на Ларчфийлд и отново се спусна към мрачния Бастенбург. На единствения светофар в града зави по Стикъл Роуд и след малко навлезе в пустееща местност от занемарени пасища, обрасли с бодливи храсти, сред които бяха разпръснати ръждясали фургони и разнебитени селскостопански постройки.

Постоянно следеше километража си, защото указанията на Словак се основаваха на разстояние, а не на нечетливите в повечето случаи адреси на килнатите на всички страни пощенски кутии. На 3,8 километра от търговския център на Бастенбург стигна до място с нелепото име „Мотел «Рай»“ — бизнесът и жилището на Дарлийн Тейт, — порутена двуетажна постройка с механа на първия етаж и стаи за настаняване на горния. Според Словак достъпът до апартамента ѝ беше през бара.

Гърни паркира на буренясалия паркинг отстрани на сградата. Имаше още два автомобила, и двата — пикапи. На задното стъкло на единия бе залепен стикер с флага на Конфедерацията. В другия се виждаше пушка.

Гърни слезе и тръгна към главния вход. Над увисналия навес с червени букви на жълт фон бяха изписани думите „Мотел «Рай»“. От навеса висеше гирлянд с мигащи коледни лампички. Вместо да внесе весела атмосфера, ефектът в ярката светлина на обедното слънце беше отблъскващ. Той отвори остъклената врата и влезе.

Изчака няколко секунди, за да могат очите му да свикнат със слабата светлина. Нямаше прозорци. Освен стъклената врата, единственият източник на светлина бяха широкоекранен телевизор на стената в дъното на бара и няколко слаби лампи на тавана.

Само един от столовете на бара беше зает — от безформена жена с широка фланелена блуза и завъртяна с козирката назад спортна шапка. Рошавата ѝ прошарена коса стигаше до раменете ѝ. Седеше наведена напред, опряла лакти на бара и обвила с длани празната чаша пред себе си. Погледна Гърни, после — телевизора, където ярко облечени играчи крещяха и тичаха напред-назад в оспорвано телевизионно състезание.

Млад мъж с бръсната глава и физика на културист седеше на столче зад бара и почистваше ноктите си с върха на тънък ловджийски нож. Той погледна Гърни със спокойната пресметливост, характерна за бившите затворници.

Гърни заговори с учтивия тон, характерен за ченгетата:

— Добър ден. Бих искал да говоря с Дарлийн Тейт.

— А вие сте…?

— Детектив Гърни, полиция на Ларчфийлд.

Младежът пъхна бавно ножа в канията на колана си, взе телефона си от бара и почука на няколко иконки. Вдигна телефона до ухото си и се обърна настрани. Заговори много тихо.

Гърни успя да разбере само думата „полиция“.

Младежът затвори телефона.

— Госпожа Тейт би искала да знае по какъв повод искате да говорите с нея.

— Кажете ѝ, че имам въпроси за доведения ѝ син.

Младежът пак се завъртя с гръб и отново зашепна. След няколко секунди отново се обърна към Гърни:

— Госпожа Тейт не иска да говори за доведения си син. Каза, че ако се трупясате, и сам ще можете да говорите с него в ада. Нищо лично.

Повлеканата с проскубаната коса слушаше разговора с интерес. Или може би само така изглеждаше, защото устата ѝ беше увиснала.

Гърни направи знак на младежа да отиде с него в другия край на бара.

— Кажете на госпожа Тейт, че разследвам убийство, в което може да е замесен доведеният ѝ син. Искам да приключа случая и тя може да ми помогне.

Младежът вдигна телефона и предаде съобщението. Този път реакцията очевидно беше благосклонна. Младежът посочи редица сепарета с високи прегради покрай стената успоредно на бара.

— Последното.

Шестте сепарета, покрай които мина Гърни, бяха мърляви, неосветени и празни. В седмото малка лампа хвърляше точно толкова светлина, колкото да му даде първо впечатление за Дарлийн Тейт — белязана от бойни белези версия на Лоринда.

Тя облиза устни.

— Убийство ли? Сериозно?

— Съвсем сериозно.

— Не ме изненадва. Нищо свързано с него не ме изненадва. Кого е убил?

— Може ли да седна?

Тя отново облиза устни. В едната си ръка държеше чаша, а на масата имаше бутилка текила.

— Нещо за пиене?

— Може би по-късно. — Той се настани срещу нея и се усмихна. — Благодаря, че се съгласихте да говорим.

— Хубаво лице. Сигурен ли си, че си полицай?

— И вие имате хубаво лице, Дарлийн.

Всъщност лицето ѝ беше отблъскващо. Имаше добри пропорции, но ъглите на устата ѝ бяха сърдито извити надолу, а очите ѝ бяха студени като на влечуго.

— Може ли да ви задам няколко въпроса за Били?

Тя го погледна, сякаш ѝ хрумна случайна мисъл.

— Какво те интересува какво е направил, след като копелето е мъртво?

Гърни подхвана тази нишка на разсъждение:

— Видели сте го в погребалното бюро в деня, след като е бил ударен от гръм и е паднал от покрива на църквата, нали?

— Хората винаги изглеждат по-дребни, когато са мъртви, отколкото като живи. Забелязал ли си? — Тя не изчака отговора му. — Виждала съм много мъртъвци, но никога не съм била по-щастлива да видя някого умрял.

Хвърли мрачен поглед на Гърни, сякаш го провокираше да каже добра дума за доведения ѝ син.

— Имаше ли приятели?

— Приятели ли? — изрече го така, сякаш Гърни питаше дали Били е познавал марсианци. — Били беше използвач. Мръсен, лъжлив използвач. Психиатърът ни каза, че е социопат. Когато беше на десет. Някога познавал ли си толкова зло същество още от дете?

— Често ли се забъркваше в неприятности?

— Нямаше момент, в който да не е забъркан в неприятностите. Имаше онова импулсивно неконтролируемо объркване, или както там се нарича.

— Как се свърза със Селена Кърсън?

Тя поклати глава, взе бутилката текила и си напълни чашата. Изпи я бавно и я постави на масата.

— Шибана кучка.

— Ако Били беше още жив и исках да го намеря, къде бихте ме посъветвали да го търся?

Тя се намръщи, втренчи се в празната чаша и премигна, сякаш не можеше да разбере въпроса.

— Той е мъртъв — каза най-сетне, като взе бутилката и отново си наля. — Питай Грег Мейсън.

— Кой е Грег Мейсън?

— Учителят му по физическо, треньор и кой знае какво още. — Изгълта текилата на една голяма глътка. — Питай него. — Гласът ѝ заглъхна и очите ѝ почти се затвориха.

— Последен въпрос, Дарлийн. Мислите ли, че Били е способен на предумишлено убийство?

Тя отвори очи и го погледна с неочакваната проницателност на пияница.

— Мъртъв е. Не е способен на нищо. Защо ме питаш това?

— Вие го видяхте в погребалното бюро на Пийл, нали?

— Искаш да кажеш, че не е мъртъв?

— Ако беше жив, знаете ли къде може да е?

Тя разтърси глава яростно.

— Намери го! Намери го! Намери го и го УБИЙ!

Мускулестият младеж се появи до сепарето. Очите му горяха с животинска бдителност.

— Всичко наред ли е?

Дарлийн взе бутилката текила.

— Наред е. Адски наред! — Стана от стола и се спъна в масата. — Как може да не е умрял, мамка му?

Тръгна към вратата в задния край на помещението и извика, без да се обръща:

— Ако е с онази развратна вещица, убий ги и двамата!

19

След като се върна в колата си пред „Мотел «Рай»“, Гърни се обади в управлението и поиска да говори със Словак.

Полицаят се обади почти веднага.

— Здравейте, детектив Гърни, тъкмо щях да ви се обаждам. Имаме нова информация. Видеозаписи от охранителни камери в селото и около Хароу Хил. Два от тях са от улиците около бюрото на Пийл, включително алеята за паркинга му в нощта на изчезването на Тейт. По времето, когато видеото на Пийл показва, че Тейт излиза от стаята за балсамиране, в района няма никакъв трафик.

— Значи е тръгнал пеша към колата си? Знаем ли къде е бил спрял?

— Една жена, живееща близо до градския площад, казва, че си спомня ясно оранжев джип, спрян в една странична уличка зад къщата ѝ.

— Видяла ли е Тейт?

— Не, но имаме запис от охранителна камера на един брокер в района, на който се вижда как Тейт отива към страничната уличка, където жената е видяла джипа му.

— Гледахте ли клипа?

— Да, сър.

— Как изглеждаше Тейт?

— Нестабилен. С наведена глава. Сякаш гледа внимателно земята в краката си.

— Интересно. Какво друго имате?

— Имаме записи от камери на Уотървю Драйв, на които се вижда как Тейт е минал по посока на завоя за Хароу Хил около времето, когато Руби-Джун Хупър твърди, че го е видяла, което съвпада с нашите предположения за убийството на Кейн и по-късно на Ръсел.

— Всичко съвпада.

— Това не е всичко. Един местен наркоман и приятелката му дойдоха преди малко, за да съобщят, че също са видели Тейт, по-наскоро. Уплашили са се, защото са чули, че е мъртъв.

— Къде и кога са го видели?

— От задната страна на Хароу Хил, която не гледа към езерото. Там има занемарено място за пикник до малко езерце, където тийнейджърите ходят да пушат трева и да се натискат. Били са там снощи след залез-слънце. Чули да се приближава кола и застанали нащрек. Видели Били Тейт в оранжевия му джип. Младежът каза, че почти получил инфаркт. Мъртвец зад волана. Било като във филм за зомбита.

— Това снощи ли е станало?

— Да.

— Има ли записи от охранителни камери, които да го потвърдят?

— В този район почти няма къщи. И има предимно селски пътища. Още не сме проверили, но се съмнявам, че ще намерим нещо.

— Мислиш ли, че тези деца са надеждни свидетели?

— И да, и не. Момчето е отявлен наркоман, но момичето изглежда достатъчно отговорно. Тя е настояла да съобщят в полицията.

— Странно.

— Кое? Че са си направили труда да подадат сигнал?

— Не. Че Тейт все още обикаля наоколо два дни след убийствата на Ръсел и Кейн. Трябва да има основателна причина да поема такъв риск. Имате ли някакъв напредък със засичането на телефона, който видяхме, че Тейт използва във видеото от погребалното бюро?

— Операторът казва, че няма регистриран номер на негово име. Може да е предплатен, който няма как да проследим.

— Проверете за телефони, регистрирани на Селена Кърсън — може да го е получил чрез нея. Освен това от времевия код на видеото знаем точно кога е направил обаждането. Помолете оператора да провери всички обаждания, които са минали по това време през мобилната клетка на Ларчфийлд. И да ви дадат името и номера на получателя.

— Мислите ли, че ще ми трябва заповед?

— Подайте спешна заявка до оператора. Задвижете процедурата и после вземете заповед за файла.

— Да. Веднага ще се заема.

— Преди това… В гимназията има ли учител на име Грег Мейсън?

— Да. Работи там от години. Води физическото. Защо?

— Казаха ми, че може да знае нещо за Били Тейт. Отивам там веднага. И още нещо. Поставете къщата на Селена Кърсън под наблюдение, в случай че Тейт се появи.

Големият комплекс на гимназия „Ларчфийлд“ заемаше един тревист хълм точно зад селото. Входът, подобно на имението „Ръсел“, беше през порта с колони в каменна стена. Главната постройка на училището бе неокласическа сграда, обвита с бръшлян, по-подходяща за величествен стар университет, отколкото за селска гимназия. Може би още една демонстрация на щедростта на Ръсел.

Гърни спря до мраморното стълбище на предния вход под навес, обозначен с табела „За удобство на нашите гости“.

Масивната входна врата на училището се отвори с невероятна лекота и той влезе във фоайе, ограничено с кордон от останалата част на мраморния вестибюл. Имаше бюро и детектор за метал като на летище, обслужвани от униформен охранител.

Гърни се представи, обясни, че е от полицията на Ларчфийлд, и поиска разрешение да се срещне с Грег Мейсън.

Мъжът, който се появи във вестибюла две минути по-късно, изглеждаше необичайно спретнат. На вталената му синя риза и сивия панталон с безупречен ръб нямаше нито една гънка. Имаше физика на човек, решен да поддържа добрата си форма на всяка цена. Късата му прошарена коса беше също толкова добре поддържана, колкото и останалата част от външността му.

Той спря от другата страна на детектора за метал и погледна озадачено Гърни.

— Защо идвате при мен?

— Да поговорим, ако ми отделите няколко минути.

— С жена ми — с бившата ми жена трябва да говорите. Тя откри проблема.

— Какъв проблем?

— Вандализма. Нали затова сте тук?

— Не, господине. Искам да поговорим за един ваш бивш ученик.

— О! — На лицето му се изписа объркване, после — любопитство. — Кой ученик?

— Може да поговорим в кабинета ви.

Мейсън погледна часовника си.

— Колко време ще отнеме?

— Не много. Само няколко въпроса.

— Добре. Елате с мен.

От фоайето той поведе Гърни по коридора с висок таван до ъглов кабинет. Дъбовата врата имаше панел от опушено стъкло и месингова дръжка. Гърни се почувства така, сякаш влезе в кабинета на декана на колежа си. Мебелите вътре бяха непретенциозни по някакъв старомоден, елегантен начин. По средата на стаята имаше бюро от махагон. Мейсън посочи на Гърни едно кресло отпред. Детективът седна. Мейсън остана прав. Може би, помисли си Гърни, беше чел статия за динамиката на властта.

— Е — каза учителят с хладна усмивка, — за какво е всичко това?

— Били Тейт.

Усмивката изчезна и се смени с отвращение.

— Инцидентът в църквата ли?

— Бих искал да знам всичко, което можете да ми кажете за него.

— Не знам откъде да започна.

— За начало може да ми обясните защо реагирахте толкова негативно на името му.

Мейсън кръстоса ръце на гърдите си.

— Тук няма да намерите много хора, които да реагират положително.

Гърни го изчака да продължи.

— Били Тейт беше най-проблемният — и с най-много проблеми — ученик, когото някога сме имали в това училище. Поне през трийсетте години, откакто съм тук.

— Какъв беше най-проблемният ви момент с него?

— Боже, имало е толкова много. Бихте ли ми казали защо питате?

— Инцидентът в „Сейнт Джайлс“ повдигна някои въпроси. Опитвам се да науча колкото се може повече за Тейт. Казаха ми вашето име като човек, който може да ми бъде полезен.

Мейсън се поколеба, очевидно недоволен от отговора на Гърни, но в крайна сметка въздъхна и седна на стола зад бюрото си.

— Най-удивителното нещо при Тейт беше комбинацията от огромната му дарба и злия начин, по който я използваше. Той беше роден спортист. Жилав, бърз, невероятно силен. Петдесет-шейсет лицеви опори, без да пролее капка пот. Имунизиран срещу болка. Убедих го да се пробва в училищния отбор по борба. Усетих, че е много себелюбив, и затова го пуснах да се бори с по-едър и опитен борец. Звездата на отбора. Това предизвикателство събуди нещо страшно в Тейт. Счупи ръката на по-голямото момче. И не беше инцидент. Той знаеше какво прави. Изглеждаше, сякаш му е забавно. — Мейсън сви презрително устни. — Това отчасти го вкара в системата за малолетни престъпници.

— Защо отчасти?

— Защото главната инициатива беше на нашата училищна психоложка, която е опитен терапевт и, в интерес на пълнотата на информацията, моя съпруга. — Мейсън се усмихна неловко. — Сега бивша съпруга.

Преди да продължи, той подреди купчинката картончета за записки на масата.

— Тейт каза неща, които Линда смяташе за заплахи за живота ѝ. Бяха цветисти, подробни и противни. Тя не го прие леко. Имаше записи от сесиите си с него и подаде официална жалба. Бяха проведени съответните изслушвания и Тейт прекара шест месеца в затвора за непълнолетни. Едва беше навършил четиринайсет.

Гърни не се изненада. Той нямаше илюзии за така наречената детска невинност. В полицията на Ню Йорк беше разследвал умишлени убийства, извършени от деца, много по-малки от четиринайсетгодишни. Едно ужасно клане на петима членове на едно семейство беше дело на осемгодишно момче, чийто спокоен поглед — идващ от ангелското му лице — беше по-смущаващ от всеки наемен убиец на мафията.

— Беше ли близък с някого в училище?

Мейсън поклати глава.

— Злината на Тейт беше доста очевидна. Дори хулиганите страняха от него. Единственият човек, който се чувстваше комфортно в неговата компания — колкото и странно да изглежда сега, — беше Лори Стрейн, официално Лоринда, а сега госпожа Ангъс Ръсел.

Това изненада Гърни.

— Как така „комфортно“?

— Виждала съм я да говори с него, понякога да се усмихва. Тя определено не се страхуваше от Били като останалите.

— Интересно. Какво друго можете да ми кажете за нея?

— Нищо.

— Казахте го твърде бързо.

— Клюките са отрова за обществото. Отказвам да ги разпространявам. Всичко, което съм чувал за нея, попада в тази категория.

— Например връзката ѝ с бившия ви директор?

— Без коментар.

— Добре. Само ми кажете какво момиче беше, сякаш описвате която и да било друга ученичка. Не записвам и няма да ви цитирам.

Мейсън се загледа в далечината, сякаш оценяваше труден терен, през който трябваше да премине. Покашля се.

— Беше невероятно красива млада жена. Момчетата бяха хлътнали по нея. Мисля, че половината мъже в Ларчфийлд биха изоставили жените си заради нея, ако сметнеха, че имат шанс.

Гърни се усмихна.

— Всички са били влюбени в неповторимата Лори Стрейн и са се страхували от неповторимия Били Тейт.

— Доста точно обобщение.

— Тейт имаше ли някакви добри качества?

— Доколкото знам, не. Може да съм пристрастен заради заплахите, които отправи към жена ми, но не си спомням да съм чул добра дума за характера или поведението му.

Мейсън събра ръце на масата пред себе си, като здраво преплете пръсти.

— Предполагам, че за това, в което се превърна, най-голяма роля има възпитанието му. Наясно ли сте със ситуацията в семейството му?

— Това, че баща му го е застрелял с пет куршума?

— Да, и самият му баща. Елрой Тейт, по прякор Пушека. Подпалвач, свързан с мафията, поне така твърдяха медиите. Биологичната майка на Били също не е била цвете за мирисане — „екзотична танцьорка“, която умряла от свръхдоза хероин, когато бил все още в детската градина. Може би е разбираемо, че е станал такъв, какъвто беше.

В тона на Мейсън имаше разбиране колкото в парче стомана.

— Казаха ми, че Били се е възстановил напълно след стрелбата. Вярно ли е?

— Физически, да. Но психически и емоционално — не. Беше по-зле от всякога. Не ми е приятно да го казвам за друг човек, но благодаря на Бог, че вече не е сред нас.

Мейсън разпери ръце, изпъна пръсти и леко потупа с длани по масата като намек, че няма какво повече да се каже.

Гърни не възрази. Ако оставеше учителя да завърши разговора им по свое желание, щеше да бъде по-лесно да го убеди да говорят пак в бъдеще, ако се наложи.

Двамата станаха. Гърни протегна ръка и Мейсън се пресегна над бюрото и я разтърси.

— Някой ще се свърже ли с бившата ми жена по повод на вандализма?

— Ще проверя, когато се върна в управлението. За какъв вандализъм говорим?

— Не знам точно. Линда живее в къщата. Аз живея в апартамент на брега на езерото. Все още се грижа за имота, кося тревата и така нататък, но ходя там само веднъж седмично. Тя вече не работи тук, но поддържаме връзка, особено по въпроси, свързани с къщата.

— Като случая с вандализма?

— Има частна терапевтична практика в селото и когато се прибрала снощи, се обади да ми каже, че входната врата на къщата е надраскана. Казах ѝ да подаде сигнал. Мислех, че ще реагирате веднага.

— Тя обясни ли какво има предвид под „надраскана“?

— Някаква рисунка, издълбана в боята. Надявам се да не е засегнато дървото.

— Каква рисунка?

— Само това ми каза.

— Бихте ли ѝ се обадили?

— Сега ли?

— Може да е важно.

Мейсън въздъхна нетърпеливо, извади телефона си и набра номер. След дълга пауза погледна Гърни.

— Включва се гласовата ѝ поща. Да оставя ли съобщение?

Гърни не отговори на въпроса.

— Къде е къщата?

— В края на „Скинър Холоу“.

— Къде е това?

— След северния склон на Хароу Хил. По средата на нищото.

— Това от страната на хълма, която не гледа към езерото ли е?

— Да.

— Жена ви преди или след като е влязла в къщата ви се обади?

— Нямам представа. Какво значение има?

— Може и да няма никакво значение, господин Мейсън. Ще отида да погледна какво става. Ще ви се обадя, когато открия нещо, става ли?

„Скинър Холоу“ беше тесен черен път с дължина около три километра покрай поток на дъното на дере с твърде стръмни склонове, за да бъде застроено. Накрая дерето изведнъж се разширяваше и преминаваше в борова гора, след края на която имаше голяма окосена ливада. По средата на ливадата се издигаше бяла селска къща със сини капаци и синя врата. Зад нея се виждаше класическа червена плевня. За разлика от къщата на Руби-Джун Хупър край езерото, която беше подобна по размер и модел, тази къща бе толкова чиста и свежа, колкото самия Грег Мейсън. Дори постланата с чакъл алея беше безупречно чиста.

В края на алеята пред къщата имаше паркинг, частично зает от прашна бяла тойота „Корола“. Веднага щом спря до нея, Гърни видя в какво се изразяваше „вандализмът“ на входната врата. Зловещо познатата осмица с вертикална черта през средата бе надраскана върху синята боя на вратата с нещо много остро.

Той смъкна стъклата на субаруто и се ослуша. Погледна прозорците на къщата, после огледа цялото поле наоколо, докъдето можеше да види от колата. Отвори жабката и извади кобур и деветмилиметров пистолет „Берета“. Закопча кобура на глезена си. С пистолет в ръка слезе от колата. Бдителността му се засили от хрускането на чакъла под краката му.

Приближи се до надрасканата врата и забеляза, че е леко открехната. Това го разтревожи дори повече от надраскания символ.

— Госпожо Мейсън!

Ято жълти чинки излетяха от голямата калина до ъгъла на къщата. Той извика името на жената още два пъти.

Тишина.

Приближи се до вратата и почука силно, като пак извика. Тишина.

Свали предпазителя на пистолета и бутна вратата с крак. Тишина.

Влезе в къщата и се озова в началото на централен коридор, водещ към задната, остъклена врата. През нея се виждаха яркозелената морава и ъгълът на червената плевня. Отдясно имаше малка трапезария, отляво — хол.

За всеки случай Гърни отново извика силно, за да обяви присъствието си:

— Полиция! Ако има някой, покажи се веднага!

Тишина.

Влезе в хола.

Вътре не беше разхвърляно. Просто не беше маниакално подредено. На масата имаше празна чаша и малка чиния с трохи вътре. На пода до един от фотьойлите бе оставен отворен брой на „Нюйоркър“. По средата на масичката имаше наклонена на една страна купчина книги. На единия подлакътник на дивана беше преметнато смачкано одеяло.

Гърни пресече коридора и влезе в малката кухня. Тук също личаха признаци на обичайните ежедневни дейности. На сушилника до мивката имаше няколко чинии. В мивката бяха оставени още няколко, заедно с използвано пакетче от чай и все още неизмити прибори. Няколко чекмеджета не бяха напълно затворени. До страничния прозорец имаше малка маса за закуска, огряна от следобедното слънце, под чиято светлина се открояваха няколко трохи.

Гърни тъкмо се канеше да се качи на горния етаж, когато нещо привлече вниманието му.

На овално килимче до масата за закуска видя петно с размер на монета от пет цента, приличащо на засъхнала кръв.

Той коленичи и леко повдигна най-близкия до петното ръб на килимчето. Надникна отдолу и видя, че кръвта е проникнала през влакната и се вижда от долната страна. С фенерчето на телефона се увери, че мястото, където е станало изтичането, все още не е съвсем засъхнало. Върна килима на място и заоглежда останалата част от пода.

Не след дълго откри нещо подобно на дълги драскотини, които можеха да бъдат оставени от влаченето на нещо тежко по пода. Тръгна по следите от кухнята по коридора към задната врата. Вместо да я отвори и да излезе през нея, рискувайки да замърси още повече местопрестъплението, той се върна по коридора и излезе през главния вход. Оттам заобиколи до задната врата, за да види дали следата продължава отвън.

Продължаваше — под формата на смачкана от човешко тяло трева — и водеше към плевнята.

Тръгна по следата и установи, че заобикаля зад ъгъла на плевнята и спира пред плъзгащата се врата от тази страна. Тревата тук беше по-силно отъпкана, като че ли тялото е било оставено там. Кафяво петно от кръв на земята на няколко сантиметра от вратата очевидно потвърждаваше това.

За да избегне заличаването на евентуални пръстови отпечатъци върху стоманената дръжка, Гърни хвана тежката врата за ръба и я дръпна настрани по ролките, които я поддържаха. Когато я отвори, чу жужене на мухи. Шумът беше предупреждение за това, което щеше да намери, но нищо не можеше да го подготви за спектакъла, който го очакваше вътре.

Срещу отворената врата бе спрян трактор. Беше оборудван с голяма товарна кофа, която можеше да се използва за транспортиране на големи количества чакъл или тор. Кофата беше вдигната на около метър над пода на плевнята. От нея висеше мъртва жена, разположена под такъв ъгъл, че краката ѝ стърчаха над торса, а главата ѝ висеше на около педя над бетонния под. Косата ѝ беше сплетена на дълга плитка, чийто край едва докосваше пода. Около очите и зейналата рана на гърлото ѝ кръжаха мухи.

Извивката на тялото напомняше на онази, която Гърни бе видял на трупа на Ангъс. Но имаше една съществена разлика.

Под гърлото на Ангъс имаше кръв. Но на пода на плевнята нямаше. Нито капка.

Гърни извади телефона и се обади в участъка.

20

Само половин час след обаждането му всички ключови служители се събраха: двама патрулни полицаи за охрана на района и регистриране на посетителите; Кира Барстоу с екипа си от криминалисти; доктор Фалоу със своя хилав помощник; пълният съдебен фотограф, който по-рано тази сутрин бе заснел трупа на Мери Кейн в канавката; и Майк Морган, чийто нервен тик се беше засилил.

Патрулните полицаи отцепиха с жълта лента район с площ около четири декара, заедно с къщата и паркинга в единия край и плевнята в другия. Всички, чиято работа изискваше да бъдат в заградения район, носеха стандартно защитно облекло.

Гърни описа подробно на Морган и Барстоу движенията и наблюденията си на местопрестъплението. Каза им също това, което Словак му бе разказал за младия наркоман и приятелката му, които бяха видели Били Тейт с джипа му на път към къщата на Мейсън миналата вечер. Накрая обясни на фотографа кои части от къщата, ливадата и плевнята трябва да бъдат документирани — в допълнение към стандартните снимки на трупа.

После заведе Фалоу през ливадата до плевнята, като му съобщи съкратена версия на фактите, които току-що бе споделил с Морган и Барстоу.

Единствената реакция на лекаря бе сдържано кимване.

След като постоя известно време на отворената врата на плевнята загледан в мъртвата, той попита Гърни дали е в същата позиция, в която я е намерил.

Гърни отговори, че да, и Фалоу започна работа.

— Дейвид?

Барстоу се беше приближила.

— Мисля, че трябва да започнем с огледа от къщата и после да дойдем тук. Това устройва ли ви?

Той кимна.

— Съдейки по кървавото петно на кухненския килим, убиецът е хванал жертвата вътре, зашеметил я е и после я е довлякъл тук. Затова има логика да започнем оттам.

— Казахте „убиец“. Това означава ли, че не сте сигурен, че е бил Били Тейт?

— Не съм сигурен за нищо. От опит знам, че да си сигурен толкова рано в разследване на убийство, е гаранция, че ще сгрешиш.

Изведнъж Гърни чу рязко повишаване на гласове и забеляза няколко души, които се блъскаха около входа на оградения район. Когато се приближи, видя, че двамата патрулни полицаи, натоварени да охраняват забранената зона, се борят да удържат трети мъж, който се опитваше да влезе. В следващия момент видя лицето му.

С безумни очи и пресипнал глас Грег Мейсън настояваше да го пуснат. Зад него на ливадата до служебните автомобили беше спряна колата, с която вероятно бе пристигнал — синя тойота „Приус“ с отворена врата на шофьора.

Един от полицаите, който препречваше пътя на Мейсън, повтаряше като автомат:

— Успокойте се, господине. Успокойте се, господине. Всичко ще ви обясним. Само се успокойте.

— Господин Мейсън — каза Гърни, като се приближи.

Мейсън примигна няколко пъти и се втренчи в него.

— Обещахте да ми се обадите, когато пристигнете. Това беше преди час. Какво, по дяволите, става тук?

— Може ли да седнем?

— Какво?

— Да седнем в колата ви.

Очевидно доволни, че Гърни ще се заеме с проблема, двамата полицаи се отдръпнаха.

Гърни заведе Мейсън при тойотата му. Насочи го към пътническата седалка и седна зад волана. Това изглежда смути Мейсън, но той не възрази.

— Тежък ден — тихо каза Гърни.

Мейсън се втренчи в него.

— Какво има? Какво е станало?

Страхът в гласа му подсказа на Гърни, че може би вече се досеща.

— Намерихме тялото на жена във вашето имение.

Мейсън премигна и бавно отвори уста.

— Жена?

— Да.

Устните на Мейсън се размърдаха безшумно, докато пак намери гласа си, а когато заговори, почти шепнеше:

— Имате предвид моята жена?

— Можете ли да ми опишете как изглежда?

Мейсън го погледна неразбиращо.

— На колко е години?

— На петдесет… петдесет и една. Да. Петдесет и една.

— Косата ѝ?

Мейсън отговори, сякаш устата му бе пресъхнала:

— Кестенява. Предимно кестенява. Малко прошарена. Тук-там.

— Дълга или къса?

— Дълга. Тя… обичаше да я носи дълга.

— Понякога сплетена?

— Понякога. На една плитка. Надолу по гърба. — Мейсън дишаше с мъка. — Боже. Какво се е случило с нея?

— Опитваме се да разберем.

— Къде е тя?

— В плевнята.

— Тя никога не ходеше в плевнята.

Гърни се поколеба за момент, преди да уточни:

— Може да я е пренесъл там.

— Пренесъл?

— Така изглежда.

— Искате да кажете, че мъртва?

— Съжалявам, господине, но да.

— Мъртва? Имате предвид убита?

— Така изглежда.

— Как? Защо?

— На тези въпроси се надяваме да намерим отговори.

— Сигурен ли сте… че тялото, което сте намерили… е Линда?

— Ще ви помолим да потвърдите самоличността ѝ веднага щом се почувствате в състояние да го направите.

Настъпи мълчание, което Мейсън наруши след няколко минути:

— Знаете ли нещо… какво не ми казвате?

— Боя се, че не знаем много.

Мейсън кимна, което приличаше повече на несъзнателно разтърсване на главата, отколкото на осъзнат отговор.

— Може ли да я видя?

— След малко. Съдебният лекар… е тук.

— Къде?

— В плевнята.

— Къде в плевнята?

Гърни искаше да бъде достатъчно честен, но без да навлиза в подробности.

— До трактора ви. Предполагам, че тракторът е ваш?

— Там ли я намерихте?

— Да.

Мейсън издаде кратък остър звук, нещо между сподавен плач и смях.

— Тя мразеше трактора.

Затвори очи. Когато ги отвори, бяха пълни със сълзи. Сведе глава и бавно се наведе напред, като събра ръце между коленете си.

Гърни се изкуши да се пресегне и да постави утешително ръка на рамото на мъжа, но вместо това, както обикновено в печални ситуации на местопрестъплението, запази професионална дистанция. Не беше трудно, по принцип намираше емоционалното дистанциране за удобно състояние на ума.

Мейсън се изпъна на седалката, остана втренчен в плевнята за няколко минути, след което рязко се обърна към Гърни и попита объркано:

— Защо питахте за Били Тейт?

Когато Гърни не отговори, очите на Мейсън се разшириха.

— Тейт е мъртъв… нали?

Гърни отново не отговори.

— Боже мой! Не е жив, нали? Как може да е оцелял?

— Уместен въпрос.

— Вие… искате да кажете… боже мой, той ли го е извършил?

— Възможно е.

— Нищо не разбирам. Беше ударен от гръм. Съобщиха по новините.

— Има нови улики. Възможно е Тейт да е оцелял.

— Какво? Как е възможно…

— Господин Мейсън? — Майк Морган се приближи отстрани до колата. — Господин Мейсън, съжалявам, знам колко е трудно, но може ли да погледнете лицето на жертвата и да ни кажете дали е вашата съпруга?

Гърни започваше да се пита дали Мейсън разбира въпроса, когато той най-сетне отговори разсеяно:

— Да, аз… ще го направя.

— Патологът ще докара тялото на жертвата след минута.

Фалоу и помощникът му изкараха подвижната носилка от плевнята.

Гърни и Мейсън слязоха от колата. Духна хладен ветрец, слънцето бе залязло и в небето се носеха тъмни облачета. Зелените ливади загубиха част от своята жизненост.

— Дейв? — Кира Барстоу го извика от верандата на къщата, като вдигна ръка, за да привлече вниманието му. — Има нещо, което трябва да видите.

Той погледна приближаващата носилка, на която бе сложен тъмен найлонов чувал за трупове. Надяваше се, че Фалоу ще е достатъчно деликатен, за да смъкне ципа само толкова, колкото да покаже лицето на жената, без да разкрива ужасяващата рана на гърлото ѝ, и знаеше, че Морган е напълно в състояние да се справи с формалностите на процеса на разпознаване.

Заобиколи служебните коли и влезе с Барстоу в къщата. Входната врата, крепежната колона на стълбището за горния етаж, парапетът и още няколко места в коридора вече бяха поръсени с прах за снемане на пръстови отпечатъци. В хола един от криминалистите, с гащеризон, обикаляше по килима с шумна прахосмукачка за събиране на веществени доказателства.

— Горе — каза Барстоу, като посочи стълбите.

Гърни изкачи само няколко стъпала, преди да го види.

На стената на стълбищната площадка горе, осветено само от слабата светлина от съседните стаи, с големи разтекли се букви бе изписано послание:

Дали от значението на посланието, дали от вероятността да е написано с кръвта на убитата жена от плевнята, дали от намека, че ужасното дело на този „ангел“ все още не е завършено, но едва осветеният надпис накара Гърни да настръхне.

Той се върна на долния етаж и излезе на верандата. Барстоу го последва.

— Трябва да научим повече за Тейт. Не мога да кажа дали е психопат — или се опитва да създаде такова впечатление, — или се случва нещо друго.

— Нещо друго… какво например?

— Иска ми се да знаех. В повечето случаи на убийство първата хипотеза е много близка до истината. Но това с Тейт е съвсем друга работа.

Барстоу изглеждаше впечатлена.

— Хората, които оставят послания на местопрестъплението, обикновено са луди, нали?

— Това са хора, които искат признание, възмездие, възхищение. Посланията им са насочени към въображаема публика. Формулировката понякога разкрива умствени недостатъци, заблуди, емоционални разстройства. Но понякога цялата тази лудост е фалшива. Имал съм случаи на престъпници, които изглеждаха като пълни маниаци, а всъщност…

Някакъв звук наблизо го накара да замълчи — тих, треперлив стон — едва доловим, но наситен с болка като вик.

Грег Мейсън стоеше пред колата си между Фалоу и Морган и гледаше лицето в отворения край на чувала за трупове. Собственото му лице бе изкривено от страдание.

— Горкият — каза тихо Барстоу.

Гърни наблюдаваше как Морган помага на мъжа да седне на пътническата седалка в тойотата. Полицаят остана наведен над него, като му говореше, докато Фалоу дръпна ципа на чувала и двамата с асистента му подкараха носилката към колата на моргата.

Гърни тръгна към тях.

— Доктор Фалоу?

Лекарят се обърна и го погледна с немигащи безразлични очи.

— Докторе, ако има нещо, което можете да споделите с мен в момента, дори и да е само предположение, може да бъде изключително полезно. Факторът време в този случай…

Фалоу го прекъсна:

— Факторът време винаги е важен. Всичко винаги трябва да става веднага.

Гърни бе на път да се откаже, но за негова изненада Фалоу избълва като картечница бърз низ от факти:

— Частици от синя боя по долния ръб на раната на врата. Няколко космени фоликула откъснати от скалпа, което съответства на предположението, че тялото е било влачено за косата. Дясната сънна артерия и дясната яремна вена са прерязани. От тялото е изтекло значително количество кръв, която е отстранена от мястото на убийството. Признаци за силен удар с остър предмет в горната париетална кост на черепа, съответстващ на инструмент, подобен на този, с който е било убито кучето на Ръсел.

— Горната париетална? — попита Гърни. — Това означава, че е била ударена по главата, така ли?

— Да.

Без да каже нищо повече, Фалоу отиде до мерцедеса си, а асистентът му натовари носилката и чувала с трупа в микробуса.

Скоро и двете коли, начело с мерцедеса, потеглиха по чакълестата алея и навлязоха в боровата гора.

Докато Гърни наблюдаваше заминаването им, Морган се приближи. Погледна назад и понижи глас:

— Усети ли някаква миризма?

— Каква миризма?

— От Фалоу. Алкохол.

— Не.

— Хубаво. — Морган погледна часовника си и добави: — Трябва да се връщам в участъка и да подготвя изявление. Пресконференцията е довечера в седем. Ти дали не би искал…

— Не си го и помисляй.

Морган кимна.

— Добре. Толкова… какво мислиш за този случай тук?

— Освен че е ужасно, бих казал, че добавя поне три притеснителни елемента към пъзела. Първо, времето. За разлика от убийството на Кейн, това не е пряк страничен продукт от убийството на Ръсел, когато Тейт елиминира някого, който го е разпознал по пътя към Хароу Хил. Става въпрос за нещо друго. Второ, липсващата кръв. Очевидно е била изцедена от тялото и взета. Чудно с каква цел? И накрая нещо, което все още не бяхме виждали — послание с кръв в къщата. То създава впечатлението за нещо, което започва, а не свършва. На стената над стълбите.

Морган се подвоуми, после неохотно тръгна през паркинга към къщата.

Гърни отиде до колата си, извади телефона си и се обади на Мадлин.

Почти се надяваше, че обаждането ще се прехвърли към гласова поща, но тя вдигна.

— Нека да позная. Случило се е нещо непредвидено и няма да дойдеш за вечеря.

— Тук стана напечено.

Тя го изчака да продължи.

— Днес бяха открити още два трупа. Две жени с прерязани гърла.

Мадлин издаде кратко възклицание на ужас.

— И може би това не е краят.

— В какъв смисъл?

— Убиецът е оставил послание, но не искам да навлизам в подробности…

— Не е нужно да обясняваш. Ще говоря с Уинклър. Обади се, когато можеш.

— Ще го направя.

— Бъди внимателен.

— Разбира се.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Гърни провери колко е часът на телефона си, пое си дълбоко дъх, облегна се на задната седалка и затвори очи — за да се оттегли поне за миг спокойствие — преди, както беше сигурен, емоционално изтощителния разговор с Грег Мейсън, който му предстоеше.

Почукване по прозореца до главата му го върна в реалността. Той смъкна стъклото и видя Морган, който го гледаше отгоре.

— Добре ли си?

— Чудесно — каза Гърни.

Устата му беше пресъхнала. Не беше ял нищо, откакто закуси с кафе и препечени филийки.

— Кофти работа… този надпис на стената — измърмори Морган.

— Да, кофти работа.

— Трябва да се връщам в участъка да се подготвя за проклетата пресконференция. Ситуацията тук изглежда под контрол. Барстоу събира уликите. Тялото е изпратено за аутопсия. Патрулният екип охранява района. Мислиш ли да отделиш известно време на Мейсън?

— Да.

— Хубаво. Ако имаш нужда да се свържеш с мен…

Морган завърши фразата с неясен жест и се отправи към джипа си.

Гърни разрови в отделението между предните седалки. Извади малка бутилка вода. Изпи съдържанието ѝ и я хвърли на пода зад седалката си.

Слезе от колата и тръгна към тойотата. Щом седна до Мейсън, забеляза, че предишното изражение на отчаяние върху лицето на мъжа се е сменило с нещо, приличащо по-скоро на гняв. Той кимаше на себе си, сякаш потвърждаваше някакво лично убеждение.

Гърни мълчеше и чакаше.

— Това е единственото обяснение. Това, което казахте. Че Тейт е жив. Злият кучи син е жив!

— Защо сте толкова сигурен?

— Никой друг не е способен на това. Всички я обичаха. Всички в това училище я обичаха. Всички освен Били Тейт.

— Защото е съобщила за поведението му в полицията?

Мейсън сякаш не чу въпроса.

— Когато завършваха, децата продължаваха да поддържат връзка с нея. Обожаваха я. И не само децата. Тя умееше да предразполага хората. — Умението да предразполага хората прозвуча като някаква тайнствена дарба. — Беше невероятен човек. Внимателна към всичко и към всички. Проявяваше грижа. Хората я обичаха. Тя нямаше врагове. Само Тейт.

Гърни се почуди защо връзката на Мейсън с прекрасната му съпруга е завършила с развод, но това беше твърде остър въпрос за момента.

— Защо не харесваше трактора ви? — попита той с по-мек тон.

Мейсън се смути.

— Какво?

— Казахте ми, че Линда е мразила трактора. Чудех се защо.

Мейсън вдигна ръка, сякаш да отклони въпроса, но я свали, без да довърши жеста. Отвори уста, но веднага я затвори.

Гърни видя, че увереността на този човек отново се смени с уморена тъга. Мейсън заговори, този път почти шепнешком:

— Тя не мразеше трактора.

Гърни го изгледа въпросително.

— Понякога някои неща символизират други. Разбирате ли?

— Какво символизираше тракторът?

Мейсън въздъхна.

— Нашите различия. Това, върху което се фокусирах, за което отделях време. Аз обичам реда, точността, пропорциите. — Мейсън се изсмя мрачно. — Тиранията на перфекционизма.

— Тракторът символизираше това?

— Не самият предмет, а колко често го използвах. Подравняване на различни места по краищата на полето. Изглаждане и заравняване на алеята. Чистене на пътеките. Тя виждаше трактора като част от мен, която стоеше между нас.

Гърни искаше да го накара да продължи да говори.

— Имате ли пътеки в имота?

— Само една, в гората от южната страна на нашата поляна. Но тя е свързана с всички пътеки на Хароу Хил — километри горски пътища и алеи, от страната на Ръсел и от страната на Аспърн. Чистя ги от храсти и ги кося.

— Изглежда, че има много работа. Защо си давате този труд?

— Защото е по-добре да е поддържано, отколкото занемарено. Редът побеждава хаоса. — В очите на Мейсън имаше сълзи. — Не е ли глупаво, че един брак може да се разпадне заради нещо такова?

Сълзите потекоха по бузите му. Той отчаяно погледна към къщата.

— Трябваше да съм до нея. Била е сама. С маниак, който я мрази.

21

В шест вечерта Гърни беше готов да си тръгне от имението.

Обиколи още веднъж просторната ливада, като спря за няколко минути на входа на алеята, за която Мейсън бе казал, че се свързва със сложната мрежа от горски пътища на Хароу Хил.

Облаците в небето бяха потъмнели, пътеката към боровата гора изглеждаше неприветлива и неуморният вятър стана по-студен. Широкият склон на Хароу Хил се извисяваше над този терен — мрачно присъствие, което за момент изглеждаше като основен източник на студа във въздуха. Гърни продължи напред и завърши обиколката на ливадата.

Барстоу и нейният екип бяха приключили с огледа на къщата и плевнята, без да открият нищо, което да противоречи на хипотезата на Гърни за убийството. Дали това заключение ще се потвърди, зависеше от анализа на събраните улики.

За момента можеше с увереност да се твърди, че убиецът на Линда Мейсън — вероятно Били Тейт, съдейки по надраскания символ, начина на убийството и кървавото послание на стената — е проникнал в къщата ѝ, зашеметил я е в кухнята и я е завлякъл в плевнята, където е вдигнал тялото ѝ с кофата на трактора и е извил главата ѝ под такъв ъгъл, че да улесни изтичането на кръвта, след като ѝ е прерязал гърлото. Следите от синя боя по ръба на раната на врата вероятно бяха от скалпела, с който бе надраскал входната врата. Фактът, че е била зашеметена с удар по главата, се стори странен на Гърни, защото подсказваше, че в този момент е била седнала — рядко срещана позиция за жертва на такова нападение. Но за това можеше да има просто обяснение.

Фалоу и заместникът му отдавна си бяха тръгнали. Морган вероятно бе в разгара на напрегната подготовка за пресконференцията в участъка. Грег Мейсън най-накрая се беше прибрал в апартамента си на брега на езерото. Двамата патрулни полицаи бяха сменени от свой колега за през нощта, който щеше да охранява местопрестъплението до ново нареждане.

Гърни реши да прекрати работата за деня и тръгна към Уолнът Кросинг. Качи се в колата и потегли по черния път надолу през сенчестото дере между боровете. Потокът до пътя му напомни, че все още е жаден. И гладен.

Даде си сметка, че пътят му минава през центъра на Ларчфийлд и си каза, че може да си вземе нещо за хапване на път за вкъщи, след като обсъди последните новини по разследването с Морган.

Когато стигна до площада на селото, видя, че пресконференцията вероятно ще бъде по-голяма, отколкото се очакваше. Микробусите на медиите, оборудвани със сателитни антени на покрива, почти напълно блокираха Котсуолд Лейн.

Гърни бавно ги заобиколи, погледна алеята към участъка и видя още няколко микробуса на паркинга. Следващата сграда беше погребалното бюро на Пийл. Паркингът ѝ бе празен и той реши да го използва.

Когато спря там обаче, му хрумна, че Морган сигурно ще бъде твърде притеснен, за да говори с него, а нямаше никакво желание да привлича вниманието на медиите към себе си. Колкото и неапетитно да изглеждаше, реши да кара направо към магазина на бензиностанцията в Бастенбург. Един портокалов сок и десертче с мюсли едва ли щяха много да му навредят.

Тъкмо се канеше да обърне колата, когато му хрумна друга идея. След като вече беше там, където бе започнало всичко — на мястото на удивителното възкресение на Тейт, — защо да не огледа пак стаята за балсамиране, в случай че види нещо, което е пропуснал първия път?

Слезе от колата и видя звънец на задната врата. Натисна го и чу слаб звън вътре. Изчака. Пак натисна звънеца и вратата се отвори. Разтревоженото изражение на лицето на Данфорт Пийл бързо се смени с учтиво любопитство.

— Детектив Гърни? С какво мога да ви помогна?

— Бих искал отново да видя стаята, в която Тейт е дошъл в съзнание.

— Някаква конкретна причина?

— Понякога имам чувството, че пропускам нещо. Единственият начин да се отървеш от това чувство е да погледнеш втори път.

Пийл се подвоуми и погледна часовника си.

— Добре. Но не мога да си представя какво може да сте пропуснали.

Поведе Гърни по тъмния коридор до лишената от прозорци стая за балсамиране и запали лампите. Гърни бавно обиколи помещението. Всичко беше точно както си го спомняше, с изключение на това, че вратата на хранилището за трупове сега бе затворена.

— В момента използвате ли го? — попита той, като я посочи.

— Не. Моментът не е най-подходящ за обичайния бизнес.

— Бих искал да вляза в хранилището и да започна там, откъдето е започнал Тейт — каза Гърни. — Може да помогне, ако проследя движенията му, да видя нещата от неговата гледна точка.

— Ако мислите, че това ще помогне, давайте.

Гърни провери аварийния лост от вътрешната страна на вратата. Работеше гладко. Той влезе в помещението и затвори вратата зад себе си. Опита се да си представи как лежи в затворен ковчег, как постепенно идва в съзнание, как усеща първите силни болки — в главата, шията, гърдите, гърба, ръцете, краката, навсякъде, — как после осъзнава, че е затворен в някакъв продълговат сандък, и не си спомня как е попаднал там. После — неизбежната паника, застоялият въздух, мъртвата тишина, може би дори зараждащото се подозрение, че сандъкът всъщност е ковчег. Ужас. Смразяващ ужас. После отчаяната борба, за да се измъкне оттам. Усилието да избута капака от вътрешната страна. И накрая неописуемото облекчение, когато капакът се отваря. Как излиза от сандъка само за да открие, че се намира в по-голямо запечатано помещение. Паниката се връща. Търсене на изход, пролука, пукнатина, каквото и да е. В крайна сметка търсещите му ръце напипват лоста и вратата се отваря.

Всичко това, даде си сметка Гърни, след като излезе на светло, съответстваше на събитията, документирани във видеото. Той обиколи стаята, като повтаряше движенията на Тейт, доколкото бе възможно, опитваше се да види какво е виждал той.

— Някаква полза? — попита Пийл.

— Да се поставиш на нечие място, обикновено е полезно. Колко добре познавахте Тейт?

— Всъщност никой не го познаваше. Особено аз. За какво ми е да го познавам?

— Връстници сте. И двамата сте израснали в района. Може би сте се засичали в началното училище? Или в гимназията?

Това предположение предизвика презрително изражение на лицето на Пийл.

— До осми клас учих в пансиона „Далримпъл“, който не беше място, където биха търпели типове като Били Тейт. Гимназия „Ларчфийлд“, за съжаление, имаше по-толерантна политика. — Изрече тези думи, сякаш казваше нещо отблъскващо. — Мисля, че Тейт дойде в „Ларчфийлд“ година или две преди да завърша.

— Значи не сте контактували по някакъв начин?

— Не, за бога.

— Какво можете да ми кажете за Лори Стрейн?

— Тя беше най-желаното момиче в училище.

— Имаше ли близки приятели?

— Лори предизвикваше страхопочитание, завист, похот. Тези чувства са несъвместими с приятелството.

— Бракът ѝ с мъж, петдесет години по-възрастен от нея, беше ли изненада?

Пийл поклати глава.

— Може би предизвика малък скандал. Злобни клюки. Даде повод за неприлични шеги. Но не бих казал, че изненада някого.

— Защо?

— Защото под цялата тази смайваща красота се криеше егоистичен прагматизъм. Бракът ѝ с Ангъс Ръсел ясно показа това.

— Интересно наблюдение. Какво можете да ми кажете за Селена Кърсън?

— Селена е загадка. Ако нямаше толкова много пари, вероятно щеше да свърши в лудница.

В малката му шега Гърни долови отзвук от нещо, което беше казал по-рано.

— Доколкото разбирам, с Тейт са имали връзка.

Пийл изсумтя.

— Чух такива слухове.

— Вярвате ли им?

— Не е трудно да повярваш, че двама антисоциални луди могат да се сдушат.

Гърни чу тракане от преминаващ камион, вероятно през кръстовището зад паркинга на сградата. Това му напомни, че Пийл бе споменал за проблемите с външния шум, които са го накарали да прекъсне връзката между камерата за сигурност в стаята и функцията за запис на компютъра си. Попита дали инцидентът с Тейт го е накарал отново да включи записването.

— Сега, след като знам, че облачният архив съхранява всичко, това не е необходимо. Но дали все още имам бизнес, който трябва да охранявам, в най-добрия случай е съмнително. — Пийл въздъхна нетърпеливо. — Приключихте ли тук?

— Поне засега. Благодаря за търпението.

Пийл го придружи по коридора и излезе с него на паркинга. Махна с ръка към колите на медиите зад полицейското управление.

— Може ли да попитам… какво става там?

— Пресконференция за Тейт и по други въпроси. Началник Морган се занимава с това.

— Много се надявам да знае какво прави. — Пийл замълча за момент. — Може би тези „други въпроси“ имат нещо общо с Мери Кейн?

— Какво знаете за Мери Кейн?

— Из селото се носят слухове, че е била убита. Вярно ли е?

— И аз така чух. Морган вероятно ще даде разяснения. Следете новините.

— Не давате толкова лесно информация, нали?

Гърни сви рамене.

— Аз само я събирам. По-висшестоящите от мен решават каква част да споделят.

Гърни се качи в субаруто си и потегли обратно по алеята под недоволния поглед на Пийл.

22

Минимаркетът на бензиностанцията в Бастенбург беше потискащ представител на този тип търговски обекти. Мърляво магазинче за бира, цигари, лотарийни билети и претоплени парчета пица, което излъчваше селска мизерия.

Гърни огледа хладилните витрини покрай стените и накрая се спря на половинлитрова бутилка портокалов сок с твърде надута цена. След като потърси нещо за ядене и не намери нищо, чието съдържание да не убива апетита му, отиде на касата със сока.

Младежът зад щанда беше истински великан. Дебелите бузи бяха превърнали очите му в тесни процепи. През долната му устна имаше забита обеца във формата на пръчка. На тезгяха пред него имаше отворен жълт вестник.

Заглавието на едната страница гласеше: „Питон поглъща пудел“.

На другата: „Хванаха топченге в мрежа за детско порно“.

Младежът погледна Гърни.

— Готов ли сте?

— Да. Случайно да знаете нещо за онази сграда на няколко пресечки оттук? На прозореца пише: „Църква на патриарсите“.

Младежът енергично поклати глава.

— Не мога да кажа.

— Познавате ли някого, който ходи в тази църква?

Продавачът продължи да клати глава.

— Не съм оттук.

— И аз.

Гърни плати портокаловия сок и излезе.

Докато последните няколко разпръснати нарядко къщи на Бастенбург оставаха зад гърба му, изпи половината сок и се почувства ободрен.

Мислите му се върнаха в стаята за балсамиране на Пийл и опитите му да си представи какво е преживял Тейт. Осъзна, че познанията му за медицинските последствия от удар на мълния са твърде бедни. В интернет със сигурност имаше достатъчно информация, може би дори твърде много. По-добре беше да говори с някого с опит. Но с кого?

Фалоу беше подходящ, но той можеше да изкриви фактите в своя полза. А и патолозите по принцип не бяха идеалните експерти по тази тематика, защото имаха опит предимно с жертвите, а не с оцелелите. Трябваше да попита някого, който поне да го насочи към правилния човек.

Първо се сети за Ребека Холдънфийлд.

От една страна, тя беше влиятелен психотерапевт, уважаван учен с много публикации по невропсихология и познаваше всички. Беше работила с Гърни по няколко разследвания и между двамата имаше особена химия. От друга страна, имаше случаи, в които тази особена химия можеше да застраши брака му. Все пак всеки път той съумяваше да спре навреме, преди да направи сериозна грешка.

Отби на следващото удобно уширение на пътя, извади телефона си, намери номера и ѝ се обади.

Ребека вдигна изненадващо бързо.

— Дейвид?

— Здравей, Бека, как си?

— Заета, както винаги. С какво мога да ти помогна?

Гласът ѝ извика в съзнанието му спомена за ироничната усмивка, умните очи и къдравата ѝ кестенява коса.

— Надявам се да ми препоръчаш някого. Търся експерт в две необичайни области — преживяемост след удар от гръм и внезапно съживяване от клинична смърт.

— Какво по-точно те интересува?

— Дълго е за обясняване. Искаш ли повече подробности, или да ги запазя за експерта?

— Може аз да съм експертът.

— Ти? Не знаех…

— Имам пациент на дългосрочна терапия, след като е бил ударен от мълния — с поразителни последици. Освен това познавам няколко случая на шокова кома и привидно магични възкресения. Но ако предпочиташ да намеря друг…

— Няма нужда. Ако имаш време сега, ще ти разкажа с какво си имам работа.

Гърни очерта основните факти по случая, включително падането на Тейт от покрива на църквата, възкресението му в стаята за балсамиране и доказателствата за присъствието му на мястото на убийствата на Ръсел, Кейн и Мейсън.

— Забележително — каза Холдънфийлд след кратка пауза. — И така, какво искаш да знаеш?

— Да започнем с това, колко често се случва да оцелееш след удар от мълния?

— Доста често.

— Без тежки поражения?

— Не съм казала това. Последствията в някои случаи могат да бъдат катастрофални, в други — повърхностни. Ефектите могат да са мускулни или неврологични, очаквани или странни.

— Странни?

— Една благоприятна странна особеност може да бъде появата на нова дарба. Музикален слух, какъвто преди това човекът не е имал, неочаквани математически способности, повишена чувствителност към цветовете. Тези благоприятни невронни корекции се срещат изключително рядко. Възможна е и промяна на личността. Например нова склонност към насилие. Но това също е доста рядко. По-често се появяват мозъчни увреждания с различни функционални недостатъци. Мозъкът е електрохимичен орган. Мощният токов удар може тотално да го разцентрова.

— Добре. Въпрос номер две. Какво може да подведе лекар дотолкова, че да обяви жив човек за мъртъв? Четох истории за уж съживяващи се „трупове“ в моргата. Случва се. Но защо?

— В този случай въздействието на високото напрежение от мълнията и силният удар от падането може да е причинило дълбоко шоково състояние, което временно потиска дихателната и сърдечната функция. И има субективни фактори, които биха могли да замъглят преценката на лекаря — претоварване, умора, разсеяност, химически вещества. Плюс коварния фактор на очакването.

— Би ли пояснила?

— Очакването. Травмата може да изглежда толкова тежка — толкова неизбежно смъртоносна, — че предположението на лекаря за смъртта да изиграе огромна роля за крайната му оценка. Изследванията показват, че очакванията влияят върху тълкуването на физическите данни от ума.

— Това е много полезно. Най-малкото поставя нещата в рационален контекст.

Тя се засмя.

— Харесва ми. Това може да бъде новият девиз на терапевтичния ми кабинет.

— Имам слабост към рационалното. Между другото, как си?

— Процъфтявам, състезавам се, жонглирам. Успешно избягвам куршумите на живота. С какво си се захванал? Мислех, че отново преподаваш в полицейска академия, а не гониш ходещи мъртъвци.

— Правя и двете.

— Радвам се да го чуя. Хубаво е да имаш занимания. Като стана дума, време е за следващия ми сеанс. Радвам се, че се чухме, Дейвид. Пази се.

Той отново отвори портокаловия сок от минимаркета, допи остатъка и продължи по пътя към къщи. Караше на юг, през диви ливади, редуващи се с прясно изорани ниви, окъпани със странна светлина. Между плътната облачна покривка и западния хоризонт се бе образувал процеп, позволяващ на сиянието на залеза да наводни пейзажа, създавайки един вид преобърнат свят, в който топлата отразена светлина от земята странно контрастираше с небето над нея. Причудливият ефект от тази гледка върху настроението му беше прекъснат от резкия звън на телефона. Той погледна дисплея и видя името на Словак.

— Какво има, Брад?

— Добрата новина е, че криминалистите успяха да хакнат телефона на Мери Кейн. Лошата е, че това не води никъде. Тя никога не се е обаждала на никого и почти никой не ѝ се е обаждал. През седмицата преди смъртта ѝ има само две входящи гласови съобщения. Обадихме се на изходящите номера. Единият е на пенсионирана библиотекарка в старчески дом във Вирджиния. Другият е на сервиза на „КИА“ в Бастенбург, откъдето са ѝ се обадили, за да ѝ кажат, че може да вземе колата си от ремонт.

— Някакви текстови съобщения?

— Две — от клуб за любители на совите.

— Запазила ли е съобщенията?

— Да. Едното беше напомняне да поднови членството си. Другото — с адреса на уебсайт, където може да се чуят повиците на различни видове нощни птици. Тези хора са маниаци да разпознават совите по виковете им. Дали това не е причината да е излязла на верандата си онази нощ?

— Звучи не по-малко логично от всичко останало.

— Значи просто една безобидна старица, попаднала на грешното място в грешния момент.

Гърни не коментира.

— Накратко, телефонът ѝ не ни води доникъде. Съжалявам.

— Разследванията са пълни със задънени улици, Брад. Това е част от работата. Как върви пресконференцията?

— Заседателната зала е претъпкана. Наложи се персоналът да освободи място за репортерите и тяхното оборудване. Не мисля, че шефът очакваше много хора. Но може би трябваше да очаква. Когато някой, когото всички мислят за умрял, излезе от ковчега и почне да реже гърла, логично е медиите да захапят кокала.

Гърни все още мислеше за този поглед към ситуацията, когато, няколко минути преди да стигне до дома си, му се обади Морган.

— Здрасти, Дейв. Знам, че нямате телевизор, но би ли погледнал медийните сайтове тази вечер, особено „РАМ Нюз“?

— Какво да гледам?

— След като прочетох изявлението си, имаше въпроси. Репортерът на РАМ, Кели Тремейн… съдейки по поведението ѝ, имам лошо предчувствие как ще отразят нещата. Аз също ще проверя, но искам да чуя и ти какво мислиш.

— Добре.

— Имаш ми номера. Освен това утре точно в десет ще има среща със селския съвет. Всички са много загрижени и искат колкото може повече информация.

— Ще бъде интересно.

— По-скоро ще бъде пълен кошмар.

— Успокой се, Майк. Трупът на Линда Мейсън, висящ от кофата на трактора, беше пълен кошмар. Утрешната среща няма да е пълен кошмар.

Морган въздъхна.

23

Когато Гърни заобиколи плевнята и се приближи през ливадата към къщата, часът беше почти 20:30. Сумракът започваше да се сгъстява в нощ. Когато спря колата до страничната врата, естествената светлина беше точно толкова, колкото да види четири кола и яркожълто въже, очертаващи правоъгълно парче земя до кокошарника.

Гърни слезе от колата и отиде да погледне по-отблизо. Маркираният участък беше с размери около четири на седем метра. Може би, помисли си той малко смутено, това беше подходящият размер за кошара за алпаки.

Влезе в къщата и усети специфичната тишина, която нахлуваше в стаите, когато Мадлин я нямаше. На вратата на хладилника имаше бележка:

Бележката го накара да се усмихне. Както често ставаше, общуването с Мадлин поне за момент го върна към реалния живот.

Гърни отиде в банята, изми ръцете и лицето си, обу си чехли, направи няколко стречинг упражнения, за да отпусне схванатите си от шофирането мускули, и се върна в кухнята.

След като прочете инструкциите на кутията, сложи булгура с вода, масло и сол в уреда за варене на ориз и го включи. Изчисти скаридите и сложи няколко стръка аспержи в купа в микровълновата печка. После отиде в кабинета и включи лаптопа си.

В 21:01 отвори линка за предаване на живо на уебсайта на РАМ.

Уводната анимация на емисията беше в разгара си. На фона на саундтрак с натрапчив ритъм от всички страни на екрана изскачаха букви и образуваха заглавия:

Тези думи се разпръснаха като назъбени отломки от счупено стъкло и на тяхно място се образува втора серия заглавия:

Тези думи на свой ред отлетяха от екрана и на тяхно място се показа телевизионното студио с червено-бяло-синьото лого на РАМ. Елегантният водещ седеше под ъгъл спрямо камерата, с химикалка в ръка и тревожно втренчен в листовете пред себе си. Гърни го познаваше от репортажа на РАМ за убийствата в Уайт Ривър. Негова колежка по онова време беше Стейси Килбрик, звездата на РАМ, която получи нервна криза в ефир по време на зловещата развръзка на случая.

Когато камерата се приближи, водещият вдигна очи от листовете и заговори с глас, който прозвуча твърде пискливо за сериозността на тона му.

— Добър вечер. Аз съм Рори Кронк. Днес имаме сензационни новини за вас, свързани с ужасяващите събития в доскоро спокойното село Ларчфийлд в щата Ню Йорк. В момента нашата колежка Кели Тремейн е там. Ще я включим на живо. Но първо, нека да ви запозная с тези умопомрачителни събития.

Завъртя се със стола с лице към камерата.

— Историята започва в една бурна нощ, когато Били Тейт, известен любител на магьосничеството, се покатерва на покрива на местната църква. Докато рисува сатанински символи със спрей по камбанарията, той е ударен от мълния и пада на земята, като умира на място според окръжния съдебен лекар. Трупът му е преместен в местното погребално бюро. Най-близките му роднини пристигат в малките часове и настояват тялото да бъде поставено в затворен ковчег, докато не бъде взето окончателно решение за погребението му. Затвореният и заключен ковчег е оставен в хранилището, където престоява цял ден.

Кронк замълча за драматизъм.

— По-късно същата вечер се случва нещо странно. Били Тейт се съживява. „РАМ Нюз“ получи копие на видеозаписа от охранителната камера в погребалното бюро на Пийл. Звуците, които ще чуете, са от Били Тейт, докато се опитва да се измъкне от затворения ковчег. Едно предупреждение. Ако страдате от клаустрофобия, тези кадри могат да бъдат изключително стресиращи за вас.

Записът от погребалното бюро беше редактиран до ключовите моменти — от първите сподавени звуци в хранилището до зловещата поява на мъжа с качулката в стаята за балсамиране, несигурните му движения, счупването на остъкления шкаф, вземането на скалпелите и излизането му през задната врата.

Гърни се почуди как от РАМ са се сдобили със записа — кой им го беше дал и с какъв мотив. Но тези мисли бяха прекъснати от следващите коментари на Кронк.

— За втори път гледам това видео и все още ме побиват тръпки, особено в края, когато Тейт излиза в нощта, за да тръгне да убива. Това е като сцена от филм на ужасите, само че е реална — трагично, смразяващо реална.

Поклати глава, сякаш ставаше свидетел на пълната развала на човечеството.

— Добре — каза с внезапна решителност. — Да преминем към следващото видео от пресконференцията на началника на полицията на Ларчфийлд.

Този запис започна с Морган, който стоеше на трибуната в заседателната зала на управлението. Носеше парадна униформа със златни звезди на полицейски началник на яката на сакото. С двете си ръце държеше лист хартия. Тревогата му беше очевидна. Пред него имаше няколко реда столове. Всичките бяха заети.

Той започна да чете сковано:

— Полицията на Ларчфийлд разследва три убийства: Ангъс Ръсел, 78-годишен; Мери Кейн, 78-годишна; и Линда Мейсън, 51-годишна. За издирване е обявен Уилям Тейт — Били, 27-годишен, заподозрян и за трите убийства. Първоначално се смяташе, че Тейт е загинал при злополука, но новите доказателства показват, че вероятно е оцелял.

Морган вдигна поглед от листа.

— Ако някой има информация за местонахождението на Тейт, моля, свържете се с нас възможно най-скоро. На нашия сайт ще намерите телефонен номер специално за тази цел. Адресът е LarchfieldPDHQ.net. Едно важно предупреждение — тези убийства са отвратителни и неописуемо жестоки. Заподозреният трябва да се счита за изключително опасен. При никакви обстоятелства не доближавайте заподозрения. Ако го видите или разберете къде е, обадете ни се веднага. Благодаря.

Репортерите в залата вдигнаха ръце и няколко души заговориха едновременно. Писклив женски глас надвика всички останали:

— Как обяснява грешката си вашият патолог?

Морган се вкопчи в подиума, сякаш държеше волана на отклонил се от курса автобус.

— В момента не можем да коментираме.

Пискливият глас продължи:

— Говори се, че Тейт е бил част от сатанинска секта. Това играе ли някаква роля в убийствата?

Морган поклати глава.

— Няма да коментирам хипотетични предположения.

— А слуховете, че е участвал в кръвосмешение? Това има ли нещо общо с престъпленията?

Явно заедно с копието от записа от погребалната агенция журналистите от РАМ бяха получили и вътрешна информация за разследването. Морган гледаше като уплашен заек в светлината от фаровете на приближаваща кола и режисьорите на РАМ избраха точно този момент, за да замразят кадъра, преди да включат картина от студиото.

— Леле, труден момент за шефа на полицията — каза Кронк с усмивка. — Тези провокативни въпроси бяха зададени от нашата Кели Тремейн. Браво, Кели! А сега да отидем в Ларчфийлд, на мястото на предполагаемия смъртоносен инцидент с Били Тейт. Кели ще интервюира местния проповедник, известен с противоречивата си репутация.

Кадърът се премести на улицата пред църквата „Сейнт Джайлс“, където жена около трийсетте с руса коса, червен блейзър и микрофон стоеше до набит мъж около петдесетте. Той имаше прошарена коса с прическа помпадур, остър поглед и мазна усмивка. Зад тях фасадата на църквата беше осветена от улична лампа, едва видима отстрани на екрана. Жената погледна загрижено в камерата и вдигна микрофона.

— Намирам се само на няколко крачки от църквата, където по-рано тази седмица Били Тейт е паднал от покрива, след като е бил ударен от мълния, и е бил обявен за мъртъв на място от окръжния патолог. Точно срещу мен, от другата страна на този красив селски площад, е погребалното бюро на Пийл, където Тейт по-късно се измъква от заключения си ковчег и изчезва в нощта. Оттогава трима жители на Ларчфийлд са били убити и младият мъж, за когото някои казват, че наистина е възкръснал, е главният заподозрян. Сега съм с преподобния Сайлъс Гант, пастор в Църквата на патриарсите от близкия град Бастенбург.

Тя се обърна към пастора.

— Благодаря, че откликнахте на поканата ни толкова бързо, отче. Да минем направо на въпроса. Това, което чухме, е невероятно шокиращо, а властите отказват да потвърдят или отхвърлят каквото и да било. Имате ли представа какво всъщност се случва в това привидно свободно от всякаква престъпност село?

Поднесе микрофона пред устата му.

— Имам, Кели. С абсолютна сигурност. Но първо, позволете ми да изразя благодарността си за тази възможност да говоря директно пред всички хора, които са достатъчно разумни, за да се информират от „РАМ Нюз“ — един от малкото източници на информация, на които можем да се доверим в нашата окупирана страна.

Кели Тремейн кимна с горда усмивка.

Преподобният Гант продължи:

— Властите не обясняват ситуацията по простата причина че не са в състояние да го направят. Това, което се случва, е толкова далеч от техните компетенции, че те са парализирани от объркване. Но истината е, че се случва точно това, което аз открай време предсказвам. Сатаната се разхожда по земята. И не говоря метафорично. Говоря буквално за дявола, възкръснал от ада, който води война с праведните. Кели, ние с вас знаем, че този поглед към света не се радва на популярност в официалните средства за масова информация — медиите, които са пълни с лъжи и фалшиви богове, медиите, които са се превърнали в безсрамни рупори и слуги на Сатаната. Сатаната, който живее в ада, може да изглежда далеч, Кели, но Сатаната на земята, Сатаната от плът и кръв, е подходяща мишена за армията на праведните. Трябва да спечелим тази война. Ние сме въоръжени и готови за битка. И приветстваме в нашите редици всеки, който е готов да вземе оръжие в името на истината.

В усмивката на съгласие на Тремейн сега се прокрадна известна несигурност.

— Трябва да кажа, отче, че вашата решителност е… поразителна. Позволете ми да ви попитам: виждате ли Били Тейт като част от злото, което описвате?

— Кели, Тейт е мъртъв. Загинал на мястото, където стоим сега. Младеж, замесен в кръвосмешение, загубил разума си и участник в магьосничество. Той е мъртъв като талпа!

Докато слушаше, Тремейн леко отвори уста. Несигурността в изражението ѝ премина в объркване.

— Имаме видеозапис на Тейт, където се вижда…

Гант я прекъсна:

— На записа се вижда забулена фигура, която възкръсва от света на мъртвите. Но това не е Били Тейт! Това е Сатаната, него сте видели във видеото! Сатаната, който се разхожда из Ларчфийлд. Сатаната, който се крие и се промъква в нощта, за да убива праведните. Но ние ще го намерим и ще го унищожим! Ще победим всеки, който го подслонява и му слугува. Идва Армагедон. Тези, които помагат на Сатаната, ще вкусят отмъщението от ръцете на Църквата на патриарсите. Тази атака срещу благочестието няма да остане без отпор. Челните редици са строени. Каним всички праведни да се присъединят към нас. В този последен час онези, които не са с нас, са против нас.

Тремейн се обърна към камерата.

— Това беше преподобният Сайлъс Гант, основател на Църквата на патриарсите, на живо с мен тук, в Ларчфийлд. Рори?

Пак се появи картина от студиото. Кронк се бе облегнал назад, сякаш бе издухан там от ураган. До него седеше плешив тъмнокож мъж с дебели очила.

— Леле — каза Кронк. — Това беше силно. Сега нека да дадем думата на нашия медицински експерт в РАМ за коментар от друг ъгъл на тази шокираща история — странните последствия от удара от мълния. Добре дошъл, доктор Лу.

— Благодаря, Рори. Радвам се, че съм тук.

— Всички знаем, че ударът от мълния може да доведе до ужасни последици, включително смърт. Но чух, че в някои случаи ефектът може да бъде наистина невероятен.

— Точно така, Рори. Примерите не са много, но са поразителни. Огромното напрежение — сто, двеста или триста киловолта — може коренно да промени химията на мозъка.

— Може би за добро? Може би за зло?

— И едното, и другото. Вероятността е петдесет на петдесет.

Кронк се завъртя със стола с лице към лекаря.

— И така, възможно ли е препрограмирането на мозъка вследствие от мълния да превърне вече неуравновесен човек в убиец?

— Ще ви кажа нещо, Рори. При препрограмирането на мозъка вследствие на потенциално смъртоносен електрически удар може да се очаква всичко.

— Леле! Благодаря, че дойдохте да коментирате, доктор Лу. Разговорите с вас винаги ни дават тема за размисъл.

Кронк отново се обърна към камерата:

— След миг ще получим още един поразителен поглед към този невероятен случай. Но преди това няколко важни реклами.

— Този луд ли е?

Гласът на Мадлин стресна Гърни. Той се обърна от екрана на компютъра и я видя на вратата.

— Не чух да влизаш.

— Защо гледаш това?

— Свързано е със случая, по който работя.

— Шегуваш се.

— Иска ми се да се шегувах.

Тя се приближи и застана зад стола му. На екрана търговец обясняваше жизненоважното значение на една система за домашна сигурност — задължителна в тези времена, „когато нашите граници се разпадат, полицията ни е под непрекъснати атаки и из страната обикалят необезпокоявано жестоки престъпници“. Незабавната защита само с едно обаждане.

— Пфу — промърмори Мадлин.

След рекламата Кронк отново се появи и сериозността на тона му отново бе в нелеп контраст с пискливия му глас.

— Зловещите събития в Ларчфийлд привлякоха вниманието на Карл Казак, водещия разследващ репортер за „Престъпления отвъд разума“ на РАМ — нашата поредица, изследваща странното, паранормалното и необяснимото. В момента Карл е на път към Ларчфийлд. Ето неговото мнение за случая, записано по-рано тази вечер.

Пуснаха видеозапис на мъж, застанал до отворена врата на кола в подземен паркинг. Имаше гъста черна коса, заресана назад от ниското му чело, и суров, решителен поглед. Лекото му сафари яке с навити ръкави създаваше впечатление за практичност и енергичност. Камерата се приближи и той заговори:

— Аз съм Карл Казак. Тръгвам към малко селце в северната част на щата Ню Йорк, където хората твърдят, че мъртвец преследва живите — мъртвец, който сега е главният заподозрян в три зловещи убийства. Може ли мъртвец да възкръсне? Може ли мъртвец да убие жив човек? Това са въпросите, които ще задаваме. Гледайте шокиращите отговори в следващия епизод на „Престъпления отвъд разума“.

Мадлин изглеждаше смутена.

— По тази глупост ли работиш?

— Да.

— Наистина ли се води спор дали човекът, който обикаля, за да убива хора, е жив или мъртъв?

— Спорът повишава рейтингите. Колкото по-абсурден, толкова по-добре. Разбира се, най-простото обяснение е, че патологът е сгрешил. Нищо странно, просто една голяма грешка.

— Все още не разбирам. Казаха, че заподозреният е излязъл от ковчега. Значи не е само грешка на патолога. Човекът от погребалното бюро също има вина, нали?

— Вероятно.

— Ами сърцето, дишането, мозъчната дейност, посиняването на трупа и вкочаняването? Никой ли не е обърнал внимание на тези неща?

— Изглежда, че всички са загазили сериозно. Човекът е бил ударен от мълния, паднал е от покрива и очевидно е получил временно спиране на сърцето и дишането. Направили са опит за оказване на неотложна помощ, но са спрели, защото това рязко е увеличило загубата на кръв и костите на шията и гърдите са изглеждали счупени. Същото важи и за дефибрилацията. Участъковият лекар, който съвместява функцията и на съдебен патолог, твърди, че уврежданията на жизненоважни органи, неуспешното изкуствено дишане и дефибрилациите, заедно с фаталните наранявания на тялото, са го навели на разумно обоснованото заключение, че човекът е починал.

— Ами в погребалната агенция?

— Директорът на агенцията твърди, че просто е осигурил временно съхранение на трупа, докато близките решат какво да правят с него. Мъжът не е бил съблечен и затова никой не е забелязал наличието или отсъствието на трупно посиняване. Що се отнася до вкочаняването, то все още не е било настъпило, когато трупът е занесен в агенцията, и никой не е обърнал внимание при преместването му в ковчега няколко часа по-късно. Но това може да се дължи на ниската температура в хранилището.

— Но човекът всъщност е бил жив — в кома вследствие от мълнията?

— Така изглежда. Има видеозапис, показващ как се свестява и излиза от погребалната агенция. Плюс доказателства за присъствието му на други места по-късно същата нощ.

— Никога не съм чувала патолог да направи такава грешка. Да не е бил пиян?

— Собственикът на погребалното бюро изказа такова подозрение. Твърди, че лекарят миришел на алкохол. Повдигна доста сериозни обвинения. Лекарят категорично отрече. В момента няма как да се установи истината.

— Това би обяснило много неща.

— Може би, но няма да улесни залавянето на убиеца. Тази лудост в новините на РАМ също не помага. Ще накарат селяните да хукнат с вили и сопи на лов за зомбита.

Лицето на Мадлин помръкна.

— Не е смешно. В наши дни селяните имат автомати.

24

Опитите на Гърни да заспи тази нощ бяха многократно прекъсвани — първо от вятъра в храстите пред прозорците на спалнята, а после от силен дъжд. Когато най-сетне заспа, точно преди зазоряване, шумът на бурята предизвика тревожни сънища, от които не след дълго го изкара звънът на будилника.

Той се изкъпа, облече се, бързо си свари кафе и тъкмо се канеше да остави бележка на Мадлин, когато тя влезе в кухнята по пижама.

— Връщаш се на онова ужасно място?

— Първо ще се видя с Джак Хардуик в „Абелардс“. Той знае някои неща за Ларчфийлд от дните си в щатската полиция.

Мадлин пъхна пакетче кафе в горната част на кафемашината и сложи любимата си чаша под чучура.

— Отложих вечерята с Уинклър за утре вечер. Става ли?

— Утре е добре.

Тя остана втренчена в кафеварката, докато чашата ѝ бавно се пълнеше. След малко отбеляза:

— Не каза нищо за въжето.

Замълча в очакване на отговора му.

— О, да. Правоъгълникът, очертан с жълто въже отстрани на кокошарника. Мислех да те питам.

— Строя пристройка.

— Ти ли я строиш?

— Ами ти очевидно си твърде зает. Мисля, че знам достатъчно за дървените конструкции от времето, когато работех като доброволец в „Хабитат“.

— Това е пристройка за… какво?

— Може да е за всичко. Може да е просто за повече кокошки. Ще бъде интересно предизвикателство.

Гърни погледна стария стенен часовник. Трябваше да тръгва, ако искаше да не закъснее за срещата с Хардуик. Потисна желанието си да зададе още няколко въпроса за пристройката, прегърна и целуна Мадлин и се отправи към колата си.

„Абелардс“, някога западнал общ магазин в селцето Дилуид, беше префасониран и от няколко години функционираше като претенциозно кафене благодарение на усилията на преселница от Бруклин на име Марика. Прашните витрини с консервирани зеленчуци, чипс с вкус на барбекю и двулитрови бутилки безалкохолни от съмнителни марки бяха сменени с вносни спагети, пресни кроасани и забележителен асортимент от „домашни“ напитки. Кафенето бе станало любимо място за закуска на местната компания от идващи за уикенда градски хипстъри.

Когато Гърни влезе в паркинга, колата на Хардуик — понтиак Джи Ти О от 1970 година, вече беше там. Тромавата грубост на мощната стара кола, произведена преди половин век и сериозно нуждаеща се от пребоядисване, контрастираше рязко с елегантните беемвета и аудита до нея.

Хардуик седеше на малка маса в задната част на салона. Марика — предизвикателна с оформената си на шипчета синя коса, блуза с дълбоко деколте и тесни панталонки — работеше на еспресо машината на един страничен плот. Докато отиваше към Хардуик, Гърни мина покрай две маси, заети от слаби мъже със скъпи прически и добре оформени бради.

От последната им среща с Хардуик беше минала почти година, но той винаги изглеждаше по същия начин. Стегнато мускулесто тяло в черната тениска и дънки; сурово лице; смущаващи бледосини очи като на ескимоско куче. И, разбира се, поведението.

— Гърни, впечатлен съм, мамка му! Първо си топченге в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. След това се местиш тук, за да учиш местните аборигени как да си бършат задниците. И накрая оглавяваш лов на зомбита. Респект.

Гърни седна на масата.

— Здравей, Джак.

— Какво се мъти в този Ларчфийлд? Това, което чух, много ми прилича на масова психоза.

— И ти ли гледа ония странни новини?

— Странни? Направо малоумни. Някакъв психопат сатанист е ударен от мълния, после възкръсва и убива трима души — включително Ангъс Шотландския боклук? Никога не съм чувал нещо подобно.

— Този случай наистина има своите особености.

Хардуик се изсмя — звук, който много приличаше на кучешки лай. Един от хилавите брадати мъже погледна разтревожено към тях.

— Гледах пресконференцията на полицейския шеф. Прилича ми на едно тресящо се от нерви недоразумение, с което имах неудоволствието да се срещна на една катастрофална междуведомствена конференция по случая „Пигърт“. Същият ли е?

— Да.

— И този некадърник е най-добрият полицай на Ларчфийлд?

— Да.

— Как, по дяволите, се е стигнало дотам?

— Дълго е за разправяне. Не знам всички подробности.

— Как те въвлече в това?

— Още една дълга история.

— Интересно ми е да я чуя.

— Първо имам нужда от кафе.

Гърни махна на Марика, която се връщаше към бара, след като бе сервирала нещо, приличащо на капучино, на масата на брадатите мъже.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Двойно еспресо?

— Добра памет. Отдавна не бях идвал.

— Прекалено отдавна. — Тя отиде до кафемашината, сипа кафени зърна и пусна кафемелачката.

Хардуик го погледна и се усмихна хладно.

— Хайде, говори. Какво, по дяволите, правиш в Ларчфийлд?

— Морган ми се обади. Не се бяхме чували, откакто го изгониха от отдела преди четири години.

— За какво?

— Грешни жени, грешни обстоятелства, всякакви грешки.

— Не се изненадвам. Спомням си, че на съвещанието за „Пигърт“ приличаше на обидено момченце. Някои жени си падат по такива.

— Работата е там, че когато го изритаха, е успял да си стъпи на краката. Някой го е свързал с Ангъс Ръсел и Ръсел го избрал за началник на охраната на колежа в Ларчфийлд, а година по-късно го назначил за шеф на полицията. Хубаво местенце, тихо селце, никакви истински престъпления — докато преди няколко дни не се отприщва истински ад.

— И тогава уязвимото момченце ти се обади?

— Да. Сензационно убийство, ужас в рая, главният му защитник е мъртъв, работата му е поставена на карта, самочувствието му е на бунището — моля те, помогни ми, помогни ми.

— Защо не го разкара?

— Трудно е да го направиш с бивш партньор, който ти е спасил живота.

Изражението на Хардуик не се смекчи. В него нямаше нищо меко. Но той си пое бавно дъх и кимна.

— Фактор, който не е за пренебрегване. Какво искаш от мен?

— Предимно информация. Тъй като Ларчфийлд е в същия щатски полицейски район, където ти работи, помислих, че може да знаеш нещо за селото.

— Знам. Ужасна дупка. Ангъс Ръсел беше феодалът и Ларчфийлд беше неговото имение. Местните сноби се водеха по свирката му. Илюзия за аристокрация.

— Имаше ли врагове?

— Разбира се, че имаше. Точно затова попадна в полезрението на Криминалното бюро. Но разследването не доведе до нищо.

— Какво разследване?

— Преди пет-шест години Ръсел се замеси в ожесточена война с надцакване за закупуването на първокласен парцел на езерото Шамплейн. Конкурентът му в търга изчезна и Ръсел получи имота.

— Изчезнал? Просто така?

— Просто така. Разследването не доведе до нищо. Никакви доказателства за нечестна игра. Няма закон, който да забранява изчезването. Но жената на изчезналия нае частен детектив, който провери миналото на Ръсел и откри нещо интересно. Няколко години по-рано предприемач от Рочестър е съдил Ръсел за неустойка от няколко милиона долара поради провалена сделка. Той също изчезнал безследно.

— Това сигурно е привлякло вниманието на Бюрото.

— За кратко. Работата е там, че човекът, който е изчезнал, имаше проблеми със закона — други хора го съдеха, както той съдеше Ръсел. И освен това любовницата му беше изчезнала по същото време. Нямаше следи от насилствено отвличане. Възможността да е решил да започне нов живот в друга част на света изглеждаше логично обяснение. Край на случая.

— Съвпадението с първото изчезване не е било достатъчно, за да продължите разследването, така ли?

— Срещу един от най-големите политически спонсори в щата? Луд ли си?

— Ръсел е раздавал пари наляво и надясно?

— Където можеше да си купи подкрепа.

— Имаше ли противници на място?

— Най-видимият от тях беше оня малък задник кметът на Ларчфийлд.

— Чандлър Аспърн?

— Същият. С малки кръгли очички като кози дарадонки.

— Някаква идея за какво са се скарали?

— Несходство в характерите? Кръстосване на рога между доминантни мъжкари?

— Ами Били Тейт? Знаеш ли нещо за него?

— Не. Докато бях там, не е попадал в радара на щатската полиция. Ако е имало проблеми с него, са ги решавали на местно или окръжно ниво. Но „РАМ Нюз“ твърди, че той е вашият заподозрян в убийствата, значи сигурно е бил той, нали? Някакви следи?

Гърни поклати глава.

— Свидетелства, че е бил забелязан. Ексцентрична приятелка, която следим. Но никаква ясна следа.

— Самотниците са много трудни за проследяване.

Марика донесе на Гърни двойното еспресо и няколко домашни анасонови курабийки.

— Безплатен подарък — каза тя. — За да се сещаш да идваш по-често.

Хардуик я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и отбеляза:

— Тази жена може да накара всеки мъж да се усъмни в мъдростта на стабилната връзка.

Това накара Гърни да си спомни за Ести Морено, приятелката на Хардуик. Ако човек има стабилна връзка, можеше да направи много по-лош избор от Ести. Гърни отпи голяма глътка от силното кафе.

— Ами преподобният Сайлъс Гант? Знаеш ли нещо за него?

— Кучи син. Сетил се е, че религията е идеалният щит срещу закона. В Бюрото установихме, че има източници на приходи от търговия с оръжие, уебсайт за конспиративни теории и евангелистки дарения. Невероятно е колко фъшкии може да продаде човек, ако им лепне етикета „религия“. По същество, пълен боклук, който държи в джоба си куп продажни политици.

— Тази Църква на патриарсите в Бастенбург ли е главното му седалище?

— Може да се каже. Освен това има хиляда декара укрепена военизирана зона в гората около града. Регистрирана е като освободена от данъци църковна собственост. Всъщност е малка държава на тежковъоръжени откачалки — с харем за полигамии дъртаци.

Гърни изведнъж си даде сметка, че точно въоръжената организация на Гант е била групировката, която жената на Майк Морган се е опитала да закрие, преди да се разболее. Помъчи се да си спомни какво точно му беше казал Морган. В този момент забеляза, че Хардуик го гледа изпитателно, с насмешливо наклонена на една страна глава.

— Имаш ли нещо наум, Джак?

— Преди няколко минути ми каза, че искаш информация.

— Е, и?

— И това ме кара да се замисля… какво още искаш?

Гърни не виждаше смисъл да премълчава идеята, която се беше зародила в ума му, колкото и далечно да изглеждаше реализирането ѝ в момента. По-добре беше да я сподели.

— Подкрепления. За всеки случай.

— Имаш предвид, в случай че полицията на Ларчфийлд не може да се справи?

— Както казах, за всеки случай.

Хардуик се усмихна хладно.

— Лека или тежка артилерия?

— Рано е да се каже. Просто имам неприятното предчувствие, че случващото се в това странно селце може да е по-сериозно, отколкото изглежда.

— По-сериозно от зомби, което тича наоколо и прерязва гърлата на хората?

Хардуик се усмихна още по-широко. В ледените му сини очи блесна искра. Този човек беше роден авантюрист.

25

По време на едночасовото пътуване до Ларчфийлд дъждът, който беше спрял преди зазоряване, отново започна. Мислите на Гърни се колебаеха между обезпокоителната информация на Хардуик за бизнес сделките на Ангъс Ръсел и собствените му опасения за причините, поради които Морган го въвлече в разследването.

Вероятно мотивацията на Морган беше повече или по-малко такава, каквато я представяше, но Гърни не можеше да се отърси от чувството, че бившият му партньор може би замисля по някакъв потаен начин да си поиска обратно услугата за случилото се по време на онази престрелка в Бронкс.

Има ли някакъв аспект в това разследване, към което очаква да подходя благоприятно за него заради това, което му дължа? Ще се наложи ли да го измъквам от някаква каша, в която се е забъркал? Да не би да се опитва да ме въвлече в потулване на нещо? Или и аз ставам параноик като него?

След като се убеди, че въпросите за мотивите на Морган нямат задоволителен отговор, поне засега, Гърни най-сетне успя да ги прогони от съзнанието си.

Докато пристигна в Ларчфийлд, дъждът спря, но тъмните облаци останаха. В сегашното му мрачно настроение му напомняха за кълба от мръсна вата.

Пред сградата на полицейското управление имаше два репортерски микробуса. На задния паркинг бяха спрени трети микробус и няколко частни коли. Сред тях беше тъмносиньото беемве на кмета Аспърн.

Веднага щом Гърни отвори вратата на субаруто си, към него изтича блондинка с червен блейзър, придружена от оператор.

— Може ли да ви задам само един въпрос?

По натрапчиво пискливия глас — в комбинация с блейзъра и буйната руса коса — той разпозна Кели Тремейн от РАМ. Усмихна се на примамката „само един въпрос“. Тази тактика предизвикваше любопитство, създаваше впечатление, че човек лесно може да се измъкне, и беше трудно да кажеш „не“.

— Не — отвърна учтиво Гърни.

— Само един кратък въпрос, Дейвид! — извика тя след него, докато той излизаше от паркинга.

За момент Гърни се почуди как е узнала името му, но нямаше смисъл да пита. Участието му може би беше разкрито от този, който им бе дал видеозаписа от погребалната агенция. Или от някой друг. Може би от РАМ дори използваха софтуер за бързо разпознаване на лица в микробусите със сателитни антени. Всъщност нямаше значение. Идеята, че човек може да запази самоличността си в тайна, както повечето форми на лична неприкосновеност, беше реликва от една отминала епоха.

Дежурният сержант — мъж с наднормено тегло, бръсната глава, дълги мустаци и копчета, опънати до скъсване — го насочи към кабинета на Морган.

Скромна месингова табела на вратата гласеше: „Началник-управление“.

Гърни почука и Морган отговори:

— Влез.

Въпреки че кабинетът беше много по-малък от заседателната зала, ламперията и мебелите бяха от същия полиран до блясък махагон. Освен масивното бюро и няколко секции за книги, имаше кръгла маса с шест стола около нея. Морган стоеше зад един от тях. Брад Словак и Кира Барстоу седяха един срещу друг.

— Ела при нас — каза Морган, като посочи един от празните столове. — Трябва да обсъдим ситуацията, преди да се срещна със селския съвет. Помолих Брад и Кира да ни съобщят последните новини. Искаш ли кафе?

— Току-що пих.

Гърни седна до масата.

— Добре. Брад, твой ред е.

Словак завъртя дебелия си врат на едната и на другата страна, след което прокара двете си ръце по четинестата си глава и заговори:

— Първо, най-лесното. Момчетата в гората, които наблюдават къщата на Кърсън, казаха, че снощи не се е появявал никой, а тази сутрин е дошла една кола. Регистрационният номер е на името на Харолд Стърн. Има един Харолд Стърн, работещ за адвокатска кантора в Олбъни. „Гарбъл, Стърн, Харшман и Блек“. Може би Кърсън очаква проблеми и иска съвет на място.

— Лошо — измърмори Морган. — Някакви сигнали на съобщението ни за издирване?

— Нищо. Няколко искания за изясняване, но никакви следи. За разлика от потока от обаждания, предизвикани от снощната емисия на „РАМ Нюз“ с изтеклия видеоклип. Хората виждат Тейт навсякъде, в различни краища на окръга по едно и също време. Знаете ли какво мисля, че ще стане? Разни сополанковци ще почнат да мацат с червена боя качулките на суитшъртите си и ще тръгнат да плашат хората. При тази психоза, която създава Гант, накрая ще гръмнат някого.

— Само това ни липсва — промърмори Морган. — Някакъв резултат от търсенето на свидетели?

— Нищо ново.

Морган се обърна към Кира:

— Има ли резултати от лабораторията?

— Отпечатъците от двете убийства — на Кейн и на Мейсън, са на Били Тейт. Отпечатъците от маратонки по прашния под на плевнята на Мейсън съвпадат с тези в погребалното бюро и с подметките на тези, които се виждат на краката на Тейт, когато лежи на носилката пред църквата. Посланието на стената в къщата на Линда Мейсън е написано с кръв от нейната група. В момента чакаме ДНК потвърждение. Изглежда, кръвта е нанесена с тънка четка за еднократна употреба. Не намерихме такива нито в къщата, нито в плевнята, така че вероятно Тейт е дошъл подготвен.

Морган погледна Гърни.

— Какво мислиш?

— Интересна комбинация от лудост и логика.

Морган кимна смутено.

— Това ли е всичко, Кира?

— Засега.

— Дейв, имаш ли въпроси?

— Да. — Гърни се обърна към Словак. — Когато компютърните специалисти са проникнали в телефона на Мери Кейн, какво са търсили?

— Телефонни и текстови съобщения, изпратени и получени. Това беше целта, нали?

— Не е зле да проверим дали не е използвала телефона като диктофон.

— Да записва разговорите си?

— Мислех си за клуба на любителите на нощните птици, от който са ѝ изпращали съобщения.

— Клуба на совите ли?

— Да. Казахте, че в едно от съобщенията се споменава уебсайт, където човек може да слуша гласовете на птиците. Хрумна ми, че ако се интересува от такива неща, може затова да е излязла на верандата с телефона си посред нощ — да записва крясъци, бухане или каквото друго издават совите. Съмнявам се да е очаквала спешно обаждане в два през нощта.

Словак премигна озадачено.

— Искате да проверим дали е записвала бухалите?

— Ако телефонът е бил до нея, за да записва тези звуци, и ако функцията е била активирана, когато е дошъл убиецът, може да е записано нещо полезно. Вероятността не е голяма, но лесно може да се провери.

— Ще го направим.

Морган погледна нервно часовника си и каза:

— Благодаря на всички. Уведомете ме, ако се появи нещо важно.

След този намек, че са свободни, Словак и Барстоу излязоха.

Морган се усмихна мрачно.

— Сега идва срещата със селския съвет. Очаквай най-лошото. Членовете му са Рон Фалоу, Данфорт Пийл, Чандлър Аспърн, Хилда Ръсел, Хармън Госет, Мартин Кармъди и Гифърд Стайлс. Госет е селският адвокат, умът му реже като бръснач, но иначе има приветливостта и чара на труп; Кармъди е пенсиониран директор на пиар агенция; Стайлс е глупак от стара богата фамилия, когото Ангъс е вкарал в съвета, за да си осигури един допълнителен глас. Готов ли си?

— Тази сутрин научих, че няколко души, които са имали бизнес конфликти с Ангъс, са изчезнали безследно. Вярно ли е?

Морган поклати глава.

— Както го казваш, звучи ужасно. Няма никакви доказателства, че Ангъс е бил замесен… в нещо от това, което казваш. Нито една улика, че тези така наречени изчезвания не са по собствена инициатива на замесените или че имат нещо общо с Ангъс.

— Ти обаче знаеш за тези инциденти.

— Да, но не по начина, по който намекваш.

— Не мислиш ли, че беше уместно да ми кажеш за тях?

— За да бъда съвсем честен, не. Мисълта ми е — какво общо имат две необосновани обвинения отпреди години с убийствата, извършени от Били Тейт?

— Нямам представа. Но това са неща, за които обичам да мисля.

Морган го изгледа сконфузено, после погледна часовника си, покашля се и каза:

— Хайде да отиваме на срещата.

26

— С тези изобретатели на кризи, с тези професионални лъжци, с тези кабелни шутове, които се опитват да убедят света, че животът в Ларчфийлд е някакъв филм на ужасите… — говореше Чандлър Аспърн, когато Морган и Гърни влязоха в заседателната зала.

Седеше в единия край на правоъгълната маса, а шестимата други членове на селския съвет седяха един срещу друг, по трима от всяка страна.

Морган и Гърни заеха двата свободни стола в края на масата срещу Аспърн.

— Трябва да контролираме публичната информация — продължи той. — С тези безумни преувеличения и луди теории, разпространявани от медиите, реномето на Ларчфийлд ще отиде по дяволите.

Мартин Кармъди и Гифърд Стайлс кимнаха в знак на съгласие.

Аспърн продължи:

— Програмата на РАМ снощи беше ужасна. А днешните заглавия са още по-лоши. „Мъртъвци се разхождат из Хароу Хил“ — това беше първата новина в съобщенията на телефона ми.

Кармъди — добре охранен, червендалест, с прошарена коса — заговори с плътен баритон на старовремски радиоговорител:

— Нещо трябва да се направи, и то бързо.

Стайлс, намръщен като възрастен аристократ, който гледа поло и е недоволен от хода на играта, поклати глава.

— Това е недопустимо. Тейт дори не е от Ларчфийлд. Той е от Бастенбург. Това са умишлени клевети срещу селото ни. Трябва да ги спрем. — Погледна през масата към Госет. — Направи нещо, Хармън. Ти си нашият адвокат, по дяволите. Вземи мерки, човече!

Госет не каза нищо. Слаб, с оредяла коса, той гледаше безизразен като риба.

Пийл заговори и в патрицианската му интонация прозвуча остра нотка:

— Първият приоритет трябва да бъде да запушим течовете! Нищо няма да постигнем, ако неща като видеото с Тейт постоянно изтичат в жълтите медии. Щетите са неоценими — и за града, и за мен лично. Който е дал видеото на РАМ, е искал да ни направи на глупаци.

Въпреки че Пийл говореше на него, Госет продължи да мълчи и да гледа втренчено. Фалоу очевидно се чувстваше неудобно, но също не каза нищо.

Аспърн погледна през масата към Морган.

— Откриването на информатора е работа на полицията.

— Работим по въпроса.

Гърни си даде сметка, че това е още нещо, което Морган не му беше споменал.

— Що се отнася до по-общия въпрос — продължи Аспърн, — имаме нужда от спокойни, последователни послания, за да противодействаме на медийното отразяване. Може би Мартин с неговия опит ще ни помогне да измислим такава стратегия.

Кармъди се покашля.

— Ще направя всичко по силите си. Но преди да ушия костюма, трябва да знам мерките на тялото.

Морган премигна объркано.

— Мерките на тялото?

— Суровите факти по случая, особено тези, които предизвикват безпокойство. Професионално ушитата дреха може да изглади много недостатъци, ако знаем какви са те.

— Обезпокоителен факт номер едно — отсече Пийл — е това, че човек, който беше обявен за мъртъв, се оказа съвсем жив. Тази колосална грешка е в основата на безумните заглавия за „зомбита“ и всички други проклети проблеми, пред които сме изправени.

— Адски безполезно наблюдение — промърмори Фалоу, като хвърли мрачен поглед към погребалния агент.

Кармъди кимна внимателно, сякаш това беше обичайна среща с клиенти на пиар услугите му.

— Според моя опит — каза той, без да обръща внимание на очевидното напрежение в стаята — има три ключови елемента в стратегията за предаване на посланията по време на криза. Простота, проекция на компетентност и демонстриране на прозрачност. За начало е важно да обясним установяването на смъртта като обоснована диагноза въз основа на наличните факти. Последвалото съживяване на субекта трябва да се обяви за необичайно, но далеч не единствено по рода си събитие. Сигурен съм, че в интернет могат да се намерят и други примери за такива съживявания. Целта е да го демистифицираме и да отнемем горивото, което подклажда свръхестествените теории.

Аспърн се усмихна.

— „Просто“ звучи добре. Земно. Без извинения. Няма нужда да се впускаме в каквито и да било оправдания като смазващото натоварване на нашия патолог с всички тези случаи на предозиране с хероин, аутопсии и така нататък, с които трябва да се занимава.

— Точно така! — възкликна Кармъди. — Основно правило номер едно: никога не се оправдавай за грешка, когато инцидентът може да бъде описан по начин, който не го представя като грешка, а като случай на здрава професионална преценка, замъглена от подвеждащи факти.

— Харесва ми — каза Аспърн. — Какво мислиш от правна гледна точка, Хармън?

Госет кимна едва забележимо в знак на одобрение.

Стайлс изглеждаше така, сякаш получаваше газове.

— Проблем ли има, Гифърд? — попита Аспърн.

— Хубаво е, че Фалоу ще се отърве. Освен това ми харесва, че всички тези глупости за „възкресение“ ще бъдат отречени. Но какво ще кажете за приказките за магьосничество и сатанизъм? Имаме ли план как да ги оборим?

Кармъди кимна.

— Всичко това е част от един и същ проблем, Гифърд. Решението зависи от тона и от речника. Нека никога да не използваме гръмки, размити, мистични думи в публичните си изказвания. Придържайте се към ясни, кратки, прости термини. Заподозреният престъпник е бивш затворник от лош квартал, с история на заплахи и нападения. Полицията го издирва. Наблягайте на практическите мерки. Приказките за магьосничество трябва да бъдат представени като глупаво отвличане на вниманието, което не заслужава обсъждане. Подчертавайте, че ирационалните спекулации винаги помагат на престъпника. Показвайте училищна снимка на заподозрения, за предпочитане такава, на която изглежда слаб и тромав — очевидно без свръхестествени способности — долнопробен престъпник, чието залавяне е само въпрос на време.

Аспърн погледна през масата към Морган.

— Съгласен ли си с това?

Морган се прокашля.

— Напълно.

— А вие, детектив Гърни? Нещо да добавите?

— Бъдете внимателни, не подценявайте опасността. Наоколо обикаля убиец. Той е опасен, умен, деен и хладнокръвен. И вероятно още не е приключил.

Аспърн премигна изненадано.

— В какъв смисъл?

— Мисля, че има планове за нови убийства.

Няколко гласа прозвучаха едновременно.

— Откъде знаете?

Гърни не искаше да разкрива чувствителна информация в среда, откъдето лесно можеше да изтече.

— Засега не мога да кажа със сигурност, но някои факти сочат, че Тейт подготвя нови атаки.

— Боже мой — възкликна Стайлс. — Какви атаки? Не трябваше ли да бъдем предупредени за личната си безопасност?

— Споделянето на това, което знам, не би било от полза за тази цел. — Гърни се обърна към Аспърн. — Но има нещо, което трябва да се добави към всички публични изявления на кметството и на полицията — молба към всички, които Тейт някога е заплашвал, да ни се обадят незабавно.

Аспърн изглеждаше разтревожен.

— Защо мислите така?

— Тейт е заплашил да убие Ангъс Ръсел и Ангъс Ръсел е мъртъв. Заплашил е да убие Линда Мейсън и Линда Мейсън е мъртва. Не трябва да пренебрегваме заплахите, които е правил в миналото.

Малките очи на Аспърн се разшириха.

— Той ме заплаши.

— Кога?

— Скоро след като излезе от затвора. Точно след като Селена Кърсън му купи оранжевия джип. Хванах го да ме следи.

— И какво стана?

— Казах му да се махне от имота ми. Той каза, че всеки, който твърди, че притежава Хароу Хил, заслужава да умре.

— Съобщихте ли в полицията?

Аспърн поклати глава.

— Реших, че само си говори.

Когато срещата приключи, Кармъди излезе заедно с Аспърн. Гърни се обърна към Хилда Ръсел, която не беше казала нито дума по време на разискването и сега се готвеше да си тръгне. Добре сложена жена с къса бяла коса, плътно прилепнала на голямата ѝ глава, тя носеше строг сив костюм и черно поло. Костюмът подчертаваше физическото ѝ присъствие.

— Преподобна Ръсел?

— Здравейте, детектив Гърни.

Сините ѝ очи блестяха интелигентно.

Двамата се усмихнаха и се ръкуваха. Ръката ѝ беше силна и изненадващо груба.

— Исках да ви питам нещо… — започна той.

— Може ли да поговорим по-късно? Кажете час.

— След трийсет минути?

— Тук или в пасторския дом?

— Пасторският дом звучи много по-интересно.

— Ще ви чакам.

Тя излезе от заседателната зала с лека за толкова солидна жена походка.

Освен Морган и Гърни в залата остана само доктор Фалоу. Носеше същия син блейзър като на мястото на убийството на Кейн. Стоеше до стола си и гледаше нещо на телефона си. Общото възмущение, видимо на лицето му през по-голямата част от заседанието, сега се беше сменило с емоция, която Гърни не можеше да определи.

Морган се обърна към Гърни:

— Какви бяха тези приказки, че си намерил доказателства за планирани нови убийства от Тейт?

— Само предположение. Но това, което открих, изглежда притеснително. Тейт е написал посланието за тъмния ангел на стената с кръвта на Линда Морган. За целта са му били достатъчни около петдесет милилитра кръв. Но от тялото ѝ е била източена над десет пъти повече и е била отнесена от мястото. Това не доказва нищо, но подсказва за някакъв план.

— Значи мислиш, че сме в началото на…

Фалоу ги прекъсна, като се приближи с телефон в ръка.

— Началник, намерих нещо, което може да ви бъде интересно. Нещо, което ме притесни в аутопсията на Ръсел. Местоположението на отрязания пръст. Напомни ми за нещо.

Той вдигна телефона. На дисплея имаше снимка на мъж с прошарена коса и стиснати зъби, седнал на свидетелското място в съдебна зала и театрално сочещ с пръст някого или нещо.

— Ангъс — промърмори Морган.

— Да — каза Фалоу. — Когато съдеха Били Тейт за заплахи. Прокурорът накара Ръсел да посочи човека, който го е заплашил. И Ангъс посочи право към Тейт. Знаете ли какво се случи после?

Морган поклати глава.

— Когато Ангъс го посочи, Тейт изкрещя: „Ще откъсна този пръст и ще ти го завра в задника!“. Интересно съвпадение, не мислите ли?

27

Въпреки че „Сейнт Джайлс“ беше, както се казва, на един хвърлей от полицейското управление, от другата страна на селския площад, Гърни реши да отиде с колата. Хрумна му, че след като говори със сестрата на Ангъс Ръсел, може да продължи по Уотървю Драйв до къщата на Мери Кейн. Понякога преминаването по маршрута на убиеца — да изминеш пътя, по който той е минал; да видиш това, което той е видял, — водеше до неочаквани прозрения. Но първо, и по-конкретно, искаше да си състави по-добра представа за Хилда Ръсел, чието присъствие в заседателната зала не му бе разкрило нищо.

Когато зави по алеята до църквата „Сейнт Джайлс“, забеляза, че на пътеката до ъгъла на сградата се извършва някаква ремонтна дейност. Двама мъже полагаха нов чакъл на мястото, където се бе приземил Тейт. Съдейки по голямото кърваво петно на качулката на Тейт, можеше да се очаква, че чакълът под него също е бил изцапан, и това обясняваше сегашното почистване.

Гърни продължи по алеята до паркинга, разделящ църквата от голяма викторианска къща, боядисана в приглушени сиво-синкави тонове. Чиста пътека от сини камъчета, от двете страни на която бяха засадени лилави петунии, водеше от паркинга до стълбите на верандата. По средата на входната врата бе монтиран механичен звънец от старинен бронз. Точно когато посегна към него, вратата се отвори.

— Точно навреме — каза Хилда Ръсел, като се дръпна назад, за да го пусне. Все още носеше сивия костюм и черното поло. — Елате насам.

Преведе го през тъмно, облицовано с дървени панели централно фоайе в светла, просторна стая в задната част на къщата. Прозорците, заемащи цялата височина на стената, напомняха на онези в спалнята на Ангъс Ръсел. Гледаха към тиха градина в английски стил, пълна с пролетни цветя и цъфнали японски вишни. Един градинар буташе косачка по пътеката между цветните лехи.

Черешовото бюро, шкафовете и библиотеките в стаята бяха в семпъл стил „Шейкър“. Тапицираните с ярка дамаска диван и фотьойли изглеждаха големи и удобни. Тухлената камина беше почистена от пепелта. Кристалната ваза на полицата беше пълна с нарциси.

— Много красиво — каза Гърни, докато оглеждаше. — Това ли е кабинетът ви?

— Да, но се старая да не изглежда особено официално. Заповядайте, седнете. — Тя посочи един от фотьойлите до камината.

Седна срещу него.

— И така. С какво мога да ви помогна?

— Преди всичко, позволете ми да изкажа съболезнованията си. Извинявам се, че ви безпокоя с въпроси в такъв момент.

Тя сложи ръце в скута си.

— Няма нужда да се извинявате. Питайте каквото искате.

— Тази сутрин бяхте много мълчалива на срещата. Чудех се защо.

— Любимата поговорка на майка ми беше: „Научи се да слушаш и после слушай, за да се научиш“. Мисля, че и аз се водя по нея.

Той се усмихна.

— Тук ли живеете, в пасторския дом?

— Да. На горния етаж. Уютно малко убежище само за мен.

— Там ли бяхте, когато Тейт падна от покрива на църквата?

— Имате предвид, когато мълнията на Йехова удари злото оръдие на Сатаната? — Въпреки помпозния тон игривата искрица сарказъм в очите ѝ подсказваше, че се шегува. — Да. Спя дълбоко и затова пропуснах представлението. Но не трябва да се шегувам с това. Тъжен край на тъжен живот.

— Защо мислите, че се е качил там?

— Предполагам, че за да напръска със спрей онзи символ върху камбанарията — емблемата на адския огън, или поне така ми казаха.

— Изненадва ли ви, че някой е решил да причини това на църквата ви?

— След почти четирийсет години слушане на изповеди, от които десет като капелан в затвора, никакъв акт на вандализъм не може да ме впечатли. Повече ме тревожи начинът, по който хитрите надути мошеници като Сайлъс Гант използват всичко това за собствените си цели.

— Ами възкресението на Тейт, след като са го обявили за мъртъв? Това впечатли ли ви?

— Ако беше за първи път, може би щеше.

— Моля?

— Били има тъмна история. Нездрави връзки, за които имаше всякакви гнусни слухове, които не смятам да обсъждам. Все пак сигурно вече знаете, че баща му беше осъден, защото застреля Били и го вкара в това, което наричат вегетативна кома. Два дни по-късно той отворил очи и попитал къде е и защо, по дяволите, са го закачили за всички тези проклети апарати. Лекарите не можаха да го обяснят. Нарекоха го чудо.

— И сега се случва още едно.

— „Чудо“ не е точно определение. За малко да ме изключат от семинарията, защото твърдях, че тази дума няма никакво реално значение.

— Как бихте нарекли последното му съживяване?

— Предвид последвалите събития бих го нарекла нещастие. — Тя замълча, като се загледа към празната камина. — Разбрах, че имате доказателства, които го свързват с убийството на брат ми.

— Това изненадва ли ви?

Хилда Ръсел премести поглед от камината към един от прозорците, гледащи към цветната градина.

— Били винаги е бил неуравновесен. Предсказуемо непредсказуем. Почти със сигурност страда от липса на самоконтрол, както и редица други психични разстройства. Невероятно е, че оцеля толкова дълго. Но убийство? — Поклати глава. — Не бих казала, че е способен на такова нещо. Особено да убие Мери Кейн. Всички я обичаха. Дори Били, мисля.

— Но ако го е разпознала в нощта на убийството на Ангъс… инстинктът за самосъхранение може да бъде силен мотив.

— Да. Знам.

— Казаха ми, че в миналото е имало обвинения за изчезването на хора, които са били замесени в конфликти с Ангъс.

Хилда Ръсел се втренчи в някаква точка в градината.

— Тези обвинения изненадват ли ви?

Тя въздъхна.

— „Изненада“, както и „чудо“, е твърде често използвана дума.

— Смятате ли тези обвинения за правдоподобни?

— Мисля, че този, за когото се говореше, че е изчезнал, наистина е изчезнал. Защо е изчезнал, това е друг въпрос. Дали Ангъс е имал пръст в тази работа? Нямам причина да мисля, че е така.

Това, помисли си Гърни, далеч не беше всеотдайна защита на невинността на брат ѝ. Канеше се да зададе въпрос в тази посока, но тя го изпревари:

— С Ангъс не бяхме особено близки. Недостатъкът от това беше липсата на семейна топлина, на която се радват някои братя и сестри. Плюсът е обективността, способността да видиш хората такива, каквито са. Никога не съм споделяла ценностите и амбициите на Ангъс. Знам, че можеше да е опасен човек, ако е притиснат в ъгъла. Личните му желания бяха най-важни в живота му и имаше средствата да ги постига. Дали е имал средства да организира изчезването на враговете си? Разбира се. Дали го е правил? Не знам. Може би не искам да знам.

Гърни стана от стола и се приближи до най-близкия прозорец. Лек ветрец люлееше тънките клони на японските вишни.

— Ами Лоринда? Какво можете да ми кажете за нея?

— Имате предвид освен факта, че беше очевиден симптом на най-голямата слабост на Ангъс?

— Похотта?

— Похотта беше само част от това.

Той я погледна.

— Част от какво?

Тя задържа погледа си върху лицето му.

— От абсолютната му увереност в собствените му желания. Ангъс никога не искаше нищо просто защото е хубаво. Беше хубаво, защото той го искаше — и щом го пожелаеше, трябваше да го получи на всяка цена.

— И е получил Лоринда на много висока цена?

— Лоринда Стрейн Ръсел е това, което глупавите журналисти биха нарекли съпруга трофей. Но освен това тя е шишенце с отрова, социопатка и — ако мога да използвам термин от една отминала епоха — курва.

Гърни се върна на фотьойла си.

— Тоест е имала извънбрачни връзки?

— Така се говори.

— Връзки с кого?

— Хора, които могат да ѝ бъдат полезни.

— Като например?

— Без доказателства би било клевета, ако спомена имена.

Гърни се въздържа да ѝ напомни, че липсата на доказателства не ѝ попречи да назове името на Лоринда.

Може би чувствайки се неловко, тя добави:

— Поговорете с нея за час. Разпитайте я. Наблюдавайте я. Слушайте я. Бързо ще разберете с какво животно имате работа.

— Какво можете да ми кажете за Селена Кърсън?

Ръсел облиза устни и като че ли се поотпусна.

— Човек без всякаква връзка с действителността.

— Тоест?

— Занимава се с всякакви вещерски малоумия. Привлича лошите момчета. Беше луда по Били. Но иначе е пълна глупачка. Ако не беше попечителският фонд на родителите ѝ, щеше да живее в приют за бездомни и да търси послания от отвъдното в калейдоскоп.

— Ами доктор Фалоу?

— Порядъчен човек. Твърде пристрастен към местния клуб. Твърде пристрастен към малцовото уиски. Има злополучна история с този проблем, за което предполагам вече знаете. Имаше лош късмет да го хванат, особено за човек в неговото положение. Толкова много безразсъдни пияници постоянно се измъкват. Хора, много по-лоши от Фалоу. Животът е несправедлив.

— Какво можете да ми кажете за Данфорт Пийл?

— У. Данфорт Пийл Трети, ако искате да използвате пълното му име. Нещата при него далеч не са толкова прости, колкото при Фалоу. Като малък изглеждаше доста нормално дете. После го изпратиха в онова снобарско училище и генът на ледената арогантност на рода Пийл се отключи. В гимназията стана още по-зле. Когато се върна от Принстън, съкрати малкото си име, Уилям, на този претенциозен първи инициал и настоя да се обръщат към него с второто му име. Освен това разви наследственото заболяване на семейството си — чувството, че всичко му се полага по силата на произхода. Единственото положително нещо, което може да се каже за него, е, че не е толкова ужасен, колкото покойния си баща, Елтън Пийл — най-студения човек, когото някога съм срещала. Но може би Данфорт просто го прикрива по-добре.

— Звучи очарователно.

— Пийл са една от най-старите фамилии в щата Ню Йорк. Натрупали са състояние от корабостроене и търговия с роби. В миналото са притежавали резервата „Ролинг Хилс“, един от най-големите частни поземлени имоти в щата, както и десетина и повече луксозни погребални домове и гробища — обслужващи само избрани, които държат да бъдат погребани заедно с хора от своята класа. Пийл бяха равни на фамилията Ръсел по богатство и близки съюзници във всички алчни начинания.

— Съучастници в престъпления?

— Има много мрачни слухове за това.

— Значи Данфорт е много богат?

— Не и по ларчфийлдските стандарти. Семейството му изгуби голяма част от имуществото и бизнеса си в класическа финансова пирамида, организирана от мошеник с безупречен аристократичен произход. Алчността беше двигателят и разрушителят на семейното богатство. Данфорт наследи каквото беше останало, но не направи нищо, за да го увеличи. Както мнозина, които получават много, той се чувства ощетен, че не е получил повече.

— Благодаря за искреността — каза Гърни.

— Искате да кажете, че се изненадвате, че свещенослужителка може да говори така зад гърба на съседите си. Факт е, че почти всичко, което ви казах, вече съм им го казала в очите и с удоволствие бих го повторила. На света има много подмазвачи, детектив Гърни, но аз не съм от тях. Вярвам, че моят създател ме е изпратил на земята, за да казвам неприятните истини. — Тя погледна старинния часовник на камината. — Някакви други въпроси?

— Имате ли мнение за Чандлър Аспърн?

Хилда Ръсел направи кисела гримаса.

— Чандлър е просто жалко подобие на Ангъс. Същата алчност и безскрупулност, но с половината на неговия ум и без капка чар.

— А Дарлийн Тейт?

— На пръв поглед — похотлива пияница. Под повърхността — похотлива пияница.

— Съдейки по предишната ви забележка, не сте особена почитателка и на преподобния Гант. Има ли някаква специална причина за това?

Ръсел разпери ръце, наведе се напред и бавно потърка краката си с длани, сякаш разгряваше мускулите си за битка. Каза мнението си, сякаш изстреля думите:

— Сайлъс Гант е гангрена в сърцето на християнството. Ходещ, говорещ злокачествен тумор. Проповядва расизъм, омраза, оръжия и насилие, сякаш това са главните добродетели в живота. Неговото така наречено служение е противна пародия.

— Какво получава от това?

— Пари, реклама, възбудата от контрола над гневната тълпа. И — ако може да събере достатъчно голяма тълпа — политическа кариера. Няма да е първият посредствен демагог, който се е изкачил до върховете на властта на вълна от ярост и невежество.

— Мислите ли, че това е целта му?

— Всичко, което прави, е насочено към създаването на определен вид последователи — гневни фундаменталисти, които виждат само зло във враговете си и добродетел в себе си, а Библията приемат като тъп инструмент за разбиване на глави. Такава маса от избиратели, ръководени от хитър психопат…

Хилда замълча. Поклати глава, като потрепери от отвращение, и добави:

— За съжаление, Ангъс беше един от най-големите му поддръжници.

— Така ли? Не мислех, че Ангъс е бил особено щедър човек.

Резкият ѝ смях леко стресна Гърни.

— Бъдете сигурен, че нищо от това, което Ангъс правеше, не беше свързано с щедрост.

Стана от фотьойла, който издаде леко скърцане, когато се освободи от тялото ѝ.

— Надявам се, че съм ви била полезна.

— Може ли да поговорим пак, ако изникнат други въпроси?

— Винаги съм тук и никога не се притеснявам да кажа истината.

Хилда Ръсел преведе Гърни през тъмния коридор до входната врата и я отвори.

Той вече излизаше на верандата, но спря и се обърна към нея.

— Хилда е интересно име, не съм го чувал често. На някой конкретен човек ли сте кръстена?

— На една игуменка на манастира „Уитби“ в Северен Йоркшир, живяла през седми век. Според легендата имала дарба да превръща змиите в камък. — Хилда Ръсел се усмихна иронично. — Де да можех и аз.

28

Гърни излезе от пасторския дом на улицата, разделяща „Сейнт Джайлс“ от площада на селото. Точно когато се канеше да тръгне към Уотървю Драйв, забеляза трима души, облечени с кожени рокерски дрехи, които излизаха от полицейския участък.

Двама бяха едри брадати мъже — с вид на бивши ръгбисти, заработващи като охрана на долнопробни барове. Третият мъж, който вървеше пред тях, беше гладко избръснат и стегнат. Гърни разпозна прошарения помпадур на Сайлъс Гант от появата му в „РАМ Нюз“.

Тримата се насочиха към три мотоциклета, спрени пред участъка, сложиха си каските, запалиха моторите и потеглиха с Гант начело.

Гърни реши да отложи разходката до дома на Мери Кейн, прекара колата си през площада и спря на освободеното от тримата мъже място.

Отиде направо в кабинета на Морган. Завари го на бюрото, както винаги разтревожен, с телефон в ръка. Когато Гърни влезе, той затвори.

— Тъкмо ти звънях. Гант беше тук.

— Видях го да излиза с две горили. Какво искаше?

— Да ме информира, както се изрази. Планира да проведе, както го нарече, „палатково събрание на евангелското откровение“ тази вечер във фермата на Бъкман. Каза, че неговата Църква на патриарсите ще осигури охраната.

— Очаква ли неприятности?

— Така твърди — от местни сатанисти и богоненавистници.

— Какви сатанисти, какви богоненавистници?

— Уместен въпрос. Освен това искаше да ме уведоми, че в името на обществения интерес неговите хора ще проведат хайка за Били Тейт и всички негови съучастници.

— Ти какво му каза?

— Предупредих го да не пречи на официалното ни разследване, че всяка намеса може да бъде опасна и че това може да доведе до обвинения във възпрепятстване на правосъдието.

— Какво каза той?

— Каза, че ще моли милостивия Бог да се погрижи специално за мен в огъня на Великия съд.

— Това ли е зловещият герой, срещу когото се е борила жена ти?

Морган кимна, като сведе очи към масата, сякаш искаше да избегне тази тема.

Словак почука на отворената врата.

Морган въздъхна с облекчение и му махна да влезе.

— Какво има, Брад?

— Имаме потвърждение за времевата връзка между срещата на Руби-Джун Хупър с Тейт и убийството на Мери Кейн. Идеята на Дейв да проверим телефона на Кейн за записи се оказа удачна.

Словак извади телефона от джоба на сакото си, почука няколко пъти на дисплея и сложи апарата на бюрото на Морган.

— Според времевия код записът е направен в 2:10 в нощта на убийството на Ангъс Ръсел, точно след срещата на Тейт с Хупър.

Записът започна.

Този рязък, сподавен хрип на записа създаде на Гърни по-ярка представа за убийството — по-зловеща с ужасната си внезапност — от спомена за трупа на жената, хвърлена в канавката край пътя.

Словак се наведе и почука по една икона на телефона.

— Има още един триминутен фрагмент с птичи крясъци и шум от вятъра — мисля, че докато е влачил трупа от другата страна на пътя, — после звук от затваряне на вратата на колата и бръмченето се отдалечава. Трудно е да се прецени по записа, но изглежда, че е завил към Хароу Хил. Записът продължава, докато батерията на телефона се е изтощила, но не се чува нищо друго.

Гърни се обърна към Морган:

— След като и двете жени очевидно са го разпознали, защо е махнал любезно за поздрав на Руби-Джун Хупър, а е прерязал гърлото на Мери Кейн? Това е ключовият въпрос.

Морган вдигна ръце като признание, че няма представа.

Словак продължи:

— Има и друго. Успяхме да засечем телефонния номер, от който Тейт е изпратил двете текстови съобщения от стаята за балсамиране. Използвал е анонимен предплатен телефон, но сега, когато имаме номера, можем да се опитаме да засечем текущото му местоположение.

— Направихте ли го?

— Опитваме се на всеки десет минути. Засега е изключен.

— Разбрахте ли на кого е пратил съобщенията?

— На Селена Кърсън и Чандлър Аспърн.

— Аспърн? Сигурен ли си?

— Не знаем кой е прочел съобщението, но номерът, на който е изпратено, е на Аспърн.

— Интересно. Поискайте копия от двете съобщения. Операторите обикновено ги пазят пет дни, затова действайте бързо.

— Да, сър. Само още едно нещо. Оранжевият джип, който Тейт използва, всъщност е регистриран на Кърсън. Обявихме го за издирване, но доколкото знаем, последно е бил видян от наркоманите в деня, в който открихте трупа на Линда Мейсън. Днес обаче получихме три сигнала, че църквите в Бастенбург са били осквернени от онази странна осмица, нарисувана с кръв. Затова може би Тейт има друга кола.

— Или съучастник — предположи Гърни. — Знаем ли къде е Кърсън?

— Свързах се с нашите хора, които наблюдават къщата ѝ. Не е излизала никъде.

— Добре. Сега най-важното е да се свържете с мобилния оператор и да поискате копия от съобщенията до Кърсън и Аспърн.

Словак кимна и бързо излезе от кабинета.

Морган разтърка врата си и измърмори:

— Само това ни липсваше — нови осквернявания на църкви. Точно това чака Гант.

— Намери адресите на църквите и изпрати екипа на Кира да провери дали наистина е кръв и ако е, чия е.

Морган кимна разсеяно. Взе една химикалка от масата, после пак я остави.

— Дейв, искам да ти се извиня.

— За какво?

— За онази работа с изчезването на конкурентите на Ангъс. Честно казано, не мислех, че има значение. Но трябваше да ти кажа. Пълна откритост, нали?

— Извинението се приема.

Гърни за малко щеше да добави: „няма проблем“. Но нямаше да е вярно. Имаше проблем — стремежът на Морган да види Ръсел в добра светлина и да си затвори очите за случаите на изчезване. Това беше класически пример за разглеждане на фактите по начин, изгоден за собствените му нужди — склонност, която винаги е била вредна, а понякога дори фатална.

На Гърни му хрумна, че Ръсел е назначил Морган за шеф на полицията по-скоро заради слабостите му, отколкото въпреки тях. Да имаш неуверен в себе си началник на полицията, който зависи от теб, може да е полезно. Трябваше да проучи това, но сега не беше моментът. В очите на Морган имаше дълбока мъка, която изглеждаше далеч отвъд обсъждания въпрос.

— Има ли някаква промяна в състоянието на жена ти? — попита Гърни.

Морган поклати глава.

— В хоспис е. Тъпчат я с лекарства. През повечето време спи. — Изправи се, сякаш положи физическо усилие да смени темата. — Какво смяташ да правиш сега?

Това напомни на Гърни накъде беше тръгнал, когато вниманието му бе отклонено от Гант и неговите горили, излизащи след срещата с Морган.

— Връщам се на мястото на убийството на Кейн. Понякога при втория оглед забелязвам нещо, което съм пропуснал при първия.

Морган кимна, очевидно все така загрижен.

Времето отново се променяше. Тъмните облаци от сутринта бяха започнали да се разкъсват и се появяваха парчета синьо небе. Поривите на вятъра изтръскваха последните дъждовни капки от листата на кленовете от двете страни на Котсуолд Лейн. Във въздуха ухаеше на билки. Слънчевите петна осветяваха цветните лехи на селския площад.

Гърни се качи в колата, бавно обиколи „Сейнт Джайлс“ и се отправи към къщата на Мери Кейн.

Когато стигна там, паркира от другата страна на пътя, до канавката. Жълтата ограничителна лента около имота беше премахната, но едно парче все още препречваше входа на къщата. Гърни слезе от колата и пресече пътя. След минута размисъл свали лентата и отвори вратата.

Щом влезе, веднага усети, дори в полумрака на спуснатите завеси, че вътре нещо се е променило. Когато очите му свикнаха с тъмнината, видя, че снимките на птици, които преди висяха над дивана, сега са съборени на пода. На тяхно място с тъмночервени букви бяха изписани същите думи, които бяха намерили на стената в дома на Линда Мейсън.

29

Гърни веднага се обади на криминалистите. Кира Барстоу дойде с микробуса си след 20 минути.

След като сложи гащеризон и калцуни и направи предварителен оглед на стената на хола с луминол, тя потвърди, че червеното вещество, използвано за надписа, е кръв и изглежда, че е нанесена със същата четка, с която и на стената на горния етаж при Линда Мейсън. После взе проби за ДНК анализ.

С Гърни претърсиха останалата част от къщата, но не откриха нищо друго. Всичко изглеждаше точно както го бяха оставили предишния ден. Направиха подобен оглед навън, в скромния двор, но и там не откриха нищо. Едва когато завършиха обиколката на имота и спряха пред къщата, Гърни забеляза частичен отпечатък от автомобилни гуми в тревата.

Посочи следите на Барстоу.

— Вчера ги нямаше, нали?

— Не, нямаше ги. Точно оттук е бил влачен трупът. Няма как да сме пропуснали следите от гуми.

Тя направи няколко снимки с телефона си, отиде до микробуса, взе линийка, постави я до следите за мащаб и направи още няколко снимки; после се върна в микробуса и започна да приготвя специална смес от зъболекарски гипс, която да изсипе в следите и да снеме твърд отпечатък от грайфера на гумите.

Докато Барстоу работеше, Гърни пресече пътя, за да погледне отново мястото, където бе намерен трупът на Мери Кейн. Заобиколи бордюрните храсти и слезе в канавката. Поради сянката от храстите и относително ниско разположеното дъно на канавката, тревата все още беше мокра от снощния дъжд. Част от голямото кърваво петно беше измита или се беше просмукала в почвата, но под тънкия воден слой останалата част изглеждаше още по-ярко червена.

Изведнъж го обхвана тъга. Почуди се дали заради старицата, която никога не е познавал… или заради самия него и всички останали хора, чиито последни следи в крайна сметка ще изчезнат във влажната земя. Преди да се вглъби още повече в страховете и съжаленията, които идват с мислите за смъртта, звънът на телефона го върна в реалността.

На дисплея се изписа името на Чандлър Аспърн. Гърни вдигна с лошо предчувствие.

— Гърни.

— Кметът Аспърн се обажда. Трябва да поговорим.

— Имате ли информация, която искате да ми съобщите?

— Може да се каже. Колко скоро може да сте в кабинета ми?

Повелителният тон на кмета го подразни.

— Колко важна е тази информация за разследването?

— Колко важна ли? Кой, по дяволите, знае? Просто трябва да говоря с вас.

Гърни погледна часа на телефона си. Беше 12:52.

— Ще се опитам да съм там около един и половина.

— Добре.

След тази кратка реплика Аспърн затвори. Гърни прибра телефона в джоба си, за последен път огледа канавката и започна да се промъква през храстите.

Словак, присвил очи срещу слънцето, тъкмо слизаше от черния си додж „Чарджър“, спрян зад колата на Гърни.

— Току-що научих новината от участъка — каза той, докато затваряше вратата. — Странно е Тейт да рискува да се върне тук. Мислите ли, че е било само за да остави зловещото послание?

— Ако има друга причина, още не сме я открили.

— Защо не го е оставил в нощта, когато я е убил? Защо сега?

— В нощта, когато я е убил, е искал да убие Ръсел. Имал е цел и не е искал да губи излишно време. Може би се е страхувал, че ще бъде разкрит. По някое време вчера или снощи се е заел да изпълнява другата си цел.

— Каква друга цел?

— Той иска признание. Това е обща черта на определен тип убийци. Себеутвърждаване. Иска името Били Тейт да попадне под прожекторите.

— Боже, това е извратено!

— Но може би ще ни помогне. Манията може да доведе до практически грешки.

Гърни посочи Барстоу, която беше коленичила до пътя и проверяваше дали гипсовата отливка се е стегнала достатъчно.

— Възможно е Тейт да е оставил частична следа от гуми там. Може да е ключово доказателство за криминалистичната експертиза. Свържете се отново със собствениците на охранителните камери, които бяха заснели джипа на Тейт. Ако тези камери все още работят, проверете всяка кола или пешеходец, които са минали от вчера, когато оттук си е тръгнал последният полицай, и днес по обяд.

— Ще го направим. Между другото, началник Морган току-що говори с Хилда Ръсел, която е изпълнителка на завещанието на Ангъс, и тя предостави копия на всичките му попечителни и завещателни документи. Хубаво е да ги имаме, мисля, дори да нямат общо с убийството. Тейт със сигурност не е сред бенефициентите.

— О, да. Но все пак може да е интересно. Нещо друго?

— Не много. Още няколко идиоти в Бастенбург твърдят, че са видели Тейт, и искат награда. Местните ченгета ги проверяват. Ако се появи нещо достоверно, ще ви кажа.

Словак потърка глава, седна в колата си, обърна и бавно потегли по Уотървю Драйв.

Гърни попита Барстоу дали има нужда от помощ, преди да тръгне за селото, за да се срещне с Аспърн.

— В момента не — отвърна тя, като внимателно вдигна втвърдения гипс.

Кметството беше една от трите големи викториански сгради на Котсуолд Лейн. По средата беше полицейското управление, от едната му страна — погребалното бюро на Пийл, а от другата — кметството.

Трите постройки си приличаха, имаха еднакви окосени морави отпред и еднакво изобилие от люляк пред верандите. В просторното фоайе една намусена секретарка, която явно бе изпратена да го чака, посрещна Гърни и го поведе по широк централен коридор към последния кабинет вдясно.

Вратата беше отворена. С ламперия и мебели от махагон, помещението много приличаше на кабинета на Морган, само че беше по-голямо. Аспърн стоеше с гръб към бюрото си и говореше по телефона. Гърни почука рязко на вратата. Аспърн се обърна, кимна и посочи коженото кресло срещу бюрото си. След малко завърши разговора и показа зъбите си в неуспешна имитация на усмивка.

— Радвам се, че дойдохте.

— Казахте, че имате информация.

— Имам. И притеснения. Но първо искам да ви кажа колко съм доволен, че се съгласихте да участвате в разследването. Имате страхотна репутация. — Пак се озъби. — Богат опит, съобразителност, впечатляващи успехи.

Замълча за момент, сякаш очакваше благодарност за комплимента, после продължи:

— Имам един въпрос. Осигурени ли са ви всички необходими ресурси?

— Не съм сигурен, че разбрах правилно въпроса.

Не беше вярно. Гърни разбираше много добре въпроса и подтекста, но искаше да го чуе от устата на Аспърн.

Кметът се облегна назад в огромното си кресло, погледна тежкия златен „Ролекс“ на лявата си китка и продължи:

— Безпокоя се за дневния ред на бившия ви партньор.

— Дневен ред ли?

— Може би това не е точната дума. Нека да го наречем нагласа. Тревожа се за нагласата и приоритетите на човека, който беше толкова сляп за тъмната страна на Ангъс Ръсел. Това предполага глупост, съучастие или и двете.

— Разкажете ми за тъмната страна на Ръсел.

— Сигурно вече знаете за подозрителните изчезвания.

— Чух, че има такива подозрения за двама души — и че разследванията са прекратени поради липса на доказателства.

— Всъщност три. Две през последните пет години и още едно няколко години по-рано. Много удобно за Ангъс — тази склонност на враговете му да се изпаряват.

— Твърдите, че Ангъс е бил свръхефективен убиец, който е направил всичко това, без да остави никакви физически доказателства или свидетели?

— Мисля, че фактите говорят сами за себе си. И че отношението на бившия ви партньор към фактите не вдъхва доверие. Аз обичам фактите и от това, което проучих за миналото ви, разбирам, че споделяте тази любов.

Гърни не коментира.

— Гледате ме с безизразното си полицейско око. Чудите се накъде бия, нали?

— Сигурен съм, че ще ми кажете.

— Много просто. Морган никога не е бил избиран от селския съвет за началник на полицията. Беше назначен от Ангъс. Но след като Ангъс вече го няма, нещата стоят съвсем другояче. Ще има промени. Гарантирам ви го. Постът на началник на полицията най-после ще бъде зает по начина, по който трябва да бъде — въз основа на опит, способности и почтеност, а не в резултат от задкулисни интриги. Чудесна възможност за правилния човек. Добра тема за размисъл, нали?

Аспърн се усмихна с благосклонната усмивка на човек, имащ властта да раздава щедри дарове — докато малките му тъмни очи издаваха дълбочината на личния интерес, скрит зад това великодушие.

Ако очакваше да види по лицето на Гърни благодарност или поне лек интерес към това, което би могло да се нарече предложение за добра работа, трябваше да се разочарова.

— За какво мислите, детектив?

— Въпроси.

— Задайте ги.

— Мисля си с каква привидна лекота Ангъс Ръсел е карал враговете си да изчезват. Питали ли сте се дали и вие не сте били в този списък?

— Не се и съмнявам в това. Взех някои предпазни мерки. И аз си имам методи. Получих информация, която би създала много неудобства за Ангъс, ако излезе в медиите. Уведомих го за фактите, които съм събрал, и за указанията, които съм дал на неназована адвокатска кантора — да предостави тези факти на медиите и правоприлагащите органи в случай на преждевременната ми смърт по друга причина освен естествена. Изглежда, това свърши работа.

Гърни обмисли тази нова информация, преди да зададе следващия си въпрос.

— Какво можете да ми кажете за Лоринда Ръсел?

Аспърн се изсмя.

— Кралица на мокрите сънища на Ларчфийлд през деня, прилеп вампир през нощта. Ако искате подробности, попитайте Морган.

Гърни се канеше да попита още нещо, но телефонът в джоба му завибрира. Той го извади и погледна дисплея. Беше Морган. Реши да вдигне.

— Гърни.

Напрежението в гласа на Морган звучеше повече като възбуда, отколкото като обичайната му тревожност:

— Мобилният оператор току-що ни изпрати копия от последните две съобщения на Тейт. Това до Селена Кърсън гласи, общо взето, че е жив и да не казва на никого. Другото, до Чандлър Аспърн, е доста по-интересно.

— Какво пише?

— Доста е жаргонно. Но най-общо звучи като предложение за някакво взаимноизгодно споразумение. Ако е така, това променя всичко.

— Идвам.

Гърни затвори и стана.

— Извинявайте. Появи се нещо спешно. — Преди да излезе от кабинета, спря и погледна Аспърн. — Колкото до Били Тейт, освен когато ви е заплашвал, имали ли сте други контакти с него?

— Не.

— Никога ли не се е опитвал да говори с вас на улицата, у дома, в службата?

— Никога.

— И не ви се е обаждал по телефона, не ви е изпращал текстови съобщения или имейли?

— Нищо такова. Защо?

— Проверявам. Както казах, колкото повече знам, толкова по-добре. Ще поддържаме връзка.

Благосклонната усмивка отдавна бе изчезнала от лицето на Аспърн, но егоизмът, който излъчваха тези черни очи, беше по-силен от всякога.

30

Когато Гърни влезе в кабинета на полицейския началник, Морган крачеше напред-назад из стаята притиснал телефона до ухото си. Гърни седна на един от двата кожени дивана. От това, което чуваше, не можеше да отгатне темата на разговора. Морган отговаряше главно с „да“, „не“, „абсолютно“, „в никакъв случай“.

Когато разговорът свърши, Морган се втренчи в телефона, сякаш беше източникът на целия стрес в живота му.

— Беше Кам Страйкър. Окръжният прокурор. Сайлъс Гант я притиска да свърже всичко, което се случва тук, в една голяма конспирация за престъпления от омраза и да поеме лично контрола над разследването.

— Гант твърди, че убийствата на Ръсел, Кейн и Мейсън са престъпления от омраза?

— Изтъква като аргумент оскверняването на „Сейнт Джайлс“ и трите църкви в Бастенбург с тези символи под формата на легнала осмица — нарича ги „Бойни знамена на армиите на ада“ — и твърди, че убийствата са част от това и всичко е една голяма организирана атака срещу религията. Следователно огромна престъпна конспирация от омраза.

— Страйкър пратила ли го е да се прегледа?

Морган се намръщи.

— Съмнявам се. На последните избори я избраха със съвсем малко мнозинство. Не може да си позволи да настрои срещу себе си никого, особено човек като Гант.

— И каква е позицията ѝ за тази огромна конспиративна глупост?

— Иска да я оборим. При нормални обстоятелства не би имала нищо против да се изяви като обвинител в престъпления от религиозна омраза, защитник на праведните и така нататък. Но това не са нормални обстоятелства. Не само, че тази теория е налудничава, но и Страйкър и хората ѝ вече са засипани със смъртни случаи от хероин-фентанил, някои от които приличат на опортюнистични убийства. Има два пъти повече работа от миналата година, когато имаше два пъти повече от предишната.

— Какво иска от теб?

— Отчаяно иска да намерим Тейт, да обявим мотив за убийството, който да няма нищо общо с религията, да се погрижим по местните църкви повече да не се появяват легнали осмици — и да направим всичко това, преди Гант да превърне тази бъркотия в политически ураган.

— Това ли е всичко?

Морган въздъхна.

— Знам, знам. Но разбирам на какво напрежение е подложена. Ако религиозната тема бъде свързана с убийствата, всички ще се побъркат — особено медиите. Изведнъж това не е просто още едно убийство в страна, в която се извършват по петнайсет хиляди всяка година, плюс седемдесет хиляди смъртни случая от наркотици и половин милион заради тютюнопушене. Това вече е антирелигиозен тероризъм! Вдигнете армия от праведници! Борете се с дявола! Пращайте пари на Сайлъс Гант!

Морган замълча. Възбудата в очите му се смени с нещо подобно на омраза.

Миг по-късно примигна, сякаш да прогони опасните мисли, обърна се към бюрото си, взе два листа хартия и обяви с внезапно променен тон:

— Имаме копия от текстовата комуникация с номера на Били Тейт: размяна на съобщения със Селена Кърсън и едно до Чандлър Аспърн. Кое искаш да видиш първо?

— Това, което е изпратено първо.

— До Кърсън. — Морган се приближи до дивана и му подаде лист. — На оригиналите от мобилния оператор Тейт и Кърсън са идентифицирани само по мобилните им номера. Сложихме имената, за да е по-ясно.

Гърни прочете размяната на съобщения.

Гърни го прочете втори път, после трети.

Морган го наблюдаваше внимателно.

— Някакви идеи?

— Кой е Гарвана?

— Тя е като по-малка сестра на Кърсън. Живее в къщата ѝ. Последователка или ученичка. Може би участва в тройки с Кърсън и Тейт.

— Била е на площада, когато Тейт е паднал от покрива?

— Очевидно. Не я видях, но това не значи нищо. Беше доста безумно. Може би е дошла да го види как пръска оная глупост на камбанарията.

— Добре, дай да видя съобщението до Аспърн.

То беше по-кратко, но и по-интригуващо. Само едно съобщение без отговор.

Гърни прочете и това съобщение три пъти. Първата му реакция беше да отиде да говори с Аспърн за това, защото той току-що бе отрекъл да е получавал съобщения от Тейт. После си помисли за едно възможно невинно обяснение. Аспърн можеше да е помислил, че странното съобщение е изпратено на грешен номер, и да не му е обърнал внимание. Или може би наистина беше изпратено до грешен номер. Във всеки случай нямаше доказателства, че е излъгал.

Гърни сподели тези мисли с Морган и добави:

— Предполагаемият адресат на съобщението не е сигурен, но съдържанието показва наличието на съучастник. Или поне на предполагаем съучастник.

Морган кимна.

— Някой, когото Тейт познава достатъчно добре, за да се подпише само с инициала си.

— Някой — каза Гърни, — който има телефонен номер, подобен на този на Аспърн, ако приемем, че Тейт е сбъркал една или две цифри.

Докато Морган мислеше за това, телефонът му звънна. Той погледна дисплея.

— Гарет Монтел, съдебният юрист на управлението. Ще се срещне с Хилда Ръсел, за да обсъдят документите по наследството на брат ѝ. Трябва да говоря с него.

— Добре. Искам да се върна при Аспърн да видя какво ще каже, а после ще говоря с Кърсън. Може ли да взема тези копия?

Морган кимна и отговори на обаждането на Монтел.

Гърни се отправи към съседната врата на кметството. Когато се качваше по стъпалата на верандата, почти се сблъска с Аспърн.

Раздразнението на лицето на кмета бързо се смени с хладна усмивка.

— Нещо друго, детектив?

— Един въпрос. Успяхме да възстановим някои от текстовите съобщения на Били Тейт. Това е било изпратено на мобилния ви номер — подаде копието на Аспърн. — Имате ли спомен да сте го получили?

Аспърн погледна листа и сбърчи нос, сякаш съобщението излъчваше неприятна миризма.

— Спомням си, че го видях — каза след дълга пауза, като върна листа на Гърни. — Но нямах представа, че е от Тейт. Реших, че са ми го изпратили по погрешка.

— Обадихте ли се на номера, от който е изпратено, за да попитате?

— Шегувате ли се? Не бих си губил времето с нещо такова. — Аспърн погледна демонстративно своя „Ролекс“. — Надявам се, че ви бях полезен. — Усмихна се хладно и побърза да мине покрай Гърни и после надолу по стълбите на верандата. Качи се от пътническата страна на чакащия го мерцедес, който веднага потегли.

Къщата на Селена Кърсън се намираше в обратната посока от Уотървю Драйв, далеч извън Ларчфийлд — насред местност, която, както бяха обяснили на Гърни, бе със статут на „дива зона“ и човешките поселения бяха ограничени до няколко разпръснати къщи, които са били там преди обявяването ѝ за такава.

„Дива“ беше добро определение, помисли си Гърни, когато чакълестият път го заведе до борова гора, толкова гъста, че не пропускаше почти никаква светлина освен откъслечни проблясъци на небето. Колкото по-навътре навлизаше в това тъмно място, толкова по-тревожно чувство на изолация усещаше.

Замисли се доколко тревогата му се дължи на мислите за магьосничество и сатанизъм и на посланието, написано с кръв на стената в къщите на двете убити жени.

Джипиесът го насочи от чакълестата алея по още по-лош черен път, който завършваше след малко повече от километър пред висока ограда от черно желязо — с проход, твърде тесен за кола.

Всеки вертикален кол на оградата завършваше с черен връх на копие, като асо пика. Зад прохода започваше каменна пътека, водеща през неподдържана ливада до сива триетажна готическа сграда от викторианската епоха.

Гърни изгаси мотора. Ято врани излетяха от тревата и накацаха по върховете на боровете. Той извади копие от текстовите съобщения на Тейт и Кърсън и отново ги прочете, търсейки вдъхновение за най-добрия начин да говори със Селена.

Докато мислеше за това, усети някакво движение пред себе си. На отвора в оградата се показа бледа жена с лъскав черен халат. Имаше права черна коса, виолетови очи, черно червило и три сребърни обеци на долната устна. На сребърна верижка на врата ѝ висеше полирана черна камея с образа на рогатия бог на магьосничеството. Ноктите ѝ бяха черни и лъскави. Краката — боси и бледи като лицето ѝ. Тъканта на халата обгръщаше контурите на тялото ѝ така, сякаш отдолу не носеше нищо друго.

Гърни отново запали колата и бавно се отдръпна на заден ход от оградата, за да освободи повече място между тях, преди да слезе.

Тя го гледаше втренчено, като държеше устните си леко отворени — поглед, издаващ някакво тайно знание или сексуална фантазия, а може би просто размътен мозък.

— Здравейте, Лена — каза той внимателно, използвайки името, което Тейт бе използвал в съобщенията си.

В очите ѝ проблесна някаква искра, но тя не каза нищо.

— Видях как Били се съживи.

Тя облиза устни с върха на езика си; розовият му цвят бе неочаквано ярък сред всичкото това черно, бяло и сребристо. Гърни си помисли, че Лена ще проговори, но тя продължи да мълчи.

— Видях как Били излиза от ковчега. Видях го да взема скалпели и да излиза в нощта. Определено беше жив.

Немигащите ѝ очи се разшириха.

— Били е върба, а върбите обичат вода, водата е живот, а животът е любов.

— И любовта е всичко — каза Гърни, опитвайки се да приглася на тона ѝ.

— Моят тъмен ангел възкръсна от мъртвите — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Сигурно е трудно да не знаеш къде е.

— Той е моят тъмен ангел, който възкръсна от мъртвите — повтори тя с внезапна настойчивост и от очите ѝ потекоха сълзи.

Тези сълзи повече от всичко друго му разкриха това, което искаше да знае. След дълга пауза Гърни взе копието от съобщенията на Тейт от предната седалка, откъсна чисто парче хартия, написа името и мобилния си номер върху него и ѝ го подаде.

— Ако искаш да говориш с някого за Били, обади ми се.

Отначало тя не посегна към листчето. Но след кратко колебание го взе.

31

Когато се върна в участъка, Гърни попита дежурния сержант дали има свободна стая. Трябваше да се заеме с онази част от процеса на разследване, която най-малко харесваше — бумащината, свързана с изготвянето на доклади от местопроизшествието, свидетелски показания и рапорти за напредъка на разследването. Не му пречеше да води неофициални записи на телефона си или в бележник, но сега трябваше да положи усилия да прехвърли тази информация в официалните досиета.

Сержантът го насочи към малък кабинет в дъното на централния коридор. Докато Гърни отиваше натам, Морган го пресрещна и го покани с жест в кабинета си.

— Как мина с Аспърн? Как реагира, когато го попита за съобщението на Тейт?

— Каза, че го е видял, предположил, че е изпратено по погрешка, и не му обърнал внимание. Бил твърде зает, за да се занимава с глупости. Доста правдоподобно обяснение. Няма разумен начин да го оспорим.

— Добре. Ами Кърсън?

— Останах с впечатлението, че не знае къде е Тейт. Що се отнася до магьосничеството, мисля, че е само игра — роля, в която се е вживяла и е свикнала с нея. Може би е начин да държи хората на разстояние, да почувства, че контролира нещата и че е част от нещо голямо. Или поне се опитва да създаде такова впечатление. В крайна сметка мисля, че тя е едно объркано, нещастно момиче, което привлича лоши момчета.

Морган изглеждаше разочарован.

— И мислиш, че не крие Тейт?

— За момента не. Обсебена е от идеята за „тъмния ангел, който се е върнал от мъртвите“, но мисля, че е, защото се страхува, че той никога няма да се върне при нея. Под странното облекло и смахнатото поведение усетих тъга, самота и може би страх, че фантазиите ѝ се разпадат.

— Боже, още една задънена улица — промърмори Морган, като се отпусна на едно от канапетата и потърка челото си. — Психар, обявен за мъртъв, убива трима души, вдига скандал в пресата, съсипва репутацията на Ларчфийлд, оставя ни затънали до шия в лайна и изчезва. А тази вечер Гант организира своето „палатково откровение“, което със сигурност ще се превърне в истинско шоу на ужасите.

Затвори очи. Може би защото така му беше по-лесно да мисли. Или да не мисли. Когато пак ги отвори, погледна умолително Гърни.

— Трябва да намерим този кучи син и да сложим край на тази лудост!

Гърни не коментира това отчаяно заявяване на очевидното.

— Нещо интересно от адвоката по наследството на Ангъс? — попита.

— Нищо неочаквано. По-голямата част от богатството му — около сто и петдесет милиона — се разпределя приблизително поравно между Лоринда, Хилда и колежа „Ръсел“. Плюс половин милион за Хелън Стоун и половин милион за Дружеството за запазване на архитектурното наследство. Монтел ще направи по-точна оценка на активите, свързани с недвижимите имоти, но смята, че е вероятно да е около въпросните сто и петдесет, плюс-минус десет процента. И в завещанието няма нищо, което да облагодетелства Били Тейт, така че каквито и да са мотивите му, не са пари. Поне не от завещанието на Ангъс.

— Някакви новини от Брад за охранителните камери по Уотървю Драйв?

— Вече е говорил със собствениците и е получил записите за посочения от теб период. Събра няколко патрулни полицаи, за да му помогнат да ги изгледа, и до час трябва да докладва.

— Добре. Ще актуализирам материалите по убийствата на Ръсел, Кейн и Мейсън в кабинета в дъното на коридора.

Трийсет и пет минути по-късно, докато Гърни записваше подробностите за краткия си разговор със Селена Кърсън, Морган му се обади, за да каже, че Словак е готов с информацията от видеозаписите.

Той приключи с това, което вършеше, и отиде в кабинета на Морган, където двамата полицаи вече бяха седнали на масата. Морган кимна на Словак, който обясни:

— Получихме достъп до четири камери, следящи Уотървю Драйв. Прегледахме записите от 16:30 вчера до днес на обяд. Наблюдение номер едно: няма оранжев джип. Наблюдение номер две: няма шофьор, който да прилича на Били Тейт. Наблюдение номер три: няма кола, която може да е спряла пред къщата на Мери Кейн.

Гърни се усмихна. Може би Словак беше по-умен, отколкото изглеждаше.

Морган се намръщи.

— Откъде знаеш, че никоя кола не е могла да спре там?

Словак обясни разпалено:

— Защото една от камерите е на около километър източно от къщата, а друга — на около километър западно от нея. Има приложение, което измерва скоростта на предметите в зрителното поле на камерата. И всяка от колите, които минават покрай първата камера, се появява на записа от втората в очакваното време, изчислено по измерената им скорост. Ако някоя беше спряла някъде, след като е минала пред първата камера, би се появила пред втората в по-късен момент.

Морган се намръщи още повече.

— Какво искаш да кажеш? Че Тейт, или този, който е написал проклетото послание на стената, е дошъл пеша през гората?

— Или по брега на езерото и след това през ливадата зад вилата.

Морган се обърна към Гърни.

— Мислиш ли, че е отишъл пеша?

— Възможно е. Възможно е също да е отишъл с джипа, но не и по Уотървю Драйв. Може да е дошъл от Хароу Хил и да е излязъл от пресечката срещу къщата.

Това беше очевидна възможност, но от изражението на Словак личеше, че вече я е отхвърлил.

— Там не живее никой освен Лоринда Ръсел и кмета Аспърн — каза той.

— Точно така — кимна Гърни, — но Грег Мейсън ми обясни, че на Хароу Хил има мрежа от алеи, които той коси и поддържа проходими. Една от тях започва зад къщата му. Напълно е възможно Тейт да е стигнал до дома на Кейн по този път — без да минава покрай камерите на Уотървю Драйв.

Словак потърка тила си и отбеляза:

— Но в нощта, в която е убил Кейн и Ръсел, е карал по Уотървю Драйв. Защо не и този път?

— В нощта на убийствата никой не го е търсел. Но сега е искал да сведе до минимум риска да бъде забелязан от патрулен екип.

— Може ли? — Кира Барстоу стоеше на вратата на кабинета. — Имам новини от лабораторията. ДНК-то показва, че кръвта, използвана за посланието на стената на Мери Кейн, е от Линда Мейсън. Освен това са открили, че кръвта на стената съдържа микроследи от полиуретан, който се използва в малките четки за рисуване.

— Бързи резултати — каза Морган.

Словак попита, като се размърда неловко на стола:

— Ами следите от гуми пред къщата на Кейн? Има ли нещо за тях?

— Скоро ще имаме — отговори Барстоу.

Морган ѝ благодари.

Тя бързо се усмихна на Гърни и се отдалечи по коридора.

Словак сви рамене.

— Тези резултати от кръвта се очакваха.

Морган погледна Гърни.

— Какво мислиш за това?

— Само най-очевидното. Ако Тейт е отишъл до къщата по пътеките през Хароу Хил, трябва да се е върнал в скривалището си по същия начин. Не е зле да проверите камерите за наблюдение около Уотървю Драйв — всички други пътища, по които може да се стигне до алеите през гората. Освен това, тъй като Тейт и неговият джип могат да се крият някъде в горите на самия Хароу Хил, трябва да организирате щателно претърсване.

— С хеликоптер не е ли по-лесно? — попита Словак.

— За някои места — да. Но доколкото имам представа за Хароу Хил, по-голямата част е покрита с гъста гора и храсталаци, с изключение на парцела около имението на Ръсел. Можете да проверите на сателитните снимки, за да видите, че съм прав. Затова претърсването пеша е единственият ефективен начин. Може да изтеглите топографска карта и да начертаете мрежа за претърсване.

Словак погледна Морган и той кимна в съгласие.

След като младият полицай излезе, Гърни предложи на Морган да се обади на колегата си в Бастенбург и да го помоли да му отпусне няколко души, които да помагат за претърсването.

— Наистина ли мислиш, че ще имаме нужда от такова подкрепление?

— Да. Освен ако Тейт не се предаде.

Морган въздъхна и после погледна часовника на телефона си.

— Боже. Шест и половина. — Погледна неуверено Гърни. — Искаш ли нещо за ядене?

При това съсредоточаване в работата при обичайни обстоятелства Гърни би отказал. Но беше достатъчно гладен, за да каже „да“. Не беше ял нищо цял ден — с изключение на двете анасонови курабийки, които му бе дала Марика сутринта в „Абелардс“.

Морган извади менюто на един китайски ресторант от чекмеджето на бюрото си. След като си избраха и Морган се обади, за да направи поръчката, двамата седнаха един срещу друг на масата отстрани на бюрото.

— Важно е човек да намира време за ядене — отбеляза Морган след неловко мълчание. — Навремето пропуснахме доста хранения, нали?

Всъщност това не беше въпрос и Гърни не си даде труда да отговори.

— Странно — продължи Морган след още една неловка пауза — как понякога спомените идват от нищото. Случва ми се сутрин, когато все още не съм се събудил съвсем. Ярки спомени за неща, за които не съм мислил от години. — Изсмя се кратко. — Господи, помниш ли Дебелия Франк?

— Точно за него ли се сети, когато се събуди днес?

Отвращението на Гърни конкретно към този спомен придаде на гласа му неприятен тон.

— Не, не, просто случайно си го спомних сега. Тази сутрин се събудих с мисълта за първия случай на убийство, по който работихме заедно. Помниш ли онзи ден?

— Не много добре.

— Оня тип, който внасяше мъжки прашки от Виетнам. Джордж Хокънбъри.

Гърни кимна. Сдържаният му отговор не намали ентусиазма на Морган.

— И оня тип, който уж го беше застрелял — човекът с магазините за килими, Кип Клайбърн. Краля на килимите. Имахме категорични доказателства срещу Клайбърн. Докато ти не се намеси. — Кимна и се усмихна разсеяно. — Какво време беше, а?

Носталгията не беше любимата емоция на Гърни. Той демонстративно смени темата:

— В колко часа е събранието на Сайлъс Гант?

— В осем и половина. Когато започне да се мръква. Той обича фойерверки.

— Фойерверки ли?

— Ще видиш.

32

Мястото на „палатковото откровение“ на Гант беше правоъгълна, заобиколена с дървена ограда поляна. Няколко части от оградата бяха махнати, за да могат да минават колите. Десетки леки автомобили и пикапи бяха паркирани по края на поляната и пристигаха още. Морган и Гърни спряха близо до изхода.

„Палатката“ представляваше голям брезентов навес, монтиран над трибуна, състояща се от няколко платформи, на най-горната от които бе издигнат подиум. Отляво на позлатен стълб висеше американското знаме, а отдясно — позлатен кръст със същата височина. В предната част на подиума имаше дърворезба на две пушки с кръстосани дула.

Морган слезе от джипа и Гърни го видя да се насочва покрай редицата автомобили към патрулната кола от Ларчфийлд, където спря и се наведе, за да говори с шофьора. Гърни отиде в другата посока, до едно място в задната ограда, откъдето се откриваше гледка към цялата поляна.

Голяма част от зрителите, общо около триста души, вече седяха на безразборно разположени градински столове от двете страни на централен проход, който водеше от задната част на терена към импровизираната сцена. Почти всички бяха побелели, предимно в напреднала възраст и за разлика от много църковни енории, предимно мъже. В близост до паркираните пикапи имаше групи младежи, които пушеха, говореха и пиеха бира от кутии. Банди дрипави хлапета тичаха напред-назад, крещяха и се блъскаха. Цветовете на залеза избледняха, здрачът се сгъсти, неспокойният ветрец се засили и ароматът на окосена трева вече надделяваше над изгорелите газове от закъснелите коли.

Гърни се канеше да се обади на Мадлин, за да ѝ каже приблизително кога да го очаква вкъщи, когато вниманието му бе привлечено от приглушено бръмчене по пътя. Шумът се засили, зрителите започнаха да гледат назад към източника му и ропотът на гласовете им зазвуча по-развълнувано. Бръмченето прерасна в рев, когато колона от мотоциклети зави от пътя по централния проход между столовете.

Гърни преброи дванайсет тежки машини, които се приближиха до сцената. Там шествието се раздели: шест мотора надясно и шест наляво. Тринайсетият моторист — с лъскав бял кожен костюм — бавно премина по прохода и спря на централното място, като предизвика бурни одобрителни възгласи от тълпата. Това беше Сайлъс Гант. Прошареният му помпадур стоеше незасегнат от вятъра.

Тълпата притихна в очакване. Няколко минути по-късно се чу силно изсвирване и във въздуха се очерта огненият път на изстреляна ракета, а след миг в небето избухна червено-бяло-синьо подобие на американското знаме, докато от стереоуредбата на сцената гръмна „Бог да благослови Америка“. Тълпата аплодира Гант, който се качи на сцената и застана на подиума под два силни прожектора.

— Бог да благослови Америка! — изкрещя и с това предизвика нови аплодисменти. — Бог да пази нашия народ, който е в опасност. Това е призванието, което ни обединява в тази красива нощ, в този критичен момент от историята на нашата страна. Нашата страна! Събрали сме се тази вечер, за да споделим убежденията си, да заявим правата си, да изпратим посланието си до дегенератите във висшите етажи на властта, които планират да превърнат нашата скъпа родина в чуждо сметище. Дегенератите в медиите — корумпираните, покварени медии, — които прославят всички видове извращения. Дегенератите, които се смеят на нашата религия, на нашата Библия, на нашия Бог. Дегенератите, които искат да ни лишат от даденото ни от Конституцията право да носим оръжие. Дегенериралите пропагандатори на хомосексуализма, които искат да превърнат невинните ни деца в изроди. Нима ще позволим на тези демони от ада да вършат своето пъклено дело?!

Извади голяма бяла кърпичка и избърса потта от лицето си, преди да продължи с нарастващ патос:

— Когато казвам „демони от ада“, говоря буквално. Слугите на злото проникнаха до най-високите места. Кацнали като лешояди на своите планини от боклук, те гледат надменно богобоязливите хора като нас. Горди от разложението на душите си, те ни гледат отвисоко и се смеят със смеха на демони!

Гласът му, който досега се издигаше в протяжен вик, изведнъж затрепери. Той се дръпна от микрофона, за да прочисти гърлото си. Когато отново заговори, вече не звучеше толкова силно, но беше не по-малко емоционален:

— Скъпи американци, събрали сме се тук тази вечер, когато нашата свещена земя, нашите свещени права, нашите свещени традиции са в смъртна опасност. Всичко, което е скъпо на сърцата ни, е под атака от социалисти, содомити и сатанисти. Знаменията за края на света са видими за всеки, който има очи да гледа. Погледнете пожарите и наводненията, опустошаващи корумпирания щат Калифорния, наследника на Гомор, разсадника на всякаква антихристиянска измет. Господ в гнева Си ни призовава към действие. Той няма да пречисти Америка без нашата помощ. Това са словата, които ми каза Господ. Той ни кани, Той ни призовава да се присъединим към Него в предстоящата голяма битка. Той ни вика да се включим в Неговата армия — да бъдем носители на Неговото слово, Неговата сила и Неговия огън.

Гант спря задъхано и отново избърса потта от лицето си. После се наведе към подиума и близостта му до микрофона придаде на гласа му още по-голяма интимност.

— Дори в момента, докато говоря, дяволът ни дебне — точно тук, в нашите собствени хълмове и долини — дявол в тялото на мъж, възкръснал от мъртвите. Пълзи из тези тъмни гори. Реже гърла. Поругава църкви. Драска скверните си думи с кръв по стените на жертвите си. Но с пушка и кръст ще победим Княза на мрака. С оръжие в ръка ще се впуснем във велика битка и ще спасим страната си от гибел. Присъединете се към нас в могъщата Църква на патриарсите. С оръжие и кръст за Бог и родината.

След драматична пауза Гант свали микрофона от подиума и се приближи до края на сцената.

— С оръжие и кръст ще победим демоните!

После наклони ухото си към тълпата и попита:

— Какво ще направим?

Тълпата отговори:

— С оръжие и кръст ще победим демоните!

Той повтори:

— Какво ще направим?

Те отговориха още по-силно:

— С оръжие и кръст ще победим демоните!

Той попита за трети път:

— Какво ще направим?

Те отговориха още по-силно:

— С оръжие и кръст ще победим демоните!

Облечен с белия рокерски костюм, блестящ в светлината на прожекторите, Гант триумфално разпери ръце, сякаш прегърна цялата тълпа, и изкрещя:

— Бог да благослови Америка!

Тълпата се изправи на крака и аплодисментите продължиха, докато и последният от тринайсетте мотоциклета не премина през централния проход и не изчезна в нощта.

33

Когато Гърни се прибра, минаваше 23:30. Мадлин вече беше в леглото. Той изпи две чаши вода, докато се колебаеше дали да постои още, или да си легне. След като провери имейла си и не намери нищо друго освен призиви за набиране на средства и известие за среща със състудентите по случай трийсет години от дипломирането, реши да си легне.

Въпреки че тялото му жадуваше за сън, умът му продължаваше да анализира събитията от деня. Не спираше да си представя кървавото послание от Тъмния ангел на стената на Мери Кейн… Блясъка в очите на Хилда Ръсел при споменаването на съименничката ѝ, която можела да вкаменява змиите… Очите на Селена Кърсън, пълни със сълзи… Аспърн, когато му предлагаше работата на Майк Морган… Съобщението, гласящо, че „мъртвецът има план“ от Тейт за Аспърн, който твърдеше, че не му е обърнал внимание… Заканата на Сайлъс Гант да победи с оръжие и кръст… Гръмките аплодисменти на неговите последователи.

При спомена за тази ентусиазирана тълпа го побиха тръпки. Или може би беше от течението през широко отворения прозорец до леглото. Когато посегна да дръпне одеялото от своята страна, бодрият глас на Мадлин го стресна.

— За какво си мислиш?

— Не съм сигурен, че се справям достатъчно добре със ситуацията.

— Има ли напредък?

— Събирам факти, но те не оформят смислена картина.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— От една страна, изглежда елементарно. Били Тейт оживява след удар от мълния и решава да убие човека, виновен за влизането му в затвора. По пътя две жени го разпознават и той убива едната от тях. Две нощи по-късно убива друга жена, която го е изпратила в център за превъзпитание на непълнолетни, когато е бил тийнейджър. Оставя кървава следа от окултни символи и послания. И после изчезва.

— Звучи ужасно, но изглежда горе-долу свързано.

— Работата е там, че не мога да сглобя адекватен портрет на Били Тейт. Единият е избухливо, импулсивно момче, рисуващо със спрей безумни символи на църковни кули в разгара на гръмотевична буря. Другият е хладнокръвен, пресметлив убиец, който убива трима души, всеки от тях — само с един точен удар със скалпел.

— Не си ли срещал други убийци с противоречиви качества?

— Ако беше само това, нямаше да ме притеснява толкова. Но около тези три убийства се простира цял океан от нещо грозно. Може да е съвпадение, но не мисля.

— Грозно?

— Слухове за Ангъс Ръсел — намеци, че е организирал „изчезването“ на свои врагове. Майк Морган е имал сложни отношения с него и излъчва безпокойство и вина. Той винаги е страдал от проблеми с тревожността, но това е на съвсем друго ниво.

— Нещо друго?

— Много неща. Очевидно неопечалената вдовица на Ръсел излъчва топлината на труп. А сестра му, пасторката, като че ли презира всички. Също мащехата на Тейт, която е била изместена в леглото на Били от уязвима млада жена, която се изживява като вещица. Да не забравяме за местния кмет, който е имал финансови причини да иска смъртта на Ръсел. И имам чувството, че драскам само по повърхността на истинската мерзост в Ларчфийлд.

— Мислиш, че всичко това е свързано с трите убийства?

Докато Гърни обмисляше този въпрос, повикът на бухал от близките гъсталаци прониза тишината. Нов студен полъх нахлу през прозореца.

— Още не знам какво, но съм сигурен, че в този случай има нещо повече от лудо хлапе, което си разчиства сметките.

Гърни затвори очи и се опита да се освободи от мислите си, като се съсредоточи върху лекото шумолене на дърветата. Всеки път, когато ехото от думите на Гант нахлуеше в съзнанието му, той се опитваше да върне вниманието си към шепота на вятъра.

— Може би има съучастник. — Съненият глас на Мадлин отвлече мислите му и от Гант, и от природата: — Това може би обяснява защо не можеш да си създадеш адекватна представа за него.

След няколко минути равното ѝ дишане му подсказа, че е заспала.

Но възможностите, които повдигна нейният коментар, го държаха буден още час. Думите ѝ даваха ново измерение на съобщението на Тейт за Аспърн. Както и допълнителна тежест на възможността Тейт и оранжевият му джип да са скрити някъде на Хароу Хил. Небрежното обяснение на Аспърн, че съобщението му било изпратено по погрешка, беше убедително, но убедителността бе основната дарба на всеки добър лъжец.

Идеята за съучастничество на Тейт с Аспърн изглеждаше малко пресилена, но не и невъзможна. Със сигурност заслужаваше да се провери. Това беше последната му съзнателна мисъл, преди да заспи.

Когато внезапно се събуди, защото Мадлин бе сграбчила ръката му, почти се бе зазорило, но луната се бе скрила зад облаците и в стаята беше тъмно.

— Какво беше това?

В гласа ѝ се чу страх. Тонът ѝ съвсем го събуди.

Дълго време не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в гъсталака. Изведнъж пронизителен вой го накара да застине. Гърни познаваше воя и джафкането на койотите, но този беше по-остър и заглъхна в подобие на налудничав смях. Това не беше обикновен койот, а най-близките вълци, дори и да можеха да издават такива звуци, живееха на сто и петдесет километра оттук, в северната част на Адирондакс.

Гърни стана и взе мощното фенерче, което държеше на нощното шкафче.

Мадлин седна в леглото.

— Мисля, че дойде от ливадата.

Гърни имаше нормален слух, но нейният беше феноменален и той се бе научил да му се доверява. Приближи се до онази страна на къщата, която гледаше към ливадата, плевнята и езерото. Лунната светлина, проникваща през облаците, беше достатъчна, за да различи откритите части на местността. Не видя нищо да се движи. Изкушаваше се да светне с фенерчето, за да огледа границата на гората, но реши да не го прави. Преди да издаде присъствието си, искаше да знае с какво си има работа.

След като погледна през прозорците от всички страни на къщата, се върна в спалнята, където Мадлин, тъкмо заключваше прозорците. Гърни си сложи дънки, маратонки и суитшърт, извади деветмилиметровия си пистолет „Берета“ от горното чекмедже на нощното шкафче и го пъхна в джоба на суитшърта.

— Какво правиш? — попита тя.

— Ще изляза да огледам.

— Внимавай!

Гърни излезе от къщата възможно най-тихо и внимателно затвори задната врата зад себе си. Вместо да тръгне по пътеката през пасището, влезе в тясната горичка, разделяща долната от горната ливада, и тръгна надолу към езерото и плевнята. Луната бавно се показа иззад облачната пелена. Под сребърната светлина склонът изглеждаше неестествено тих и Гърни чуваше шума от всяка своя стъпка.

Когато стигна до езерото, черната му повърхност блестеше като сребро. Жабите, които обикновено крякаха по всяко време на нощта, мълчаха. Той изчака минута-две в относителна тъмнина под увисналите клони на една гигантска канадска ела, като бавно обходи с поглед езерото, края на пътя и накрая плевнята.

На широката врата на дървената постройка нещо привлече вниманието му.

Той извади беретата от джоба си и свали предпазителя. Внимателно излезе изпод елата и се приближи до плевнята.

Все още беше на петнайсетина метра от вратата, когато в усилващата се лунна светлина видя нещо, което се беше надявал никога повече да не види.

Гърни се приближи до вратата и включи фенерчето. Буквите бяха тъмночервени, а видимата им лепкавост показваше, че кръвта е намазана съвсем наскоро.

Плевнята имаше две врати — голяма, която му позволяваше да изкарва трактора, и обикновена входна врата. Той се приближи до втората врата, тихо натисна дръжката, а после я отвори с ритник и освети вътрешността с фенерчето, като държеше беретата в позиция за стрелба.

След като се увери, че нито Тейт, нито някой друг е в плевнята, излезе навън. Затвори вратата, бързо се върна в къщата и се обади в полицейското управление на Ларчфийлд, за да изпратят криминалистите възможно най-скоро. Намираха се извън тяхната юрисдикция, но нямаше смисъл да замесва местната полиция в инцидент, очевидно свързан с разследването на Морган.

34

Сутрешното слънце, което вече се издигаше в безоблачното синьо небе високо над хребета, осветяваше цветовете на старата ябълка до кокошарника и превръщаше капчиците роса върху тревата в ослепителни точки светлина.

С Мадлин седяха на кръглата маса за закуска, всеки — с чаша кафе пред себе си. Той бе отворил френските прозорци, за да пусне сутрешния въздух, а Мадлин ги беше затворила. Почти не говореха, след като той се опита да я убеди да напусне къщата и да отседне у приятелка поне за следващите няколко дни или докато очевидната заплаха не бъде неутрализирана.

Не за първи път в живота им нахлуваше психопат. Всичко, което можеха да си кажат на тази тема, си го бяха казали миналия път. Единственото, което оставаше на Мадлин, беше мрачното примирение със съдбата. От страна на Гърни, чувството за вина, че е позволил това да се случи отново, се редуваше с това, което смяташе за реалистично приемане на особеностите на професията си. Такъв е животът, ако можеше да използва тази разпространена фраза, която му звучеше едновременно мъдро и безсмислено.

Сега се опитваше да се съсредоточи върху организацията и минимизирането на рисковете. Планът му беше да закара Мадлин с един куфар с дрехи и други необходими вещи у Джералдин Мъркъл в другия край на Уолнът Кросинг. Двете с Джери работеха в една и съща смяна в психиатричната клиника и обикновено ходеха на работа заедно. Джери беше изключително общителна и винаги се радваше на компания, особено на тази на Мадлин — което бе потвърдено от незабавния ѝ положителен отговор, когато тя ѝ се обади, за да я помоли за тази услуга.

Мадлин отиде да си вземе душ и да си събере багажа, а Гърни слезе в плевнята, за да говори с Кира Барстоу, която работеше там от близо час с един от подчинените си.

— Взех проби за ДНК анализ — каза тя, като посочи кървавия надпис. — И намерихме няколко отпечатъка от обувки на мократа земя пред вратата — мисля, че са от същите маратонки, които са оставили следите в моргата. Няма признаци да е влизал в плевнята.

Той кимна.

— Проверихте ли отпечатъка от гуми?

— Да, вече имаме резултат. — Тя извади телефона си и му показа две снимки на следи от протектор на автомобилни гуми в мека почва. — Първата е от пътя пред къщата на Кейн, а втората — оттам.

Посочи едно място близо до плевнята, където имаше повече гола пръст, отколкото трева. Следите от протектор бяха идентични.

— А най-главното — добави Барстоу, — тук има два отпечатъка — от гумите и от двете страни, по които можем да изчислим точното междуосово разстояние. С малко късмет ще определим марката и модела на автомобила или поне значително ще стесним кръга на възможностите.

— Интересно — каза Гърни. — Този тип не се притеснява да оставя малките си визитки.

— Или големите — тя посочи кървавото послание на вратата. — Да сте видели или чули нещо подозрително снощи?

— Точно преди зазоряване чухме ужасен вой — по-пронизителен, по-силен, по-натрапчив от вой на койот или вълк. Като от филм на ужасите. Сега съм почти сигурен, че е бил той. Искал е да ни стресне.

— Нима е сметнал, че кървавото послание от възкръснал мъртвец не е достатъчно стряскащо?

Гърни се усмихна.

— Ще го попитаме, когато го хванем.

След като отново огледа плевнята и не видя нищо необичайно, той се върна в къщата. Докато чакаше Мадлин да приключи със събирането на багажа, Гърни провери ключалките на всички прозорци, горни и долни, и на стъклените врати.

Когато потеглиха, той ѝ каза, че трябва да се отбие през „Миро Мотърс“, местния автосервиз, за да провери нещо. Това, че тя не отговори, беше показателно за тревогата ѝ.

Гърни искаше да се увери, че който е надраскал кървавото послание върху плевнята му, не е поставил проследяващо устройство на колата му. Най-добрият начин бе да прегледа ходовата част на подемника, където всички скрити кътчета и жлебове щяха да се видят добре.

Миро — съкратено от Мирослав — беше емигрант със смесен славянски произход, който бе отворил автосервиза си в Уолнът Кросинг приблизително по същото време, когато и Гърни се премести от Ню Йорк. Хилав като върлина, с набръчкано лице и тъжна усмивка, той имаше склонност към наивно-песимистично философстване, което Мадлин намираше за очарователно.

Когато Гърни влезе в паркинга и свали стъклото, Миро метеше една от двете работни клетки на сервиза. Приближи се с метла в ръка.

— Тази сутрин сте сензация в новините. Казаха, че разследвате някакви безумни престъпления на север. Не бяхте ли вече пенсионер?

Гърни се почуди дали изтичането на информацията за участието му в медиите е случайно, или умишлено — и ако беше умишлено, с какъв умисъл.

— По принцип съм пенсионер. Но правя изключения.

Миро погледна Мадлин.

— Съпругът ви е известен човек, нали? Голям детектив за големи престъпления. Като филмова звезда, но по-яко, защото филмовите звезди само се преструват на големи мъже.

Изражението на Мадлин подсказваше, че колкото и да е известен съпругът ѝ, това далеч не е достатъчна компенсация за необходимостта да бяга от собствения си дом заради луд убиец.

Миро продължи:

— В моята страна полицията не става за нищо. — Изглеждаше, като че ли се кани да се изплюе, но не го направи. — Тук е много по-добре. Ченгетата са като навсякъде другаде, но поне не са бандити. — Усмихна се с тъжната си усмивка. — Е, детектив, как мога да ви помогна?

— Ще можете ли да погледнете ходовата част на колата. От време на време се чува тракане и ме е страх да не падне нещо.

Освен когато работеше под прикритие, Гърни не обичаше да си измисля лъжи. Въпреки това споделянето на тревогите му за евентуално проследяващо устройство изглеждаше ненужно усложнение и допълнителна причина за безпокойство за Мадлин. И докато Миро търсеше нещо, което би могло да трака, Гърни можеше да се пъхне с него под колата, за да провери за подозрителни предмети.

— Колите с неща, които започват да падат, обикновено не изглеждат толкова добре, колкото тази. — Миро сви рамене. — Но вкарайте я и ще проверим.

Мадлин слезе и каза, че ще изчака в близката градинка.

Щом колата бе вдигната на хидравличния подемник, Гърни и Миро се заеха всеки със своята проверка. След минута-две оглеждане на шасито Миро обяви:

— Имате хубава кола. Нищо не пада. Може да са вибрации. Вибрациите обаче се откриват трудно. Следващия път, когато сменяме маслото, излизаме на пътя, караме и слушаме. Дотогава всичко е добре.

Гърни също стигна до задоволително заключение от своята проверка. Извади портфейла си.

— Благодаря, Миро. Колко ви дължа?

— Нищо, моля ви се.

— Трябва да получите заплащане за отделеното време.

— Постоянно ми плащат. Вие сте добри клиенти. Моля ви, без пари.

След като остави Мадлин при приятелката ѝ, Гърни тръгна на север към Ларчфийлд.

По пътя се обади на Морган и след като се включи гласовата му поща, остави съобщение с молба да разшири искането за телефонните обаждания на Тейт, като включи всички разговори, проведени през последните деветдесет дни — отчасти за издирване на контактите му, отчасти за да проверят дали се е обаждал и писал на Аспърн и преди.

Това съобщение беше първата тема, която Морган повдигна, когато Гърни пристигна в участъка.

— Какво очакваш да откриеш с тази удължена заповед?

— Може би нищо. Но не е зле да се провери.

— Няма да искаш заповед за обажданията на Аспърн, нали?

— Не, освен ако записите на Тейт не покажат изпратени съобщения или проведени разговори, за които Аспърн не ми спомена.

Морган въздъхна тежко.

— Нека да бъдем внимателни и да не правим прибързани заключения. — Погледна часовника си. — Като заговорихме за Аспърн, в един има насрочено събрание в кметството. Съветът е в паника заради медийното отразяване на „Ларчфийлдското зомби“ и призивите на Гант към последователите му снощи.

— Приятно прекарване.

— За бога, Дейв, имам нужда от помощта ти. Присъствието ти в стаята ще ги успокои.

— След това, което намерих тази сутрин на вратата на плевнята си, не съм в настроение да успокоявам никого.

— Барстоу е там, нали?

— Да.

— Намери ли нещо друго освен посланието?

— Следи от маратонки и от гуми. Може би ще ни отведат някъде, а може би не.

— Какво, по дяволите, се опитва да направи Тейт?

— Да засили паниката? Да привлече внимание? Да ни разсее?

— Да ни разсее от какво?

— Може би от истинската цел на убийствата. Но не ме питай каква може да е тя.

— Наистина ли мислиш, че тази лудост има цел?

— Мисля, че е възможно.

— Боже мой. — Морган се втренчи в Гърни и умственото претоварване ясно пролича на лицето му. После пак погледна часовника си. — Време е. Да вървим.

Със смесени чувства, Гърни тръгна след него към кметството. Съставът на участниците в заседанието беше същият като миналата сутрин с единственото отсъствие на Хармън Госет, градския юрист. Фалоу и Пийл бяха седнали възможно най-далеч един от друг; Аспърн и Хилда Ръсел — също.

Имаше сложена шведска маса за обяд и пълна кана с кафе. Повечето участници бяха съсредоточени върху сандвичите или салатите си. Нито Морган, нито Гърни си сипаха храна. Морган седна срещу Аспърн и се усмихна неловко. Гърни се настани до Морган.

— Да започваме — заговори Аспърн, като изгледа кисело останалите. — От вчера нещата се влошиха. Не само, че все още имаме луд, който реже гърла, на свобода, но и сме жертва на най-несправедливото медийно отразяване, което можем да си представим. — Погледна през масата към Кармъди. — Мартин, моля се на Господ да ни помогнеш да овладеем ситуацията, преди светът да започне да възприема Ларчфийлд като заглавие на филм на ужасите.

— Правим всичко по силите си, Чандлър. Веднага след тази среща искам да запиша началник Морган с положително изявление за напредъка по разследването. Вече написах чернова. Искаме всяка интернет медия, кабелна телевизия и медийна компания да получи този видеоклип за следващия новинарски цикъл. Решителна, уверена, твърда ръка на кормилото. Това е нашето послание.

— Добре — каза Аспърн. — Сега искам всички да изгледате ужасния репортаж, който беше излъчен снощи по РАМ. До тази сутрин беше разпространен в ютюб, фейсбук и туитър.

Всички насочиха вниманието си към екрана, монтиран на стената на заседателната зала, по-голяма версия на този в полицейското управление.

— Нарича се „Престъпления отвъд разума“. Възложих на нашия адвокат да проучи възможността за евентуално завеждане на дело.

Аспърн почука по една икона на телефона си и екранът на стената оживя. След типичната последователност от пулсиращи заглавни графики на РАМ предаването започна с редактиран видеозапис на Тейт на покрива на църквата. Засвири зловеща музика. Мълниите в нощното небе святкаха по-често и гръмотевиците бяха по-силни от оригинала, а когато Тейт бе ударен от последната мълния, падането му от покрива бе показано на забавен каданс.

В момента, в който той се стовари на земята, кадърът се премести върху Карл Казак, застанал пред църквата и облечен с жълтеникавото сафари яке, с което Гърни го бе видял на промоционалния клип по „РАМ Нюз“. Заговори с трескавия глас на репортер във военна зона:

— Казвам се Карл Казак и се намирам точно на мястото, където е загинал практикуващият магьосничество Били Тейт, смърт, потвърдена от официалния съдебен лекар. Тялото на Тейт е откарано в моргата и поставено, по странна молба на мащехата му, в запечатан ковчег. Няколко часа по-късно Били Тейт излиза от ковчега и започва кървави кланета, които хората тук наричат „зомби убийства“. Дали Тейт е преживял чудотворно възкресение? Или е станал това, което изследователите на свръхестественото наричат „ходещ мъртвец“?

Казак направи пауза, за да даде на слушателите си време да помислят върху този въпрос, преди да продължи със същия драматичен тон:

— Днес разговарях с местните жители, за да разбера как се чувстват в кошмара, обхванал техния град, както и със специалисти по въздействието на мълнии и паранормални изследователи. Пригответе се за шокиращи разкрития!

Сцената се смени с близък план на мъж около двайсетте с тънки мустачки и големи очила с дизайнерска рамка. Надписът на екрана го идентифицира като Джейсън Харкър, жител на Ларчфийлд. От задния план изглеждаше, че е заснет на селския площад.

Харкър заговори към камерата:

— Помня Били от гимназията. Когато те погледнеше понякога… караше те да си мислиш, че каквото и да е намислил, не е добро. Носеше един от онези ножове, чието острие изскача, като си тръснеш китката. Този поглед и този нож те караха да бягаш далеч от него.

Следващият събеседник на Казак беше човек с кръгла глава, малки очи, сплескан нос на боксьор и лилаво рождено петно върху бръснатото теме. Носеше бяла тениска и черен кожен елек. Текстът на екрана го представи като Робърт (Боб) Щенгел, водопроводчик. Имаше дрезгав глас на заклет пушач.

— Как се чувствам ли? Като животно преди земетресение. Този тип в ковчега, знаете ли за какво ми напомня? За оня филм на ужасите с ръката, която стърчи от гроба. Това се случва днес в света, злото се надига навсякъде около нас. Преподобният Гант е много прав. Време е всички да излезем на оръжие.

Съдейки по надписа в долната част на екрана, следващият интервюиран беше Артър Бънзман, пенсиониран бизнесмен. Беше с тясно лице, дълъг нос и оредяла прошарена коса. Имаше вид на току-що слязъл от снимка на нацистите в Нюрнберг.

Сякаш в отговор на призива на Робърт (Боб) Щенгел за въоръжена борба той заяви:

— Аз съм готов. Предприех необходимите действия, за да защитя семейството си и да дам пример. В дни на хаос горко на глупака, който не е готов. В дома ми няма място, откъдето на разстояние от три крачки да не мога да се добера до огнестрелно оръжие.

Следващият беше Майкъл Кракауер, консултант по вредителски софтуер. Той гледаше в камерата с немигащи очи и говореше като картечница. Белият надпис на черната му тениска гласеше: НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО. Твърдеше, че събитията в Ларчфийлд били върхът на огромен айсберг, че връщането на Били Тейт към живота е свързано с експерименти на ЦРУ с „лекарства за възкресяване“, че в медиите са проникнали форми на живот с изкуствен интелект и че злонамерени правителствени служби манипулират времето, фондовия пазар и производството на авокадо. Заяви, че твърденията на полицията за три убийства са явна лъжа и че истинският брой е поне три пъти по-голям.

Следващите трима интервюирани описваха как видели Тейт след възкръсването му, като ту тялото му тлеело, ту уринирал дъжд от искри, ту говорел неразбираеми езици.

Казак отново се появи, а зад него — фасадата на „Сейнт Джайлс“.

— Леле! Каква страховита картина получаваме за този Били Тейт, Ларчфийлдския изкормвач, преди и след онази фатална мълния — относно която сега ще чуем доктор Елмър Бърд, водещ изследовател на умопомрачаващото въздействие, което ударът от гръм може да окаже върху човешката психика.

Бърд, осемдесетгодишен мъж с намачкана бяла риза, червена папийонка и очила с дебели стъкла, седеше на някакво бюро.

— Питате какво може да причини ударът от мълния. — Той изпръхтя силно и се покашля. — Много неща, бих казал. Първо, може да ви убие. Да ви изгори, да ви ослепи, да ви парализира. Това е колосално напрежение. Може тотално да пренареди електрохимичния строеж на мозъка или да го унищожи напълно. Не често, но от време на време има последици, които не можем дори да си представим.

Казак отново се появи на екрана.

— Ето ви черно на бяло. Научна информация. Все още имаме няколко големи въпроса без отговор. Ще задълбаем в тези въпроси в следващия епизод на „Престъпления отвъд разума“ — когато към нас ще се присъединят спорните братя Марс, Клинтън и Делбърт, които са си спечелили световна слава на ловци на зомбита! Сега обаче искам да ви покажа една страховита картина — посланието, което били Тейт е оставил в домовете на двете жени, които е убил. Някои казват, че посланието е било предназначено за тях. Други — че е за всички нас. Погледнете… и се молете да не сънувате кошмари.

Изображението, което се появи на екрана под съпровода на саундтрак от филм на ужасите, беше посланието от стената в хола на Мери Кейн:

Целият екран стана кървавочервен. После, под драматичния ритъм на барабани, почерня. Гласът на диктора каза:

— РАМ ТВ. Ние доставяме реалност.

Аспърн чукна върху иконата на телефона си и екранът изгасна. Той удари с длан по масата.

— Това видео с брътвежите за тъмния ангел върху стената на жертвата — искам да знам кой го е дал на Казак. Ако не можем да контролираме това, какво можем да контролираме?

Около масата се чу гневно мърморене в знак на съгласие.

Следващият въпрос, който Аспърн отправи, беше към Морган:

— Снимките от местопрестъплението са направени от ваши подчинени. Нали така?

Морган кимна.

— И ги споделят по необходимост с хора, които са ви подчинени?

— Да.

— Тогава информацията трябва да е изтекла от някого, който е ваш подчинен, по дяволите.

— Предполагам… вероятно.

— Вероятно?! На мен ми звучи като очевидно заключение!

Морган се размърда неловко на стола и се покашля.

Гърни не обичаше да се кара с никого, но още повече не му харесваше арогантността в гласа на Аспърн. Той заговори спокойно:

— Не е толкова очевидно.

Аспърн го погледна предизвикателно.

— За какво говорите?

— Защо сте толкова сигурен, че изтеклото видео е същото, което полицията е заснела на местопрестъплението?

— Е, кой друг, по дяволите… — Аспърн изведнъж си даде сметка, че аргументите му са слаби, и гневният му тон омекна: — Искате да кажете, че някой друг е имал достъп до местопрестъплението?

Гърни запази мълчание.

Хилда Ръсел се наведе напред.

— Чандлър, за бога, не е ли очевидно?

Аспърн се намръщи, сякаш усети гаден вкус.

— Искате да кажете, че видеото може да е пратено на медиите от самия Били Тейт?

Гърни кимна.

— Кира Барстоу документира посланието на стената със снимки, а не с видеозапис.

Аспърн отново пренасочи гнева си.

— Тогава какво, по дяволите, е намислил Тейт?

— Той иска внимание — каза Гърни. — И очевидно знае как да го привлече.

— Говорейки за внимание — намеси се Хилда Ръсел, гледайки през масата към Морган, — питам се дали нашето полицейско управление има достатъчен ресурс да отдели на тези многобройни убийства вниманието, което налагат. По-близо ли сте до арест днес, отколкото вчера или онзи ден, или предишния?

Гърни мислеше, че честният отговор на този въпрос би бил „не“. Морган обаче го заобиколи като опитен политик.

— Точно сега, Хилда, полагаме усилия да открием къде може да се крие Тейт. Помолихме от Бастенбург да ни изпратят десетина полицаи, които да помагат на нашите хора за голямо претърсване на целия Хароу Хил.

Аспърн се наведе напред.

— Какво имате предвид под „голямо“…

Ръсел го прекъсна.

— Това е добре. Но не мислите ли, че е време да включите щатската полиция, шерифството, прокуратурата? Те имат опит и работна сила, които в момента не използваме.

Морган отново се смути.

— Веднага ще възникнат проблеми с управлението на кризата, Хилда. Щом дойде щатската полиция, те ще почнат да командват. Имат свои приоритети и не им пука за репутацията на Ларчфийлд.

Тя издаде рязък, мрачен смях.

— От това, което виждам по новините, вече нямаме репутация, за която да се притесняваме. Най-важното е да си осигурим подходящите ресурси, за да доведете тази трагедия до подходяща развръзка. Аз предлагам да ги повикаме.

Морган премигна, после въздъхна.

Аспърн използва мълчанието, за да зададе своя въпрос:

— Какво имате предвид под „голямо претърсване“… и защо сте насочили вниманието си към Хароу Хил?

— Някои от записите от охранителни камери, които получихме, показват, че е възможно Тейт да използва района като база за движенията си. Смятаме, че ограничаването на района и претърсването му стъпка по стъпка е най-добрият ни вариант за момента.

Аспърн не изглеждаше доволен, но не каза нищо.

— Колко време мислите, че ще отнеме? — попита Ръсел.

Морган вдигна ръце.

— Трудно е да се каже. Това е огромна територия, стотици декари. Мисля, че най-малко четирийсет и осем часа, ако екипите работят денонощно.

— Значи още два дни? Без гаранция за успех? — Тя поклати глава. — Не мисля, че има смисъл да чакаме толкова дълго, след като можем да поискаме помощ от щатската полиция само с едно телефонно обаждане. Ами ако Тейт нанесе нов удар? Тогава какво?

Морган въздъхна.

— Разбирам ви, Хилда, разбирам ви. Може да убедя Бастенбург да изпратят още подкрепления, да накарам хората ни да работят по-усилено и да завършим претърсването за 24 — 36 часа. Ако успеем да приключим този случай, без да прехвърляме контрола на агенция, която няма интерес за…

Тя го прекъсна:

— Чандлър, какво мислиш ти за това?

Аспърн запази мълчание толкова дълго, че изглеждаше, сякаш не е чул въпроса.

— Не съм във възторг, но да дадем още трийсет и шест часа на местната ни полиция изглежда за предпочитане, пред това да прехвърлим топката на щата. — Той огледа седящите на масата. — Някой има ли сериозни възражения?

Другите отговориха със свиване на рамене. После Мартин Кармъди предложи Морган да даде изявление, че разследването навлиза в нова фаза и всеки момент може да се очаква пробив. Пийл също подкрепи идеята да дадат на Морган още трийсет и шест часа. След кратко мълчание заседанието беше закрито.

Гърни се приближи до Хилда Ръсел.

— Може ли да поговорим?

Тя се отправи към пейка от ковано желязо в парка на селския площад, до цъфнала дива ябълка. Металът бе затоплен от следобедното слънце.

— За какво мислите? — попита тя.

— Направи ми впечатление настойчивостта ви да повикаме подкрепления.

— Така е.

— Това от желание да разширим разследването ли е породено? Или да го завършим по-бързо?

Тя сви рамене.

— Може би и двете.

— Притеснявате ли се, че пропускаме нещо?

— Хората пропускат различни неща. Често се получава недоглеждане, не мислите ли?

— Особено когато това недоглеждане е изгодно за някого.

Ръсел се усмихна.

Лек ветрец донесе пролетен аромат на трева и влажна почва, неуместно идиличен фон на разговор за убийства.

Гърни също се усмихна.

— Можем да спестим време, ако ми кажете какво мислите, че сме пропуснали.

— Не съм ясновидка. Просто имам чувството, че фокусът на местната полиция може би е прекалено тесен.

— Казвате, че убийството на брат ви може да се окаже по-сложно, отколкото изглежда?

— Казвам, че поляните на Ларчфийлд гъмжат от змии. И покойният ми брат се чувстваше като у дома си тук.

35

На път към дома си Гърни мина през източния край на Уолнът Кросинг, на около половин километър от къщата на Джералдин Мъркъл. Реши да се отбие да види дали Мадлин има нужда от нещо и може би малко да разсее неминуемия ѝ страх, предизвикан от последните събития.

Спря на алеята зад жълтия фолксваген „Бийтъл“ на Джери и забеляза двете жени зад къщата, в беседката, украсена с кошници с петунии. Тази гледка за момент му напомни за петуниите, които бяха част от жестоката развръзка на случая в Уайт Ривър. Гърни прогони онази ужасна сцена от главата си и се отправи към беседката.

Жените седяха от двете страни на малка маса, на която имаше дъска за игра на скрабъл и кана студен чай. Джери Мъркъл заговори първа.

— Добри новини или лоши новини?

— Няма нито от едните, нито от другите. — Той се опита да се усмихне небрежно. — Минавах и реших да се отбия за малко. Кой печели?

— Джери, както винаги — каза Мадлин. — Откъде идваш?

— От прекрасния Ларчфийлд.

Тя стисна устни.

— Имаш ли чувството, че се приближавате… до края на всичко това?

— В момента тече голямо претърсване на района и имаме всички шансове за успех.

Нито една от жените не изглеждаше убедена.

— А вие, дами, имате ли нужда от нещо от селото?

Джери поклати глава.

— Не — отговори Мадлин.

— Или от вкъщи?

— Не. Просто погледни кокошките. Мисля, че имат достатъчно храна и вода, но все пак виж. И моля те, внимавай.

— Разбира се. — Той я целуна по главата, кимна на Джери и се върна в колата.

Пътят до дома му на западните хълмове минаваше през центъра на Уолнът Кросинг. Трудно беше да се каже кое отразява по-точно плачевното състояние на икономиката в този затънтен район на щата — празните витрини или тези, които все още се използваха от едва оцеляващи бизнеси: продажба на евтини цигари, дрехи втора употреба, използвани мебели, лотарийни билети и нездравословна храна. Единствените обекти, които изглеждаха достатъчно стабилни, за да поддържат приличен външен вид на фасадите си, бяха болницата и погребалното бюро.

Петнайсет минути по-късно Гърни стоеше пред плевнята си. Тревата трябваше да се окоси — напомняне за това, колко трудно беше да балансира битовата и детективската страна на живота си. Реши да се заеме с тревата, докато все още не е забравил. Понечи да влезе в плевнята, за да извади косачката, но в този момент видя кървавото послание на вратата и агресивната му грозота го стъписа. Желанието да направи нещо по този въпрос измести косенето на тревата назад в плановете му.

Реши, че най-лесният начин да заличи следите е, като изтърка с шкурка и пребоядиса засегнатото място. Барстоу вече бе направила снимки и беше взела проби за анализ и затова нямаше проблем, че ще заличи уликите, а необходимите материали бяха подръка в работилницата.

След половин час работата бе свършена. Можеше да боядиса и по-добре, но така поне заличи зловещото послание. Погледна часовника си. Беше почти 18:00. Не беше ял нищо на обяда при Аспърн и сега бе гладен, но реши да огледа плевнята, преди да бъде забулена в сянката на високите черешови дървета.

Започна бавно да обикаля около сградата в разширяваща се спирала, както беше правил на безброй други местопрестъпления. Не откри нищо интересно, докато не стигна до следите от гуми, от които Барстоу бе взела отливки сутринта.

Спомни си, че по отпечатъците от колелата от двете страни можеше да се определи марката и моделът на автомобила, и това възбуди нетърпението му да види доклада на криминалистите. Макар да бе почти сигурен, че Барстоу ще го уведоми незабавно, ако се появи нещо полезно, той все пак ѝ се обади. Включи се гласовата ѝ поща и Гърни остави съобщение.

След това се качи през долната ливада до къщата с намерение да си вземе нещо за ядене — и да провери дали кокошките имат достатъчно храна и вода.

Имаха предостатъчно и от двете. Той отдели няколко минути, за да почисти прътовете им за кацане, да проветри кокошарника и да хвърли вътре малко прясна слама, след което влезе в къщата. Кипна вода в една тенджера и пусна малко спагети, после се изкъпа и си сложи чисти дънки и фланелка. Върна се в кухнята, изцеди спагетите, добави малко масло и остатъци от аспержи и взе купата на масичката на терасата пред френските прозорци.

Ко̀сите лъчи на вечерното слънце приятно сгряха гърба му. Тревата между терасата и кокошарника беше яркозелена. Жълтите въженца, с които Мадлин бе очертала планираното място за пристройка до кокошарника, се полюляваха от ветреца. Във въздуха се стрелкаха лястовици, преследващи насекоми. Няколко катерички събираха семената, нападали под хранилката за птички. Гърни започна да забравя тревогите от деня.

Тази спокойна идилия бе рязко прекъсната от паническото обаждане на Морган.

— Следващият епизод от проклетото предаване на Карл Казак ще бъде в 22:00. На уебсайта на РАМ пуснаха предварителен клип. Опитвам се да се свържа с Хармън Госет, за да видим дали можем да го спрем. Трябва да направим нещо, преди съвсем да ни закопае.

— Успех с Госет.

— Да. Някой ми звъни, трябва да вдигна. Ще ти се обадя по-късно.

След като приключи с вечерята и си направи кафе, Гърни отиде в кабинета, отвори лаптопа си и влезе в сайта на РАМ. В секцията „Видео“ намери „Престъпления отвъд разума“ и кликна върху клипа с днешна дата.

След двуминутна реклама Казак се появи пред готическата желязна порта на гробището. Заговори с напрегнат, приглушен глас:

— Тук съм, сред мъртъвците на Ларчфийлд, щата Ню Йорк — подходящо зловещо място за срещата ми със самоуките ловци на зомбита Клинтън и Делбърт Марс, които бяха привлечени от ужасните събития през изминалата седмица. Може би си мислите, че зомбитата са създания, които се срещат само във филмите на ужасите. Попитах братята Марс дали това е вярно. Това, което ми казаха, може да ви шокира.

Екранът се изпълни с близък план на двама огромни брадати мъже, застанали рамо до рамо пред мраморна гробница. Заговориха един след друг, изричайки всеки по едно изречение, като близнаци, свикнали да завършват мислите си.

— Твърдението, че живите мъртви са измислени същества, е най-голямата лъжа, в която правителството иска да повярваме.

— Както се опитват да ни убедят, че НЛО са просто метеосонди.

— Истината е, че живите мъртви са истински като вас и мен.

— Колкото е истински и Били Тейт. И също толкова трудни за убиване.

— Не можете да убиете зомби, ако не знаете как се прави.

— По-вероятно е то да убие вас.

— Деветдесет и девет процента по-вероятно.

— Повечето хора дори не знаят откъде идват зомбитата.

— Защото не виждат как се случва.

— Не виждат мълнията, която предизвиква това.

— А това се случва най-вече в гробищата.

— Когато мълния удари гроб или гробница.

— И съживи мъртвеца.

— Това е живот, който черпи сила от отнемането на чужд живот.

— Колкото повече убиват, толкова по-силни стават.

— Като Били Тейт, те убиват, за да останат живи.

— Но ние знаем тяхната слабост.

— Можем да ги върнем в ада, където са били, преди да възкръснат.

— С огън се раждат и с огън ще загинат!

— Били Тейт, твоите зомби дни на кръв и злини са преброени!

Камерата се върна върху Казак пред готическата желязна порта.

— Говорим за потенциално смъртоносен сблъсък. Тръпки ме побиват при мисълта за това! За да научите повече за тази страховита битка, гледайте ни довечера в десет. В „Престъпления отвъд разума“. По РАМ ТВ.

Гърни изведнъж осъзна на какво му напомня тонът на Казак — на коментатор на кеч шоу. Журналистът изчезна и на черния екран се появи синьо лого:

Гърни затвори лаптопа, мислейки дали има граница на пазара на безумни, плашещи измислици, и отново се върна към суровата реалност, че плевнята му бе посетена от вероятен убиец.

Макар че едва ли някой бе видял колата, оставила следите от гуми в имота му, реши, че би било небрежно, ако не провери. Покрай трикилометровия чакълест път, водещ от щатското шосе до плевнята му, имаше само още две други къщи. Едната беше едноетажен фургон, бившата морава около който бе обрасла с бурени и бодливи храсти.

Откакто Гърни живееше в края на пътя, това жилище ту имаше обитатели, ту пустееше и той не знаеше какво е положението сега. Дървената къща в долния край на пътя обаче се радваше на неочакван ренесанс като обиталище за градски хипстъри, които намираха надвисналите над покрива канадски ели, наклонената веранда, паянтовата селскостопанска постройка, собствения извор и липсата на електричество за очарователни, а честите серенади на койотите за вълнуващ бонус. Или поне така твърдеше една приятелка на Мадлин, брокерка на недвижими имоти.

Гърни се качи в колата и потегли надолу по пътя. Първо спря до разпадащия се фургон. Внимателно се провря през гъсталака от бодливи храсти, спря пред избледнялата входна врата и почука, с което предизвика яростен кучешки лай от другата страна. Мъжки глас извика няколко пъти: „Млъкни!“, преди лаенето да спре.

Мъжът, който отвори вратата, носеше само бели боксерки и черни чорапи. Оредялата коса на главата му беше толкова черна, колкото чорапите. Гъстото окосмяване на гърдите и краката му и тридневната четина на лицето му бяха прошарени с бели косми. Държеше кафява бирена бутилка за гърлото по такъв начин, като че ли се готвеше да я използва като палка.

Гърни зае подходяща поза, усмихна се любезно, представи се и добави:

— Аз съм вашият съсед нагоре по пътя.

— Старата ферма на Макдермот — каза мъжът с тон, намекващ, че поставя под въпрос правото на който и да било друг собственик да живее там.

— Точно така — отговори с равен глас Гърни.

— Детективът, а?

— Пенсиониран детектив.

Мъжът хвана бирената бутилка по-удобно, надигна я и отпи бавно, без да сваля очи от Гърни.

— Значи си детектив. Какво ще направиш с крадеца?

— Какво е откраднато?

— Оборският ми тор. Изчезна, сякаш никога не го е имало.

— Може да съобщите в полицейското управление на Уолнът Кросинг.

— Казах два пъти на Дарил Лемойн, което е все едно да говориш на мармот.

— Някой живее ли тук с вас?

— В момента не. Синът ми, Емет, е в затвора.

— Така ли?

— Приятелката му го прати там. Твърди, че ѝ избил зъбите. Ама те опадаха от злоупотреба с мет, не от Емет.

— Може ли да ви попитам нещо? В колко часа се събудихте тази сутрин?

Мъжът тръсна глава.

— Защо те интересува?

— Искам да разбера дали сте видели кола, която е минала оттук тази сутрин преди изгрев-слънце.

— Не мога да кажа. И на теб ли ти откраднаха нещо?

Гърни завърши разговора, като благодари на мъжа за отделеното време и изрази надежда, че ще му върнат тора. Върна се през тръните, качи се в колата и продължи още около километър и половина по пътя.

Спря зад бял джип „Ауди“ с двойна велосипедна стойка на покрива. Колата беше паркирана върху петно, постлано с борови иглички в началото на пътеката към дървената къщичка, сгушена в горичка от канадски ели.

Гърни тръгна натам. Когато стигна до къщата, видя двама младежи — мъж и жена, облечени в резедави колоездачни трика, които седяха на плетени столове на верандата. Косата на жената беше артистично разрошена. Тази на мъжа бе събрана в кок върху главата му като на самурай. До тях имаше кофа с вода и миеха някакви листа. Погледнаха Гърни — жената с усмивка, мъжът с тревога.

— Здравейте — каза тя, като махна няколко кичура коса от лицето си.

— Див лук? — попита Гърни, след като разпозна мокрото растение в ръката ѝ.

— Не е ли невероятно? Карахме колелета през гората и открихме, че целият склон на хълма е обрасъл с него. Знаете ли колко струва в Бруклин? Наблизо ли живеете?

— Горе, на края на пътя. Казвам се Дейв Гърни.

— Аз съм Клоуи. Това е Джейк. Постоянно ли живеете тук?

Той се засмя.

— Да, през цялото време.

— Сега тук е прекрасно, съвършената пролет, а въздухът, боже мой, каква благодат. Но не мога да си представя тези планини през февруари. Пада ли много сняг?

— Доста. Зимите могат да са интересни.

— Леле. Представям си.

Колкото по-радушно говореше жената, толкова по-навъсен изглеждаше Джейк. Гърни реши, че е време да говори по същество.

— Имам един въпрос — за трафика тази сутрин. Някой от вас беше ли буден преди зазоряване?

Двамата се спогледаха.

— Всъщност и двамата бяхме будни — каза тя вече малко по-предпазливо.

Гърни извади портфейла си и им показа служебната си карта от полицията на Ларчфийлд.

— Работя за полицията и трябва да разберем дали между четири и шест тази сутрин по пътя е минала кола.

Джейк заговори:

— Има ли някакъв проблем?

В очите му личеше тревога, а в гласа му — раздразнение, сякаш подозираше, че агентката за недвижими имоти, от която са наели къщата, е скрила нещо от тях.

— Нищо, за което да се тревожите. Просто трябва да знаем дали някой е минал по пътя днес преди зазоряване.

Те отново се спогледаха.

Джейк неохотно кимна.

— Мина една кола. Видяхме я, когато си тръгваше.

— Тук, пред къщата, ли бяхте?

— Там, до колата ни. Край пътя.

— По кое време беше това?

— Трябва да е било около 5:30.

— Трябва?

— В пет часа се срещнахме с един инструктор на Уилоумок Крийк.

— Риболов на муха?

Той кимна.

— Джейк падна в потока — каза Клоуи със злорада усмивка.

— Значи днес в 5:30 сутринта сте видели автомобил. Спомняте ли си марката, модела, цвета, стила, нещо по-конкретно?

— Движеше се много тихо — отговори Клоуи.

— Сигурен съм, че беше беемве — намеси се Джейк. — Изглеждаше като петица.

— Забелязахте ли цвета?

— Беше твърде тъмно, за да съм сигурен. Но беше черно или тъмносиньо.

Гърни знаеше, че няма как да са различили точния цвят на лунната светлина. Искаше само да се увери, че мъжът не си „спомня“ повече от това, което би могло да се види. Знаеше безброй разследвания, които са се провалили, защото свидетелите са си „спомнили“ несъществуващи подробности.

В този случай Джейк мина теста за достоверност.

— Спомняте ли си дали обърнахте внимание на номера?

Джейк поклати глава.

— Сега, когато споменахте, мисля, че може би крушката на номера беше изключена.

— Добре. Забелязахте ли нещо друго?

Джейк отново понечи да поклати глава, но спря.

— О, да. Както каза Клоуи, колата беше много тиха.

— Тиха?

— Не издаваше никакво бръмчене. Може би беше хибрид.

Когато се прибра пак вкъщи, Гърни влезе в кабинета и погледна телефона си. Имаше съобщения от Мадлин, Морган и Хардуик. Първо изслуша съобщението на Мадлин.

Светските събития явно привличаха Мадлин. Колкото повече, толкова по-добре и колкото по-скоро, толкова по-добре. Гърни имаше точно противоположното отношение. Първоначалната му реакция към всяко предложение за събиране винаги беше отрицателна, въпреки че обикновено се съгласяваше да присъства на важните за Мадлин срещи. Тази, изглежда, попадаше в категорията.

Като дете, приемащо да изяде гаден зеленчук, той ѝ се обади, попадна на гласовата ѝ поща и остави съобщение, че е съгласен. Припомни си, че тези събития понякога се оказват по-приятни от предполагаемото, въпреки че съдейки от предишните си срещи със семейство Уинклър, сега не очакваше такъв резултат.

Съобщението на Морган, както обикновено, беше разтревожено.

Гърни реши да провери архива на РАМ за клипа с Кронк, но преди това изслуша третото съобщение — това от Хардуик.

Гърни се изкушаваше да погледне с каква нова отрова Гант мъти мозъците на последователите си, но безшумното беемве, което Джейк и Клоуи бяха видели в 5:30 сутринта, за момента го интересуваше най-много. Реши отново да пробва Барстоу.

Този път тя вдигна телефона след първото позвъняване.

— Дейвид, тъкмо щях да ви се обадя.

— Добри новини?

— Получих резултатите от протектора и междуосовото разстояние. Те стесняват кръга на търсенето до една марка и няколко модела.

— Беемве?

— Да.

Изглеждаше изненадана.

— Серия 5?

— Да. Всеки седан от серия 5, започвайки с модела от 2018 г. Как разбрахте за това преди мен?

— Интуиция.

— Да бе, да.

— От време на време късметът е на наша страна. Едни съседи са се оказали на точното място в точния момент.

— Това означава… какво? Че Тейт е сменил оранжевия джип с баварец за седемдесет бона?

— Едва ли.

— Какво става тук, по дяволите?

— Уместен въпрос.

— Отпечатъците от маратонки в меката почва около бараката ви съвпаднаха с тези, които намерихме в праха на пода в моргата. А кръвта на вратата на плевнята съвпада с ДНК-то на Линда Мейсън, както се очакваше.

— Значи някои неща са такива, каквито изглеждат.

— Някои — отговори тя.

След като затвори, Гърни набра централата на полицейското управление в Ларчфийлд. Очакваше да се обади дежурният, но вдигна Морган.

— Дейв? Получи ли съобщението ми? Видя ли онова нещо с Рори Кронк?

— Ще го погледна. Но първо ми кажи: случайно да знаеш модела и годината на беемвето на Аспърн?

— Защо те интересува?

Гласът на Морган прозвуча остро.

— Любопитство.

— Моделът е 530е, 2019 година.

— Това „е“ означава ли нещо конкретно?

— Моделите с „е“ са хибриди. — Морган замълча за миг. Когато заговори, тревогата в гласа му бе по-ясна от всякога. — Звучиш като че ли е нещо повече от любопитство. Какво става?

— Просто едно от онези малки гласчета, които отначало изглеждат смислени, но после се оказва, че не означават нищо. Факт е, че имаме следи от гуми и свидетелски показания, сочещи, че човекът, оставил кървавото съобщение на плевнята ми тази сутрин, е карал беемве петица хибрид.

— За бога, не ми казвай, че подозираш Чандлър Аспърн!

— Знам, че няма логика.

— Няма никаква логика! Чандлър Аспърн да обикаля щата посред нощ с кофа кръв и четка?

— Е, някой е дошъл до бараката ми с хибрид серия 5, слязъл е с маратонките на Били Тейт, оставил е това очарователно послание, заснел го е и е изпратил видеото на „РАМ Нюз“. Съгласен съм, че няма логика да е бил Чандлър Аспърн, но е също толкова нелогично Били Тейт да кара такава кола, освен ако не я е откраднал. Затова няма да е зле да проверите за сигнали за откраднати беемвета, изчезнали през последните няколко дни.

— Да… добре, разбира се.

Съдейки по тона на Морган, Гърни си представи как тревожните бръчки на лицето му стават по-изразени.

— Между другото — продължи Морган, — бъди внимателен.

— Искаш да кажеш да не настъпвам Аспърн?

— Дори не го споменавай! Фактът, че през двора ти е минало беемве и че Аспърн има беемве… по дяволите, това не означава нищо. Абсолютно нищо. Чуваш ли ме?

— Да.

Това, което чуваше Гърни, беше, че човекът толкова отчаяно се опитва да запази работата си, че не е в състояние да направи нищо, което би могло да я изложи на риск — особено да ядоса някоя важна клечка.

След като Морган затвори, Гърни се премести от твърдия си работен стол в мекото кресло до прозореца на кабинета, откъдето се отваряше широка гледка към горната ливада. Слънцето беше залязло и червените и оранжевите нюанси в облаците бяха преминали в лилаво. Той вдигна крака на табуретката, отвори лаптопа в скута си, изключи звука на телефона и затвори очи. Каза си, че ще подремне десет минути, преди да отвори сайта на „РАМ Нюз“ и да изгледа коментарите на Кронк. Денят беше уморителен.

В съня му се натрапи странен звън, извиквайки образа на будилника, който стоеше на шкафчето до леглото му в гимназиалните години — и чувството на униние, което този звук винаги носеше със себе си. Отвори очи и откри, че все още седи в креслото, но в кабинета му вече е тъмно. Отне му още няколко секунди, докато се ориентира и установи, че звъни стационарният му телефон. Включи лампата до креслото, пресече стаята до бюрото си и вдигна.

— Гърни.

— Боже, оставих ти три съобщения на мобилния. Къде беше?

Гласът на Морган звучеше като натегната пружина, която всеки момент може да се скъса.

— Какво е станало?

— Нападение над къщата на Селена Кърсън. Тя и момичето, с което живее, са в болницата с опасност за живота.

— Кой го е направил?

— Точно това се опитваме да разберем. Разбира се, всички са заети с претърсването на Хароу Хил. Ако ги извикам за Кърсън, акцията ще се провали, което не можем да допуснем. Колко скоро можеш да дойдеш?

Гърни погледна часовника. Беше 23:20 — което означаваше, че десетминутната му дрямка бе продължила два часа и половина.

— Мога да съм пред дома на Кърсън след малко повече от час.

— Не гледай ограниченията на скоростта.

36

Последният участък от черния път, който водеше до дупката в желязната ограда на Селена Кърсън, беше заграден с найлонова лента. От външната страна под различни ъгли бяха спрени пет служебни коли: микробусът на Кира Барстоу, две патрулки от Ларчфийлд, червено-бял шевролет „Събърбан“ с логото на шерифството и надпис „Отдел Пожари“ отзад и товарен микробус с емблемата на ларчфийлдската полиция отстрани. До микробуса имаше и една тойота „Камри“.

Гърни предположи, че с микробуса са докарали преносимия генератор, чието тихо боботене се чуваше, и халогенните прожектори, монтирани около обгорялата къща. Въпреки че през кариерата си бе работил безброй пъти под тези ярки светлини, така и не свикна с усещането за нереалност, което създаваха, превръщайки нощта в ден. Сега силният им блясък придаваше на сцената сюрреалистичен вид. Гърни предположи, че тойотата е на съдебния фотограф, когото забеляза да влиза в къщата.

Дежурният сержант от участъка стоеше облегнат на едната от патрулките. Той взе един клипборд от капака и се изправи, за да посрещне Гърни. Погледна часовника си и записа името му в дневника на огледа.

— По дяволите — каза, като посочи разрушението. — Бас държа, че хората ще кажат, че тя сама си е виновна.

— Как така?

— Заради ония вещерски простотии. Това не се харесва тук.

— Знаете ли дали е била заплашвана?

— Не мога да кажа. Някой може да я е посъветвал да се омита от селото. Нищо чудно покрай тоя сатанизъм и всичко останало. Хората не си падат по подобни неща.

Гърни беше сигурен, че сержантът споделя тези чувства. Униформата не е противоотрова за убеждението, че жертвите, които всеки мрази — особено жените с неконвенционално поведение, — сами са си виновни за престъпленията, извършени срещу тях.

Разсъжденията му за поведението на сержанта бяха прекъснати от гласа на Барстоу.

Той също ѝ извика през бръмченето на генератора:

— Да се облека ли?

— Само калцуни. Отзад в микробуса са, ако нямате.

Гърни отиде до микробуса, извади чифт калцуни от отворената кутия и ги нахлузи върху обувките си. Влезе през оградата и се приближи до Барстоу през високата до коляно трева, която бе започнала да съхне заради занемаряването.

— Намерихме стотици такива — каза криминалистката, като му показа медна гилза.

Гърни я разгледа внимателно.

— Седем цяло шейсет и два милиметра, изцяло метална обвивка?

Тя кимна одобрително.

— Подходящи за автомати тип „Калашников“.

— Когато казахте „стотици“, това метафора за „много“ ли беше? Или буквално са стотици?

— Буквално. Досега са повече от триста. И продължаваме да намираме.

— Какво се е случило тук?

— Трудно е да се каже в тази трева, но съдейки по следите от гуми, нападателите са дошли с пет мотора, минали са през дупката в оградата, заобиколили са къщата и са открили стрелба. Съдейки по начина, по който е отъпкана тревата, бих казала, че са я обиколили поне три-четири пъти. Стените са надупчени като швейцарско сирене. Куршумите са минали през тях и са изпотрошили всичко вътре.

Гърни погледна към къщата и видя човек с гащеризон, пръскащ вода от градински маркуч през счупен прозорец.

Барстоу проследи погледа му.

— Има втори маркуч зад къщата, а третият е закачен вътре. Водата е от кладенец. Няма начин да докараме пожарна кола, нито има езерце, от което да изпомпваме вода. Единствената причина, поради която огънят не е погълнал всичко, е, че е започнал от подветрената страна на къщата. Ако беше започнал от тази, щеше да изпепели тази стара кибритена кутия за нула време.

— Кой е подал сигнала?

— Питайте Морган. Доколкото знам, е получил две-три обаждания от далечни съседи в гората. Тази канонада сигурно е звучала като истинска война.

— Морган сам ли е дошъл?

— Заедно със сержант Ууд, мъжът с дневника. После се обади на всички други. Както и на бърза помощ. Не успяха да вкарат линейката през желязната ограда, затова изнесоха Кърсън и другото момиче на носилки. Това беше преди повече от час. Мястото не е удобно за колите на спасителните екипи.

— Къде са ги намерили?

— Криели се в мазето. Ранени. Доста тежко. Поне не са пострадали от огъня.

— Някаква идея какво е причинило пожара?

— Предполагам, че нагорещени куршуми, които са попаднали в леснозапалими материали в къщата. За това трябва да говорите с младежа от шерифството. Дензъл Аткинс. Той е официалният пожарен експерт на окръга. Сигурна съм, че няма търпение да сподели откритията си. — Тя посочи двама души с гащеризони, застанали до овъглената страна на къщата. — Този, който си води записки на айпада. Не го питайте дали е кръстен на Дензъл Уошингтън. Това е деликатен въпрос.

— Да не би да е ваш бивш студент по криминалистика?

Сивите ѝ очи проблеснаха дяволито.

— Бива ви за детектив.

Един от подчинените на Барстоу мина покрай тях, като гледаше земята и се движеше по същия спираловиден маршрут за търсене, както Гърни по-рано около плевнята си.

— Още гилзи? — попита Барстоу.

— Пет при последната обиколка.

Без да спира, той показа найлонов плик с пет месингови гилзи.

— Можем да стигнем до четиристотин до сутринта — каза тя на Гърни. — Виждали ли сте местопрестъпление с повече изстреляни куршуми?

— Няколко. Гангстерски престрелки за преразпределяне на наркобизнеса. Дайте узита на бандитите и ще направят истинска заря. Ами вие?

— Тук не. Но си спомням няколко големи патърдии в Кингстън. Наркобандите обикновено са добре въоръжени.

— Отивам да говоря с Дензъл.

— До по-късно, шефе.

Гърни се приближи до младежа с айпада и се представи.

— Знам кой сте, сър. Аз съм полицай Аткинс от шерифството. С какво мога да ви помогна?

Гласът му звучеше ясно и делово, в тон с изрядната къса подстрижка на русата му коса.

— Знаете ли как е започнал пожарът?

— Да, сър, с голяма степен на сигурност.

Гърни разпозна изразните средства на човек, свикнал да дава показания от свидетелската скамейка. За момент се замисли дали в думите му нямаше ирония, но младежът не изглеждаше склонен към шеги.

Аткинс посочи една част от стената, където облицовката бе частично изгоряла.

— Точката на запалване е била зад тази стена. Върху останките от маса, на около петдесет сантиметра от вътрешната страна, има счупена керосинова лампа. Тестовете за нефтохимически остатъци на място показаха, че капацитетът на лампата съответства на използването на керосин. Входната и изходната дупка в частично разбития резервоар на лампата съответстват на траекторията на куршум, изстрелян от външната страна на къщата.

Гърни се усмихна на това внимание към детайла.

— Огледахте ли всичко отвътре?

— Да, сър.

— Няма ли други точки на запалване?

— Не, сър.

— И посоката на вятъра е причината къщата да не изгори до основи?

— Плюс спукана тръба на втория етаж. От високата температура спойката се е разтопила и водата, която е потекла на пода и надолу по стените, е послужила като частична преграда за огъня. Тук нямат електричество, но генераторът им е продължил да изпомпва вода от кладенеца. Ако огънят беше стигнал до главния прекъсвач, резултатът щеше да е съвсем друг. Някои хора не си дават сметка за рисковете на живота на такова място.

Гърни се замисли за собствената си къща и отбеляза:

— Може би това е цената на уединението.

Аткинс поклати глава, сякаш за всеки нормален човек би трябвало да е очевидно, че цената е неприемливо висока.

Гърни му благодари и се отправи към верандата — откъм страната на къщата, спасена от благоприятния вятър и скъсаната тръба.

Входната врата беше отворена и той влезе в антрето, облицовано с дървени панели и водещо към покритото с килим стълбище за втория етаж. Задушливата миризма на дим и мокра пепел тук беше много по-силна, отколкото отвън. През прозорците проникваше изненадващо много светлина от халогенните прожектори около къщата и озаряваше димната мараня във въздуха.

Фотографът обикаляше с апарата си покрай стените на хола отдясно на Гърни, като спираше до всяка дупка от куршум.

Жена с гащеризон и ръкавици изследваше една от дупките в парапета на стълбището с макетно ножче и пинсети. Той разпозна в нея суровата полицайка, която наглеждаше Лоринда Ръсел в деня след убийството на Ангъс. Очевидно Барстоу я беше ангажирала в мащабната задача за извличането на всички куршуми.

Гърни я наблюдаваше как изважда куршума, поставя го в предварително маркирано пликче и преминава към следващата дупка в парапета. Той предположи, че ѝ е възложено да събере колкото може повече куршуми, не само като улики, които биха могли да бъдат свързани от балистичната експертиза с конкретни оръжия, за бъдещи съдебни преследвания, но и за да се определи броят оръжия, използвани в атаката.

— Чисти ли са? — попита Гърни, имайки предвид дали са подходящи за балистичен анализ.

— Да. Всичките са с цялостна метална обвивка.

В гласа ѝ имаше нещо, издаващо военна дисциплина, което подсили впечатлението му от първата им среща, че тя, вероятно, е един от многото полицаи, дошли в правоприлагащите органи от армията и открили по този начин зона на комфорт в света на правила, командна йерархия и сигурно работно място.

Той се качи по стълбите на широка площадка, постлана с мокър килим. Пет отворени врати водеха към три частично разрушени спални, баня и затворено стълбище за третия етаж. Гърни реши първо да провери най-горе, но откри само голямо незавършено таванско помещение. Халогенната светлина, проникваща през прозорците, тук беше по-слаба, но достатъчна, за да види, че стаята е празна, оплетена само с ефирни паяжини.

Върна се на втория етаж и отдели около час, за да огледа спалните и банята. В първата стая явно бе живял Били Тейт — или поне някой мъж, съдейки по предпочитанието към сиви суитшърти и черни дънки. Вътре цареше бъркотия, позната на Гърни от юношеските години на собствения му син: чорапи, бельо и тениски на пода, една маратонка на стола, а другата под него, отворено чекмедже на шкафа, лампа с килнат настрани абажур, опаковки от дъвки до леглото. На една от стените висеше плакат на хеви метъл група. На друга имаше няколко снимки на гола жена. Когато се вгледа по-внимателно, Гърни разпозна лицето на чернокосата красавица с трите сребърни обеци на долната устна, с която бе говорил предишния ден на отвора в оградата.

В долната част на една от снимките с момичешки почерк бе надраскано: „С любов на моя Били завинаги, завинаги, завинаги, от Лена“.

На нощното шкафче до разхвърляното легло имаше комикс за супергерои и лист, на който бе отпечатана легналата осмица, символизираща сярата и адския огън.

В чекмеджето на нощното шкафче имаше фенерче, сгъваем нож, кутия презервативи, найлоново пликче с марихуана, пакет листчета за цигари и още три комикса.

Един от трите прозореца на стаята беше отворен. Огънят бе превърнал завесата в почернели ивици разтопен полиестер. На пода и на масата под прозореца имаше локви пепелява вода.

Следващата спалня беше по-сериозно пострадала, но достатъчно от предметите вътре бяха разпознаваеми, за да се досети, че е на Селена. Шкафът с разкривен плот и обгорели отпред чекмеджета беше останал невредим вътре и съдържаше различни черни червила, черни лакове за нокти, черни бикини, черни копринени халати като този, с който Гърни я беше видял, и сребърни украшения във формата на най-разпространените магьоснически символи. В долното чекмедже имаше четири книги: „Езическият път към спасението на Земята“, „Йогийският път към красотата“ и биографиите на Жана д’Арк и Мадона.

Имаше и гардероб, чиито врати бяха почти напълно изгорели и чието съдържание бе неузнаваемо. Отвътре на вратата на спалнята бяха окачени избледнели от високата температура снимки на младеж с усмихната уста и сериозни очи, носещ сив суитшърт и черни дънки. Приличаше на застаряващ малолетен престъпник, който се опитва да изглежда страшен.

Третата спалня, където очевидно живееше момичето, което наричаха Гарвана, беше почти напълно унищожена от огъня. Освен овъглените и напукани мебели и изгорелите женски дрехи Гърни забеляза още нещо, почти незасегнато от пламъците — написана на ръка бележка, пъхната в рамката на огледалото, което бе паднало на пода. Той се наведе и прочете надписа с момичешки почерк: „Помни царевицата за враните“. Беше подписано: „Лена“.

Гърни се приближи до последната врата на етажа, която водеше към банята. Поради високия праг водата на пода беше над два сантиметра. На стената до мивката висеше поставено в рамка копие на „Гарвана“ от Едгар Алън По. Гърни бързо огледа аптечката и рафтовете на една от стените. Не намери нищо особено, но това само засили смътното чувство, което растеше от самото му влизане в къщата — чувство, което бе започнало предния ден, когато видя сълзите, изпълнили очите на Селена Кърсън. Той слезе по старомодното, постлано с килимче стълбище и излезе през входната врата на верандата.

Барстоу стоеше на няколко крачки оттам и говореше с един от подчинените си. След като го изпрати с нови инструкции, тя се обърна към Гърни и му подаде друга медна гилза.

— Нова находка — калибър четиристотин и едно.

Когато той не отговори, криминалистката го погледна изпитателно.

— Случило ли се е нещо?

— Иска ми се ситуацията да беше по-ясна.

— В какъв смисъл?

— Вещите в стаите им са съвсем обикновени. Нищо от това, което видях, не показва, че се кланят на дявола. Приличат повече на объркани деца. Бил съм в домове на психопати, където признаците на злото са доста очевидни. В този случай това не е така.

— Искате да кажете, че Тейт не е убиецът, както сочат всички доказателства?

— Не мога да кажа нищо конкретно. При някои хора злината е толкова добре скрита, че се удивяваш на какво са способни. Има масови убийци, чийто живот е изглеждал много по-порядъчен от този на Били Тейт. Предполагам, че просто се надявах да намеря нещо, което да сочи към престъпленията, които разследваме — някаква ясна улика, че сме на прав път.

— Психологически еквивалент на димящ пистолет?

— Нещо такова.

— Може тези улики да са унищожени в пожара.

— Може. Но най-ясните признаци на злото тук в момента са дупките от куршуми. — Гърни замълча за момент и гневно прехапа устни. — Копелетата нахлуват тук като нашественическа армия и пращат две безпомощни деца в болницата. Боже мой!

Барстоу го наблюдаваше внимателно, може би опитвайки се да разбере някаква негова страна, която досега не бе забелязала.

— Сигурна съм, че ще ги хванем. Вероятно са достатъчно глупави, за да задържат оръжията, които са използвали. И ако не измият мотоциклетите си, пробите от почвата и тревата ще ги свържат с местопрестъплението.

Гърни кимна.

— С голяма увереност можем да предположим, че са били пияни или дрогирани.

Тя вдигна вежди, симулирайки изненада.

— Нима допускахте, че идеята да стрелят четиристотин пъти по нечия къща, ревейки като маниаци посред нощ, може да им е хрумнала на трезва глава?

— Мисля, че са пили достатъчно по пътя насам. С една ръка на кормилото и бира в другата. Истински мъжкари.

Отне ѝ около три секунди, за да разбере намека му.

— Да… може би трябва да изпратя някого по пътя, за да провери храстите отстрани за бирени кутии, бутилки или каквото друго са хвърлили тези тъпаци?

— Добра идея.

— Може би нещо с отпечатъци, които системата ще идентифицира?

— Още по-добре.

— Може би отпечатъци на някой патриарх?

— Най-добре.

37

По времето, когато Гърни се спускаше от последния хълм към Уолнът Кросинг, първите проблясъци на зората вече се виждаха над източния хребет.

Когато петнайсет минути по-късно стигна до плевнята си, беше достатъчно светло, за да види, че вратата има нужда от втори слой боя, за да заличи напълно посланието на тъмния ангел. Вместо да отложи тази работа, реши да я свърши веднага. Извади боята и четката от плевнята и започна. Нанасянето на втория слой беше по-бързо и по-лесно от първия. Изми четката със студена вода от езерцето, прибра я заедно с останалата боя и се отправи към къщата.

Утринният въздух беше хладен и неподвижен. Гърни чу как кокошките се размърдват в кокошарника и отиде да провери дали имат храна и вода. Изсипа още гранулиран фураж в автоматичната хранилка и помете рампата, водеща към ограденото дворче. После отиде до лехата с аспержи и отряза няколко стъбла, за да ги сложи в бърканите яйца за закуска.

Половин час по-късно седеше на масата пред френските прозорци и пиеше втора чаша кафе. Вратата беше отворена и във въздуха витаеше нежен аромат на люляк. Ято лилави чинки накацаха върху хранилките, окачени на куки по периферията на терасата.

Гърни отново си спомни ярките контрасти, които бяха характерни за живота му. От една страна, имаше мир и красота, усмивката на Мадлин, самия сладък въздух. От друга, беше цялата грозота на професията му. Разбира се, не професията му беше грозна, а злото в човешката природа — злото, заради което професията му бе необходима. Целта бе да постигне баланс. Да не забравя, че мирът и красотата са също толкова реални, колкото дупките от куршуми.

Той не вярваше, че човечеството ще стане по-добро. Вековете на войни бяха достатъчно доказателство за моралния му упадък. Но твърдо вярваше, че човек може да се стреми към моменти на доброта, щедрост, любов и толерантност.

Успехите, които лично бе постигнал в тези области, бяха ограничени, особено по отношение на непримиримостта му към подстрекателите на омраза — търговците на ярост, които използваха рупорите на кабелните телевизии и интернет, за да разпалват недоволство и разделение и да черпят власт и финансова изгода от човешката ненавист. За Гърни те бяха истинската измет на обществото. И най-лошите от тях бяха лицемерите, кичещи се със знамената на Бога и родината.

Звънът на телефона го изкара от мрачните размишления.

Беше Морган.

— Гърни.

— Къде си?

— Вкъщи.

— Огледа къщата на Кърсън, нали?

— Да.

— Намери ли нещо полезно?

— Нищо особено — само чувството, че репутацията на зла вещица и зомби убиец на Кърсън и Тейт вероятно е малко преувеличена.

— В какъв смисъл?

— Стаите на хората, живеещи в тази къща, не приличат на леговища на изверги. Не бих се изненадал, ако се окаже, че сме сгрешили в тълкуването на доказателствата.

— Какво? — Гласът на Морган изведнъж стана по-силен и по-остър. — Говориш, сякаш се връщаме назад!

— Назад може да се окаже правилната посока, ако сме тръгнали по грешен път.

— Чудесно. Само това ми липсваше. — В гласа на Морган прозвуча нещо средно между раздразнение и паника. — Чувам как го обявявам на следващата пресконференция. Ще прозвучи, сякаш нямам представа какво правя.

Гърни смени темата.

— Как върви претърсването на Хароу Хил?

Морган замълча няколко секунди, докато се съсредоточи.

— Изпратихме всички налични хора. Според Словак вече са претърсили около една трета от района. Пътеките са истински лабиринт. Ако през следващите двайсет и четири часа не се излее пак някой порой, би трябвало да намерят какво — или кой — се крие там. Но ако, не дай боже, не намерим нищо…

Гърни си представи как бившият му партньор клати отчаяно глава.

— На всичкото отгоре — продължи Морган — Гант пише в „Туитър“ всякакви глупости за Тейт и Кърсън, за убийствата, за оскверняването на църквите в Бастенбург и дори за твоята плевня. Ще ти пратя линкове по имейла. Кажи как трябва да реагираме според теб.

— Ако ще го обвинявате в клевета или подбуждане към насилие, трябва Хармън Госет да прегледа внимателно всичките му изявления. Но Гант вероятно е достатъчно умен, за да вземе мерки изказванията му да са защитени от Първата поправка.

Тонът на Морган стана кисел.

— Звучиш, сякаш не искаш да имаш нищо общо с това.

— Майк, бих искал да видя Гант в съда, в затвора или по-лошо. Но има хора, които са по-подготвени от мен, за да оценят правните страни на въпроса.

— Би ли погледнал поне какво казва?

— Добре, разбира се.

Морган въздъхна с облекчение.

— Благодаря. Така… в какво мислиш, че трябва да съсредоточим усилията си сега?

— Зависи от резултата от претърсването на Хароу Хил.

— Да се надяваме, че ще открием Били Тейт и това ще разсее съмненията ти.

— Взе ли удължената заповед за телефонните му разговори?

— Трябва да излезе до обяд. Но ако така се опитваш да докажеш някаква връзка между него и Чандлър Аспърн, само си губиш времето. Същото важи и за вторачването в това съвпадение с беемвето.

— Не е зле да проверим къде е бил Аспърн вчера в пет сутринта.

— Не можем да разпитваме кмета като заподозрян.

— Ако функцията за местоположение на телефона му е била активирана, може да има запис от…

— За бога, Дейв, може ли да проучим другите възможности, преди да си създадем такъв могъщ враг в собствения си лагер?

Гърни не коментира.

Морган си пое шумно въздух.

— Виж, работя тук цяла нощ. Вече нямам сили. Трябва да видя как е Каръл. Ако получа новини от претърсването на Хароу Хил, ще ти се обадя. И изгледай видеото на Гант, става ли?

— Добре.

След като приключи разговора, Гърни забеляза, че миналата вечер е получил съобщение, което не е изслушал. Лошо предчувствие стегна гърдите му, когато видя името на подателя и часа на обаждането.

Селена Кърсън, 21:05.

Той пусна съобщението.

Отне му секунда или две, докато разбере, че чува безразборна стрелба.

Сред изстрелите чу женски глас.

Гласът ѝ внезапно премина в писък. После викът и гърмежите секнаха, сякаш нещо се случи с телефона.

Сърцето на Гърни се сви.

Изслуша съобщението два пъти, за да се увери, че не пропуска нещо, което би могло да му подскаже повече за нападението или нападателите.

Нямаше нищо полезно.

Просто изпита още по-голяма болка.

И ярост.

38

Гърни се обади в болницата на Ларчфийлд, известна още като Медицински център „Ръсел“, за да попита какво е състоянието на Селена и Гарвана. Отказаха да му кажат, като се позоваха на закона за поверителност на пациентската информация.

Отне му десет минути увещания с позоваване на „критична нужда от информация“, за да получи минимални сведения, че двете пациентки, хоспитализирани през нощта, са в интензивното отделение и не могат да отговарят на телефонни обаждания или да приемат посетители. Не, не се правеха изключения дори за полицаи. Не, нямаше значение, че полицията е придружавала линейката, закарала пациентките. Не, нямаше значение, че пациентките са жертви на престъпление. Законът за поверителност на медицинската информация беше над всичко. Точка.

Колкото и неприятно да беше нападението, той осъзна, че на този фронт не могат да постигнат бързи резултати — докато хората на Барстоу не намерят очевидна връзка с някой от престъпниците или докато някой от тях не се напие достатъчно в бара на Бастенбург, за да се похвали за смелата си атака срещу вещерското свърталище.

Гърни обаче не беше свикнал да седи и да чака. Имаше и други начини за постигане на напредък — ако не по нападението над Кърсън, то в общото разследване. Можеше например да проучи по-внимателно какъв човек е Били Тейт.

Извади на телефона си номера на Грег Мейсън и го набра.

Остана изненадан колко бързо Мейсън вдигна телефона и колко рязко звучеше гласът му.

— Намерихте ли го?

— Все още не, господине. Но правим всичко възможно. Затова се обаждам.

— В какъв смисъл?

— Последния път, когато говорихме, ви попитах дали помните някого от гимназията, с когото Тейт е бил близък, с когото е общувал или е имал някакви други отношения. Казахте ми, че всички се страхували от него освен Лори Стрейн.

— Да, и какво?

— Искам да помислите отново за това. Опитайте се да се сетите за всеки, който може да е свързан с него, не искам да пренебрегвам никоя връзка, която би могла да ни отведе при Тейт.

Мейсън мълча толкова дълго, че Гърни се почуди дали все още е на телефона.

— Господин Мейсън?

— Опитвам се да си спомня. Но… той наистина нямаше приятели.

Гърни долови нотка на неувереност в гласа му.

— Добре. Нямал е приятели. Но може би някаква друга връзка?

Мейсън въздъхна нетърпеливо.

— Вижте, не бих го нарекъл връзка, но може би имаше някакви отношения с един местен наркодилър.

— Помните ли името му?

— Джоко.

— Това малкото или фамилното му име е?

— Нямам представа. Дори не знам дали беше истинско име. Спомням си го само защото го беше написал със спрей на всички пейки на селския площад, преди да бъде арестуван и изпратен в изправителния дом.

— Някаква представа къде мога да намеря този Джоко?

— Може вече да не е жив. Няма да е голяма загуба. Един човешки боклук по-малко на света.

Гърни благодари на Мейсън и затвори. Докато се питаше как да намери наркодилър, който може би вече не е между живите, реши, че арестът му може би е най-добрата отправна точка. Обади се на Морган.

— Джоко ли? Всички в управлението знаят Джоко, само дето сега е известен с истинското си име, Джон Смит. Голяма промяна. Защо питаш за него?

— Грег Мейсън ми каза, че в дните, когато е търгувал с наркотици, е поддържал връзки с Били Тейт.

— Не бих се учудил.

— Да разбирам ли, че сега господин Смит живее друг живот?

— Последната информация, която имам за него, е, че е управител на дом за лечение на алкохолици в Олбани.

— Ще ми кажеш ли името?

— Чакай да погледна.

Гърни изчака пет минути. Вече мислеше да затвори и да позвъни отново, но в този момент Морган се върна.

— Мястото се казва „Свободни и трезви“. Това е програма за рехабилитация на бивши затворници с пристрастеност към алкохола или наркотиците. — Морган продиктува адрес и телефонен номер. — Мислиш ли, че този тип ще ти каже нещо, което може да ни е полезно?

— Вероятно не. Но мразя да пренебрегвам възможности.

„Свободни и трезви“ се помещаваше в спретната типова къща, разположена в занемарен квартал от полуизоставени сгради, бюра за бързи кредити, магазини за алкохол и импровизирани църкви. От другата страна на улицата имаше аптека с решетки на прозорците. Пред нея бяха спрени две коли, вдигнати на трупчета и с липсващи колела. Гърни паркира на една пресечка оттам и остави полицейския си пропуск на таблото. Беше около обяд, но на улицата нямаше никого.

Входната врата на „Свободни и трезви“ беше стоманена, боядисана в кафяво. Имаше нещо, което приличаше на бронирана шпионка, но когато се вгледа по-внимателно, Гърни разпозна камера с високоговорител. На тухлената стена до вратата имаше звънец. Той натисна копчето и чу остър звън някъде в сградата.

Мъжът, който отвори вратата, имаше външност на бивш затворник — мускулеста физика, забележима дори под широката фланелка; недодялани татуировки по лицето, шията и ръцете; бдителни очи, които не издаваха емоция.

Гърни се представи и обясни, че преди час е говорил с Джон Смит и са се разбрали за среща.

Изражението на мъжа стана почти приветливо.

— Елате.

Минаха през слабо осветен коридор, миришещ на почистващ препарат с аромат на бор, и спряха пред първата отворена врата. Там мъжът се отдръпна и направи път на Гърни да влезе. В стаята без прозорци имаше малко бюро, шкаф, библиотека, разкривен диван и масичка за кафе с напукан фурнир. На тясна маса зад бюрото бе поставен стар компютър и снимка в рамка, на която двама мъже се ръкуваха. Стаята беше осветена от една-единствена лампа по средата на тавана.

Смит седеше на стола зад бюрото и махна с ръка към другия стол и дивана.

— Заповядайте.

Гърни разпозна гласа на човека, с когото беше говорил по телефона.

— Господин Смит. Благодаря, че отделихте време да ме приемете.

— Няма проблем. Но както казах, не съм се чувал с Били от десет години. И не знам нищо за това безумие в новините. Това не е момчето, което си спомням.

— Как се запознахте?

— Продавах му наркотици.

Смит каза това с делови тон, без типичното перчене или опит да се оправдае, които Гърни обикновено чуваше при подобни признания.

— Тейт наркоман ли беше?

— По-скоро експериментираше. Обичаше да е на ръба. Сещате ли се за снимките на хора, висящи от балкон, застанали до крокодил и подобни простотии? Били беше такъв.

— Затова ли вземаше наркотици?

— Такъв беше, когато не вземаше. Беше по-луд от повечето хора. Когато беше трезвен, се държеше така, както другите се държат на амфетамини. Мисля, че експериментираше с наркотиците, за да види как ще му се отразят. Това момче имаше странен мозък. Амфетамини, кокаин — изобщо не му действаха.

— Опитвал ли е успокоителни?

— Да. Оксикодон, хероин, транквиланти. Те го успокояваха, но Били не харесваше спокойствието. Той беше дивак. Плашеше хората до смърт.

— Вас плашеше ли ви?

— Аз не се плаша лесно.

Това прозвуча като констатация на факт, а не като перчене.

— Беше ли насилник?

Смит не отговори веднага.

— Не бих казал, че беше. Насилниците обичат да тормозят слабите. Били заплашваше всички. Просто си беше такъв.

— Вас заплашвал ли ви е?

Смит се засмя.

— Ръсеше всякакви глупости, сещате се. Но никога не съм ги приемал сериозно.

— Защо?

— За да те заплашва нещо, трябва да го чувстваш като заплаха, а аз никога не съм го чувствал така.

— Колко опасен беше?

— Когато е притиснат, всеки е опасен. Вие сте полицай. Знаете как е.

— Колко опасен беше в сравнение с други хора, които познавате?

— В сравнение с бандитите, които могат да застрелят човек само защото е мигнал неправилно, Били не беше такъв. Той си следваше определена линия.

— Твърда линия ли?

— Така ми се струва. Но повечето хора не я разбираха. Били имаше навика да заплашва с усмивка — да каже, че ще ти отреже пишката и ще я пъхне в задника на майка ти, сякаш идеята е толкова забавна, че няма търпение да я осъществи.

— Това само приказки ли бяха?

— Доколкото знам, всички тези мъже все още имат пишки.

В съседната стая се чу шум от прахосмукачка.

Смит погледна пластмасовия часовник на китката си.

— Време е за почистване. Повечето хора в момента са на работа. Да работиш е едно от условията тук. Онези, които не са си намерили работа, поддържат къщата. — Замълча за момент. — Имате ли други въпроси?

— Знаете ли, че Тейт е главният заподозрян за три убийства?

— Видях по телевизията.

— Изненада ли ви?

— Цената на това да си Били е, че винаги ще си заподозрян за всички лоши неща, които се случват в радиус от един километър около теб. Но ако наистина той е извършил тези убийства, тогава бих казал, че нещо в главата му е превъртяло.

— Спомняте ли си хора, с които е бил близък?

Смит поклати глава.

— Той не беше от хората, които се сближават с когото и да било.

— Имате ли представа къде би избягал, ако иска да се скрие?

— Имаше връзка с мащехата си. Може би все още има.

— Някой друг?

— Беше хвърлил око на Лори Стрейн. Но това може да се каже за половината мъже в окръга.

— Вие познавахте ли я?

— От разстояние. На ваше място бих внимавал с нея.

— Защо?

— Някой по-религиозен би казал, че тя е жена без душа.

— Познавахте ли Ангъс Ръсел?

— Познавах го. Той имаше репутация на човек, с когото не е хубаво да се ебаваш. Когато чух, че с Лори са се събрали, си казах: „Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупак“.

Гърни не беше сигурен дали Смит изясни представите му за Тейт или още повече ги обърка. Когато за последен път огледа кабинета, погледът му се спря върху снимката в рамка на масата зад Смит. Наведе се напред, за да я разгледа по-добре.

— Това вие ли сте?

— Да, аз съм.

Вторият мъж му се стори познат.

— Може ли да погледна?

Смит му даде снимката.

Гърни разбра защо човекът му е познат. Беше губернаторът на щата.

Може би изненадата му пролича, защото Смит обясни:

— Тук постигнахме известен успех, като помагаме на бивши затворници, лежали за престъпления, свързани с наркотици, да се приспособят към външния свят. Хората нямат представа колко е трудно. Програмата ни веднага привлече вниманието на губернатора. Дойде със снимачен екип и това много ни помогна за набирането на средства.

— Впечатлен съм.

Смит отговори със същия делови тон, с който като че ли се отнасяше към всичко:

— Като се има предвид откъде идвам, единственото, което ме впечатлява, е, че съм още жив.

Четвърт час по-късно Гърни седеше в колата си на една пресечка от „Свободни и трезви“ и размишляваше върху чутото от Джон Смит, като се опитваше да реши какво да прави по-нататък.

Погледна телефона си и видя, че има две съобщения, получени по време на срещата му със Смит. Първото беше от Мадлин, която му съобщаваше, че вечерята им със семейство Уинклър и Джери Мъркъл ще бъде в 19:00. Второто беше от Морган, който питаше дали е погледнал изявленията на Сайлъс Гант.

Въпреки че нямаше особено желание да го прави, Гърни отвори имейла на Морган и кликна върху връзката към един новинарски сайт, където бяха събрани серия от туитове, публикувани от Гант, започвайки от 1:05 ч. същия ден.

Имаше още пет в същия пламенен тон и всичките съдържаха едно основно послание: всеки намек, че Църквата на патриарсите е нарушила някакъв закон или провокира насилие, е не само лъжа, но и дяволска конспирация срещу праведните. Всичко, което се случваше в онова леговище на вещици, беше резултат от нечестивата дейност на обитателите му.

Имейлът на Морган съдържаше връзка и към интервю, което Гант бе дал сутринта за „РАМ Толк“ — предаване, крепящо популярността си на омразата. Колебаеше се дали да го слуша, когато телефонът звънна.

Беше Словак.

— Гърни.

— Благодаря, че вдигнахте. — Полицаят звучеше разтревожено.

— Какво е станало?

— Намерихме оранжевия джип!

— На Хароу Хил?

— От страната на Аспърн. На около километър от къщата му. В гъсталака. Бяхте прав за хеликоптера. Джипът беше невидим от въздуха.

— Нещо интересно в него?

— Да, сър! Кървав скалпел под шофьорската седалка. Кървав парцал на пода. Петна от кръв по облегалката — където би трябвало да се е облягал Тейт.

— Някакви видими отпечатъци?

— Кървави петна по кормилото и ръчната спирачка. На волана са размазани, но тези на дръжката на спирачката изглеждат добри.

— Изглежда, че сте намерили златна мина, Брад.

Всъщност златото изглеждаше твърде много, но Гърни не искаше да споменава съмненията си.

— Екипът на Барстоу отиде ли на мястото?

— Сега ще им се обадя. Исках да ви информирам възможно най-скоро.

— Оценявам го. Казахте ли на Морган?

— Да, сър, но той отиде да види жена си. Обадиха му се от хосписа. Надявах се да дойдете вместо него.

— Мога, но съм на поне час път оттам.

— Няма проблем. Ще останем тук много по-дълго. Най-добрият път е по алеята зад къщата на Мейсън. Обадете ми се, когато стигнете. Ще изпратя едно от момчетата да ви вземе.

— Уведомихте ли Аспърн?

— Не мога. Началникът заповяда всички контакти с кмета да минават лично през него.

— Това е друго, Брад. Няма нищо общо с официалната роля на Аспърн като кмет. Трябва да бъде уведомен, че колата на заподозрения е на негова територия и я разглеждаме като веществено доказателство. Уликите, които сте открили, свързват джипа с поне едно местопрестъпление, което прави мястото продължение на това местопрестъпление. Тъй като е в имота му, Аспърн трябва да бъде уведомен. Но ако случайно се появи там, трябва да го държите извън оградения район като всеки друг външен човек. Имате абсолютен контрол над мястото.

Вълнението изчезна от гласа на Словак.

— Добре… ако мислите, че така е най-добре.

Гърни отново съжали за участието си в разследването. Ако не беше приел молбата му за помощ, Морган вероятно щеше да се принуди да предаде случая на Бюрото за криминални разследвания, разполагащо с цялата жива сила и технически ресурси на щата, за да се справи.

Вместо това сега се нагърбваше с все повече лична отговорност — заедно с тревожното усещане, че всяко ново откритие по случая носи много повече въпроси, отколкото отговори.

39

Час по-късно Гърни вече седеше в субаруто си на входа на горската алея, започваща от къщата на Мейсън. След като се обади на Словак, че е пристигнал, реши да използва времето, за да разгледа отново обекта и ако е отворена, плевнята, където бе намерил трупа на Линда Мейсън.

Първото нещо, което забеляза, беше, че поляните около къщата са прясно окосени — вероятно същия ден, съдейки по равната височина на тревата, вероятно от Грег Мейсън. Това издаваше маниакална подреденост — черта, която вероятно се беше засилила от емоционалния стрес след убийството на жена му.

Плевнята беше заключена, но тревата и растенията наоколо бяха подрязани.

Когато Гърни се върна при алеята, там вече го чакаше един форд „Експлорър“. Словак седеше зад волана на отворен прозорец.

— Реших да дойда да ви взема лично.

Гърни се качи и Словак потегли по тясната алея между дърветата.

— Радвам се, че дойдохте — каза, след като взе рязък завой. — Оставих съобщение за Аспърн, както предложихте, за да го уведомя, че сме намерили кола, използвана в престъпление, на неговия имот. Не знаех как да опиша мястото и затова му изпратих джипиес координатите.

— Хубаво.

След като криволичиха известно време нагоре през лабиринта от горски пътища, стигнаха до място, оградено с жълта найлонова лента. Словак паркира експлоръра си до голям джип „Секвоя“. На вратата имаше емблема на колежа „Ръсел“.

— Това вместо обичайния микробус на криминалистите ли е? — попита Гърни.

— Барстоу се опасяваше, че няма да стигне без високопроходима кола.

Тонът на Словак като че ли изразяваше несъгласие с решението ѝ.

Той извади чифт калцуни от кутията зад седалката си и изчака Гърни да си ги сложи. Слязоха от експлоръра, провряха се под лентата и след като завиха зад група дървета, стигнаха до оранжевия джип. Вратите бяха широко отворени и един от хората на Барстоу събираше улики от купето с прахосмукачка. Барстоу говореше по телефона, но когато видя Гърни, затвори.

— Много отпечатъци, много кръв — каза тя.

Посочи многобройни следи от пръсти и длани, проявени с химически препарат — сини и лилави, — във вътрешността на джипа и по вратата от страната на шофьора.

Гърни погледна по-отблизо.

— Два различни реагента?

— При някои отпечатъци не бях сигурна дали виждам кръв, или нещо друго. Обработих ги с левкокристал виолет. Амидово черно на останалите. Харесва ми как действа върху непорести повърхности и реших, че сините отпечатъци, които проявява, ще създадат по-добър контраст. Обичам ясните очертания на амидовото черно на снимките. Но използвах виолетовото ето там. — Тя посочи нещо подобно на следа от маратонка в меката почва близо до отворената шофьорска врата. — Не бях сигурна за това малко петно с променен цвят. Оказа се, че е кръв.

— Всичко ли отива в лабораторията за ДНК анализ?

— Проби от всички отпечатъци, от седалката и облегалката, плюс парцала и скалпела, които намерихме на пода. Както казахте вчера, Тейт не се опитва да скрие къде е бил. Щеше да е добре, ако ни беше казал къде е в момента.

— Между другото — каза Гърни, обръщайки се към Словак, — някой от вас мислил ли е да повикате екип с кучета следотърсачи?

— Аз не — отговори Барстоу. — Преследването и залавянето са работа на Брад.

Злорадата нотка в тона ѝ превърна това съобщаване на обикновен факт в заяждане.

Словак премигна като уплашено животно.

— Кучета… да търсят Тейт? Има ли смисъл да го правим? Джипът е тук отдавна, нали? И е валяло.

Гърни се обърна към Барстоу.

— Можете ли да ни кажете по следите от гуми от колко време е тук?

— Опитах се да преценя. Мисля, че джипът е пристигнал тук, стоял е може би един ден, след това пак е отишъл някъде и се е върнал. Не мисля, че е местен през последните два дни.

— Можете ли да определите откъде е дошъл? Или накъде е тръгнал?

Тя поклати глава.

— Единствената причина изобщо да мога да направя предположение за движението му е само защото мястото, където е спрян, е със сравнително мека почва.

Гърни погледна Словак.

— Прав сте за дъжда, но не беше много силен. Животните ще могат да надушат миризмата. Струва си да се пробва.

— Не си спомням някога да сме ползвали кучета.

— Трябва просто да се свържете с регионалния клон на щатската полиция и да им кажете, че имате нужда от кучета следотърсачи за издирване на беглец.

Словак се намръщи още повече.

— Шефът е твърдо против да замесваме щатската полиция.

— Той е против да предаде случая на Криминалното бюро. Това е съвсем друго нещо. Отделът за обучени кучета осигурява само тактическа подкрепа. Няма как да изземат случая. Ако се обадите сега, може да изпратят екип до утре сутринта.

— Добре — каза Словак с видима неохота.

Когато той се отдалечи, Барстоу погледна въпросително Гърни.

— Наистина ли мислите, че кучето може да открие Тейт на този етап?

— Само ако все още е някъде из гората. Но искам да разбера в каква посока е тръгнал. Освен това искам да чуя какво мислите за пристигането, повторното заминаване и връщането на джипа. Питам се как това движение може да се съчетае с другите факти, с които разполагаме. Защо се усмихвате?

— Заради вас. Виждам как мозъкът ви работи като програма за 3D дизайн — накланяте и завъртате фигурите, за да видите как се свързват. И така, ще ми кажете ли как виждате картината в момента?

— Добре. След като излиза от погребалното бюро на Пийл, Тейт се отправя към спряния си на улицата джип и потегля по Уотървю Драйв, където става безобидната среща с Руби-Джун Хупър, а няколко минути по-късно — фаталната среща с Мери Кейн. После завива по Хароу Хил Роуд до имението на Ръсел, нахлува през оранжерията и прерязва гърлото на Ангъс, след което се връща в джипа и минава през лабиринта от горски пътища до това място. Може би е останал тук следващите две вечери — възстановявайки силите си, грижейки се за нараненото си тяло, — след което може да е използвал мрежата от алеи, за да излезе на селския път, водещ до дома на Мейсън — път, където е бил забелязан от двамата местни наркомани.

— Защо просто не е използвал алеята до ливадата зад къщата на Мейсън?

— Може би пътят е по-бърз и по-безопасен — с всички завои в долната половина на алеята. Може би за да улучи подходящия момент. В този последен участък няма други къщи или коли, така че вероятно е подценил риска да бъде забелязан.

— Добре, и после какво?

— Когато стига до къщата, надрасква на входната врата символа на адския огън с един от скалпелите, които е взел от погребалното бюро, и изчаква Линда Мейсън да се прибере. Поваля я на земята, завлича я в плевнята и я вдига с кофата на трактора, за да улесни източването на кръвта. После влиза в дома ѝ, оставя посланието на тъмния ангел с кръвта ѝ на стената на горния етаж, качва се в джипа и се връща тук. Как ви звучи това?

— Съвпада с факта, че джипът е дошъл, заминал е и пак се е върнал. Но после какво?

— О, това е въпросът. Или може би не.

— Изпуснах връзката.

— Сценарият, който ви описах, е напълно логичен, но може би няма нищо общо с това, което наистина се е случило.

— Винаги ли сте толкова несигурен по средата на разследването?

— Често.

— Но обикновено стигате до истината, нали? Имам предвид наградата за разкриването на повече убийства…

Барстоу бе прекъсната от гневен глас:

— Какво, по дяволите, означава това?

Без да обръща внимание на ограничителната лента, Чандлър Аспърн се приближи до тях. Слабата му фигура бе въплъщение на концентрирана агресия.

Гърни протегна ръка.

— Стойте отстрани, господине. Това е забранена зона.

— Как пък не! Това е моя собственост. Никаква жълта лента не променя това.

— Боя се, че го променя, господине. Моля, върнете се в зоната извън лентата и с удоволствие ще ви обясня ситуацията.

— Не очаквах да се занимавате с такива бюрократични глупости.

Аспърн се обърна и се върна по пътя, по който бе дошъл, и Гърни го последва. Излязоха зад лентата, където Аспърн бе паркирал количката си за голф.

— Е — заяви той, — обяснете.

Гърни заговори спокойно:

— Уликите в колата показват, че е използвана при три убийства.

— Словак ми остави съобщение с подобно обяснение, но беше доста несвързано. Искате да кажете, че оранжевото нещо на алеята е джипът на Тейт?

— Мислим, че да.

— От колко време е на моя територия?

— Опитваме се да разберем.

— Кога смятате да го махнете?

— Веднага щом стане възможно.

— Това е безсмислен отговор.

— Това е единственият отговор, който мога да ви дам в момента.

— Добре.

От тона на Аспърн стана ясно, че това изобщо не е добре. Той се качи в количката за голф, зави рязко по тясната алея и се скри от поглед.

На връщане към джипа Гърни срещна Словак, който вече не изглеждаше толкова разтревожен, колкото преди.

— Свързах се с щатската полиция. Утре в десет сутринта ще доведат куче и треньор. Трябва да се попълнят някои документи, но не изглежда сложно.

— Хубаво. Знаете ли дали Кира планира да конфискува джипа?

— Не питайте мен. Тази жена командва собствено шоу.

Съдейки по тона му, шоуто беше неприятно непредсказуемо.

На Гърни започна да му писва от постоянните търкания между Словак и Барстоу, но не искаше да повдига въпроса, поне не и сега. Вместо това благодари на Словак за осигуряването на куче следотърсач и се върна по алеята до джипа.

Барстоу обясни, че ще приключи криминалистичната експертиза на джипа в рамките на час и да, имаше намерение да нареди транспортирането му до принудителния паркинг, но това щеше да се случи едва на следващия ден, защото имаше проблем със закарването му там. Нямаше ключ, а без него системата против кражба правеше запалването на двигателя почти невъзможно, а нямаше как да докарат пътна помощ по горските пътища. Най-близкият дистрибутор, който можеше да осигури резервен ключ, щеше да е готов сутринта. Така може би до обяд на другия ден джипът щеше да е на път за гаража.

Тъй като в момента нищо не го задържаше нито на Хароу Хил, нито някъде другаде в Ларчфийлд, Гърни се сети за Уолнът Кросинг и планираната вечеря с Уинклър. Това на свой ред му напомни за лалетата, които Мадлин го беше помолила да купи.

След час той спря на оживения паркинг на разсадника „Снукс Грийн Уърлд“. Някои клиенти разглеждаха разсада от цветя и зеленчуци, изложен на открити маси навън, а други обикаляха из оранжериите. След кратко търсене Гърни намери лалетата, избра три саксии с разноцветни сортове, плати и ги сложи на пода зад предните седалки на субаруто.

На връщане към Уолнът Кросинг избра маршрут, който криволичеше между хълмове, долини и ливади с диви цветя, но не заради красивите гледки. Мина оттам, защото така щеше да пътува по-дълго. Беше приел да присъства на вечерята с Уинклър по необходимост, но нямаше желание да отива по-рано.

Това, което не беше предвидил, бе допълнителното забавяне поради ремонт на пътя точно преди Уолнът Кросинг. Два багера копаеха отводнителната канавка край пътя и последното спускане до селото, което обикновено траеше минута, му отне почти двайсет. Това го накара да се замисли колко често закъснението е страничен продукт от страха, че ще стигнеш прекалено рано.

На алеята пред къщата на Джери Мъркъл бе спрян екологично чист на вид автомобил, несъмнено собственост на семейство Уинклър. Гърни погледна часовника на таблото и с облекчение видя, че е само 19:15. Закъснение с четвърт час едва ли беше проблем.

Точно когато Гърни слезе от колата, Джери отвори мрежестата врата на входа откъм алеята. Държеше чаша и се усмихваше.

— Добре дошъл, пътнико, тъкмо сядаме да вечеряме.

Той влезе след нея в ярко осветената кухня с картини на петли на трите стени. Въздухът ухаеше на индийски подправки.

Семейство Уинклър — бледи вегани с еднакви жилетки от небоядисана вълна — стояха в средата на стаята, всеки с малка бутилка вода в ръка.

Мадлин извади от фурната покрита с капак тенджера и я остави върху плота, който отделяше къта за готвене от уютната трапезария, обзаведена с чамова маса и удобни столове с подлакътници. Тя остави тенджерата на чугунен триножник и махна към Уинклър.

— Помниш ли Диърдри и Денис?

Гърни се приближи до Денис и го поздрави с протегната ръка и усмивка, която се надяваше да прикрие неприязънта му към този човек.

— Радвам се да те видя отново.

Денис подсмръкна силно, докато се ръкуваха. Облечен с вталена бяла ленена риза, частично пъхната в дизайнерските дънки под жилетката, той бе постоянно нацупен като вечно недоволен дегустатор.

Диърдри подаде бледата си буза и Гърни я целуна леко за поздрав.

— О, боже! — възкликна тя, като се отдръпна уплашено. — Извинявай. Изглежда, че имаш силна отрицателна аура. Но разбира се, че ще имаш. Все още работиш в полицията, нали?

— Донякъде.

Гърни не искаше да влиза в подробности. Не само заради полицейския си рефлекс — да говори колкото е възможно по-малко за текущо разследване. Проблемът бе там, че последния път, когато бе имал лични взаимоотношения с Уинклър, те включваха замесването на Денис в ужасната развръзка на случая „Питър Пан“ — спомен, който мислеше, че никой на негово място не би искал да съживи.

В опит да смени темата Гърни махна с ръка към тенджерата.

— Да се надяваме, че вкусната вечеря ще неутрализира негативната ми аура. — Погледна бутилката в ръката на Денис. — Какво пиеш?

— Единствената абсолютно чиста вода в Америка.

— Като заговорихме за това — намеси се Джери, като намигна на Гърни, — не искаш ли да смажеш гласните си струни с абсолютно чист джин с тоник?

— С удоволствие. Благодаря!

Гърни отиде при Джери до плота, където тя вече бе извадила напитките и кофичка с лед. Тя му сипа щедра порция джин във висока чаша.

— Как си? — попита с доверителен тон.

Гърни сви рамене.

— Сложно е.

Тя погледна назад към семейство Уинклър, сякаш искаше да се увери, че няма да я чуят.

— Знам само това, което ми каза Мади, но звучи ужасно и адски странно.

— Така е.

Джери сипа малко тоник в джина му, сложи няколко бучки лед и парче лимон, подаде му чашата и заговори вече достатъчно високо, за да я чуят всички:

— Добре, приятели, хайде на масата. Мадлин е сготвила прекрасно вегетарианско биряни. От аромата на канела и кардамон направо ми потичат лиги.

Докато Гърни и Уинклър заемаха местата си, тя направи няколко курса до кухнята, за да донесе чинии с чътни, картофи с къри и затоплени във фурната индийски чапати.

— Прекрасно е, Джери — каза Гърни, след като опита няколко ястия.

— Много хубаво — съгласи се Денис. Равният му тон подсказваше, че е опитвал и по-вкусни неща.

— Между другото — каза Диърдри, — някой от вас следи ли какво се случва в Ларчфийлд?

— Нямаме телевизор — бързо каза Гърни, който нямаше никакво желание да разкрива участието си. — Какво се случва там?

— Ужас е меко казано — заяви Диърдри. — И каква ирония, че се случва точно там.

— Ларчфийлд ли имаш предвид? — попита Мадлин.

— Едно от най-класните градчета в щата! С Денис отбелязахме десетата годишнина от сватбата си там, в един хотел на брега на езерото. Хотелът, езерото, къщите — върхът на съвършенството! И онова сладко селско паркче — без нито едно увехнало цветче. Във въздуха витаеше атмосфера на благоприличие — нещо, което вече почти не съществува в нашия безвкусен свят.

— Истинската цивилизация се превръща в реликва от миналото — добави Денис. — Великата американска аристокрация е принудена да се оттегли на няколко островчета на благоприличието като Ларчфийлд. Трагедия.

През следващите два часа разговорът блуждаеше от една досадна тема на друга, често свързани с основните занимания на Денис.

Наред с други неща, той работеше като „природосъобразен лесовъд“ — което включваше някакво съчетаване между дърветата и тяхното еволюционно местообитание. Освен това бе строил къщи от бали сено, което според него беше най-разумната форма на жилищно строителство, но бе принуден да се откаже от тази професия заради алергията си към треви.

— С какво се занимаваш сега? — попита Мадлин, когато Уинклър спря, за да загребе последното парче вегетарианско биряни от тенджерата и да го прехвърли в чинията си.

— Освен че се занимавам с нашата ферма за алпаки, сега съм официален инструктор по СТБ. Това е кулминацията на всичко, което…

— Какво? — прекъсна го Гърни.

— Не си ли запознат със СТБ? Съвременен трансцендентален будизъм. Това със сигурност е най-важното…

Джери го прекъсна, за да попита дали някой иска чай, шварц кафе или еспресо.

Гърни избра еспресо, Мадлин — черен чай, а двамата Уинклър — билков чай.

Джери започна да пълни чайника с вода.

— Чакай малко. — Денис стана, пъхна ръка в чантата, висяща на облегалката на стола му, и извади друга бутилка вода. — Може ли да използваш това за нашия чай?

Джери се усмихна.

— Разбира се. Само от любопитство — по какво се различава тази от нашата обикновена вода?

— По чистотата! Качество, което трябва да бъде наложено за повечето продукти по света.

Гърни си спомни екологичната кола на алеята.

— Като колата ти?

— Да. Има нулеви емисии. Това означава, че оставя най-малкия възможен въглероден отпечатък в света. В СТБ една поговорка гласи: Твоят отпечатък в този живот е люлката на следващия ти живот.

Диърдри кимна ентусиазирано.

— Днешните ни действия определят какъв ще бъде животът ни утре. Това е истинското значение на кармата. Може би целият този ужас в Ларчфийлд е карма. Злото възкръсва от мъртвите.

Денис даде своето тълкувание:

— Тоз, който върши зло, получава зло.

Диърдри потрепери и скръсти ръце на гърдите си.

— От тази поговорка ме побиват тръпки. Но е вярна. Много дълбока.

— Е — каза Джери, като стана от масата, — стъмва се и ми е малко студено. Време е да затворим прозорците. След като слънцето се скрие зад тези хълмове, температурата бързо ще падне.

Всички обърнаха глави, за да проследят погледа ѝ. Небето бе избледняло от лилаво в саждиво. Гърни стана, за да помогне за затварянето на прозорците. От гората зад къщата се чу жален стон.

Диърдри се ококори уплашено.

— Боже мой, какво беше това?

Джери сви рамене.

— Някаква птица или животно. Какво друго може да има там?

— О, не говори така — възкликна Диърдри. — Звучи като реплика от филм на ужасите.

— Извинявай — усмихна се невинно Джери. — Ще отида да видя чая.

Мадлин заговори бодро:

— Да си поприказваме за алпаките.

— О, да! — възкликна Диърдри. — Толкова са сладки. И вълната им е разкошна.

— Най-добрата вълна в света — каза Денис. — Мека, трайна, първокласна. Ако човек иска да си гледа съвършеното животно, алпаката е най-добрият избор.

— Не излизат ли доста скъпо? — попита Гърни.

— Точно обратното, след като се вземат предвид всички фактори.

— Какви фактори?

— Скритите разходи за другите животни. Например котките. — Интонацията на Денис подсказваше, че котките са толкова желани, колкото и плъховете. — Когато с Диърдри се запознахме, тя имаше две котки, които ядяха само първокачествена котешка храна. Два долара за кутия. Четири долара на ден. Хиляда четиристотин шейсет и шест долара годишно. И живяха четиринайсет години.

— Бяха неразделни — каза замислено Диърдри. — Пипа почина само седмица след Големия Бо.

— Четиринайсет години — повтори Денис. — По хиляда четиристотин шейсет и шест долара годишно. Това са двайсет хиляди четиристотин четирийсет и четири долара. Повече от десет хиляди долара за котка. За храна. Знаете ли какво яде алпаката? Трева! И най-важното…

Телефонът на Гърни иззвъня. Той го извади наполовина от джоба си и погледна дисплея. Беше Морган.

— Извинявайте, трябва да се обадя.

Една плъзгащата се стъклена врата водеше на задната тераса. Той излезе на хладния вечерен въздух.

— Гърни.

— Дейв! Чуваш ли ме? — гласът на Морган трепереше от вълнение.

— Да. Какво става?

— Лоринда Ръсел се обади. Каза ми, че току-що е застреляла Били Тейт!

— Какво?

— Застреляла е Били Тейт! Мисли, че е мъртъв.

— Как е станало?

— Нахълтал през оранжерията, както в нощта, когато е убил мъжа ѝ. Тя чула трясъка от счупени стъкла и грабнала един от пистолетите на Ангъс. Отишла в оранжерията, той тръгнал срещу нея със скалпел и тя го застреляла. Два пъти. Каза, че лежи на пода. Звучеше уплашена от кръвта. Колко бързо можеш да стигнеш дотук?

— След час, ако тръгна веднага. На кого каза?

— Изпратих униформени да обезопасят мястото и веднага ти се обадих. Ще извикам линейка, Фалоу, Словак, Барстоу. Побързай. Искам да си тук, когато разпитваме Лоринда.

— Когато говорихме с нея след смъртта на Ангъс, тя спомена, че е извикала охранителна компания да инсталират камери на другия ден. Ако има такива, изземи файловете.

— О, да. Ще го направя. Леле. Тейт е мъртъв! Надявам се да е мъртъв. Исусе. — Морган заекваше от вълнение. — Дай боже с това тази каша да приключи.

40

Гърни стоеше на терасата, взираше се в тъмната гора и се опитваше да намери логика в това странно развитие на събитията. През дългата си кариера бе видял много неочаквани обрати, но това сега беше различно. Беше пълна бъркотия. Вече се съмняваше, че досегашната му представа за случая има някаква реална основа.

Какъв мотив имаше Тейт да се опита да убие Лоринда? И от тактическа гледна точка защо не я беше убил заедно с Ангъс? Била е в съседната стая — удобна мишена. Ако не е искал да я убие тогава, защо сега?

Мадлин излезе на терасата.

— Проблем ли има?

— Морган току-що ми каза, че „тъмният ангел“, който е оставил посланието на плевнята ни, е бил застрелян. Тъй че случаят може скоро да приключи, но в момента нямам ни най-малка представа за какво беше всичко.

— Трябва ли да знаеш?

— Бих искал да знам.

След кратко мълчание тя смени темата:

— Случайно спомни ли си за лалетата?

— Всъщност да.

Гърни отиде до колата, извади саксиите и ѝ ги подаде.

— Трябва да тръгвам. Можеш ли…

— Да обясня, че са те извикали по спешност от полицията? Разбира се. Внимавай.

По пътя, който Гърни избра от Уолнът Кросинг за Ларчфийлд, нямаше движение и той караше доста над ограничението. Пълната луна високо в безоблачното небе къпеше пейзажа в сребриста светлина и правеше фаровете му почти излишни. Когато се спускаше от дългия хълм към Ларчфийлд, езерото по средата на долината беше като от живак.

Не след дълго излезе на Уотървю Драйв, мина покрай именията на брега и накрая стигна до къщата с малка веранда, където беше убита Мери Кейн.

Защо точно тя, а не Руби-Джун Хупър, която бе видяла Тейт на по-малко от километър оттук? — за двайсети път се запита Гърни. Можеше ли тази малка тайна да е ключът към същността на този случай?

Веднага след къщата на Кейн той зави по частния път към имението на Ръсел и мрежата от горски алеи на Хароу Хил. Както си спомняше от предишното идване с Морган, чакълестата алея правеше серия от тесни завои — трудни на дневна светлина и истинско изпитание през нощта.

Накрая стигна до внушителната каменна стена на имението и спря. Отворената порта беше препречена с найлонова лента. Млад полицай се приближи с голям фенер до страничния прозорец на колата и за миг освети лицето му.

— Детектив Гърни?

— Да.

— Може да минете. Всички коли паркират до предния портик.

— Благодаря. Мъртъв ли е?

— О, да, мъртъв е. С моя партньор бяхме първите пристигнали полицаи. Един поглед беше достатъчен. Два куршума. Един в гърдите, друг през челюстта. Пръснал му е главата. Единственото, което е попречило мозъкът му да се разхвърчи из оранжерията, е бил суитшъртът.

Полицаят свали лентата и Гърни влезе през отворената порта по алеята между високите дървета. Спря субаруто до другите коли при портика — три патрулки, доджа на Словак, колата на моргата, мерцедеса на Фалоу, джипа на Морган, тойотата на фотографа и микробуса на Барстоу. Когато слезе в студения нощен въздух, дисплеят на таблото му показваше 22:15.

Заобиколи голямата каменна къща и меката лунна светлина рязко се смени с ослепителния блясък на халогенните прожектори, осветяващи пространството между оранжерията и гората. Засече се с фотографа, който тъкмо си тръгваше, преметнал през рамо обемистата чанта с фотоапарата си.

Словак и един униформен полицай оглеждаха оранжевия джип на Тейт, който сега стоеше в началото на алеята срещу вратата на оранжерията. Двама други униформени опъваха жълта лента, за да маркират широк коридор през моравата. През стъклената стена на оранжерията Гърни забеляза Барстоу, която говореше с Фалоу.

Морган стоеше на отворената врата на оранжерията. Видя Гърни и бързо се приближи към него. Емоцията в очите му надхвърляше типичната му тревожност.

— Слава богу, ето те и теб!

— Какво е станало?

— Ще видиш.

Гърни влезе в оранжерията.

Сцената, която видя отначало, съвпадаше с това, което си беше представил въз основа на телефонния разговор с Морган и коментарите на полицая на портала.

На пръв поглед в проснатия по средата на каменния под мъж и вече познатото облекло на Тейт — сив суитшърт, черни дънки и маратонки — нямаше нищо изненадващо. Трупът лежеше по гръб, с изпънати към Гърни крака.

Големите, все още лепкави на вид петна на пода вляво от главата и гърдите му свидетелстваха, че първоначално тялото е лежало по очи върху тези локви кръв и е било обърнато от съдебния лекар в хода на предварителния оглед. Местоположението на петната от кръв върху суитшърта в района на гърдите и шията потвърждаваше този сценарий.

Когато се приближи още, Гърни забеляза грозните поражения, нанесени от куршума, който бе раздробил брадичката и челюстта и очевидно — по думите на полицая на портала — беше пръснал задната част на черепа в качулката.

Гърни се наведе и когато погледна горната част на лицето, трансформацията, която видя, го порази. Тейт изглеждаше странно остарял — нищо общо със снимката от арестуването му, която Гърни беше видял. И разбира се, нищо общо със снимката в спалнята на Селена Кърсън.

Промяната беше особено видима във все още отворените му очи. Бяха по-малки, по-тъмни…

Гърни спря, втренчи се в трупа и направи още една крачка напред.

Възможно ли беше?

Той погледна назад към Морган, който само кимна — изглежда, все още не беше преодолял първоначалния шок.

Гърни се наведе и се втренчи в тези малки, черни, мъртви очи. Сега беше сигурен.

Кървавият труп на пода беше Чандлър Аспърн.

Гърни отстъпи назад, все още неспособен да осмисли съвсем това странно развитие на нещата.

Гласът на Барстоу прекъсна мислите му:

— Намерихме нещо интересно в джоба на суитшърта му. — Вдигна една найлонова торбичка за фризер.

Гърни се наведе, за да се увери, че вижда правилно.

В торбичката имаше отрязана дясна ръка — съдейки по размера, най-вероятно мъжка.